АНДРЕЙ ЧИКАТИЛО: МАНИАКЪТ, ЧИЕТО ИМЕ СТАНАЛО НАРИЦАТЕЛНО

ПРЕВОД: Gemini 3

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

„Гражданинът Хикс“ е най-неутралното прозвище, което Чикатило получил. „Ростовския изкормвач“, „Бесният звяр“ и „Горският убиец“ са имената, с които го наричали по-често.

Анатолий Сливко се опитва да помогне

Разследването буксувало. Нови жертви на неуловимия маниак се появявали със завидна редовност, а органите на реда не знаели какво да правят. И заместник-началникът на следствения отдел към Прокуратурата на РСФСР Исса Магомедович Костоев решил да се консултира... с един престъпник. За помощ той се обърнал към печално известния Анатолий Сливко, който очаквал изпълнението на смъртната си присъда в затвора в Новочеркаск.

Иса Магомедович отишъл там през септември 1989 г. Но това посещение не оправдало надеждите му. Серийният убиец не успял да каже нищо съществено. Той, подобно на следователите, предположил, че трябва да се търсят двама убийци. Един, който ходи на лов за момчета, а друг – на момичета. След това Сливко добавил, че милиционерите нямат шансове да разкрият маниаците. Няколко часа след заминаването на Костоев „заслужилият мъчител“ (игра на думи: Сливко имал звание „заслужил учител“ – бел. ред.) бил разстрелян.

Анатолий Сливко

Иса Магомедович се върнал мислено четири години назад, когато била обявена операция „Лесополоса“. Кървавият маниак продължавал да убива, следствието тъпчело на едно място, а ситуацията се нажежавала. Само за август 1985 година убиецът лишил от живот две осемнадесетгодишни момичета. Началството притискало и изисквало резултати, защото случаят бил взет под контрол от ЦК на КПСС. Именно под неговия прицел започнала операцията „Лесополоса“. Тази операция била най-мащабната за цялото съществуване на страната. Най-добрите следователи и криминалисти от целия Съветски съюз работели ден и нощ, опитвайки се да попаднат на следите на убиеца. Работата вряла и кипяла. Органите на реда проверили общо около двеста хиляди души, успели междувременно да разкрият над хиляда престъпления и да поставят под отчет близо шест хиляди души. Военни хеликоптери патрулирали над горските пояси, прилежащи към железопътните линии, но Гражданинът Хикс бил неуловим.

Виктор Бураков, който оглавявал специалната оперативна група, се обърнал за консултации към психиатъра Александр Олимпиевич Бухановский. След като се запознал със случая, той казал своята дума: трябва да се търси най-обикновен, неизпъкващ с нищо човек. Който най-вероятно има и семейство, и работа. Бураков не очаквал, разбира се, такъв отговор... Опитали се да заловят маниака със стръв, като за тази цел служителки на органите на реда, преоблечени в цивилни дрехи, не излизали буквално от влаковете. Милиционерите държели под контрол целия участък от Таганрог до Салск. Общо операцията „Лесополоса“ „изяла“ на държавния бюджет около десет милиона рубли.

Исса Магометович Костоев

Активна помощ на милиционерите оказвали и доброволните отряди. Цинизмът на ситуацията се състоял в това, че маниакът също би доброволен отрядник. И съответно се „опитвал“ с всички сили да залови себе си. Участвайки в хайките, серийният убиец знаел всичко за придвижването на органите на реда. Въпреки това инстинктът му за самосъхранение се оказал по-силен, затова през 1986 г. се притаил и изчезнал от полезрението. А през 1987 г. извършил поредица от убийства извън Ростовска област. И само той знаел, че в сметката му вече има тридесет и четири жертви.

Маниак № 1 на СССР

И все пак операция „Лесополоса“ дала нужния резултат. В края на есента на 1990 г. серийният убиец извършил последното си убийство. Неговият избор паднал върху младата Светлана Коростик, която се занимавала с проституция. Така че за убиеца не било трудно да я примами в гората. След като се разправил със Светлана, убиецът „се появил“ край железопътната спирка „Лесхоз“ и срещнал един милиционер. Милиционерът се заинтригувал от външният вид на мъжа, защото бил в официален костюм и с вратовръзка, иначе казано - не приличал изобщо на обичайните гъбари, любители на тихия лов. Поискал паспорта му. Станало ясно, че това е Андрей Романович Чикатило. След като записал името и фамилията му, служителят на реда го пуснал. А само няколко дена по-късно край спирка „Лесхоз“ открили тялото на Светлана. Естествено, много бързо изплувала и фамилията на мъжа с вратовръзката. Костоев проверил информацията. Оказало се, че Чикатило е бил вече задържан през 1984 г. по подозрение в убийства, но тогава бил освободен поради липса на доказателства. Заподозреният бил поставен под наблюдение. И на 20 ноември 1990 г. бил арестуван.

След ареста последвал обиск. В апартамента му милиционерите открили над двадесет кухненски ножа, както и куфарче, в което имало вазелин, въже и още едно хладно оръжие. Точно същото съдържание имало в куфарчето му и през 1984 г., когато Чикатило бил задържан за първи път. След експертиза се изяснило, че отпечатъкът от подметката на обувката на мъжа съвпада със следа, открита до една от жертвите. Станало ясно – „Ростовският изкормвач“ е Чикатило. Оставало само това да бъде доказано.

Андрей отричал всичко и се държал спокойно. Нервничели, напротив, милиционерите. Те нямали преки доказателства срещу Чикатило, а срокът за задържане изтичал. Тогава било решено на преговорите да бъде изпратен Бухановский. По време на разговора с него Чикатило заплакал неочаквано и си признал всичко.

Органите на реда разбрали, че Андрей е роден в село Яблочное, Сумска област. А се появил на бял свят през октомври 1936 г. Детството му било трудно, гладно и мизерно. Дядо му бил разкулачен, а баща му бил обявен за „изменник на Родината“, защото попаднал в плен по време на войната. Майка му често изливала върху него натрупаната си злоба. Андрей разказал и за своя по-голям брат, който бил изяден по време на глада в Украйна през 1933 г. Но милиционерите не успели да установят дали Степан Чикатило е съществувал наистина, или майката е измислила тази история, за да плаши Андрей. Но така или иначе, маниакът признал пред Бухановский, че след чутото в него се събудил интерес към канибализма. Споделил и за една своя младежка драма: първият му сексуален опит се оказал неуспешен и това нанесло тежък удар върху неговата психика. Оттогава започнали проблемите му с потентността и Андрей започнал да се страхува от жените.

Органите на реда научили с изненада, че Чикатило завършил няколко висши образования (три: инженерно, филологическо и идеологическо – бел. ред.), отбил военната си служба и създал семейство, което имало деца. Тогава се появили проблеми в работата му. Андрей, като станал учител, започнал да проявява нездрав интерес към своите ученици. Опитал се да съблече едно от момичетата, но претърпял неуспех. Ръководството на интерната, където работел бъдещият маниак, потулило случая, като просто помолило педагога да напусне „по свое желание“.

Семейството на Чикатило се преместило от Новошахтинск в Шахти – град в Ростовска област. Именно тук Андрей извършил първото си престъпление. От ръцете му загинала деветгодишната Лена Закотнова. Но убийството на момичето било приписано на Александър Кравченко, който впоследствие бил разстрелян (струва си да отбележим, че и до днес не е известно със сигурност кой е убил Лена, защото участието на Чикатило също не е доказано).

А после Чикатило ходел на лов и за момчета, и за момичета, и за възрастни жени. Той убивал с особена жестокост – режел с нож, избождал очи, отхапвал носове, езици, зърна и полови органи. При това често изяждал всичко това. Насилник, педофил, некросадист, некрофил и канибал – всички тези термини характеризират Чикатило.

Чикатило в съдебната зала

„Ростовския изкормвач“ бил изправен пред съда през пролетта на 1992 г., а разглеждането на делото приключило чак през есента. Чикатило се опитвал да се спаси по всякакъв начин. Правел се на луд с надеждата, че това ще му помогне да избегне разстрела. Късал дрехите си, крещял, че е забременял – изобщо, държал се максимално неадекватно. Но опитите му се провалили; експертизата доказала, че Андрей е извършвал престъпленията си съзнателно.

