ФРЕНСКИЯТ БУНТ, БЕЗСМИСЛЕН И БЕЗПОЩАДЕН

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

През 1968 година във Франция едва не се случва поредната революция. И то заради това, че забранили на студентите да ходят в общежитията на студентките.

Колкото и удивително да е, да, събитията, които едва не довели до кардинални промени в живота на французите, започнали от това, че посещенията в мъжките и женските общежития в Нантер били разрешени само за представители на съответния пол. Разбира се, студентите не били доволни и от условията на живот като цяло, не им харесвало състоянието на университета и методиката на преподаване, а и много млади французи искали да слушат лекции за Маркс и Сартр. Забраната за посещаване на общежитията обаче се превърнала в последната капка, затова ядосаните студенти окупирали административните здания.

Френските студенти завземат Сорбоната

Студентските стачки и акции продължавали, младите хора все по-често се биели с полицията, някои започнали да издигат барикади, но президентът Шарл дьо Гол все още не обръщал на ставащото необходимото внимание – напразно, защото резултатът от всичко това повлиял непосредствено върху живота и кариерата му. По това време дьо Гол имал други проблеми, така че оставил решаването на студентския въпрос на своите министри. Но министрите му не успели да направят нищо. А после започнал Червеният май на 1968 година.

Националният студентски съюз на Франция призовал към масова стачка. На първи май сто хиляди души студенти, а също така учители и професори излезли по парижките улици с искане за четиридесетчасова работна седмица и прочее блага. На втори май деканът на факултета в Нантер прекратил учебните занятия и изключил лидера на стачкуващите студенти Даниел Кон-Бенди. Това не спряло храбрите френски младежи, така че те отишли направо в Сорбоната, за да поддържат там огъня на зараждащата се революция. На трети май изплашеният ректор на Сорбоната извикал полицията, която без церемонии пуснала в действие палките и сълзотворния газ. Младите революционери се отбранявали с павета. На четвърти май Сорбоната била затворена, на пети много студенти били осъдени, което предизвикало създаването на Комитет за защита от репресии. Вече не само в Париж, но и в цяла Франция разгневени млади хора излизали на улицата. Към тях се присъединявали работници, които своевременно разбрали, че в създалия се безпорядък могат да подобрят своето положение. А французите, свикнали с подобни събития, посрещали радостно революционерите, без да разбират особено какво изобщо става.

Надпис върху стена: „Забранява се да се забранява“

Положението ядосвало дьо Гол. Старият генерал не разбирал мотивите на студентите и настоявал упорито за прилагане на сила, която да усмири разгара им. Вместо това на 11 май министър-председателят Помпиду решил да смекчи обстановката и отворил Сорбоната. Буквално веднага след това тя била завзета от студентите и обявена за „автономен народен университет“. Париж се превърнал в огромен безпорядък, по улиците се носели полицейски коли и линейки, непрекъснато имало сблъсъци. Градът бил парализиран от постоянните стачки на работниците, които се възползвали от ситуацията толкова умело, че всеобщото желание за революция прераснало в желание за увеличаване на заплатите, а студентите вече сами не знаели какво искат и просто се наслаждавали на възникналия хаос. На четиринадесети май дьо Гол заминал на официално посещение в Румъния, като решил, че въвеждането на ред е работа на правителството, а не на държавния глава. Разбира се, по времето на неговото отсъствие всичко станало още по-лошо.

На петнадесети май студентите завзели знаменития театър „Одеон“ и го обявили за дискусионен клуб, почти всички учебни заведения и банки престанали да работят, транспортът не се движел, радиото и телевизията мълчели. Към двадесети май по цялата страна стачкували вече десет милиона души, а към красноречивите студентски лозунги „Забранено е да се забранява!“, „Бъдете реалисти – искайте невъзможното!“, „Сексът е нещо прекрасно! (Мао Цзедун)“, „Университетите на студентите, заводите на работниците, радиото на журналистите, властта на всички!“ се прибавили и такива като „Десет години стигат“, „Дьо Гол, довиждане“.

Студенти по време на демонстрация в Париж

На двадесет и четвърти май президентът произнесъл по радиото и телевизията реч, на която, разбира се, никой не обърнал внимание. Помпиду се отчаял окончателно и започнал преговори с профсъюзите и предприемачите. Проблемът не се ограничил със студентите и работниците, от настъпилия хаос се възползвала и лявата опозиция, решила да наложи на хората своите идеи и да спечели още няколко места в Националното събрание.

Дьо Гол изпаднал в окончателна безтегловност. Вече не разбирал нищо, болно било за близките на стария генерал да го гледат, той изглеждал абсолютно неориентиран и объркан. Още няколко дена правителството се опитвало да направи нещо, но всичко било напразно.

Накрая, на 30 май президентът обявил разпускане на Националното събрание и провеждане на предварителни избори. Долу-горе по това време Помпиду завършил преговорите с профсъюзите, резултат от които станало подписването на Гренелските съглашения, според които заплатите, пенсиите и различните помощи се повишавали значително. Това не се харесало на дьо Гол, защото влияело зле на френската икономика и затова малко по-късно Помпиду излязъл в оставка. В последния ден на май по Елисейските полета преминава огромна демонстрация в подкрепа на президента под лозунгите „Дьо Гол не е сам!“ и „Комунизмът няма да мине!“.

