Учителски синдикати...

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX; СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ; ЦАР ЙОСИЯ (640-609 г. пр. н. е.); ВАВИЛОНСКИЯТ ПЛЕН

ГЛАВА 4. САДУКЕИ И ФАРИСЕИ

СЛЕД ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН; РАЗДЕЛЯНЕТО НА ЕВРЕИТЕ И САМАРЯНИТЕ; САДУКЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА МАКАВЕИТЕ; КНИГАТА ДАНИИЛ; ВЪЗКРЕСЕНИЕТО НА МЪЧЕНИЦИТЕ; ФАРИСЕИТЕ; ЗАЛЕЗЪТ И РАЗЛОЖЕНИЕТО НА ФАРИСЕИТЕ; ВЪСТАНИЕТО НА АРИСТОБУЛ; ПОМПЕЙ И ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ

ГЛАВА 5. РИМ И ЦАР ИРОД

СЛЕД ПРЕВЗЕМАНЕТО НА ЕРУСАЛИМСКИЯ ХРАМ; МЕСИЯТА ОТ ДОМА НА ДАВИД; ЕСЕИТЕ; ВЪЗВИСЯВАНЕТО НА ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ЕСЕЯТ МЕНАХЕМ; ВОЙНАТА НА СИНОВЕТЕ НА СВЕТЛИНАТА СЪС СИНОВЕТЕ НА ТЪМНИНАТА; ИРОД И МАРИАМНА; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ

ГЛАВА 6. “ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”

”ЧЕТВЪРТАТА СЕКТА”; КНИГАТА НА ЕНОХ; СЛЕДВАЩИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ВЪЗНЕСЕНИЕТО НА НЕБЕТО; САТАНАТА; ХЕГЕМОНЪТ; ИМЕТО НА МЕСИЯТА; ЗИЛОТИТЕ И ЕСЕИТЕ

ГЛАВА 7. ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА

ВОЙНАТА; ХАОС ИЛИ ОРГАНИЗАЦИЯ?

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО ИЗТОЧНИЦИ; РИМСКИТЕ ИЗТОЧНИЦИ

ГЛАВА 8. ИСУС И ИЗТОЧНИЦИТЕ

ЕРЕТИЧНИТЕ СЪЧИНЕНИЯ

Разбира се, ние можем да предположим, че всичките тези изчезнали текстове - „История“-та на Юст Тибериадски, фрагментите от Тацит, Антоний Юлиан и дори цялата книга на Филон Александрийски за преследването на юдеите по времето на Тиберий – не са казвали нищо за привържениците на Исус, а абзаците у Йосиф Флавий са се появили някак си така.

Но ето къде е проблемът: ние имаме също един огромен клас съчинения, в които името на Исус се споменава, нещо повече, те са били посветени специално на Исус, ние знаем съвсем точно за тяхното съществуване и въпреки това те също са изчезнали – завинаги или за векове.

Аз говоря, разбира се, за текстовете, признати от победилата християнска фракция за еретични. Не говоря сега за историческата ценност на тези книги – да си представим за миг, че те са съдържали абсолютни измислици, глупости и фантазии, че не представляват никаква историческа ценност и не хвърлят никаква светлина върху генезиса на християнството. Но поне едно не може да им се отрече – че съвсем точно са били посветени на Христос. И ако тези текстове не са достигнали до нас, това съвсем не е, защото ебионитите, елхасаитите, гностиците, манихейците, валентинианите, сатурнилианите, маркионитите и монтанистите не са съществували изобщо.

Тях ги няма, защото от IV в. нататък църквата си присвоила правото да унищожава тези текстове и тя използвала това право непрекъснато в продължение почти хиляда и няколко години.

Нещо повече, нещата изглеждат още по-странни. „ Пистис София“, „Тричастната Епиноя“, „Тайната книга на Йоан“, „Евангелието от Филип“ - всичките тези съчинения са написани не по-рано от средата на II век и от самото начало се смятали от римската църква за еретични.

Но в историята на християнството има множество други съчинения, които са играли огромна роля за неговото формиране, които не често или никога не са били смятани за еретични, които се цитирали с одобрение от бащите на църквата и дори служели за основа на Евангелията, а след това били зачеркнати от историята на християнството – за дълго или даже завинаги.

Да вземем например текста, известен като „Евангелие от евреите“. Това евангелие се смятало за почти канонично. Блаженият Йероним пише в края на IV в., че то „се нарича от доста хора истинското Евангелие от Матей“ [1]. Евангелието преживяло успешно времето на „страшните римски гонения“. Блаженият Йероним дори го превел на латински!

Единственото, което не издържал този текст, бил триумфът на църквата. След превръщането на християнството в държавна религия той бил унищожен, въпреки че – или защото - бил истинският текст на Евангелието от Матей.

Един от най-ранните християнски писатели бил Папий Хиерополски, когото Ириней Лионски нарича ученик на апостол Йоан. На прага на II век Папий написал безценна за нас книга, която съдържала достигналите до него изказвания на Исус.

Ортодоксалността на Папий не подлежала на съмнение. Евсевий Кесарийски цитирал с желание запазили се от него откъси. Но книгата на Папий не стигнала до нас, а била един от най-ранните и съвсем точно съществуващи сборници с поучения на Христос.

Или ето накрая трети пример. Съвременните учени единодушно смятат, че Лука и Матей са имали общ източник – т. н. Q (Quelle). Това бил сборник с изречения на Исус, написан на гръцки. Че е бил написан на гръцки, следва от факта, че заимстванията от него у Лука и у Матей изглеждат съвсем еднакво. Не е трудно да разберем, че Q е бил още по-ранен и още по-ценен източник от Лука и Матей. Но не е дошъл до нас.

Ние знаем съвсем точно, че той е съществувал. Как е станало така, че до нас не е достигнала свещена книга, която била източник за цели две Евангелия? А ако тази книга е била унищожена като еретична, как се съгласува това с твърдението на победилата църква, че правилното християнство е било първично, а ереста – вторична?

От тези примери виждаме, че християнската цензура е унищожавала в продължение на столетия книги, в които за Исус се е говорило не това, което трябва, и не така, както трябва. Трудно е да си представим, че тази цензура е унищожавала само книги, които смятала за еретични, но направила при това изключение за Тацит и Юст Тибериадски. Трудно е да си представим, че християнските цензури са си казали: „Това е фрагмент от проклетия гностик Валентин, който клевети нашия Господ Исус Христос, и ние ще го изгорим, а това е фрагмент от велигия езически историк Тацит и ние няма да го докоснем“. Още по-трудно е да си представим, че за победилата църква не само гностиците или маркионитите, но и питагорейците, стоиците и киниците – всички са били еретици.

С какво са важни тези книги?

Да вземем само един случай. Този случай е толкова значим, че ще се върнем към него още не един път. А сега ще го разгледаме само накратко.

