Блог на Павел Николов

Като всеки пропагандист – при това пропагандист, преследващ в дадения случай двойни цели и принуден да крие своето минало – Йосиф Флавий има една дразнеща особеност. В „Юдейската воййна“ и „Юдейските древности“, разделени почти от двадесет години, той често описва едни и същи събития по съвсем различен начин.

Например в „Юдейската война“ той съобщава за смъртта на на първосвещеника Йонатан бен Анания от ръцете на терористите сикарии. Това става през 52 г. и според Йосиф е първият шумен терористичен акт от подобен род. След смъртта на Анания убийствата започнали да стават постоянно.

„Те (сикариите - Ю. Л.) убивали хората посред бял ден и в самия град, предимно в празнични дни се смесвали с тълпата и със скрити под дрехите си кинжали убивали своите врагове; щом жертвите падали, убийците се възмущавали заедно с другите от случилото се“ [1].

Пред себе си имаме картина, рисуваща убедително началото на масов терор.

Но в „Древностите“ Йосиф предлага съвсем друга хипотеза. Той съобщава, че първосвещеникът Йонатан, ни повече, ни по-малко, е станал жертва на интригите на злобния прокуратор Феликс, който наел за убийството му религиозните екстремисти чрез посредничеството на някой си Дорас [2].

И така, според „Юдейската война“ Йонатан бил убит от сикариите, а според „Юдейските древности“ сикариите били наети не от кого да е, а от римския прокуратор.

Лесно е да забележим, че втората версия не идва от дълбоко проучване на проблема от страна на Йосиф. Едва ли бившият революционер, живеещ след въстанието в Рим, е намерил за двадесетте години, които разделят двата текста, някакви необикновени подробности, позволяващи му да направи подобно фантастично заключение за причините, довели до смъртта в Йонатан.

Пред нас не е нещо друго, а типична вътрешна юдейска пропаганда и става ясно от какви кръгове идва: това е пропагандата на юдейския истаблишмънт, враждебен както към римляните, така и към зилотите. Нейната цел е да бъдат компрометирани зилотите, като бъдат представени за агенти на римляните. (Ще отбележим в скоби, че авторът на тези думи се сблъсква постоянно с подобна пропаганда в руския Северен Кавказ. Там няма като че ли нито едно шумно убийство, което местният истаблишмънт да не обяви за „поръчка на ФСБ, осъществена от терористи“.)

Така че разликата между версията „Йонатан бил убит от сикариите“ и версията „Йонатан бил убит от сикариите, наети от прокуратора“ не е изобщо в старателните търсения, осъществени от Йосиф. Тя е само в историческата обстановка. Да се припише на римския прокуратор сътрудничество със сикариите веднага след Юдейската война било прекалено. След двадесет години, когато страстите стихнали, това станало по-малко опасно.

Този пример показва, че Йосив променял лесно описанията на събитията и даже самата им същност в зависимост от времето или читателя, за когото е предназначен текстът.

При това той е написал най-малко три текста за събитията, довели до началото на войната.

Единият от тях е „Юдейските древности“, написан през 90-те години на I век.

Другият бил „Юдейската война“ на гръцки език, издаден двадесет години по-рано.

И накрая първият и най-ранен текст, създаден спешно тъкмо за триумфа на Тит, бил оригиналният текст на „Юдейската война“, написан от Йосиф на арамейски език. Той бил предназначен преди всичко не за гърците, а за неговите съотечественици и затова съдържал, според личните признания на Йосиф, значителни разлики от достигналата до нас гръцка версия.

Айслер предполага, че в основата на „Славянския Йосиф“ лежи именно този първи, арамейски текст, преведен по-късно на гръцки език и вече от гръцки – на староруски. Това предположение – както всичко, което излязло от устата на архиеретика Айслер – било подложено по-късно на ожесточена критика, но за нас най-главното не е това.

Важното за нас е, че текстът на славянския Йосиф се разпространява най-напред в среди, говорещи на арамейски език. И макар че този текст, както и каноничният Йосиф, бил подложен на цензура и интерпретации, цензурата на назореите имала различен характер от цензурата на ортодоксите.

Времето на поява и на географско разпространение на списъците на „славянския Йосиф“ в Русия съвпада точно с времето на поява и на географско разпространение на ереста на юдействащите.

Първият древноруски текст на „Славянския Йосиф“ се съдържа във Вилнюския кодекс от 1261 г.: кодексът е написан тогава, когато юдействащите дошли при двора на крал Миндовг [3].

До 1916 г. той се пазел на същото място, от което дошъл в Новгород княз Михаил Олелкович, съпровождан от евреина Сахария. Следващото копие, което използвал митрополит Макарий, било създадено в Новгород, иначе казано – в града, където споменатият Сахария произнесъл първата си проповед и където посветил в своята вяра протопоп Алексей и протопоп Дионисий [4].

