четвъртък, декември 14, 2023

ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / АН. БАШЕВ ДО Д. ПЪШКОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 548

Ан. Башев до Д. Пъшков [1]

I

Поп Къстю е умрял през 1882 г.

Първо, можете да проверите в регистрите за умиранията, които се държеха в черквата „Успение пресвета Богородица“ във Вароша. Тия регистри водеха тогава свещениците.

Второ, можете също да проверите в митрополията - в канцеларско дело по даване на енории на свещеници, и там ще има кога е умрял и кой свещеник е нареден на енорията на поп Кръстя. Погребан е в гробищата на Стратеш.

II

Дядо Натанаил гледаше недобре на поп Кръстя. Той въобще, доколкото аз помня, не е служил с поп Кръстя. Ти знаеш, че когато има Архиерейска служба, трябва да съслужват и свещеници.

Дядо Натанаил беше много мек и добродушен човек, та не е чудно поп Кръстя да се е присламчил някак да служи с владиката. Това може би да е станало до деня, в който в-к „Работник“ в Русе излезе със статия през 1881 г., ако се не лъжа, в която даде няколко точки (мотиви), по които се изобличаваше поп Кръстю в предателство на Левски. Поп Кръстю беше енорийски свещеник на Долнокрайската черква „Св. Богородица“, но държеше и с. Смочан. Обаче след статията във в-к „Работник“ той формално със заявление до Митрополията се отказа от с. Смочан и тогава, доколкото помня, с. Смочан се даде на поп Манев и по горните обстоятелства - отказът на поп Кръстя от с. Смочан - ще намерите заявлението му в канцеларското дело в митрополията.

Сведенията, че е умрял поп Кръстю в 1832 г. и че е погребан в гробищата на Стратош, даде ми син му Христо.

III

Поп Кръстю в митрополията идваше много рядко, и то се явяваше при мене (секретаря), а избягваше да се среща с дядо Натанаила.

Една от причините щото дядо Натанаил съвсем рядко да отива в черквата „Св. Богородица" беше, че и поп Кръстю беше свещеник в „Св. Богородица". А дядо Натанаил всеки празник отиваше в черквата „Св. Неделя".

Добре ще сторите да прегледате в митрополията канцеларско дело от 1880-1882 г. Аз станах секретар от 1 август 1888 г. и делата са подредени. Освен това има и входящ дневник от 1 август 1880 г., та по него ще видите прошения или заявления от поп Кръстю и за какво са.

Бае Пъшков

Прости, че забавих горните сведения.

Дадох сведения устно лятос или есенес и на Димитър Страшимиров.

С поздрав

Твой А. Башев

27. II. 1924 г., Плевен

БЕЛЕЖКИ

1. Това са откъслечни бележки, носещи едрия оригинален почерк на Ан. Башев и нахвърляни с молив върху страниците на самото писмо на Д. Пъшков.

(Следва)

сряда, декември 13, 2023

АЛЕКСАНДР МЕН / „СИН ЧОВЕШКИ“ / Част ІI. МЕСИЯТА / Глава X. ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН (Лятото-есента на 29 г.)

Преди много години, малко след средата на деветдесетте някъде, си купих книгата на Алекссандр Мен „Сын Человеческий“ („Син човешки“). По това време оформях една малка моя интернет библиотека и през лятната ваканция за два месеца преведох книгата на отец Александр и я качих в библиотеката. Доста по-късно тази книга излезе в български превод и като книжно тяло, но преводът и преводачът не са ми познати. Същевременно се разритахме с провайдъра ми и аз свалих цялата библиотека от сървъра му, като започнах да я качвам постепенно на платформата “Blogger” – можете да я видите ТУК. Там има много стари неща и повече нови, но от старите все още остават някои публикации. Така че дойде ред и на книгата на Александр Мен, написана от един наистина много високо ерудиран богослов изследовател. (Павел Николов)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

"На светлата памет на майка ми"

Александр Мен

ДО ТУК:

„СИН ЧОВЕШКИ“ – ОТ АВТОРА, ПРОЛОГ.

Част І. ОТ ВИТЛЕЕМ ДО КАПЕРНАУМ: Глава I. В ДНИТЕ НА ЦАР ИРОД; Глава II. НАЗАРЕТ; Глава III. ПРЕДТЕЧАТА. ИСУС В ПУСТИНЯТА; Глава IV. ГАЛИЛЕЯ. ПЪРВИТЕ УЧЕНИЦИ; Глава V. ДОБРАТА ВЕСТ

Част II. МЕСИЯТА: Глава VI. „НЕ МИР, А МЕЧ“; Глава VII. ЗНАМЕНИЯ ЗА ЦАРСТВОТО; ГЛАВА VIII. ДВАНАДЕСЕТТЕ АПОСТОЛИ. СМЪРТТА НА ПРОРОКА; Глава IX. „ХЛЯБЪТ НА ЖИВОТА“

АЛЕКСАНДР МЕН, „СИН ЧОВЕШКИ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

Глава X. ТАЙНАТА НА ЧОВЕШКИЯ СИН

(Лятото-есента на 29 г.)

Явно за да изчака, докато стихне народното вълнение, Исус напуснал пределите на Израелската земя. Той се оттеглил в съседна Финикия, където живял известно време, като се стараел да остане незабелязан. През тези дни не проповядвал: около него имало само езичници, чийто час още не бил настъпил. [1] Оттам отишъл на югоизток в Декаполис и едва след това най-сетне се върнал в тетрархията на Филип. Но при Витсаида вече го чакало множеството хора, макар че било значително оредяло, и Исус отново бил принуден да се скрие. Този път той отишъл в Голан, а след това и по-далече, при горното течение на река Йордан.

Пътят му минавал близо до увенчаната със снегове Ермонска планина, през околностите на град Цезарея, наречена така от Филип в чест на цезар Август. [2]

Апостолите следвали безропотно Учителя, недоумявайки обаче защо не се е възползвал от ентусиазма на галилейците. Но като странствали по пътищата отвъд Йордан, те имали възможността да обмислят спокойно събитията от миналите месеци и да затвърдят решителността си никога да не оставят Повелителя. Те се досещали, че Учителят чака от тях откровен разговор, че е дошло време да определят ясно отношението си към него.

Веднъж, след усамотена молитва, Исус се обърнал към дванадесетте с въпроса:

- Кой съм аз според хората?

- Според едни Йоан Кръстител - казали те, - според други Илия, а според трети Еремия или един от пророците.

- А кой съм аз според вас?

Никога по-рано Учителят не бил искал от апостолите толкова непосредствена изповед. Но думите му вече не ги заварили неподготвени. От името на всички отговорил Симон:

- Ти си Месията, Син на живия Бог!

- Блажен си ти, Симон бар Йона - казал тържествено Исус, - защото не кръв и плът ти разкриха това, а моят Баща, който е на небесата. И ти казвам: ти си Скала [3], върху която ще построя моята Църква и вратите на ада няма да я победят. Ще ти дам ключовете от Небесното царство и каквото съединиш на земята, ще бъде съединено на небесата, а каквото разделиш на земята, ще бъде разделено на небесата. [4]

Тези думи за Църквата били нещо като отговор, засягащ обрата, който настъпил в тяхната съзнание. Макар че и преди някои апостоли наричали своя наставник Месия, тогава още били изцяло в плен на лъжливи представи. Друго било сега. Дори като се убедили, че Исус е пренебрегнал земната власт и се скита като изгнаник в чужбина, те все пак намерили в себе си вяра и мъжество, за да го признаят за Христос. И макар че Симон не бил още в състояние да обясни напълно смисъла на думите, които самият той казал, неговата изповед станала от този момент нататък верски символ на цялата Новозаветна църква.