Сред многото еретични книги, които не са доживели до наши дни, била една книга на еретика Елхасай.

Ние знаем много малко за този текст. Някои детайли за него съобщава неуморимият борец с ересите Иполит Римски [2].

Според същия Иполит названието на една секта произлизало от името на нейния основател – еретика Елхасай, живял по времето на Траян, или през 10-те години на II век. Учението на този късен ересиарх съдържало, разбира се, злостна ерес в сравнение с учението на римската църква, която винаги вярвала в правилния Христос.

Злостните еретици елхасаити се споменавали от победилата църква много пъти. В средата на III в. с тях се борел Ориген. Епифаний от Саламин се оплаквал в края на IV в., че много християнски общини край Йордан се състоят именно от елхасаити.

Едва ли добрите християни са страдали силно през XIX в. за загубата на това богоотвратително и несъмнено внушено от Сатаната съчинение.

Освен това много добри християни през същия XIX в. сигурно са били чували за учението на пророка Мани. Той бил някакъв източен пророк, който противопоставял доброто на злото, духа на материята. От това противопоставяне произлязла даже думата „манихейски“. По-напредничавите читатели биха могли да знаят, че Мани наричал себе си апостол на нашия Господ Исус Христос, Печат на Пророците и същия Утешител, чието пришествие обещал Исус в Евангелието от Йоан, което било, ако си помислим, малко странно. Защото Мани проповядвал в Персия и Индия – какво общо имал със западния Исус?

Докато за книгата на еретика Елхасай и за учението на пророк Мани било известно само от трактатите на войнстващите ортодокси, бедата не била голяма. Бедата започнала тогава, когато през XX в. един след друг започнали да се намират оригинални манихейски текстове.

Тогава станало ясно, че Мани не бил основател на религия, а само религиозен реформатор. А сектата, към която принадлежали неговите родители, била именно елхасаитска.

Главна особеност на тази секта било постоянното, ежедневното кръщене. Елхасаитите постоянно се миели с вода и кръщавали даже зеленчуците, с които се хранели. Кьолнския манихейски кодекс нарича нарича тази секта „баптисти“ („кръщаващи“, от гр. βάπτισμα, „кръщене“ – бел П. Н.). Елхасаитите/баптистите спазвали фанатично Мойсеевия закон и имали строга, напълно кумранска йерархия, наказваща със смърт за всяко неподчинение на по-старшите.

Освен това, никакъв техен основател „Елхасай“ не е имало. „Елхасай“ е развален арамейски израз - „Ел Хасай“, което ще рече Скрит бог.

Елхасаитите чакали завръщането на Скрития бог Исус Христос точно така, както по-късно шиитите ще чакат завръщането на Скрития имам.

Ние по дефиниция предполагаме, че вярата в Исус се е разпространявала само по територията на Римската империя, където била подложена на ужасни гонения. Това е в общи линии доста странно: защо хората, подложени на тези гонения, просто не са отишли там, където Рим не би могъл да ги достигне?

Отговорът се състои в това, че те са отишли!

Юдея се намирала на границата с Римската империя и на изток от нея лежали Арабия, Партия, Осроене и Адиабена – земи, където ги нямало омразните за юдейските миленаристи римляни и където плюс това населението говорело на родния за палестинските евреи арамейски език. Общините на елхасаитите се разселили по цяла Трансйордания, Персия и Арабия и едно от местата, където живеели тези миленаристи, практикуващи ежедневно ритуално миене и отказващи се категорично от виното, бил град Медина.

Разбира се, много жалко е, че не познаваме книгата на Елхасай. Тя е сред изгубените книги. Но в дадения случай фактът, че има съобщение, е по-важен от неговото съдържание.

Оказва се, че вярващите в Исус съвсем не са живели само на територията на Римската империя. Мнозина от тях след падането на Храма, напротив, избягали там, където не е стъпвал римски крак. И там те били толкова влиятелни, че просъществували почти хиляда години и се оказали причастни не само към раждането на манихейството, но най-вероятно и на исляма.

И след това ни казват, че Исус е бил незначителен пророк, чието разпятие е останало незабелязано от неговите съвременници?

БЕЛЕЖКИ

1. Бл. Иероним, Толкование на Евангелие по Матфею, 12, 13.

2. Hyppolytus of Rome. Refutation of all Heresies, 9, 8, Ante-Nicene Fathers, Vol. 5. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886.

(Следва)

Васил Левски – Сметки, бележки и други – 8

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, всичките негови писма, които успях да намеря, и протоколите от разпитите на трите следствени комисии, разследващи обира на пощата в прохода Арабаконак (третата комисия – Софийската – разпитва и заловения по-късно Васил Левски).

Сега продължавам с документите, събрани от Димитър Страшимирав във втората част на първия том на книгата му „Васил Левски. Живот, дела, извори“ (1929 г.) - „Сметки, бележки и други от Васил Левски“.

Павел Николов

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7.

№ 165

Пълномощно за окръжен организатор

На Таню Стоянов с граници: Джумайско, Осман-Пазарско, Провадийско, Добричко, Котленско и пр., под ведомството на Сливенския революционен окръг. Особена препоръка пред съчувственици. Подробно обозначение на функциите.

1872, 15-ти ноем.[ври]

Пълномощно

Носещият това писмо под името Кадир Афяз (Т. Стоянов), което име той според обстоятелствата може да променя, като предварително яви за това в окръжния център, от който и зависи [ще взема и ще дава] за всичко. Същото лице се препоръчва от няколко места [частни комитети] като искрен, деятелен и постоянен работник в святата ни народна цел, която се отнася за освобождението на милото ни отечество България. Следователно на това лице, като има от няколко места препоръчителни писма за работник, му се дава това пълномощно да действа по местата: Джумайско, Осман-Пазарско, Провадийско, Аджиоллу-Пазарджишко и в Котленска област като: Медвен, Градец, Жеравна и пр., т.е. да съставя частни револ.[юционни] комитети по наредбата на устава. И от тези места ще взема и на двама души под бележка имената: председателя и от първите им юнаци един, които трябва да се отбележат в окръжния център, правилното и промененото име на председателя и на по-първия юнак. На упълномощеното лице се дава пълно доверие в работата му, затова се приканва всеки от речените места да уважава неговите приказания. И всичко, което се е взело и дало с това упълномощено лице, ще се явява писмено в окръжния център, откъдето пък от време на време ще се дава сметка на Ц. комитет за всички действия, които са към окръжния център. Упълномощеното лице ще разясни всичко как трябва да се работи, и писмените споразумения под какви бележки трябва да стават, да не може неприятелят нищо да разбере, ако нещо попадне в ръцете му. Ц. комитет с всичките речени места ще взема и дава чрез окръжния център за всичко. Следователно и на всеки един, за каквото и да иска да се отнесе до окръжния център Стамболлу Мехмед Ефенди. [1]

Аслан Дервишооглу Кърджала

1872, дек. 20-ти №-р 4-ти за Иван Муратооглу Афазаа в Тулчанско окръжие. [2]

Н. Б. II. А., п. 60, № 8080.

