КАЗУО ИШИГУРО / „КЛАРА И СЛЪНЦЕТО“

АВТОР: ЛИЗА БИРГЕР

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Новият роман на Казуо Ишигуро „Клара и Слънцето“ е първата книга на автора след Нобеловата награда от 2017 г. Любопитството на читателите, които се втурнаха да прочетат романа в оригинал, без да чакат превода, е също разбираемо - Ишигуро е изненадващо лаконичен писател, от 1982 г. това е едва осмият му роман и всичките му романи имат качеството на истинска литература: да се опише съществуването на човека в един несигурен, нестабилен свят и да се намери в тази нестабилност, която у Ишигуро е може би единственият белег на съвременността, пътя към човешките души - или, ако желаете, сърца. Сърцето играе важна роля и в този роман, не като физически орган, а като това неназовано нещо, с което човек трябва да чете тази книга и което кара зъбчатите колелета на събитията да се въртят.

Главната героиня на романа Клара е андроид. Със сигурност обаче знаем това само от едно интервю на Ишигуро. В романа тя е Изкуствена приятелка, робот, който чака на опашка в магазина да бъде купен. В онази антиутопична, неуютна версия на бъдещето, в която Ишигуро поставя събитията, андроидите са нужни само на децата – като скъпа временна играчка. Надеждата, с която те очакват срещата с дете и възможността да го зарадват, наподобява класиката на детската проза – или „История на играчките“ (англ. „Toy Story“, всъщност не книга, а анимационен филм с герои играчки; в български превод: „Играта на играчките“ - бел. П. Н.), или „Плюшеното мече“ на Дон Фриман, където малко мече чака да се срещне с единственото си дете и то обещава, че ще бъде негов приятел завинаги. Ишигуро казва в интервю (например за „The Guardian“), че е замислял книгата като детска, но когато разказал на близките си за нея, те го погледнали странно. В тази книга е твърде очевидно желанието да се говори за всичко наведнъж: за генното инженерство, за изкуствения интелект, за екологията и големите градове, които се давят в облаци дим, за какво мечтаят андроидите и имат ли сърца.

В романа на Ишигуро страдат всички и не на последно място децата. Момиченцето Джоузи, което в крайна сметка избира Клара за своя Изкуствена приятелка, е болно и вероятно умира. Тази болест, както скоро ще научим, е резултат от неуспешна операция за развитие на нейните способности. В света на Клара само такива деца могат да учат в колеж и като цяло само те ще имат някакво бъдеще. Клара, избрана не на последно място заради способностите си за наблюдение и емпатия, става помощник на Джоузи, наблюдател, но и нещо друго. Не случайно майката на момиченцето не спира да моли Клара да запомня и повтаря нейните движения и походката ѝ (замисълът е, ако Джоузи не преодолее болестта, да бъде заменена от андроида – бел. П. Н.).

„Клара и Слънцето“ е осмият роман на Ишигуро за четиридесет години и всяка от неговите безупречно изградени книги сякаш улавя аспект от единната тема на писателя за човешкото. Неговите герои, подобно на иконома в „Остатъкът от деня“, жертват себе си в името на дълга или са принудени да направят подобна жертва, както децата клонинги от интерната в „Никога не ме оставяй“. За читателя всички тези истории се свеждат до една – как неживото става живо. Или дори по-точно как, като дехуманизираме клонингите, слугите или драконите, за да не се чувстваме виновни пред тях, изведнъж се оказваме изправени пред необходимостта да ги видим живи, чувстващи и страдащи. Очевидно е, че Ишигуро е в състояние да хуманизира дори тостер, като в новия си роман дори прави това: там андроидът Клара описва хората чрез приликата им с познати за нея предмети и така в един от епизодите например се появява ридаещата лейди блендер – една глупава жена, подобна на „машина, която мели храна“.

Това очовечаване на дребното, безсловесното, неспособното да говори за себе си е изглежда най-японското, което Ишигуро е наследил от историческата си родина. Както от романите на Мураками, така и от филмите на Миядзаки, ние сме запознати с малки духове, които обитават обикновените неща. Клара от романа "Клара и Слънцето" е всъщност вещ, мислеща електронна детска играчка с кратък срок на годност. Още от първите страници на книгата тя изпитва любопитство към света отвън, желание да го опознае и емпатия, която всъщност е заложена в спецификацията на модела, но за нас, които виждаме света през очите на Клара, той изглежда като нещо напълно изключително. Клара е емпатична и следователно хуманна, докато повечето герои в романа, родени от плът и кръв, напротив, се дехуманизират по различни начини (като въпросната лейди блендер) и това взаимно движение изглежда като някакво пророчество за света на бъдещето.

