ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ChatGPT
РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК
ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА
Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2
Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3
"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"
Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ
Това бяха дни на възторг и ентусиазъм.
Още преди половин година спряха да ни подстригват до голо, всички се сдобиха с прически. Получихме офицерски шапки и полушубки, даваха ни пари. Отидох на бръснар.
На 20 ноември пристигна приемна комисия от Москва.
На 21 ноември окончателно издържах всички изпити и получих само отлични оценки.
На 22 ноември вечерта бихме старшината.
Метнахме на главата му една плащ-палатка, удряхме го не твърде силно, но достатъчно и безшумно. Когато след половин час старшината се появи, всички лежаха по леглата си. Синина под окото, от носа му капеше кръв. Обикаляше стаята, надникваше в очите на всички. Агресивността му беше изчезнала като с магическа пръчка. Жал ми беше да го гледам, особено защото, за разлика от всички курсанти във взвода, получи звание не лейтенант, а младши лейтенант — познаваше слабо теоретичните предмети, не ходеше на занятия.
Трудно е да се опише какво щастие изпитвахме всички. Утре, през Уфа, влакът щеше да ни отведе в Москва, а оттам — на фронта. Една от най-тежките страници в живота ни оставаше зад нас.
Полугладното съществуване, изпълнено с физически натоварвания, беше оставило у повечето курсанти, както и у мене, дълбоки гнойни рани по краката. Но болката и неудобството от тях не можеха да се сравнят с дните на химическа подготовка и тактика, с трудното ставане сутрин, с непоносимата тежест на физическата работа, свързана с безкрайните наряди през първите месеци.
Предстояха опасности, рани, а може би и смърт в името на Родината, но подобно нещо повече никога нямаше да преживеем. Щастие е, че всичко това бе вече зад гърба ни.
Скърцаха спирачките на вагоните, а зад прозорците се разстилаше безкрайната Русия.
В Москва ни посрещнаха офицери от резерва на щаба. Закараха ни с автобуси в спаските казарми на улица „Садовая“, близо до болницата „Склифосовски“.
На около километър и половина от казармите беше моят дом, където живееха баща ми и майка ми. Но не ми позволиха да се обадя у дома, затова се реших на поредната отчаяна постъпка. Уговорих се с часовия на портала, че ще се върна след час и половина, прекосих улица „Садовая“ и, без документи, през свързани дворове и криви улички, избягвайки военните патрули на всеки ъгъл, стигнах до жилището ни на булевард „Покровски“.
Майка ми беше у дома и примря от радост.
Баща ми беше на работа.
В жилището беше студено. Обясних къде съм настанен и уговорих среща с родителите си пред портала на казармите в осем часа вечерта.
След четиридесет минути бях вече в казармата. На сутринта получих документи и направление за Централния фронт, адресирано до началника на свързочниците в щаба на 31-ва армия.
От цялото ни училище такива документи получи само още един курсант от моя взвод – Олег Корнев.
На касата на Киевската гара, ако не се лъжа, ни дадоха безплатни билети – първо до Наро-Фоминск, а след това през Москва до Вязма.
Успях да уведомя баща си за часа на заминаване.
Вагонът беше червен, товарен, с двуетажни нарове вътре и беше претъпкан с войници и офицери, заминаващи за фронта.
Олег се настани на един долен нар, а аз успях да се покатеря на горния и се оказах лице в лице притиснат до една миловидна девойка – санитарен инструктор.
Имаше нещо мъчително.
Баща ми стоеше на перона, но така и не го видях, а девойката дишаше срещу мене и дишането ѝ ме вълнуваше.
Отначало несъзнателно, а после страстно започнахме да се целуваме безкрайно. Едната ми ръка беше притисната, не можех да се обърна или да се отдръпна. Шепнешком, задъхани, си говорехме, че може би това е пръст на съдбата. Но при слизането, на около 15 километра от фронтовата линия, се загубихме завинаги в тълпата. Дори и с Олег не успях да се видя отново.
Всеки от нас стигна до щаба на 31-ва армия в село Чунегово, близо до град Зубцов, поотделно.
Преди около двадесет години събрах в моята творческа работилница осем от бившите си свързочници, които живееха в Москва. Пихме водка и си спомняхме миналото.
– Жалко, Жуков не дойде – каза Марков.
– Какво говориш? – възрази Денисов. – Аз Жуков го погребах край Орша.
