вторник, юли 27, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ПРИВРЕМЕННОТО ПРАВИТЕЛСТВО В БАЛКАНА ДО НЯКОИ ИМОТНИ БЪЛГАРИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 409

Привременното правителство в Балкана до някои имотни българи

Стара планина, 1 януари 1871 г. [1]

Господине...

В...

Както въобще всички българи желаят освобождението си от несносното варварско иго на агаряните, тъй и вие, вярваме, да чувствате от все сърце това. А за да се сдобием с такова нещо, трябва да измислим средство, чрез което да постигнем желанието си. При толкова опити едва сполучихме да измислим реченото средство, и то вече се осъществи, доколкото го изискваше нуждата. Но работата е, че друго още едно се явява, без което още повече не може; то е пари, пари и пари!!! Вие, като сте един от родолюбивите и здравомислещи българи, и като ни е познато състоянието ви, идем с настоящето да ви молим да благоволите да пожертвате за народния ни жертвеник..., за които ще ви се даде един билет от Привременното българско правителство, което и ще отговаря за тях... Господин..., това ненадейно предложение ще ви се види твърде чудно! Но да се чудите време не остава. Пак и никому, дори и на най-верния си приятел, няма да обаждате, ако ли в противен случай, недай Боже, сте от лошите народоубийци хора, отидете и обадите на турското правителство писмото ни или предадете човека, който ще ви се представи за решителния ви отговор, въобразете си каква мъст ще ви се въздаде, няма и да се усетите кога ще сте лишени от живот, и то не само вие, но и цялото ви домородство. Ако ли пък, дай Боже, ни отговорите с приличния и патриотичен отговор и изпълните длъжността си като добър българин, ще можете след това да научите коренно целта ни, защо са нужни тези пари.

Побързайте и съобщете първия си и последен отговор на човека, когото ви изпращаме, защото 100 000 български юнаци чакат с нетърпение отговора ви.

Приемете братските ни поздравления.

От Привременното българско правителство в Балкана [2]

Н.Б.II.А., п. 60. № 8007

Арх. т. I, № 1, стр. 241

БЕЛЕЖКИ

1. Първообраз на окръжното от март 1871 г.

2. Оригиналът се намира у В. Платнаров.

(Следва)

понеделник, юли 26, 2021

ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ПЕТИ / ЗАБАВА ТРЕТА / „ПИНТО СМАУТО“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ, ДВАМАТА БРАТЯ, ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ, СЕДЕМТЕ ПАРЧЕТА СЛАНИНА, ДРАКОНЪТ, ТРИТЕ КОРОНИ, ДВЕТЕ ПИТКИ, СЕДЕМТЕ ГЪЛЪБА, ГАРВАНЪТ; НАКАЗАНАТА ГОРДОСТ.

ДЕН ПЕТИ: ГЪСКАТА; МЕСЕЦИТЕ

ПИНТО СМАУТО

(PINTO SMAUTO)

Трета забава от петия ден

БЕТА ОТКАЗВА ДА СЕ ОМЪЖИ; НАКРАЯ СЪЗДАВА СОБСТВЕНОРЪЧНО СВОЙ СЪПРУГ, НО ГО ОТВЛИЧА ЕДНА КРАЛИЦА. БЕТА ГО НАМИРА СЛЕД МНОГО ЗЛОЩАСТНИ ПРИКЛЮЧЕНИЯ, С ПОМОЩТА НА НЕ МАЛКИ ХИТРОСТИ УСПЯВА ДА СЕ ВИДИ С НЕГО И ДВАМАТА СЕ ВРЪЩАТ У ДОМА.

Когато Чека завършила своята приказка и тя допаднала на всички, Менека, която вече държала аркебузата върху стойката, готова за изстрел, като видяла, че слушателите са наострили уши, започнала:

- На човека винаги му е по-трудно да запази това, което има, отколкото да придобие нещо ново. Защото в придобиването на новото участва Фортуна, която подпомага и недостойните, но за да запазиш това, което имаш, е необходимо благоразумие. Затова ни се налага често да виждаме как и неразумните се издигат до богатство и власт, но след това, поради липса на способности, се търкулват надолу, пример за което ще видите в приказката, която сега ще ви разкажа - само слушайте внимателно.

Живял в предишни времена един търговец и имал една-единствена дъщеря, която желаел горещо да види омъжена. Но всеки път, когато се опитвал да свири на тази лютня, гласът му звучал все едно на сто мили от мелодията; защото тази празноглавка, като някаква маймуна сред жените, враждувала със своята опашка и като в ловен резерват забранявала преминаването на каквито и да е мъже, явно желаейки нейния трибунал да е винаги празничен, нейното училище да е винаги във ваканция, нейната банка да е винаги затворена по време кралски празненства и нейният баща да се мисли за най-нещастния човек на света.

Но веднъж, отивайки на панаир, той попитал дъщеря си какъв подарък да ѝ донесе и чул в отговор: “Мило татенце, ако ме обичаш, моля те, донеси ми половин кантар [1] палермска захар, половин кантар ароматни бадеми, четири или шест шишенца с розова вода, малко мускус и амбра, четиридесет перли, два сапфира, по една шепа гранати и рубини, чиле златни конци, тесто и сребърен бръснач”.

Бащата ѝ се учудил много от тази толкова причудлива поръчка, но не желаел да огорчи дъщеря си и донесъл от панаира всичко, което поискала. Бета взела тези неща, затворила се в стаята си, където започнала да меси голяма топка тесто със захар и бадеми, като я поливала с розова вода и аромати, и когато свършила с месенето, изваяла прекрасен юноша, на когото направила коси от злато, очи от сапфир, зъби от бисери и устни от рубини, след което юношата станал като истински, само дето не можел да говори. И тя, понеже била чувала как в древни времена с молитвите на някакъв цар оживяла една статуя [2], започнала да се моли на богинята на любовта, докато статуята не отворила очи. Бета продължила да се моли още по-усърдно и статуята започнала да диша, а след диханието започнала да издава звуци и да произнася думи; накрая оживели всичките ѝ части, така че можела и да ходи.

Бета се зарадвала повече, отколкото би се зарадвала, ако получи цялата власт над кралството, хвърлила се да прегръща и целува неудържимо статуята, а след това я взела под ръка, завела я при баща си и казала: “Татко, господарю мой, винаги сте ми казвали, че искате да ме видите омъжена; така че, за да бъдете доволен, си направих съпруг, какъвто искам да имам”.

Бащата, като видял, че от стаята на дъщеря му излиза красив момък, когото не бил виждал да влиза там, застинал с отворена уста. Накрая, като дошъл на себе си и видял цялата му красота, за която, за да ѝ се любува някой, можело да се взема такса от едно грано [3] на човек, дал съгласието си за брак и вдигнал голямо празненство, на което, сред останалите гости, дошла и кралицата на някаква неведома страна. И тя, като видяла Пинто Смауто (такова име му дала Бета), не на шега пламнала от желание да го получи за себе си.

И когато Пинто Смауто, който едва наскоро отворил очите си за лукавствата на този свят и не знаял още как хората си мътят водата един на друг, изпращал до парадното стълбище почетните гости - защото така му казала невестата - и се прощавал с въпросната госпожа, тя го взела под ръка и го завела при своята карета, запрегната в шест коня, която я чакала на двора. Там тя го блъснала ловко вътре и запрашила към своите владения, където направила нищо неразбиращия Пинто Смауто свой съпруг.