Арх. т. I, № 42, стр. 71

1. Сливен.

2. По-късна бележка на Левски. Навярно същото пълномощно е дадено и на друго лице. Отбелязани са датата на даването, името (псевдонимът) на лицето и местоназначението му за работа.

№ 166

Бележки и сметки [1]

I.

Разходи за кон

Конски раз.[носки] извън емат

Ковани двата крака - 6:10

Каяр четири крака - 6:

Кован - 12:

--------------------

24:10

Един кон каяр, а другият кован - 12

наново един каяр - 6

Чесало, гребен и гебре - 5:

Гем, юлара два и два колана и терлик - 62:10

----------------------

110:10

1. Навярно отбелязването върху листа е започнато на обратен от Сливен път към Новозагорско и допълнен постепенно, или доизкаран по памет след пристигане в Ловеч.

II.

Чорбаджии в Н. Загора (шифър)

в н. заго. [Нова Загора]

Съмнителни бога[таши] и първен[ци]

х. 968683. 838999978677 [1]

х. 9987958687, х. 8891829497 [2]

х. 95918891829984, х. 859487779497 [3]

8286958684999091. х. 90839497 [4]

х. 34918382869558684 х. 988687778697 [5]

929989184 х. 91897197 [6]

8382998881 х. 976989770497 [7]

1. Дешифрирани по ключ инв. № 8103: Хаджи Госп[подин] Славов.

2. X. Андон х. Митев.

3. X. Димитър х. Пенчев.

4. Тодораки х. Коев.

5. X. Ристодор х. Бончов.

6. Зафир х. Ильов.

7. Стамо х. Вълчев.

III.

За купуване револвер

заемам 3 наполеона гр. 273 за револвер на Дяда х. Ма.[карий]

IV.

Лични разходи

Мои

за изкърпване на обувките ми - 10

гребен – 3

V.

Изпратени две писма

Писмо до Стамболу Мех. Ефен. №-р 46

Писмо до Едирнели Афъзаа №-р 47

VI.

Отбелязани от Карлово: три телеграми,

поща за Тракия и поща за София

В Кар[лово] на изпаднал

наш И. С. - 110

на Тракийска поща - 20:1/2

телеграма пла.[тени] три - 61:1/2

на Тракийска поща - 40

на Тракийска поща за София - 104

за тескерета две - 336

кифиллимета две - 24

VII.

Поща за Търново (12.XII) и две тескерета

на пощата за Тър[ново] 12 дек. – 45 1/2

за тескерета две - 25

пагуба от жълтици – 6

VIII

Помощ на арестуваните ловчанци

На 18 дек. 1872 на ловчанските затворници [1]

В София, за двама души - 200

1. Сумата трябва да е изпратена от Ловеч.

X.

Подробен маршрут от последното пътуване на Левски от Ловеч, Троян, Карлово, Т. Пазарджик, Панагюрище, Копривщица, Пловдив, Хасково до Сливен-Котел, и обратно през Пазарджик

В Кар[лово] разноски за кон и за мен - 32:

Пазар[джик] дребни раз. [ходи] - 30:

Панаг[юрище] за кон и за мен, и дребни др. - 28:

Копр[ивщица] за кон и за мен – 29 1/2

Стрел[ча] с коня заедно - 18:

Плов[див] дребни и кон - 23:

Ени-маале - 8: 1/2

Аскюю с коня и дребни - 37:

Чир.[пан] с коня и дребни - 12:

Ес. Заа. [Стара Загора] с коня и дребни - 28:30

Ени заа. [Нова Загора] дребни - 17:

Сливен с два коня и дребни - 19: 1/2

Вечеря - 17:10

Коте.[л] дребни - 5:15

------------------------

309:25

Слив[ен] с коне и дребни - 16:

Ени заа. [Нова Загора] с коне и дребни - 18:

Ески Заа [Стара Загора] дребни - 8:

Чирпан с коне двама - 17:30

Пловд.[див] дребни - 12

Пазард.[жик] дребни – 19

-----------------------------

400:15

От първи дек. до 25-ти още един конник - 302

Спирам се в една тайна къща от 10 дек.

Н. Б. II. А., п. 60, №8111

№167

Адреси и лица

Бележка за пощата (пощальона) в Ст. Загора трябва да знае К. [Колю Ганчев].

Едирнели Афъзаа. В Заара е г-н К., за когото ви казах в Сливен, когато бях там.

От днес ще гледате назначения ви адрес, а отдолу градът ще се пише различно.

Пощата трябва да познава мястото, иначе не!

Ас. Дер. Кърджала

Н. Б. II. А., п. 60, № 8085.

Арх. т. I, № 43, стр. 72

№ 168

Квитанции

I.

На Ст. Загора и Орханийско

№ 103-ти

Месец ное[мври] 20 - 1872

ЦБРК

в България

Приехме от ЧБРК в Едернели

Афъзаа гр. 1206 или

хиляда двеста и шест от

наполеона гр. 91 деветдесет и един

Чрез касиера

II.

№ 104-ти

Месец ное[мври] 28 - 1872

ЦБРК

в България

Приехме от ЧБРК в Юдачооглу

Селиникли гр. 1280, или хиляда и

двеста и осемдесет от л. т. 104 сто и четири

Чрез касиера х. Асанаа.

Н. Б. II. А., п. 60, № 80816  

№ 169

Оплакване на Левски [1]

На 27 януари 1873 г. Левски се оплаква в затвора в София пред трима другари, един от които запазва думите му. Само 20 заптиета го пазили от Ловеч до Търново и до София и никой не излязъл да го спаси. Българският народ още спал. Предаден от ловченец. Той пръснал турците, които го обградили, но те стреляли и го ранили.

Ах Българийо, Българийо! Защо си толкова заспала! Събуди се, събуди се от дълбокия сън! Стига вече, 5 века близо! Аз, сиромахът, уловен от ловчанец предател в село Къкрена на хана на края, уловен от 20 души заптиета и няколко души български изроди. С мен си имах двама братя верни мои другари решителни и те не ме оставиха. От потираджиите лесно щяхме да се избавим, защото беше късно. През нощта, като ги прегазих и едногото ударих, те хвърлиха от 20 пушки нагоре изведнъж на мен; раних се от едната пушка на лявото ухо. Оттам ни закара при каймакамина в Ловеч, и оттам без забава в Търново ни изпратиха при пашата. А той след един час ни върна от Търново за София и ни изпрати дотам с 20 души заптиета. Ах!! Помислих аз на ума си; страшно е да извикам като лъв на Балкана: Елате, мои мили братя българи, решителни юнаци! Мен отървете от 20 заптиета! По пътя няма никой и аз бях все с надежда...

Събуждайте се, събуждайте! И на оръжие ставайте!