Май свършил, а заедно с това спаднала революционната активност. Работниците били доволни, на студентите им омръзнало да се бунтуват, а опозицията така и не успяла да се сплоти. Най-забавни в цялата ситуация били резултатите от предсрочните избори за Националното събрание: партията на дьо Гол получила абсолютно мнозинство, заемайки 293 места. Явно французите осъзнали внезапно, че редът е все пак за предпочитане през хаоса, поради което решили да не променят нищо. Въпреки това президентът така и не успял да се оправи от тази странна неосъществена революция и след около една година подал оставка.

Месец май на 1968 година бил много особен в историята на Франция. Разбира се, работниците подобрили значително своето положение, но студентите, които започнали всичко, до голяма степен не получили нищо. Явно бунтовете и революциите са просто в кръвта на французите и периодично им е необходима да организират различни видове безредици.

ПИСМА ДО ВАСИЛ ЛЕВСКИ – 16

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма, написани до Васил Левски, които представям съобразно с книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му, също и бележките под черта според него.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: Част 1; Част 2; Част 3; Част 4; Част 5, Част 6, Част 7, Част 8, Част 9, Част 10, Част 11, Част 12, Част 13, Част 14, Част 15.

№ 320

Христо Иванов Книговезеца до Левски

В Търново, 6 юли 1872 г.

Господин Асл(ан) Дер(вишоглу Кържала)

Като ви честитя добрата разходка и ви честитя добрия напредък, не(ка) ни помогне Всевишния. Но ви моля добре да опитвате ходенето ви си. [1] Но навън недейте отива в най-многото опасност сам, не че те не жаля, но май да не са някак убедиш или уловиш, защото хиляда ни не жали, като мене и другите са по-лесно спечелят, но като тебе ние не можем спечели никога. Тъй те поздравява и Иванчо Захралията [2]. Кънчо замина за захар и ви поздравява и той. Но вие сте имали от отровата, казва някой си. Ако имате, проводете ми малко, ако е възможно. От Русе искат билети, тъй и от Лясковец, така и ние искаме нови. Пиши ни там ли за 50 гроша билет да дадем ли [3]. И дето са давали досега за разноски тукашни и външни, припознати ли са? Като ви внесем досега сметката си (беленца) откъде и колко пари сме прибрали и де сме ги употребили; затуй ни пишете по-тънко. Като няма вече за какво да Ви пиша напразно без знание, оставам Ваш и брат, признателен.

Дели Христемага Дервиш

X. Ив. К. К. [4]

Оставих от законите един, но ще ви го проводя подпре. Виж всичко натаман ли е. Продих ти [5] и другата пушка отподир дето беше я проводил. [6]

Същия

Н.Б.II.А., п. 63, № 8648

Арх. т. I. № 4, стр. 277

(Следва)

1. „Си“ прибавено отгоре.

2. Иван X. Димитров, родом от Стара Загора [затова наречен заралия] и търговец в Търново.

3. Пиши ни там ли (в центъра) да представим квитанция за 50 (стойността на исканите билети).

4. Ив. Комитетски куриер.

5. Изпратих ти.

6. Адресирано до Ас(лан) Дер(вишоглу) Кържала в Ловеч.

(Следва)

КАКВО БИЛО ДА УЧИШ ПРЕЗ ВИКТОРИАНСКАТА ЕПОХА?

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Сто души в клас, пясък вместо хартия, „шапка на глупака“ и пръчка по голите ходила.

Училищното обучение в Британия станало задължително едва през последната третина на 19 век. Преди това да изпратят детето си на училище можели само състоятелните хора и то ако сметнели това за необходимо. Обучението на децата от осигурените семейства ставало основно у дома, а след началните познания момчетата отивали на 10-12 години в престижни учебни заведения като „Итън“, а момичетата продължавали да се занимават с преподаватели и гуверньори в домашна обстановка. Най-голяма съпротива новият закон за образованието срещнал от страна на бедните слоеве на населението, които разчитали на помощта на децата за осигуряване на семейството. Често на съвсем малките момчета им се налагало да работят заедно с възрастните – това бил единственият начин да се изхранят.

Наказания във викторианско училище

Обучението през Викторианската епоха се концентрирало около три дисциплини: писане, четене и аритметика. Тази база трябвало да усвоят всички без изключение. В по-богатите училища, където родителите си плащали, преподавали също така съвременни езици, научни дисциплини и латински език. От научните дисциплини присъствали историята и географията. Имало и уроци, приличащи донякъде на класно упражнение, когато пред децата на чина поставяли различни неща (например картина или камък, или листо) и им предлагали да направят описание, да разсъждават за формата и характерните белези. Това също се отнасяло към „науката“.

За извънредно важни се смятали уроците по физическа култура. Всички ученици се събирали в училищния двор и правели упражнения, сред които бягане, ходене, гимнастика и даже вдигане на тежести. При това никой не се обличал в специален спортен екип – заниманията протичали с обичайното училищно облекло.

Момчета по време на урок

Момичетата и момчетата учели по правило разделно. И дори да се срещали по време на отделни часове, не седели никога заедно. Имало и специални предмети: момчетата учели дърводелство или някой друг полезен занаят, а момичетата трябвало да се научат да домакинстват и да готвят.