Въпросът на Исус: "Кой съм аз според хората?" звучи и днес. И днес, както преди две хиляди години, много хора са готови да виждат в него само пророк или учител по нравственост. Те не могат да обяснят защо именно Исус от Назарет, а не Исая и дори не Мойсей милиони хора са признали за "единосъщ с Бащата".

В какво се състои неповторимата привлекателност на Христос?

Само в моралната му доктрина ли? Нали възвишена етика са предлагали и Буда, и Еремия, и Сократ, и Сенека. Как в такъв случай християнството е могло да победи своите съперници? И накрая най-главното: добрата вест изобщо не прилича на проста нравоучителна проповед.

Тук навлизаме в областта на най-тайнствения и най-решаващ въпрос в целия Нов завет, тук внезапно зейва пропастта между Човешкия син и всички философи, моралисти и основатели на религии.

Нека Исус да е живял и действал като пророк, но това, което разкрива за себе си, не позволява да бъде поставен наред с другите световни учители. Всеки от тях съзнавал себе си само като човек, който е открил истината и е призван да я възвестява. Те ясно виждали дистанцията, която ги отделя от Вечния. А Исус? Когато Филип го помолил плахо да им покаже Бащата, той отговорил така, както не можел да отговори нито Мойсей, нито Конфуций, нито Платон: "Колко време съм с вас, а ти не ме познаваш, Филип? Който е видял мене, видял е Бащата". Със спокойна увереност Учителят, чужд на фалша и екзалтацията, се провъзгласява за единствен Син на Бога, той вече не говори като пророк - от името на Вечния, - а като самия него...

Не бива да се чудим, че за мнозина днес Исус е неразрешима загадка. Могат дори да бъдат разбрани тези, които са се опитвали да го разглеждат като мит, макар че опитите им са претърпели неуспех. Наистина е трудно да предположим, че в Израел е имало човек, който се е осмелил да каже: "Аз и Бащата сме едно", защото е много по-лесно да си представим как гърците или сирийците са изградили легендата за Божия син от откъслечни източни поверия.

Езичниците смятали, че боговете се раждат на земята и гостуват на смъртните, но Исус проповядвал в общество, където никой не приемал подобни митове сериозно, където са знаели, че Божественото е несъизмеримо с човека. За тази истина Старозаветната църква платила прекалено скъпа цена и прекалено дълго се борила с езичеството, за да измисли пророк, който да твърди: "Аз съм в Бащата и Бащата е в мене". Правени са опити да се обясни всичко с позоваване на ап. Павел, който уж създава догмата за Въплъщението. Но "апостолът на народите" е бил юдей до мозъка на костите си и никога не би достигнал самостоятелно до идеята за богочовечеството.

Парадоксът на Исус е в това, че тай е невероятен и в същото време е историческа реалност. Напразно се блъска над неговата загадка плоският "евклидов" разум. Когато попитали прославения познавач на античността Теодор Момзен защо не споменава в своите трудове за Христос, той отговорил: "Не мога да го разбера и затова предпочитам да мълча". Философът Спиноза, макар че не бил християнин, признава, че божествената мъдрост "се е проявила преди всичко в Исус Христос [5] Наполеон, който мислил много по време на заточението си за пътищата на историята, към края на живота си казва: "Христос търси любовта на човека, което означава, че търси това, което може да получи най-трудно от света, което напразно мъдрецът търси от няколко приятели, бащата - от своите деца, съпругата - от своя съпруг, братът - от своя брат, с една дума - Христос търси сърцето, търси го за себе си и го постига съвсем безгранично... Единствено той успява да възвиси човешкото сърце до невидимото за сметка на временното и с помощта на това съединява небето и земята". [6] "Езичникът" Гьоте сравнява Исус със слънцето. "Ако ме попитат - казва той, - съответства ли на моята природа благоговейното преклонение пред него, ще отговоря: разбира се! Ще се преклоня пред него като пред божествено откровение на висшия принцип на нравствеността". [7] Индуистът Махатма Ганди пише, че за него Исус е "мъченик, въплъщение на жертвеността, божествен учител". [8]

Това са мненията на един историк, философ, политик, поет и мъдрец в размислите им за личността на Христос. Но ако той не е мит и не е само реформатор, тогава кой е? Не трябва ли в търсене на отговора да се вслушаме в тези, които са ходили с него по градовете и селата на Галилея, които са били най-близо до него, с които е споделял най-съкровени неща? А на въпроса "Кой съм аз според вас?" отговарят с думите на Симон-Петър: "Ти си Христос, Син на живия Бог"...

За да се разбере по-добре същността на тази изповед, трябва още един път да се върнем в далечното минало.

МЕСИЯТА: ЦАР И СПАСИТЕЛ

Религията на Мойсей се зародила заедно с идеята за спасението. Първата заповед от Декалога напомня, че Яхве е избавил своя народ, който страдал в пленничество. Най-често широките маси разбирали спасението съвсем конкретно, като избавление от враговете и стихийните бедствия. Пророците одухотворили тази надежда, като вложили в нея есхатологично съдържание.

Според Библията светът отдавна се намира в състояние на упадък и се нуждае от изцеление. Човешкият живот е кратък като сън, той преминава в безплодна борба. Хората са потънали в суета. "Като се раждат в грях", те неизбежно се стремят към гибел. Колко малко общи неща има това царство на мрака и страданията с осъществяването на Божата воля!..

До подобни изводи стигнали и много древни западни и източни философи. Те смятали, че смъртният е играчка на слепите страсти и обстоятелства, че неумолимата съдба господства над всичко, обричайки Вселената на лутане в затворен кръг.

Осъзнатото несъвършенство на света довело до развитие на различни "учения за спасението".

Те могат да бъдат обобщени в три типа.

За едни (Платон) изходът се състоял в по-добрата организация на обществото, за други (Буда) - в мистичното съзерцание и бягството от живота. Двете решения били обаче обединени от една обща предпоставка: нито човекът, нито Божеството е в силата си да внесе радикални промени в устройството на света. Може само да се постигне частично облекчение на страданията или да се живее с надеждата за премахване на самото битие. Третият тип сотерология [9] се появил в Израел и Иран. Само там съществувала увереността, че злото е победимо, че в бъдеще ще настъпи преображение, което е висша цел на човешкия живот. Като персите смятали, че Доброто и Злото са два равностойни полюса на битието, нещо като двама съперничещи си богове, а библейските пророци отказвали да приемат тази привлекателна теория. Яхве им се разкрил като единен и единствен. Той "не е създал смъртта", неговата воля е да доведе цялата Вселена до хармонична пълнота.

Но откъде тогава идва несъвършенството, което се разминава с божествения замисъл? Според учението на Стария завет причина за него е отстъплението. Божата власт не прилича на властта на диктатор. Бог оставя на хората свободата да изберат своя път. Светът е призван съм, в своя опит, да разбере, че истинският живот е само с този, който го дава. Отдръпването от него води до пропадане в бездната на небитието. Само като следва доброволно призива на Твореца, човекът, създаден от него, ще бъде достоен за своя Създател.

Използвайки езика на свещената поезия на Изтока, авторите на Библията изобразяват духа на разрушението, който се противи на Божията премъдрост, във вид на Змия, Дракон, неукротим и метежен като морските вълни. А по-късно Писанието дава на този черен демоничен поток, появил се на света, името Сатана, което ще рече Противник. Чрез него "дошла на този свят смъртта". [10]

Природата, каквато я виждаме сега, не съответства изцяло на висшето предначертание. Затова в нея вилнеят себеизяждането, борбата, смъртта и разложението. Именно сред такъв двулик, изкривен свят се озовал първият човек, когото Библията олицетворява в образа на Адам. Той станал отражение на Бога в природата, "подобие" на Вечния.

Древният певец на псалми, потресен от величието на нощното небе, не може да скрие своята почуда: "Какво е човекът, та го помниш? Защо е поставен толкова високо?" [11] В Книга Битие се говори за царствената роля на Адам, за неговата "власт" над тварите. Според думите на Библията той живеел в "градината Еден", следователно близостта на Бога го пазела от природното зло. Но дареният със свобода и могъщество Адам се поддал на изкушението да постави своята воля по-високо от волята на Твореца.

