ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ III, ГЛАВА 3)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11; ЧАСТ II, ГЛАВА 7; ЧАСТ II, ГЛАВА 8; ЧАСТ II, ГЛАВА 9; ЧАСТ II, ГЛАВА 10; ЧАСТ II, ГЛАВА 11; ЧАСТ II, ГЛАВА 12; ЧАСТ III, ГЛАВА 1; ЧАСТ III, ГЛАВА 2

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ III, ГЛАВА 3

Около два часа през нощта или малко по-късно. Блум е заспал в ембрионална поза, но Моли не спи в продължение на четиридесет страници. Стилът е непрекъснат поток от пламтящо, трескаво, вулгарно съзнание на доста истерична ограничена жена, патологично чувствена, музикално надарена и надарена със свръхестествената способност да преглежда живота си в непрекъснат вътрешен монолог. Особа, чиито мисли се сипят с такава енергия и такова постоянство, не е съвсем нормален човек. Читателите, които желаят да подредят потока на тази глава, трябва да вземат подострен молив и да разделят изреченията, както е показано в цитирания откъс, с който започва главата: „Да / защото никога преди не го е правил това / да поиска закуската си в леглото с две яйца / откакто живеехме в хотел Сити армс / когато обичаше да се преструва на болен с отпаднал глас / негово височество и се правеше на интересен пред онази стара вещица госпожа Райордан и си въобразяваше че ѝ е влязъл под кожата а тя не ни остави и едно пени / дори всичко отиде за литургии и молитви за благото на безценната ѝ душа / по-голяма скъперничка не съм виждала / стискаше се за някакви си 4 пенса и то за нейния денатуриран спирт / и само ме занимаваше с болестите си дето ги имала / колкото щеш дърта дърдорка плещеше за политика и земетресения и за края на света / дай преди това първо малко да се позабавляваме / Бог да ни е на помощ / ако всички жени са като нея / никакви бански и изрязани деколтета / сякаш някой я е карал насила да ги носи / предполагам че е толкова набожна защото мъж няма да я загледа веднъж камо ли два пъти / дано никога не заприличам на нея / чудно как не ни караше да ходим със забулени лица / но иначе беше добре образована жена / разбира се и това дето не спираше да мели за господин Райордан тук и господин Райордан там / предполагам че с радост се е отървал от нея и кучето ѝ / обичаше да души коженото ми палто и да се напъхва под полата ми особено като ми беше дошло / и все пак това му харесвах на него (на Блум – Вл. Н.) / вечно любезен с възрастните жени и келнерките а също и с просяците / не виреше нос ей така без причина...“ и т. н.

Похватът поток на съзнанието поразява незаслужено въображението на читателите. Искам да представя следните съображения. Първо, този похват не е по-"реалистичен" и не е по-"научен" от всеки друг. Наистина, ако вместо да регистрираме всичките мисли на Моли опишем само някои от тях, тяхната изразителност би ни изглеждала по-реалистична, по-естествена. Работата е там, че потокът на съзнанието е стилистична условност, защото ние, очевидно, не мислим само с думи — мислим също и с образи, но преходът от думи към образи може да бъде фиксиран непосредствено с думи, само ако липсва описание, какъвто е случаят тук. Второ, някои от нашите размисли идват и си отиват, други остават; те, така да се каже, се утаяват, разхвърляни и вяли, и текущите мисли и мисълчици се нуждаят от известно време, за да заобиколят рифовете. Недостатъкът на писменото възпроизвеждане на мислите е в замъгляването на времевия елемент и в твърде голямата роля, отредена на типографския знак.

Тези страници на Джойс имали колосално влияние. В техния печатен бульон се зародили множество второстепенни поети: словослагателят на великия Джеймс Джойс е кръстник на мъничкия господин Къмингс (авангардният американски поет Едуард Естлин Къмингс – П. Н. ). Не трябва да мислим, че с потока на съзнанието Джойс предава истинско събитие. Това е реалност само дотолкова, доколкото отразява работата на авторовия мозък, на съзнанието, затворено в книгата. Тази книга е нов свят, изобретен от Джойс. В този свят хората мислят посредством думи и изречения. Техните мисловни асоциации се диктуват главно от структурните нужди на книгата, от художествените цели и планове на нейния автор. Трябва също да добавя, че ако редакторът беше включил в текста пунктуационни знаци, размишленията на Моли нямаше да станат по същество нито по-малко интересни, нито по-малко музикални.