Сега е време за революция... Турска сила вече пада. На моето място има друг, но не се е явил още. Никой от Вас да не се разпуска, работата вършете, не се плашете!!...

Аз вече отивам, Богу дух ще предам... [2]

1. Тези думи Левски е изрекъл на 27 януари 1873 година в тъмницата в София, сутринта в 10 /г часа по турски, на разсъмване, пред трима души. И когато ги е изрекъл, е плакал. Те били написани на бял лист без подпис и предадени на Берона от Марин Станчов, от Лясковец, другар на Левски (бел. в книгата на д-р В. Берон „Археологически и исторически изследвания", стр. 270,1886 г., от която взимаме и самия текст).

2. На този документ трябва да се гледа като плод на народната фантазия. И ние като такъв го поместваме тук. Има цена като най-пресен източник за народното съчувствие към катастрофата с един любим национален герой. И при това не е лишен и от някои ценни и фактически указания. Може да предположим, че е творчество на лице, отблизо познаващо Левски, което, изглежда, е могло да подражава до известна степен мисълта и начина на изразяване у Левски.  

№170

Списък на спомоществователи

Бележката няма нито дата, нито обозначение на местопребивание- то на лицата. Липсва и знакът на обозначените вноски.

Спомоществования

Кирко Петров - 150

Ив. Петров - 60

х. Мичо Караяз - 120

х. Гьока Павлов - 200

Кирко х. Иванов - 50

Минчо Вазов - 50

х. Димитър - 150

Петър Дончов - 80

Ив. поп Станчов - 300

Мичо Шешеджиев - 40

Ив. Бушнак - 120

Танчо Дамянов - 400

Петър Глигоров - 80

Ив. Пиперков - 50

х. Цочо Кирков - 100

Иванчо Недков - 70

Н. Б. II. А., п. 60, №8117

„Стани и върви“: кой е посягал срещу мъртвия Ленин

ИЗТОЧНИК: ГАЗЕТА.RU

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Докато бил жив, Владимир Ленин бил в постоянна опасност. Но дори Мавзолеят не успял да защити вожда от недоброжелатели.

Стрелял в Ленин и „умрял за народа“

Първото посегателство срещу мъртвия Ленин било извършено десет години след поместването на тялото на вожда в Мавзолея – на 19 март 1934 година.

В този ден един от посетителите на гробницата се приближил с опашката до саркофага, след това внезапно извадил от джоба си револвер и, без да се цели, стрелял два пъти в балсамираното тяло. Към него се спуснала охраната, но не успяла да направи нищо, мъжът се самоубил.

Посетителите на Мавзолея били изведени веднага от помещението, забранили им да разказват каквото и да било за инцидента. Оказало се, че е стрелял 46-годишният Митрофан Никитин – работник в подмосковския совхаз „Прогрес“. Не били намерени никакви свидетелства за психически заболявания. По данни на следствието в деня на покушението Никитин заминал преднамерено от родното си село Куркино за Москва. От гарата отишъл направо на Червения площад. В джоба на самоубиеца намерили също така предсмъртна бележка.

„Наоколо е нищета, глад, робство, зверство, унилост. Хората са затънали в лъжа, страхуват се един от друг, страхуват се да кажат нещо излишно, знаейки, че зад гърба им стоят ГПУ, изтезания, смърт. Хората от изтощение, от глад падат и умират като мухи. Още много милиони ще загинат от комунизма, от тази химера, от абсурда. Работя от тринадесет години, съвестта ми е чиста, за истината съм готов да отида на всякакви мъчения. Аз, Никитин Митрофан Михайлович, умирам с радост за народа“ - признава работникът. Към своето писмо той е приложил и писмо до Кулков, секретар на Пролетарския районен комитет на партията, в чийто обхват се намирал родният му колхоз.

Както се оказало, по-рано Никитин се опитвал да изрази своето възмущение по друг начин. Така, като работил в „Прогрес“ около една седмица, започнал да се кара с ръководството и да пише заявления, в които молел да се обърне внимание на масовото пиянство и на разхайтеността на работниците, а също така на процъфтяващите измами и кражби. По думите на Никитин, основният проблем се състоял в директора на совхоза, който установил принцип за неравно разпределение на хранителните продукти.

„Защото складът съществува само за началниците. Работниците виждат всичко, но какво могат да направят. През пролетта всички ще се разбягат, предричам ви го“ - съобщавал Никитин, призовавайки секретаря Кулков най-малко да разследва първопричината, довела до „измръзване“ на картофите и други зеленчуци.

Копия от писмото и бележката на Никитин били предоставени в същия ден на Йосиф Сталин. Оригиналите били отбелязани с гриф „Секретно“ и предадени в личния архив на секретаря на ЦК, където останали шестдесет години. Днес цялата документация по инцидента се пази в Архива на Президента на РФ във фонда на Сталин.

Тухла, вария и чук – какво се наложило да преживее саркофагът

Следващият опит „да се доунищожи“ мъртвия Ленин станал по време на „размразяването“ - през 1959 година. Тогава един от посетителите на Мавзолея решил да атакува саркофага и ударил по стъклото с чук, от което то се пропукало надълго. Мъжът бил задържан веднага – името и по-нататъшната му съдба не са се запазили в историята. Според непотвърдени сведения, той бил изпратен в психиатрична болница, където го оформили като „безименен пациент“.

Делото на предшествениците поел жител на Киргизстан, който дошъл със самолет в Москва специално за това. През юли 1960 година мъжът с фамилия Минибаев също влязъл спокойно в гробницата и се насочил към тялото на Ленин.

По-нататъшните развития на събитията не могъл да предвиди никой: мъжът скочил внезапно върху бариерата около саркофага и с удар на крака си строшил стъклото.

Според протокола за разпит, той обмислял своята идея в продължение на няколко години и искал да разруши ковчега с тялото на Ленин до основи, ако не му попречи охраната. Освен това, Минибаев не можел да избере известно време и обекта за своята атака. По това време в Мавзолея се появил „съсед“ на Ленин – след март 1953 година там поставили балсамирания Сталин.

Както докладвал в Централния комитет на Комунистическата партия на Съветския съюз министърът на здравеопазването на СССР Курашов, по време на това покушение не минало без щети за вожда – малки парчета от стъклото повредили лицето, във връзка с което Мавзолеят бил закрит за няколко месеца. Докато учените от специалната биохимична лаборатория оправяли Ленин, други специалисти се заели с укрепване на саркофага: новото му стъкло било направено от особено здрав материал.

Буквално след година с ковчега се погаврила една една жена – някоя си Смирнова, минавайки покрай тялото, изпсувала грубо на майка по адрес на Ленин, изплюла се върху саркофага и замерила стъклото му с камък. Причините за внезапната агресия не били изяснени.