Чикатило бил признат за виновен за петдесет и три убийства и бил осъден на най-тежкото наказание. През февруари 1994 г. бил разстрелян. Между другото, Бухановский поискал да му дадат мозъка на Андрей за изследване. Но му отказали, защото по онова време екзекуциите се извършвали чрез изстрел в тила. Александр Олимпиевич бил убеден, че Андрей имал не просто раздвоение, а разтроение на личността. Първа личност – обикновен гражданин на Съюза, втора – маниак-канибал, и трета – буйстващ луд, който се проявил в съдебната зала.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1997 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / СТЕНЛИ ПРУСИНЪР

Стенли Прусинър(Stanley Prusiner)

28 май 1942 г.

Физиология или медицина

(За откриването на прионите - нов биологичен принцип за инфекция)

Стенли Прусинър е американски невролог и биохимик, чиято работа буквално пренаписа правилата на съвременната биология. Неговото научно дело е класически пример за това как един изследовател може да се изправи срещу общоприетото мнение и накрая да се окаже прав, печелейки Нобелова награда за откритие, което първоначално е било определяно от мнозина като научна ерес.

През 70-те години на миналия век медицината се бори с група странни заболявания, които разрушават мозъчната тъкан, като болестта на Кройцфелд-Якоб при хората и скрапи при овцете. По това време научната общност вярва, че тези дегенеративни процеси се причиняват от мистериозни „бавни вируси“, които имат изключително дълъг инкубационен период. Прусинър се заема сериозно с този проблем през 1972 г., подтикнат от личната драма на негов пациент, починал от деменция, причинена именно от Кройцфелд-Якоб.

След години на упорити изследвания, през 1982 г. Прусинър публикува хипотеза, която шокира научния свят. Той твърди, че инфекциозният агент не е нито вирус, нито бактерия, нито какъвто и да е познат микроорганизъм. Той установява, че този агент не съдържа никакъв генетичен материал — нито ДНК, нито РНК. Прусинър нарича този нов тип патоген „прион“ (от английското prion – съкращение от proteinaceous infectious particle).

Според теорията на Прусинър, прионът е нормален протеин, който се намира в клетките на бозайниците, но е придобил неправилно нагъната пространствена структура. Опасността се крие в способността на този „сгрешен“ протеин, при контакт с нормалните протеини, да ги принуждава също да променят формата си по негов модел. Това предизвиква разрушителна верижна реакция, която води до натрупване на протеинови плаки, превръщане на мозъчната тъкан в гъбоподобна маса и неизбежна смърт на невроните.

Прусинър преминава през десетилетие на остри критики и скептицизъм, защото идеята за инфекция без нуклеинови киселини противоречи на фундаментална догма в биологията. Въпреки това, той доказва методично правотата си чрез поредица от експерименти. Признанието идва през 1997 г., когато му е присъдена Нобелова награда за физиология или медицина. Наградата е историческа, защото Прусинър е един от малкото лауреати в тази категория, получили отличието самостоятелно, без да го споделят с други учени.

Днес неговото откритие е в основата на изследванията на редица невродегенеративни заболявания. Учените проучват дали механизми, подобни на прионните, стоят в основата на болести като Алцхаймер и Паркинсон. Стенли Прусинър продължава своята активна дейност и днес като директор на Института за невродегенеративни заболявания към Калифорнийския университет в Сан Франциско, посвещавайки усилията си на намирането на терапия за тези фатални състояния.

Съставил: Gemini 3

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС / ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС - ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН / ЙОАН И СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ / ИЗТОЧНИЦИ НА ЧЕТВЪРТОТО ЕВАНГЕЛИЕ. ЙОАН ИЗМЕСТВА АКЦЕНТИТЕ / ДРУГИ ЕВАНГЕЛИЯ: ЕВАНГЕЛИЕ С ИЗРЕЧЕНИЯ / ЕВАНГЕЛИЯ ЗА ДЕТСТВОТО / СТРАСТИ ХРИСТОВИ / ГНОСТИЧНИ ЕВАНГЕЛИЯ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС

ИСТОРИЧЕСКИЯТ ИСУС

Както вече разбрахме, едно е да знаем, че в различните Евангелия се говори за думите, делата и преживяванията на Исус, а съвсем друго е да знаем какво в действителност се е случило през Неговия живот. Всичките Евангелия са различни; всяко от тях дава свое разбиране за това кой е бил Исус, какво е казвал и какво е вършил. Една от най-интересните задачи на изследванията на Новия завет е разпознаването какво се е случило всъщност зад това, за което говорят писмените свидетелства.

Трудности с източниците

Единственият начин да разберем какво е говорила и правила дадена личност от миналото (независимо дали става дума за Соломон, Юлий Цезар, Исус, Наполеон или Ейбрахам Линкълн), е да проучим източниците от този период, които могат да ни дадат информация. Повечето от нашите източници за миналото са литературни; тоест - текстове, написани от автори, позоваващи се на думите и делата на дадената личност. Но на източници от този вид не може да се разчита винаги. Дори разказите на очевидци могат да бъдат вътрешно противоречиви, а съвременният на тогавашните събития наблюдател нерядко не е в състояние да разбере какво точно се е случило. Нещо повече, що се отнася до далечното минало, основната маса от нашите източници не произхожда от очевидци, а от по-късни автори, които преразказват слухове и предания, които са чули.

Повечето историци ще се съгласят, че за реконструкцията на минало събитие (или на живота на личност от миналото) в идеалния случай бихме искали да разполагаме с източници, които са:

• многобройни, така че да могат да бъдат сравнявани помежду си;

• близки по време до самото събитие, за да бъде по-малка вероятността да се основават на мълвата;

• създадени независимо един от друг, така че авторите им да не са се наговаряли;

• непротиворечащи помежду си – използването на различни източници не би довело до грешка;

• вътрешно съгласувани, така че да дават съществено основание да им се доверим;

и

• безпристрастни към предмета на изложение, така че авторите да не изкривяват повествованието в името на свои лични цели.

Имайки предвид всичко това, какво можем да кажем за нашите източници на информация при търсенето на историческия Исус? Можем да разделим обектите на нашето разглеждане на две широки категории: нехристиянски (тоест юдейски и езически) и християнски.

Нехристиянски източници

Първото, което трябва да кажем за езическите (тоест неюдейските и нехристиянските) източници, е, че Исус не се споменава в нито един съвременен нему източник или, по същество, в източниците от целия I в. на християнската ера. Точка. Разполагаме с голямо количество документи от това време от изследователи на религиите, философи, историци, учени, поети и литературни дейци от всякакъв вид. В нито един документ от какъвто и да е вид не се появява името на Исус.

Ако се ограничим с езическите източници, отнасящи се до столетието след смъртта на Исус (30–130 г. н.е.), ще открием все пак няколко препратки към него. Първата се съдържа в писмо, написано през 112 г. от римски аристократ на име Плиний, наместник на една от провинциите в Мала Азия (съвременна Турция), който посочва, че в неговата област се появили християни, почитащи Христос „като Бог“. Това е всичко, което се казва за Исус, но не се съобщава нищо за Неговия живот или смърт. Другата единствена точна препратка се появява няколко години по-късно в съчиненията на Тацит, римски историк, който в своя разказ за Рим пише за това как през 64 г. римският император Нерон изкарал християните виновни за големия пожар в Рим, защото вероятно той заповядал да бъде подпален. Тацит посочва, че християните били последователи на Христос, когото „прокураторът Понтий Пилат екзекутирал по времето на Тиберий“ (Анали, 15:44). Това не е чак толкова много, но поне тези сведения показват, че в началото на II в. сред литературния елит на Рим било известно нещо за Исус.