А манускриптът номер 654 в Московската духовна академия е от Волоколамския манастир. „Няма да сме много смели, ако предположим, че пред нас е същото копие, което било създадено за лични нужди на най-знаменития противник на юдействащите, Йосиф Волоцкий“ – отбелязва Айслер [5]. Накрая, още два манускрипта, идентични на Казанския, с номера 445 и 446, се пазели в Соловецсия манастир, където изпращали на заточение останалите живи последователи на гнусната ерес.

Разбира се, не става дума за това, че „Славянският Йосиф“ е автентичен. Неговият текст, разбира се, също както каноничния текст на „Юдейската война“, е плод на добросъвестния труд на няколко поколения християнски преписвачи, смятащи за свой дълг да споделят с хранените от тях чада правилните представи за Исус и да поправят кощунствените твърдения на автора. Появилите се по такъв начин поправки в текста са обикновено взети направо от Светото писание и съдържат, освен всичко друго, душераздирателното описание на знаменитото посещение на влъхвите при Ирод и последвалото го избиване на младенците [6].

Но освен тези благочестиви добавки в текста има и други разлики. Някои от тях са типични авторски поправки, които нямат някакво особено идеологическо съдържание. „Славянският Йосиф“ например съобщава неизвестни подробности за погребението на Нерон: пред ковчега му деветима роби носели розово масло в златни съдове и водели за сбруите 500 коня [7]. А в повествованието за обсадата на Ерусалим се вмъква разказ за това как някакъв юдейски стотник Фоя извикал на преговори един римски центурион и хвърлил върху него от стената каменна плоча, обкована със злато [8].

Даже Н. А. Мешчерский, руският издател на „Славянския Йосиф“, който изобщо не понася хипотезите на Айслер и обявява славянския Йосиф ни повече, ни по-малко за паметник на друвноруската художествена литература (Русия е родината на слоновете [9] и на Йосиф), е принуден да признае, че „този епизод би могъл да се намира в някой от ръкописите на гръцкия текст, който не е достигнал до нас“ [10].

А между другото „Славянският Йосиф“ не е ценен със стотника Фоя и с неизвестните детайли от погребението на Ирод. Ценността му е съвсем друга.

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 2, 13, 3.

2. Иосиф Флавий. Иудейские древности, 20, 8, 5.

3. Robert Eisler. The Messiah Jesus and John the Baptist, New York, 1931. P. 148.

4. Robert Eisler. The Messiah Jesus and John the Baptist, New York, 1931. P. 163.

5. Robert Eisler. The Messiah Jesus and John the Baptist, New York, 1931. P. 164.

6. Мещерский Н. А. «История Иудейской войны» Иосифа Флавия в древнерусском переводе, 1, 20, 4. М., 1958.

7. Мещерский Н. А. «История Иудейской войны» Иосифа Флавия в древнерусском переводе, 1, 32, 9.

8. Мещерский Н. А. «История Иудейской войны» Иосифа Флавия в древнерусском переводе, 5, 6, 4.

9. Анекдотичен израз от времето на Съветския съюз, когато съществува стремеж всички големи достижения на човечеството да се приписват на руснаците. - Бел. П. Н.

10. Мещерский Н. А. «История Иудейской войны» Иосифа Флавия в древнерусском переводе, 5, 6, 4.

(Следва)

неделя, февруари 06, 2022

„ЕШЕЛОН ДО САМАРКАНД“ КАТО ИЗПИТАНИЕ

ИЗТОЧНИК: ФОНТАНКА.РУ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В новия си роман Гузел Яхина напомня, че доброто и злото са преплетени тясно във всеки от нас. И да отделим едното от другото е също толкова трудно, колкото е трудно да делим хората на свои и чужди.

1923-та година. Гражданската война в Русия е завършила. Но наистина ли е завършила? Войната е изгорила и тялото, и душата на всеки, до когото се е докоснала. И е пуснала своята отрова. Вчерашният фронтовак Деев не разбира това. Той е млад и буен, съвсем елементарен, но при това с меко сърце. Поверено му е да закара ешелон с петстотин гладуващи деца от Казан до Самарканд. Деев има помощничка: комисарката Белая – остра, твърда, принципна и безжалостна. А освен това къдрокоса и стройна.

Читателят не научава имената на Деев и Белая, но имената и прозвищата на децата са изписани с документална точност. Това не са просто прозвища на сираци и безпризорни – зад всяко едно име се чете съдба. И детските съдби зависят от възрастните, които са забравили своите имена, а със загубата на името са загубили и човешкото у човека. Двамата герои са осакатени от войната и всеки от тях има какво да премълчава и кого да ненавижда.