Писанието изобразява тази духовна катастрофа в разказа за грехопадението на хората, които послушали гласа на Змията и пожелали да властват над света независимо от този, който ги е създал, или "да бъдат като богове". [12]

Така престанал да съществува първоначалният Завет между тях и Вечния.

Грехът унищожил или отслабил много способности на човека, той се разпространявал като епидемия, пускал навсякъде отровните си корени. От човек, който "обработва и пази" природата, Адам станал неин враг и насилник. Над човешкия род придобили власт тъмните стихии, като го подчинили на себе си и превърнали земята в ад...

И все пак, както Сатаната не успял да изврати напълно облика на света, така и семето на греха не унищожило порива на човека към висшето и тъгата му по загубеното.

В центъра на Библията стои добрата вест за това, че Бог не е изоставил падналия свят. Той призовавал праведниците, които сред тъмнината и безумието са му останали верни, и подновявал чрез тях свещения Завет. Точно те дали началото на избрания народ, който се превърнал в средство, чрез което Провидението ще постигне своите цели .

Същността на тези цели се изяснявали постепенно в съзнанието на Израел. Отначало той трябвало просто да се довери на Повелителя, да се остави на неговото предводителство. От поколение на поколение вождове, пророци и мъдреци укрепвали вярата в бъдещето, задълбочавали разбирането за Царството. Те знаели, че ще настъпи ден, когато Чудовището на хаоса ще бъде победено и ще падне преградата, която отделя света от Бога. Преди да настъпи всемирният поврат, щял да се появи Месията, Христос. Той щял да бъде потомък на Давид, син на Есей, но щял да се роди тогава, когато царският дом ще се лиши от земната си слава.

И ще израсне клонка от отсеченото дърво на Есей

и филиз от неговия корен.

И духът на Повелителя ще застане над него,

духът на Премъдростта и духът на Разума. [13]

В Божето сърце Месията бил "от векове", а в бъдеще Царството му нямало да има край. Идването му щяло да възстанови съгласието между хората и природата, между света и Твореца.

Но есхатологията на пророците не се изчерпвала с очакването на Христос. "Денят на Повелителя", казвали те, ще бъде ден на най-великото Богоявление. Този, който не знае предели, ще влезе в света, Съкровеният ще стане явен и близък до човешките синове.

Не е ли дързост, не е ли безумие да се надява човек на това? Нали Бог е безкрайно по-високо от всичко създадено! "Който го види, не може да остане жив". Мъдреците на Старозаветната църква давали отговор и на този въпрос. Според тяхното учение има ликове на Повелителя, които са по някакъв начин отворени за природата и човека. Като се употребят земни понятия-символи, те могат да бъдат наречени Дух, Премъдрост и Логос на Повелителя. В тях се съдържа мярката божественост, която е съотносима с хората. Чрез тях се дарява съществуване на Вселената и чрез тях Вечният се разкрива на човека.

Но когато пророците се опитвали да опишат появата на Логоса или на Духа, те я представяли като световен катаклизъм, който разтърсва небето и земята. Точно така повечето от тях виждали и Месията в облика на могъщ триумфатор, заобиколен от небесни сили. Само малко пророци като Исая Втори го изобразявали без ореол на външен блясък.

Ето го моят служител, когото издигнах,

моят избраник, желан от душата ми!

Дарих му моя Дух

и той ще донесе справедливост на народите,

няма да вика, глас няма да повиши,

няма да се чува по улиците,

прегъната тръстика няма да скърши,

тлеещо огънче няма да загаси. [14]

Чак до евангелските времена вярата в Месията-воин говорела на хората много повече от идеите на мистичния месианизъм. В римската епоха бойният революционен дух получил явно преимущество. Мечтата за Спасителя станала земна утопия, която вдъхновявала партизаните на Гавлонит.

Защо Исус не осъдил пряко това направление?

Най-вероятно причината за това е, че то черпело своите идеи от пророческите книги. Хората още не били готови да отделят в тях истинското прозрение от традиционните метафори, в които то се обличало. Затова Христос, без да засяга формата на пророчествата, само се стреми да нюансира духовния им смисъл, да посочи основното, което се съдържа в библейската есхатология. Когато се нарича Човешки син, когато говори за себе си като за насител на добрата вест за свободата и изцелението, когато дава да се разбере, че се е намирал в друг свят "преди Авраам", всичко това означава, че именно той е Идващият, чиято проява са предричали пророците.

Но Христос разкрива и това, което не е предвидил нито един от тях. Богоявлението е станало в самия него, в обещания Месия. Безмерното и Всеобхватното придобило човешки лик и глас в Дърводелеца от Назарет, в "Сина на живия Бог".

БОЖИЯТ СИН

В Библията често срещаме изрази като "син на благослова", "син на гнева" и "пророчиски син". Те означават качества, характер и призвание на човека. Под "Божи синове" израелтяните обикновено подразбирали някакви духовни същества, ангели, понякога праведници от народа на Повелиетля или монарси, помазани за престола. Затова названието "Божи син" се прилагало естествено и към Месията. [15]

Христос постоянно се нарича син на Небесния баща. Но от думите му става ясно, че отношението му към Бога не прилича на отношението на другите. "Никой не знае Сина, освен Бащата, и никой не знае Бащата, освен Сина". Когато той казва "моят Баща", докосва неповторимата тайна на своя вътрешен живот: "Бащата е в мене и аз съм в Бащата". [16] Но това не е екзалтирано сливане на някой мистик с Божествената дълбочина, а нещо съвсем друго.

В Христос Божият син се превръща в Богочовек...

Книга Царства разказва как пророк Илия чака на Синай появата на Божата слава. Горял огън, ревял ураган, колебания на почвата разтърсвали всичко наоколо, но Бог не бил в това. И едва когато в разжарената пустиня задухал внезапно тих прохладен вятър, пророкът най-сетне усетил присъствието на Вечния. Нещо подобно се случило и в свещената история. Хората чакали катастрофи и падащи звезди, а вместо това на земята се появило дете, слабо като всяко дете по света. Чакали небесен герой, победител на враговете, а дошъл Дърводелецът от Назарет, който повикал при себе си "всички отрудени и обременени". Чакали могъщ Месия и страшно Богоявление, а земята видяла Богочовек, принизен и приел земна "плът и кръв"...

Вестта за Христос смущавала и юдеи, и елини. Като желаели да го затворят в обичайните за тях мерки, те твърдели, че Исус е бил само обикновен смъртен, върху когото е слязъл Божият дух, а други - че е имал призрачно тяло и в действителност си е останал само божествено същество. В същото време Евангелията говорят за човек, който яде и пие, радва се и страда, изживява изкушението и смъртта и едновременно с това, без сам да познава грях, прощава на грешници, както прощава Бог, и не отделя себе си от Бащата. Затова църквата вижда в Исус Божия син, Логоса на Вечния, Бога в действие, който като че прониква в самите недра на сътвореното.

В началото бе Логосът

и Логосът беше с Бога,

и Логосът беше Бог.

Той беше в началото с Бога.

Всичко, което стана,

стана чрез него.

В него беше животът

и животът беше светлина за хората.

И светлината свети в тъмното,

и тъмното не я обгърна...

И Логосът стана плът,

и живя сред нас,

и ние ведяхме неговата Слава,

Слава като на единствен от Бащата,

изпълнен с благодат и истина...

Защото Законът беше даден чрез Мойсей,

а благодатната истина - чрез Исус Христос.

Никой никога те е виждал Бога:

единородният Син, който е в лоното на Бащата,

ни го разкри. [17]

Богочовечеството на Христос е откровение и за Бога, и за човека.

