ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ПЕТИ / ЗАБАВА ВТОРА / „МЕСЕЦИТЕ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ, ДВАМАТА БРАТЯ, ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ, СЕДЕМТЕ ПАРЧЕТА СЛАНИНА, ДРАКОНЪТ, ТРИТЕ КОРОНИ, ДВЕТЕ ПИТКИ, СЕДЕМТЕ ГЪЛЪБА, ГАРВАНЪТ; НАКАЗАНАТА ГОРДОСТ.

ДЕН ПЕТИ: ГЪСКАТА

МЕСЕЦИТЕ

(LI MISE)

Втора забава от петия ден

ЧИАНЕ И ЛИЗЕ СА БРАТЯ, ЕДИНИЯТ БОГАТ, А ДРУГИЯТ БЕДЕН. ЛИЗЕ, ИЗМЪЧВАН ОТ НУЖДАТА И КАТО НЕ ВИЖДА НИКАКВА НАДЕЖДА ЗА ПОДКРЕПА ОТ БОГАТИЯ СИ БРАТ, ТРЪГВА ДА СТРАНСТВА И НАМИРА ТАКЪВ КЪСМЕТ, ЧЕ СТАВА МНОГО БОГАТ. ЧИАНЕ, ЗАВИЖДАЙКИ МУ, СЕ ОПИТВА ДА ВЪРВИ ПО СЪЩИЯ ПЪТ, НО ВСИЧКО СЕ ОБРЪЩА ЗА НЕГО ТОЛКОВА ЛОШО, ЧЕ НЕ МОЖЕ ДА СЕ СПАСИ ОТ НЕЩАСТИЕТО БЕЗ ПОМОЩТА НА СВОЯ БРАТ.

Смехът, който предизвикало в цялата компания нещастното произшествие с принца, бил толкова неудържим, че всеки от слушателите щял да си причини херния и припадъци от хохот вероятно щели да се случват непрекъснато ту тук, ту там, ако Чека не дала знак с ръка, че е готова да надуе своята тръба. И веднага всички останали уста били секвестирани, а тя пристъпила към своята приказка:

- Има едно изречение, което може да бъде написано върху катафалките: “Умението да си замълчиш още никога на никого не е навредило” [1]. Що се отнася до езиците на някои злословещи хора, които не могат да кажат за никого нещо добро, а само режат и порят, на тези езици не обръщайте внимание: те така вършат своето дело, че когато дойде време да се съберат пуловете от игралната маса, веднага се вижда - и примерите за това са ежедневни: ако говориш добри думи, придобиваш любов и признателност и напротив, ако говориш зли неща, ще си спечелиш вражда и крушение. Чуйте как стават тези неща, а след това ще кажете, че съм хиляди пъти права.

Казват, че живели някога двама братя - Чиане, който подредил живота си за пълно свое удоволствие, все едно е граф, и Лизе, който изобщо не живеел живот; и колкото единият бил беден на късмет, толкова другият бил беден на сърце, та го мързяло и задника си да повдигне и поне малко да помогне на брат си. И нещастният Лизе, като се отчаял, напуснал родните краища и тръгнал да броди по белия свят.

Вървял така, вървял и веднъж вечерта (а денят бил съвсем дъждовен) влязъл в някаква кръчма, където около огнището седели дванадесет юноши; като видели нещастния Лизе, вцепенен и кашлящ като от туберкулоза - дали заради студа, дали защото бил облечен леко - му предложили място до огъня.

Като приел поканата - защото не се нуждаел от нищо друго освен от топлина, - той се приближил до огнището, а докато се греел, един от юношите, със свъсени вежди и толкова мрачно лице, че можел да изплаши някого, го попитал: “Какво мислиш, земляче, за времето навън?”

“За времето ли питаш? - отвърнал Лизе. - Ами според мене всеки месец в годината си върши своята работа; само ние, без да познаваме това, за което съдим, искаме да определяме законите на Небето, обичаме всичко да върви, както на нас ни харесва, а не можем да вникнем в основни неща, добри ли са, или са лоши, полезни ли са за нас нашите капризи, или не са. Когато през зимата валят дъждове, искаме да пече Слънцето, а когато то ни пари през август, си мислим за облаци на небето. И не се сещаме, че ако всичко беше по наше желание, годишните времена щяха да си променят реда, семената щяха да загинат, реколтата щеше да пропадне, плодовете щяха да бъдат проядени от червеи и цялата Природа щеше да се сгромоляса. Така че нека Небето прави това, което знае; затова е създало за нас дърветата - в зимния студ да се греем със съчките им, а през лятото - да се прохлаждаме под листата им”.

“Ти говориш по-достойно от Самсон [2] - отвърнал юношата. - Но сигурно няма да отречеш, че сега месец март се е развихрил не на шега: ту лед, ту дъжд, ту сняг, ту град; ветрове, течение, мъгли, бури... от всичките тези глупости и животът изглежда противен!”

“Лоши неща говориш за нещастния месец март - отвърнал Лизе, - а не казваш колко полза има от него: защото той идва с пролетта, дава начало на раждането на всичко и като никой друг радва изключително много Слънцето, защото го въвежда в съзвездието Телец”.

Юношата харесал много думите на Лизе, защото точно той бил месец Март, озовал се заедно с другите си братя месеци в кръчмата. За да се отблагодари за добротата на Лизе, че изобщо не се оплакал от тягостния месец, който дори пастирите не обичат да наричат по име, той му дал една красива кутийка и казал: “Вземи я и искай всичко, от което имаш нужда: отвориш ли кутийката, ще го намериш”.

В отговор Лизе казал на юношата колко много му е благодарен, а след това сложил кутийката под главата си вместо възглавница и заспал; и още преди Слънцето с четката на лъчите да пренарисува със светли бои сенките на Нощта, се сбогувал с юношите и тръгнал на път.

Но преди да изминал петдесет крачки от кръчмата, отворил кутийката и казал: “О, щастие мое, не може ли да поискам носилка, облицована с вълна, която да се отопля отвътре, та да мога да пътувам на топло сред тези снегове?” И не успял още устата си да отвори, когато се появили носачи, сложили Лизе в носилка, вдигнали я на раменете си, а той им наредил да го отнесат вкъщи.

Когато дошло време да си размърда челюстите, той отворил отново кутийката и казал: “Да дойде нещо за ядене!”, при което като манна небесна се явил такъв обяд, че стигал с чест да се нахранят десетима крале.

А вечерта, като стигнал в една гора, която не пропускала Слънцето, защото идвало от враждебни краища, Лизе отправил към кутийката нова молба: “Бих желал да пренощувам на това прекрасно място, където реката, подскачайки по камъните, съпровожда със своя контрапункт “кантус фирмуса” на свежия вятър”. И веднага се появило ложе с яркочервен балдахин под натрит с восък навес, с дюшеци от пух, завивки от испанска тъкан и чаршафи, леки като повей на нежен ветрец. Лизе помолил кутийката да му донесе вечеря и пред очите му, под още един навес, се появил веднага сребърен сервиз, достоен за принц, и била застлана маса, отрупана с всевъзможни ястия, чийто аромат се носела на сто мили наоколо.

