ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN
АВТОР: ПАВЕЛ ЗЕНЦОВ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
През XVIII век смъртта на мъжа в Сардиния можела да стане или символ на доблест – ако си отивал леко и красиво, или символ на позор, който лягал върху целия му род, ако умирал дълго и мъчително. Затова при втория случай мъжът бил изпращан на оня свят от акабадора – жена, която осъществявала евтаназия с народни средства: удар с дървен чук в тила или удушаване на болния с крака.
КАК СЕ ПОЯВИЛИ АКАБАДОРИТЕ?
Остров Сардиния, влизащ днес в състава на Италия, доста дълго бил населяван в по-голямата си част от сардинците, или сардите – хора, създали доста необичайна култура, с особено отношение към смъртта, нехарактерно за другите европейци. За техни предци се смятат шарданите – представители на така наречените “морски народи”, разбойници и пирати, вилнеещи по Средиземно море през второто хилядолетие преди нашата ера и даже служещи като наемници в армията на древния Египет.
След това островът нееднократно бил завземан и преминавал от ръце в ръце, но която и да била властта, сардинците оставали своеволни и доста консервативни хора, живеещи по особен свой начин и недопускащи до себе си чужденци, или, както самите те казват, “тези, които идват от морето”.
Всичко това се отразило върху своеобразното отношение към смъртта в културата на сардите. Още от древни времена, според твърдението на Павзаний, на острова имало обичай, по силата на който немощните и неспособните да се погрижат за себе си старци били хвърляни от скала, като ги отравяли предварително с някакви растения, които карали човека да се смее истерично. Има също така версия, според която убийството на старците било ритуално действие, по време на което и предназначеният за хвърляне от скалата, и убийците, и зрителите се заливали от смях.
По-късно, когато вече сардите се смятали официално за католици, доброволното напускане на живота не се приемало в културата им за позор или смъртен грях, въпреки че християнството било категорично против подобна практика.
Всичко това се дължало на факта, че смъртта, както и раждането, били част от крайно ритуализирания живот на Сардиния. Хората живеели основно в обособени селски общини, където честта и името на рода били много важни за социалния статус. И да се опозориш, като умреш “неправилно”, означавало да хвърлиш сянка върху своето семейство и своите роднини.
Именно затова мъжете се стараели да умрат доблестно – в бой с карабинерите или с полицията, или с някакви други врагове, за каквито обикновено се смятали представителите на съседните общини. А ако умиращият си отивал зле, дълго, с мъчения, особено ако е бил ранен от врага в гърба или ако е бил изненадан неподготвен, такава смърт се наричала “черна” и се смятала за срам на целия род.
За да измие позора, семейството трябвало да отмъсти на оскърбителите. А мъжът бил отправян на онзи свят от акабадора, която се наричала още “стопанка на смъртта”. Срещу дребно заплащане жената умъртвявала мъжа, който напускал трудно този свят; така постъпвали и със старците, и със смъртно болните, от които лекарите са се отказали. Смятало се, че леката смърт от ръцете на акабадората прави смъртта доблестна, а семейството на починалия повишавало по този начин социалния си статус.
Терминът “акабадора” произлиза от думата “акабар” – убивам, довършвам. Смъртта от ръцете на акабадората се наричала често освобождение, иначе казано – първоначално се приемала като нещо положително. Така че в контекста на сардинската култура думата може да бъде преведена и като “убиваща”, и като “спасителка”.
ЧУК ПО ЧЕРЕПА И УДУШАВАНЕ С КРАКА – КАК ДЕЙСТВАЛИ АКАБАДОРИТЕ
Ако се съди по етнографските данни, събрани от Фаис-Леутская по време на нейните командировки в Сардиния, акабадорите обикновено били жени на средна възраст, със здраво телосложение, действащи самостоятелно и рядко на групи. Има даже свидетелства за цели династии спасителки, при които занаятът преминавал от майка на дъщеря в продължение на няколко поколения.
Понякога те комбинирали професиите на спасителка и акушерка, като не само изпращали човека в последния му път, но и го посрещали при раждането му. В такъв случай ги наричали “стопанки на раждането”, като за раждането те идвали с бели дрехи, а за евтаназията – с черни.
Социалният статус на тези спасителки бил, според твърденията на Фаис-Леутская, доста висок, с тях общували свободно, дъщерите им се омъжвали спокойно, а синовете им се женели. Да се сродиш с акабадора било даже почтено. Според други данни обаче хората ги търпели, но се стараели да не общуват с тях в ежедневието, иначе казано – може и да са били в периферията на обществото.