Преди да заспи, Блум казва на Моли нещо, което не се споменава в спалния отчет на предишната глава — нещо, което поразява силно Моли.

Преди съня си Блум поискал невъзмутимо да му поднесат на следващата сутрин закуската в леглото: две яйца. Сега, когато изневярата на Моли е станала факт, Блум, предполагам, е решил, че със своето мълчаливо съучастие, позволяващо на съпругата му да продължи долната интрига с Бойлан през следващия понеделник, той, Блум, е взел в известен смисъл превес над Моли и следователно не трябва повече да се грижи за нейната закуска. Нека тя да му донесе закуска в леглото.

Монологът на Моли започва с това, че тя е изненадана и раздразнена от неговата молба. Към тази мисъл в продължение на целия монолог тя се връща няколко пъти. Например, "започва да се разпорежда яйца и чай треска от Фидън и топли препечени филийки намазани с масло и като нищо ще се разположи сутринта като цар на масата и ще започне да се разпорежда да почуква яйцето с дръжката на лъжичката откъде го е научил това..." (Вие, вероятно, сте отбелязали склонността на Блум към всякакви трикове и хитрини. От монолога на Моли научаваме, че когато кърмела Мили, той се опитвал да изцежда млякото ѝ в чая си; в същия ред са позата му по време на сън и други характерни само за него навици, например да ходи по нужда в нощното гърне коленичил.) Моли никак не може да се успокои заради закуската и яйцата се появяват отново: "ще ми иска чай и препечени филийки намазани с масло и от двете страни сигурно и току-що снесени яйца ще ми поиска и вече за нищо не ставам според него". По-късно всичко в нея кипва отново: "да се въртя на пети в кухнята закуска да му правя на негова светлост докато той се е свил на кълбо като мумия така ли ми се получава наистина да търча като гламава какво не бих дала да го видя това представление покажи им малко внимание и те веднага гледат да ти смачкат фасона...". Но някак си тази идея е изместена от друга: "как ми се иска една сочна круша от ония дето се топят с устата също както тогава бях изпаднала в неясни копнения и взех че му хвърлих яйцата и чая от чашата за мустаци която тя му подари сигурно за да отвори ей такава уста той сигурно ще хареса и моя превъзходен крем..." - и тя решава да бъде мила с него и да изкопчи от него чек за няколко лири.

Мисълта на Моли прескача около най-различни хора, мъже и жени, но едно ще отбележим веднага: спомените за новия ѝ любовник Бойлан по количество и качество отстъпват значително на мислите за съпруга ѝ и за другите хора. Една жена, която преди няколко часа е приемала бруталния, но като цяло физически удовлетворяващ я любовник, обаче мислите ѝ са заети с напълно обикновени спомени и постоянно се връщат към нейния съпруг. Тя не обича Бойлан: ако обича някого, това е Блум.

Нека прегледаме тези гъсто изписани страници.