Толкова по-интересно е да се надникне в конфликта на антагонистите съюзници – Деев и Белая. Енергичният фронтовак оправдава не веднъж своята фамилия [1], вършейки по пътя подвизи, за да намери лекарства, вода, храна. При това душевно „ронливия“ началник на ешелона не случайно нарича себе си „парцал“, защото, вземайки от жалост спорни решения, рискува и своя живот (а загине ли Деев, децата няма да стигнат до Самарканд), и живота на други хора. И му се струва, че тези постъпки са предизвикани от човеколюбие, макар че зад любовта се крие ярост. Именно това изрича право в очите на Деев наблюдателният стар фелдшер Буг.

Ако Деев е женствен в своето състрадание, с Белая е точно обратното. Младата жена мисли за любовта към децата не по-малко от Деев, но се ръководи в действията си от съвсем други принципи. „Понякога да бъдеш добър, означава да изглеждаш зъл!“ - заявява тя, пояснявайки своята тактика да спасява само тези, които са физически по-здрави, като се изразходват разумно ресурсите. Белая също няма име, но има история и научи ли я човек, започва да я възприема не само като „въплъщение на смъртта“. Белая е някогашна послушница, живееща в манастир, която приема революцията с отворени обятия. Тя е красива и... безплодна. Затова се стреми толкова силно към неприятните на вид, страдащи от дистрофия, подути и озлобени деца – за да бъде нужна, за да обича. Ако не своите деца, то поне децата на държавата. Суров ангел на доброто.

Но романът на Яхина не е роман за неосъществилата се монахиня или за пламенния червеноармеец, макар че безбожието ги приравнява като болните в лазарета. „Гирляндата“ на вагоните с гладните нездрави деца, които двамата трябва да съпровождат по пътя от четири хиляди версти, е всъщност гирлянда от метафори, препращащи към Библията и мита. Една такава метафора е изведена от авторката – „Ноев ковчег“. В ешелона намират пристанище деца без разлика в здравето и възрастта, право на надежда получават и „чуждите“ – изоставени от своите майки и безпризорни, които състрадателния Деев събира по пътя, нарушавайки правилата. Но ако старозаветният Ной е бил праведник, такъв ли е Деев? Той – мечтаещ за всеобщо щастие и женитба - помни, че под неговите пръсти се е спекла кръв.

А врагове по време на изнурителната одисея ще срещне предостатъчно. И ще извърши немалко херкулесови подвизи, сблъсквайки се с казаци, басмачи, крадци, чекисти, болести, страх и глад. Макар че, ако се върнем към Стария завет, сравнението с Мойсей и ходенето по пустинята е допустимо. Но Мойсей е любещ Божи избраник. Атеистът Деев не е по тази част: той не знае молитви, но умее да моли за другите и да хитрува. Това използва, когато е в затруднено положение. И ето че Този, в когото не вярва, изпраща на дръзкия молител посредством ръцете на враговете му манна. Не за него – за децата. А самият Деев се мръщи от разсъжденията на фелдшера, който не го оставя на мира с въпросите за това какво е истинското добро. Деев и Буг живеят с различни понятия. И двамата търсят доброто, но всеки го вижда по свой начин. А когато спорят и се наблюдават, разбирайки истинските пориви на душите си, всеки започва да вниква в своя привиден противник.

Гузел Яхина поставя прости, но вечни въпроси, от което е сложно и за героите, и за читателя. Какво е добро? И може ли да бъде добро злото? А любовта – каква е тя? Къде е границата, след чието преминаване няма връщане назад и младият момък става старец, целунат от Смъртта? Не случайно хладнокръвието, с което Деев погребва мъртвите и рискува живота си, плаши фелдшера. Той разбира, че зад това демонстративно дръзко милосърдие се крие и болка, и страх, и загуба на човешкото у човека. А Деев има какво да помни и да премълчава.

Не трябва да се търсят сред персонажите на романа герои в буквалния смисъл на думата. Такива, строго казано, няма, но при това ги има като носители на доброто и любовта. И всеки е по своему човеколюбец: Деев, Белая, Буг и останалите. „Доброто изисква мъжество. Трябват му по-здрав гръбнак и по-остри зъби“ – отсича Белая. Бук не приема доброто, когато е примесено с кръв. А Деев му втълпява платоновски: „Навсякъде има добро. Децата дойдоха с ботуши на гарата, а не боси – това е добро. С ризи пътуват, не голи – отново добро“. Каква е цената на „добрия подарък“ и дали е толкова чистосърдечен, това е друг въпрос.

Възрастните и децата не са единствените персонажи в романа. Смъртта (с голяма буква) е напълно значима героиня в тази книга. Именно с нея се сражава обезумелият Деев, който е гледал смъртта в лицето и е убивал много пъти. Той, обсебен от спасяването на децата, иначе казано – на самия Живот, се състезава самоуверено със смъртта по време на целия път. Но бившият фронтовак не е Христос, за да победи такъв враг. Неговото безстрашие граничи със слабоумието, а съобразителността не му пречи да бъде плах пред жените, които в действителност не познава. Нежната, мъдрата Фатима - една от милосърдните сестри в ешелона – олицетворява именно тази любов и тази истинска женственост, към която се стремят и млад, и стар. Загрубелият, облъсканият от войната Дееев се надява на щастие и търси топлина. Суровата Белая също не познава любовта, макар да казва, че е изпитвала това чувство, гледайки... една снимка. От наивност даже не знаела кой е на портрета... [2] И се получава така, че от любов към ближния са обзети хора, които познават малко това чувство.