Още пророците са знаели, че първопричината за всичко не е някаква безлична мощ или космически ред, равнодушен като всяка сила в мирозданието, а живият Бог, който говори с хората, който им е дал своя образ и подобие. Той търси съгласие с човека, призовава го към висш живот. Но ако в Стария завет Божият замисъл и Божият лик остават прикрити, появата на Исус приближила Твореца до хората. Чрез Месията светът трябвало да разрере, че Вечният "е любов", че той може да стане Баща на всеки. Разпътните деца на земята се призовават в Бащиния дом, за да намерят в него отново това, което са изгубили: да бъдат синове на Бога.

Ето защо на света се ражда Човешкият син, който е и Божи син и който примирява в себе си небето и земята. В Новия завет става реалност това, което е било само неясна надежда на Стария. Оттам нататък духовното единство с Исус се превръща в единство с Бога.

"Бог стана човек, за да станем ние богове" - тези думи на св. Атанасий изразяват самата същност на тайнството Въплъщение.

ИЗКУПИТЕЛЯТ

"Човешкият син - казва Христос - не дойде да му служат, а да служи и да даде душата си в откуп за мнозина". [18] Думите "откуп" и "изкупление" са в Библията синоними на спасението, защото самото понятие за откупа е свързано с освобождението от робството и с "придобитото за себе си". [19] Както някога Повелителят спасил старозаветния Израел и го направил "свой народ", така и Църквата на Новия завет трябвало да стане негова "съдба". [20]

Изкуплението е и нещо повече - то връща хората на пътя, предначертан отгоре. Поробени от злото, всички те, според думите на ап. Павел, "стенат и се мъчат, чакайки откровението на Божите синове". [21] Човекът, чиито грехове са изкупени, не се отделя от останалите хора, а върви пред тях към "ново небе и нова земя".

Пламъкът на Логоса гори "в тъмнината", като прониква постепенно във вселената. На царството на враждата и разложението Бог носи животворната сила на единството, хармонията и любовта. И като растение, което се стреми към слънцето, природата чува този призив и се подчинява на Логоса.

Колкото повече научаваме днес за процеса на създаването на света, толкова по-ясно ни се очертава картината на Вселената, която се изкачва нагоре по стълбището. В началото е подредбата на структурите, след това - животът, и накрая - човекът. Борбата не стихва нито за миг. С всяка крачка Змията отстъпва в мрака, с всяка крачка все по-широко се разлива сиянието.

Когато човекът не изпълнил своето предназначение, сам Логосът се явил на света, като се въплътил в един "нов Адам".

"Бог обикна толкова света, че даде единородния си Син..."

Но себеотдаването на Исус не можело да не се превърне в трагедия. Този, който се свързва с падналия свят, неизбежно става участник в неговото страдание. Оттам нататък болката на всяко същество е и негова болка, негова Голгота. Не тържество, а мъки и смърт очакват Исус сред хората.

Той е безгрешен, но поема върху себе си всички последици от греха. Затова Църквата призовава тези, които вървят след него: "Да изминем с търпение предстоящото ни поприще, като се учим от водача и изпълнителя на вярата Исус, който вместо предстоящата му радост, претърпя кръста". [22]

Негови предтечи били светите хора и мъченици от миналите векове, гонени и предавани на смърт. Техните ликове се слели в един месиански образ, който се появил пред мистичния поглед на Исая Втори. Царете и народите, които разчитали на земната сила, гледали с презрение истинския Служител на Повелителя. Но им се наложило да се убедят, че Бог е избрал именно този отхвърлен страдалец.

Кой ще повярва в това, което чухте,

и на кого се разкри силата на Яхве?

Пред него той израсна като кълн,

като филиз от корен в суха земя.

Нямаше той ни вид, ни приличие,

което да ни привлече към него,

нито красота,

която да ни заплени.

Бе презрян и отхвърлен от хората,

мъж на скърбите, познал мъчението.

И защото бе човек отхвърлен,

не го смятахме за нищо.

Той взе върху себе си нашите немощи

и понесе нашите болести.

Ние мислехме, че е поразен,

наказан и унизен от Бога,

а той бе наранен за нашите грехове

и мъчен за нашите беззакония.

Той взе върху себе си наказанието за нашето спасение

и излекувахме се с неговите рани.

Като овце блуждаехме всички,

всеки по своя си път,

но Яхве сложи върху него греховете ни.

Изтезаваха го, но бе смирен

и не отвори в мъките уста,

като агне, водено под ножа,

като овца, пред стрижещите я безгласна,

така и той не проговори нищо. [23]

Месията - страдалец!.. Това изглежда не можело да се приеме и разбере. Малко от хората на Стария завет се решавали да говорят гласно за една толкова невероятна възможност. Тя изглеждала кощунствена. Но думите били казани и написани в Писанието, като оставили хората в смущение и съблазън. Юдейските тълкуватели заобикаляли това място, сякаш се мъчели да го забравят. А Исус, напротив, обяснявал своята мисия, позовавайки се на пророчеството за Божия слуга. "Днес пред вас се изпълни Писанието..."

Той ходел по земята, без да покорява хората с очевидността на своето могъщество. Той бил принизен в очите на "този век", като запазил с това неприкосновената човешка свобода. Не роби, а синове търсел Исус, братя, които ще го обикнат безкористно и ще тръгнат след него, презирания и отхвърления. Ако Месията се явял "в славата си", ако никой не би могъл да се отвърне от него, това щяло да бъде принуда. Но Христос учи на друго: "Вие ще разберете истината и истината ще ви направи свободни".

Заради свободата на човека той се заключил в границите на телесното, станал в онези дни "по-малък от Бащата", нуждаел се от храна и почивка, затворил за себе си бъдещето и преживял върху себе си цялата скръб на света.

Той бил занаятчия от провинциално градче, заобикаляли го невежи хора, често носещи клеймото на порока, и прекарвал дните си сред бедняци, митари, развратни жени и прокажени. Той нямал нито въоръжени отряди, нито влиятелни съюзници. Той ли бил Месията, за когото хората мечтаели векове наред?

Пречка станало и това, че проповедта на Назаретянина не била одобрена от официалните църковни власти. Фарисеите го упреквали, че свидетелства "сам за себе си". На това той отговорил: "Аз свидетелствам сам за себе си и свидетелства за мене моят Баща, който ме е пратил". [24] За да бъде приет Човешкият син, е нужен подвиг на вярата. Само чистите в сърцето си "ще видят Бога". Той ще им се разкрие в Исус Христос, когото "началниците" са осъдили като лъжеучител.

Наставниците и йерарсите на Старозаветната църква останали глухи за неговата добра вест и в това нямало нищо случайно. Те се оказали в плен на традицията, дадена по тяхно мнение един път завинаги. Те не допускали съмнения в своята непогрешимост и в поради това се превърнали във врагове на Божето дело. Това станало не само защото Анна и Кайафа били най-лошите от първосвещениците. Самият факт, че йерарсите осъдили Христос, е най-голямата трагедия в религиозната история на света, едно вечно предупреждение. Страшна истина звучи в "легендата" на Достоевски, в която той изобразява Христос отново дошъл на земята и отново осъден от "князете" на своята Царква...

Той беше в света

и светът се появи чрез него,

но светът не го позна.

При своите дойде и своите не го приеха,

а на всички, които го приеха,

даде власт да станат деца на Бога,

които вярват в неговото име. [25]

УЧЕНИЦИТЕ ПРЕД ТАЙНАТА

Но ако дори "църковните" хора - книжниците и богословите - не го познали, как се случило така, че Исус все пак си намерил ученици? Човешката логика, "плътта и кръвта" наистина били в случая безсилни. Това е тайна на вярата, светая светих, където душата среща своя Спасител. Разумът на апостолите бил измъчван от съмнения, но просветлената любов донесла победа на вярата и те се преклонили пред гонения странник като пред Месия, Син на живия Бог.