От юдейските източници от този период (разбира се, юдейските писатели не били толкова много, колкото езическите) не може да се научи много повече. Но все пак Исус се споменава два пъти в съчиненията на юдейския историк Йосиф Флавий от 93 г., в неговата двадесета книга на „Юдейски древности“. На едно място Флавий просто споменава, че Исус бил наричан месия и имал брат на име Яков. Другото му сведение е по-дълго и от него става ясно, че Йосиф Флавий знаел, че Исус имал репутацията на мъдър човек, че вършел удивителни неща, че имал много последователи и че бил осъден на разпъване от Пилат по подстрекателство на юдейските лидери. Това също не ни дава достатъчно информация, ако искаме да разберем какво е казвал и правил в действителност Исус приживе и какво е довело до смъртта Му. За изненада на много читатели, Йосиф Флавий и езическите източници не казват нищо повече. Ако Исус действително можел да лекува болни, да изгонва демони, да контролира природните сили и да възкресява мъртви – защо за Него не се разказвало повече? Един възможен извод е, че Исус е живял и проповядвал наистина, но известията за Неговите чудеса не били широко познати извън кръга на Неговите последователи. И така, какво можем да кажем за източниците, които са оставили те?

Християнски източници

Разбира се, ние не разгледахме всички написани някога евангелия за Исус, но изучихме някои от най-ранните евангелия извън Новия завет. За повечето читатели не е трудно да разберат, че почти във всеки случай останалите евангелия предоставят не надеждна от историческа гледна точка информация за това какво е казвал и правил Исус, а по-късни предания. Историческият Исус не е убивал своите другари в игрите, нито е погубил учителя си на петгодишна възраст; Той не излязъл от гробницата Си, висок колкото планина; не преподавал гностически митове от библиотеката в Наг Хамади. Неканоничните евангелия са безкрайно увлекателни и действително важни за разбирането на това как се е развивало християнството през следващите векове, но не помагат особено за установяването на това какво в действителност е говорил и вършил Исус.

Разбира се, в Новия завет има още двадесет и три книги освен четирите евангелия, така че някой би могъл да се надява, че в тях се съдържат истории от живота на Исус. Но, за съжаление и за изненада на много читатели, в тях може да се намерят съвсем малко неща. Дори апостол Павел, нашият най-ранен автор, съобщава много малко какво е говорил и правил Исус в интервала между Своето раждане и Своята смъртта. Можем да структурираме лесно цялата информация, която дава Павел, като просто прочетем внимателно неговите писма. За вашата схема няма да ви трябва лист, по-голям от 3x5 инча (виж карето „Препратки на Павел към историческия Исус“). Другите новозаветни писатели съобщават дори още по-малко.

Независимо дали ни харесва или не, ако искаме да научим нещо за историческия Исус, сме повече или по-малко ограничени до изучаването на разказите за Неговия живот и смърт, съдържащи се в четирите евангелия на Новия завет. Това не е защото в основата на тази историческа задача стоят религиозни мотиви и теологични въпроси, нито защото само християните се интересуват от този въпрос. А защото те са нашите най-ранни източници и единствено те биха могли да ни дадат каквато и да е информация, която не произтича от предания и не се е появила значително по-късно.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Свидетелството на Йосиф Флавий Може би най-спорният откъс в цялото творчество на Йосиф Флавий е неговото описание на Исус в осемнадесета книга на „Юдейските древности“: „По това време живял Исус, мъдър човек, ако изобщо може да бъде наречен човек. Той извършил изумителни дела и стана наставник на онези хора, които приемали охотно истината. Той привлякъл към себе си мнозина юдеи и елини. Той бил Христос. По настояване на наши влиятелни лица Пилат Го осъдил на кръст. Но тези, които Го обичали по-рано, не са престанали да го обичат и сега. На третия ден Той им се явил отново жив, както възвестили за Него и за много други Негови чудеса боговдъхновените пророци. И до днес още съществуват така наречените християни, именуващи се така по Неговото име (18.3.3)“. Над тази характеристика на Исус изследователите си блъскат отдавна главите. Защо Йосиф, благочестив юдей, който не възнамерявал да става християнин, признава открито вярата си в Исус, предполагайки, че Той бил нещо повече от човек, нарича Го Месия (а не просто съобщава, че други мислели така) и заявява, че възкръснал и по този начин било изпълнено пророчеството? Повечето учени признават, че този проблем може да бъде разрешен, ако се изследва как и от кого се разпространявали съчиненията на Йосиф Флавий през вековете. Защото те не били запазени от евреите, мнозина от които го смятали за изменник заради поведението му по време и след войната с Рим. Напротив, именно християните преписвали съчиненията на Йосиф Флавий в продължение на векове. Възможно ли е това споменаване на Исус да е било леко „подобрено“ от християнски писар, който искал да изобрази Йосиф като по-възприемчив към „истинската вяра“? Ако премахнем от този откъс прохристиянските вставки, според едно от най-убедителните скорошни изследвания ще получим следното: „Около това време живеел Исус, мъдър човек. Той извършил изумителни дела и станал наставник на онези хора, които охотно приемали истината. Той привлякъл към себе си мнозина юдеи и елини. По настояване на наши влиятелни лица Пилат Го осъдил на кръст. Но тези, които Го обичали по-рано, не са престанали да го обичат и сега. И до днес още съществуват така наречените християни, именуващи се така по Неговото име“ [1] .

Обаче при използването на тези Евангелия като исторически източници също възникват трудности. Не казвам, че са спорни като литературни изображения на Исус или като свидетелства на вярата. Просто в момента ги разглеждам като исторически източници, които могат да ни дадат действителна информация за това какво наистина е говорил и правил Исус. При работа с Евангелията именно тук възникват трудности поради причини, за които вече споменахме. В тях не се твърди, че са написани от очевидци, и почти със сигурност не са написани от очевидци (дори и да бяха, това не означава автоматично, че са точни). Те са написани в периода между 35 и 65 години след смъртта на Исус от хора, които не Го познавали, живеели в други страни и говорели на друг език. Евангелията не са онзи вид многобройни, ранни и независими източници, на каквито се надява историкът. Спомнете си: две от тях (от Матей и от Лука) са използвали третото (от Марк) като свой първоизточник. Още по-тревожно е това, че тези Евангелия не съвпадат на много места, различават се в много отношения и се характеризират с разминавания и дори противоречия.

Наличието на толкова много разминавания се обяснява, на първо място, с това, че авторите са заимствали своите истории от устната традиция. След смъртта на Исус (а всъщност и преди нея) хората разказвали истории за Него. Тези истории се разпространявали в устна форма, година след година, десетилетие след десетилетие. Не бива да се мисли, че понеже Древният свят притежавал предимно устна култура, а не писмена (защото мнозинството било неграмотно), хората се стараели да не променят изобщо разказваните истории (както понякога твърдят някои съвременни християнски апологети). Всъщност, ако антропологичните изследвания на устните култури са ни научили все пак на нещо, то е, че подробностите в историите се променяли непрекъснато, защото разказвачът адаптирал винаги разказа в зависимост от аудиторията и ситуацията.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Препратки на Павел към историческия Исус Студентите понякога остават изненадани, когато научат колко малко информация за историческия Исус може да се извлече от онези съчинения в Новия завет, които не влизат в състава на четирите Евангелия. Апостол Павел, който лично не познавал Исус, но който вероятно познавал някои от Неговите ученици, съобщава най-много подробности. За съжаление, информацията не е голяма. Павел казва, че Исус: • бил роден от жена (Гал. 4:4); • роден е като юдей (пак там); • имал братя (1 Кор. 9:5), името на единия от които е Яков (Гал. 1:19); • службата Му преминала сред юдеите (Рим. 15:8); • имал дванадесет ученици (1 Кор. 15:5); • установил тайнството Евхаристия (пак там, 11:23–25); • бил предаден (не е ясно дали Павел знае това, или всъщност говори за нещо друго; той пише, че Исус събрал всички на Тайна вечеря „в нощта, в която бил предаден“ (пак там, 11:23), и е възможно да има предвид, че е бил „предаден от Господ на смърт“, а не „предаден“ със зла умисъл); • бил разпънат на кръст (пак там, 2:2). Павел цитира подробно думите Му на Тайната вечеря (пак там, 11:23–25), а също така препраща към две други изказвания на Исус: за това вярващите да не се развеждат (пак там, 7:10–11) и да плащат възнаграждение на своите проповедници (пак там, 9:14). Това е, разбира се, твърде малко за изследователска работа. Информацията е достатъчна, за да покаже, че Павел знаел наистина някои важни сведения за Исус (според Павел най-важните неща в историята на Исус са две: Неговото разпятие и Неговото възкресение от Господа); но това не е достатъчно, за да ни помогне съществено при определянето на това какво е представлявало посланието на Исус или какво е правил и преживявал по време на Своя живот. Любопитно е да размислим защо Павел не дава повече сведения за живота на Исус. Нищо повече ли не е знаел? Как е възможно да не е знаел повече от изложеното, след като е познавал и Петър, и Яков (вж. Гал. 1–2)? Не е ли поискал да научи повече? Смятал ли е, че животът на Исус няма значение в контекста на неговото евангелско послание? Или просто не му се представил случай да каже повече в своите послания, написани по конкретни поводи? Изследователите обсъждат тези въпроси и по всички тези теми може да се каже още много!