Но не си струва да се чете романа на Ишигуро като фантастика или предсказание за бъдещето - той не предсказва нищо, той констатира, не предупреждава за нищо и насочва вниманието ни към това, което, според него, вече присъства в света днес. Затова много детайли в романа никога няма да намерят обяснение: какви са резерватите, в които живеят някогашните експерти, защо децата трябва да бъдат изкуствено „форсирани“ за бъдещето, на какво са обречени тези, които са „форсирани“ и какви опасности крие тази процедура, която според описанието, напомня за параноичния страх от ваксинирането: ако го направите, ще умрете с чип, ако не го направите, вероятно също ще умрете. И накрая, какво се случва с другите андроиди, когато времето им изтече и мисията им е изпълнена. В романа Клара има приятелка Роза, те стоят двете на витрината и чакат да бъдат избрани. Но намеците, разпръснати из романа, навеждат на мисълта, че съдбата на Роза е била много по-тъжна от тази на Клара - до последно ще гадаем какво се е случило с нея във виденията на Клара. Нищо не е сигурно, освен сърцето и е време да поговорим за сърцето.

„Когато бяхме нови“ са първите думи на романа, идеално начало, в което се усеща износването на материала, който разказва тази история. А я виждаме от самото начало през очите на главната героиня Клара. На първите страници Клара, която се захранва от слънцето (в романа, разбира се, с главна буква, Слънцето е същият Бог, благодарение на който изобщо се движи целият този свят), още в магазина вижда слънчевите лъчи на пода, коленичи пред тях и притиска петте си пръста към все още топлия под, който веднага губи слънчевия отпечатък. Друг андроид я упреква, че е взела цялата храна за себе си, а Клара не може да разбере дали той се шегува. Ако читателят има нужда от точна метафора за новия роман на Ишигуро и за всичките му романи наведнъж, тогава този жив копнеж на неодушевеното създание за топлина я изчерпва напълно, това е анонс, който никога не лъже. Машините се стремят да се превърнат в хора, хората губят човешкия си вид и никаква топлина не стига, за да ги стопли. Но тук има и нещо друго, освен стремежа към Слънцето - чувството за вина. Клара осъзнава, че е виновна за някаква простъпка, чиято същност не разбира.

Маргарет Атууд, възхвалявайки книгите на Ишигуро, каза, че те никога не са за това, за което ни се струва, че са написани. Така че „Клара и Слънцето“ определено не е за връзката на едно момиче с нейния андроид и дори не за андроида. Ако в този роман има линия, която обединява всички герои, това е объркването или вината. Ситуацията, която е обречена да се повтаря в този роман отново и отново, е, че Клара най-често не разбира какво става, защо са ѝ сърдити или обидени и какво трябва да прави. Но живите възрастни хора са също толкова объркани и не знаят какво да правят - всеки избор означава загуба и бъдещ провал. Роботът Клара, с нейния емпатичен императив или, ако искате, чисто сърце, е единствената, която може да се бори срещу очевидната за нея несправедливост, но не и да загуби. Тя изобщо не умее да се справя със сложния свят – чувства се несигурна на открито, препъва се в предмети, ако са твърде много, и когато не може да осъзнае наведнъж какво се случва, тя раздробява света на секции в главата си – така че понякога в тези секции на нейното видение всичко се случва едновременно. В една от най-тревожните и напрегнати сцени на романа обърканата Клара напълно престава да вижда триизмерно, тълпата от хора изглежда като „изкусно съчетание от плоски фрагменти в сложни форми“.

Но романът има и обещана свръхтема и това е темата за майчинството. Най-наред, той е посветен на майката на Ишигуро, която умира една година преди появата му. Поне две от главните героини в романа са майки, принудени да направят труден, почти невъзможен избори за бъдещето на децата си. Това бъдеще е толкова смътно, тревожно и неясно, доколкото изобщо го преживяваме в XXI век. Андроидът Клара, със своята чиста простота, вяра в доброто и Слънцето и с ясното съзнание, незасенчено от човешката сложност, просто внася ред и надежда в нашия жесток свят. За да го направите не за дълго по-прост, трябва да повярвате в приказка. Но основното в този роман е именно намекът колко страшно и сложно е всъщност всичко.

ДЖЕЙН БЪРКИН И СЕРЖ ГЕНСБУР, 1970 г.

Преди няколко дена, на 16 юли, в Париж почина английската актриса и певица Джейн Бъркин (род. 1946 г.).

Сайтът VINTAGE EVERYDAY публикува снимки на Джейн Бъркин и Серж Генсбур (роден като Люсиен Гинсбург, син на украински евреи, избягали от болшевиките в Париж; поет, певец, композитор, режисьор и още доста неща, 1928-1991), които фотографът Бърт Стърн прави за списание „Вог“ през 1970 г.

След снимките като бонус от мене следва култовата песен „Je t'aime... moi non plus“ в изпълнение на Джейн Бъркин и Серж Генсбур...