Отговор на изповяданото от Петър било пророчеството на Христос за Църквата, която ще устои, дори ако всичките сили на злото се опълчат срещу нея [26]. А самия Симон Исус нарекъл "Скала", върху която тази Църква ще бъде издигната. Както и да разбираме тези думи, трудно е да се съмняваме, че Повелителят е възложил на апостола някаква изключителна мисия. Затова и в Църквата той бил признат за "най-първия". Понякога се възразява срещу това, защото Петър нямал безусловен авторитет в първата община. Наистина, той не бил нито диктатор, нито "княз" на Църквата в земния смисъл на думата. Но нима самият Христос не отхвърля съвсем определено всякакви претенции за подобно господство? Нека царете да властват над народите, казва Исус, а "между вас да не бъде така". Затова не на честолюбив "лидер", а на скромния рибар било казано: "Да пасеш моите агнета". Едва въздействието на Божия дух го превърнало по-късно в пастир на Христос. Тогава, по време на разговора край Цезарея Филипи, Петър съвсем не станал "скала" на Църквата. Затова Исус веднага насочил мислите му в друга посока. Като забранил да се разгласява месианската тайна, той отворил дума за своите страдания и за смъртта си.

Като чул това, Петър се натъжил. Той повикал Исус настрани и с присъщата си непосредственост решил да го ободри.

- Бог е милостив към тебе, Повелителю! Това няма да ти се случи!

Но думите на ученика можели само да ранят душата на Исус. Нима самият той не би искал "да го отмине чашата"? Нима се стремял към това хората да се окажат убийци на Месията? Но му предстояло доброволно да изпие чашата на изкуплението...

- Махни се от се от мене, сатана [27] - казал той, като погледнал учениците си, - ти ме изкушаваш, защото не мислиш за това, което е на Бога, а което е на хората.

Смутеният Петър млъкнал, а Исус започнал да говори, като се обърнал вече към всичките дванадесет. Те трябва да бъдат готови за всичко. Идва времето за изпитания. "Ако някой иска да тръгне след мене, да се отрече от себе си, да вземе кръста си и да ме следва". Пътят към Царството минава през победата над себе си. Месията ще стане жертва, но и неговите последователи трябва да се учат да му подражават. Само тогава ще могат да станат участници в месианското тържество. "Истина, истина ви казвам: има някои от стоящите тук, които няма да вкусят смъртта, докато не видят Човешкия син да идва в своето Царство". [28]

Значели ли тези думи, че краят на света ще настъпи още при това поколение? Много ученици разбрали Исус точно така. Междувременно той говорел не толкова за бъдещето, колкото за това, което става в настоящето и което започнало още в първите дни на неговата проповед. Хвърленото от Христос семе расте, зърното става дърво, а в същото време Съдът вече се осъществява, новата ера вече е настъпила.

Минали няколко дни. Наближавал празникът Сукот, празникът на шатрите, който по обичая трябвало да се прекарва в колиби, направена от клони. Богомолците се готвели да отидат в Ерусалим. А Исус оставал отвъд Йордан. И там станало още едно необикновено явление. На трима апостоли - Петър, Яков и Йоан - било позволено да съзрат за миг завесата вдигната и да видят свръхчовешката слава на Христос [29]. Може би в навечерието на Страданията той искал да укрепи духовно най-близките си, като знаел какви изпитания ги чакат занапред.

Веднъж Исус ги взел със себе си и се качил на висока планина, докато останалите си почивали в подножието й. Там започнал да се моли и по време на молитвата му Петър, Яков и Йоан, които се намирали близо до него, заспали. Когато се събудили, били поразени от промяната, която настъпила с Учителя. След молитвата лицето му излъчвало неземна светлина, дори облеклото на Исус станало ослепително бяло. Двама непознати разговаряли с него. По неразбираем начин апостолите разбрали, че при него са се явили от другия свят древни пророци. Страхът отстъпил на усещането за спокойствие, щастие и близост до Бога... Като видели, че двамата си отиват, учениците започнали да треперят от страх, че ще изгубят неизразимото блаженство на тази минута. "Рави! - казал Петър. - Добре ни е тук. Ще направим три шатри: една за тебе, една за Мойсей и една за Илия". Той не знаел какво да рече, сторило му се, че е дошло време да се извърши обредът на шатрите...

Какво станало после, никой от учениците не помнел ясно. Това била Славата на Предвечния, това бил светлият облик на Богоприсъствието и над всичко звучали думите: "Това е моят обичан Син, слушайте го".

А в следващия миг сиянието помръкнало и апостолите видели Учителя в предишния му облик.

Той стоял сам на върха на планината.

Петър, Яков и Йоан едва успели да се опомнят. А като приближил до тях, Исус казал: "Станете, не се страхувайте" и започнал да слиза надолу. Те го последвали като на сън. По пътя Исус нарушил мълчанието и им наредил да пазят видяното в тайна, "докато Човешкият син не възкръсне от мъртвите".

Учениците му не се осмелявали да се обърнат към него и се питали шепнешком помежду си: "Какво означава да възкръсне от мъртвите?"...

БЕЛЕЖКИ

1. Мт 15, 21-28; Мк 7, 24-30. Близо до Тир Исус излекувал дъщерята на една финикийка, макар че отначало отказал на молбата й. Този епизод често предизвиквал недоумение. Наистина, защо Христос, който излекувал без колебание слугата на римския стотник и не отклонил молбата на елините да разговарят с него, проявил в дадения случай такава суровост? В известна степен отговор дава това, което е известно за религията на сирофиникийците. Тя представлявала най-жесток вид езичество, спечелило си мрачна слава с масови ритуални убийства, принасяне в жертва на деца и разпуснати плътски обреди. За Израел като най-близък съсед на финикийците религията им била синоним на крайно безчестие. Може би именно затова Христос произнесъл толкова резки думи, показвайки, че не може да има равно отношение към изповедниците на единствения Бог и към последователите на тази демонична религия. И едва когато жената се съгласила смирено с него, но продължила да го моли, той извършил изцелението заради голямото й доверие в него. - Бел. авт.

2. Град Цезарея Филипи (традиционно: Кесария Филипова), разположен на север от Галилея, не трябва да се бърка с града Цезарея, който се намирал в Самария и където се разполагала резиденцията на прокуратора Пилат. - Бел. прев.

3. Или Камък, на арамейски Кифа, а на гръцки - P1tro~, Петър. - Бел. авт.

4. Мт 16, 13-20; Мк 8, 27-30; Лк 9, 18-21. Обръщението "бар Йона" (син на Йона) се е запазило в гръцкия текст на Евангелието от арамейското предание. - Бел. авт.

5. Б. Спиноза. Переписка. Письмо 73. - Бел. авт.

6. Цит. по Ф.Шарф. Иисус Христос - чудо истории. Пер. с нем. М., 1906, с. 252. - Бел. авт.

7. И. П. Эккерман. Разговоры с Гете, с. 847. - Бел. авт.

8. М. К. Ганди. Моя жизнь. Пер. с англ. М., 1959, с. 143. - Бел. авт.

9. От soter (лат.) `спасител`. - Бел. прев.

10. Вж. Прем 2, 24. Образът на чудовището на Хоаса (Левиатан, Раав, Дракон) се появява в библейската писменост преди образа на Сатаната. Вж. Ис 51, 9-10; Пс 73, 13-14; 88, 10; Йов 9, 19; срв. Откр 12, 9; 20, 2; Йн 8, 44; I Йн 3, 8). - Бел. авт.

11. Пс 8. - Бел. авт.

12. Бит 3. - Бел. авт.

13. Ис 11, 1 и сл. - Бел. авт.

14. Ис 42, 1-3. - Бел. авт.

15. Второзак 32, 8; Ис 28, 1; Йов 1, 6; II Цар 7, 14; Ис 2, 7. - Бел. авт.