Още един камък полетял към Илич през 1962 година. Хвърлил го агресивно настроен пенсионер т подмосковския Павловский посад с фамилия Лютиков. Както изяснили по-късно силовите органи, за своето „покушение“ мъжът се готвел в продължение на две години и през цялото време пишел антисъветски писма в централните вестници и посолствата на западните страни.

След четири години хвърлил вария към саркофага жител на Краснодарския край с фамилия Ватинцев, но не си навлякъл от своята постъпка никакви последствия. По-късно тримата последни злосторници – Смирнова, Лютиков и Ватинцев – били обявени за невменяеми.

Кървави покушения срещу вожда

Няколко следващи покушения срещу тялото на Ленин имали по-сериозни последици. През септември 1967 година около Мавзолея прогърмял първият взрив – възпроизвел го жител на Литва с фамилия Крисанов. Мъжът, за когото не се е запазила повече никаква информация, взривил върху себе си колан с експлозиви непосредствено пред входа на гробницата на вожда. В резултат от произшествието загинали няколко души. Но, както твърдят някои източници, единствена жертва станал Крисанов – хората, намиращи се в непосредствена близост, се отървали само с тежки рани.

Един случаен свидетел на произшествието, фотографът от Запорожието Бурбовский, си спомня по-късно: „Всички изтръпнаха. След това публиката се пръсна с викове на всички страни.

Когато потокът от хора се оттече, гледам: край мене минава млад мъж, вдига си панталоните – по краката му тече кръв. Мъж носи момиче – кракът на момичето е почти откъснат и се люлее. Пред входа на мавзолея лежи мъж с вътрешности, изтекли на паважа, а до него – друг млад човек, над когото са се навели няколко души“.

След септемврийските събития било решено да се установят в Мавзолея нови прибори и апаратура за управление на инженерните системи. Освен това, били заменени около 12 хиляди мраморни блока, укрепени били всички конструкции, а също така бил усъвършенстван и саркофагът. В създаването му участвали водещи московски заводи, които снабдили съоръжението с много здрави укрепления и специално бронирано стъкло, осигуряващо защита от куршуми и взрив.

Новият саркофаг бил сложен в Мавзолея през април 1973 година. Именно това обстоятелство успяло да запази тялото на Ленин от унищожаване по време на следващата атака, която станала буквално след няколко месеца – на 1 септември. Тогава, в Деня на знанията, в гробницата на вожда влизали на тълпи ученически групи. Като се възползвал от големия поток посетители, към тялото се приближил злосторникът, когото взели за учител поради интелигентния му вид.

Той се приближил бавно до саркофага с опашката, а след това съединил незабелязано контактите на самоделно устройство, в резултат от което последвал мощен взрив.

От „учителя“ останала само една ръка и част от главата му, затова да се установи личността, както и мотивите за престъплението, не било възможно. Това засвидетелствал пристигналият на мястото на взрива бъдещ ръководител на КГБ Юрий Андропов.

В резултат от произшествието тялото на Ленин останало невредимо благодарение на новия саркофаг. Но без жертви този път не се разминало: загинала семейна двойка, която дошла в този ден на екскурзия от Астрахан. Тежки рани получили също така четирима ученици и един войник от Кремълския полк, който бил блъснат от взривната вълна в стената на Мавзолея.

“Стани и върви!“

Всичките следващи опити за атаки на Мавзолея имали вече по-незабележителен характер. Така на 15 март 2010 година 33-годишният жител на Подмосковието Сергей Карпецов успял да премине през загражденията, качил се на трибуната на Мавзолея и започнал да призовава гръмко минувачите да бъде погребан Ленин и разрушен Мавзолеят. При задържането оказал съпротива и стрелял в един полицай с травматичен пистолет.

„Привлякох вниманието към такъв проблем като събарянето на мавзолея. На мене мавзолеят не ми харесва, защото в него лежи мумията на антихриста. Считам постъпката си за осъзната и адекватна“ - заявил по-късно Карпецов за вестник „Масковский комсомолец“. Както успяло да установи следствието, в момента на задържането си мъжът вече бил търсен за грабеж.

Използвали се и съвсем необичайни способи да се премахне тялото на Ленин – призовавали вожда да си отиде самостоятелно.

Така на 19 януари 2015 година двама активисти на артгрупата „Синий всадник“ („Синият конник“ - бел. П. Н.) донесли на Червения площад шишета със светена вода и започнали да поливат с водата Мавзолея, викайки: „Стани и върви“.

Както обяснили по-късно „конниците“, те се опитвали да повторят библейския сюжет, според който с тези думи Исус се обърнал към изцеления от него лежащ болен. Но Ленин не си тръгнал, а активистите били задържани от полицията.

Да съживят Ленин се опитали и през март 2019 година – този път с помощта на зехтин. По данни на източник от правоохранителните органи за информационната агенция РИА „Новости“, на Червения площад полицията задържала мъж с шише зехтин. Той поливал с него Мавзолея, като викал: „Стани, стани!“

Впрочем, нарушителят не успял да стигне до Мавзолея – той поливал само паветата. „Достъпът до там сега е преграден, всичко ставаше наблизо, затова Мавзолеят изобщо не пострада“ - уточнил източникът. Известно е, че гробницата беше затворена за профилактика от 18 февруари до 16 април.

По признание на самия задържан, да дойде на Червения площад го подтикнали „вътрешни мотиви“. Както посочила в рапорта си сътрудничка на полицията, той искал да възкреси вожда. Не задържали мъжа – направо на местопроизшествието полицаите съставили на „възкресителя“ административен протокол за дребно хулиганство. Задължили го да плати глоба от 500 рубли.

Българите сме произлезли от динозаврите...

Нобелови лауреати – 1963 година

Мария Гьоперт-Майер (Maria Goeppert Mayer)

28 юни 1906 г. – 20 февруари 1972 г.

Нобелова награда за физика (заедно с Юджийн Уигнър и Ханс Йенсен)

(За откритията ѝ, засягащи структурата на ядрената обвивка.)

Германско-американският физик Мария Гьоперт-Майер е родена в Катовице (днес в Полша). Тя е единственото дете в семейството на професора по медицина Фридрих Гьоперт и Мария Волф, учителка. След преместването си в Щатите тя англизира изписването на моминската си фамилия (от Göppert на Goeppert – бел. П. Н.). Когато Мария става на четири години, семейството ѝ се мести в Гьотинген, където бащата става професор в катедрата по детски болести към местния университет. Близки приятели на семейството са Макс Борн и Джеймс Франк. Сред другите им познати са не малко физици от Гьотингенския университет, занимаващи се със създаването на новата физика, обвързваща своите постановки с квантовата механика. Бащата поощрява рано появилата се любов на дъщеря му към науката, взема я със себе си сред природата, показва ѝ слънчеви и лунни затъмнения, събира заедно с нея колекция от изкопаеми.