За своя занаят жените използвали различни приспособления. Често удушавали умиращия с ръце или с възглавница, но при някои случаи се описва един съвсем необичаен ритуал. Спасителката обхващала шията на болния с крака, милвала го по главата, като му пеела песни, каквито майките пеели на децата си, и постепенно засилвала натиска на бедрата върху шията, лишавайки постепенно умиращия от чувства.
Ако искате да си представите как изглеждало това, вижте в интернет търсачката термина “scissors choke” [1]. Но ако съдим по описанието на ритуала, акабадората не седяла встрани, а отзад на умиращия, защото той, за разлика от борещия се в стил жиу жицу, не се съпротивлявал.
Понякога спасителката използвала специален дървен чук, направен от клон на диворастяща маслина. Клонът се избирал такъв, че от по-дебелия, основния, клон да излиза по-тънък. Дебелият се превръщал в ударна част на доста тежкия чук, а тънкият – в дръжка. С такъв чук се нанасял удар на болния отзад по тила или в областта на шията. Според Алесандро Букарели, доктор на юридическите науки и криминален антрополог от университета “Сасари”, акабадорите, работейки като акушерки, а понякога като знахарки, познавали много добре анатомията на човека, затова можели да нанесат професионално последния удар.
В етнографския музей “Галурас” в Лурас се пази такъв инструмент, с ръкохватка, дълга четиридесет сантиметра и ударна част – двадесет. Неговият директор Пиер Джакомо Пала, автор на книгата “Антология Акабадора”, разказва, че вървял по следите му дванадесет години, изяснявайки си от познати къде е живеела една от последните акабадори. Като претърсил цялата ѝ къща, предназначена за събаряне, Пиер не намерил нищо, но навреме забелязал, че работниците са започнали да разрушават една от външните стени на зданието. Под един от камъните на стената той намерил в скривалище въжделения чук.
Как протичал ритуалът? Когато ставало ясно, че болният умира от “черна смърт” и лекарите са безсилни, викали спасителката. Тя идвала, изслушвала молбата или на роднините, или на умиращия, ако още бил в съзнание, и пристъпвала към ритуала. Болният по традиция лежал на постеля до огнището. От стаята се изнасяли всички неща, които имали отношение към християнството, и се забулвали огледалата. След това, в зависимост от местността, където се осъществявал ритуалът, а също така от уменията на акабадората, болният или бивал удушаван, или умъртвяван с удар по главата.
Веднага след това абакадората започвала да пее ритуална траурна песен, в която покойникът се прославял като доблестен мъж, починал от “добра смърт”. След всички ритуали, когато вече трябвало да повикат свещеника, плащали скромно на жената с пари или продукти и тя си отивала.
Свещениците и докторите не противодействали на спасителките, защото не били членове на затворените общини на сардинците. Лекарите често даже не знаели местния език, разговаряйки на италиански, а свещениците, страхувайки се от гнева на местното население, премълчавали в отчетите си дейността на акабадорите.
Най-големи проблеми на спасителките създавали местните власти в лицето на полицията и карабинерите, които се борели със знахарките и често арестувала тези жени. През 1824 година например с обвинение, че са спасителки, били арестувани почти две хиляди жени. Но не било намерено никакво доказателство за тяхната дейност, защото цялото местно население не желаело да сътрудничи на властите. Влияело и това, че на Сардиния доносът се смятал за едно от най-страшните престъпления, което може да се измие само с кръвта на доносника или на неговите близки.
Най-удивителното е, че дейността на акабадорите и до днес не е официално доказана и сред учените има както привърженици на тяхното съществуване, така и противници, които смятат, че свидетелствата за съществуването на спасителките са само опити на чужденците да представят сардинците като диви и нецивилизовани.
В този смисъл е съвсем изумително това, че последното свидетелство за работата на спасителките е от 2003 година. Енорийски свещеник от Централна Сардиния заявил как някаква възрастна дама разказала по време на изповед, че е акабадора и че е помогнала да умре лесно на един старец, който се мъчел преди смъртта си. Но при опита на шокирания свещеник да научи подробности жената млъкнала и бързо се скрила.
Била ли е тази жена една от представителките на “стопанките на смъртта”, доживяла по някакъв непостижим начин до наши дни, или възрастната госпожа просто е знаела местните легенди и е довършила някой неугодил ѝ с нещо старец – остава само да се гадае.
Каквото и да е, но легендите за жените в черно, даряващи лека смърт, се разказват и до ден днешен сред сардинците.
БЕЛЕЖКИ
1. Хватка от жиу жицу.
Няма коментари:
Публикуване на коментар
Анонимни потребители не могат да коментират. Простащини от всякакъв род ги режа като зрели круши! На коментари отговарям рядко поради липса на време за влизане във виртуален разговор, а не от неучтивост. Благодаря за разбирането.