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1986 г. / ХИМИЯ / ЛИ ЮАН ЦЪ

Ли Юан Цъ (李遠哲)

19 ноември 1936 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Дъдли Хършбак и Джон Полани)

(За приноса, свързан с динамиката на елементарните химични процеси“)

Китайско-американският химик Ли Юан Цъ е роден в Синчу, Тайван. Син е на художника и учител по рисуване Ли Цзеван и на началната учителка Пей Цзай. Предците на родителите му се местят в Тайван от континенталния Китай през XVI век. По време на Втората световна война, когато японците окупират Тайван, Ли трябва да прекъсне училището си, защото цялото население на Синчу отива в планините: съюзническите самолети бомбардират града всеки ден. След войната Ли завършва начално и през 1955 г. средно училище, където не само се учи добре, но и свири в духовия оркестър. Като един от най-добрите завършили средно образование в Синчу, той е приет в Тайванския държавен университет без приемен изпит.

Както по-късно Ли си спомня, изборът на бъдещата му професия до голяма степен се определя от запознаването му с биографията на Мария Кюри: „Прекрасният живот на тази невероятна жена, нейната отдаденост на науката, нейната самоотверженост, нейният идеализъм най-накрая ме доведоха до решението да стана учен.“ Към края на първата година от обучението си Ли вече знае, че ще стане химик. Липсата на средства и оборудване в университета се компенсира от атмосферата на свобода и творчество, царяща в него. Преподавателите са отдадени на работата си, а студентите са обединени от духа на студентското братство. През 1959 г. Ли става бакалавър по естествени науки. Тази степен му е присъдена за работата му върху изследване за разделянето на елементите стронций и барий чрез електрофореза върху хартия - насочено движение на частици, намиращи се в течна или газообразна фаза, под въздействието на външно електрическо поле.

След като завършва Тайванския държавен университет, Ли остава там като аспирант и през 1961 г. получава магистърска степен за изследване на естествените радиоизотопи в хокуталита - минерал, открит в седиментните скали на горещите извори. Работейки като научен сътрудник с Ч. Х. Вонг, той използва рентгеновата кристалография, за да установи молекулярната структура на органолантанидните съединения на трициклопентадиенилсмария.

През 1962 г. Ли постъпва в Калифорнийския университет в Бъркли, за да продължи аспирантския си курс. Смята се, че работи при Дъдли Р. Хършбак, но Ли предпочита да прави изследвания под ръководството на Брус Х. Мейхан. У Ли, който проучва процесите на хемионизация, включващи електронно възбудени алкални молекули, се появява особен интерес към йонно-молекулярните реакции и динамиката на молекулярното разсейване. През 1965 г. ученият получава докторска степен и остава в лабораторията на Мейхан като сътрудник още година и половина, подобрявайки уменията си в проектирането и конструирането на мощен и сложен апарат за измерване на разсейването на атомите и молекулите. Той успява да получи забележително ясна и пълна карта на разпределението на продуктите от реакцията между положително заредени азотни йони и неутрални водородни молекули.

Междувременно Хършбак се премества през 1963 г. в Харвардския университет и провежда успешни експерименти върху динамиката на реакциите между неутрални атоми и молекули, използвайки кръстосани молекулярни снопчета. Тъй като по това време този метод зависи от инструмент, наречен детектор на повърхностната йонизация, той е ограничен до изследването на системи, съдържащи алкални молекули. Ли се присъединява към групата Хършбак през 1967 г. и се заема с проектирането на нов, изключително сложен апарат, позволяващ разширяване на обхвата на изследването на разсейването. В работата си той е подпомогнат много от предишния си опит при създаването на устройство за измерване на йонно-молекулярното разсейване. Вдъхновен от подкрепата на Хършбак, Ли успява да преодолее много технически трудности благодарение на оригиналните си творчески иновации. Това е особено вярно за неговото подобряване на метода за изпомпване и използването на три етапа за изпомпване при създаването на на въртящ се свръхвисоковакуумен детектор. Този детектор е масспектрометър, който използва магнитни и електрически полета, за да проследи движението на различните йони в различни посоки и по този начин да ги раздели и идентифицира. Устройството е създадено за 10 месеца и с негова помощ ученият успява да осъществи първото си изследване на обменна реакция между халогенни атоми (хлор и бром). Премахнато е ограничаването на обектите на анализ с алкали. Новото устройство е първият наистина успешен универсален апарат за получаване на кръстосани молекулярни снопове. Няколко пъти по-чувствителен от своите предшественици, той модернизира радикално изследването на динамиката на реакцията с помощта на кръстосани молекулярни снопове и става абсолютно необходим за химичните изследвания.