Класовете били често много големи, особено в сравнение със съвременните. Броят на учениците можел да достигне до 80-100 души в един клас, особено в големите градове. Децата седели на дървени чинове и на дървени пейки. Подобни конструкции обикновено се прикрепяли с болтове към пода. Стените на класните стаи по правило не се украсявали с нищо, никакви портрети на известни личности, картини или ученически рисунки. Учителите гледали да подреждат учениците по принципа „ниските отпред, високите отзад“, така че всички да виждат добре дъската. За да не се отвличат учениците по време на уроците, прозорците на класните стаи се разполагали високо и през тях седналите на чина не можели да гледат. Понякога между класните стаи нямало преграда, за такава служела обикновена завеса. Това пречело на обучението и концентрирането – шумът от съседната класна стая се чувал много добре.

В обществените училища учениците не пишели на хартия, а на специални табели, подобни на умалени копия на черната дъска. Вместо перо се използвали заострени парчета дърво, с които „драскали“ по повърхността. След написването гравировките се изтривали и табелите се използвали многократно, но старите драсканици все едно се виждали. На най-малките ученици не давали даже и табели – първите си букви те изписвали с пръчка върху пясък, който учителите насипвали в специални форми. Същевременно по-големите деца получавали в определен момент достъп до книжни тетрадки. Всяка сутрин им давали определено количество мастило и перо.

Дисциплина, дисциплина и още един път дисциплина – най-важното понятие за викторианския ученик. Всяко провинение се наказвало. Към „нарушенията“ се отнасяли: грубостта, напускането на класната стая без разрешение, мързел, лъжа и бягство от час. Най-разпространеното наказание било удар с тънка пръчка. Този „инструмент“ се правел обикновено от бреза. Много тънка и здрава пръчка. В някои училища вместо пръча се използвал кожен камшик. Броят на ударите се регламентирал в зависимост от „тежестта“ на провинението и се записвал в специален дневник срещу името на ученика. Обикновено биели по дланите, момчетата можело също така да бъдат наложени по задните части, а момичетата – по голите нозе.

Момичета в час по шиене

Като алтернативно наказание за тези, които не усвояват материала и изостават в обучението, измислили така наречената „шапка на глупака“. Слагали я на главата на ученика и го карали да ходи с нея целия ден. Понякога вместо шапка просто прикрепяли към дрехата на ученика листче с надпис „глупак“. Според викторианските учители така можело да се подтикне учениците да работят по-добре, за да не се срамуват по-нататък пред другарите си. Имало и други наказания, по-малко жестоки, но изтощаващи – провинилият се ученик трябвало да препише едно и също изречение сто пъти без нито една грешка. Ако сгреши – всичко отново.

"Шапката на глупака"

Редът, наложен в училищата през Викторианския период, се характеризирал със своята суровост. Всяко провинение са наказвало жестоко. С децата изобщо не се церемонили чак до края на 20 век. Докато детето се намирало на територията на учебното заведение, грижата за него се падала изцяло на учителя, при което той получавал легалното позволение да наказва. Тази формалност се вмествала в закона и се наричала „с правото на родител“. С други думи, ученикът можел да бъде подложен на физически наказания без съгласието на родителя (и разбира се, на детето). Подобна практика била разрешена в Британия почти през целия 20 век. Официално да се използват физически наказания в обществените училища било забранено през 1986 година.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ – 1965 ГОДИНА – ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА – ЖАК МОНО

Жак Моно (Jacques Monod)

9 февруари 1910 г. – 31 май 1976 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Франсоа Жакоб и Андре Лвоф)

(За откритията му, свързани с генетичния контрол на ензимния и вирусния синтез.)

Френският биолог Жак Люсиен Моно е роден в Париж в семейството на Шарлот Тод (Макгрегър) Моно, американка от шотландски произход, и Люсиен Моно, художник и интелектуалец, чиито предци са швейцарски протестанти хугеноти. Когато момчето става на седем години, семейството се мести в Кан и през целия си по-нататъшен живот Моно се смята човек от Южна Франция, а не за парижанин.

Като юноша Моно учи в Канския лицей; негов наставник е Дор дьо ла Сушер, преподавател по хуманитарни науки, а по-късно основател и пазител на Антибския музей (в замъка Грималди, където е живял и работил Пабло Пикасо – бел. П. Н.). След завършването на лицея през 1928 г. Моно се записва във факултета по природни науки в Парижкия университет (Сорбоната). По-късно той ще обясни избора на своя жизнен път с влиянието за баща си: „Той носеше позитивната вяра в едновременния прогрес на науката и обществото. И на него, любителя на книгите на Дарвин, аз дължа ранния си интерес към биологията“. Но Моно вижда, че биологията, която четат в университета, е изостанала с няколко десетилетия от равнището на съвременната наука, затова решава да се погрижи да получи по-фундаментално образование. С микробиология и хранене на микробите той се занимава под ръководството на Андре Лвоф, с когото се сприятелява за цял живот. Биохимична генетика учи при Борис Ефрюси, а Луи Рапкин го убеждава в необходимостта от молекулярно-биологичен подход при анализа на неразгаданите тайни на живата клетка. През 1931 г. Моно получава в Сорбоната степента бакалавър на науките и решава да продължи своето образование.

През следващата година Моно става асистент в лабораторията по еволюция на органичния живот към Сорбоната, през 1934 г. се мести в зоологическата лаборатория на длъжността асистент, а след още една година е назначен за асистент-професор по зоология. През лятото той се присъединява към експедицията от естествоизпитатели, потеглила за Гренландия от Франция с платнохода „Пуркоа па?“. След две години Моно иска да замине повторно за Гренландия със същия кораб, но вместо това заминава заедно с Ефрюси за Съединените щати, след като получава парична субсидия от фонда „Рокфелер“. През същото лято корабът „Пуркоа па?“ и всички, които се намират на борда му, изчезват безследно.

