ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ
ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Слънчевите очила, ръчните часовници, консервите и движението отдясно: тези неща наистина не са свързани в нашето съзнание с изключителния пълководец и неукротим реформатор.
Преди сто деветдесет и осем години, в началото на май 1821 година на малкото, изгубено сред безкрайния Атлантически океан скалисто островче Света Елена умирал мъчително човекът, който променил света толкова, колкото са успявали да го направят малцина. За причините, довели до смъртта му, и до ден днешен спорят историци, криминалисти и лекари. Рак на стомаха (болест, от която починал някога баща му), заболяване на черния дроб, отравяне с арсен – ето съвсем не пълния списък на хипотезите. Но нашият предмет не са причините за неговата смърт, а последиците от неговия живот.
“…ИМА ОСТРОВ ТАМ В ОКЕАНА“ [1]
Писателят Марк Алданов твърдял, че последната бележка в тетрадката по география на курсанта от Парижкото кралско военно училище Бонапарт била „Sainte Hélène, petite île“ („Света Елена, малък остров“). Дали е така, или не е, но остров Света Елена наистина е малък – 122 кв. км. На това парче земя някогашният владетел на половин Европа прекарал последните шест години от живота си. Разрешено му било да вземе със себе си няколко съратници и слуги; доброволно последвали Наполеон в неговото изгнание двадесет и седем души. Затворникът е пазен от три хиляди души и цяла ескадра военни кораби.
Карл Антоан Шарл Орас Верне. „Наполеон на остров Света Елена“
Англичаните се плашели много от своя именит пленник. Те знаели и неговия нрав (включително „склонността му да бяга“ – да си спомним остров Елба), и за наличието във Франция на тайни бонапартистки организации, кроящи планове за освобождение на Императора (да си спомним началото на „Граф Монте Кристо“; Александр Дюма, син на виден наполеоновски генерал, знаел за какво пише). Във връзка с това били предприети основателни мерки за сигурност. И многобройни часови, и особена система за сигнализиране на постовете по доминиращите върхове на острова, и режимни ограничения на Наполеон, които станали особено строги, когато на острова дошъл новият губернатор Хъдсън Лоу.
Херцог Уелингтън характеризирал своя бивш подчинен като не много умен човек, подозрителен и завистлив. Тези негови качество се проявили напълно в работата му като тъмничар – Лоу, който се боял панически да не провали задачата, обещаваща най-различни награди, се стремял да ограничи максимално както свободата на предвижване на пленника, така и кръга на общуването с него. До голяма степен поради това островът напуснал и граф Лас Каз, авторът на знаменития „Мемориал“, и лекарят О’Мира, на когото Наполеон имал доверие (с неговия приемник Антомарки императорът не се разбирал, а и квалификацията му предизвиквала много упреци както от страна на неговите съвременници, така и от страна на по-нататъшните изследователи на въпроса).
Айвазовский, Иван Константинович. „Наполеон на остров Света Елена“
Активната природа на Наполеон не намирала на острова приложение. Той се отдавал на спомени, сближил се интимно с Албин, съпруга на маркиз дьо Монтолон (резултат от което е раждането на момиченце с красноречивото име Жозефин Наполеоне, но за жалост момиченцето умира след една година), сприятелява се с дъщерите на местен фермер. Но тихите радости от дружбата, провлаченото общуване и романът със съпруга на съратник не са за него. Неговият основен приятел и събеседник, неговата най-добра жена – Славата – продължава да занимава най-вече мислите му в изгнанието, от което вече не му било съдено да се върне.
“МОЕТО БЪДЕЩЕ ЩЕ НАСТЪПИ ТОГАВА, КОГАТО НЯМА ДА МЕ ИМА…“ [2]
През последните седмици от живота си в моментите, когато идвал в съзнание, Наполеон се грижел за напълно разбираеми и естествени неща: да предаде поздрави и наставления на сина си, да се разпореди с принадлежащото му имущество, да възнагради съратниците си и слугите.
За посмъртната си слава мислел по-преди. В разговорите си с Лас Каз Наполеон постоянно се връщал към оценката на стореното. Човешката памет го вълнувала, макар че понякога се изказвал за нея презрително: „Възхваляваха ме, преувеличавайки по всякакъв начин, както и останалите монарси, на които беше съдено да извършат нещо необикновено; но каква е истинската ми заслуга, зная само аз“. Понякога той се оценявал предимно като знаменит пълководец, спомнейки си победите, от които най-много ценял Маренго, Аустерлиц и Йена. Понякога – като законодател: „Моята истинска слава не е в това, че спечелих четиридесет сражения… Това, което не може да се забрави, това, което ще живее вечно, е моят Граждански кодекс“. Понякога – като строител на следвоенна Европа: „В Европа преписват моите закони, подражават на моите учреждения, завършват моите начинания, следват моята политика и така нататък, до тона, който даваше моят двор; значи моето управление не е било чак толкова лошо и абсурдно, както го определят?“ И неизменно – като човек, донесъл величие на Франция: „Ще настъпи ден и историята ще каже каква беше Франция, когато се качих на престола, и каква стана, когато предписах закони на Европа“.