От XIX век, още преди Хършбак и Ли да постигнат успех в провеждането на опити с пресичащи се молекулярни кнопове, разбирането на механизма на химичните реакции върви много бавно. Лансираната в началото на XX век квантовата теория позволява на учените да си изяснят атомната и молекулярната структура, както и да намерят обяснения за много наблюдавани особености на химичното „поведение“. Но много неща остават все още неразбрани и дейността на химиците все още се ограничава главно с това, че те смесват вещества при различни условия и броят продуктите от реакцията. Теоретичните модели са предимно статични. Струпванията на взаимодействащи молекули се разглеждат като малки топчета, заемащи един и същ обем, удрящи се едно в друго и от време на време сливащи се, в резултат от което се появяват нови образувания. Информацията има предимно статистичен характер: наличните сведения се отнасят за средни стойности, а не за конкретни случаи. При използването на метода на пресичане на молекулярните снопове, потоци от молекули от различни видове са насочени към областта на пресичане, където протича реакцията. Благодарение на оригиналните детектори експериментаторите вече могат да анализират скоростта, посоката и енергията на продуктите от реакцията, въз основа на което са направени изводи относно механизмите на реакцията и динамиката на сблъсъците между отделните молекули. Този метод осигури уникално, недостижимо преди, дълбоко и подробно разбиране на същността на процеса, например ролята на ъгловия момент в реакциите и разпределението на освободената по химичен път енергия между скоростта на полета и вътрешните колебания на продуктите на реакцията.

През 1968 г. Ли става асистент по химия в Чикагския университет, през 1971 г. - адюнкт-професор, а през 1973 г. - професор. През 1974 г. ученият се завръща в Калифорнийския университет като професор по химия и ръководител на изследванията в лабораторията „Лорънс“ в Бъркли. Ръководената от Ли лаборатория бързо става известна с напълно необикновената си работа в областта на физичната химия и химичната физика. Осъщественото от Ли изследване на реакциите между кислорода и такива големи въглеводородни молекули като молекулите на бензена и толуена поставя основата за по-нататъшна работа в областта на химията на горенето. Творческото въображение на Ли му подсказа как да комбинира химията на молекулярните снопове с лазерната технология, за да реши много химични проблеми, като тези, свързани с механизма на тройната дисоциация на глиоксала.

През 1963 г. Ли се жени за Бърнис Чинли Ву, с която се познава от училище. Семейството има двама синове и една дъщеря. През 1974 г. Ли получава американско гражданство. Той е известен като скромен и дълбоко отдаден на науката човек. Духът на творчество, царящ в неговата лаборатория, привлича там много млади талантливи учени от цял свят.

Освен с Нобелова награда Ли е удостоен с много други награди и премии. Сред тях са паметната награда за физика Ърнест Орландо Лорънс на Управлението за енергийни изследвания и разработки на САЩ (1981 г.), наградата Питър Дебай за физична химия (1986 г.) на Американското химично дружество и националния медал „За научни постижения“ на Националния научен фонд (1986 г.). Ученият е почетен доктор на университета „Ватерло“ в Канада.

Превод от руски: Павел Б. Николов

ДИМИТЪР СТРАШИМИРОВ / “ВАСИЛ ЛЕВСКИ“ / „СВЕДЕНИЯ, СЪБРАНИ В НАШИ ДНИ“ / П. С. КЪРШОВСКИ ДО НАРОДНИЯ КОМИТЕТ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на документи от по-късно време, свързани със съвремието на Васил Левски.

Документите са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 529

П. С. Кършовски до Народния комитет

Свищов, 23 февруари 1923 г.

Уважаеми господин Кацев,

Отговарям на почитаемото Ви писъмце от 17. т. м.

Разбрах роднински връзки с кое семейство в гр. Елена Ви свързват. Когато Вие през 1912 г. сте били в гр. Елена, аз не съм бил там и вероятно затова не съм Ви видял и не сме се запознали.

В писъмцето си от 5 т.м. мисля, че споменах, че баща ми притежава и писма от Левски, П. Хитов, Л. Каравелов и др. Доколкото зная, той е турил в ред тези писма. Една част от тези писма баща ми малко преди смъртта на Захари Стоянов му бе предал по настояване на С. Стамболов, Хр. Иванов и др. в гр. Търново. Положително зная, че тези писма, при все че бе писано след смъртта му на госпожа Стоянова, не са върнати.

Независимо от тези писма тати е запазил печата на П. Хитовата чета от 1867 г. В четата на Хитов Левски е бил знаменосец, а чичо ми Иван - писар-секретар.

Този печат баща ми възнамеряваше да предаде в Народния музей, но го задържа до откриването на Музея за освобождението ни. До смъртта си той не можа да предаде този печат заедно с печатничката клише за тескерета и медицинските инструменти на четата. Аз проектирам да изпълня това му намерение в едно недалечно бъдеще, както и да издам всичките му споменни бележки. Ако не бе голямата война, последните бележки отдавна щяха да видят бял свят.

Биографията и портретът на баща ми са поместени през 1914 г. в „Българска илюстрация“ и „Илюстрацията светлина“. Биографията е написана от г-н М. Радивоев.