През 1936-1937 г., намирайки се в САЩ, Моно и Ефрюси се занимават с генетика на плодовата мушица (Drosophila melanogaster) под ръководството на Томас Хънт Морган в Калифорнийския технологичен институт. Моно е поразен от високото качество на изследванията и от свободата, с която членовете на оглавявания от Моно отдел си споделят идеи и получени резултати. Това положение контрастира рязко с много по-суровата атмосфера, царяща сред научните кръгове в Сорбоната. Като се връща в Париж, Моно работи няколко месеца в лабораторията на Ефрюси към Института по физико-химическа биология, занимавайки се с биохимическата генетика на плодовата мушица, а след това се връща към своите задължения в Сорбоната.

Експериментирайки с ешерихия коли, Моно открива, че клетъчната енергия се използва на първо място при процесите на биосинтезата, а не за поддържане на клетъчните структури. Той наблюдава два различни вида криви на развитието в колониите от ешерихия коли в зависимост от това кой от два различни въглехидрата се дава за храна. Лвоф изказва предположението, че Моно е открил феномен на адаптацията на ферментите, при който отначало се активира и синтезира един фермент, а вторият се потиска и след това обратното. „Като се започне от тези ден през декември 1940 г., цялата ми научна дейност беше свързана с изучаването на ферментната адаптация“ – пише по-късно Моно.

През следващата година Моно получава в Сорбоната степента доктор по философия, като защитава дисертация на основата на своите изследвания. Но ръководителят на лабораторията не проявява интерес към неговата работа и Моно продължава своите експерименти в института „Пастьор“. По същото време той участва активно в Съпротивата, арестуван е от гестапо, но успява да избяга. След освобождението на Франция получава редица военни награди. Като член на щаба на генерал Жан дьо Латр дьо Тасини се среща с офицери от американската военна медицинска служба, които го запознават с последните публикации в научния периодичен печат. Впечатление му правят две статии, в които се описват резултатите от експерименти, правени в САЩ по време на войната. В едната от тях, написана от Макс Делбрюк и Салвадор Лурия, се твърди, че за бактериите са характерни спонтанните генетични мутации. „Мисля, че никога не съм чел научна статия с такова увлечение – спомня си по-късно Моно. – Това беше първото ми запознанство с генетиката на бактериите“. В другата статия дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК) се определя като причина за трансформацията на бактериите. Тези открития помагат на Моно в по-нататъшната му работа върху ДНК и РНК.

След освобождението на Париж, като намира своето семейство, Моно се връща за малко в Сорбоната и започва да работи сам в зоологическата лаборатория. През 1945 г. Андре Лвоф му предлага мястото на ръководител на лабораторията към отдела по физиология на микробите в института „Пастьор“ – едно от учебните и изследователски подразделения в системата на Националния център за научни изследвания. През следващите две десетилетия Моно и неговите колеги се занимават с молекулярно-биологичните аспекти на генетиката на бактериите и с ензимологията на бактериалните клетки. През 1954 г. Моно става ръководител на отдела по клетъчна биохимия.

Моно и другите изследователи от института „Пастьор“ разработват експериментална система за анализ на биохимичната генетика на клетките. Те откриват мутантен щам на ешерихия коли, съдържащ β-галактозидаза – адаптивен фермент, активиращ се при присъствието в питателен разтвор на лактоза и предизвикващ разделянето ѝ на съставящите я въглехидрати. Научната група, ръководена от Моно, се опитва да определи какво кара клетката да задейства една ферментна система като описаната по-горе. Формулирани са две теории:

- ферментът се ихибира (потиска) от окръжаващата сестра и неговата индукция (активация) е следствие от отстраняване на това потискане;

- инхибира се генът и индукцията е свързана деинхибиране на гена, направляващ синтеза на специфичен фермент. Моно се изказва в полза на второто обяснение.

Назначен за ръководител на отдела по клетъчна биология в института „Пастьор“ през 1953 г., Моно започва да работи с Франсоа Жакоб. Това става в края на 50-те години и единението на двамата учени се превръща според думите на Франсис Крик във „велико сътрудничество“. Моно и Жакоб постулират и доказват съществуването на информационна РНК – молекули РНК, пренасящи генетична информация от ДНК на клетъчното ядро до цитоплазмата. Живите клетки имат три вида РНК: информационна, транспортна (разтворима) и рибозомна. Информационната РНК предава генетичния код на рибозомите в цитоплазмата. Транспортната РНК преняся аминокиселини от цитоплазмата до рибозомите, след което трите вида РНК си взаимодействат, синтезирайки протеини и ферменти в клетъчните рибозоми.

При друга своя работа Моно и Жакоб доказват, че ДНК е организирана в комплекти от гени, наречени оперони. Оперонът се състои от структурен ген, насочващ и контролиращ синтеза на специфичен клетъчен фермент, и регулаторен ген, или оператор. При нормално състояние структурният ген се потиска от регулаторния ген. Когато ферментите се активират, регулаторният ген се потиска от клетъчния протеин, наречен протеин репресор, позволявайки с това на структурния ген да синтезира информационна РНК. Тази система в биохимичната генетика позволява на клетката да се адаптира към новите условия на околната среда (например към различните видове въглехидрати в състава на хранителната среда). Моно и неговите колеги доказват също така, че сходни системи присъстват и в бактериофагите – вируси, поразяващи бактериалните клетки.