Бета чакала дълго съпруга си и като видяла, че не се връща, изпратила слугите да видят на двора дали не се е заприказвал с някого, погледнала на терасата, дали не е решил да се поразхлади, надникнала и в тоалетната - да разбере дали не е отишъл да плати първия си дълг на житейските необходимости; и като не намерила никъде своето съкровище, разбрала, че са го похитили. Така че, както се постъпва при такива случаи, разгласили обява за пропадналия, но понеже никой не донесъл никакви вести за него, Бета решила да тръгне да го търси, ако ще и по целия бял свят, за което се облякла с дрехи на просякиня и потеглила на път.

След няколко месеци странствания тя стигнала до дома на една добра стара жена, която я приела милостиво и гостоприемно.

Като чула за нещастието на Бета и видяла, че освен всичко е бременна, старицата се изпълнила със силно съчувствие към нея и в желанието си да ѝ помогне я научила на три вълшебни поговорки. Първата: “Трике варлаке [4], къщата тече!”; втората: “Нагоре дърпай, отдолу бутай!”, а третата: “Задникът е барабан, бий го, весело крачи” [5]. Тези поговорки, посъветвала я тя, трябва да се казват, когато е в голяма беда, защото чрез тях, уверявала я старицата, ще дойде някакво голямо благо. Макар че била удивена от такъв странен подарък, Бета си казала: “Който духа в лицето ти, не желае смъртта ти [6], събираш ли, няма да изгубиш; всяка трошица в устата е полезна. Кой знае, може би наистина в тези думи се крие някакъв късмет?” Като си помислила така, тя благодарила на старицата и тръгнала по-нататък.

И след дълъг път, като стигнала до един прекрасен град, наречен Монте Ретионо [7], тя отишла направо в кралския дворец, където помолила, в името на Небесната милост, да я приютят поне в конюшнята, защото е близо времето да роди. Придворните дами, като чули за нейното положение, я пуснали в една стаичка под стълбището, откъдето нещастницата видяла как наблизо минал Пинто Смауто, и така се зарадвала, че едва не паднала от дървото на живота.

И понеже се намирала в голяма беда, тя решила да използва първата поговорка, която старицата ѝ казала; и не успяла да произнесе: “Трике варлаке, къщата тече!”, когато пред нея се появила малка каляска от злато, ослепително украсена с драгоценни камъни, която се движела сама наред-назад по стаичката, така че било чудно да я гледа човек. Придворните дами също видели каляската и веднага отишли да кажат на кралицата; а тя, без да губи време, побързала да отиде в стаичката на Бета и, като видяла това прекрасно нещо, попитала за колко би могла да го купи. А Бета казала, че макар да е бедна, цени своето удоволствие повече от цялото злато на света; и ако кралицата иска да има каляската, трябва да ѝ позволи да преспи една нощ със съпруга ѝ.

Кралицата се поразила от безумието на тази беднячка, едва покрита с дрипи, която само заради един каприз е готова да се раздели със скъпоценната вещ, но решила да не се отказва от лакомото парче. Тя се съгласила с предложението на Бета, като намислила да напои Пинто Смауто със сънотворно, за да изпълни желанието на дриплата, но заедно с това да я остави с пръст в устата.

И щом настъпила Нощта - когато излизат да се разходят пред очите на кавалерите небесните звезди и земните светулки [8], - кралицата дала на Пинто Смауто приспивателна отвара, завела го в стаичката на Бета и го положила в леглото. А той, като правел само това, което му казали, щом докоснал възглавницата, заспал мъртвешки сън. И нещастната Бета, която се надявала през тази нощ да се утеши за всичките си предишни преживени горести, като видяла, че никой не я вижда и не я чува, започнала да се жалва безмерно, оплаквайки се от всичко, което донесло бедите ѝ. Угнетена от скръбта, тя не затворила устата си от плач, но заспалият не отворил очите си до самото утро, когато Слънцето донесло колба с киселина, за да раздели сенките от светлината, а кралицата се спуснала в стаичката на Бета, вдигнала от постелята съпруга си и, като го взела под ръка, я попитала насмешливо: “Какво, доволна ли си?” - “Ти да си така доволна през целия си живот! - отвърнала мислено Бета. - След тази тягостна нощ дълго няма да се опомня”.

Но, като нямала сили да търпи, нещастницата намислила да си опита щастието още един път. И като казала: “Нагоре дърпай, отдолу бутай!”, видяла как пред нея се явила златна клетка с прекрасна птичка от драгоценни камъни и злато, която пеела като славей. Когато видели птичката, придворните дами казали веднага за нея на кралицата и тя пожелала да я види. И, като задала на Бета същия въпрос, който задала за каляската, и чула отново от нея същата молба, кралицата се съгласила, защото предвиждала отрано това и вече била приготвила измамата.

Като взела клетката с птичката, тя дала, щом настъпила нощта, на съпруга си от същото приспивателно питие и го изпратила да спи в стаичката, където Бета, изгаряйки от очакване, приготвила чиста постеля. Но като видяла, че той спи като заклан, започнала отново да плаче и да нарежда така, че би могла да накара и камък да ѝ съчувства, и с тези жалби и ридания, драскайки лицето си, тя прекарала нощта, натъпкана с мъки като празнична пита с месо. И щом се разсъмнало, кралицата дошла да вземе съпруга си, а нещастната Бета останала сама, треперейки като от студ и хапейки пръстите си от това, че отново ѝ се присмели жестоко.

Но през същото утро, когато Пинто Смауто излязъл в градината извън градските врати, за да се разходи и да откъсне няколко току-що узрели смокини, при него дошъл някакъв дрипльо, който живеел през една стена от Бета, поради което не пропуснал нито дума от това, което тя говорела през нощта, и разказал на краля подробно за мъченията, риданията и жалбите на нещастната просякиня. Като чул това, кралят, който вече започвал да се досеща за нещо, си представил как би могло да се е случило всичко, и решил, че ако бъде изпратен за трети път да спи с нещастната девойка, няма да пие отварата, която му дава кралицата.

И ето че Бета се решила на трети опит; и когато произнесла: “Задникът е барабан, бий го, весело крачи”, пред нея паднал цял вързоп с ярки коприни, златотъкан брокат и панделки, бродирани със златни раковини, така че даже кралицата нямало как да има толкова скъпа и красива галантерия. Придворните дами видели тези чудесии и казали на кралицата, която решила твърдо да ги получи така, както и всичко преди това. И като чула, че Бета ѝ отговорила със същата молба, си казала: “Какво ще загубя, ако още един път направя същото удоволствие на съпруга си, а ѝ взема тези прекрасни неща?” Така че взела от Бета разкошните материи и - когато нощта дошла под покрова на тъмнината, за да погаси своя дълг по договора си със Съня и Отдиха, - дала пак сънотворно на Пинто Смауто.

Но той, като го държал в устата си и не го гълтал, се отдалечил, все едно иска да се облекчи в тоалетната, и изплюл всичко. А когато легнал с Бета, се престорил на мигновено заспал; и чул как Бета подкарала жалната си песен, нареждайки как го е замесвала със захар и бадеми, със своите ръце, как е правила от злато косите му, а от бисери и скъпоценни камъни - очите и устните му, как е оживял от молитвите ѝ и накрая как е бил откраднат, и тя, очаквайки от него дете, тръгнала да го търси по света с такива мъки и скърби, от които Господ да избави всяка кръстена душа. И как след това, с цената на неземни съкровища, преспала с него две нощи, но не могла да чуе от него и две думи, така че сега е последната нощ на нейните надежди и последният предел на нейния живот.