Като хапнал от това, което имало там, Лизе легнал да спи и - когато Петелът, разузнавачът на Слънцето, известил на своя господар, че сенките са вече достатъчно отслабвали и разсеяни, поради което за него, като опитен воин, е настъпило времето да ги удари в гръб и да ги изтреби напълно, - като се събудил, отворил кутийката с думите: “Нека имам красиви дрехи, защото днес ми предстои да се срещна с брат си и искам да го оставя със зяпнала уста”. Казано - направено: той се видял като знатен сеньор, в одежди от най-качествено черно кадифе, с яка от червена вълнена материя, а по жълтата тънка вълнена подплата, като разноцветна ливада, минавала богата шевица. Облечен по такъв начин, Лизе седнал отново на носилката и скоро стигнал до родния си дом.

Чиане, като го видял да идва в такъв разкош, с всичките богатства, поискал да разбере какъв късмет го е постигнал. И Лизе му разказал за юношите, които срещнал в кръчмата, и за подаръка, който му направили, но за всичко, което си говорили, не обелил и дума. А на Чиане вече не му било до разговор: той казал, че е уморен и иска да си почине, но веднага оседлал коня си и препуснал по пътя.

Като преодолял доста разстояние, той стигнал най-сетне до кръчмата, където намерил юношите и се натиснал да разговаря с тях. А щом същият, който говорил с брат му, го попитал какво мисли за мартенското време, Чиане дал пълна воля на езика и гърлото си: “Господ да го порази, да ослепее дано този проклет месец, враг на сифилитиците, мразен от овчарите, месец, който смущава нашите жизнени сокове и разтриса нашето тяло! Това е такъв месец, та когато искат да кажат на някого, че краят му идва, казват: “Март те порази”; а когато видят някой прекалено нагъл човек, казват: “Мартенска мъка!” С една дума, това е такъв месец, че ще бъде щастие за света, радост за земята, блаженство за хората, ако го прогонят с трясък от компанията на неговите братя!”

Братът Март, като бил насапунисан така от Чиане, се престорил, че това все едно не го засяга никак, и мълчал до самото утро, мислейки как да запуши тази отточна тръба. И когато Чиане се наканил да тръгва, Март му подарил една тояга и казал: “Когато ти потрябва нещо, кажи на тоягата: “Тояжке, дай ми сто пъти от това!” - и ще видиш тръстика, украсена с бисери [3].

Чиане поблагодарил на юношата и пришпорил коня си, като не желаел да изпита чудесната сила на тоягата, докато не се прибере у дома. И едва като пристъпил домашния праг, се затворил в една потайна стая, за да скрие веднага парите, които се надявал да получи от тоягата, след което казал: “Тояжке, дай ми сто пъти от това!” И ако мислите, че тоягата не му поднесла пълна порция, кажете, че даже му прибавила още, защото му изсвирила такава музика по коленете и лицето, че на воплите му притичал Лизе и, като видял, че тоягата няма да спре иначе, отворил кутийката и тя веднага спряла.

Като разпитал брат си как го е постигнала такава беда, и изслушал историята му, Лизе казал, че няма на кого да се оплаче, освен на себе си, защото сам си е изсрал бедата като дрозд [4], и се е оприличил на камилата, която искала да има рога, но си загубила и ушите [5]. Затова следващия път би трябвало да държи юздите на езика си, този ключ, който му отворил хранилището на нещастието; защото ако бил казал добра дума за юношата, може би щял да го сполети същият късмет като брат му. Тъй като добрата дума е стока, която не струва нищо, а често дава такива приходи, каквито никой не очаква.

Накрая той утешил брат си, като казал, че не няма защо да търси по-големи богатства от тези, които той, Лизе, е получил от Небето, защото неговата вълшебна кутийка е достатъчна да напълни до горе тридесет богати къщи; така че Небето е стопанин на всичкото му имущество, тъй като на щедрия човек самото Небе му е ковчежник. И още прибавил Лизе, че на негово място друг би мразел брат си за безсърдечието, което проявявал по време на неговата нищета, но смята, че беднотията била попътният вятър, които го отвел в добро пристанище; затова е благодарен на брат си и иска да запази в паметта си всичкото минало с него като добър спомен.

Като чул това, Чиане го помолил да му прости за някогашната жестокост; и сключвайки помежду си съглашение - както търговците се наговарят да поддържат високи цени, - те заживели, наслаждавайки се заедно на полученото щастие. А Чиане оттогава за всичко, което му попаднело, даже за най-печалното, говорел само добри неща, защото

куче, като се опари с гореща вода,

след това и от студена се страхува.

1. Тъй като катафалките били използвани при погребението на знатни хора, в случая виждаме намек за представителите на висшето общество, които са били погубени от излишна откровеност или критика на висшите власти. По всяка вероятност съвременниците на Базиле са знаели за какво точно става дума

2. Библейският Самсон не бил само прославен с безпримерната си сила, но и в продължение на двадесет и пет години изпълнявал успешно службата на “съдия над Израил” (Съдии, 15, 20).

3. Иначе казано, “ще видиш чудо на чудесата”. В Неапол имало обичай в деня на Рождество да се окачат над вратите на къщите гирлянди от тръстика с “рождественска звезда”, обшита с мъниста и бисери.

4. Италианската пословица казва: “Дроздът сам си е изсрал бедата”, защото от торта на дроздовете се правело лепило за ловене на малки птици (виж: Nuovo thesoro de’ proverbii Italiani, in Venetia, 1604, p. 63).

5. Баснята на Езоп за камилата гласи, че тя завидяла на бика заради рогата му и започнала да моли Зевс да ѝ даде и на нея такива, а Зевс, за да я накаже за завистта ѝ, не само не ѝ дал рога, но ѝ отнел и ушите.

(Следва)

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1974 г. / ИКОНОМИКА / ФРИДРИХ ХАЙЕК

Фридрих Хайек (Friedrich Hayek)

8 май 1899 г. – 23 март 1992 г.

Нобелова награда за икономика (заедно с Гунар Мюрдал)

(За пионерския му труд в областта на теорията за парите и икономическите колебания и за задълбочения анализ на взаимните връзки между икономическите, социалните и институционалните явления .)

Австрийският икономист Фридрих Август фон Хайек е роден във Виена. Той е син на Август фон Хайек, сътрудник на местните здравни органи и по съвместителство професор по биология във Виенския университет, и Фелиситас (Юрашек) фон Хайек. Дядо му по майчина линия е професор по публично право във Виенския университет и ръководител на Централното статистическо управление на Австрия. През 1917 г., когато завършва училище, Хайек е призован в австрийската армия и служи като артилерийски офицер на италианския фронт.