Моли цени уважението на Блум към възрастните жени и неговата деликатност със сервитьорите и просяците. Тя знае за непристойните снимки с тореадор и жена, облечена като испанска монахиня, които се намират в бюрото на Блум, и подозира, че е писал любовно писмо. Тя размишлява върху неговите слабости и се съмнява в някои детайли от разказа му за това как е прекарал деня. Тя си спомня доста подробно за неосъществената интрижка, която Блум е започнал уж с тяхната прислужница: „като онази повлекана Мери прислужничката ни от Онатрио теръс дето си подпъхваше отзад възглавнички само и само да го възбужда и каква гадост да усетиш миризмата ѝ по неговите дрехи ами като открих онзи дълъг косъм върху сакото му като влязох изневиделица в кухнята а той ми се прави че уж пие вода 1 жена никога не им стига и разбира се вината си беше само негова дето разглезваше прислугата и ми предлага слугинчето да седне до нас на коледната ми трапеза о не тая няма да я бъде благодаря за предложението не и в моята къща...“ За миг мисълта ѝ се прехвърля към това как Бойлан стиснал за първи път ръката ѝ, като този спомен се смесва с откъслеци от думи на някаква песничка, както често се случва с нея, но след това мисълта ѝ отново се връща към Блум. В нейното въображение изникват приятни любовни сцени и си спомня свещеник с мъжествен вид. Изглежда, че сравнява своеобразните маниери на Блум, деликатното отношение на въображаемия младеж (подход към темата за Стивън) и ухаещото на тамян облекло на свещеника с вулгарността на Бойлан: „дали днес остана доволен от мен едно нещо което никак не харесвам у него дето обича да ме шляпва по задника на излизане ама така фамилиарно в антрето въпреки че изсмивайки се му казах че не съм нито кон нито магаре..“ Тя копнее, горкичката, за изтънчена нежност. Силната опияняваща миризма от изпитото в бар „Ормонд" се е смесило с дъха на Бойлан и Моли се чуди какво е било това: „бих искала и аз да опитам онези жълти и зелени напитки с отровно наситени цветове които пият контетата като се курдисат пред задния вход на операта е цилиндри на главата", а появата на пастета, чиито остатъци Блум открива в леглото, намира сега своето обяснение: „едва си държеше очите отворени след последното почерпване с портвайн и консервата пастет която имаше приятен солен вкус". Научаваме, че гръмотевиците от бурята, разразила се в десет часа, чиито тътени чуваме с Блум в родилния дом, са събудили Моли, задрямала след тръгването на Бойлан — поредната синхронизация. Моли си спомня различни физиологически подробности от своето прелюбодеяние с Бойлан.

Мислите ѝ се прехвърлят към Джоузефин Пауъл, сега госпожа Брийн, която Блум, според думите му, е срещнал през деня. Тя мисли ревниво за това, че Блум се е интересувал от Джоузи още преди тяхната женитба и, възможно, не е загубил интерес и сега. След това си спомня какъв е бил Блум преди сватбата им и разговорите му, много по-умни от нейните; спомня си историята на годежа, но спомените за Блум от онова време са смесени със злорадство по повод неуспешния брак на Джоузи и нейния полудял съпруг, който "си лягал в леглото без да си свали калните обувки". Моли си припомня случай на убийство - за жена, отровила съпруга си - и се връща към началото на своя роман с Блум; мярка се певец, който я целунал, и отново Блум от онова време - с тъмна шапка и пъстър шал. И по-нататък, във връзка с началото на романа ѝ с Блум, за първи път се споменава Гарднър, предишният ѝ любовник, неизвестен на Блум. Следват спомени за осемте мака, които Блум ѝ изпратил, защото е родена на 8 септември 1870 година, а сватбата им се състояла на 8 октомври 1888 година, когато била на осемнадесет - цяло котило от осмици. Отново се появява Гарднър, този път като по-добър любовник от Блум; и Моли преминава към мисли за следващата среща с Бойлан в понеделник в четири часа. Споменават се известните ни портвайн и праскови, изпратени от Бойлан, връщането на дъщерите на Дедалус от училище и еднокракия моряк, пеещ песен, на когото хвърлила едно пени.