За много неща Наполеон се оказал прав. Неговият Граждански кодекс не само не бил забравен, но действа и до ден днешен (разбира се, с многобройни поправки) във Франция и в редица нейни бивши колонии. Някога Кодексът оказал определящо влияние върху законодателството на германските и италианските държави, а също на няколко страни в Латинска Америка и щата Луизиана в САЩ; следи от това влияние се виждат отчетливо и днес. Колосален по обем и революционен по съдържание, Гражданският кодекс разрушил окончателно старото феодално право и на практика закрепил един от основните лозунги на Френската революция – Равенство – както в сферата на предприемачеството, така и на семейните правоотношения, на наследствените права и на други важни области. Именно благодарение на този документ (а не на многобройните конституции от тази епоха) жителите на Франция, независимо от социалната си принадлежност и от своето богатство, се почувствали защитени от Закона.
Интересно е, че не само съдържанието и юридическата техника на Кодекса, но и неговия безупречен стил намерил свои поклонници: Стендал например имал навика да прочита на ден по няколко страници от него, за да си шлифова езика, а Пол Верлен го смятал изобщо за най-великото произведение на френската литература.
Относно величието на Франция нейният император също не сбъркал. Днес повечето французи смятат епохата на Наполеон за период на най-великия подем на своята родина. Достатъчно е да побродите по центъра на Париж, да преминете през пръстена от булеварди, носещи имена на маршали, да постоите край Вандомската колона и гроба на Бонапарт в Дома за инвалидите, за да се убедите в това.
Гробът на Наполеон в Дома на инвалидите в Париж
Що се отнася до победите, те несъмнено не са забравени. Пълководския гений на Бонапарт се заемат да отричат малцина, а броят само на специализираните монографии и статии, изследващи различни аспекти на военната му дейност, отдавна е надхвърлил две хиляди.
Названията на най-великите сражения от онази епоха продължават да звучат като горда музика за всеки любител на военната история (такива има много: само клубовете за исторически реконструкции, занимаващи се с дадения период, са в Европа повече от сто), а местата, където някои от тях са се разгърнали, са превърнати в музеи (сред тях Аустерлиц и Йена, Бородино и Ватерло). Друго нещо е, че посмъртната слава на най-великия пълководец е помрачена от репутацията му на политик, стремящ се да решава както вътрешните, така и международните проблеми преди всичко с помощта на оръдията и мислещ малко за цената, която трябва да бъде платена за тези решения.
“…И СРЕДСТВОТО НИ Е ЕДНО“ [3]
Войните на Наполеон познавали както колосални кръвопролитни битки (в тридневното сражение край Лайпциг се сблъскали около половин милион войници, а на полето край Бородино останали да лежат около шестдесет хиляди убити и умиращи), така и относително малобройни бойни сблъсъци. Ако имаме предвид само бойните операции, в които загубите от двете страни възлизали на не по-малко от две хиляди души, броят на тези битки за петнадесет години от Маренго до Ватерло бил не по-малко от двеста и тридесет. Освен това през този период имало седем значителни морски сражения и деветдесет и една обсади.
Наполеон подчертавал нееднократно, че не искал да пролива кръв. Така например на Света Елена той говори за обстоятелствата около първото си (през 1814 г.) отричане от престола: „Вместо да се отрека от престола във Фонтенбло, можех да се сражавам: армията ми оставаше вярна, но аз не исках да проливам кръвта на французите заради личните си интереси“. Тук той, меко казано, си кривял душата. Отношението му към живота на войниците и офицерите били по-скоро сходни с отношението на шахматиста към фигурите на дъската – трябва да се пазят за постигането на победа, но поражението на противника оправдава всякакви жертви. Така през 1805 година той заявил на австрийския дипломат Метерних, че „може да си позволи загубата на тридесет хиляди души на месец“. Дори в периода на триумфалното шествие по Европа победите на Наполеон много често се постигали с цената на много жертви.
Франсоа Бушо, „Наполеон подписва отричането си от престола във Фонтенбло“, 1843 г.