Мария се учи превъзходно в градското училище, но знанията, които получава там, не са достатъчни за постъпването ѝ в университета, където иска да учи математика. Затова през 1921 г. постъпва във „Фрауендштудиум“ – частно подготвително училище за момичета, ръководено от суфражистки. Но училището е закрито поради липса на средства, преди Гьоперт-Майер да завърши пълния тригодишен курс, поради което тя се занимава самостоятелно, успява да издържи приемните изпити и през 1924 г. е приета в университета.

По това време Гьотингенския университет е водещ център за изследване в новата област на физиката – квантовата механика. Когато Макс Борн кани Гьоперт-Майер да участва в работата на ръководения от него физически семинар, интересите ѝ се пренасочват от математиката към физиката и тя се съсредоточава върху квантовата механика, която се занимава с поведението на атомите, ядрата и субатомните частици. Скоро след началото на заниманията си по физика Гьоперт-Майер учи един семестър в Кеймбриджкия университет, където се среща със знаменития английски физик Ърнест Ръдърфорд. Докторска степен получава през 1930 г. в Гьотинген, защитавайки дисертация на тема „За елементарните процеси с два квантови скока“ („On Elemental Processes Whith Two Quantun Jumps“). Комисията, която я изпитва, се състои от Макс Борн, Джеймс Франк и Адолф Виндаус.

След смъртта на баща ѝ през 1927 г. майката на Гьоперт-Майер открива пансион, което се практикува често в Гьотинген. Един от живеещите в пансиона е Джоузеф Е. Майер, американски химик от Калифорнийския технологичен институт. Мария и Джоузеф се обикват и се женят през януари 1930 г., малко след като Мария получава докторска степен. Семейството има син и дъщеря. След женитбата Мария започва да се нарича Гьоперт-Майер, като запазва девическата си фамилия, според нейните думи, поради „чувство за гордост от седемте поколения университетски професори“ по бащина линия. Един месец след сватбата младата двойка заминава за Съединените щати, където на Джоузеф Майер предлагат мястото на асистент-професор по химия в университета „Джон Хопкинс“ в Балтимор (щат Мериленд).

Въпреки докторската си степен и прекрасните отзиви, господстващото по това време отношение към жените от страна на членовете на факултета не позволява на Гьоперт-Майер да получи платено място на преподавател в университета „Джон Хопкинс“. Но тя успява да стане помощник на един от членовете на физическия факултет. Задълженията ѝ включват и това да чете кореспонденцията на немски език. Тази скромна длъжност осигурява на Гьоперт-Майер малка заплата, миниатюрен работен кабинет и възможност до някаква степен да участва в университетския живот.

За област на своята научна дейност Гьоперт-Майер решава да избере химическата физика, занимаваща се с изучаването на молекулите и техните взаимодействия, но използва и другите възможности, които ѝ предоставят физическият и математическият факултет. С физика Карл Ф. Херцфелд, дружеските отношения с когото запазва за цял живот, Гьоперт-Майер изследва разпределянето на енергията край повърхността на твърдите тела и поведението на водорода, разтворен в метален паладий. След като Херцфелд напуска университета „Джон Хопкинс“, Гьоперт-Майер с един от неговите бивши студенти Алфред Скляр се заема да изследва квантовомеханичните електронни равнища на бензола и структурата на няколко органични багрила. В тази работа тя демонстрира великолепна математическа подготовка, използвайки методите на теорията за групите и на теорията за матриците. Лятото на 1931, 1932 и 1933 година Гьоперт-Майер, отчасти поради тъга по родината, прекарва в Гьотинген, където работи с Борн.

През 1933 г., когато в Германия идват на власт нацистите, Гьоперт-Майер получава американско гражданство. Антисемитизмът и расистките закони се отразяват пагубно върху немската наука: много известни учени с еврейски произход, сред които Борн и Франк, напускат Германия. Домът на семейство Майер в Балтимор бил отворен за бежанци от Германия, много от които били евреи.

В университета „Джон Хопкинс“ съпрузите Майер работят и заедно, основно върху теорията за кондензацията. През 1938 г. те пишат монографията „Статистическа механика“ („Statistical Mechanics“) за поведението на многото на брой взаимодействащи си частици, например в газовете и течностите. По време на излизането на книгата през 1940 г. Джоузеф Майер е асистент-професор по химия в в Колумбийския университет в Ню Йорк. Колумбийският университет предлага на Гьоперт-Майер още по-ниско положение от това, което заема в университета „Джон Хопкинс“. Макар че деканът на физическия факултет ѝ предоставя отделен кабинет, тя няма официална длъжност и не получава заплата. Но в Колумбийския университет има възможност да работи с Енрико Ферми и с Харолд К. Юри над проблемите на химическия и атомния строеж, а Юри предоставя на Гьоперт-Майер правото да чете лекции по химия. Семействата Юри и Майер стават много близки.

През 1941 г. Гьоперт-Майер става преподавател в колежа „Сара Лоурънс“, наистина - с непълна заетост. Това е първата ѝ платена преподавателска длъжност. През следващата година Юри я въвежда в Манхатънския проект (в рамките на който се работи за създаването на атомна бомба). Гьоперт-Майер ръководи група, занимаваща се с изследване на възможностите за изолиране на делящия се изотоп на урана от природен уран с помощта на фотохимични реакции. През 1945 г. тя прекарва няколко месеца в лосаламоската лаборатория на Манхатънския проект, където работи с унгарско-американския физик Едуард Телер.

След края на войната Джоузеф Майер става професор по химия в Чикагския университет. Макар че е назначена през 1946 г. за асистент-професор по физика в същия университет, Гьоперт-Майер не получава заплата, защото това е забранено от университетските правила, борещи се с непотизма. През 1946 г. тя става старши физик по съвместителство в Аргонската национална лаборатория до Чекаго, където се изгражда ядрен реактор. В Аргон Гьоперт-Майер си сътрудничи с Ферми, Юри, Франк и Телер и работи върху изчисляването на критичността на реактора. Изчисленията са направени на първия електронен компютър ЕНИАК, чийто монтаж е завършен малко преди това на артилерийския полигон на Армията на съединените щати в Абърдийн (щат Мериленд).

Именно тогава, работейки с Телер над теорията за произхода на химичните елементи, Гьоперт-Майер се сблъсква с „магическия“ броя, за който споменава най-напред в своя публикация през 1933 г. немският физик Валтер Елзесер. Атомните ядра се състоят от протони (положително заредени частици, повече от 1800 пъти по-тежки от отрицателно заредените електрони) и неутрони (електрически неутрални частици с маса, която почти съвпада с масата на протоните). Гьоперт-Майер открива, че по необяснима причина разпространението на някои ядра превъзхожда съществено разпространението на други и следователно тези ядра трябва да притежават необикновено висока стабилност. Разпространението и стабилността имат тенденция да се сближават, защото нестабилното ядро с голяма вероятност се превръща в друго, претърпяло радиоактивно разпадане. Ако продуктът от разпадането също е нестабилен, с времето и той се разпада и така, докато не се образува стабилен продукт. Стабилните ядра остават и се натрупват. В особено натрупаните ядра броят на протоните или броят на неутроните е равен на едно от магическите числа 2, 8, 20, 28, 50, 82, 126 и рядко на някои други.