Обещавам, като отида в Елена, да Ви изпратя портретите с биографически бележки на тати, чичо Иван, отец Галиктион Хилендарски и др. дейци, както и някои по-важни писма.

Желал бих да зная докога мога да Ви изпратя тези портрети, биографически бележки, писма и пр.?

С привет

П. С. Кършовски

Р.S. Моля Ви, отговорете ми в Плевен, дето утре вечер ще се завърна и ще се бавя няколко дни.

Същият

(Следва)

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 6. КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ И НАЙ-СТАРОТО ЕВАНГЕЛИЕ: „ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК“ / ПАМЕТТА НА МАРК ЗА ИСУС

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА / СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ / ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК / ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН? / ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС: ПРОУЧВАНЕ НА ПАМЕТТА: В НАЧАЛОТО / „ЗАПОМНЯНЕ“, 1932 г. / ПО-НАТАТЪШНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ / ПОМНИМ ЛИ СЪЩНОСТТА? / СЪЩНОСТТА НА СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС / ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ / ОЧИСТВАНЕТО НА ХРАМА / МЕЧОВЕ В ГРАДИНАТА / СЦЕНАТА С ВАРАВА / РАЗКЪСВАНЕТО НА ЗАВЕСАТА В ХРАМА / СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС

5. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И ЖИВОТЪТ НА ИСУС: СИЛНА ЛИ Е ПАМЕТТА НА УСТНИТЕ КУЛТУРИ? / НАЧАЛО НА ИЗУЧАВАНЕ НА УСТНАТА СЛОВЕСНОСТ: ЮГОСЛАВСКИТЕ РАЗКАЗВАЧИ / ПО-НАТАТЪШНИ ПОТВЪРЖДЕНИЯ / ПОВЕСТВОВАТЕЛНИТЕ ПРЕДАНИЯ В УСТНИТЕ КУЛТУРИ / ДОСТОВЕРНИ ПРЕДАНИЯ ЗА ЖИВОТА НА ИСУС / ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА УЧЕНИЕТО НА ИСУС / УЧЕНИЕТО НА ИСУС: ПРОМЯНА НА СЪЩНОСТТА / ИЗКРИВЕНИ СПОМЕНИ ЗА ДЕЛАТА НА ИСУС / СПОМЕНИ, КОИТО СЕ ПРОМЕНЯТ ПРИ ПРЕРАЗКАЗА

6. КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ И НАЙ-СТАРОТО ЕВАНГЕЛИЕ: „ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК“ / ЗА КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ: МОРИС ХАЛБВАКС / ЯН АСМАН И ИЗСЛЕДВАНЕТО НА „ИСТОРИЯТА НА ПАМЕТТА“ / КОЛЕКТИВНАТА ПАМЕТ ЗА МАСАДА / ПАМЕТТА ЗА ИСУС В „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ МАРК“ / ИСУС – НЕРАЗБРАНИЯТ БОЖИ СИН

ПАМЕТТА НА МАРК ЗА ИСУС

Ето така Марк разбирал Исус. И така го разбирала общината на Марк: Исус е Месия-Страдалец и Син Божи, чиито страшни мъки и смърт от ръцете на враговете не опровергават, а потвърждават неговото месианство. Смъртта и възкресението на Исус донесли спасение на хората. Исус не е установил Царство божие на земята по време на своя живот, но и не е възнамерявал да прави това. Той станал пример за учениците си, които също трябвало да пожертват своя живот за другите в очакване на окончателното оправдание. Исус бил оправдан от Бога, който го възкресил от мъртвите. И последвалите го негови ученици също ще страдат. Това не е лесно за разбиране, точно както не е лесно да се разбере защо месианството на Исус се съгласува с неговото страдание. Но гоненията на общината ще ѝ донесат голяма награда, когато в края на дните Исус се завърне като могъщ космически Съдия в славата си, за да установи Божието царство със своята сила.

Защо една от християнските групи имала такава памет за Исус? Както вече казах, ние си спомняме миналото, защото е свързано с настоящето, а опитът от настоящето влияе сериозно върху естеството на спомените. За съжаление нямаме друга информация за общината на Марк и за условията на нейното съществуване, която би ни позволила да разберем какво я подтикнало към подобни спомени за живота и смъртта на Исус. Остава да правим изводи от Евангелието. Въз основа на на него обаче е напълно невъзможно да се представи правдоподобна хипотеза за общината и нейната съдба.