Слушайки тези думи, Пинто Смауто си спомнил като на сън всичко, което се случило с него, и накрая, като отворил очи, стиснал Бета в жарките си обятия и я утешил така, както смогнал. И - докато Нощта с черна маска на лицето ходела и оглеждала бала на съзвездията - той, като се качил тихо по стълбите, влязъл в спалнята на кралицата, която спяла като заклана, и изнесъл всички неща, които тя взела от Бета, като отнесъл и някои дреболии от хазната, за да компенсира понесените от Бета страдания. С всичко това той се върнал при любимата си жена и като напуснали набързо двореца, двамата вървели, без да спират, докато не преминали границата на кралството. И тогава се настанили да починат в един порядъчен хан, където Бета родила прекрасно момче.

А когато възстановила силите си и станала от леглото, двамата отишли в дома на баща ѝ, когото намерили жив и здрав; и той, безмерно щастлив от срещата с любимата си дъщеря, със зетя си и внука си, се радвал като петнадесетгодишен юноша. А кралицата, като се събудила и не открила нито съпруга си, нито просякинята, нито съкровищата, от ярост си издрала с нокти кожата, макар че кой, ако не тя, трябвало да каже:

който мами другите, да не се оплаква, че са го измамили.



1. Кантар (от арабски - qintar) - мярка за тегло, употребявана до средата на XIX в. в различни италиански държави. В Неаполитанската държава съдържала сто ротоло, равняващи се на около деветдесет килограма.

2. Историята на Пигмалион и Галатея.

3. Грано - монета, равна на две торнезе или дванадесет кавало.

4. Трике варлаке (tricche varlacche) - народен ударен инструмент от Южна Италия.

5. В оригинала са дадени поговорки от детски игри, чийто първоначален смисъл е забравен вече по времето на Базиле. Възстановяваме смисъла примерно, като се основаваме на предположението, че в тях, както често се наблюдава в неаполитанския диалект, са запазени елементи на гръцката реч.

6. Да се духа в лицето или в устата на загубил съзнание човек е обикновена практика, водеща началото си от първобитните магии.

7. Кръгла планина.

8. В оригинала: lucciola, което в преносно значение е евфемизъм на “нощна пеперуда” (иначе казано - проститутка).

(Следва)

неделя, юли 25, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1974 г. / МИР / ЕЙСАКУ САТО

Ейсаку Сато (佐藤 栄作)

27 март 1901 г. – 3 юни 1975 г.

Нобелова награда за мир (заедно с Шон Макбрайд)

(За приноса му за стабилизирането на условията в тихоокеанския край и за подписването на Договора за неразпространение на ядреното оръжие.)

Японският министър-председател Ейсаку Сато е роден в село Табусе (префектура Ямагучи) и е най-малкият от тримата синове на бившия чиновник и поет любител Хидесуке Сато, занимаващ се с производство на спиртни напитки. Един от синовете му, Ичиро, става адмирал, а двамата други, Ейсаку и Нобусуке - министър-председатели на Япония.

Като завършва начално училище в Табусе и средно училище в Куматото, Сато постъпва в Токийския императорски университет, където изучава германско право. Когато завършва университета през 1924 г. с юридическа степен, той иска да постъпи на работа в министерството на финансите, но получава място в железопътното министерство. През 1926 г. Сато се жени за своята братовчедка Хироко Сато, семейството има двама синове. Сато е оценен в службата си и заема редица важни постове, включително поста директор на железопътното бюро в Осака (1944-1946 г.) и заместник-министър по превозите (1947-1948 г.).

През март 1948 г. Сато оставя грижите за транспорта и се заема с политика. Като влиза в партията на демократите либерали, той е избран за председател на нейния отдел в префектура Ямагучи. През октомври премиерът Шигеру Йошида го привлича в своя кабинет. Йошида се опитва да направи това веднага след края на Втората световна война, но американските окупационни власти блокират неговото назначение, защото брат му Нобусуке участва в кабинета по време на войната и е заподозрян в извършени военни престъпления. Но Нобусуке (променил в съответствие с японските брачни обичаи фамилията си на Киши) е оправдан и братята получават достъп до политиката.

На парламентарните избори през 1949 г. Сато променя съотношението на силите в полза на своята партия. Той напуска поста секретар на кабинета и става един от най-близките помощници на премиера Йошида, отначало като министър на пощите и телекомуникациите (1951-1952 г.), след това - като министър на строителството (1952-1953 г.), след което е избран за генерален секретар на партията.

Кариерата на Сато е силно накърнена през 1954 г., когато към него и няколко други политици са отправени обвинения за получаване на подкупи от корабостроителна компания. Обвиненията срещу Сато са постепенно свалени, но партията му претърпява сериозни щети. До 1957 г. той е вън от политиката, а след това е избран за председател на изпълнителния комитет на обновената либералнодемократична партия, президент на която е неговият брат.

През 1958 г. Нобосуке Киши става премиер на Япония и назначава брат си за министър на финансите. През 1960 г. за премиер е избран Хиято Икеда, съученик на Сато, който му предлага поста министър на външната търговия и промишлеността. През юли 1962 г. Сато напуска кабинета, в което виждат претенции за премиерския пост, и заминава на задгранично пътешествие; среща се с лидерите на Франция, САЩ и на други големи държави. След това, въпреки разногласията с Икеда, когото упреква в слабост, Сато се се връща в кабинета му през юли 1963 г. и остава там до края на 1964 г. След това издига кандидатурата си за поста лидер на партията, за да стане при победа на изборите министър-председател. Макар че Икуда запазва лидерството си, през октомври 1964 г. е принуден да подаде оставка по здравословни причини. След известни колебания той назначава Сато за свой приемник и на 9 ноември 1964 г. парламентът го избира за министър-председател.

От първите си дни във властта Сато обявява намерението си да укрепи позициите на Япония на международната арена при запазване на следвоенния пацифизъм. “Мисля, че невъоръжените и безядрени държави, такива като Япония, трябва да играят по-значителна роля за запазването на мира” - заявява Сато след инаугурацията си. Министър-председателят обещава да продължи политиката на тясното сътрудничество със САЩ и потвърждава привързаността си към следвоенната конституция на Япония, която, между другото, казва: “Войната и заплахата или друго прилагане на сила се забраняват като средство за решаване на конфликти между народите”. Това негово потвърждение има още повече важно значение, защото военната политика на Япония, чиято икономическа мощ расте пред очите, се намира на кръстопът. Сато дава да се разбере, че Япония осъжда използването на ядрено оръжие и заявява решимост “да не се произвежда такова оръжие, да не съществува и да не се допуска в Япония”.

Сато се стреми да подобри отношенията на Япония с нейните съседи. През 1965 г. той подписва договор за дружба и възстановява дипломатическите отношения с Южна Корея, бивша жертва на японската агресия. Две години по-късно посещава Филипините, Австралия, Нова Зеландия, Южен Виетнам, Лаос, Тайланд, Сингапур, Малайзия, Индонезия и Бирма, което оказва благотворно влияние върху развитието на търговските и културните отношения. По време на Виетнамската война Сато се опитва да играе ролята на посредник, но и разочарова много японци, когато одобрява американските бомбардировки на Северен Виетнам през 1968 г.