16. Йн 10, 38; 14, 11. Значителна част от подобни изречения на Христос се намират у Йоан. Което се обяснява с това, че: а) тези думи са отправени към духовните вождове на Израел, докато синоптиците привеждат думи, отправени към народа; б) богословските интереси на Йоан са съсредоточени върху тайната на Въплъщението; в) четвъртото Евангелие е адресирано за по-подготвена аудитория от адресата на синоптиците. Въпреки това и в първите три Евангелия има достатъчно свидетелства на Христос за себе си, близки по форма и дух до Йоан (напр. Мт 10, 32, 37; 11, 27-30; 24, 35; 28, 18). Мнението, според което авторът на четвъртото Евангелие е бил откъснал се от палестинската традиция гръцки теолог, днес може да се смята за опровергано. Разкрити са арамейските корени на текста, връзката на Йоан със Стария завет и равинската традиция, а също и с Кумран. Всичко това доказва, че авторът е произлиза от юдейска среда през първата половина на I век. Вж. RFJB, II, p. 658-661; Ch. Dodd. The Interpretation of the Fourth Gospel. Cambridgeq 1972, p. 74 ff; R. Brown. The Gospel According to Jahn. New York, 1966, p. LXII-LXIV. - Бел. авт.

17. Йн 1, 1 и сл. В последната фраза има отзвук от арамейска алитерация: "уба" (лоно) и "аба" (баща). - Бел. авт.

18. Мт 20, 28; Мк 10, 45. - Бел. авт.

19. Вж. Из 19, 5; Ис 63, 9. - Бел. авт.

20. I Пет 2, 9-10; ср. Галат 1, 4; Тит 2, 14. - Бел. авт.

21. Рим 8, 19 и сл. - Бел. авт.

22. Евр 12, 1-2. - Бел. авт.

23. Ис 53, 1-7. - Бел. авт.

24. Йн 8, 13-18. Когато говори за свидетелство на двама, Исус вероятно намеква за стария принцип на юдейското право, което изисквало най-малко двама свидетели при съдебно гледане на дела; вж. Второзаконие: 19, 15; Талмуд, Песахим, 113 в. - Бел. авт.

25. Йн 1, 10-12. - Бел. авт.

26. "Вратата на ада" (Мат 16, 18) означава могъщество на злото. В семитските езици думата "врата" била синоним на сила. Образът бил взет от строителната терминология: на здравата врата се гледало като на залог за непристъпността на града. - Бел. авт.

27. Арам.: противник, противящ се. - Бел. авт.

28. Мт 15, 24-28; Мк 8, 34-38; 9, 1; Лк 9, 23-27. Някои тълкуватели предполагат, че в действителност Христос не е казал "кръст", а "неволя". Но на юдеите от тази епоха кръста като символ на страданието им бил вече добре известен. И местните, и римските власти много пъти практикували този вид екзекуция; вж. И. Флавий. Арх. XVII, 10; Юдейская война, 11, 5. - Бел. авт.

29. Мт 17, 1-13; Мк 9, 2-13; Лк 9, 28-36. Източното предание смятало за планина на преображението Табор. В древното "Евангелие на евреите" се казва, че Исус е бил пренесен на тази планина от Светия дух (Ориген. На Иоанна, 11, 6). Но съвременните екзегети поставят това предание под съмнение. Табор съвсем не е "висока" планина (ок. 300 м). В евангелските времена там било разположено укрепено селище и затова Табор не би била удобно място за уединение (И. Флавий. Юдейская война, IV, 1, 8). Освен това планината се намира в Галилея, а не в областта на Филип. Предполага се, че евангелистите са имали предвид един от дяловете на Ермон.

(Следва)

вторник, декември 12, 2023

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 39

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИККЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

5. РИТОРИЧЕСКИ ВЪПРОС И ОТГОВОР

Този похват се съчетава често с повторението. „Та кой в този мрачен ден присъства в съда на лорд-канцлера освен самият лорд канцлер, адвокатът по делото, което се води, двама-трима адвокати, които не се занимават никога с никакви дела и гореспоменатите юристи в „кладенеца“? Там, с перука и мантия присъства секретарят, който седи на по-ниско от съдията; там, облечени в съдийска униформа, присъстват двама-трима пазители или на реда, или на законността, или на интересите на краля“.

Докато Бакет чака Джарндис да убеди Естер да отиде с него, за да търсят избягалата лейди Дедлок, Дикенс прониква в мислите на Бакет: „Къде е тя? Жива или мъртва, къде е? Ако тази кърпа, която той сгъва и старателно крие, му беше показала с магия стаята, в която я беше намерила, беше му показала пустото място, забулено в мрака на нощта около тухлената къща, където малкият мъртвец беше покрит с тази тази кърпа, щеше ли Бакет да успее да я намери там? На пустото място, където бледосини светлини горят в пещите... се очертава нечия самотна сянка, изгубена в този печален свят, засипана от сняг, движена от вятъра и сякаш откъсната от цялото човечество. Това е жена; но тя е облечена като просякиня и в такива дрипи никой не би прекосил вестибюла на семейство Дедлокови и, като отвори огромната врата, не би напуснал къщата им“.

Отговаряйки на тези въпроси, Дикенс намеква, че лейди Дедлок е сменила дрехите си с Джени и известно време това ще обърква Бакет, докато не разбере истината.

(Следва)

понеделник, декември 11, 2023

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 30

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

СРЯДА, 9 МАЙ 1945 г. - БЕЗ ОСТАТЪК ОТ ВТОРНИКА

Винаги имаше какво да се каже за нощта. Но сега няма нищо, абсолютно нищо, което да кажа за тази нощ, освен че ми беше дадено да я прекарам сама. Сама между чаршафите си за първи път от 27 април. Не се появи нито майорът, нито узбекът. Вдовицата веднага се притесни, виждаше намаляващото масло и смяташе, че би било добре майорът да донесе нови доставки много скоро. Просто се засмях. Той ще се върне. Прекарах нощта удобно легнала между току-що изпраното спално бельо, изпънах се, спах дълбоко и се събудих много щастлива. Измих се с топлата вода, която ми даде вдовицата, облякох чисти дрехи, даже си подсвирквах.

Написах това в девет часа. Сега е единадесет и всичко изглежда различно.

Отвън ни извикаха на улицата с кофите за боклук. Изгребахме купчината отпадъци на ъгъла и закарахме отломките и конската тор с ръчна количка до близките руини. Стара мазилка и остатъци от въздушните нападения, пресни артилерийски отломки отгоре и парцали, кутии и много празни бутилки. Намерих две пощенски картички от бромисто сребро, произведени в Германия и с много отпечатъци от пръсти върху заснетата голота. Спомням си как оставих веднъж немски и американски списания без надзор за няколко минути в един московски офис. После си ги взех обратно и едва след като ги разгръщах, открих, че тук-там е откъснато набързо парче от някоя страница - реклами на дамско бельо, на дамски колани и сутиени. Руснаците не знаят подобни реклами. Техните списания са лишени от сексапил. Тези глупави рекламни снимки, на които вероятно никой западен човек не обръща особено внимание, бяха може би най-велика порнография за руските очи.

Те имат усет за това, всеки мъж го има. Но не виждат подобно нещо при тях. А може би напразно. Тогава биха могли да населят въображението си с идеални образи и нямаше да нападат всяка стара или грозна жена. Трябва да помисля още за това.

Когато около десет часа се качих в жилището за глътка малцово кафе, майорът беше там, сам. Чакаше ме, беше дошъл да се сбогуваме. Тъй като коляното му е в лошо състояние, получил два месеца отпуск, които трябвало да прекара във войнишки дом близо до родния си град Ленинград. Заминава днес.

Той е много сериозен, почти строг и се контролира желязно. Записва подробно адреса ми на лист хартия, желае да ми пише, да поддържа връзка с мене.