Когато се връща във Виена през 1918 г. след сключването на мира, Хайек постъпва във Виенския университет, където учи право, икономика, философия и психология. Макар че първоначално е увлечен от идеите на социализма и национализма, които са най-популярните идейни течения в следвоенна Виена, по-късно той става техен яростен противник. Първа стъпка на Хайек по пътя на борбата срещу тези идеологии, която става дело на целия му живот, е организирането на Асоциация на демократичните студенти в университета.

След като получава през 1921 г. във Виенския университет степента доктор по право, Хайек започва да работи в Австрийското бюро за регулиране на военните искове, което по това време се ръководи от икономиста Лудвиг фон Мизес. Едновременно с това възобновява заниманията си във Виенския университет и през 1923 г. получава докторска степен по икономика. След завършването на дисертацията си Хайек прекарва една година в САЩ като изследовател и асистент на Джереми Дженкс в Нюйоркския университет. Той слуша също така курс лекции по икономически цикъл (нарича се също така “бизнес цикъл” - бел. П. Н.), който четат в Колумбийския университет Уесли Мичъл и Джон Кларк, и участва в събирането на статистически материали за списанието "Business Annals".

Като се връща в Австрия на държавна служба през 1924 г., Хайек става член на частния семинар на Мизес, влизайки по този начин в избрана група от влиятелни икономисти и философи, които се срещат няколко пъти в месеца за дискусии по текущи икономически проблеми. Намирайки се под впечатленията от емпиричните изследвания на икономическия цикъл, които по това време се осъществяват в Съединените щати, Хайек убеждава през 1927 г. австрийското правителство да създаде институт за провеждането на подобни изследвания в Австрия.

През 20-те години Хайек публикува много на брой статии за търговския цикъл, монетарната теория и икономическата политика. През 1929 г. започва да чете лекции във Виенския университет, а през следващата година е поканен да прочете четири лекции в Лондонското икономическо училище (ЛИУ). Тези лекции, публикувани през 1931 г. под заглавие “Цени и производство” (“Prices and Production”), стават основание за зачисляването на Хайек като външен професор в ЛИУ, където след това е назначен за професор по икономика и статистика.

В Лондон Хайек става инициатор за една от най-продължителните икономически дискусии през 30-те години. През 1930 г. Джон Мейнард Кейнс публикува “Трактат за парите (“Treatise on Money”), а Хайек рецензира книгата за списание “Economica”. В отговор Кейнс моли италианския марксистки икономист Пиеро Сраф да напише за списание “Economic Journal”, което Кейнс редактира, рецензия за книгата на Хайек “Цени и производство”. Следва продължителна и сърдита полемика под формата на цяла серия от коментари, отговори и заявления. В крайна сметка всеки един значителен британски икономист взема участие в спора.

По същество теорията за търговския цикъл на Хайек се основава на австрийската теория за капитала. Според Хайек има равновесна структура за образуването на капитала. В период на икономически подем (както е в края на 20-те години) настъпва принудително спестяване, обусловено от кредитната експанзия (даже когато не се променя равнището на цените), което води до увеличаване на запасите от капитал свръх желаните размери. Рано или късно това пренатрупване на капитал в сравнение с доброволните спестявания води до криза. Концепцията на Хайек предхожда монетарното обяснение на Голямата депресия, дадено от Милтън Фридман.

По това време Хайек твърди, че депресиите се характеризират с прекомерно потребление в съчетание с грешна икономическа политика. Голямата безработица е причинена не от съответстващо на потребностите съвкупно търсене, както твърди Кейнс, а от грешки, както упорито заявява Хайек, в относителните цени. Тези грешки на свой ред идват от непредвидени промени в предлагането на пари, което води до дисбаланс между търсенето и предлагането на работна сила в мащабите на цялата икономика. Само пазарният механизъм, завършва Хайек, може да поправи тази небалансираност и да върне системата в състояние на равновесие; експанзионистка и интервенционистка правителствена политика не е необходима или продуктивна.

Макар повечето наблюдатели да смятат, че този спор завършва в полза на кейнсианците, теориите на Хайек изиграват ролята на фар за развитието на макроикономиката, което протича почти четиридесет години по-късно. Той например смята, че експанзионистката фискална и монетарна политика може да доведе до разширяване на съвкупното производство в краткосрочен план, но заради въздействието на относителните цени в крайна сметка ще настъпи ръст и на безработицата, и на инфлацията. Този извод предхожда теорията на Фридман за “естествената норма” на безработицата и е точно описание на “стагфлацията” през 70-те години. Твърдението на Хайек, че теорията за макроикономическите събития се нуждае от микроикономическа основа, и концентрацията на вниманието му върху трудностите за установяване на разликата между промените на относителните и абсолютните цени (предизвикани от промените в предлагането на пари) оформят сърцевината на революцията на “рационалните очаквания” в макроикономиката.

Друг съществен принос на Хайек в икономическата теория е книгата му “Чистата теория за капитала” (“The Pure Theory of Capital”), публикувана през 1941 г. В нея, вместо да определи капитала като осезаем фактор, поддаващ се на измерване, Хайек разглежда продължителността на времето, необходимо за превръщането на суровината в готова стока. Това е направено в съответствие с ранната австрийска теория за капитала. Според Хайек намаляването на лихвения процент (или повишаването на производителността на нови инвестиции) удължава периода на производство: фирмите ще използват по-околни технологични похвати и ще пристъпват към по-голямо разделение на труда. Повишаването на лихвения процент ще доведе до намаляване на промеждутъчните стадии в развитието и до предлагането на по-малко сложни продукти. Неортодоксалното за своето време и често трудното за разбиране ново възстановяване на Хайек навлиза с големи трудности в съвременния икономически анализ.

Докато към монетарната политикономия Хайек е подтикнат от съпротивата му на кейнсианството, той обръща внимание и на политикономията на социализма. Критиката му към социализма не се основава на вярата в ефективността на капитализма (която се подчертава от неокласическата политикономия на благосъсгоянието), а на убеждението, че централизираното социалистическо планиране никога няма да може да реагира толкова бързо, както би го направил пазарният механизъм, на постоянните колебания в равнището на търсенето и предлагането. Нещо повече, според Хайек, при социализма отсъства информация за предпочитанията на потребителите и за търговската производствена технология, която е необходима за изчисляване на равновесните цени и количествата стоки. Главното преимущество на свободните пазари е в това, че цените съдържат в себе си цялата информация, необходима за потребителите или фирмите, за да вземат рационални икономически решения при много по-ниски разходи отколкото в която и да е друга система. Там правителствата не могат да подобрят пазарните резултати, а понятията “пазарен неуспех” или “несъвършена конкуренция”, от гледна точка на Хайек (като изключим това, което става с правителствени укази и в случаи, когато правителствата предоставят юридически права и власт на профсъюзите), са напълно лишени от смисъл.