Благодарение на тесните си връзки със САЩ Сато постига важното връщане към Япония на островите Окинава и Огасавара. САЩ завземат тези острови по време на Втората световна война в хода на ожесточени сражения. След петгодишни преговори през 1972 г. на островите е възстановен японският суверенитет. Сато се опитва да регулира отношенията между СССР и Китай, но безуспешно. През юли 1972 г. той напуска поста министър-председател заради разногласия вътре в партията.

Изборът на Сато за Нобелов лауреат е посрещнат в някои кръгове с недоумение. Макар че японците са зарадвани от признаването на антимилитаризма на тяхната страна, мнозина поставят под въпрос пацифизма на Сато. Японците знаят, че той одобрява бомбардировките на Северен Виетнам, пречи на Китайската народна република да влезе в ООН и на възстановяването на нормалните отношения с Пекин.

На 19 май 1975 г. по време на обяд в ресторант Сато получава кръвоизлив в мозъка. Две седмици по-късно умира.

Превод от руски: Павел Б. Николов



събота, юли 24, 2021

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП / ОФИОРИМА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП

ОФИОРИМА

Да се върнем впрочем към апостол Филип и неговите спътници, които след успешната сделка с дявола, се озовават в Офиорима/Иераполис, същият град, чиито градски врати се пазят от дракони. Филип устремява погледа си към драконите, те виждат светлината на Монадата в очите му, клюмват главите си и умират (Деяния на Филип, 13:3).

Апостолите се заемат с обичайното си дело: лекуват болни и възкресяват покойници. За да върне зрението на някой си Стахис, който някога в слепотата си преследвал християните, Филип слага пръст в устата на Мариамна и намазва с него очите на Стахис (Деяния на Филип, 14:7).

Магическият характер на това действие ще ни стане разбираем, ако си спомним, че Спасителят обичал Мариамна повече от другите жени и често я целувал в устата. Като слага пръста си в устата на Мариамна, Филип по магически начин се докосва до слюнката на Спасителя.

Апостол Филип раздава на градските бедняци зърно, вино и зехтин от три големи амфори, които по мистичен начин никога не се изчерпват. Филип кръщава мъжете, Мариамна - жените и най-голям фурор сред жителите на града предизвикват проповядващото яре и проповядващият леопард.

Както може да се види от “Деянията на Филип”, Филип рядко проповядва само на бедняци. Точно обратното: в Ашдод той кръщава дъщерята на един велможа, а в Никатера кръщава най-богатия жител на града.

Затова не е удивително, че и в змийския град Филип насочва вниманието си към семейството на неговия управител, който има красноречивото име Тиран.

Този управител, разбира се, не признава Христос. Но той има съпруга, която е не каква да е, а е близначка на Мариамна (Деяния на Филип, 15:9). Двете са еврейки и двете говорят на един език. Съпругата на управителя е чужденка в град Офиорима, а главната особеност на този град, както помним, се състои в това, че на раменете на неговите жители, като на раменете на персийския Захак, имало змии, които хапели чужденците и така им отнемали паметта.

В резултат от страшните ухапвания съпругата на управителя забравила своя баща и пътя, който води към дома майка ѝ, точно както станало с героя в “Химна на бисера” от “Деянията на Тома”.

Мариамна показва на заблудената душа, забравила своя произход в света на вещите, пътя към истинския неин дом, и съпругата на управителя получава прозрение. “Слънцето на справедливостта, Христос, слезе върху тебе, за да те просвети” - казва Мариамна (Деяния на Филип, 15:9).

Както помним, видът на християнството, което проповядвал Филип, изисквал пълно въздържане от секс и предоставяне на имуществото в полза на общината. Затова не е трудно да се досетим, че страшният управител Тиран със змиите на раменете е бил доста недоволен от това, че жена му го лишила от сексуални утехи.

Тиран нахлува грубо в спалнята на съпругата си в момента, когато тя се молела, с намерение да ѝ посегне сексуално. Обаче, щом протегнал ръка към нея, го ослепил лъч светлина.

Този неуспех не обезкуражава насилника. Напротив, той му посочва корените на всичките негови проблеми. “Хванете тези измамници и гоиси”! - командва Тиран със змиите на раменете (Деяния на Филип, 15:14).

Хвърлят Филип в затвора с всичките му спътници, включително ярето и леопарда. Пробиват му глезените и го окачат на дърво с главата надолу, до стените на храма, но той не чувства болка. Тиран иска също така да бъде задържана Мариамна, “затото пътува заедно с гоисите и несъмнено развратничи с тях” (Деяния на Филип, 15:19).

Войниците хващат Мариамна и събличат мъжките ѝ дрехи, разчитайки несъмнено да се позабавляват добре с ния. Но опитът им излязъл през носа. Лишената от одежди Мариамна придобива истинския си вид. Тя се Преобразява: обгръща я огнен облак, а войниците се разбягват с писъци.

Макар че апостол Филип, окачен надолу с главата за глезените, не чувства болка, оскърблението, нанесена на Мариамна, го засяга силно. “Да призовем ли огън от небето, братко Вартоломей, и да ги изтребим?” - пита Филип своя спътник.

Апостол Вартоломей е категорично против. Той напомня на Филип, че Господ е забранил да се отвръща на злото със зло. Опитва се да удържи Филип и Мариамна.

Нещо повече, на мястото на екзекуцията се появява още едно действащо лице - апостол Йоан. Той иска от Филип да се въздържи от непоправими постъпки.

Но гневливият Филип е вече заслепен от причинените му неприятности. Той произнася проклятие и се обръща към Бащата на Исус, към Яхве Цеваот, към Господа на Войските, пред когото треперят Началата и Властите и пред когото се прекланят даже огненосните херувими.

“Заповядай на Хадес да раззине своята паст и на великата бездна за погълне тези безбожни хора, които са решили да не допуснат Словото на Истината в този град” - казва Филип.

Бездната изпълнява веднага желанието му. Управителят на града със змиите на раменете, храмът, в който се покланял на Змията, всичките му жреци и седем хиляди души се провалили направо в ада. Незасегнати, както и в “Откровението на Йоан Богослов”, остават само тези, които са били подпечатани с печата на Христос, иначе казано - които са били кръстени от апостолите Филип и Мариамна.

Небесата се разтварят и в града оттам се спуска Спасителят. Който е бесен - ако тази дума е уместна за Христос. Той укорява строго на апостола за погубените души. Филип, както виси с главата надолу от дървото, настоява на своето:

“Ти знаеш, Господи, че дойдох в този град с твоето име на уста. И тъй като тези хора не приеха твоята Светлина, аз ги проклех и ги провалих живи в Хадес!” (Деяния на Филип, 15:30).

Но Спасителят остава непреклонен. Той налага на Филип сурово наказание: за това, че е презрял заповедите на Христос и е отправил в бездната цял град, отвръщайки на злото със зло, четиридесет дена след смъртта си Филип няма да бъде пуснат в Рая. След четиридесет дена той, разбира се, ще седне на обещания златен трон, но четиридесет дена ще трябва да седи отвън.

Спасителят чертае във въздуха знак на пламтящ кръст. Кръстът се превръща в стълба. Спасителят вика в бездната, предлагайки на всеки желаещ да излезе обратно по стълбата, която е кръст. Всички освен управителя със змиите на раменете бързат радостно да се възползват от предложението.