Когато отваряш новата книга на Яхина, си мислиш: непременно ще има любовна връзка, режисирана от самата война. И ще се съберат различни хора, но здраво, пламенно, страстно. Ако мъжът и жената не могат един без друг, то и романът без подобни линии не е роман. А „Ешелон до Самарканд“ е роман, и то силен...

Мотивът за децата е преминал от едната книга на Яхина [3] в другата уверено, както и следвоенната тема, която авторката проучва, наистина, като понякога я преосмисля художествено. Но ето че езикът се е променил. Той е обикновен, разбираем и точен. Читателят, уплашен от вискозитета на метафорите и сравненията в предишната книга, не трябва да се страхува. Образите на персонажите са изобразени с едри, макар и пестеливи щрихи, което ни кара да се вглеждаме внимателно във всеки жест и да се вслушваме във всяка дума.

„Ешелон за Самарканд“ води читателя стремително и дръзко и не крие смрадта на холерна барака, на кръв и мръсотия. Напомня: точно така смърди войната. Но всеки, попаднал в ешелона, има избор: да се надява на чудо и да вярва в светлия изход. Или да се обърне към смъртта съвсем завинаги.

БЕЛЕЖКИ

1. От рус. арх. деять ‘действам’.

2. Портретът, който е окачен в манастира и в който се влюбва младата послушница Белая, е на престолонаследника.

3. Втората книга на Гузел Яхина „Деца мои“.

събота, февруари 05, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ ДО РАЙЧО ПОПОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 444

Любен Каравелов до Райчо Попов

Райчо,

Паспортът вие трябва да ми изпратите в Букурещ и аз да го изпратя, където трябва. Аз ти казах вече, че този паспорт не е за Панайот, а за едно момче русо, високо, на 26 години, очи има руси, малки мустаци (Левски – бел. П. Н.), разбра ли сега? Ако Райчо се бои, да не отговаря, то не трябва да ми изпращате гореспоменатия паспорт, защото аз намерих тук гръцки, за който трябва да се заплатят само малко пари, но никой няма да рискува в това дело. Трябвало би да имаме повече доверие един към друг, защото другояче нищо не бива.

Букурещ, 1 януари 1872 г.

Твой Л. Каравелов

Както Райчо е гарантирал пред власите, така и аз гарантирам, че Райчо няма да отговаря за нищо, защото аз отблизо познавам онази работа, за която се иска този паспорт. Пак повтарям, ако Райчо се бои, то нека скъса този паспорт, а аз ще намеря друг.

Н. Б. Арх. Горазд Стойчев

петък, февруари 04, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1978 г. / ХИМИЯ / ПИТЪР МИЧЪЛ

Питър Мичъл (Peter Mitchell)

29 септември 1920 г. – 10 април 1992 г.

Нобелова награда за химия

(За приноса му в схващането на процесите с пренос на биологична енергия чрез формулирането на неговата химиосмотична теория.)

Английският биохимик Питър Денис Мичъл е роден в Мичъм (графство Съри) в семейството на служителя Кристофър Гибс Мичъл и Кейт Беатрис Дороти (Тейплин) Мичъл. Завършва Кралския колеж в Тонтън, където се занимава под ръководството на Ч. Л. Уайзмън, математик и музикант. Но на приемните изпити за колежа „Джизъс“ към Кеймбриджкия университет Мичал се представя толкова лошо, че го приемат там през 1939 г. само заради препоръчителното писмо, написано от Уайзмън.

В Кеймбридж Мичъл учи химия, физиология, математика и биохимия и през 1943 г. получава степента бакалавър с отличие. През същата година пристъпва към подготовка на докторска дисертация по биохимия под ръководството на Дж. Ф. Даниели, в чията лаборатория се занимава с изследване на процеса на пренасяне на биохимичните субстанции през клетъчните мембрани, а едновременно с това продължава да учи биохимия. През 1950 г. му е присъдена докторска степен за дисертация, разглеждаща механизма на действието на пеницилина, открит през 1928 г. от Александър Флеминг антибиотик, който въздейства върху клетъчните мембрани, подложени на „нападения“ от бактерии.

След получаването на докторска степен Мичъл е назначен за демонстратор в биохимичната катедра на Кеймбридж. Там изследва механизма на окислителното фосфорилиране (така се образуват 95 % от енергията при аеробните организми) и много приличащия на него механизъм на фотосинтетичното фосфорилиране (при който голямо количество от необходимата за жизнената им дейност енергия растенията получават от слънцето). По това време тези два механизма се отнасят към големите нерешени проблеми на биохимията.