Очевидно общината е преживявала трудности. Марк изразходва много време, обяснявайки защо това се случва. Хората, които следват Исус, ще се изправят пред всякакви изпитания, точно като Исус и както се очаквало от Исус. Гладът и войните, бедствията и особено преследванията могат да станат участ на общината (Марк 13:7-13). Но това отново е предсказано от Исус! Най-вероятно общината е трябвало да се справи с евреите и еврейските общини, които отхвърляли категорично месианството на Исус: как може един разпънат престъпник да бъде Месията! Но общината подготвила отговор: да, Исус бил разпънат (под предлог за престъпления срещу държавата), но основната причина за смъртта му бил тазиа, че той дал живота си за хората. Доказателството е неговото възкресение. Тези, които го следват, са изправени пред подобна съдба. И всичко това става по Божията воля.

Замисълът на Всевишния обаче не се изчерпва с това. Да, според древните надежди Месията трябвало да бъде владетел на велико Божие царство, а Исус не установил това Царство приживе. Но той не бил длъжен да го установява. Божият план бил различен: първо, Исус трябвало да бъде отхвърлен и убит. И месианството на Исус е потвърдено отгоре не само по време на живота му (когато той върши велики чудеса, изцелява болни, изгонва демони, възкресява мъртви, заповядва на природата), но и след смъртта му, когато в изпълнение на Писанията Бог го възкресява от мъртвите.

Но и това не е краят на историята: Исус ще стане владетел на Божието царство. Той ще се върне скоро. И когато се върне, ще съди Земята. Там ще бъде установено неговото царство, неговото владичество. И учениците му ще управляват заедно с него. Да, сега ще им бъде трудно. Но пред тях ги чака оправдание. Подобно на апостолите, които дори след смъртта на Исус не разбрали неговата мисия, вярващите също може да я разберат трудно. Но те трябва да бъдат малко търпеливи: краят е близо. И тогава Исус, който е запомнен като велик, могъщ и неразбран Божи син, който страдал и бил оправдан, ще оправдае онези, които му се доверяват и вярват в неговата изкупителна смърт и във възкресението. Тогава вярващите ще наследят великото Божие царство. Такава е паметта на Марк за миналото (Исус) и надеждата му за бъдещето на общината.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 20

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ЧАРЛЗ ДИКЕНС (1812-1870) - “СТУДНИЯТ ДОМ“ (1852—1853)

(Продължение)

Време е да обобщим темата за Канцлерския съд. Тя започва с описание на духовната и природната мъгла, която съпровожда действията на съда. В първите страници на романа думата „Милорд“ (My Lord) приема вид на кал („mud“) и ние виждаме затъналия в лъжи Канцлерския съд. Открихме символичен смисъл, символични връзки, символични имена. Побърканата мис Флайт е свързана с други двама ищци от Канцлерския съд, като и двамата умират в хода на повествованието. След това преминахме към Крук, символ на бавната мъгла и бавния огън на Канцеларския съд, на нечистотията и лудостта, чиято удивителна съдба оставя лепкаво чувство на ужас. Но каква е съдбата на самия процес, на делото „Джарндисови срещу Джарндисови“, което се проточва с години, ражда демони и унищожава ангели? Ами, както краят на Крук се оказва доста логичен в магическия свят на Дикенс, така и съдебният процес стига до логичен край, следвайки гротесковата логика на този гротесков свят.

Веднъж, в деня, когато процесът трябва да бъде възобновен, Естер и нейните приятели закъсняват за началото на заседанието и, „като наближихме в Уестминстър Хол, разбрахме, че заседанието вече е започнало. Още по-лошо, днес имаше толкова много хора в Канцлерския съд, че залата беше претъпкана - не можеше да се мине през вратата и не можехме да видим или чуем какво става вътре. Явно ставаше нещо смешно - от време на време се чуваше смях, последван от възклицание: "Тишина!". Очевидно се случваше нещо интересно - всички се опитваха да се притиснат по-близо. Явно нещо забавляваше много джентълмените юристи - няколко млади адвокати с перуки и бакенбарди стояха на куп отделно от тълпата и когато някой от тях каза нещо на останалите, те пъхнаха ръце в джобовете си и избухнаха в такъв смях, че дори се превиха на две и започнаха да тропат с крака по каменния под.

Попитахме стоящия до нас джентълмен дали знае кое дело се разглежда? Той отговори, че е делото "Джарндисови срещу Джарндисови". Попитахме още дали знае на какъв етап се намира. Той отговори, че, честно казано, не знае и никой никога не е знаел, но доколкото разбрал, процесът е приключил. Приключил за днес, тоест отложен за следващо заседание ли? - попитахме ние. Не, отговори той, съвсем е приключил.

Приключил!

След като чухме този неочакван отговор, ние се изненадахме и се спогледахме. Възможно ли е намереното завещание най-накрая да е изяснило случая и Ричард и Ада да забогатеят? Не, това би било твърде добре - не би могло да се случи. Уви, не се и случи!