Не мога да му дам снимка, каквато ми иска, защото нямам. Цялото ми фотографирано минало, събрано в един албум и един дебел плик, беше бомбардирано и изгорено. Оттогава не успях да си направя нова снимка. Той ме гледа дълго, сякаш иска да ме снима с очи. После ме целува по руски в двете бузи и, без да поглежда назад, излиза, накуцвайки. Чувствам се малко тъжна, малко опустошена. Мисля си за кожените му ръкавици, които видях за първи път днес. Държеше ги елегантно в лявата си ръка. Веднъж паднаха на пода и той набързо ги вдигна, но видях, че са две различни ръкавици - едната с шевове на гърба на ръката, а другата гладка. Той се смути и извърна поглед. В тази секунда наистина го харесах.

Върнах се навън, трябваше да се продължи с почистването. След това смятахме да търсим дърва, необходими за огъня на печката, многото грахови супи бяха изразходвали горивото. Което ме подсеща, че вече никой няма да носи храна, свещи и цигари. Трябва да обясня внимателно това на вдовицата, когато се върне от помпата. На Паули няма да кажа нищо. Вдовицата може сама да поеме грижа за това.

Търсейки дърва, стъпих за първи път от две седмици на поляната пред киното, където сега погребват мъртвите от нашата сграда. Между късовете отломки и бомбените кратери има три двойни гроба, три семейни двойки, три самоубийства. Мърмореща старица, приклекнала на един камък, ми разказа с горчиво задоволство, непрекъснато клатейки глава, подробности за мъртвите. В гроба най-вдясно лежи нацистки местен партиен лидер с жена си (револвер). В средния гроб, на който вехнат няколко люлякови клонки, е един подполковник с жена си (отрова). Старицата не знае нищо за двойката в третия гроб. Там някой е забил дърво в пясъка и е написал „2 Müller“ с червен молив. В един от отделните гробове лежи жената, която скочи от третия етаж, когато Ивановците я пожелаха. Върху него стои нещо като кръст, направен от две полирани в бяло парчета от врата, съединени накриво с тел. Гърлото ми се стегна. Защо формата на кръста ни говори толкова силно? Дори ако вече не можем да се наречем християни? Върнаха се впечатленията ми от ранното детство. Видях и чух фройлайн Драйер да описва страстите на Спасителя на нас, седемгодишните, с безкрайни подробности и с насълзени очи... За нас, западняците, отгледани като християни, винаги има Бог, който виси на кръста - дори и когато този кръст се състои се от две парчета от врата врата и малко тел.

(Следва)

неделя, декември 10, 2023

„МЪЛЧАНИЕТО НА МОРЕТО“

През 1942 година Жан Брюлер, активен участник във френската Съпротива, който по-късно ще стане известен на света с псевдонима си Веркор, пише и публикува нелегално своя разказ „Мълчанието на морето“ („Le Silence de la mer“).

И нека първо се оправим с жанра, защото „Уикипедията“ сочи „Мълчанието на морето“ като повест, а руската „Википедия“ – дори като роман. Не е роман, нито повест – разказ е, макар и малко по-дълъг, но сме виждали и още по-дълги разкази.

Действието на разказа се развива през 1941 година. В дома на възрастния мъж Андре и неговата племенница Жана, се настанява на квартира интелигентният немски офицер от вермахта Вернер фон Ебренак, бивш композитор. Жана и Андре не могат да избегнат неговото присъствие, затова протестират по единствения възможен за тях начин – с мълчание. В своите монолози пред двамата Вернер разкрива мечтите си за братство между френския и германския народ – носители според него на две велики култури. Но след един отпуск в Париж, където се среща със свои другари, той се връща силно разочарован, защото е разбрал, че германската армия е създадена не за мир, а за разрушение. След което взема решение да напусне Франция и подава рапорт за преместване на Източния фронт. На тръгване той казва само една дума: „Сбогом!“. И тогава Жана за първи път отваря уста и също произнася: „Сбогом!“. Нещо е можело да се случи, но не се е случило, смазано от жестокото военно време...

Разказът „Мълчанието на морето“ е екранизиран три пъти.

За първи път през 1947 година от един от основателите на френската „нова вълна“ Жан-Пиер Мелвил. Отначало Веркор отказва да предостави на Мелвил правата за екранизация на разказа, но след това се съгласява. Филмът е заснет с типични похвати на „новата вълна“: за кратко време (27 дена), нисък бюджет, в дома на режисьора.

Втората екранизация на „Мълчанието на морето“ е реализирана в Германия през 1954 година. За този филм обаче не можах да намеря никакви сведения.

Третата екранизация е от 2004 година и е осъществена от Пиер Бутрон. В този филм режисьорът влага още един разказ на Веркор ("В този ден“), „Мълчанието на морето“ явно му се сторило много късо за замисъла му произведение.

събота, декември 09, 2023

ДУЕЛИТЕ НА ПУШКИН

ИЗТОЧНИК: **Автограф души**

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

„Ай да Пушкин, ай да сукин сын!“ („Ах ти Пушкин, ах ти кучи сине!“)

(Възклицание на Пушкин за себе си, макар и по друг повод)

1816 година. Пушкин обявява дуел на Паевл Ханибал, родния си чичо. Причина: Павел отнел от младия седемнадесетгодишен Пушкин девойката Лукашова по време на бал. Резултат: дуелът е отменен.

1817 година. Пушкин обявява дуел на Пьотр Каверин, свой приятел. Резултат: дуелът е отменен.

1819 година. Пушкин обявява дуел на поета Кондратий Рилеев. Причина: Рилеев разказал в светски салон шега, засягаща Пушкин. Резултат: дуелът е отменен.

1819 година. Пушкин е извикан на дуел от приятеля си Вилгелм (или Вилхелм за тази, които обичат да преиначават имената, без да има защо - бел. П. Н.) Кюхелбекер. Причина: шеговити стихове по отношение на Кюхелбекер, а по-точно думите „на мене ми е кюхелбекерно и гадно“. Резултат: Вилгелм стреля срещу Пушкин, а Александър Сергеевич срещу Вилгелм – не.

1819 година. Пушкин обявява дуел на Модест Корф, служител в Министерството на правосъдието. Причина: слугата на Пушкин досаждал в пияно състояние на играещи на билярд...

1822 година. Пушкин обявява дуел на подполковник Семьон Старов. Причина: не се разбрали за изпълнението на ресторантския оркестър в казиното, където двамата играели хазартна игра. Резултат: и двамата стреляли, но не се улучили.

1822 година. Пушкин обявява дуел на 65-годишния статски съветник Иван Ланов. Причина: спор по време на празничен обяд. Резултат: дуелът е отменен.

1822 година. Пушкин обявява дуел ня молдавския велможа Тодор Балш, стопанин на дома, в който гостувал в Молдавия. Причина: Мария, съпругата на Балш, не отговорила достатъчно учтиво на зададен въпрос от Пушкин. Дуелът е осъществен. И двамата са живи.

1822 годоидна. Пушкин обявява дуел на Северин Потоцкий. Причина: дискусия по време на обяд за крепостното право. Резултат: дуелът е отменен.

1822 година. Пушкин е извикан на дуел от щаб-капитан Рутковский. Причина: Александр Сергеевич не повярвал, че има зърна от градушка, които тежат 3 фунта (а такива зърна все пак има) и се подиграл с капитана в оставка. Резултат: дуелът е отменен.

1826 година. Пушкин обявява дуел на Николай Тургенев, един от ръководителите на Съюза за благоденствие, член на Северното дружество. Причина: Тургенев недоволствал от стихотворенията на поета, по-специално от неговите епиграми. Резултат: дуелът е отменен.

1827 година. Пушкин е предизвикан на дуел от артилерийския офицер Владимир Соломирский. Причина: дамата на офицера София, към която Пушкин проявявал интерес. Резултат: дуелът е отменен.