Точното пресмятане на загубите през епохата на Наполеоновите войни едва ли е възможно. Но дори и най-внимателните оценки разтърсвали въображението на хората през XIX век. Например през периода от 1800 до 1815 година само Франция загубила не по-малко от триста и седемдесет хиляди души. А общите безвъзвратни загуби на участниците в европейските войни през този период възлизат най-малко на един милион души. Разбира се, след ХХ век тези цифри трудно могат да ни учудят…
При все това Наполеон не бил съвсем безсърдечен и сълзите му над телата на генерал Дезе при Маренго и на маршал Лан край Еслинг били искрени. Между другото, разказвайки за гибелта на маршал Лан, Е. В. Тарле твърди (и няма никакви основания да се подлагат на съмнение думите на този голям специалист), че това „бил вторият и последен път в живота му“, когато Наполеон плакал. Но едва ли трябва да се съмняваме и в това, че ако беше повторил тези две битки, той още един път без колебание би заплатил за победата с живота на близките си сподвижници.
Потомците имат привилегията да съдят победителите. Това, че все по-често поставяме въпроса за цената на победите, приложена към посмъртната слава на Наполеон и Кутузов, на Фош и Жуков, свидетелства, че за нас цената на човешкия живот се е повишила. Но все така за мнозина (особено в нашата страна с нейното привично „няма да се пазарим за цената“) подобна оценка не е правомерна. И това е печално.
“…СЛЕДА ОСТАНА НЕИЗМЕННА“ [4]
Най-силно влияние примерът на Наполеон Бонапарт оказал върху умовете на съвременниците и потомците – не случайно е възпят от най-великите поети както на своята епоха (Пушкин и Лермонтов, Байрон и Хайне), така и на следващите (от нашите – Брюсов, Маяковский, Цветаева). До ден днешен сравняват на първо място с него този, който гради честолюбиви планове. На Наполеон уподобявали Ермолов и Пестел, Тухачевский („червеният Бонапарт“) и Жуков (официално обвиняван в „бонапартизъм“), френския маршал Петен, хитлеристкия генерал Ромел и американския генерал Патън. Понякога това звучало като ласкателство; по-често – като обвинение в намерение да се завземе властта с военен преврат. Примерът на младия артилерийски капитан, който превзел с щурм през 1794 година непристъпния Тулон, издигнал се за четири години до победоносен командир на армията, а след две години станал владетел на Франция, прекрояващ картата на света по свое усмотрение, издигащ и свалящ крале с един жест на ръката, разпореждащ се с живота на милиони – не може да не вълнува умовете на тези, които жадуват за слава.
И не само техните умове. Тези, които мечтаят за „силна ръка“ и за „държава, от която се страхуват всички“, са също поклонници на покойния император, макар че не винаги поради невежество подозират това. Такива се парадоксите на този човек: той ценял законите и поставял себе си над тях, освобождавал цели народи и веднага ги подчинявал. „На метежната волност наследник и убиец“ – едва ли някой е определил историческата му роля по-точно от Пушкин.
Консервно производство през XIX в.
Между другото, на Наполеон дължим напълно безобидни и даже полезни неща. Например движението от дясната страна в континентална Европа било въведено именно от него (от съображение за удобство при прехвърлянето на войските). По негово нареждане е произведено първото промишлено количество слънчеви очила (за египетския поход) и първите ръчни часовници. И именно той въвел в ежедневието консервите (като присвоил на изобретателя им званието „благодетел на човечеството“). Ние използваме с удоволствие всички тези неща, но не ги свързваме с Наполеон. Жалко е, че човечеството помни кръвопролитията много по-добре от полезните нововъведения…
БЕЛЕЖКИ
1. Стих от баладата на Лермонтов „Въздушният кораб“, едно от най-хубавите стихотворения в световната литература, посветени на Наполеон. Тайнствен ветроход без екипаж спира на острова, където е погребан императорът, той става от гроба си, застава на кормилото и потегля към любимата си Франция. Там слиза на брега и вика своите гренадири и генерали, но те не му отговарят – едни са паднали в предишните битки, а други са го предали и служат на враговете му. Вика и сина си, но и той не е вече между живите. Сълзи се стичат от очите на императора и капят по морския пясък, след това той се качва отново на борда и призрачният кораб потегля в обратен път.
2. Думи на Наполеон според „Мемориал“ на Лас Каз.
3. Стих от „Евгений Онегин“ на Пушкин (в същия куплет четем: „Ние всички се стремим да бъдем Наполеоновци“).
3. Стих от стихотворението „Наполеон“ на Валерий Брюсов.