Въпросът по какъв начин организмите генерират енергия, как я преобразуват и използват при движението и биосинтезата, занимава не само Мичъл, но и други учени. Към 1955 г. биохимиците признават теорията на Фриц Липман, според която аденозинтрифосфорната киселина (АТФ) служи за универсален източник на енергия. Функциите на обменните процеси, такива като дишането, ферментацията и фотосинтезата, са невъзможни без АТФ, тъй като именно тя поддържа различните енергийни процеси с помощта на своите богати на енергия фосфорилни връзки. Така се очертават ясно главните контури на биоенергетиката (науката за предаването на енергия при живите организми), остава само да се обработят детайлите на молекулярно равнище.

Тази задача обаче е извънредно трудна, тъй като ферментите на окислителното и фотосинтетично фосфорилиране са тясно свързани с липопротеините на мембраната на митохондриите (малки кръгли или пръчковидни структури в цитоплазмата на клетките) и с хлоропластите (съдържащи хлорофила на органелите на растителните и животинските клетки). Тази тясна връзка е пречка за провеждането на какъвто и да е молекулен анализ в разтвор.

Цяла редица изследователи се занимават с описанието на главните структури на механизма на окислителното фосфорилиране. Те откриват, че в процеса на дишане електроните от различни субстрати (вещества, подлагащи се на действието на фермент) се пренасят към кислорода от своеобразна ферментна каскада. Синтезът на АТФ следва след каталитичното действие на ферментен комплекс, известен като АТФ-аза (аденозинтрифосфатаза). Що се отнася до хлоропластите, електроните, освобождавани при поглъщането на светлината от хлорофила, се придвижват през серия от носители към крайната си цел – водата. Синтезът на АТФ се осъществява от комплекса АТФ-аза с молекулярна структура, напомняща много структурата на митохондрийните мембрани. В хода на това изследване възниква важният въпрос: по какъв начин енергията, освободена по време на пренасянето на електроните, „подтиква“ АТФ-азата към синтез на АТФ.

Търсенето на молекулярни механизми се опира на теорията, според която веригата от реакции, протичащи в процеса на дишането, и АТФ-азата са свързани помежду си с високоенергийни междинни продукти, подобни на тези, които възникват в процеса на реакциите, при които за катализатори служат разтворими ферменти. Мичел не проучва специално митохондриите. Той се занимава с изследване на метаболичния пренос, който се осъществява през цитоплазмовите мембрани на бактериите. Тази тема го увлича още когато е студент в Кеймбридж. През 1958 г. Мичел и неговият колега Дженифър Мойл достигат до извода, че ферментните реакции са по правило векторни. Двамата учени предполагат по-нататък, че направлението на подобни реакции (въпреки че то остава неясно в разтворите) би трябвало да стане ясно, когато ферментите се включат в мембраната. Всъщност ферментният комплекс може така твърдо да се закрепи в мембраната, че „маршрутът“ на реакцията да пресече тази бариера, катализирайки веднага дислокация на химична група. Учените наричат този процес векторен метаболизъм.

В преиода между 1961 и 1966 г. Мичел формулира така наречената от него химиосмотичната хипотеза – радикално решение на проблема за енергийната връзка в механизмите на окислителното и фотосинтетично фосфорилиране. Той предполага, че веригата от реакции, протичащи в процеса на дишането, се състои от последователно сменящи се носители на водород и електрони. Тези носители са организирани така във вътрешната митохондриева мембрана, че пренасят протони (трипептиди) през мембраната. Тъй като митохондриеваат мембрана не допуска пасивен поток от протони, в процеса на дишането се генерира електрохимична потенциална разлика на водородните йони в електрически отрицателното вътрешно междуклетъчно вещество и алкалната корелация във външно междуклетъчно вещество. Протоните от външната повърхност се насочват назад към вътрешноклетъчното вещество. Именно този поток от протони, който може да се сравни с потока на електроните в батерия, е вършител на цялата работа.

Според химеосмотичната хипотеза е невъзможно съществуването на химична взаимна връзка между веригата реакции, осъществяващи се при процеса на дишането, и АТФ-азата. Този извод прави представената от Мичъл теория непопулярна сред мнозина биохимици, като някои от тях подлагат на съмнение обосновката на предположенията на учения. Непрекъснатият скептицизъм при възприемането на тази радикална концепция и водещите се около нея дискусии убеждават Мичъл, че трябва да се заеме с нейната защита, като докаже истинността на съдържащите се в нея принципи с конкретни факти. Да се получат подобни данни не е лесно. За тази цел трябва да се разработят нови методи за изследване. В края на краищата Мичъл и Мойл създават комплекс от количествени и визуални методи. И с тяхна помощ им предстои да подложат на внимателна проверка заложените в химиосмотичната хипотеза научни прогнози.