Книгата на Хайек “Пътят към робството” (“The Road to Serfdom”, 1944 г.) е атака срещу социализма. Оперирайки с аргументи от областта на политиката, Хайек я ориентира към обикновения читател. Той твърди, че демократичните правителства, които възприемат социалистически цели като равно разпределение на дохода и социалистически тактики за намеса в пазарните отношения като установяване на контрол на цените, са неизбежно обречени да се превърнат в тоталитарни режими. По същия начин всякакви опити да се въведат конкурентни пазари в тоталитарната държава ще предизвикат в крайна сметка политически сътресения, защото свободата на избор, лежаща в основата на пазара, е несъвместима с автократичните цели.

Съветското нахлуване в Унгария през 1956 година и в Чехословакия през 1968 година, когато двете страни правят опит за икономическа либерализация и преминаване към пазарни отношения, като че ли потвърждава мрачното видение на Хайек. Много от неговите по-късни произведения по политическа философия и теория на правото, публикувани във вид на книги - “Конституция на свободата” ("Constitution of Liberty", 1960 година) и тритомното издание “Право, законодателство и свобода”, представят неговите аргументи в полза на това, че с тоталитаризма може да се води борба само като се акцентира върху свободните пазари и юридическо закрепеното ограничение на държавната намеса в икономиката.

Успехът и популярността на книгата му “Пътят към робството” довежда до това, че Хайек получава няколко покани да посети САЩ в следвоенните години. През 1950 г. той напуска своя пост в ЛИУ и заема поста професор по социални науки и морал в Чикагския университет, където остава до 1962 г.

Годините, прекарани в Чикаго, са за Хайек изключително продуктивни. Той води междудисциплинарен семинар, в който участват Джордж Стиглър и Милтън Фридман. Публикува също така много книги, брошури по история на обществената мисъл, теория на правото, методологията и даже по психология. През 1963 г. се връща в Европа, за да заеме поста професор по икономическа политика във Фрайбургския университет (Западна Германия). Като излиза в пенсия през 1968 г. той се мести в Залцбургския университет, където прекарва девет години, изпълнени с разочаровани. В този университет не само отсъства специална програма по икономически науки и не се присъждат съответните степени, но и малцина от неговите сътрудници или студенти проявяват интерес към икономическите му възгледи или неговата политическа философия. През 1977 г. ученият се връща във Фрайбург и повече не го напуска.

През 1926 г. Хайек се жени за Елен фон Фрич. Семейството има син и дъщеря. След развода си със своята първа жена през 1950 г. Хайек се жени за Хелене Витерлич. През 1938 г. получава британско гражданство.

Освен с Нобелова награда Хайек е удостоен с много други награди, включително и с медал за достижение в науките и изкуството на австрийското правителство (1976 г.). Член е на Британската академия, на Австрийската академия на науките и на Аржентинската академия на икономическите науки. Присъедини са му също така множество почетни степени и звания.

Превод от руски: Павел Б. Николов

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП / ГРАД ОФИОРИМА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП

ГРАД ОФИОРИМА

Последният - и най-интересен - сезон от сериала за апостол Филип е свързан с пътуването му до град Офиорима, което ще рече Град на змиите.

Жителите на този страшен град носели на раменете си по една змия, която хапела всеки срещнат чуждоземец. Този странен избор на домашни любимци (непременно змия на рамото) напомня за Заххак - персийското въплъщение на Ариман. В епоса на Фирдоуси “Шахнаме” страшният владетел Заххак също има на раменете си по две змии, които се хранят с човешки мозък.

Входната врата на Офиорима се пазела от два огромни дракона. Те изяждали всеки, който се осмели да донесе в града посланието на мира и доброто. В пътните условия, дадени на Филип, влизало и унищожаването на драконите - аватари и деца на Сатаната.

Но не пречи да отбележим, че Офиорима е нещо повече от град. Той е целият материален свят. Този свят е затворен в едно страшно обиталище, чиито врати се пазят от дракони и жителите на което носят на раменете си ужасни змии, готови да ухапят всеки посланик на доброто и мира. Срещу тези змии Исус има важно средство: “Ако надигнат главите си, осенете ги със знака на Монадата” (Деяния на Филип, 8:7).

Тъй като град Офиорима не е лесен обект, за по-надеждно Исус не изпраща Филип сам. Той организира за случая цяла щурмова група от апостоли. Заедно с Филип той изпраща апостол Вартоломей, и - което е още по-важно - апостолката Мариамна.

Ортодоксалното християнство не признава жени апостоли.

Не било така в общината, чийто представител е Филип. В този текст Мириамна се появява като негов женски двойник, като Слава Божия, като земно въплъщение на гностичната София (Мъдрост - бел. П.- Н.). Тя кръщава жени, докато той кръщава мъже. Тя носи мъжки дрехи.

Нещо повече, напътствайки Мириамна за трудния поход, Исус я поставя по-високо от Филип. Той казва, че Филип е гневлив и че Мириамна трябва да му служи за юзда.

“Женският начин на мислене влезе във Филип, но мъжкият и мъжественият начин на мислене влезе в тебе” - казва Исус (Деяния на Филип, 8:3).

Тази висока роля на жената е типична за гностиците. За тях жената е изключително амбивалентно същество. Тя е и греховно вместилище, което изкушава плътта, и символ на върховна благодат, отблясък и земно въплъщение на София. При гностиците всички висши еони имат свои женски половини, които се намират с тях в сизигия, иначе казано - в платоничен брачен съюз. Ялдаваот (Сатаната) няма такава женска противофаза и именно затова е дефектен и ограничен.

Този висок статут на жената е отразен в гностичните Евангелия. Всички ортодоксални Евангелия са написани от мъже. Гностиците имат “Евангелие от Мария Магдалина”, което започва с това, че апостол Петър моли Мария Магдалина да разкаже на братята за Спасителя това, което знае само тя:

“Сестро, ние знаем, че Спасителят те обичаше повече от останалите жени. Кажи ни думите на Спасителя, които помниш, които знаеш, а ние не знаем и не сме ги чували” [1].

Същата най-висока представа за Мария Магдалина пази и “Евангелието от Филип”. Нещо повече, то твърди, че Мария Магдалина и Христос са били двойка.

“Двойката на Христос е Мария Магдалина. [Господ] обичаше Мариам повече от [всички останали] ученици [и той] често я целуваше [в устата] [2].

Както не е трудно да забележим, Мариамна, която след смъртта си Христос дава за спътница на Филип и която нарича негова сестра, е същата Мариамна/Мариам/Мария, която Исус обичал повече от другите ученици и често целувал в устата. Като имаме предвид двусмислието и объркаността на гностичните брачни метафори (които всъщност дават повод на ортодоксите за злонамерени преинтерпретации), Филип в тази версия е или шурей на Исусу или, ако заподозрем най-лошото, нов съпруг на Мириамна, овдовяла след смъртта на Исус.

По пътя за Града на змиите с апостолите се случило необикновено произшествие: срещнали говорещ леопард.

Този леопард отвлякъл току-що едно яре от някакво стадо. Той искал да го изяде, но ярето заговорило с човешки глас и упрекнало леопарда, че скоро оттук ще минат апостолите на Христос, а той продължава да яде кърваво месо.