1828 година. Пушкин обявява дуел от министъра на просветата Александр Голицин. Причина: Пушкин написал дръзка епиграма за министъра и той го разпитвал пристрастно. Резултат: дуелът е отменен.

1828 година. Пушкин обявява дуел на секретаря на френското посолство в Петербург Лагрьоне. Причина: неизвестна девойка по време на бал. Резултат: дуелът е отменен.

1829 година. Пушкин обявява дуел на чиновника от Министерството на външните работи Хвостов. Причина: Хвостов изразил недоволството си от епиграмите на Пушкин, по-специално от това, че Пушкин сравнява Хвостов с прасе. Резултат: дуелът е отменен.

1836 година. Пушкин обявява дуел на княз Николай Репин. Причина: недоволство от стиховете на Пушкин. Резултат: дуелът е отменен.

1836 година. Пушкин обявява дуел на чиновника от Министерството на външните работи Семьон Хлюстн. Причина: Хлюстин недоволствал от стиховете на поета. Резултат: дуелът е отменен.

1836 гододина. Пушкин обявява дуел на Владимир Сологуб. Причина: неприлични изказвания на Сологуб за съпругата на поета Наталия. Резултат: дуелът е отменен.

1836 година. Пушкин обявява дуел на френския офицер Жорж Дантес. Причина: анонимно писмо, в което се твърди, че съпругата на Пушкин му изневерява с Дантес. Рузелтат: Пушкин умира в резултат от раната, получена по време на дуела.

петък, декември 08, 2023

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1987 г. / ФИЗИКА / КАРЛ МЮЛЕР

Карл Мюлер (Karl Müller)

20 април 1927 г. - 9 януари 2023 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Йоханес Беднорц)

(За откриването на свръхпроводимост при керамичните материали.)

Роден съм в Базел, Швейцария, на 20 април 1927 г. Първите години от живота си прекарах с родителите си в Залцбург, Австрия, където баща ми учеше музика. След това майка ми и аз се преместихме в Дорнах близо до Базел в дома на баба ми и дядо ми, а оттам в Лугано в говорещата на италиански част от Швейцария. Там ходих на училище и така научих италиански език.

Майка ми почина, когато бях на единадесет години, и аз започнах да уча в Евангелския колеж в Шиерс, разположен в планинска долина в Източна Швейцария. Останах там, докато не получих седем години по-късно бакалавърска степен. Това означава, че пристигнах в Шиерс точно преди началото на Втората световна война и го напуснах веднага след нейния край. Което наистина беше уникална ситуация за нас, младите. Тук, в една неутрална страна, ние следяхме събитията от войната в световен мащаб, дори имахме дискусионни групи по класовете. Тези години в колежа в Шиерс бяха от значение за моята кариера.

Училището беше либерално в духа на деветнадесети век и интелектуално доста взискателно. Бяхме много активни и в спорта, особено аз в алпийските ски. В свободното си време започнах да сглобявам радиостанции и бях толкова очарован, че наистина исках да стана електроинженер. Въпреки това, предвид моите способности, моят учител по химия, д-р Заурер, ме убеди да уча в крайна сметка физика.

На деветнадесет години преминах основното си военно обучение в швейцарската армия. След завършването му се записах в известния факултет по физика и математика на Швейцарския федерален технологичен институт (ETH) в Цюрих. Нашата група първокурсници беше повече от три пъти по-голяма от нормалните групи. Наричаха ни „семестър на атомната бомба“, защото точно преди записването ни беше използвано за първи път ядрено оръжие и много студенти се интересуваха от ядрена физика. Основния курс ни преподаваше Пол Шерер и неговите ярки демонстрации имаха траен ефект върху моя подход към физиката. Другите курсове не бяха отчасти толкова познавателни, така че въпреки добрите оценки веднъж обмислих сериозно да премина към електроинженерството. Но д-р У. Канциг, отговорен за практиката по физика за напреднали, ме убеди да продължа. В по-късните семестри Волфганг Паули, чиито курсове и изпити взех, ме формира окончателно и ми направи силно впечатление. Той наистина беше мъдър мъж с дълбоко разбиране на природата и човека. Направих дипломната си работа при проф. Г. Буш върху ефекта на Хол при сивия калай, известен сега като полуметал, и, подтикнат от неговите прекрасни лекции, се запознах и със съвременната физика на твърдото тяло.

След като получих дипломата си, следвайки интереса си към приложната дейност, работих една година в отдела за индустриални изследвания (AFIF) на ETH върху широкоекранната прожекционна система Eidophor. След това се върнах в групата на професор Буш като асистент и започнах дисертацията си върху парамагнитния резонанс (EPR). Тогава д-р Х. Гранихер ми предложи да изследвам и новосинтезирания по това време двоен оксид SrTiO3. Намерих и идентифицирах EPR линиите на примесите, присъстващи в Fe3+.

През пролетта на 1956 г. Ингеборг Мари Луиз Винклер стана моя съпруга. Тя винаги е имала значително влияние, като ми е вдъхвала увереност във всичките ми начинания и през последните тридесет години е била мой наставник и добър спътник, винаги проявяващ интерес към работата ми. Синът ни Ерик, сега зъболекар, се роди през лятото на 1957 г., шест месеца преди да предам дипломната си работа.

След дипломирането си през 1958 г. приех предложението на Мемориалния институт „Бател“ в Женева да се присъединя към изследователите в него. Скоро станах ръководител на група за изследване на магнитния резонанс. Някои от по-интересните изследвания бяха осъществени върху слоести съединения, особено върху радиационните поражения при графита и алкалнометалните графити. Генералният директор в Женева, д-р Х. Тиман, беше силна личност и неговите вечно повтаряни думи „човек трябва да търси необикновеното“ ми направиха трайно впечатление. Престоят в Женева беше най-приятен за семейството ми, особено поради две причини: очарованието на града и раждането на дъщеря ни Силвия, сега учителка в детска градина.

Докато бях в Женева, станах преподавател (с титлата професор през 1970 г.) в Цюрихския университет по препоръка на проф. Е. Брун, който формира силна група за изследване на EPR. Благодарение на тази моя работа, проф. А. П. Шпейзер, по предложение на д-р Б. Лути, ми предложи през 1963 г. работа като изследовател в изследователската лаборатория на IBM в Цюрих. Две години след това д-р Дж. Армстронг ме покани в изследователския център на IBM „Томас Дж. Уотсън“ в Йорктаун Хайтс, Ню Йорк, и оттогава се намирам там. В продължение на почти петнадесет години изследванията върху SrTiO3 и свързаните перовскитни съединения поглъщаха интереса ми. Беше интензивно и от лична гледна точка щастливо и удовлетворяващо време. Докато бях в отпуск от изследователския център, д-р Хайнрих Рорер и д-р Герд Биниг започнаха проекта за сканиращ тунелен микроскоп (STM). Точно преди да замина за САЩ, участвах в работата на д-р Биниг. След завръщането си в Цюрих следях отблизо големия напредък на проекта STM, особено след като от 1972 г. нататък отговарях за групите по физика.

Желанието да посветя повече време на собствената си работа ме подтикна да се оттегля от ръководната длъжност през 1985 г. Това беше възможно, защото през 1982 г. компанията ме удостои със статута „IBM Fellow“. Последвалата работа е обобщена в частта от лекцията на Йоханес Беднорц. Както е описано там, той се присъедини към нашата лаборатория, за да продължи дипломната си работа, върху SrTiO3, разбира се! Откакто се запознах с него, дълбоко уважавам неговия фундаментален поглед върху материала, човешката му доброта, работоспособността му и упоритостта му да постига поставените цели!

ИЗТОЧНИК: https://www.nobelprize.org/prizes/physics/1987/muller/biographical/

Превод от английски: Павел Б. Николов