Изследователската работа, стимулирана от дебатите в малкото обкръжение на биоенергитиците, се води изключително продуктивно както в експериментален, така и в теоретичен план. Основният въпрос, който вълнува учените, се състои в това съответстват ли принципите на химиосмотичната хипотеза и практическите резултати, които могат да бъдат получени с нейна помощ, на приетите стандарти. Към 1970 г. чашата на везните се накланя в полза на създадената от Мичъл концепция и в нейна подкрепа се изказват редица учени от Великобритания, САЩ и СССР.

От 1964 г. Мичел ръководи научноизследователската работа в лабораториите „Глин“ в Корнуел. През 1958 г. се жени за Хелен Френч. Семейството има трима синове и една дъщеря. Ученият работи много, но отделя време за участие в обществения живот. Той се бори за запазването на природните ресурси и възстановява здания на ферми от периода на средновековието.

Освен с Нобелова награда Мичъл е удостоен с наградата Луис и Берта Фридман на Нюйоркската академия на науките (1976 г.), с наградата Луис Розенстил за изключителната му работа в областта на фундаменталните медицински изследвания на университета „Брандайс“ (1977 г.), с медала Копли на Лондонското кралско дружество (1981 г.) и с почетния медал на Атинския градски съвет (1982 г.). Член е на Лондонското кралско дружество, чуждестранен член е на американската Национална академия на науките и на Кралското дружество на Единбург. Има присъдени почетни степени от Техническия университет в Берлин, от университетите в Чикаго, Източна Англия, Ливърпул, Бристъл, Единбург и много други.

Превод от руски: Павел Б. Николов

четвъртък, февруари 03, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ / ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ ЮДЕЙСТВАЩИТЕ; ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI; ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ; “ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ

ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР

Ние споменахме вече името на Тиберий Александър в първата книга. Сега дойде време да се спрем по-продължително на биографията на този удивителен персонаж и едно от ключовите лица по време на разигралата се в Юдея драма.

Прокураторът на Юдея Тиберий Александър не бил нито римлянин, нито грък. Той бил юдей. Негов чичо бил знаменития философ Филон Александрийски, когото вече цитирахме тук във връзка с учението му за втория Бог, Логоса, посредник между трансцендентния Творец и материалното творение.

Бащата на Тиберий Александър, на име Александър, бил назначен от римляните за алабарх на Александрия или, по-просто казано, за неин главен митничар. На тази длъжност Александър натрупал толкова богатства, че пожертвал за Храма девет врати, разкошно облицовани със злато и сребро. На цар Агрипа дал заем от 200 хиляди драхми, за да ожени сина си (не Тиберий Александър, а брат му) за принцеса Береника. Инвестицията излязла неуспешна: синът му умрял скоро, а Береника станала по-късно любовница на Тит.

Калигула, който имал нужда от пари, извикал алабарха Александър в Рим и го хвърлил в затвора вероятно по същата причина, по която Луи XIV арестувал суперинтенданта Фуке. С възцаряването на Клавдий алабархът излязъл веднага на свобода: двамата с Клавдий били стари приятели.

Едва ли назначаването на Тиберий Александър на поста прокуратор на Юдея е струвало на баща му по-евтино от сватосването за Береника. Но това назначение не се свеждало до обикновена корупция. Административно то било много успешно: начело на Юдея се оказал, от една страна, чистокръвен евреин, а от друга – просветен владетел, верен на Рим и нямащ склонности, за разлика от представителите на династията на Ирод, към собствено обожествяване.

Тиберий Александър оправдал напълно височайшото доверие. През 66 г. той бил назначен за префект на Египет: ключова длъжност, като се има предвид, че египетското зърно било горивото, което движело римската армия и позволявало да се раздава в столицата хляб на народа, който обожавал императора.

На тази длъжност той извършил две исторически постъпки: първо, в самото начало на Юдейската война избил без всякаква жалост с помощта на римските войски множество свои съотечественици, което вероятно спасило Александрия от превръщането ѝ във втори Ерусалим. (Йосиф Флавий, който не бил склонен към точност в цифрите, смята, че броят на изкланите е 50 хиляди.)

Второ, именно Тиберий Александър бил сивият кардинал, който направил всичко, за да помогне на Веспасиан да стане император. Не е изключено, че именно заради това е бил назначен за преториански префект, иначе казано – за нещо като министър-председател: пост, до съвсем неотдавна немислим в републиканския Рим за човек, натоварен с двойната стигма на египетския и юдейския произход.

Когато Веспасиан влязъл в Александрия, разказва Дион Касий, изцелил двама, слепец и човек с изсъхнала ръка. „На първия плюл в очите, а на втория настъпил ръката“ [1]. Не е трудно да предположим, че тези две щастливи произшествия са били организирали от префекта на Египет, който се специализирал в това отношение по време на дългите години административна практика в миленаристкия Изток.