Ясно е напълно, че историите за Исус се променяли. В противен случай всичките щяха да съвпадат помежду си без противоречия. Но случаят изобщо не е такъв. Също така е очевидно, че християните измисляли истории за Исус. Който е разказал за първи път приказките за петгодишния Исус, който убил своите приятели и погубил своя учител, за този вреден Син Божий, той е измислил всичко това. За да видим как подобен вид въображение попада в източниците, не е необходимо да чакаме появата на късните Евангелия. Който е разказал пръв историята, записана у Лука, за преброяването по целия свят по времето на цезаря Август, той не се е опирал на исторически факт. Историята била измислена.

В общи линии, Евангелията са нашите най-добри източници на информация за това какво в действителност е правил и говорил Исус; но в същото време възникват много трудности при работата с тях като с исторически източници. Поради това историците, желаещи да възстановят живота на историческия Исус, трябва да избягват две крайности в работата си с Евангелията. Първата крайност се състои в това да се игнорират трудностите и да се представят нещата така, сякаш Евангелията са напълно точни, надеждни от историческа гледна точка биографии на Исус. Те съвсем не са такива. Другата крайност е изследователите, отчаяно вдигайки ръце към небето, да заявяват, че не сме в състояние да разберем нищо за историческия Исус. Това също не е вярно. Тези Евангелия могат да се използват като исторически източници, но трябва да се използват предпазливо, като се следват строги методологични принципи. Ако се следват тези принципи, става ясно, че можем да кажем нещичко за това какво в действителност е говорил, правил и преживял Исус. Наред с другите, изброените по-долу критерии били прилагани от историците към тези източници в техните търсения на историческия Исус.

Критерий първи: древност

Тъй като историите се променят с времето и често биват разкрасявани, най-добре е да се разчита на източници, които са от време, близко до събитията, за които разказват. Евангелията от IV в. са по правило с по-малка вероятност да съдържат исторически достоверна информация за Исус, отколкото Евангелията от I в. Нещо повече, трябва да се доверяваме особено на най-ранните от каноничните Евангелия – и на техните източници. Евангелието от Йоан е последно от четирите и, както вече отбелязахме, в него образът на Исус е развит напълно и се описва от теологична гледна точка. По правило то няма да съдържа толкова исторически сведения, колкото има у синоптиците (дори ако повечето читатели предпочитат теологията на евангелието от Йоан пред тази на синоптичните Евангелия). От синоптиците Марк е най-ранен и на него трябва да се обърне особено внимание. Източникът Q е датиран приблизително по същото време с евангелието от Марк, така че този източник също трябва да заема видно място в изчисленията на изследователите.

Критерий втори: независимо свидетелство

Всеки път, когато имате работа с двама или повече свидетели, всеки от които потвърждава съобщението на другия за случилото се, без свидетелите да са се наговаряли помежду си, съществува сериозна възможност нещата да са се случили точно така, както ги описват. Ако имате само един свидетел, съществува вероятност да си е измислил всичко; или, ако имате двама свидетели, които преди това са общували помежду си, единият би могъл да предаде своята гледна точка на другия. Нужни са ви много независими свидетели.

В случая с четирите Евангелия имаме работа именно с такива свидетели. Евангелието от Марк е създадено без оглед на източника Q; източникът М – без оглед на източника L; Йоан не бил запознат със синоптиците; и ако става въпрос, авторът на евангелието от Тома не бил запознат с нито едно от каноничните Евангелия. Павел не познавал нито едно от Евангелията (защото още не били написани) и, доколкото можем да съдим, авторите на Евангелията не са чели посланията на Павел. Всичко, което се съдържа в тези източници, е засвидетелствано независимо. Така например, съществува независимо свидетелство за това, че Исус дошъл от Назарет (Марк, L, Йоан), че в самото начало се свързал с Йоан Кръстител (Марк, Йоан, Q), че говорил с притчи за Царството Небесно (Марк, Q, М, L, Тома) и че бил разпънат от Понтий Пилат (всички източници). Това, че тези факти са фиксирани в много източници, не означава непременно, че са исторически, но шансовете за това се увеличават значително. Искам да подчертая: дори ако дадено изказване или деяние на Исус се появява само в едно Евангелие (например притчата за добрия самарянин), това не означава задължително, че не идва от Исус. Но вие ще бъдете в състояние да докажете, че дадено изказване или деяние се отнася действително за Исус, опирайки се на критерия за независимо свидетелство.

Критерий трети: несходства

Знаем, че християните променяли и дори измисляли истории за Исус, вероятно още от самия зародиш на християнството. Очевидно са правели това с цел повече истории да разказват за нещата, които самите те искали да чуят. Но какво ще стане, ако разполагаме с предания за Исус, които не съдържат онова, което християнските разказвачи биха искали да видят в тях? Би било трудно такива предания да се обяснят като съчинени от християните за техните цели. Но защо тогава съществуват подобни предания? Най-вероятно защото са правдиви. Това се нарича критерий за несходство. Ако в традицията са се запазили сведения за изказвания или деяния на Исус, които се разминават с това, което християните биха искали да кажат за Него, най-вероятно тези сведения са верни.

Трудно е да си представим причина, поради която християните биха измислили, че Исус е дошъл от Назарет – малко градче, за което никой никога не е чувал. Ако искате да изберете роден град на месията, това би бил Витлеем или Йерусалим, или Рим. Но не и Назарет. Защо в източниците се посочва последователно, че Исус дошъл от Назарет? Вероятно защото Той в действителност е дошъл оттам. Също така е трудно да си представим защо на християните би им трябвало да съчиняват история за това, че Исус е бил кръстен от Йоан, поради две причини. Първо, защото в ранното християнство, според широко разпространеното мнение, онзи, който извършва кръщението, стои духовно по-високо от онзи, който бива кръстен (енориашът няма да кръсти своя пастир). Но кой би поискал да заяви, че Йоан превъзхожда Исус? Второ, Йоан кръщавал за опрощение на греховете. Кой би могъл да каже, че Исус има грехове, които трябва да бъдат простени? Ако християните не са имали причина да измислят подобни истории, защо тогава съществуват разкази за Неговото кръщене? Защото е бил кръстен от Йоан в началото на Своята служба.

Последният пример може да ви порази със своята странност. Почти с пълна увереност може да се каже, че християните не са измислили разказа за това, че Исус е бил разпънат на кръст. Но защо? Спомнете си всичко, което казахме и научихме за юдейските очаквания от бъдещия Месия. Той трябвало да бъде могъщ цар-воин или велик лидер-свещеник на Израил. Кой би могъл да предположи, че Месията ще бъде разпънат? Абсолютно никой. Ако християните, които видели в Исус Месията, искали да съчинят история за Неговата съдба, те биха казали, че е станал цар в Йерусалим и сега управлява над всички римляни. Защо не са казали така? Защото всички знаели, че това не е истина. Той бил погубен от римляните, екзекутиран по най-унизителния възможен начин. Това не е история, която някой би измислил за Месията. И така, Исус е бил наистина разпънат.