Както лесно можем да се досетим, хората, които излизат от бездната по светещия кръст, веднага стават до един вярващи. Те искат да свалят от дървото окачения за глезените Филип. Но той им забранява за правят това. Той иска да се раздели по-скоро с тленната си плът, за да се облече в многоцветните одежди на ангел1 и - подобно на апостол Тома, не може да подмине предоставилия му се случай. Дори фактът, че ще чака четиридесет дена отвън, не го спира.

“Не се докосвайте до мене, деца мои!” - моли разпънатият нагоре с краката Филип и цитира думите на Господ: “Докато не поправиш това, което е долу, с това, което е горе, а това, което е вляво, с това, което е вдясно, няма да влезеш в моето царство” (Деяния на Филип, 15:34). “Претвори тялото ми в Ангелска Слава” - моли Филип (Деяния на Филип, 15:38).

Желанието му се сбъдва. Филип умира. “Апостол Филип е увенчан с венеца на безсмъртието” - гърми Глас от Небето (Деяния на Филип, 15:40). А след четиридесет дена Христос в облика на Филип се явява на Вартоломей и Мариамна.

Както вече казахме, в по-късната християнска традиция Градът на змиите, в който бил екзекутиран Филип, се асоциира определено с Иераполис. В Иераполис показвали гроба на Филип, към Филип свеждали своята вяра появилите се във Фригия монтанисти, в Иераполис наистина почитали Кибела със змиите и прочее.

Но е лесно да видим, че градът на змиите Офиорима не е просто Иераполис и не е просто метафора на материалния свят.

Това е загадка.

Що за град е този, в който нещастните въодушевени жители се покланяли на Сатаната?

Град, в средата на който се издигал Храм на Сатаната.

Град, който заради преследването на Христос (защото Филип е новото въплъщение на Христос) се провалил под земята? Що за град е този, в който са се събрали толкова много апостоли, при което тези апостоли спорели помежду си като болшевиките и меншевиките в навечерието на Октомврийския преврат: да накажат ли жителите на града, или да не ги накажат?

Що за град е този, след гибелта на който се спасили само тези, които са белязани с печат, а на останалите, провалили се в геената за това, че отхвърлили Христос, била предоставена възможността да излязат оттам по блестяща стълба?

Този град е, разбира се, Ерусалим. В Храма, където се покланяли на змията, разпознаваме лесно Храма, построен от Ирод [1]. В геената - римския плен. А в спора на апостол Филип и апостол Йоан - реалния исторически спор между различните зилоти: да колят ли своите съотечественици, които упорстват в служенето си на Велиал, или да не ги колят?

БЕЛЕЖКИ

1. Същата метафора се среща в друг ранен юдеохристиянски апокриф: “Апокалипсис на Авраам”.

(Следва)

петък, юли 23, 2021

ФЕСТИВАЛЪТ В КАН 2021 г.: ГОЛЯМАТА ПРОМЯНА

ИЗТОЧНИК: СНОБ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

74-тият Кански фестивал завърши, наградите са раздадени. Това протече в атмосфера на известен хаос и объркване на сцената, което отразяваше хаотичното състояние на умовете, включително и на членовете на журито под ръководството на Спайк Лий. Но от хаоса се роди опитът за нова хармония.

Ако бях в журито [1], щях ли да дам “Златната палма” на филма на Жулия Дюкурно “Титан”? Сигурно не - бих предпочела филма на Леос Каракс (“Анет”) или на Апичатпонг Вирасетакул (“Памет”). Но те и така получиха награди, макар и не главните: на Каракс беше присъдена наградата за режисура, а на Вирасетакул - наградата на журито. По този начин беше отдадена почит на значими режисьорски фигури, влезли вече в историята на киното.

Друго нещо е смятащата се досега за маргинална Дюкурно. Нейният режисьорски дебют, канибалският трилър “Сурово”, взриви Кан преди пет години, но получи само наградата на критиците - ФИПРЕСИ. И ето сега - невероятен успех с привкус на скандал.

Историята на девойката фрик с имплантирана в главата титанова пластина, девойката убиец, девойката андрогин, понякога напомняща андроид, се превърна в плесница за добрия вкус и буржоазното френско кино. Този филм е или горещо обичан, или също толкова яростно мразен. На някои от него им прилошава. А победи, защото зарази с неистовата си енергия и отбеляза територията на мутиращия джендър [2], която днес привлича и интригува мнозина. Самата Дюкурно, висока едра жена с мъжки рамене, изглеждаше на сцената като ново лице на фестивала, отговарящо на епохата, в която той навлезе. Свърши, условно казано, времето на Тарантино, дойде времето на “Титан”, времето на Дюкурно.

Промениха се и актьорските лица. Наградата за най-добра роля получиха Кейлъб Ландри Джоунс от австралийския филм “Нитрам” и Ренате Реинсве от норвежкия филм “Най-лошият човек на света”. Журито предпочете Джоунс пред Адам Драйвър, който играе великолепно в “Анет”, и Юрий Борисов от “Купе номер шест” [3] (затова пък двата филма получиха сериозни награди: единият за режисура, другият - Гран при).

Като женски лица на фестивала изпъкваха Тилда Суинтън, играеща в два конкурсни филма, и Леа Седу - в цели три. Но изборът на журито падна върху младата норвежка [4].

Безспорни решения няма, но фестивалът обновява своите приоритети, променя се заедно с живота - и това е закономерно. В режисурата все повече доминира женското начало. В програмата “Особен поглед” победи филмът на Кира Коваленко “Разтваряйки юмруци”: това е и ново лице, и жена режисьор, и добър, богат на емоции филм. Едно от тези решения на журито, с които ни се иска да се солидаризираме стопроцентово.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Статията е на кинокритичката Елена Плахова.

2. В руски език думата “джендър” (рус. “гендер”) означава това, което означава, а не това, което внушиха на българите, че означава, националистите и интернет разбирачите.

3. Филм на финландския режисьор Юхо Куосманен.

4. Ренате Реинсве.

четвъртък, юли 22, 2021

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ФИЛИП ТОТЮ ДО ИВ. КЪРШОВСКИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 408

Филип Тотю до Ив. Кършовски

20 декември 1870 е., Одеса

Господин Иван Кършовски!

Писмото ви е получено и писаното разумех, в което срещам големи противоположности, но силно ме удивлява по каква причина вие тъй недоверчиво ми пишете. Не, брате, вие не трябва така да мислите, защото причината е друга и аз не на всеки мога да изкажа какво ми лежи в средата на сърцето. Аз, драги ми приятелю, не можах да живея във Влахия, защото от четирите страни правителството ме преследваше. Кажете ми сега къде аз да намеря място, където и аз, като всеки човек, да си прислоня главата? Къде можех аз да си почина? Разумява се сърцето ми днес за днес, като се намира в едно кърваво състояние. Тежко и горко на онези братя българи, които мислят, че аз само за един интерес съм се преселил, или по-добре като човек от нужда съм дошъл в Русия. Но аз винаги съм бил българин и вечно ще си остана българин. Аз чувствах и всякога ще чувствам това, което трябва всеки един от нас да чувства.