Моли мисли за предстоящите гастроли, и предстоящото пътуване с влак ѝ напомня за един забавен случай: „онзи път като пътувахме за концерта на Малоу в Мерибъро и той (Блум – Вл. Н.)поръча по една гореща супа и в същия миг откъм перона иззвъняха че трябва да се качваме и той хукна към влака с все супата разплиска я гледаше да я изсърба надве-натри какво нахалство и келнерът хукна подире му вдигна се страхотна олелия писъци крясъци и светая суматоха защото локомотивът бавно потегляше но моичкият отказа да плати преди да си е изсърбал супата докрай и разбира се се намериха двама господа от вагона в трета класа дето се развикаха че човекът е прав а на него толкоз му трябваше особено като вземе да се инати понякога или като му влезе някоя муха в главата добре поне че успя да отвори вратата на купето с джобното си ножче иначе щяхме да откараме чак до Корк защото ни бяха заключили отвън предполагам за да си отмъстят О как обичам да се возя в поклащащ се влак или в кола с хубави меки седалки и облегалки дали ще купи (Болайн – Вл. Н.) билети за първа класа заради мен може да му се прииска да го направим във влака ще бутне бакшиш на кондуктора О да...“ Още един приятен спомен — лейтенант Стенли Гарднър, починал от коремен тиф в Южна Африка пет години по-рано, и тяхната последна целувка: „хубаво му стоеше униформата и стърчеше над мен ама точно колкото трябва сигурна съм че е бил храбър войник каза ми колко си красива същата вечер когато се целунахме за сбогом при шлюзовете на канала моята ирландска красавица беше пребледнял от вълнение задето му предстоеше да тръгва...“ Отново Бойлан; запознават ни с отвратителни подробности за негови и чужди страсти, след което пред нас е Бойлан, изпаднал в ярост: „като се върна след вечерното издание скъса билетите на парченца разпсува се ядно защото бил изгубил 20 лири така каза и то заради онзи аутсайдер който спечелил и едва не си го изкара на мен задето Ленехан му подшушнал тая интифа затуй взе да го пустосва да попържа да го праща в пъкъла...“ Тя си спомня как Ленехан „ме опипваше на аванта като се връщахме от благотворителния обяд в Гленкри онова дълго друсане по възвишенията на федърбед след като кметът на Дъблин щеше да ме изпие с похотливите си очичкиме опипваше на аванта като се връщахме от благотворителния обяд в Гленкри онова дълго друсане по възвишенията на федърбед след като кметът на Дъблин щеше да ме изпие с похотливите си очички“ – епизод, който Ленехен не без тържество разказал на Маккой. В паметта изникват детайли от долно бельо и от посещението на принца на Уелс в Гибралтар, където са минали нейното детство и младостта ѝ: „когато беше в Гибралтар в годината когато съм се родила бас държа че много лилии е открил там където бе посадил дръвчето че и други неща е посадил по време на престоя си нищо чудно и мен да ме е посадил ако беше дошъл на посещение малко по-рано и тогава нямаше да съм тук сега...“ Вмъкват се паричните митарства на Блум: „трябва да се откаже от този Фриман с неговите мизерни шилинги които едва изкарва и да си намери прилична работа в някоя кантора или нещо подобно където ще може да взима редовна заплата или в банка където да го сложат на един трон да брои пари по цял ден но разбира се той предпочита да лентяйства да хайлазува да се мотае из къщата така че не можеш да шавнеш..." Отново ни връхлитат физиологични и анатомични подробности, сред които внезапно проблясва метемпсихозата, за която погълнатата от четене Моли се интересувала от Блум сутринта, когато ѝ донася закуската: „онази дума ментеб не знам к’во си сихоза и веднага готов да ми излиза с някакви непроизносими думи за прераждания защо не вземе да го каже простичко както тялото умее да чувства и разбира после отива и не може да не изгори дъното на тигана с неговите Бъбречета..." Още физиология и анатомия, някъде в нощта свири влак. Отново Гибралтар; приятелката Хестър Станхоуп (чийто баща флиртувал леко с Моли) и картичката на Мълви, първата ѝ любов. Споменават се романите „Лунният камък" (1868 г.) на Уилки Колинс и „Мол Фландърс" (1722 г.) на Дефо.