Критерий четвърти: Ситуативно правдоподобие

Предходните три критерия бяха „позитивни“. Те могат да бъдат приложени към всички предания за Исус, за да се види какво в действителност е говорил и правил. Те обаче не помагат да разберем какво Той не е говорил и правил. Последният критерий обаче може да бъде използван за тази цел и по този начин той е нашият единствен „негативен“ критерий. Същността на критерия за ситуативно правдоподобие се състои в следното: ако съществува предание за Исус, съдържащо Негови изказвания или деяния, които не се вписват убедително в контекста на юдейската Палестина от I в., то не може да се смята за надеждно от историческа гледна точка. Прост пример: в гностичните Евангелия Исус е изобразен понякога да представя гностични митове за това как е възникнало царството на боговете и как хората се оказали затворени в материалния свят. Нямаме никакви индикации, че каквото и да е подобно мнение е било разпространено сред живеещите в селата палестински иудеи от I в. Почти със сигурност можем да кажеме, че учението на Исус не е включвало такива елементи.

БЕЛЕЖКА

1. Взето от: Meier J. A Marginal Jew: Rethinking the Historical Jesus. New York: Doubleday, 1991. P. 61. (Бел. авт.)

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА: 3 НОЕМВРИ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с GPT-5.2 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО - АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД - 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ / 27 ОКТОМВРИ / 28 ОКТОМВРИ / 29 ОКТОМВРИ / 30 ОКТОМВРИ / Спиране на конната дивизия - 31 ОКТОМВРИ / Настъпление на армията - 1 НОЕМВРИ / 2 НОЕМВРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА VIII. ПРИКРИВАНЕ И УКРЕПЯВАНЕ НА АРМИЯТА

3 ноември

В допълнение и разяснение на заповедта № 687., по конната дивизия се отдава оперативна заповед № 36., от 3. XI. 916. г., 9 ч. пр. пл.

Оттеглянето на частите и заемане новото разположение се извършва своевременно и необезпокоено от противника. Обаче този последния веднага след това предприема опити да настъпи към юг.

Така, в 12 ч. 15 м. от Ешил - Тепе (к. 228.) един пех. полк с артилерия се спуска в югозападна посока (към с. Айгар - Амет), като насочва вериги към к. 188. Друга колона се насочва от Гйолжик-Баир към с. Фугарашу - Ноу. Противника открива артилерийски огън по нашите части на к. 193. (Кара - Тепе) и с. Рамазанкьой.

По-нататък противника заема с предни части по рота пехота и взвод конница к. 304. (5 км. южно от Хаджи Омер), с. Чауш - Кьой, к. 313. (2 км. източно от с. Агифака). Привечер противника открива огън с една бат - рея от к. 196. Гюлджук - Тепе) и насочва 2 роти с 1 ес- кадрон към к. 188. (Араклар).

Привечер от щаба на 3. армия се получава оперативна заповед № 49, и инструкция към нея, за началника на 1. конна дивизия. за предстоящите действия.

Според тях задачата на конната дивизия се определя както следва:

„Конната дивизия продължава да разузнава за противника на фронта Дунава, с. Рахман, с. Касъмча; ядрото на дивизията - в района с. Сарай, с. Муслу, с. Картал. Източно от пътя с. Пазарли, Римник, с. Сара - Гьол, с. Каил- Дере разузнава 3. конен полк, разположен в Тари-Верди.

Дивизията продължава да изпълнява възложената ѝ задача, до когато е възможно, без да се заангажира в сериозен бой с превъзходен противник (било то пехота или конница).

В случай, че противника почне да настъпва, дивизията, пазейки контакт с него и разузнавайки за посоките на настъплението му, ще се оттегля постепенно към главната позиция на армията (посока на ядрото към с. Доробанцу) и щом стоенето пред фронта стане невъзможно, ще мине зад фронта на армията и се групира в района: с. Каратай, с. Аликапъ, с. Назърча.

В този случай 8. пех. полк и дружината от 7. пех. полк влизат в състава на 4. дивизия при с. Сатискьой, а батареята в състав на на сборната дивизия - с. Естер.

Гарнизона на Хърсово да остане на мястото си докогато е възможно, а след това се оттегля заедно с дивизията; частите му в последствие отиват по своите дивизии. Всички материали и провизии, както и моторната мелница в града да бъдат приведени в негодност за използуване от противника, преди гарнизона да напусне града".

В духа на тези искания се дават от началника на конната дивизия следните нареждания до частите от с става на дивизията.

Поверително

Командирите 1., 2. и 5. к. бр., 2/4. п. бр., 9. к. п., н-ку гарн. Хърсово и к-ру конното артилер. отделение

Съгласно телеграмата №7406. от командуващия III. армия:

1) Войските от III. армия ще се укрепят на линията: к. 178. (8 км. северно от с. Бонасчик, к. 234., с. Сатискьой, к. 203., к. 189.., к. 177. (югозападно от с. Естер), к. 145. - Бериш-Тепе, по височините на р. Апа Касимча до устието ѝ. Отделна група при с. Каракуюн ще затваря пясъчливата ивица край морето.

4. пехотна дивизия ще има авангарди при с. Капуджи и при в. Тепе (к. 185.), Сборната дивизия при в. Кара-Теле (к. 165.), северно от Палас Мик.

2) Усилената конна дивизия ще продължава да разузнава на линията Дунава, с. Рахман, с. Касъмча.

3. конен полк, придаден към Сборната дивизия ще разузнава пред фронта на Сборната дивизия към с. Инам-Чешме, с. Тари-Верде.

3) Конната дивизия продължава да изпълнява задачата си, до когато е възможно, без да се ангажира в сериозен бой с превъзходен противник. В случай, че противника настъпи с превъзходни сили, дивизията, поддържайки свръзка между частите си, ще отстъпи в обща посока на с. Доробанцу. И щом стоенето ѝ пред фронта на армията стане невъзможно ще се оттегли в района с. Каратай, с, Аликапъ, с. Назарча. В този случай и по моя заповед 8. пех. полк и 1/7. пех. дружина остават в състава на дивизията си към с. Сатис-Кьой, с. Таш-Бунар, а полската батарея - в състава на Сборната дивизия, при с. Естер.

4) Гарнизона от Хърсово ще остане на мястото си до гдето стоенето на дивизията, северо-източно от Хърсово, бъде възможно. Щом дивизията под натиск бъде принудена да се оттегли, гарнизона по моя заповед също ще се оттегли и частите му ще се присъединят към полковете си.

5) При оттеглянето към юг, както началника на гарнизона Хърсово, така и другите началници (командири на бригади и полкове) ще заповядат, всеки в своя район на действия, да се унищожат всички материали, продукти и технически въоръжения, които противника би могъл да използува за нуждите на войските си. Всеки началник да направи по случая своите съображения и подготви изпълнението им. № 696. от с. Сарай, 3.XI.916. г., 10 ч. сл. пл.

Началник на 1. конна дивизия

(п) Генерал-майор Колев.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „ПЪТНИК“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“ / „ЛИМОНАДА“ / „ДИКТОФОН“ / „ЧЕТИРИ ДЕНА“

1926 г. – „ИМЕН ДЕН“ / „ТАТКО“ / „ДЪРВА“ / „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ПЪТНИК

И защо изобщо позволяват на пътниците да пътуват до Москва на лавиците за багаж? Защото това са лавици за багаж. На лавиците за багаж да се вози багажът, не публиката.

А разправят — култура и просвета! Или, да речем, закачат сега на влаковете дизели и после пътуват. А същевременно допускат във вагоните такава дива простотия.

Защото може да си строшиш главата. Ако паднеш — надолу ще паднеш, не нагоре.

А може би не ми трябваше изобщо да ходя в Москва. Той Васка Бочков, кучият му син, ме подкокороса да пътувам.

— На ти — казва — безплатен билет. Върви в Москва, ако искаш.

— Братле — казвам, — за какво ми е да ходя в Москва? Просто — казвам — не ми се ходи в Москва. В Москва — казвам — нямам нито дом, нито подслон. В тая Москва — казвам, — братле, дори няма къде да отседна.

А той казва: — Иди ей така, за развлечение. Без пари е все пак. Веднъж — казва — ти излязъл в живота късметът, а ти, глупава главо, се дърпаш.

И в събота срещу неделя тръгнах.

Влизам във вагона. Присядам отстрани. Пътувам. Три версти изминах — дояде ми се много, а няма нищо за ядене.

„Ех — мисля си, — Васка Бочков, кучият му син, на какво дълго пътуване ме прати. По-добре — мисля си — да си седях сега на сухо в някоя бирария, вместо да се лашкам напред-назад.“

А междувременно се посъбра доста народ. До прозореца, например, седи един чичо с брадичка. Пак там, до него, бог изпрати една бабичка. И каква вредна, отровна бабичка се падна — само се бута с лакти.