През 1959 г. Моно получава длъжността професор по химия на метаболизма в Сорбоната, а през 1967 г. става професор в „Колеж дьо Франс“. През 1971 г. е публикувана книгата му „Случайност и необходимост“ („Chance and Necessity“), разкриваща природата на клетъчните биохимични процеси и изразяваща гледната точка, че произходът на живота и процесът на еволюцията са резултат от случайности. През същата година Моно става директор на института „Пастьор“ и, като се отказва от изследователска работа, се заема с реорганизация и модернизация на лабораторното оборудване.

През 1938 г. Моно се жени за Одет Брюл, археоложка и специалистка по история на Изтока, която по-късно става куратор на музея „Гиме“ в Париж; семейството има синове близнаци. Страстен любител на музиката, някога сериозно мислещ за кариерата на диригент, Моно свири на виолончело в квартет и в продължение на няколко години ръководи бахов хор. Не само музикално, но и спортно надарен, той се увлича от алпинизъм в Алпите и от ветроходство.

След смъртта на съпругата си през 1972 г. Моно се разболява. След четири години, чувствайки неизбежното приближаване на смъртта, той се връща в Южна Франция. Предсмъртните си дни прекарва в Кан, където умира на шестдесет и шест години. Последните думи на Моно са: „Je cherche a comprendre“ („Искам да разбера“).

„Моно привличаше със своята интелигентност, с ясната си мисъл, с проницателността си и с очевидната си широта и дълбочина на интересите – казва за него Франсис Крик. – Винаги храбър, той съчетаваше галантните маниери и язвителната реч с дълбоки морални принципи, доминиращи във взаимна връзка с нещата, които смяташе за фундаментални“. За Лвоф за Моно: „Беше превъзходен експериментатор. Строгостта и точността на изводите му се подкрепяха от безупречна дедуктивна логика. Склонността към критичен анализ никога не пречеше на неговото въображение и на оригиналността на мисленото му“.

Моно е удостоен с много награди, сред които Ордена на Почетния легион и медала „Бронзова звезда“, които получава от френското правителство за военната си служба, наградата Монтион за физиология (1955 г.) и наградата Шарл Леополд Майер на Френската академия на науките (1962 г.). Почетен доктор е на два университета: Чикагския и Рокфелеровия.

Превод от руски: Павел Б. Николов

ЛИЧНАТА ХИГИЕНА ПРЕЗ СРЕДНОВЕКОВИЕТО

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Различните епохи се характеризирали с различни миризми.

Средновековна Европа напълно заслужено миришела на нечистотии и смърдяла на гниещи тела. Градовете изобщо не приличали на чистите холивудски павилиони, в които се снимат исторически постановки по романите на Дюма. Швейцарецът Патрик Зюскинд, известен с педантичността в детайлите, с които изобразява бита на описваните от него епохи, се ужасява от зловонието на градовете през късното средновековие.

Кралицата на Испания Изабела Кастилска (края на XV в.) признавала, че през целия си живот се е къпала само два пъти – при раждането си и в деня на своята сватба.

Дъщерята на един от френските крале умряла от въшливост. Папа Климент V умрял от дизентерия.

Един от херцозите Норфолк отказвал да се мие уж заради религиозните си убеждения. Тялото му се покрило с гнойни язви. Затова слугите му чакали негова светлост да се напие до припадък и малко го поизмивали.

В средновековна Европа миенето на здрави зъби се смятало за признак на нисък произход. Знатните дами се гордеели с развалените си зъби. Представителите на елита, които по природа имали здрави бели зъби, обикновено се притеснявали заради тях и се стараели да се усмихват по-рядко, за да не показват своя „позор“.

В ръководството по учтивост, издадено в края на XVIII век („Manuel de civilite“, 1782 г.), формално се забранявало използването на вода за миене, „защото това прави през зимата лицето по-чувствително към студа, а през лятото към горещината“.

Луи ХIV се мил два пъти в живота си и то по съвет на лекарите. Миенето довело монарха до такъв ужас, че той се зарекъл никога да не предприема водни процедури. Руските посланици при двора му пишели, че негово величество „смърди като диво животно“.

Самите руснаци били смятани по цяла Европа за извратени поради това, че ходели на баня един път в месеца – безобразно често.

Отдавна е станала анекдотична запазилата се бележка, изпратена от прочулия се като изпечен донжуан крал Анри Наварски до любовницата му Габриел д`Естре: „Не се мий, мила, ще бъда при тебе след три седмици“.

Най-типичната европейска градска улица била широка 7-8 метра (толкова е ширината например на важната улица, която води до катедралата „Нотр Дам дьо Пари“). Малките улици и улички били значително по-тесни – не повече от два метра, а в много стари градове се срещали улички, широки по един метър. Една от улиците на стария Брюксел се казвала „Улица за сам човек“, което свидетелства, че там двама души не можели да се разминат.

Банята на Луи XVI.
Капакът на ваната служел и за запазване на топлината, и за писане и хранене. Франция, 1770 г.

Миещи средства, както и понятието лична хигиена, изобщо не съществували в Европа до средата на ХIХ век.

