КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ФИЛИП ТОТЮ ДО ИВ. КЪРШОВСКИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 408

Филип Тотю до Ив. Кършовски

20 декември 1870 е., Одеса

Господин Иван Кършовски!

Писмото ви е получено и писаното разумех, в което срещам големи противоположности, но силно ме удивлява по каква причина вие тъй недоверчиво ми пишете. Не, брате, вие не трябва така да мислите, защото причината е друга и аз не на всеки мога да изкажа какво ми лежи в средата на сърцето. Аз, драги ми приятелю, не можах да живея във Влахия, защото от четирите страни правителството ме преследваше. Кажете ми сега къде аз да намеря място, където и аз, като всеки човек, да си прислоня главата? Къде можех аз да си почина? Разумява се сърцето ми днес за днес, като се намира в едно кърваво състояние. Тежко и горко на онези братя българи, които мислят, че аз само за един интерес съм се преселил, или по-добре като човек от нужда съм дошъл в Русия. Но аз винаги съм бил българин и вечно ще си остана българин. Аз чувствах и всякога ще чувствам това, което трябва всеки един от нас да чувства.

В писмото си пишеш: трябва ли да седим със скръстени ръце в тия размирни времена? Е, брате, като ми задаваш тоя въпрос, да ти отговоря обратното. Ние трябва да изритаме детинските пелени и всички като един човек да станем, да си отървем драгоценната свобода. Всеки един честен и благороден българин никога не трябва да мисли, че като се изучим във военно изкуство, тогава да тръгнем и хванем оръжие, за да се освободим. Не, не брате, днес му е времето, а не да чакаме да дойдат да ни освободят другите държави. Който чака да дойде еди-кой си цар да ни освободи, той не желае да е свободен, но желае да смени господаря си с друг тиранин. Ето програмата на военното училище: правата на военното училище са четиригодишни, на свой ред трябва да си направиш дрехи и всеки един месец трябва да си имаш най-малко четири рубли. Ако издържиш след четири години екзамен [изпит], ще излезеш офицер. Това училище е полезно за нас, българите, но ние ако чакаме всички да излезем офицери, то ние и след сто години няма да можем да се освободим. Вземете днешна Франция, погледнете какво там се върши: Наполеоновата войска пропадна, защото и тя като нас мислеше да става офицерска. Но вземете сега народа френски, който стана хъш като мен и теб и мъжки се държи против прусаците. Погледнете около себе си какво сме и що сме, ние ако чувстваме човешки, няма да стоим със скръстени ръце като букови дървета. Ами да се стегнем юнашки, па да си хопнем исполински и да хукнем в душманската тълпа в заключение.

Ваша милост, все малко [или] много отбирате да четете от история. Занимавайте се и в които истории [да вземете], вие ще намерите ли някъде да са били в бедност и иго тиранско и те са се отнесли в [чужде]странна земя да се учат [на] военно изкуство и със същите пушки да вземат да отидат да освободят своя си народ. Не, това не е било никога и няма да бъде; за този народ, който под иго се намира, друго спасение няма освен да стане хъшовски и тогава свобода топла да добие.

Питам те заради Панайот войвода, къде се намира сега. На мен недейте се сърди, че аз не съм ви писал, защото вие знаете защо аз не можах да се събирам. Какво стана с него, че не се чува. По едно време чух, че е на мушията на Николаки Балкански. На 68 г. аз го видях в Сърбия. Казваше, че ще се пита от него и ще се води от сръбската политика. И то е знайно, ако ние се водим по чуждите политики, то ние винаги отзад ще оставаме и нищо няма да свършим. Право, брате, ако се водим, каквото ни казват, казват, и той щеше да бъде гонен от Влахия като мене.

Тези гореказаните да ги оставим настрана, но аз ви питам: моля ви, кажете ми, има ли там у вас около две или три хиляди души, които да чувстват днес, да вървим да ги калим. Не да чувстват с кесиите като някои, но да жертваме най-драгоценното си в света. Защото много пъти става: чувстват някои с пари и не ни трябва да чувстваме другояче, т.е. човешки, а не по говежди. Всеки честен хъш да прежали живота си, па и ние да бъдем хора и да живеем по човешки, а не да чувстваме на думи, а на дело да покажем, че ние сме способни, достойни за свобода.

Като поздравите всички приятели от наша страна, също поздравете и Панайот войвода.

Като ми получите писмото и го прочетете, трябва да ми отговорите. Когато ми пишете, адресът е: в кантората на Николай Миронович или в кантората на Рашеев. И ме задължавате, ако ми отговорите с второ и с други писма по-пространно, ще си открием сърцата. Защото и аз да зная какво се върши у вас, защото е нужно от моя страна да зная.

Сбогом

Филип Тотю войвода

„Из миналото“ - под редакцията на

П. С. Кършовски, кн. I, № 2, стр. 16

(Следва)