— Разположил се — казва, — дяволът! Въздух от него не може да си поемеш.

Аз казвам: — Вие, бабичко, божие чедо, не се бутайте. Аз — казвам — не пътувам по своя воля. Мене — казвам — Васка Бочков ме натика в тая работа.

Не съчувства.

А междувременно наближава вечерта. Искри се сипят от дизелака като дъжд. Красота наоколо и природа. Само дето не ми се ще да гледам природата. На мен ми се ще — мисля си — да легна и да се завия.

А да легна, гледам, няма къде. Всички места заети.

Обръщам се към пътниците: — Граждани — казвам, — позволете поне в средата да седна. Аз — казвам — от края мога да изпадна. Трябва да отида в Москва.

— Ние — отговарят — сме всички за Москва. Влакът не е със запазени места. Седи си, където си седнал.

Седя. Пътувам. Още три версти изминах — кракът ми се схвана. Станах. И гледам — третата лавица. А на нея се вози една кошница.

— Граждани — казвам, — какво е това? Човек — казвам — трябва да седи сгърчен и краката му да се схващат, а тук някакви вещи... Човекът — казвам — е все пак по-важен от вещите... Махнете — казвам — кошницата, чиято и да е.

Бабичката се изправя пъшкайки. Посяга към кошницата.

— Няма — казва — от вас, дяволите, спокойствие ни денем, ни нощем. На — казва, — идол такъв, качвай се на тая висотия. Дано — казва — господ даде да си счупиш главата през нощта.

И аз се покатерих.

Покатерих се, три версти изминах и задрямах сладко.

Изведнъж — като ме блъсна нещо настрани, как ме преметна надолу! Виждам, че падам. И сънен си мисля какво ли е да паднеш.

И като ме тресна в хълбока, в главата, в стомаха, в ръката... Паднах.

И, слава богу, при падането се закачих с крак за втората лавица — та ударът излезе все пак мек.

Седя на пода и си пипам главата — тук ли е. Тук е.

А във вагона настъпва голяма врява. Пътниците вдигат шум, да не би, мислят си, да им свият багажа в навалицата.

На шума пристигна бригадата с фенер. Кондукторът пита: — Кой падна? Аз казвам: — Аз паднах. От багажната лавица. В Москва — казвам — отивам. Васка Бочков — казвам, — кучият му син, ми натресе това пътуване.

Кондукторът казва: — При Бологое пътниците винаги падат долу. Влакът спира много рязко.

Аз казвам: — Доста обидно е за паднал човек да слуша това. По-добре е — казвам — бригадата да не позволява да се пътува на лавиците за багаж. А ако тръгне да се катери някой пътник, да го бутат обратно и да го вразумяват — демек, не се катерете, гражданино, може да се изтърколите.

Тук надава вик и бабичката: — Кошницата — казва — ми смачка с главата си! Аз казвам: — Човекът е по-важен от кошницата. Кошница — казвам — може да се купи. А глава — казвам — не може.

Повикаха, поохаха, превързаха главата ми с някакъв парцал и без да задържат влака, потеглихме по-нататък.

Стигнах до Москва. Слязох. Поседях на гарата.

Изпих четири чаши вода от баката [1]. И обратно.

А главата — как само ми тръпне, как бучи. И все едни такива гадни мисли ми минават. Ех — мисля си, — да ми паднеше сега Васка Бочков, ще му преброя ребрата. В какво само пътуване ме вкара, подлецът му с подлец.

Стигнах до Ленинград. Слязох. Изпих една чаша вода от баката и си тръгнах, като се залюлявах.

1926 г.

БЕЛЕЖКА

1. По това време на всяка гара имало голяма бака с вода, от която пътниците можели да пият.

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ФЬОДОР СОЛОГУБ, „МАЛКИЯТ ДЕМОН“, 1907 г.

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

АНОТАЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНОТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“ / АНТОН ЧЕХОВ, „ВИШНЕВА ГРАДИНА“ / АЛЕКСАНДР КУПРИН, „ДУЕЛ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „МАЙКА“

СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1900‑те

ФЬОДОР СОЛОГУБ

“Малкият демон“, 1907 г.

Дойде време да поговорим за 1907 година, за годината на руската реакция, на руското отчаяние и на времето, когато е публикувана вероятно най-страшната книга от началото на XX век: „Малкият демон“ на Фьодор Кузмич Тетерников, по-известен като Сологуб.

„Малкият демон“ е книга с нов за руската литература жанр. В прозата на Сребърния век от реализма вече не е останало почти нищо. Това е готическа проза, която се сраства уверено с приказката, с фантастиката и с романа на ужасите. Наистина, в „Малкият демон“ съществува определен преход, някаква граница, която невинаги е осезаема, но приблизително в първата една трета на романа доста суровият социален реализъм на Сологуб преминава в истинска готическа проза. Романът на социалната критика и на социалната омраза – точно както, впрочем, и руската реакция – преминава постепенно в ново качество: роман на безумието и гротеската.

„Малкият демон“ е история за това как полудява един обикновен гимназиален учител на име Передонов. Това е първият образ на учител в руската литература, който се разминава рязко със стереотипа. Той вече не е служител на просветата, нито приятел на децата, нито привърженик на прогреса, не. Това е човек, доведен до отчаяние от провинциалната скука. Неговият първообраз се доближава, разбира се, до Беликов от „Човекът в калъф“, но при Чехов Беликов е по-скоро ексцесия, отклонение от нормата. Неслучайно целият град мрази Беликов. Помните ли, там има една забележителна фраза, която разобличава Чехов като истински циник: „Признавам, че да погребваш хора като Беликов е голямо удоволствие“. Кой друг, освен Чехов, би могъл да каже подобно нещо? И така, когато Беликов се озовава в ковчега като в най-сигурен калъф, от който никой няма да го извади вече, в това най-здраво последно убежище, ние разбираме, че той е по-скоро уродлив израстък, аномалия върху тялото на руското самоотвержено учителство. Но Передонов е вече норма, хората като него са мнозинство. Той е доносник, но не е просто доносник като сравнително безобидния Беликов. Не, той е злобен доносник, който пише доноси за всички. Беликов злобее от страх. Передонов е съвсем друг, той е тъпо, злобно животно. Той е безумен в най-прекия смисъл на думата, той няма ум. Сологуб посочва пръв, че глупаците губят ума си много по-лесно, защото почти няма какво да изгубят. Правиш една крачка – и вече не си с ума си.

Передонов полудява в две направления. Първо, той е убеден, че всички около него участват в заговор и затова пише доноси срещу всеки. Второ, той живее с Варвара, която непрекъснато иска да се омъжи за него, а една далечна роднина на Варвара, за което тя лъже, е княгиня. И ето, тази княгиня може да уреди на Передонов повишението, от което е обсебен. Той има приятел на име Володин, приличащ на овен, с когото пият непрекъснато. Към края, в неговия болен мозък, Володин се превръща наистина в овен. Передонов го убива на финала с нож, когато безумието го застига окончателно. Последното изречение на романа е: „Передонов седеше унило и мърмореше нещо несвързано и безсмислено“.

Фьодор Сологуб

Передонов не е просто образ на руската провинциална тъпота, той е и образ на ненаситната злоба. Той не е сравнително безвредният, тих Беликов, който иска да натика всички (и най-вече себе си) в калъф, не. Това е агресивен Беликов. Тази агресия идва не само от водката. Тя идва от неговата чудовищна ограниченост и от страха, че ще го пренебрегнат, че навсякъде се опитват да го погубят някакви врагове. Той е уверен, че целият свят е тотално враждебен към него и в този смисъл Русия през 1907 година (както в много отношения и днешната Русия) е мозъкът на Передонов, болното съзнание на Передонов, към което от всички страни са се прицелили кошмарни, злобни конкуренти.