Поразеният леопард пуснал ярето и побързал да посрещне апостолите. “Къде е ярето?” - попитал сурово Филип. “Там, под дървото”. Филип изцелил ярето и то, заедно с леопарда, станало негов спътник. Оттам нататък двете животни се хранели с това, с което се хранел и Филип: вода и хляб.

Пред нас е типична гностична метафора за преодоляването на животинската природа от човека. Филип просветил ярето, което било животно, и го направил човек. Едновременно с това метафората ни напомня за пророчеството на Исая, според когото след пришествието на Месията “рисът ще си почива с ярето” (Исая, 11:6).

Следващото приключение по време на това теологично пътешествие се оказва по-малко разбираемо: апостолите срещат Сина на Сатаната. Започва земетресение, свири вятър и от една купчина камъни, струпани един върху друг, излиза дракон, съпроводен от четиридесет и девет гигантски змии, които погубвали на това място пътниците.

Като предвидим трагичното превъзходство на силите, положението на апостолите изглеждало безнадеждно, но те имали оръжие за масово поразяване - молитвата. Филип произнесъл името на Христос и големият дракон се оказал не само безсилен да им причини някаква вреда, но им разказва и своята биография.

Той и неговите спътнички били същите петдесет змии, които жезълът на Мойсей погълнал. Той изкусил Ева, насърчил Каин да убие Авел и развратил ангелите с красотата на човешките дъщери, от който съюз се появили Стражите (Деяния на Филип, 11:3).

Същият този Син на Сатаната, ако читателите помнят, се срещнал с апостол Тома: и апостолът го раздраконил на малки парчета. Така че с право бихме могли да очакваме, че Филип също ще убие Сина на Сатаната.

Но в нашия текст нещата приемат удивителен обрат. Синът на Сатаната го моли за пощада, мотивирайки се с това, че той, заедно с неговите колежки, освен всичко друго е служил на Соломон и е построил по негова заповед Храма в Ерусалим. Той е готов да служи на Филип, както е служил и на Соломон.

Синът на Сатаната предлага на Филип да построи за шест дена Христова църква (понякога “църквата” в гръцкия текст се нарича “синагога”, а понякога “еклесия”) и Филип се съгласява невъзмутимо с този странен експеримент.

БЕЛЕЖКИ

1. The Gospel of Mary, 5, 5–6 // The Nag Hammadi Scriptures: The Revised and Updated Translation of Sacred Gnostic Texts, 2009.

2. The Gospel of Philip, 63, 60 // The Nag Hammadi Scriptures.

(Следва)

АНЖЕЛИКА ХЮСТЪН И ДЖАК НИКЪЛСЪН

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVETYDAY

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Анжелика Хюстън и Джак Никълсън са заедно в продължение на седемнадесет години, от 1973 г., когато актрисата се запознава с Никълсън на парти в къщата му в Лос Анджелис и казва, че се е влюбила в него от пръв поглед. Бурната им афера продължава до 1989 г., въпреки че той ѝ изневерява многократно.

Последната капка, която прелива чашата, е, когато ѝ каза, че актрисата Ребека Брусард е бременна от него. И историята продължава - Ребека в крайна сметка има две деца от него.

В мемоарите си „Погледни ме“, издадени през 2014 г., Хюстън описва как бие зверски Никълсън по главата, когато той лекомислено ѝ казва по време на вечеря: „Някой ще има бебе“.

В интервю за американското списание “Closer” Хюстън каза, че Никълсън е любовта на живота ѝ, но признава, че е трагично лековерна към неговото обаятелно очарование.

Тя каза: "Опасно е, защото можете да получите това, което искате, с чар, но коварно" Въпреки всичко тя описа Никълсън като щедър човек и „някой, когото обожавах в живота си и ще продължа да обичам цял живот“.

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / АНГЕЛ КЪНЧЕВ ДО Н. Т. ОБРЕТЕНОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 406

Ангел Кънчев до Н. Т. Обретенов

Бай Тихо!

Бъди ми здрав!

Аз, като човек, като свястно животно, имам свободна воля. И само тя (волята ми) може да заповяда на моите телесни части: на ума ми, езика ми, устата ми, ръцете ми и др., а никоя друга чужда, а и те (телесните ми части) като нейни слуги слушат само нея, а никоя друга чужда. Само моите уста и език могат да хортуват [говорят] туй, което волята ми иска; само моите ръце могат да пишат и работят туй, което волята ми иска. С една реч: само моите телесни органи могат да бъдат правозастъпници на моята воля, а никои други.

Какви са онези телесни органи, които слугуват тайно на чужда воля? Непочтени, подли. Което ще рече, че онзи брат, който ме е застъпил пред теб и ти е казал, че съм се сърдил, когато си ме наричал в писмата си „без... и башиб...“, е непочтен човек - подлец.

Ти твърде добре знаеш, че моето начало е: какво е, то е, а какво не е, то не е. Ако се бях сърдил, щях ли да ти пиша и не щях ли да търся правозастъпник - ръцете ми работят, а и умът ми още не се е разболял. Може би почтеният брат е искал да ми направи с това добрина, но кажи му, че е излъган.

Ако си човек, кажи ми кой е. Казваш, че Ради ходил вече с бастун и... Господ да му е на помощ.

Поздрави Иван на дядо Генчо, Шишко, Карагяура и др. Кажи на Тома, че утре или в други ден ще му пиша.

Хем кажи на онези башибоз... да не развалят компанията за какви да е глупости.

„Дето са двама събрани в моето име, там съм и аз“

Христос

Н.Б.II.В., п. 2. № 13

Арх. Обретенов

ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ПЕТИ / ЗАБАВА ПЪРВА / „ГЪСКАТА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ, ДВАМАТА БРАТЯ, ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ, СЕДЕМТЕ ПАРЧЕТА СЛАНИНА, ДРАКОНЪТ, ТРИТЕ КОРОНИ, ДВЕТЕ ПИТКИ, СЕДЕМТЕ ГЪЛЪБА, ГАРВАНЪТ; НАКАЗАНАТА ГОРДОСТ

ГЪСКАТА

(LA PAPARA)

Първа забава от петия ден

ЛИЛА И ЛОЛА КУПУВАТ ОТ ПАЗАРА ГЪСКА, КОЯТО АКА ПАРИ. ЕДНА СЪСЕДКА ГИ МОЛИ ДА Ѝ ДАДАТ ГЪСКАТА, ЗА ДА Я ПОЛЗВА ИЗВЕСТНО ВРЕМЕ, И КАТО НЕ НАМИРА ТОВА, НА КОЕТО СЕ НАДЯВА, Я УБИВА И Я ИЗХВЪРЛЯ ПРЕЗ ПРОЗОРЕЦА. ТЯ ОЖИВЯВА И ЗАХАПВА ОТЗАД ПРИНЦА, КОЙТО Е КЛЕКНАЛ ПО ГОЛЯМА НУЖДА, И ТЪЙ КАТО НИКОЙ НЕ МОЖЕ ДА Я ОТКЪСНЕ ОТ НЕГО ОСВЕН ЛОЛА, ТОЙ Я ВЗЕМА ЗА ЖЕНА.