Улиците миел и чистел единственият съществуващ по това време портиер – дъждът, който въпреки своята санитарна функция, се смятал за наказание господне. Дъждовете измивали от скритите места всичката кал и по улиците се носели бурни потоци от нечистотии, които понякога образували цели реки.

Ако в селските местности хората копаели помийни ями, градските жители ходели по нужда в тесните улички и в дворовете.

Но и самите хора не били много по-чисти от градските улици. „Водните вани затоплят тялото, но отслабват организма и разширяват порите. Затова могат да предизвикат болести и даже смърт“ – твърдял един медицински трактат от ХV век. През Средните векове се смятало, че в измитите пори може да проникне заразен с инфекция въздух. Ето защо обществените бани били премахнати с височайш декрет. И ако през ХV – ХVI век богатите граждани се миели поне един път на половин година, през ХVII – ХVIII век престанали изобщо да правят това. Наистина, понякога се налагало да прибягнат до ваната – но само с лечебна цел. За процедурата се готвели старателно и в навечерието си правели клизма.

Всичките хигиенни процедури се свеждали до леко изплакване на ръцете и устата, но не и на цялото лице. „В никакъв случай не трябва да се мие лицето – пишели медиците през ХVI век, – защото може да се предизвика катар или да се повреди зрението“. Що се отнася до дамите, те се миели 2-3 пъти годишно.

Повечето аристократи се спасявали от мръсотията, използвайки парфюмирани кърпички, с които изтривали тялото си. Препоръчвало се подмишниците и слабините да се овлажняват с розова вода. Мъжете носели между ризата и жилетката си торбички с ароматни треви. Дамите използвали само ароматизирана пудра.

Средновековните „чистофайници“ сменяли често бельото си – смятало се, че то попива мръсотията и очиства тялото от нея. Но към смяната на бельото се отнасяли избирателно. Всекидневната чиста колосана риза била привилегия на състоятелните хора. Ето защо на мода дошли белите надиплени яки и маншетите, които свидетелствали за богатството и чистоплътността на техните притежатели. Бедняците не само не се миели, но и не перели дрехите си – те нямали бельо за смяна. Най-евтината риза от грубо платно струвала колкото една дойна крава.

Християнските проповедници призовавали хората да ходят буквално в дрипи и никога да не се мият, защото именно така можело да се постигне духовно пречистване. Не трябвало да се мият и защото по този начин щели да измият от себе си светата вода, до която са се докоснали при кръщенето. В резултат от това хората не се миели години наред или изобщо не познавали водата. Мръсотията и въшките се смятали за особени признаци на святост. Монасите и монахините давали на останалите християни съответния пример за служене на Господа. На чистотата се гледало с отвращение. Въшките били наричани „Божи бисери“ и се смятали за признак на святост. Светите хора, както от мъжки, така и от женски пол, обикновено се кичели с това, че никога вода не е докосвала краката им, като се изключат тези случаи, когато им се налагало да преминават през някоя река. Хората ходели по нужда където им попадне. На парадното стълбище в двореца или замъка например. Френският кралски двор се местел периодично от замък в замък, защото в стария буквално вече не можело да се диша.

В Лувъра, двореца на френските крали, нямало нито една тоалетна. Ходели по нужда на двора, по стълбите, на балконите. При „нужда“ гостите, придворните и кралете или клякали на широкия перваз на някой отворен прозорец, или им носели „нощни вази“, чието съдържание след това се изливало до задните врати на двореца. Същото ставало и във Версай при Луи XIV например, битът по времето на когото е добре известен от мемоарите на херцог дьо Сен Симон. Придворните дами във Версайския дворец, направо по средата на разговора (а понякога даже и по време на меса), ставали и съвсем непринудено, в ъгъла, ходели по малка (и не съвсем) нужда.

Известна е историята как веднъж при краля пристигнал посланик от Испания и като влязъл при него в спалнята (било на сутринта), попаднал в неловка ситуация – от кралската амбра му се насълзили очите. Посланикът помолил вежливо да пренесат разговора в парка и изскочил от кралската спалня като попарен. Но в парка, където се надявал да глътне свеж въздух, нещастният посланик просто загубил съзнание от вонята – храстите там служели на всички придворни за постоянни отходни места, а слугите изливали зад тях нечистотиите.

Тоалетната хартия се появила едва в края на XIX век, а дотогава хората използвали подръчни средства. Богатите можели да си позволят да се изтриват с парчета тъкан. А бедните си служели със стари парцали, мъх и листа.

Стените на замъците се оборудвали с тежки завеси, в коридорите се правели задънени ниши. Не било ли обаче по-лесно да се направят тоалетни в двора, или просто да се тича в като описания по-горе парк? Не, това не хрумвало на никого, защото на стража на традицията стояла... диарията. При съответното качество на средновековната храна тя била перманентна. Тази причина откриваме и в модните по това време (XII-XV в.) мъжки панталони, състоящи се само от вертикални ленти на няколко слоя.

Методите за борба с бълхите били пасивни, използвали се например приспособления с дълги дръжки за чесане. Елитът се борел с насекомите по свой начин – по време на обедите на Луи XIV във Версай и Лувъра присъствал специален паж, който ловял бълхите на краля. Състоятелните дами, за да не развъждат „зоологическата градина“, носели копринени долни ризи, предполагайки, че въшките не се задържат върху коприната, защото е хлъзгава. Така се появило коприненото долно бельо, а бълхите и въшките наистина не се задържат върху коприната.