Тази случка с изцеляването на слепи и сакати хвърля важна светлина върху известната само от думите на Йосиф история за това как се предал в плен, а след това провъзгласил безстрашно Веспасиан за господар на света.

Не е трудно да видим, че картината, която Йосиф рисува, не е просто неправдоподобна, тя е невъзможна. Непоисканото предсказание за императорска власт е била най-мечешката услуга, която би могла да се окаже на един пълководец по това бурно време, когато главите на неуспешните претенденти за тази власт хвърчали от главите една след друга. Подобно предсказание превръщало автоматично Веспасиан в метежник и единственият резултат от него би могла да бъде незабавната и мъчителна екзекуция на юдейския политкомисар, натрапващ на Веспасиан услуги, от които той най-малко имал нужда, особено ако му ги предоставя един фанатик и предател.

Иначе казано, ако тази история поне по нещо прилича на истина, то между щастливия предсказател Йосиф и втората договаряща се страна би трябвало да има предварителни уговорки на тази тема и човекът, с когото Йоисф водел преговори, е бил по всяка вероятност не римлянинът, а именно Тиберий Александър, намиращ се по това време сред обкръжението на Веспасиан и изпълняващ при превземането на Ерусалим ролята на началник на главния щаб на Тит.

И ето че на този човек – палач на народа му, дясна ръка на Тит, бъдещ преториански префект на Римската империя, изиграл ключова роля в съдбата му, Йосиф Флавий – ако се вярва на каноничния текст на „Юдейската война“ – посвещава половин абзац, споменавайки го набързо заедно с неговия предшественик.

И така, да обобщим. В съвременния текст на „Юдейската война“ не присъства думата „Месия“, иначе казано – Помазаник, на гръцки – Христос. В него не се разяснява какви са зилотите. В него не се казва, че юдейските миленаристи вярвали в Месията от рода на Давид и го смятали за въплъщение на Господа и Син на Бога. В него изобщо липсва каквото и да е споменаване на Давидовия род.

В него кой знае защо няма нищо за метежа на юдеите по времето на Калигула, за изселването им от Рим по времето на Тиберий и Клавдий, за пожара по времето на Нерон и накрая – за събитията в Юдея през преломния момент, свързан със замяната на цар Агрипа с бъдещия изпълнител на желанията на императорите Тиберий Александър.

Някои от тези пропуски са несъмнено свързани с пропагандното лукавство на Йосиф. Други биха могли да се предизвикани от изискванията на политическия момент или от лична неприязън (би могло например Йосиф да се скарал с Тиберий Александър). Но въпреки това обемът им е многократно по-голям от дела на недоизказаното и лъжата, които били приемливи за тогавашната римска историография.

Честно казано, тези изкривявания са такива, че самият им обем би превърнал всеки текст в посредствен и безсмислен разказ, който не предава същността на събитията – а текстът на Йосиф е всичко друго, но не и посредствен и безсмислен.

Как да си обясним този феномен?

Вече споменатият от нас Роберт Айслер го обяснява изящно и просто: съществуващият текст на „Юдейската война“ е резултат от хиляда и петстотин години християнска цензура. Простата и плодотворна идея на Роберт Айслер е, че християните са редактирали Йосиф Флавий точно така, както са редактирали Библията и че след библейската критика идва времето на флавиевата критика.

Айслер е написал своята изпреварила времето си книга „Исус Месията и Йоан Кръстител“ през 20-те години на миналия век в разорената Австрия след Първата световна война. След нацисткия аншлус попада в концентрационен лагер. Здравето му е подкопано и той умира през 1949 г., без да види нито свитъците от Мъртво море, нито кодексите от Наг Хамади, нито Кьолнския манихейски кодекс, нито „Деянията на Филип“, намерени от Франсоа Бовон в манастира Ксенофонт, нито много други текстове, на които се позовавахме тук.

Но Айслер разполагал с не по-малко важен източник, на който обърнал първи внимание: староруски кодекси, съдържащи текст на Йосиф Флавий, който е много по-различен от запазения в Европа – така наречения „Славянски Йосиф“.

БЕЛЕЖКИ

1. Дион Кассий. Римская история, 66, 8.

(Следва)

вторник, февруари 01, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / РУСЕНЦИ ПО ОБЩОТО ДЕЛО ЧРЕЗ ТЕХНИЯ ПРОТОКОЛ

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

(Павел Николов)

№ 443

Русенци по общото дело чрез техния протокол

Решения на Частния революционен български комитет в Русе

10 декември 1871 г.

В събранието си от днес решаваме:

1-во Да поканим лицата И. и К. за съучастници в делото ни, като им съобщим и нужните документи.