Не се наложи да чакаме дълго за обяснение; скоро тълпата се раздвижи, хората се втурнаха към изхода, червени и разгорещени, а с тях нахлу навън и застоял въздух. Всички обаче бяха много весели и приличаха повече на зрители, гледали току-що фарс или представление на фокусник, отколкото присъствали на съдебно заседание. Стояхме встрани, търсейки някой познат, когато изведнъж от залата започнаха да изнасят огромни купища хартии - купища в чували и купища с такъв размер, че не се побират в чували, с една дума - огромни планини от хартиени свезки в различни формати и напълно неподвързани, под тежестта на които чиновниците, които ги влачеха, залитаха и хвърляйки ги веднага на каменния под на залата, тичаха за други. Дори тези чиновници се смееха. Като хвърлихме поглед на хартиите, видяхме на всяка отгоре титула "Джарндисови срещу Джарндисови" и попитахме един мъж (вероятно съдия), който стоеше сред хартиените купчини дали съдебният спор е приключил.

- Да -каза той, - най-сетне приключи! - и също се разсмя“.

Съдебните разноски са погълнали цялата тъжба, цялото оспорвано наследство. Фантастичната мъгла на Канцлерския съд се разсейва - и само мъртвите не се смеят.

(Следва)

ОКТАВИАН АВГУСТ: УСПЕШЕН И КОВАРЕН

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В традициите на императорския Рим Октавиан Август се смятал за образцов суверен. Но в действителност наследникът на Цезар малко приличал на идеален владетел.

Октавиан Август, в сравнение с другите римски императори (като Калигула или Нерон), изглеждал като истински ангел. Но само на заден план. Ако премахнем сравненията с откровените параноици на трона, фигурата на основателя на Римската империя би изглеждала много двусмислена...

“НАЙ-ВАЖНОТО Е ДА СЕ РОДИШ В ПРАВИЛНО СЕМЕЙСТВО“

Звездата на светската хроника и наследница на многомилионно състояние Парис Хилтън веднъж обяснила шеговито каква е тайната на успеха в живота: „Най-важното е да се родиш в правилно семейство.“

И в това отношение бъдещият "баща на Отечеството" (римското) имал изключителен късмет: семейството му се оказало най-правилното. Бабата по майчина линия на Октавиан Август била сестра на Юлий Цезар. Това предопределило цялата бъдеща съдба на момчето.

“Император Август упреква Корнелий Цина за предателството му“. Етьен-Жан Делеклюз, 1814 г.

Успешният пълководец Юлий Цезар завзел в един прекрасен момент (през 49 г. пр. н. е.) властта в Рим и сложил завинаги край на републиканското управление. Така младият Гай Октавий Фурин (това е името, което бъдещият Октавиан Август получава при раждането си) станал роднина не просто на някакъв военачалник, макар и влиятелен, а праплеменник на един могъщ диктатор.

ОПЕРАЦИЯ “НАСЛЕДНИК“

Но Гай Октавий имал двоен късмет. Цезар нямал законни деца (единствената му дъщеря Юлия починала преди завземането на властта). И когато римският диктатор се замислил за наследник, се оказало, че най-близкият му роднина е неговият праплеменник Гай Октавий.

За да проведе операцията „Наследник“ по-гладко, Цезар решил да намали толкова отдалечената семейна дистанция и – както често се правело в Рим – осиновил юношата. Според римската традиция осиновеното дете трябвало да вземе пълното име на осиновителя си и да добави своето име към неговото с наставката „ан“. Така вместо Гай Октавий Фурин се появил Гай Юлий Цезар Октавиан. По време на осиновяването си той бил само на 19 години.

Наистина, злите езици твърдели, че Гай Октавий е купил осиновяването си с цената на "противоестествен (содомски) грях". Но трябва да се отбележи, че тези обвинения идвали от лагера на републиканците - основните врагове на Цезар и Октавиан.

БЮРОКРАЦИЯТА ПОБЕЖДАВА!

Диктатурата на Цезар обаче не продължила дълго. През 44 пр. н. е., само няколко месеца след съмнителното (за мнозина) осиновяване, Юлий Цезар бил убит по време на заседание на Сената. Започнала дългогодишна война за власт, в която участвали младият Октавиан, пълководците на Цезар (най-яркият от които бил Марк Антоний) и републиканските водачи. В крайна сметка до финала на битката стигнали двама – Октавиан и Антоний.

Антоний имал военен опит, славата на сподвижник на Цезар и египетската царица Клеопатра - основната любов в живота му. Октавиан не бил нито стратег, нито воин. Но той бил ненадминат майстор на интригите и канцеларската, бюрократичната работа. В негова полза било и това, че Антоний се забъркал с египтянката. Римското общество не можело да приеме идеята, че чужденка може да стане тяхна императрица. В резултат от това бюрокрацията и ксенофобията победили.

Като претърпели пълно поражение, Антоний и Клеопатра се самоубили (през 30 г. пр. н. е.). Октавиан станал едноличен владетел. „Благодарните граждани“ не пропуснали да обявят на заседание на Сената новия владетел за „Божи син“ (divi filius) и му дали допълнително име – Август („свещен“). Трансформацията на Гай Октавий Фурин в император Октавиан Август била завършена.

