ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3 Pro
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК: АНОТАЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА
1900‑те
ЛЕОНИД АНДРЕЕВ
“Мълчание“, 1900 г.
Здравейте, скъпи приятели, казвам се Дмитрий Биков и започваме заедно с вас цикъла от лекции „Сто книги на двадесети век“. Решихме да се спрем само на руски, русийски и съветски книги, защото и собствената си литература не познаваме особено добре, и, изглежда, трябва първо да изтръскаме от нея праха на вековете, преди да се заинтересуваме от световната. Още повече, че световната и без това преобладава по рафтовете на днешните книжарници.
Решихме да започнем с последната година на деветнадесети век, с хиляда и деветстотната година, от която всъщност започна много от главното в руската литература. Получило се така, че тази година била бедна на значителни произведения. И дори още повече, тъкмо през тази година Чехов написал прочутото си писмо до консервативно-православния публицист Меншиков: „Когато в литературата има Толстой, е лесно и приятно да бъдеш литератор; дори да осъзнаваш, че не си направил нищо и не правиш нищо, не е толкова страшно, защото Толстой прави всичко за всички. Неговата дейност служи за оправдание на онези надежди и въжделения, които се възлагат на литературата“. Тъкмо по това време завършила работата на Толстой над „Живият труп“, току-що приключило в „Нива“ публикуването на „Възкресение“ и в резултат от това Толстой сякаш наистина откупил със себе си цялата руска литература. През деветстотната година тя създала много малко. Горкий започнал да пише, общо взето, не твърде успешния си роман „Тримата“, Куприн напечатал няколко доста посредствени неща, но именно от хиляда и деветстотната година започнала славата на основния руски писател, на основния руски прозаик на Сребърния век Леонид Андреев, който написал през тази година разказа „Мълчание“.
И ето първото четене на този разказ в кръга „Сряда“ (рус. „Среда“ – бел. П. Н.). Андреев се страхувал да чете, оправдал се с дрезгавия си глас и го прочел Горкий. Именно от тази тетрадка започнала навярно руската готика. Започнало всичко най-страшно и увлекателно в руската литература на двадесети век.
„Мълчание“ изобщо не е случайно заглавие. Трябва да кажем, че по принцип руската литература понасяла винаги много зле периодите на преломи, на очакване. Могат да се проследят няколко етапа, когато всичко ѝ се удава. За нея е напълно оптимална, например, ситуацията на дълъг застой. По време на застой тя разцъфтява необичайно пищно, както през Сребърния век. За нея е добра ситуацията на екстремум, ситуацията на война, когато в отговор на опасността избухва внезапно някак много рязко, както ще видим в литературата на четиридесетте години. Но това, което руската литература и, между другото, руският човек не понасят изобщо, е ситуацията на очакване, ситуацията на мрачно предчувствие. Това усещане поражда винаги мълчание. Не случайно се появила руската поговорка „Да чакаш и да догонваш – няма по-лошо“. И ето, очакването – това съвсем не го умеем, не го обичаме, не го понасяме и наистина, който страда предварително, страда двойно.
Хиляда и деветстотната година е ситуация на надежди, без съмнение, но преди всичко на страхове. Страхове и тревоги. Защото новото царуване започнало лошо. Започнало с Ходинка, започнало с прочутата грешка на езика в речта за „безсмислените мечти“ вместо „безпочвените мечти“. [1] Започнало със силно социално и международно напрежение. В общи линии било ясно, че времената са доста апокалиптични, никой не очаквал нищо особено добро. И ето че в този момент Леонид Андреев, юрист по образование, родом от Орел, човек с необикновено ярък талант, все още непризнат, пише своя разказ, основан на истинска случка. В Орел имало един свещеник, отец Андрей Казанский, който, между другото, кръстил Андреев. Няма да описваме сега подробно отношенията на Андреев с вярата, въпреки че навярно би си струвало да кажем, че Андреев не е просто баща на Даниил Андреев, основния религиозен пророк на двадесети век, но е и човек с доста интензивни религиозни търсения. Достатъчно е да си спомним неговата повест „Животът на Василий Фивейский“. Само че вярата му е много своеобразна. Андреев не възхвалява бога, не благодари на бога, Андреев през цялото време му търси сметка. Създава се впечатлението, че бог е нужен на Андреев само за да има кого да попита: „Защо?“ Защо са всичките тези страдания? Защо страда Василий Фивейский, защо се удавил синът му, защо полудяла жена му, защо другият му син се родил идиот? Защо? За какво? С какво сме се провинили всички? Тази интонация на гневно питане е типична за Андреев, това е, разбира се, религиозност, само че своеобразно разбрана. И така, отец Андрей Казанский, който кръстил Андреев и когото не обичали много в града заради алчността и жестокостта му, преживял може би най-тежкото събитие в живота на един свещеник: самоубила се дъщеря му. Самоубийството и без това се смята за страшен грях, а ако се случи в семейството на свещеник, това е съпоставимо изобщо с проклятие, с клеймо. И именно тази история от живота на Андрей Казанский Андреев описал в готически дух.