Леглата, представляващи рамки с изработени на струг крака, заобиколени с ниска решетка и задължително с балдахин, придобили през средните векове голямо значение. Широко разпространените балдахини имали съвсем утилитарна цел – да не могат дървениците и останалите симпатични насекоми да се сипят от тавана.

Смята се, че мебелите от червено дърво били толкова много популярни, защото върху червеното дърво не се виждали дървениците.

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС – ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ; ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ; ТАЛМУДЪТ И „ТОЛЕДОТ ЙЕШУ“; ПРОТОКОЛИТЕ

ГЛАВА 9. ЕВАНГЕЛСКИЯТ ИСУС

ЙОАН КРЪСТИТЕЛ; ОСНОВНОТО ПОСЛАНИЕ НА ИСУС; ИМЕНАТА НА УЧЕНИЦИТЕ; ГРЕШНИЦИТЕ И ПРАВЕДНИЦИТЕ; ПУСТИНЯТА; ЧУДЕСАТА; ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ

ГЛАВА 10. ИЗГОНВАНЕТО НА ТЪРГОВЦИТЕ ОТ ХРАМА

НЯКОЛКО ПРЕДВАРИТЕЛНИ ВЪПРОСА; ИЗГОДНАТА КОНЦЕСИЯ; ПЪРВОСВЕЩЕНИКЪТ И НЕГОВИЯТ БИЗНЕС; ТЪРГОВЦИ ИЛИ ХАНАНЕЙЦИ?; ЕРУСАЛИМСКИЯТ ХРАМ; КЕСАРЕВОТО КЕСАРЮ; ПОНТИЙ ПИЛАТ; ЗАЩО ИСУС Е АРЕСТУВАН ИЗВЪН ГРАДА?; ТАЙНАТА ВЕЧЕРЯ. АРЕСТЪТ .

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

СЪБРАНИЕТО НА СИНЕДРИОНА; СЪДЪТ НА СИНЕДРИОНА; В КАКВО СИНЕДРИОНЪТ ОБВИНИЛ ИСУС?; СЪБЛАЗНЯВАНЕ НА ХОРАТА

ГЛАВА 11. СЪДЪТ НАД ИСУС

ЗАЩО ИСУС НЕ БИЛ УБИТ С КАМЪНИ?

И така, отговорът на Исус пред Синедриона „аз съм Месията и ще седя отдясно на Господа“ бил богохулство и прелъстяване на Израил и като такъв бил достатъчно основание за екзекуция по юдейските закони: убиване с камъни след окачане на дърво.

Защо тогава Синедрионът не екзекутирал Исус – чест, която след това Талмудът му приписвал?

Марк, Лука и Матей изобщо не обясняват този парадокс. Йоан твърди, че Синедрионът не можел да екзекутира Исус, макар и много да искал, защото смъртното наказание по това време било прерогатив на римляните (Йоан, 18:31).

Това, меко казано, е фантастично твърдение.

Никъде в Мишна не се казва, че римляните са ограничавали правата не само на ерусалимския, но даже и на местните Синедриони да произнасят смъртни присъди. Точно обратното – множество страници в нея са посветени на ритуалните тънкости, свързани с произнасянето на такива присъди, като се включват и познавателни дискусии кой в случай на обесване трябва да плати въжето. Ако се вярва на Йосиф Флавий, автономията на Синедриона достигала до това, че имал правото да осъди на смърт даже римски гражданин, престъпил бариерата, преграждаща пътя на езичниците към вътрешните дворове на Ерусалимския храм [1].

Многобройни примери, че Ерусалимският синедрион е имал право да издава смъртни присъди, срещаме и в Евангелията.

Така пред Синедриона с обвинение за прелъстяване на хората, което се наказва със смърт, се изправят Петър и Йоан (Деяния, 4:5). Съдят ги, както се полага, през деня в храма. Самият Исус спасява от смърт жена, осъдена от Ерусалимския синедрион да бъде убита с камъни (Йоан,. 8:7). При всичките тези случаи авторите на Евангелията – даже Йоан – не знаят изобщо за забрана да се произнасят смъртни присъди.

Защо тогава първосвещениците Анания и Каяфа, имайки всичките основания за екзекутират сами Исус, го предават за екзекуция на римските власти?

Отговорът се състои в това, че не са имали избор.

Закон, който забранява изобщо на Синедриона да произнася смъртни присъди, нямало. Но закон, който забранява на Синедриона да екзекутира Исус точно в навечерието на Пасхата, имало.

Работата е в това, че според юдейския закон смъртната присъда за престъпления, които се наказват със смърт, трябвало да се произнася на следващия ден след съдебното дело. Поради това било забранено да се гледат подобни дела в навечерието на Пасхата. „Дела, които водят до смъртно наказание, не трябва да бъдат започвани в навечерието на Шабата или на празник“ – се казва в трактата „Санхедрин“ [2].

Иначе казано, най-вероятната причина, поради която Синедрионът решил да предаде Исус на Пилат, се състояла в това, че Синедрионът не се осмелил да чака.

И това подчертава извънредния характер на развиващите се събития. Исус не бил обикновен престъпник, когото можели да съдят по установения от закона ред, обхващащ няколко дена. Той бил лидер на току-що провалил се метеж и никой в Синедриона, нито Анания, нито Каяфа, не можел да каже колко силни са били въстаниците, и нещо повече – колко от членовете на Синедриона съчувстват тайно на Исус.