Гьоперт-Майер знае, че аналогично положение съществува и за атомните електрони, движещи се около ядрото. Стабилността на атомите има химически характер, защото химическите реакции се определят от това дали се осъществява загуба, придобиване или обобществяване на електрони (ядрата на атомите остават неизменни). Както показва периодичната таблица на химичните елементи, с увеличаването на атомния номер химическите свойства на елементите се повтарят, образувайки цикли, или периоди. Атомният номер се определя от броя на протоните (положително заредените частици) в ядрото, които са равни на броя на електроните (отрицателно заредените частици), обикалящи около ядрото на невъзбудения атом, в резултат от което той е като цяло електронеутрален.

Периодичната стабилност, възникваща при определени атомни номера, получава обяснение въз основа на енергетичните равнища, свързани с ъгловите моменти на електроните, обикалящи около ядрото. Според квантовата теория енергетичните равнища са ограничени от някои дискретни значения. Ъгловите моменти възникват в резултат от въртенето на електроните около ядрата (орбитален ъглов момент) и въртенето на на електроните около оста си като пумпал (спин). (Квантовата механика отхвърля подобни прости и нагледни образи, но те са все пак полезни). Тъй като движещите се електрони са електрически ток, те създават магнитно поле. Както два магнита се отблъскват или се привличат, орбиталните ъглови моменти и спиновете на електроните си взаимодействат (спин-орбитална връзка). Според квантовата теория на всеки разрешен от равнището ъглов момент съответства някакъв брой дискретни енергетични състояния. Когато тези състояния са свързани със спина на електрона, възниква система от енергетични равнища, всяко от което зависи от четири квантови числа. Към това трябва да се добави ограничението, налагано от принципа за забраната на Волфганг Паули. Според този принцип в едно квантово състояние, задавано от четири квантови числа, може да се намира само един електрон. В резултат от това при увеличаване на атомния номер, когато броят на електроните се увеличава всеки път с един, поредният електрон заема следващото, още свободно равнище. Пълната енергия нараства стъпка по стъпка.

Стъпките, с които нараства енергията, не са равномерни: струпвания от малки стъпки са разделени от необикновено големи стъпки. Въз основа на ранните представи за електроните, движещи се около ядрото на различни разстояния, подобни струпвания на равнища получават названието обвивки. За химичен елемент, в чийто атом най-далечният от ядрото електрон заема последното равнище преди голям промеждутък, се казва, че е със затворена обвивка. Елементът със следващ (по-голям) атомен номер, който има един електрон повече от предходния елемент, започва следващата обвивка. Затворената обвивка съответства на стабилен елемент. Понеже отнемането или присъединяването на един електрон в случай на затворена обвивка изисква по-голямо от обичайното количество енергия, такъв елемент осъществява трудно химически реакции.

Схемата на обвивките е приложена към ядрото, когато се предполага, че протоните и неутроните се въртят около себе си, но има ограничен успех. Ядрото се различава много от атома. В атома основна роля играе централната сила на привличане между протоните в ядрото и електроните. Тона е добре известната сила на взаимодействие между електрическите заряди. Електроните се намират на относително големи разстояния един от друг и тяхното взаимно отблъскване е слабо, затова енергията на един електрон зависи малко от положението на другите. А ядрените сили между протоните и между протоните и неутроните действат на малки разстояния, затова може да се очаква, че енергията на една частица зависи силно от положението на другите вътрешноядрени частици. В ядрото няма един център на привличане. Тези разлики довеждат физиците теоретици през ранните етапи на изследванията до заключението, че спин-орбиталната връзка за протоните и неутроните в ядрото би трябвало да бъде почти пренебрежително слаба.

Гьоперт-Майер се занимава упорито с решаването на проблема да структурата на ядрото. В началото на своята работа тя открива две магически числа: 50 и 82. След това, анализирайки експерименталните данни, намира още пет магически числа, но не може да ги обясни. Решаващият момент настъпва през 1948 г., когато Ферми я пита: „Има ли някакви признаци за спин-орбитална връзка?“ Като разбира веднага, че спин-орбиталната връзка дава ключ към проблема, тя на същата вечер успява да обясни ядрените магически числа. Гьоперт-Майер доказва, че ядрото също се състои от обвивки. Според нея атомното ядро прилича по строежа си на луковица: състои се от слоеве, съдържащи протони и неутрони, които се въртят около себе си и по орбита, като танцуващи двойки на бал. Ядрата са стабилни, ако обвивките на протоните и неутроните са запълнени. Магическите числа на ядрата се различават от магическите числа на атомните електрони, но аналогия между едните и другите, като се имат предвид съответните поправки, съществува.

За своята работа върху теорията за ядрените обвивки Гьоперт-Майер съобщава в две статии, публикувани през 1948 и 1949 г. Тяхната поява съвпада с публикуването на почти същата теория от Ханс Йенсен от Хайделбергския университет, който работи с Ото Хаксер и Ханс Е. Зюс. Гьоперт-Майер и Йенсен се срещат през 1950 г. в Германия, стават приятели и работят заедно върху книгата „Елементарна теория за структурата на ядрените обвивки“ („ Elementary Theory of Nuclear Shell Structure“), която е публикувана през 1955 г.

През 1960 г. университетът в Сан Диего кани съпрузите Майер, като предлага на Мария поста професор по физика, а на Джоузеф – професор химия. Скоро след преместването в Калифорния Гьоперт-Майер получава удар, вероятно предизвикан от вирусна инфекция. Тя е частично парализирана, нарушава се речта ѝ. След удара здравето на Гьоперт-Майер започва бързо да се влошава, но тя продължава да се занимава с преподавателска дейност и да работи над по-нататъшното развитие на ядрената физика. Гьоперт-Майер продължава да си сътрудничи с Йенсен. Последният им съвместен труд е публикуван през 1966 г., шест години преди Гьоперт-Майер да почине в Сан Диего от сърдечен пристъп.

Гьоперт-Майер е избрана за член на Националната академия на науките на САЩ и на Американската академия на науките и изкуствата, а също така е член-кореспондент на Академията на науките в Хайделберг. Почетен доктор е на колежа „Смит“, на колежа „Ръсел Сейдж“ и на колежа в Маунт Холиоук.

Превод от руски: Павел Б. Николов

„1917“

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Пролетта на 1917 година. На Западния фронт по време на Първата световна война продължават позиционните сражения между немската армия и силите на Антантата. Съюзниците искат да нанесат на Германия болезнен удар, но не могат да намерят подходящ момент. Той като че ли настъпва в началото на април 1917 година: няколко английски дивизии в тила на противника са готови да тръгнат в атака. Разузнаването е донесло, че немските войски не един месец страдат от недостиг на провизии и техника и всеки миг могат да се оттеглят навътре в континента, по-близо до родните земи.