Разбира се, не мога да не спомена странното същество Недотикомка, което се появява в романа също някъде във втората третина, вече по-близо до апогея, до кулминацията, и започва да тормози и мъчи Передонов. Тя идва от едно стихотворение на Сологуб: „Сива Недотикомка / изтощи ме с коварна усмивка, / изтощи ме с несигурни подскоци “. Какво представлява тази Недотикомка? Това е малък демон, нещо като домашен дух, странно същество, приличащо на димно кълбо. Изобщо в романа са прокарани майсторски няколко лайтмотива. В началото, когато една от героините пуши, от устата ѝ излизат черни облаци дим. После този дим, нещо като мараня, като мъгла, започва да преследва Передонов. Накрая се материализира в образа на малък демон. Този малък демон е странен израз на руския дух, колкото и ужасно да звучи това. Недотикомката, както става ясно и от самото ѝ име (от руски: нещо, до което не можеш да се докоснеш - бел. прев.), е недовършването на делата, небрежността, липсата на вкорененост, разхвърляността – това е някаква вечна фатална незавършеност на всичко. Тя, като кълбо прах, се мести из целия дом, крие се в ъглите, изскача внезапно навън. Недотикомката измъчва Передонов, той не може да ѝ направи нищо, не може да я унищожи. Точно този малък демон е символ на мръсотията, на неуютността, на някакъв вечен безпорядък и на някаква неподреденост. Този малък демон преследва героите по всичките им пътища. На фона на тези поразително ярки, прекрасно и убедително изобразени провинциални чиновници и глупави деца, които измъчват глупави учители, а те от своя страна все бият децата с пръчки и изпитват наслада от това – на този фон се е изгубила една съвсем утопичната, привидно радостна линия в романа: линията на Людмила Рутилова и Саша Пилников. Сестрите Рутилови са в общи линии онези красавици, които след леката ръка на Чехов присъстват задължително във всеки провинциален град. Техни реални въплъщения били например красивите сестри Синякови в Харков или сестрите Суок в Одеса. Винаги има три красавици, около които се въртят всички местни поети и изобщо всички местни богаташи, а те озаряват живота на провинцията като три грации. Тук имаме сестрите Рутилови. Най-младата и весела от тях, Людмила, е влюбена в момчето Саша – малко андрогинен красавец, когото по време на карнавала гримират и обличат като гейша, което предизвиква огромно смущение сред градските еснафи. Трябва да кажем, че тази линия, както съвсем правилно отбелязва Николай Алексеевич Богомолов, е може би най-моветонното (от фр. mauvais ton `лош на вкус, неприличен` - бел. ред) и остаряло нещо в романа. И все пак, за днешния вкус това е единственият лъч светлина в провинциалната пустош. Нека Людмила Рутилова да е глупачка, нека да е колкото си щете пошло същество, но в нея има все пак някакво веселие. Дори ако човек побеждава провинциалната скука с чувственост и разврат – нека е така, защото за Сологуб светлите пориви са твърде проблематични, той вярва малко в човека. Нека по-добре да я има Людмила, нека по-добре да го има този весел, жизнерадостен и пълнокръвен разврат, отколкото онова унизително, скучно и мръсно състояние, отколкото передоновщината.

Трябва да отбележим, че передоновщината е едно много отчетливо и ярко огледало, поднесено пред лицето на провинциална Русия. Ние сме свикнали да мислим, че в провинцията живеят подвижници, които я спасяват, но Сологуб ни напомня пръв: тази провинция се пропива, полудява, тя няма чувство за бъдеще и перспектива. Това е един страшен свят, това е свят именно на малки демони. До големи тя не успява да достигне. Вече по-късно, в „Творимата легенда“, в нейната първа знаменита част „Магиите на навите“, в цялата тази странна полуприказна трилогия Сологуб се опитва да начертае някакви пътища за изход, но утопията му се получава смехотворна. Има такива хора, на които най-добре им се отдава именно всичко онова, което е свързано с омразата, унижението и тъмната страна на живота.

Тъй като – сега вече можем да наречем нещата с истинските им имена – у Сологуб се наблюдава ярко изразен фетишизъм и садомазохизъм, цял букет от сексуални патологии, които той абсолютно не крие, нещо повече, изсипва ги върху читателя, защото това е неговата автотерапия, в „Малкият демон“ има, разбира се, много болезнени моменти. Да вземем например факта, че Передонов е така болезнено съсредоточен върху боя с пръчки (както, в същност, и Сологуб, защото за него това е също болезнен проблем). Передонов обожава да бичува, да наказва. И в нищо друго, както в този образ, не се е проявил така ясно руският държавен садизъм, защото тези наказания нямат всъщност никакъв смисъл. Наказанието носи само една радост: радост за Передонов. Когато бие с пръчката, той чувства и власт, и сексуално могъщество, насилието му дава компенсация за вечното му унижение. Передонов се оказва не просто портрет на руската провинция. В много отношения той се оказва портрет на руската държавност. И не случайно е това причината романът да се превърне през 1907 г. в най-модерно четиво. Сологуб придобил колосална слава, дотолкова, че започнали да печатат дори най-слабите му произведения. А по-рано дори най-силните му творби, като романа „Тежки сънища“, си пробивали трудно път до читателя. По-нататък – нещо, което писателката Тефи отбелязала съвсем правилно, – след „Малкият демон“, талантът на Сологуб пресъхнал; той започнал да се повтаря. Все още му се случвало да създаде гениални стихотворения, но вече не бил способен да пише добра проза. Което е рядък пример за това как цялата сила на омразата и на собствената душевна болест е изтекла в един роман и се е въплътила в него.

Накрая ми се иска да попитам: добре, всички разбираме ужаса на руския провинциален живот. Но в какво вижда изход Сологуб? Какви са перспективите според него? Ами работата е в това, че Сологуб е готически писател именно защото за него няма изход. На земята сме обречени на това. Земята е пространство, което е подвластно на малкия демон. Това като цяло не е много характерно за руската литература. Руската литература винаги вярва в нещо и се надява на нещо. Че ще дойдат добри хора, че социалните условия ще се променят, че всичко ще бъде наред. Сологуб казва: „Не. Такова нещо няма да има. Вие сте във властта на малкия демон.“ Мирът, щастието и любовта са възможни само там, в света на „тихите момчета“, полумъртви-полуживи, в света на тихите, приличащи на сенки девойки, в света на мечтите, в света на бягството. Всичко останало тъне в зло.

Тази мисъл е много нова за руската литература, много странна. Именно затова Сологуб си остава и до днес „полукласик“. Всички разбираме, че е голям писател, и все пак нещо в него не ни достига. Виждаме в него някакво болезнено, демонично явление. Вместо да проумеем заедно с него, че трън круши не ражда и че наоколо не ни очаква нищо възвишено и светло, ние все още искаме нещо друго. Може би това е по свой начин обаятелно и толкова по-приятно ни е да четем „Малкият демон“, книгата на безнадеждното отчаяние. В минути на силна депресия човек може да препрочете „Малкият демон“ и да си помисли: „Не, в края на краищата при мене всичко е още много, ама много наред“.

Защо според вас е избран за главен герой именно учител? Първо педагозите ли полудяват?

Първо, всеки, който е работил като учител, знае, че с разговори за благородството на професията човек може да се утешава само през първата година. В действителност това е, разбира се, кошмар. А да преподаваш шест часа поред е просто ужас, особено в лош клас. Учител е професия, при която трябва да се пенсионираш след десет години, защото ако останеш повече, вече се превръщаш в кон, който обикаля в кръг. Това е адска професия, тя е много трудна, а в царска Русия – където образованието било още по-бюрократизирано и идеологически притиснато, отколкото сега, където се преподавал Закон Божи и свещениците били мразен заради това, където обучението било разделно и същината на просветата била изпразнена от съдържание, а дисциплината се крепяла на пръчката и на места се практикували телесни наказания – това била адски тежка професия. И въпреки че хора като Самуил Маршак или Александра Брущейн си спомнят понякога за добри, прекрасни учители, руското гимназиално образование било в по-голямата си част ужасно, а университетското – не много по-добро. Затова, да – фактът, че Передонов полудява и че е избран именно той... Първо, Сологуб познавал всичко отвътре: той бил училищен инспектор, преподавал дълго време, между другото, математика, затова е доста точен човек, мислещ с формули, и фабулата му е изградена изключително строго. Безумието е описано с медицинска точност. Сологуб определено знае за какво пише, първо. Второ, учителят е нервът на обществото – най-уязвимото и най-болезненото място. По състоянието на училището може да се каже всичко за едно общество. Армията и училището. Сравнете „Дуел“ (на Куприн – бел. прев.) и „Малкият демон“: навсякъде тъпота, желязна дисциплина, забрани и подигравки със слабите. В дълбочина това са много сходни текстове, просто „Дуел“ е написан от здрав и жизнерадостен човек, а „Малкият демон“ – от, ако можем да се изразим така, смъртно радостен човек, съсредоточен страстно върху смъртта. Затова, при цялата разлика в темпераментите, картината се получава абсолютно една и съща.