В писмото си пишеш: трябва ли да седим със скръстени ръце в тия размирни времена? Е, брате, като ми задаваш тоя въпрос, да ти отговоря обратното. Ние трябва да изритаме детинските пелени и всички като един човек да станем, да си отървем драгоценната свобода. Всеки един честен и благороден българин никога не трябва да мисли, че като се изучим във военно изкуство, тогава да тръгнем и хванем оръжие, за да се освободим. Не, не брате, днес му е времето, а не да чакаме да дойдат да ни освободят другите държави. Който чака да дойде еди-кой си цар да ни освободи, той не желае да е свободен, но желае да смени господаря си с друг тиранин. Ето програмата на военното училище: правата на военното училище са четиригодишни, на свой ред трябва да си направиш дрехи и всеки един месец трябва да си имаш най-малко четири рубли. Ако издържиш след четири години екзамен [изпит], ще излезеш офицер. Това училище е полезно за нас, българите, но ние ако чакаме всички да излезем офицери, то ние и след сто години няма да можем да се освободим. Вземете днешна Франция, погледнете какво там се върши: Наполеоновата войска пропадна, защото и тя като нас мислеше да става офицерска. Но вземете сега народа френски, който стана хъш като мен и теб и мъжки се държи против прусаците. Погледнете около себе си какво сме и що сме, ние ако чувстваме човешки, няма да стоим със скръстени ръце като букови дървета. Ами да се стегнем юнашки, па да си хопнем исполински и да хукнем в душманската тълпа в заключение.

Ваша милост, все малко [или] много отбирате да четете от история. Занимавайте се и в които истории [да вземете], вие ще намерите ли някъде да са били в бедност и иго тиранско и те са се отнесли в [чужде]странна земя да се учат [на] военно изкуство и със същите пушки да вземат да отидат да освободят своя си народ. Не, това не е било никога и няма да бъде; за този народ, който под иго се намира, друго спасение няма освен да стане хъшовски и тогава свобода топла да добие.

Питам те заради Панайот войвода, къде се намира сега. На мен недейте се сърди, че аз не съм ви писал, защото вие знаете защо аз не можах да се събирам. Какво стана с него, че не се чува. По едно време чух, че е на мушията на Николаки Балкански. На 68 г. аз го видях в Сърбия. Казваше, че ще се пита от него и ще се води от сръбската политика. И то е знайно, ако ние се водим по чуждите политики, то ние винаги отзад ще оставаме и нищо няма да свършим. Право, брате, ако се водим, каквото ни казват, казват, и той щеше да бъде гонен от Влахия като мене.

Тези гореказаните да ги оставим настрана, но аз ви питам: моля ви, кажете ми, има ли там у вас около две или три хиляди души, които да чувстват днес, да вървим да ги калим. Не да чувстват с кесиите като някои, но да жертваме най-драгоценното си в света. Защото много пъти става: чувстват някои с пари и не ни трябва да чувстваме другояче, т.е. човешки, а не по говежди. Всеки честен хъш да прежали живота си, па и ние да бъдем хора и да живеем по човешки, а не да чувстваме на думи, а на дело да покажем, че ние сме способни, достойни за свобода.

Като поздравите всички приятели от наша страна, също поздравете и Панайот войвода.

Като ми получите писмото и го прочетете, трябва да ми отговорите. Когато ми пишете, адресът е: в кантората на Николай Миронович или в кантората на Рашеев. И ме задължавате, ако ми отговорите с второ и с други писма по-пространно, ще си открием сърцата. Защото и аз да зная какво се върши у вас, защото е нужно от моя страна да зная.

Сбогом

Филип Тотю войвода

„Из миналото“ - под редакцията на

П. С. Кършовски, кн. I, № 2, стр. 16

(Следва)

сряда, юли 21, 2021

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1974 г. / МИР / ШОН МАКБРАЙД

Шон Макбрайд (Seán MacBride)

26 януари 1904 г. – 15 януари 1988 г.

Нобелова награда за мир (заедно с Ейсаку Сато)

(За усилията му да осигури и развие правата на човека по целия свят.)

Ирландският юрист и политически деец Шон Макбрайд е роден в Париж. Баща му, Джон Макбрайд, е ирландски националист, който се противопоставя на британското господство и създава ирландска бригада, сражаваща се в Южна Африка срещу Англия по време на Бурската война. Майката на Шон, Мод Гоин, е известна красавица, на която посвещава редица стихове Уилям Бътлър Йейтс. Тя заема видно положение сред ирландските националисти.

През 1905 г. бащата на Макбрайд се връща в Дъблин, като оставя семейството си в Париж. Момчето учи в езуитското училище “Св. Луи”, където се научава да говори бегло френски език, без почти да знае английски. По време на ваканцията през 1914 г. десетгодишният Макбрайд и майка му се грижат да войниците, ранени в битката при Марна. Бащата на Макбрайд, след като участва в антианглийското въстание през 1916 г., е заловен и екзекутиран. Момчето и майка му заминават за Дъблин, където майката е арестувана няколко пъти за политическа дейност. Два пъти Макбрайд ѝ помага да излезе от затвора, два пъти арестуват и него.

През 1917 г. Макбрайд става член на Ирландската републиканска армия (ИРА). Въпреки младостта си участва като офицер във войната през 1919-1921 г. срещу Англия. Известно време е секретар на републиканския лидер Еймън де Валера. В съответствие с мирните споразумения в Ирландия е създадена Ирландска свободна държава; шест северни графства, където преобладава протестантското население, остават част от Великобритания. Ръководството на ИРА не е съгласно с това решение и започва гражданска война с ирландското правителство. Няколко пъти Макбрайд е арестуван, но успява да се спаси. Въпреки огромния си ръст, характерната си прегърбеност и забележимия си френски акцент, той се гримира успешно и живее като нелегален четиринадесет години.

През 1926 г. Макбрайд се жени за Каталина Булфин, ирландка от аржентински произход, в семейството се раждат дъщеря и син. Като прекарват една година в Париж, двамата се връщат в Ирландия. През 1929 г. Макбрайд заминава за кратко време в САЩ, където се опитва да организира подкрепа за ИРА. През 1936 г. става командващ в организацията, но една година по-късно излиза от нея в знак на протест срещу планираната терористична кампания в Англия и Северна Ирландия.

Намирайки се в нелегалност, Макбрайд успява да получи юридическо образование в Дъблин и през 1937 г. започва самостоятелна практика. Скоро си спечелва репутацията на най-добрия дъблински адвокат. В началото на Втората световна война ирландското правителство, оглавявано от Де Валера, обявява неутралитет. Когато членовете на ИРА отказват да спазват неутралитета и заявяват, че подкрепят Хитлер в борбата му срещу Англия, ирландското правителство предприема много арести без спазване на формалностите. Въпреки че е скъсал с ИРА, Макбрайд се заема със защитата на няколко терористи, осъдени на смърт, и постига отмяна на присъдите им във Върховния съд.

След Втората световна война Макбрайд основава републиканска партия, ратуваща за икономически реформи, аналогични на Новия курс в САЩ. Предвиждат се отслабване на политическите връзки с Великобритания и провъзгласяване на Ирландска република. На изборите през 1948 г. партията на Макбрайд, демонстрирайки значителна сила, успява да нанесе поражение на управляващата партия “Фиана файл”. В коалиционното правителство, оглавено от лидера на опозицията Джон Кастело, Макбрайд заема поста министър на външните работи. Като такъв той подписва договор със САЩ, който прави Ирландия участничка в Програмата за възстановяване на Европа. През следващата година Макбрайд представлява Ирландия на съвещанието на 19-те държави, които приемат “плана Маршал”. Макбрайд използва своя авторитет, за да се приеме на 18 април 1949 г. закон за републиката, според който Ирландия излиза от Общността на нациите и заявява претенции за северните ирландски графства.