Но тази сметка се оказва грешна. Английското командване разбира в последния момент, че това е само измамна маневра: немците не отстъпват, а примамват враговете си в капан. За да предотвратят настъплението, в тила на врага се отправят двамата млади ефрейтори Шофийлд и Блейк. Целта им е да доставят телеграма от централното командване. За Блейк това е също така и личен въпрос: в една от дивизиите на предната фронтова линия служи родният му брат.

През изминалото десетилетие забележителният британски режисьор Сам Мендес (достатъчно е да си спомним „Американски прелести“) беше стиснат в менгемето на продуцентите и снимаше филми за агент 007, а днес прилича на птица, изхвръкнала от клетка. Неговият филм „1917“ е не само един от най-ярките военни филми на новото време, но и напомняне на себе си и на зрителите, че през последните години не е изгубил нито авторския си блясък, нито способността си да удивлява. Новият филм е и поредната мощна антивоенна драма, ода за хуманизма и за подвига на малкия човек, както е прието в жанра, и плюс това е незабравима киноатракция в най-добрия смисъл на тази дума. Не трябва да се чудим, че „1917“ се харесва долу-горе на всички: в началото на февруари той трябва да спечели „Оскар“ за най-добър филм (на това може да попречи само нещо свръхестествено), а и с прожекциите филмът на Мендес върви добре – вече е събрал повече от $200 милиона и няма намерение да спира.

Почти безсмислено е да гледаме филма на Мендес на таблет, лаптоп и даже на голям телевизор – този филм е създаден за огромни екрани. За два часа екранно време подвижната камера следва главните герои неотлъчно, а ние наблюдаваме ставащото практически в реално време. Разбира се, в „1917“ има все пак няколко монтажни възела – също като в „Бърдмен“, но те са почти незабележими и затова ефектът на пълното потапяне в атмосферата на Първата световна война и постоянното напрежение от надпреварата с времето работят от първия до последния кадър. За тези трикове Менедес е поканил в екипа си гений – легендарния оператор Роджър Дикинс, лауреат на „Оскар“ за неотдавнашния сикуел „Бягащият по острието“. Снимките са репетирани осем месеца. В резултат от това двамата, както се изразява Мендес, са получили така наречения тик-так трилър – филм, в който главен злодей не са немските войници, а времето. От него във всяка война зависи много повече, отколкото даже от смъртоносното оръжие.

За блокбастър „1917“ има доста накъсан и на места много спокоен ритъм. Следвайки своите герои, Мендес показва войната не като върволица от шумни бомбардировки, самолетни схватки и ефектни взривове, а като всекидневна рутина. Главните герои ще успеят да се включат в няколко ефектни сблъсъка и мащабни сражения с немската армия, но голяма част от техния път е тиха разходка по изровената от войната провинциална Франция, редки срещи с фауна, съюзници и местно население. Наполовина изоставени села, трупове на животни, гилзи от патрони и артилерийски снаряди, затрупани окопи и подземни шахти, взривени мостове и разрушени тухлени къщи, кал, кръв и безкрайни снарядни ями – всичко това създава силния образ на европейските затънтени краища по времето на Първата световна война.

Но Мендес не се заема да покаже пълната картина на войната, с газовите атаки, Източния фронт и прочее (за това по-добре потърсете прекрасния документален филм на Питър Джексън „Те никога не остаряха“). Неговата история е за малката, но напълно осезаема заслуга на един човек; с такива истории е изпълнен не само летописът на Първата световна война, но и на всеки друг военен конфликт. И най-голямата си сила „1917“ достига не в разгара на сраженията, а в паузите между тях: например най-ефектната сцена във филма се развива по време на едно караваджо-рамбрандово разсъмване в един неголям френски град, където главният герой, криейки се от своите преследвачи, среща случайно една млада французойка с дете. Така Мендес, разбира се, иска да покаже, че въпреки целия ужас, в който се е потопила Европа през тези години, животът продължава. И има по-важни неща от войната, която рано или късно ще завърши.

Противниците на „1917“ вече порицават филма на Мендес за някаква повърхност. Освен технически похвати, казват те, с които изкусеният зрител отдавна е свикнал, във филма няма нищо ново. На пръв поглед това изглежда наистина така: с британска равномерност Мендес показва всички важни неща, които трябва да присъстват във всеки уважаващ себе си военен филм. Войната е ужасно нещо; голямата трагедия се състои винаги от стотици малки; сраженията се печелят от хората, а не от машините; войната заличава всички граници между социалните слоеве на обществото, националностите и религиозните убеждения, превръща всичко в абсолютна каша от хора, взривове, призрачни надежди за светло бъдеще – и така нататък. Мендес поставя правилно акцентите, но приблизително същите мисли са заложени във всичките велики филми за войната – от „Апокалипсис сега“ и „Иваново детство“ до „Иди и виж“ и „Спасяването на редник Райън“.

Освен това Мендес, а по-скоро Дикинс, като стар поклонник на съветското (включително и военното) кино, се увлича от цитиране на Тарковский, което в някои моменти полага върху „1917“ определен (за някого – подсладен) философски слой, вероятно не винаги уместен, а в някои моменти и прекалено натрапчив. От друга страна, той е сигурен, че девет от десет зрители няма да забележат тези уважителни препратки – от красиво заснетите потоци вода до самотно изправените в полето дървета – или просто ще получат от тях удоволствие.

Мендес се опитва да вплете в, откровено казано, обикновената и линейната история максимум идеи и смисли. Това може да дразни прогресивните кинокритици, които изглежда са забравили първоначалното послание на кинематографа като магия от движещи се картинки. Мендес, колкото и патетично да звучи, възкресява частично тази магия – невероятната красота на филма е именно в неговата безупречна техническа грация, пластика и визуално съвършенство. Много кинематографи наричат „1917“ най-добрия военен филм от времето на „Спасяването на редник Райън“, с което е трудно на не се съгласим.

Но защо за такава грандиозна постановка Мендес е избрал такава проста история? За това той говори направо, веднага след филма: тази история му разказал в детството неговият дядо, ветеран от същата война. И няма значение, че в реалния живот всичко вероятно би било не така ефектно и епично, както го е заснел Дикинс. Но това очевидно желание да се опакова семейната легенда в грандиозен военен блокбастър с ловък похват на снимане не ми се струва кощунство или нещо противоестествено. Мендес е успял да създаде невероятно ефектен, завладяващ и пределно човеколюбив филм за Първата световна война. А главната задача на подобни филми не е да се харесат на снобите, главната им задача е да напомнят още едни път азбучни истини. Но не просто да ги напомнят, а да ги покажат така, че зрителят да ги възприеме с отворена уста, гледайки филма на огромен IMAX екран.