Тук трябва да се опитаме да разберем какво изобщо представлява готиката. У нас наричат готическо какво ли не. Не става въпрос само за гот [2]: благополучен човек, който е решил да носи черно и нощем, да кажем, да ходи по мрачни изоставени предприятия. Не, гот наричат у нас и Стивън Кинг, готически автор; готически наричат у нас всеки песимизъм, всяко разочарование на средната класа, изгонена неочаквано от работа. В действителност готиката, поне в литературата, е много по-дълбоко понятие. У нас, по същество, има само един готически писател – това е Леонид Андреев. В какво е убеден носителят на готическото направление, човекът от готическия роман, неговият автор или неговият герой? Работата е в това, че човекът с такъв мироглед е напълно уверен, че отвъд пределите на живота, извън живота, даден ни в усещанията, започва пълен кошмар. Че нашият живот е малко светло петно в огромен океан от мрак и безнадеждност. Че след живота ни чака проклятие, отвращение, няма никакъв бог, има някакви много по-страшни сили, а ако бог съществува някъде, той е тук, докато наоколо се простира ад, съвършено безнадеждна, ледена пустиня. Ето това светоусещане е готическо. Светът е дълбоко потопен в злото. Много трудно е да се посочи автор, който следва това. Едгар По е например готически писател, за когото светът е изпълнен изцяло с непознаваем ужас, който пълзи периодично към нас с някакви езици от черен пламък. И „Мълчание“ е най-готическият разказ на Андреев, защото там нищо не получава обяснение. Ето каква е историята. Имаме един свещеник, чийто семеен живот изглежда благополучен, той има дъщеря Вера, което е много важно (рус. „Вера“ означава „Вяра“ - бел. П. Н.), и изведнъж Вера млъква. Тя престава да отговаря на баща си и майка си, спира да разговаря изобщо, през по-голямата част от времето лежи на кушетката си на втория етаж и не контактува по никакъв начин с околните. Лекарят не може да направи нищо, канят светила, но никой не може да помогне, тя просто лежи. Понякога отговаря вяло и едносрично, че не я боли нищо, че няма какво да каже; какво се е случило с нея, не разбираме. А строго погледнато, това е един поздрав от Андреев, изпратен, разбира се, на Тургенев, другия велик орловец, и неговия „Разказ на отец Алексей“. Където синът на един свещеник, което е много важно, полудява и отхвърля причастието. Изплюва причастието, след като срещнал в гората някакъв странен човек, който му дал да яде някакви орехчета. Типичен случай на клинична лудост, поразил семейството на един свещеник. Но ето кое е важното у Андреев: не знаем какво се е случило с Вера. Всички мислят, че е нещастна любов, а може би някакъв мирогледен прелом, а може би душевен срив, а може би депресия, казано по научному – ендогенна, която не идва отникъде и поражда сама себе си. Така или иначе, два месеца след началото на болестта Вера, точно така без да каже никому нищо, напуска дома си и загива под един влак. Това е очевидно самоубийство. След което паралич поразява жената на свещеника, тя лежи също мълчаливо, лежи страшно, безсилна да каже каквото и да било. Дори канарчето отлита. В дома не се чува нито звук – мълчание обгръща цялата къща. Понякога свещеникът ходи на гроба на дъщеря си. След самоубийството ѝ първо я проклина, отрича се от нея, защото това е смъртен грях, но после все пак надмогва себе си, ходи на гроба ѝ, хвърля се върху него и сред безшумния, което е много важно, тягостен летен следобед лежи на гроба и пита, пита какво се е случило. И тук започва стилистичното