Макбрайд остава министър на външните работи до 1951 г. и е избиран в ирландския парламент през 1951, 1954 и 1955 г. В Съвета за Европа играе важна роля за приемането на Европейската конвенция за правата на човека, първият международен договор по този въпрос, подписан през ноември 1950 г.

Оттам нататък Макбрайд посвещава своята енергия на въпроса за правата на човека. През 1961 г. става председател на международния съвет на организацията “Международна амнистия”, като запазва този пост до 1974 г. Пътешествайки по страните, обвинявани в политически преследвания, той укрепва престижа на организацията като неутрален глас в защита на пострадалите. През 1968-1970 г. Макбрайд е генерален секретар на Международната комисия на юристите, учредена през 1952 г. в Западен Берлин за надзор на състоянието на човешките права в ГДР и другите източноевропейски страни. Той е член на Международното бюро за мир и председател на изпълнителния му съвет от 1968 до 1974 г.

През 1973 г. Макбрайд става комисар на ООН за Намибия (Югозападна Африка), намираща се под егидата на ЮАР. Изпълнявайки задълженията си на комисар, той постига решение за независимост на Намибия, въпреки критиките от страна на някои негови колеги в ООН, протестиращи срещу въвеждането на санкции.

Кандидатурата на Макбрайд за Нобелова награда предизвиква възражения в широките обществени кръгове. Едни намират за странно, че изборът е паднал върху човек, свързан дълго време с ИРА. Други смятат за нелогично награждаването на Макбрайд отделно от “Международна амнистия”, която получава награда за мир по-късно.

Активността на Макбрайд в международните отношения се запазва и след получаването на Нобеловата награда. Оставайки комисар на ООН, той обаче не успява да премести от мъртвата точка положението в Южна Африка. През 1977 г. председателства комисията за международни връзки на ООН по въпросите на образованието, науката и културата (ЮНЕСКО). Скоро след израелското нахлуване в Ливан през 1982 г. Макбрайд е назначен за председател на комисията за разглеждане на възможни нарушения на международното право от Израел.

Освен с Нобелова награда Макбрайд е удостоен с Ленинска награда за мир (1977 г.), с американския медал Справедливост (1976 г.) и със сребърния медал на ЮНЕСКО (1980 г.).

Превод от руски: Павел Б. Николов


вторник, юли 20, 2021

В ПАМЕТ НА ИВАЙЛО БАЛАБАНОВ...

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП / ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП

ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ

Историята за цар Соломон, който построил Храма с помощта на покорни нему духове, обикновено се асоциира с исляма: тя е разказана в Корана (34, 13) и именно в арабските приказки е станала изумително популярна.

Тази история на пръв поглед няма никакви древни корени. Наистина, Библията описва подробно строителството на храма от Соломон, но никъде не споменава за помагащи му духове.

Подробен разказ за това как цар Соломон (или като е правилно по оригинала: Шломо) строил храма, се съдържа в трета книга “Царе”, която заедно с другите три книги “Царе”, книгата “Исус Навин” и книгата “Съдии” съставя така наречената “Девтерономична история”.

Тези книги се наричат така, защото всичките, шест на брой, съдържащи се в “историята”, са написани от един и същи човек, или - в краен случай - от група съмишленици. Ричард Елиът Фридман даже смята, че знаем името на този човек и че той не не е никой друг освен пророк Йеремия [1].

Въпреки че по-късно Фридман сменя няколко пъти гледната си точка и започва да говори за Йеремия като за вдъхновител на текста, първоначалната му хипотеза е според мене най-привлекателна по причина на това, че свързани литературно-исторически текстове, притежаващи колосална степен на лексикална и теологична кохерентност, рядко се пишат от безлични колективи. Книгите, като историята, се творят от личности, а не от масите.

Така или иначе, можем да бъдем уверени, че Девтерономист е живял през VII–VI в. пр. н. е. и е бил един от най-радикалните монотеисти, чиито текстове са влезли в Библията. Нещо повече, той е бил един от създателите и идеолозите на юдейския монотеизъм.

И ето - този ранен автор, живял триста години след своя герой, не споменава за никакви духове по време на цар Шломо. Вместо това Девтерономист изброява съседни, напълно светски владетели, които поднасяли дарове на Соломон, защото просто били възхитени от неговата мъдрост.

Така той ни съобщава, че Хирам, царят на Тир, му изпратил сто и двадесет таланта злато и кедров и кипарисов дървен материал (3 Царе, 9:11-14). Савската царица, възхитена от мъдростта на Соломон, му подарила “ сто и двадесет таланта злато и аромати в много голямо количество и скъпоценни камъни” (3 Царе, 10:10). И всички царе на земята донасяли “всеки дара си: вещи от сребро и вещи от злато, и облекла, и оръжия, и аромати, коне и мулета. Така ставаше година след година” (3 Царе, 10:25).

Освен този златен дъжд, изсипал се върху Соломон благодарение на мъдростта му, царят, ако се вярва на Девтерономист, бил изключително успешен в икономическите си предприятия.

Заедно с цар Хирам той построил кораб в Есион-Гавер на Червено море и този кораб му докарал от Офир 420 таланта злато (3 Царе, 9:26-28). Един път на три години пристигал тарсийски кораб, “натоварени със злато и сребро, слонова кост и маймуни, и пауни” (3 Царе, 10:22). А цялото злато, което идвало годишно при цар Соломон, било шестстотин шестдесет и шест таланта, а среброто “се считало за нищо в дните на Соломон” (3 Царе, 10:21).

Така каноничният текст на Библията рисува един изключително реалистичен портрет на успешен цар, който трупа огромни богатства без никакви свръхестествени способности.

Но апокрифните юдейски източници представят съвсем различна картина. Така например текстът под заглавие “Завещанието на Соломон” разказва радикално различна версия за произхода на богатството на Соломон. В него няма никакви царе, царици и търговски кораби от Есион-Гавер. Според “Завещанието на Соломон” фантастичното богатство на царя имало фантастичен произход.

Цар Соломон - ни повече, ни по-малко - получил от архангел Михаил пръстен, който му давал сила над подземните и небесните духове. Тези духове му построили Храма. А за да властва над тях, на Соломон му трябвало печат.

“Завещанието на Соломон” се е оформило в днешния си вид доста късно: през II–III в. Но много негови части, и особено 18 глава, се определят като по-ранни: Тод Клуц ги отнася към I–II пр. н. е. [1].

Тази 18-та глава е нещо като древен магически учебник - определител на болести.

За да излекува една болест, съвременният лекар трябва да знае: а) как е нейното име, б) как се казва лекарството, което помага срещу нея.

Приблизително по същото схема работи процесът на лекуване и в 18-та глава на “Завещанието на Соломон”, само с тази разлика, че там целителят трябва да знае: а) името на стихийния дух, предизвикал болестта, и б) името на ангела, който помага срещу този дух.

Стихийните зли духове са общо тридесет и шест. В 18-та глава Соломон разпитва всеки от тях, за да разбере кой за коя болест отговоря. “Апокрифонът на Йоан”, както помним, съдържа точно такъв списък на частите на тялото и на духовете. Подобен списък има и в кумранската “Книга на Стражите”.