Беликов е нарекъл котките си Синтаксис и Пунктуация. Как би могъл да нарече котките си героят на Сологуб или той изобщо не може да има домашни любимци?

Защо, той си има Недотикомка, това е съвсем домашно животно. Мисля, че би могъл да нарече едната Мръсница, а другата Твар. Това би отразило отношението му към света. Разбирате ли, Сологуб изобразява човек, който буквално капе от злоба, преизпълнен с тази гной. Има такива герои, има такива хора – зли до тъпота и тъпи до злоба. Помните ли какво пише Маяковский: на улицата ѝ останаха само две думи – „мръсница“ и още някаква, изглежда – „борш“. Та той би могъл да нарече котките си Мръсница и Борш, защото за повече неговата болна фантазия не стига.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 3

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ / ПЪТЕШЕСТВИЯТА НА БАБА ШАПОКЛЯК / ПИЛЕНЦЕТО И ЛОКОМОТИВЪТ (ЗА ШВАРЦ) / НЕ ОБИЧАМ БОНАПАРТ / ЗАГАДКАТА НА ЧУДОВИЩЕТО / ПЪРВАТА ДЕВИЦА КАВАЛЕРИСТ / ГРАФ НОГИ ЧЕТЕ ВЕСТНИК

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

НЕСКРОМНОТО ОБАЯНИЕ НА АРИСТОКРАЦИЯТА

Не че „аристократичната“ тема ме занимаваше особено, но по случайно съвпадение се докоснах до сюжет, който подсили моята разночинска [1] антипатия към това капризно съсловие.

Дявол знае какво (и архангел Гавриил като панделка отстрани)

Отдавна се канех да отскоча и да разгледам бретонския замък Кериоле. Бях слушал много за тази архитектурна „folie russe“ (руска лудост – бел. прев.), толкова екзотична за онези краища. Отидох – и не съжалих. Сега ще ви разкажа една приказка.

Някога отдавна, а ако трябва да сме точни – през 60-те години на XIX век, една своенравна руска аристократка издигнала чудноват замък в Финистер – суров и беден рибарски край.

На петолъчката не обръщайте внимание. Архитектът бил масон и ги набол по цялата фасада

Получил се зашеметяващ „коктейл“ от неоготика, бретонски фолклор и романтизъм, увенчан на покрива с руска мечка, която гледа с копнеж на изток, към майчицата Русия.

Сегашният вид на замъка дава слаба представа за някогашния разкош. Всички декоративни елементи били навремето в небесносиньо, а лилиите и звездите блестели в позлата. Съвременниците буквално онемявали, когато видели това варварско великолепие насред монохромния горски пейзаж.

Всичко, което останало от някогашната пъстрота

Историята на замъка Кериоле е вариация на тема от Куприновия разказ „Белият пудел“. Помните ли? „Искам кучето! Трили иска кучето!“

Живяла някога една висшестояща дама, вдовстващата княгиня Зинаида Юсупова, по баща Наришкина (1803–1893). И всичко в живота ѝ било все много хубаво, и никога за нищо не получавала отказ. Родена със златна лъжичка в устата, тя живеела от дете като сирене в масло, добрувала дълго-предълго и пилеела богатството си, но то било толкова много, че и за деветдесет години Зинаида Ивановна не успяла да го разпилее.

Това са фалшивите предци на графа маркиз в Рицарската зала на замъка

И ето че срещнала в Париж един красавец французин. Тя – княгиня едва ли не с царска кръв, той – плебей; тя вече на петдесет и седем, той – на тридесет и две. Обаче Трили закрещял разплакано: „Искам кучето!“. И всичко станало по нейното желание.

Красавецът Шарл не устоял на съблазните, които му обещавал този мезалианс. Зинаида Ивановна купила на годеника си висок пост и цели две аристократични титли – граф и маркиз – заедно с куп знатни предци за придатък.

Портретите на младите:

Характерът се вижда веднага

А ето го и „белият пудел“ (според мене не е чак такъв адонис

Нейно сиятелство заключила своя трофей в бретонската пустош, поради което било построено и това любовно гнезденце. Съдейки по старинните снимки, интериорът на замъка бил още по-пищен от екстериора, но от него останало твърде малко. Защо – ще обясня малко по-късно.

Не без труд разбрах, че над герба е изсечено „При Онази“

На парадната фасада се кипри гербът на Наришкини, макар че след два брака можело да не парадира чак толкова с моминската си фамилия.

Като разбра, че съм от Русия, екскурзоводката ме помоли да преведа девиза.

Предположих, че неразбираемата формула изразява по всяка вероятност генеалогична почит към най-известната представителка на рода – царица Наталия Кириловна. Един вид: ние всички, Наришкини, се приютяваме в сянката на Онази, която роди Великия Пьотр.

През първата половина от екскурзията, докато ни разказваха за екстравагантните харчове и изцепки на princesse russe (руската принцеса – бел. ред.), улавях неведнъж върху себе си почтителните погледи на френската група.

Вероятно, давайки съгласие за брака, храбрият момък си мислел: „Е, колко ли ѝ остава?“. Но старицата надживяла своя prince charmant (принц красавец – бел. прев.) и поплакала на погребението му. После поживяла още и накрая се представила пред Бога, като направила на изпроводяк типично аристократичен подарък на департамента: завещала Кериоле на бретонците, но с куп досадни условия и ограничения – и това не можело да се прави с имението, и онова.

Сменили се епохи, минали световни войни, започнала надпреварата в ядреното въоръжаване.

Един ден правнукът на Зинаида Ивановна – преследваният от кредиторите Феликс Юсупов (l’assassin de Raspoutine – убиецът на Распутин, вдигна пръст екскурзоводката и цялата група закима), се сети, че е имал някаква смахната прабаба, а прабабата имала някакъв смахнат, но безумно скъп замък.

„Искам кучето!“ – казал Трили. По това време руският Дориан Грей не приличал вече на знаменития портрет, рисуван от Серов, а изглеждал ето така.

Все пак е, разбира се, красавец

Но експертизата установила, че шестдесет години след смъртта на княгинята вече никой не помни никакво завещание. Нещо от колекциите било прехвърлено в местните музеи, нещо в парка било променено.

Възмутен от подобно кощунство, Юсупов завел дело и след многогодишна съдебна битка отнел замъка от департамента, като получил и солидно обезщетение.

Веднага след това, пренебрегвайки плебейските условности (ето го истинският аристократизъм!), грижливият пазител на свещената памет на своята прабаба разпродал целия интериор и изобщо всичко, което било възможно. Успял дори да пробута на съседната община старинния кладенец от двора на замъка и кладенецът бил изнесен. Цялата земя разделил на парцели и я пуснал на търг. Накрая обявил, че в архитектурно отношение Кериоле е ужасна безвкусица (честно казано, на мене също ми се стори така) и продал опосканата сграда за хотел.

А прекършеният кестен вдясно е на 400 години и все още е жив

На това място от екскурзията започнах да се смалявам – сега цялата френска група ме гледаше с русофобско-санкюлотски гняв, сякаш аз бях онзи княз Юсупов, граф Сумароков-Елстон.

И се отдалечих, преди всички да са запели: „Аристократите на фенера!“.

Все се озъртах към замъка и в своя овехтял вид той ми се стори изведнъж трогателен и прекрасен – като райска птица, долетяла по нелепа случайност в чужд сив край и разпиляла там своите лазурни пера.

БЕЛЕЖКА

1. Разночинци – термин, специфичен за руската история: хора от различни съсловия, обикновено интелектуалци с неблагороден произход.

(Следва)