Дадено било нареждане на Цеца да отвори бутилката с приказките. А тя, макар че лицето ѝ руменеело и очите ѝ блестели, можела да мели с езика си не по-зле от най-добрата мелница и платила дълга си със следния разказ:

- Велика мисъл е изрекъл този добър човек [1], който казал, че занаятчията завижда на занаятчията, златарят - на златаря, музикантът - на музиканта, съседът - на съседа, а беднякът - на просяка. Защото няма нито едно дупка в работилницата на този свят, където да не плете своята паяжина паякът на завистта, който се храни единствено с горестите на ближния, пример за което ще видите в моята приказка.

Живели някога две сестри, привити от бедност до голата земя, така че се хранели само с плюене върху пръстите си от сутрин до вечер [2] и изтегляне на нишки за продан. Но при цялата им злополучна съдба изобщо не било възможно да се вкара в дупката на билярдната маса топката на честта им с топката на нищетата. И ето че Небето, толкова щедро, когато награждава за добрите дела, и толкова стиснато, когато наказва за злините, подбудило бедните жени да отидат на пазара и да купят няколко гранчета прежда. И когато ги купили, те видели, че им останали пари и за една гъска. Като отнесли гъската вкъщи, те толкова я обикнали, че започнали да се грижат за нея все едно им е сестра, и даже я сложили да спи в леглото, в което спели и те.

И ето че - както казват: утрото ще настъпи, слънцето ще огрее - добрата гъска, без да мисли дълго, започнала да ака, но не каквото подобава, а истински монети: ака тук, ака там - с една дума, за кратко време, като събирали след нея, сестрите напълнили цяло сандъче. А тя продължавала да ака толкова обилно, че те вече не вървели с наведена глава като преди, а гледали наоколо смело и весело и даже косите им заблестели като злато. А няколко съседки, като се събрали в един прекрасен ден да поклюкарстват за чуждите дела, заговорили помежду си: “Виж ги - казала съседката Васта - тези Лила и Лола: завчера нямаше къде да легнат и да умрат, а сега са се нагласили като знатни госпожи. Ето, днес на прозорците им висят ощипани кокошки и шунка - направо ти дразнят носа! Какво ли е станало с тях? Или някой е бръкнал в бъчвата с моминска чест, или са намерили съкровище”. “И аз съм се вдървила като мумия - отвърнала съседката Перна. - Едва не умираха от глад, а сега надигнаха глави, все едно са принцеси: гледам ги и си мисля дали не сънувам”.

Те мелели всякакви други неща и накрая, възбудени от завистта, издълбали дупка в къщата, към стаите, където живеели сестрите, за да надничат и да удовлетворят своето любопитство. Гледали така и в един вечерен час - когато Слънцето от пищния кораб на своите лъчи нарежда на лодките в Индийския океан да се отдръпнат, за да могат дневните часове да си отдъхнат и да се поразвлекат - видели как Лила и Лола разстлали на пода един чаршаф, пуснали върху него гъската и тя започнала да трупа тук и там купчини ескудо. От това зрелище на двете съседки едновременно им изскочили очите от орбитите и гушите от гърлото.

А когато настъпило утрото и Аполон показал със златната си пръчка на сенките къде да се отстранят от пътя, Васта отишла на гости при сестрите и след хиляди уловки в разговора, и така, и иначе, с всякакъв майсторлък стигнала най-сетне до целта си и ги помолила да ѝ дадат гъската за няколко часа, за да приучи към домашна обстановка малките патенца, които уж купила току-що от пазара. И толкова изкусна била да замайва главите по време на разговор и да умолява, че наивните сестрици, които не можели да казват “не” - а и на ум не им идвало да заподозрат в нещо съседката си!, - ѝ дали гъската с уговорката да я върне колкото се може по-скоро.

Съседката отишла при другите съседки и те, като разстлали бързо чаршафи на пода, сложили върху тях гъската. Но гъската, вместо да отвори под опашката си монетния двор, сечащ златни ескудо, отворила сточната тръба на отходното място, която мигновено украсила бельото на нещастниците със сиенска охра, така че се понесла воня по целия квартал, както в неделни дни от всички прозорци се носи аромата на пинята маритата [3].

Като видели това, съседките помислили, че ако се отнесат с гъската добре и търпеливо, ще намерят философския камък за изпълнение на желанията им. Затова я нахранили така, че храната чак вече не се побирала в нея, и я поставили на друг чист чаршаф; и ако първия път гъската се показала просто акаща, сега направила пълно впечатление на болна от дезинтерия, защото храносмилането си казало думата. А разярените съседки пламнали от такава злоба, че, като извили шията на гъската, я хвърлили през прозореца в една глуха уличка, където хвърляли нечистотиите.

Но на съдбата - по чиито капризи бобът никне там, където не го очакваш - било угодно покрай този квартал да мине кралският син, който отивал на лов; и внезапно коремът му се разиграл така, че връчил на слугата си коня и шпагата, а самият той влязъл в уличката да се облекчи. Като си свършил работата и не намерил в джобовете си никакво парче хартия, той видял лежащата редом убита гъска и решил да я използва със съответното предназначение.

Но гъската, която съвсем не се оказала мъртва, впила клюна си в меките части на нещастния принц и той се развикал така, че се стекли всичките слуги. Като се опитали да откъснат гъската от плътта му, те се убедили в своето безсилие, защото тя се заловила за принца като някаква перната Салмакида за някакъв космат Хермафродит [4]. И така, принцът, нямащ сили да търпи болката и виждащ напразните усилия на слугите си, наредил да го отнесат на ръце в двореца. Там били извикани веднага медици, които се консултирали в присъствието на пациента и изпробвали всичките известни им начини, мъчейки се да се справят с нещастния случай: мажели принца с целебни мехлеми, използвали щипци, ръсели прахове. Но тъй като гъската се оказала кърлеж, който не може да бъде прогонен от кожата с живак, и пиявица, която не може да бъде откъсната от раната с оцет, принцът наредил да обнародват указ: намери ли се в държавата човек да го избави от този сърбеж в задника, ако е мъж, ще получи половината кралство, а ако е жена - принцът ще се ожени за нея.

Да бяхте видели само как хората се устремили към двореца на цели тълпи, бутайки се, мушкайки се, нанасяйки си удари! Но колкото повече средства използвали, толкова повече гъската стискала с човката си нещастния принц: като че ли всичките рецепти на Гален, всичките афоризми на Хипократ и всичките лекарства на Месуе [5] сключили съюз срещу “Analyticae Posteriorae” [6] на Аристотел, за да се облекчат мъченията на страдалеца.