След това следват мисли за знаци на внимание, послания, писма и оттук към любовното писмо на лейтенант Мълви, първото, получено от нея още в Гибралтар: „искаше ми се направо да изтичам при него бях го видяла че върви подире ми зърнах го в една от витрините по Кале Реал после леко се отърка в мен и ме задмина но през ум не ми е минало че може да ми пише за да ми определи среща цял ден го носех в корсажа си под елечето и на всеки ъгъл се спирах да го извадя и изчета наново докато татко беше зает в гарнизона да води строевата подготовка за да разбера по почерка или по езика на марките и си тананиках много добре си спомням с бяла ли роза с червена ли за теб да се закича и как ми се искаше да преместя стрелките на стария тъп будилник по-близо до часа на срещата защото той беше първият мъж който ме целуна под Мавърския зид любима когато още момиче тогава нямах никаква представа какво е това целувка докато не пъхна езика си в устата ми устните му бяха сладки вкусни млади вдигнах коляното си и го заврях в чатала му на няколко пъти за да си проправя път и какво му казах че съм сгодена ей тъй на майтап за сина на испански благородник на име Дон Мигел де ла Флора и как онзи вярва че ще му стана съпруга след 3 години..." Флора е почти същото нещо като Блум, когото тя, разбира се, още не познава, но „много верни неща се казват на шега има цвете едно цъфнало само за себе си...". Следва много подробен отчет за първата ѝ среща с младия Мълви, но тя не може да си спомни името му: „Моли скъпа така ми шептеше как се казваше Джак Джо Хари Мълви така ли беше да май беше лейтенант..." Нейните безредни мисли прескачат от него към фуражката, която слагала за майтап, и после към стария епископ, разсъждаващ за висшето предназначение на жената и „за момичетата в наше време които карат велосипеди и носят момчешки шапки с козирка и тази нова измишльотина спортни шорти дано Бог им прати разум на мен пък само пари дали не са кръстени на негово име никога не съм си мислила че ще нося това име.. Мадам Блум разблумила си се като цвете казваше ми Джоузи след като се омъжих за него..." И пак в Гибралтар, към неговите пиперени дървета и бели тополи, към Мълви и Гарднър.

Отново свири влак. Блум и Бойлан, Бойлан и Блум, предстоящите гастроли и обратно в Гибралтар. Моли смята, че часът е пет, но по-късно часовникът ще удари четири и петнадесет. Споменава се котка, след това риба - Моли обича риба. Спомен за пикник със съпруга, мисли за Мили и двете отлични плесници, които дала на Мили заради нейна дързост. Тя си представя как Блум е завел Стивън Дедалус в кухнята и скоро разбира, че е започнал менструалният ѝ цикъл. Тя се измъква от скърцащото легло. Многократното повтаряне на думата "по-леко" се отнася до страховете ѝ, че предметът, върху който се е настанила, ще се разпадне под нея, но всичко това е напълно излишно. Блум, както разбираме, го прави коленичил. Последно "по-леко" и тя е отново в леглото. Още мисли за Блум, след това за погребението на Дигнъм, на което Блум е присъствал; оттам мисълта се движи към Саймън Дедалус, към неговия изумителен глас и от него към Стивън, на когото Блум, според думите му, е показал нейна снимка. Днес Руди би бил на единадесет години. Тя се опитва да си представи Стивън, когото е видяла като малко момче. Тя мисли за поезията — както я разбира — и си представя роман с младия Стивън. За контраст ѝ идва наум грубостта на Бойлан и отново си спомня тяхната скорошна пламенна среща. Съпругът ѝ лежи в леглото с крака към таблата. Любимата му поза: "За Бога, разкарай огромното си туловище оттук" - мисли си Моли. Мисълта ѝ се връща към Стивън, който е погребал майка си: "би било доста забавно ако реши да остане при нас и защо не на горния етаж има празна стая и леглото на Мили в задната стаичка може да си пише и чете на нейната маса нали все нещо (Блум – Вл. Н.) дращел а пък ако (Стивън – Вл. Н.) предпочита да си чете в леглото сутрин както и аз обичам а той (Блум – Вл. Н.) да ни прави закуската както прави за 1 така ще прави и за 2 в едно съм сигурна че никога няма да взема квартирант направо от улицата но за него ако хареса нашата съборетина колко ще ми е приятно да водя дълги разговори с интелигентен и високообразован човек като него ще трябва да си купя нови красиви червени чехли като онези които ги продава турчинът с феса (единият и същ сън на Блум и Стивън – Вл. Н.) или жълти и красива полупрозрачна сутрешна роба имам крещяща нужда от такова нещо..."