2-ро Всяко лице, което ще се кани за съучастник в делото ни, ще се вика всеки в особно [1] събрание.

3-то В понеделник вечер ще имаме събрание.

Потвърждава се с подписите:

(следват подписите в шрифт)

13 декември 1871 г.

На събранието от 13 декември 1871 г. се решава:

1-во Приема се за помощник в работата ни К.

2- ро В следващото заседание ще се повика и И.

3-то В петък вечер ще имаме събрание... на 17 т. м.

Потвърждава се с подписите:

(следват подписите в шрифт)

17 декември 1871 г.

На събранието от 17 декември [2] 1871 г. се решава:

1-во Защото главната длъжност на ЧК е да се доставят хора за работа, решава се от сега действащите членове да започнат да убеждават приятели, познайници и пр. и да ги приготвят за всеки случай [за] помощници на народното освобождение и Балканската република.

2-ро Начинът, по който всеки от нас ще съобщава на поверените си делото, ще става така:

а) Делото ще се поверява от нас само на по отблизо познатите ни лица, и то след едно здраво опитване на съвестта му.

б) На лица, които не са познати отблизо на нас, ще им се съобщава посредством поверените ни, на които ще се забрани строго да не откриват имената ни.

в) Всеки от нас ще яви на събранието ни кому има да повери делото, за да не би две личности да се явят пред едного.

г) След крайното поверение на делото, комуто и да е ще се явява името му на събранието и ще се записва на особната книга.

д) Никой от хората не ще познава другиго от нас освен онзи, който му е съобщил делото.

3-то Числото на действащите членове, които съставляват Частния революционен комитет в Русе, засега не ще възлиза на повече от седем души, които помежду си се броят за съзаклятници и отговарят за всичко според Привременния закон, който е нареден и поверен от Централния комитет.

4-то Защото И. се обеща с извинение, че ще дойде утре вечер, решава се да имаме и тогава събрание.

(следват подписите в шрифт)

18 декември 1871 г.

На събранието ни днес се реши:

1-во Взехме за съучастник в делото си и И.

2-ро Във вторник вечер на 21. този [месец] ще имаме събрание.

(следват подписите в шрифт)

24 декември 1871 г.

Защото на 21. не можа да стане събрание по причина на законни извинения, то в сегашното си събрание решаваме:

1-во Парите ще се поверяват на 91-ви.

2-ро За писар се назначава 80-ти.

3-то За поверител на делото - 54-ти.

4-то За членове - 104-ти и 114-ти.

5-то Като се показаха лица, които искат да принесат парична помощ, решава се да се даде документът на 54-ти, който ще е отговорен за него до второ събрание, когато ще му се иска отчет.

054, 80, 00104 - (шрифт)

28 декември 1871 г.

По разни непредвидени причини документът се взе от 54-ти и се поверява на 80-ти, който в идващото събрание ще даде отчет.

054 80 91 - 00105

БЕЛЕЖКИ

1. Особно (остар.) - отделно.

2. Пълния текст на този протокол не притежаваме, затова поместваме тук този откъслек, който не е лишен от интерес поне в идейна посока. 3. Стоянов го е придружил със следната бележка: За бъдещата форма на управление в България най-много е говорил А. Кънчев. Навсякъде той е говорил и писал, че България ще се именува Балканска република. На едно заседание на комитета в Русчук, където е участвал и сам Кънчев, е протоколирано и пр. („Биографията на В. Левски“ от 3. Стоянов, стр. 75, 1884 г.). Че за Балканска република е говорил „най-много“ Ангел Кънчев, е едно субективно заключение, което изразява впечатлението и преценката на 3. С. лично по отношение на Ангел Кънчев. Исторически трябва да се приеме, че А. К. е повтарял една идея, установена още по-рано от други: от ЦТ комитет в Букурещ през 1868 г. и от Централния революционен комитет, пак там, под водителството на Каравелов, Левски и др. от 1869 и 1870 г., докато А. К. влиза в делото едва през 1871 г.

(Следва)

Блог на Павел Николов

Pages

понеделник, февруари 07, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ / СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ

неделя, февруари 06, 2022

„ЕШЕЛОН ДО САМАРКАНД“ КАТО ИЗПИТАНИЕ

събота, февруари 05, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ ДО РАЙЧО ПОПОВ

петък, февруари 04, 2022

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1978 г. / ХИМИЯ / ПИТЪР МИЧЪЛ

четвъртък, февруари 03, 2022

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ / ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР

сряда, февруари 02, 2022

НАЙ-РАННИ СНИМКИ НА СЛЪНЧЕВО ЗАТЪМНЕНИЕ, 1854 ГОДИНА

вторник, февруари 01, 2022

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / РУСЕНЦИ ПО ОБЩОТО ДЕЛО ЧРЕЗ ТЕХНИЯ ПРОТОКОЛ

Пак брояч

Още един брояч

Брояч

И още брояч

Брояч