Но на съдбата било угодно сред хилядите и хилядите дошли да опитат щастието си да се появи и Лола, по-малката от двете сестри. И щом видяла гъската, веднага я познала и извикала: “Любима моя [7], любима моя!” И гъската, като чула гласа на тази, която я обичала, веднага пуснала своята жертва и хвръкнала в ръцете на Лола, галейки се в нея, целувайки я, без изобщо да скърби, че е променила задните части на принца с устните на една обикновена жена.

А принцът, дивейки се на това чудо, пожелал да разбере подробно цялата история на Лола и нейната перната приятелка. И когато излязло наяве всичко, което направили съседките, заповядал да ги нашибат здраво с камшик насред улицата и да ги изгонят от града. И като взел за жена Лола, а като зестра - гъската, която акала големи съкровища, омъжил Лила за друг много благороден и богат човек. И заживели като най-щастливи хора на света, за срам на съседките, които в желанието си да затворят улицата на богатството, изпратено от Небето на бедните сестри, отворили за тях друга, която ги довела до кралския дворец, като ги накарала в крайна сметка да разберат, че

във всяко препятствие се крие някаква полза.

1. Гесиод. «Труды и дни», 25–26.

2. По време на работа предачката мокрела периодично нишката с вода или със слюнка.

3. Празнично месно ястие (буквално: омъжена тенджера).

4. Нимфата Салмакида, кото живеела в един извор, се влюбила от пръв поглед в петнадесетгодишен красавец, син на Хермес и Афродите, и го завлякла в своите струи (Овидий. “Метаморфозы”, IV, 356–379).

5. Юхана ибн Масавай ал Мардини, известен в Европа като Месуе Младши (около 925-1015 година) - сирийски лекар, практикуващ в Багдад и Кайро, несториански християнин. Създава фармакологична енциклопедия от дванадесет части, която в продължение на седем века е основно пособие по предмета не само на Изток, но и в Европа.

6. Латинското название на “Втора аналитика” на Аристотел, съзвучно с думата anus, на студентски жаргон означавало задник.

7. В оригинала Лола употребява рядката диалектна дума ‘ntrofatella, която идва от гръцката дума εντροφος - домашен любимец. Интересно свидетелство за запазване на остатъци от гръцки език сред местното население.

(Следва)

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1974 г. / ИКОНОМИКА / ГУНАР МЮРДАЛ

Гунар Мюрдал (Gunnar Myrdal)

6 декември 1898 г. – 17 май 1987 г..

Нобелова награда за икономика (заедно с Фридрих Хайек)

(За пионерския му труд в областта на теорията за парите и икономическите колебания и за задълбочения му анализ на взаимните връзки между икономическите, социалните и институционалните явления.)

Шведският икономист Карл Гунар Мюрдал е роден в малкото село Солварбо в Централна Швеция в семейството на Карл Адолф Мюрдал, железопътен служител, и София (Карлсон) Мюрдал. Животът му през детството в семейната ферма се отразява силно върху неговата икономическа и политическа философия в зряла възраст, философия, която той веднъж нарича съчетание на “джеферсънов либерализъм и шведска селска демокрация”. На двадесет години Мюрдал се определя като “обикновен шведски селски момък... който е наследил ревностното и вярно отношение към ценностите на труда”.

През 1919 г. Мюрдал постъпва в Стокхолмския университет, през 1923 г. е вече дипломиран юрист и открива своя практика. През следващата година се жени за стокхолмската студентка Алва Раймер, която под името Алва Мюрдал става по-късно световно известен социолог, сътрудник на ЮНЕСКО и често помага на съпруга си при работата му в социалната и политическата област. Алва умира през 1986 г. Семейство Мюрдал има един син и две дъщери: Ян Мюрдал - писател, известен в шведската литература и шведските политически кръгове; Сисела Бок - философка със световно име; Кай Фелстер - социоложка.

Като не получава пълно удовлетворение на юридическото поприще, Мюрдал се връща в Стокхолмския университет, където учи икономика под ръководството на Кнут Виксел и Густав Касел. След като получава през 1925 г. докторска степен, той е назначен за преподавател по политическа икономия. Един ден преди борсовия крах през 1929 г. Мюрдал пристига в Съединените щати като стипендиант на фонда “Рокфелер”. Наблюдавайки икономическата и социалната криза по време на Депресията, той е обсебен от стремежа за въздействие по някакъв начин на икономическата политика.

През 1933 г., след като прекарва една учебна година в Швейцария, Мюрдал се връща в Стокхолмския университет, където протича основната част от неговата академична дейност. Той сменя Касел на поста ръководител на университетската катедра по политическа икономия и финанси. Много години по-късно, през 1961 г., е назначен за професор по международни икономически отношения в университета и става основател и директор на Института за изследване на световната икономика.

Мюрдал се увлича от “чистата” икономическа теория едва в периода 1925-1933 г. Именно тогава в своята докторска дисертация “Проблеми на ценообразуването в условия на икономически промени” ("Prisbildningsproblemet och Foranderiig ieten", 1927 г.) той изследва как бъдещото очакване на неопределени пазарни условия влияе върху поведението на компаниите на микроикономическо равнище. Поставянето на този проблем от Мюрдал предшества много изследвания за риска и неопределеността.

През 1931 г. в статия, публикувана в шведското икономическо списание “Икономическо обзор” (“Ekonomisk tidskrift”), Мюрдал развива по-нататък теорията за лихвения процент и кумулативните процеси на Виксел. В това изследване, което се появява на английски език през 1939 г. със заглавие “Парично равновесие (“Monetary Equilibrium”), той въвежда в икономическия анализ понятията "ex ante" (“очакване”) и "ex post" (“осъществяване”): "ex ante" се отнася за очакваната величина на дадена икономическа променлива; "ex post" - за реализираната (или фактическата) величина на тази променлива.

Тези два термина имат решаващо значение в теорията за икономическата динамика, разработена в Стокхолм през 30-те години. Потребителите или компаниите (така наречените икономически действащи лица) основават своите решения върху величината на икономическите променливи "ex ante" (например върху очакваните цени). С това при процеса на установяване на икономическо равновесие се влияе върху реализирането на променливите "ex post" (например върху цените).

Идеите на Мюрдал полагат основите на това, което по-късно получава известност като Стокхолмска макроикономическа школа. В изследването си “Икономически резултати от фискалната политика” ("Finanspolitikens ekonomiska verkningar", 1934 г.) той предлага как да се активира фискалната политика за преодоляване на Депресията. Там се защитава тезата, че за да се поддържа общественото доверие, правителственият дефицит, образувал се по време на Депресията, трябва да бъде покрит от съответен бюджетен излишък по време на следващия след Депресията период на подем. Фактически Стокхолмската школа, чиято активност е предизвикана в основни линии от дейността на Мюрдал, разработва модели на кейнсианска политика още преди да излезе книгата на Джон М. Кейнс “Обща теория за заетостта, лихвата и парите” (“The General Theory of Employment, Interest, and Money”).