чудо на Леонид Андреев, кулминацията на разказа, заради която, иска ми се да вярвам, Толстой писал на този разказ отлична оценка. Толстой имал малко училищен, учителски навик да пише шестици на разкази, които са му харесали особено. И ето написал на Андреев единствената шестица, защото по принцип не го обичал много. Тук има, разбира се, невероятно стилистично чудо. Какво става на гробището? Свещеникът чувства, че в него се преобръщат някакви страшни ледени вълни, чувства, че се надига някаква мълчалива неподвижна буря, но ако тази буря стане видима, ако по някакъв начин се визуализира, би помела целия свят. Той чувства, че в отговор на въпросите си чува мълчанието на бога, мълчанието на света, но не и тишина. Ако Вера мълчи, това не е страшно, по този начин тя говори. Но той чува демонстративно, почти презрително мълчание, чува, че бог се е отвърнал, че не иска да говори повече, и това мълчание изпълва света около него. Трябва да притежаваш таланта на Леонид Андреев, за да опишеш горещия летен следобед така, че читателя го побиват ледени тръпки. Ние сме свикнали с това, че летният следобед е изпълнен обикновено със звуци: църкат щурци, стържат скакалци, летят пеперуди, пеят птички, в клоните шуми вятър, през цялото време се случва нещо, мирише на мед, природата тържествува. А ето че Андреев описва това в разказа си като страшно, ледено безмълвие на света, в който не се чува човешки глас, и именно това мълчание на вярата – нека си спомним, че дъщерята на свещеника се казва Вера, това мълчание се превръща в основния звук на двадесети век. Във всеки случай в руската литература, защото бог мълчи, бог не иска човека, не иска да разговаря с него.
Тази тема за богоотхвърлеността навлиза в литературата с Андреев. Реакцията спрямо разказа се оказа доста любопитна. Руската литература била страшно неблагодарна към Андреев. Това за пореден път ни доказва, че е чудовищно богата. Най-добрият ѝ драматург – тук той определено нямал конкуренция – и един от най-силните ѝ прозаици, надарен в добавка и с куп други таланти: и сценичен, и рисувал прекрасно, и снимал, и се увличал от архитектура – всичко умеел. Ето този човек руската литература потискала с някакво удивително постоянство. Всички четели Андреев, бил страшно популярен, един герой на Бунин в „Люлка“ казва: „Красив съм като Леонид Андреев“, това е за него най-големият комплимент. Снимките му се разпространявали, за автографите му ловували, но ето кое е удивителното: малко хора руската критика мразела с такова упорство, върху малцина рецензентите – и театрални, и художествени – се нахвърляли така, винаги, след всяка премиера, малцина били обсипвани с такива ругатни. Някога всичките тези хули изложил в своя статия Корней Чуковский, приятел на Андреев, и се поразил какъв вулгарен тон господства в разговорите за Андреев, нямало с какво да се обясни подобна дружна омраза. Андреев, разбира се, реагирал много болезнено на това и винаги го обръщал на шега. Той казвал: „Е, ако не ме забелязваха, щеше да е много по-лошо“. Нещо повече, и той се отзовавал полупрезрително за своите произведения, казвал: „Бъдете любезни, не четете „Бездна““. Най-нашумелият и най-руганият му разказ. Смятал много от своите неща за несполучливи, защо да се лъжем. Но, разбира се, това го наранявало невероятно дълбоко. Не случайно един от малкото записани в негово изпълнение звукови фрагменти е един страстен монолог за критиката, в който се говори за злобата и неразбирането като постоянен фон на писателския живот.