“Меценат представя на император Август свободните изкуства“. Джовани Батиста Тиеполо, 1743 г.

Започва това, което следващите поколения римляни ентусиазирано ще нарекат „епохата на Август“ – време на вътрешен мир и икономическо благополучие.

“НЕ СЕ ВРЪЩАТ САМО МЪРТВИТЕ“

И така, какъв човек бил Октавиан Август? Той не бил садист. Но поради политически причини можел да бъде жесток. Ето какво пише Светоний: „След превземането на Перусия той екзекутира много пленници. Прекъсваше всеки, който се опитваше да моли за милост с три думи: „Трябва да умреш“... Когато някой молеше да не лишават тялото му от погребение, той отговаряше: „Птиците ще се погрижат за това!“

Октавиан наредил без колебание да убият младия Цезарион, син на Юлий Цезар и Клеопатра. Според римските закони детето се смятало за незаконно, но Октавиан все пак решил да премахне този, в чиито вени тече кръвта на Цезар – официален кумир на новата власт. Подобно на якобинските терористи по време на Френската революция, Октавиан смятал, че „само мъртвите не се връщат“. И че най-добрият начин да се премахне заплахата е да се унищожи нейният потенциален носител.

Екзекутирали и законния син на Марк Антоний (от римлянката Фулвия). Но от друга страна, децата на Антоний от Клеопатра били оставени живи: Август не ги смятал за опасни.

Удивително е, че този човек, толкова безмилостен към политическите противници, показал пълно благодушие към престъпниците. Любимото занимание на новия суверен било "раздаването на правосъдие". Август ръководел много наказателни процеси, където (като булгаковския Понтий Пилат) се опитвал да спаси подсъдимия, който му допада, с „правилни“ въпроси.

СТРАЖ НА „ДУХОВНИТЕ ЦЕННОСТИ“

В личния си живот Август бил също толкова противоречив, колкото и във всичко останало. Въпреки слабото си здраве, той водел от младостта си живот, който в никакъв случай не бил аскетичен. „Това, че живее с чужди жени, не се отрича дори от приятелите му“ - твърди Светоний.

А Марк Антоний упреква ласкаво Октавиан в едно свое писмо: „Защо си огорчен? Защото живееш с кралица [Клеопатра]? А уж че живееш само с Друзила? Жив да не бъда, ако докато четеш това писмо, не си преспал с твоята Тертула или Терентила, или Руфила, или Салвия, или всички наведнъж?“

Октавиан се женил три пъти. Първите му две съпруги - Клодия и Скрибония - не му били особено интересни като жени. Това били чисто политически съюзи. Но той се влюбил в Ливия Друзила от пръв поглед. Тя станала третата му съпруга - и единствената наистина близка.

Вярно, когато се запознали, Ливия била омъжена и бременна в шестия месец, но Октавиан принудил съпруга ѝ да ѝ даде развод. Сватбата станала веднага.

След идването на власт бившият разпътник Август се превърнал в строг пазител на морала и семейните ценности. Възраждане на разклатените "духовни ценности", връщане към "патриархалната чистота на нравите" - това била една от основните точки в програмата на Август. Тези, които не искали да се върнат към патриархалната чистота, били изправени пред тежки наказания.

Профил на Август на древноримска златна монета

В борбата срещу разврата старецът не пощадил дори собствената си дъщеря Юлия. Скандалната красавица била заточена на малкия остров Пандатария. Поетът Овидий бил изпратен още по-далече заради фриволните си стихове - в град Томи (днешна Румъния). Там класикът на латинската литература починал.

„СОЦИАЛНИЯТ КОНТРАКТ“ НА ОКТАВИАН АВГУСТ

Август покровителствал изкуствата. Последвали го и приближените му благородници: всеки искал да подражава на суверена. Името на един от тези хора - Гай Меценат - дори станало нарицателно.

В Рим били издигнати великолепни сгради. Август гордо казвал, че „е приел Рим тухлен и ще го остави мраморен“.

Но основното постижение на Октавиан е "общественият договор" между императора и римското общество. Римляните си затворили очите за липсата на републиканските свободи и дори се съгласили да изтърпят целенасочените репресии. В замяна на това владетелят им осигурявал вътрешна стабилност.

Със смъртта на Октавиан (14 г. н. е.) завършил и неговият златен век. Наследниците му - колкото по след него, толкова по-груби - започнали да нарушават обществения договор, който като цяло бил основната гаранция за императорската власт.

Запасът от стабилност на системата на властта, създаден от Август, бил достатъчен за половин век. Което обаче в политиката може да се счита за много солиден показател. По същия начин мислели и самите римляни, които оценявали епохата на Август като най-щастливата в историята на императорския Рим...