След като работи в няколко правителствени комитета, през 1935 г. Мюрдал е избран за депутат в шведския парламент. Съпрузите Мюрдал участват заедно в разработването на демографската политика на Швеция. В публикацията им “Криза в проблема с населението ("Kris i befolkningsfragan", 1934 г.) са изследвани причините за намаляването на раждаемостта в Швеция и в тази област е предложен своеобразен Нов курс, предлагащ интензивна жилищна политика и субсидиране на многодетните семейства. Много от техните препоръки са реализирани в продължение на следващите десетилетия. Освен мерките, поощряващи съпружеските двойки да създават големи семейства, авторите се обявяват за всеобщо полово възпитание на учениците от горните класове с цел предотвратяване на нежелателните бременности. Резултатът от това е, че около семейство Мюрдал възникват остри спорове и двамата стават мишена за остротите на многобройни сатирици.

Когато през 1938 г. Мюрдал отива в Съединените щати да чете поредица от лекции в Харвардския университет, корпорацията “Карнеги” се обръща към него с молба да оглави голяма група от изследователи, изучаваща “негърския проблем”. Попечителите на корпорацията поръчват провеждане на “комплексно изследване на положението на негрите в Съединените щати, което трябва да бъде проведено с пълна обективност”. Приемайки тази задача, Мюрдал и неговата група, в която влиза и Ралф Бънч, подготвят изследването “Американска дилема: негърският проблем и съвременната демокрация” ("An American Dilemma: The Negro Problem and Modern Democracy"), което излиза в два тома през 1944 г. и е признато от мнозина за едно от най-значителните изследвания на расовите отношения в Америка.

В тази разработка Мюрдал отхвърля чисто икономическия подход и анализира социологичните, политическите, историческите, правовите и институционалните основи за отношението на белите към чернокожите американци и съответната реакция на чернокожите срещу расизма. “Американската дилема” не само формулира съответна академична мисъл, но и оказва дълбоко и дълготрайно въздействие върху държавната политика. Подробното проучване на въпросите за дискриминацията в областта на образованието оказва например силно въздействие върху решението на Върховния съд на Съединените щати по делото “Браун срещу Образователния съвет на Топека”, по време на което е утвърден принципът за “разделно, но равно” образование и е поставена извън закона расовата сегрегация в държавните училища.

Мюрдал се връща в Швеция през 1940 г. след нахлуването на нацистите в Норвегия, но през 1943 г. е изпратен в Съединените щати като икономически съветник към шведското посолство. През 1944 г. ученият публикува знаменитата си книга “Предупреждение за световния оптимизъм” (“Varning for Fredsoptimism”), в която предсказва настъпването на сериозни икономически трудности след края на войната, особено в Съединените щати. Като председател на правителствената икономическа комисия той подчертава опасността от продължаващия застой и липсата на балансираност по световните пазари. Отчитайки тези обстоятелства и вземайки под внимание небалансираността на промишлените структури в Швеция, той препоръчва да се въведе обмислена система за правителствено планиране. Мюрдал предрича също така висока стабилност в плановата икономика на Източния блок и подкрепя разширяването на търговията с него.

Като свободен и независимо изказващ се икономист Мюрдал никога не е надежден социалдмократ и не може да се подчинява на политическата дисциплина. През 1947 г. той напуска правителството и приема поста генерален секретар на Икономическата комисия на ООН за Европа (ИКЕ), едно от подразделенията на Организацията на обединените нации. Там той създава независим икономически секретариат, чиито доклади имат висока репутация. След завършването през 1957 г. на работата си в ИКЕ Мюрдал се присъединява към съпругата си, която е посланик на Швеция в Индия, и пристъпва към 10-годишно изследване на проблема със слаборазвитите страни в Азия (той не признава термина “развиващи се” по отношение на тези страни). Резултат от това изследване е публикуваната през 1968 г. книга “Азиатска драма: изследване на бедността на народите” ("Asian Drama: An Inquiry Into the Poverty of Nations").

Централната теза в тази тритомна работа е, че само задълбочени реформи в областта на контрола на ръста на населението, на разпределението на селскостопанските земи, на здравеопазването и на образованието могат да обусловят бързо икономическо развитие на страните от Югоизточна Азия. Нещо повече, Мюрдал стига до извода, че “меките правителства” на тези страни са прекалено слаби, за да се преборят с това, което той нарича “комулативни сили на бедността”. Според него чуждестранната помощ от страна на Запада, която може в редица специални случаи да изиграе важна роля, ако бъде вярно насочена, като цяло е само спомагателен фактор. Книгата предизвиква навсякъде хвалебствен отзвук заради безпристрастния си подход и енциклопедично пълната наситеност с фактически материал, въпреки че изводите, произтичащи от нея, изглеждат прекалено песимистични в сравнение с тези, които се съдържат в “Американската дилема”.

Със същият песимизъм относно условията, оформили се в азиатските страни, е изпълнено изказването на Мюрдал на Стокхолмската конференция за Виетнам в края на 60-те години. Оценявайки критично американската политика, той заявява, че главно препятствие по пътя на самоопределянето на Виетнам е “американската агресия, предизвикала всеобщото въстание на виетнамския народ”. Той заявява, че даже ако Югоизточна Азия е заплашена от комунистическа инвазия, комунизмът едва ли би могъл да задълбочи много ужасните икономически и социални условия в този регион.

Мюрдал, който нарича себе си “институционален икономист”, не оказва съществено въздействие върху главния поток на икономическата теория за разлика от Пол Самюелсън, Джерард Дебре или Кенет Ероу. Затова пък международното му влияние, напротив, е колосално, защото е един от малкото икономисти с Нобелова награда, които се занимават с въпросите на икономическата и социалната политика и постигат усъвършенстване на широк кръг от дисциплини в областта на обществените науки.

Според него икономист, който не взема под внимание въздействието на политическите и социалните сили върху икономическите събития, е опасен. В своята книга “Срещу течението: критични очерци по икономика” ("Against the Stream: Critical Essays in Economics", 1973 г.) Мюрдал критикува икономистите от основния поток заради отслабеното им внимание към моралната основа на икономическата теория. Той твърди например, че вярата в това, че конкурентните пазари (“невидимата ръка” на Адам Смит) се характеризират с “оптималност”, е оправдана, ако се игнорират проблемите на разпределението.

Като учен Мюрдал се прославя и в родината си, и зад граница. Работейки в Стокхолмския университет, той е поканен също така през 1973-1974 г. като научен изследовател в Калифорнийския университет, а през следващата година - като почетен професор в Нюйоркския университет.

Умира в болница в Стокхолм.

Мюрдал, заедно със съпругата си, получава Наградата за мир на правителството на Федеративна република Германия (1970 г.). Член е на Британската академия на науките, на Американската академия на науките и изкуствата и на Шведската кралска академия на науките. Удостоен е с повече от тридесет научни степени от европейски и американски университети.

Превод от руски: Павел Б. Николов