– Така ли? – отвърна Марков. – Аз пък го изпратих от Унгария за Москва след войната.
– Спомняш ли си форсирането на Неман?
– Не.
– А Голдап?
– Не.
– А Ирка Михеева?
– Че как, аз с нея...
– А Вера Семьонова?
– Че как, аз с нея...
– А аз с Танка Петрова...
– Къде?
Мълчание.
– В Любавичи? В Сувалки? В Левенберг?
Помнеха имената на жените, които са любили, и на приятелите, които са погребали, но всичко останало се беше объркало в паметта им – с кого, кога, къде. Разказите на всеки се разминаваха с преживяванията на другия, а за всяко събитие имаше различни версии, които взаимно се изключваха.
Аз вече мислех за мемоари, но не намирах потвърждение на това, в което се съмнявах, нито разбиране. Това, което ги разсмиваше, мене ме потапяше в униние.
Вязма. Руини. Два часа се лутах из бившия град, докато най-накрая с помощта на случайна кола стигнах до щаба на армията.
Завършил училище, лейтенант. Зная устава на караулната служба наизуст. Между другото, преди половин година за грубото му нарушение получих три дена арест.
Ето какво се случи. През нощта стоях с винтовката на пост при входа на складовото помещение на училището. До смяната на караула оставаше около час и половина. Изведнъж чух стъпки, а после на двадесетина метра забелязах силует на човек. Извиках според устава:
– Стой! Кой идва?
Но силуетът не отговаряше и се приближаваше. Оставаха десетина метра. Извиках:
– Стой! Ще стрелям! Легни!
Вдигнах винтовката, щракнах затвора, но той продължи да идва към мене, без да отговори. Оставаха три крачки. Пръстът ми беше на спусъка. Реших да стрелям във въздуха, но не го направих. Изведнъж разпознах командира на взвода.
Докладвах:
– Другарю лейтенант! На пост номер три курсант Рабичев.
Той ми изтръгна винтовката от ръцете и каза:
– Защо не стреля? Три дни арест.
– Другарю лейтенант, познах ви!
– Трябваше да стреляш. Три дни.
И вдигна тревога. Извика командира на караула. Смени ме на поста Олег Корнев, свалих колана си и тръгнах към ареста.
Това беше преди половин година.
А сега – блиндаж. На входа на пост е един младши сержант, но вместо да стои според устава, седи върху празен сандък от гранати. Винтовката е на коленете му, а той насипва махорка върху парче вестник и си свива цигара. Аз съм потресен, случващото се не ми се побира в ума и викам:
– Стани!
Той обаче се усмихва с цигарата в устата и започва да секне огън. В края на 1942 г. на фронта все още нямаше кибрит. Вместо това използваха примитивно устройство от времето на каменната ера – два кремъка и тлеещо въже. (Изскача искра, въжето започва да тлее, цигарата се запалва, от носа излиза струя дим.)
Аз червенея и бледнея от яд и отново викам с хриплив глас:
– Стани!
А младши сержантът през зъби отговаря:
– Я върви на майната си!
Не зная как да постъпя по-нататък. Навеждам се и по стълбичката се спускам в блиндажа. Няма никого, маси с телефони, документи, две сплескани гилзи от снаряди с горящи фитили. Сядам на пейката.
Вдигам слушалката на един от телефоните. Дрезгав глас:
– На майка ти да го туря и т. н., и т.н
Затварям. Телефонът звъни. Вдигам пак – същият глас, но вече напълно побеснял. Затварям отново. Звъни пак – вдигам:
– Кой се обажда? – същият глас, но още по-обогатен с псувни.
Отговарям:
– Лейтенант Рабичев, пристигнал от резерва на разпореждане на свързочния началник в армията.
– Лейтенант Рабичев? Десет денонощия арест, докладвай на свързочния началник! – И затваря телефона.
Влиза един майор. Докладвам:
– Лейтенант Рабичев… и след това разказвам за псувните в телефонната слушалка и за десетте денонощия арест.
Майорът се смее:
– Не ви е провървяло. Звънял е генералът, началникът на щаба на армията, а вие сте затваряли телефона. Добре, няма проблеми, капитан Молдаванов ще бъде тук след два часа, а междувременно има една задача. Трябва да донесете едни карти от топографския отдел на армията. Ето, вземете пълномощното.
(Следва)