Най-лесният начин за решаване на проблема бил да предадат Исус на римляните. Подобно решение било, в много отношения, сериозен провал.

То представяло първосвещеника като римска марионетка. И проваляло цялата старателно изградена от Анания и Каяфа система за шантаж на Пилат. Разпъването от окупационните войски превръщало Исус от неудачник в мъченик и било загуба на административната война.

Но затова пък решението позволявало на Синедриона да приключи с Исус колкото се може по-скоро. То намалявало до известна степен риска неговите привърженици да пуснат в действие сиките и предотвратявало протестите на тези членове на Синедриона, които тайно – или даже явно, като Никодим или Йосиф Ариматейски – съчувствали на Месията Исус. Много е възможно второто, сутрешното заседание на Синедреона, за което споменава Марк, да е било посветено именно на въпроса как да се избегне забраната за екзекуции в навечерието на Пасхата.

Фактът, че Исус бил екзекутиран не от евреите за прелъстяване – както уверявал по-късно Талмудът, - а от римляните за метеж, бил сериозно свидетелство за трескавата бързина, с която ерусалимските власти искали да се избавят от лидера на избухналото в града срещу Пасхата въстание.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Иосиф Флавий. Иудейская война, 5, 5, 2; 6, 2, 4.

2. m Sanh 4.1, виж също: Emil Schürer, Geza Vermes, Fergus Millar. The History of the Jewish People in the Age of Jesus Christ, Volume 2, p. 223.

НАЙ-ПЪРВАТА БАНКА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Кредитна организация с функции на пълноценна банка се появява в Италия през ранната 1407 година.

Лихварството се споменава още в Стария Завет. А услугите за „конвертиране на валута“ се появили едновременно с появата на монетите. Но с този бизнес се занимавали отделни частни лица. Едва през XV век група сарафи от Генуа решила да се обедини в особен съюз, наречен Дружество „Сан Джорджо“. Още преди това тези хора били наричани „банкери“ (думата „банка“ произлиза от италианската дума „banco“ – пейка, върху която сарафите излагали асортимента от предлагани монети за обмен).

С разрешение на властите на Генуа Дружеството „Сан Джорджо“ получило правото да приема за съхранение частни парични вноски, да дава кредити, а също така да прави преводи на парични средства в други държави. Всички операции се записвали в счетоводни книги. Така се появила първата в света банка.

Вносителите в банката на Генуа имали късмет: основателите на Дружеството „Сан Джорджо“ се оказали не алчни за бързо забогатяване търгаши и не авантюристи, готови да рискуват необмислено с чужди средства. Според устава на банката всички важни решения се вземали от четирима консули. Този „съвет на директорите“ преценявал риска от вложенията и надеждността на предлаганите заеми.

Едновременно с това акционерите се стараели да привлекат за консули представители на най-влиятелните семейства в Генуа. Това осигурявало веднага покровителството на местната олигархия.

Грамотните инвестиции и полезните връзки помогнали на банката „Сан Джорджо“ да натрупа за кратко време огромен капитал. Едни от най-доходните вложения били вложенията в генуезките колонии и фактории в Крим.

Запазилите се на полуострова впечатляващи крепости са построени включително и със средства на първата в света банка. За по-ефективно управление на инвестициите се създавали филиали. Един от най-важните филиали се намирал в Кафе (днешната Феодосия).

С нарастването на влиянието и могъществото на банката властите на Генуа ѝ поверявали управлението на цели провинции, принадлежащи на републиката. По-конкретно банкерите взели под административен контрол остров Корсика. А техните емисари основали за полза на делото през 1492 година град Аячо – бъдещата столица на острова и роден град на Наполеон Бонапарт.

Маринус ван Реймерсвале, „Бирници“

Скоро банката „Сан Джорджо“ си спечелва репутацията на най-надеждното място за съхраняване на капитали. По това време колосалните ресурси на кредитната организация заставяла множество короновани особи в Европа, нуждаещи се належащо от пари, да се обръщат към банката за кредити. В замяна на това кралете и принцовете предлагали всевъзможни привилегии или давали правото за събиране на данъци в подвластните им територии.

Най-известни клиенти на банката

Изабела Кастилска (1451−1504)

Кралица на Кастилия и Леон. Бракът ѝ с Фердинанд II Арагонски позволил да обедини Испания и да създаде велика държава.

Христофор Колумб (1451−1506)

Генуезки мореплавател. Намирайки се на служба при испанските монарси, осъществил няколко експедиции до американския континент.

Карл V Хабсбург (1500−1558)

Крал на Испания, император на Свещената Римска империя. В средата на XVI век бил най-могъщия владетел в Европа.

Невероятните доходи позволили на акционерите от Дружеството „Сан Джорджо“ да купят една от най-разкошните сгради в Генуа, където била разположена главната кантора на банката.

Палацо „Сан Джорджио“ в Генуа

Към началото на XVI век вече не генуезките банкери търсели дружбата на влиятелни сеньори от Европа, а емисари на монарсите се умилквали около сътрудниците на банката, стремейки се да получат кредити при изгодни условия. От решението на консулите на кредитната организация зависели съдбите на цели държави и династии.

Но неумолимият ход на времето се оказал по-силен от многомилионните капитали. Икономическата активност с времето се преместила в Северозападна Европа. А точка на най-първата банка по ирония на съдбата поставил Наполеон. След завземането на Генуа през 1805 година той конфискувал всичките ценности, а банката ликвидирал.