Като цяло в Кумранп са намерени няколко текста за заклинание на демони (11Q11 и 4Q560), в които заклинателите използват същата процедура като Соломон и апостол Филип. Те карат стихийният дух да назове името си и след това го подчиняват с помощта на името на дадения ангел [2]. По същата процедура, ако читателите помнят, действат в “Деянията на апостолите” седемте скитащи се между градовете “синове на първосвещеника Скева”, с тази разлика само, че опитът им да прогонят един зъл дух в името на Исус завършил с оглушителен неуспех.

В гръцкия текст на “Завещанието на Соломон” тези духове наричат себе си “стохеи” и “космократори”. Точно така нарича стихийните духове авторът на писмото до Колосяните (Колосяни, 2:8) и до Ефесяните (Ефесяни, 6:12). Нещо повече, авторът на тези писма предупреждава своето паство, да не се прелъстява от тези, които им обещават власт над стихийните духове, а вместо това да вярва в Христос, в когото обитават цялата Плерома, Началствата и Властите (Колосяни, 2:9–10) [3].

Това явно е камък в градината на тези, които като апостол Филип обещавали на своите последователи именно власт над стихийните духове.

За Соломоновата власт над стихийните духове ни съобщава през I в. Псевдо-Филон [4]. Същата история разказва и Йосиф Флавий: Господ дал на Соломон власт над злите духове и той, Йосиф, видял веднъж с очите си как някакъв юдейски заклинател Елеазар, използвайки заклинания, останали от времето на Соломон, изгонил бяс от един болен човек пред очите на високопоставена римска аудитория, включваща не кой да е друг, а император Веспасиан и синовете му. “Соломон е оставил след себе си заклинания за лечение от всякакви болести и вълшебни формули, с чиято помощ могат да се връзват демони” - съобщава Йосиф [5].

И така, имаме две версии за произхода на активите на цар Соломон.

Според монотеистичния текст, написан не по-късно от VI в. пр. н. е., богатствата на Соломон са му подарени от съседни царе, възхищаващи се на неговата мъдрост. Според редица юдейски апокрифи, написани не по-рано от II в. пр. н. е., иначе казано - минимум четири столетия по-късно, тези богатства са донесени на Соломон от покорни нему духове.

Изглежда логично да се предположи, че втората версия се е появила много преди първата. Соломон бил богат, несметно богат; той имал кораби, слонова кост, пауни и злато, и среброто, докато бил жив, не се смятало за нищо. Това несметно богатство е отразил реалистично в своя монотеистичен текст Девтерономист, но след това народната фантазия, която не се задоволила със сухи икономически обяснения като монопола на търговията в Червено море, измислила духове, пръстен, печат, etc.

Проблемът обаче се състои в това, че археологията не потвърждава историята за невероятното богатство на цар Соломон. Описаното в “Трета книга Царе” строителство на Хацор, Гезер и Мегидо е в действителност осъществено от друг цар и доста по-късно [6]. Разкопките край Храмовия хълм в Ерусалим не показват никакви следи от знаменития Соломонов храм или неговия дворцов комплекс [7]. Царството на Соломон в действителност било бедно, а Ерусалим даже по негово време си оставал едно голямо планинско село [8].

Затова пък Соломон, също като много други реални владетели на Древния Изток - например Гилгамеш, владетелят на Урук, или Атрахасис, владетелят на Шурупак, - израстнал в народната памет до съвършено грандиозни размери.

Иначе казано, нещата биха могли да бъдат точно противоположни.

Народната фантазия (или даже може би правителствената пропаганда) е смятала от много ранно време цар Шломо бен Давид за Син на Бога и Властелин на духовете. Тя приписвала на тези духове строителството на храма и необикновеното богатство на царя.

Но авторът на Девтерономичната история, идеолог и създател на юдейския монотеизъм, бил категорично против тази легенда. Тя не му била по сърце, както не му било по сърце почитането на Небесното войнство и Ашера.

Той успял да напише история за цар Соломон, без да спомене нито едно чудо. За Девтерономист чудесата била анатема, или, преведено на иврит - херем. А историята за цар, макар и от рода на Давид, който можел да заповядва на духове, е троен херем.

Историята за Соломон, който властвал над духовете, може съвсем реално да е една от древните легенди, които са се запазили в народната еврейска среда и са възкръснали отново във вярванията на юдейските миленариски на границата между столетията.

В крайна сметка едва ли можем да смятаме, че версията на Девтерономист е по-реалистична, само защото не споменава за власт над духовете. Логиката на мита, който твърди, че духовете служели на Соломон, защото бил изпълнен с мъдрост (хокма), поне е разбираема. А защо заради мъдростта на Соломон трябва да му служат земните царе и царици? Историята за могъщи царе от всички краища на земята, които ни в клин, ни в ръкав даряват на дребния цар на извънщатното Юдейско царство неизброими богатства, е не по-малко фантастична от историята за духовете.

Девтерономист описва много подробно икономическата активност на Соломон и корабите от Есион-Гавер - но работата е там, че това описание е прекалено подозрително в подробностите си. Библията, както между другото и останалите антични текстове, не се интересува изобщо от макроикономика. В цялата останала Библия не се срещат подробни разкази за някакви икономически предприятия. Текстът на Девтерономист прилича подозрително на рационализация. Много вероятно е авторът да е знаел за конкуриращата форма на яхвизма - форма, в която цар Соломон, Син на Бога, седи на Господния престол като аватар на Господа, може, благодарение на своята хокме, да заповядвал на духовете и е несметно богат.

Той се е опитал да даде на тази народна легенда рационално икономическо тълкуване. Да, на Соломон му носели злато. Но това били царици и царе, а не някакви духове. Този, който казва, че са били духове, не е никакъв монотеист, а е отвратителен езичник, който смята, че боговете на света са много и че хората могат да видят бога и да бъдат богове.

БЕЛЕЖКИ

1. Todd E. Klutz. Rewriting the Testament of Solomon, Tradition, Conflict and Identity in a late Antique Pseudepigraphon. LSTS. London, 53, T&T Clark, 2005. P. 35.

2. Clinton E. Arnold. Sceva, Solomon and Shamanism: The Jewish Roots at the Problem of Colossae. The Journal of the Evangelical Theological Society, 55/1, 2012. 7–26.

3. В Новия Завет двете писма се приписват на апостол Павел. Критично настроената библеистика се съмнява в авторството на Павел. По-вероятно е двете писма да са написани от негови последователи и ученици.

4. Pseudo-Philo. Biblical Antiquities, LX.

5. Иосиф Флавий. Иудейская война, 8, 2, 5.

6. Israel Finkelstein. The Bible Unearthed, New York, 2002. P. 142.

7. Israel Finkelstein. The Bible Unearthed, New York, 2002. P. 126.

8. Israel Finkelstein. The Bible Unearthed, New York, 2002. P. 150.

(Следва)

сряда, юли 14, 2021

В ЗАЩИТА НА ЦИЦИТЕ

Всичко започва с това, че от берлински аквапарк изгонили една французойка, която се печала на слънцето топлес.

И ето ти многоброен протест на берлинчанки, които - яхнали велосипеди - дефилират по улиците на града с непокрити гърди.

Активистите, организирали протеста, заявяват на своя сайт, че всички женски гърди по света са прекрасни, а участничките в протестното велосипедно шествие са написали по телата си “Свобода за циците!”, “Моето тяло е мой избор” и прочее.

Към шествието се присъединяват в знак на солидарност и мъже с велосипеди.

Че то, и аз да бях там, и аз щях да се присъединя...