Мисълта за закуската, която трябва да приготви на Блум сутринта, продължава да я занимава, смесвайки се с други познати теми: Блум и това, което той не знае, Стивън (за грубата сексуалност на Бойлан сега не мисли) и Мълви, и Гибралтар — всичко това е последен романтичен животоутвърждаващ химн, след който Моли също заспива: „ето бие и четвърт след кой ли призрачен час предполагам в Китай вече се надигат от сън решат коси сплитат тънки плитчици за през деня много скоро ще звънне камбаната за Аве Мария да разбуди монахините няма кой да нарушава съня им освен по някой и друг заядлив свещеник с шумен будилник по първи петли в съседната стая чак мозъкът ти закънтява чакай да видя дали ще мога да подремна 1 2 3 4 5 ... по-добре да намаля лампата и да опитам да поспя за да мога да стана рано ще отида до Ламс и Финдлейтърс ще им поръчам да донесат цветя ще ги подредя навсякъде в случай че той реши отново да го доведе утре искам да кажа днес не не петък е нещастен ден първо трябва да оправя цялата къща потънала е в прах трупа се от само себе си докато спя може да си пуснем музика да запалим по цигара първо аз ще му акомпанирам трябва да почистя клавишите на пианото с прясно мляко какво да си сложа с бяла ли роза... едно хубаво цвете в средата на масата ще ми излезе по-евтино да взема саксия чакай къде беше онова което го видях неотдавна обичам цветята бих искала цялата къща да е потънала в рози Боже небесни няма нищо по-хубаво от дивата природа в планините после и морето и вълните дето се боричкат на талази каква красота е в провинцията с тези поля от овес и пшеница и какво ли не още и добитъкът загладил косъм шари насам-натам това ми стига за да ми се напълни сърцето само като ги видя реки и езера и цветя с всякакви форми и ухания и цветове поникнали дори в крайпътните канавки иглики и теменужки това е природата а ония ще ми разправят че нямало Бог пет пари не давам за цялата им ученост... могат утре да се разпоредят слънцето да не изгрява слънцето за тебе свети мила така ми каза (Блум – Вл. Н.) в деня когато лежахме сред рододендроните на Хаут Хед беше с костюм от сив туид и сламена шапка в деня когато го изнудих да ми направи предложение да първо му дадох парченце от кейка с ким да го вземе направо от устата ми беше високосна година като тази да... каза ми че съм цвете планинско да ние сме цветя всяко женско тяло да то поне е нещо истинско така ми каза в неговия живот и днес слънцето за тебе свети да затова го харесах защото видях че разбира или по-скоро усеща какво е жената и знаех че винаги мога да отида при него и да му дам цялото удоволствие на което съм способна насочвах го накъде докато най-накрая ме замоли да кажа да но аз не му отговорих веднага първо погледнах натам към морето и към небето толкова много неща се въртяха в главата ми той не знаеше нищичко за Мълви нито за господин Станхоуп нито за Хестър и татко нито за стария капитан Гроувс... и караулът пред губернаторската резиденция с онова нещо около белия шлем клетият дявол пържи се в жегата и испанските момичета които се кискаха завити с шаловете си и високите гребени в косите им... и бедните натоварени магарета които се хлъзгаха нагоре по хълма полузаспали и съмнителните типове загърнати и заспали на сянка по стъпалата във входовете и каруците с големи колела за превозване на биковете и старият замък на хиляди години да и онези красиви маври целите в бяло и с тюрбани като крале канят те да поседнеш в тясното дюкянче и Ронда с древните прозорци на гостилниците непознати две очи блестят от решетката прикрити за нейния любим желязото той ще целуне и отворените през нощта винарски магазини и щракането на кастанети и онази нощ когато изпуснахме корабчето в Алхесирас и нощната стража патрулираше serene с фенери в ръка и О онази бездънна пропаст О и морето морето понякога аленее като огнен пламък и дивните залези и смокиновите дръвчета в парка Аламеда да и загадъчните тесни сокаци и розовите сини и жълти къщи и градините с рози и жасмин и здравец и кактуси и Гибралтар и аз като момиче където бях Цвете планинско да когато закичих косата си с роза както правят андалуските девойки с бяла ли с червена ли за теб и как (Мълви – Вл. Н.) ме целуна под Мавърския зид и аз си помислих като ще е някой нека да е той (Блум – Вл. Н.) и тогава го насърчих с поглед пак да ме попита да и той (Блум – Вл. Н.) ме попита бих ли казала да мое цвете планинско и първо обвих ръце около шията му да и го притеглих да легне отгоре ми за да почувства гърдите ми ухаещи да и сърцето му туптеше лудешката и да казах му да искам Да“.

Да: сутринта Блум ще получи закуската си в леглото.

(Край)