Къде е проблемът? Мисля, че проблемът е същият като казаното от Ахматова: „Той докосна най-черната язва, но не успя да я излекува“. Тя говорела за двадесети век като цяло, но приложено към Андреев, това е също вярно. Андреев се докосва наистина до най-черната язва: до самотата, до страха, до нашата скрита чернота. Знаете ли, когато на някого от нас се случи – такива неща стават – да прекара нощта в самота, разбира с какъв ужас и отчаяние е заобиколен човешкият живот. По каква тънка ципа вървим, колко е лесно да пропаднем в нищетата, в самотата, в лудостта, колко близо е всичко това винаги. И ето, понеже Андреев ни напомня за това, ние го мразим. Да беше го лекувал, да беше помагал да го преодолеем! Но той резонира с него, пише за него с такава изчерпателна точност, че ние го разпознаваме, а не ни става по-леко. Не ни става по-леко след „Разказ за седемте обесени“, не ни става по-леко след „Големият шлем“, след „Тъмнина“. За каквото и да говори, Андреев понякога се шегува, но шегите му са толкова мрачни, че след това изобщо не ти се иска да гледаш хората. Като цяло той е невероятно точен в изобразяването на най-болезненото, но както се оказва внезапно, тази точност не помага. Дори когато четем навярно най-силната му драма. За съжаление сега сме лишени от възможността да я гледаме, въпреки че е много сценична.
Леонид Андреев
Никой не се наема да постави „Животът на човека“, гениална панпсихична пиеса, панпсихична, защото действието ѝ се развива в човешкия разум, сред абстракции. Когато четем тази велика символична драма, се поразяваме от точността на научаването, от точността на нашите усещания; точно така възприемаме и своята младост, и своя разцвет, и своя неизбежен, уви, упадък. Всичко е невероятно точно, но тази точност не изкупва нищо. Дори най-близкият приятел на Андреев, смятащ го, между другото, също за единствен приятел – Максим Горкий, който през деветнадесета година се разридал, научавайки за смъртта му, дори Горкий му казвал, че не може да се храни всеки ден с мозък, още повече, ако той е винаги недопечен. Това го казвал за теоретичните му разсъждения в пиесите, за вечните му разглаголствания за руския ужас. Но и Горкий бил принуден да признае, че все пак това му въздействало много силно.
И в този смисъл, вероятно, Леонид Андреев е, ако не най-важният, то най-типичният писател на двадесети век: той чувства всичко, разбира всичко, може да назове всичко и не може да преодолее нищо. Той живее в непрогледния леден ужас на света и не е никак в състояние да му се противопостави. Мисля, че със същото чувство, със странна смесица от възторг, благодарност и омерзение го препрочитаме и днес. А може би не го препрочитаме, което също е напълно обяснимо.
Оказала ли е влияние на Андреев скандинавската драматургия?
Скандинавската литература в една или в друга степен е оказала влияние върху цялата европейска и, ще си позволя да кажа, американска литература на модернизма. На първо място, разбира се, се отчита за всички Ибсен, а на второ – Стриндберг. Сега ще трябва да кажа едно доста парадоксално и, разбира се, навличащо ми всякакви критики нещо, но работата е там, че островната култура или поне културата, граничеща непосредствено с морето, със стихиите, с планините, с лавините, е по дефиниция силно смъртоцентрична, както отбеляза някога Гребеншчиков: „Японската култура е изградена около идеята за смъртта, защото цяла Япония е изградена върху идеята за предела“. Там, накъдето и да пристъпиш, задължително има или изригване на вулкан, или море, притисната е цялата. И Скандинавия също, скандинавската култура наред с японската е най-депресивната, най-безнадеждната.
Ибсеновият „Бранд“ е знаменита драматична поема, която отразява може би най-добре основните черти на литературата на модернизма, на литературата от края на века, на свръхчовечността. Всичко е смъртно и Бранд, разбира се, загива, успявайки да попита бога:
Боже! В сетния ми час кажи –
волята ни нищо ли не значи,
пренесена във жертва quantum satis?.. –
и чува в отговор грохота на лавина, от който се разнася: „Той е Бог творящ“. Което е много страшно. Разбира се, скандинавската култура е култура без изход, бих рискувал да кажа – без катарзис. Има някаква надежда в „Пер Гинт“, но „Пер Гинт“ е единствената горе-долу светла пиеса на Ибсен. Всичко останало опира до драматичен епилог, когато ние, мъртвите, се събуждаме. А Стриндберг – това е вече някакво пълно безумие, „Соната на призраците“.
Да, вероятно е оказала влияние. Работата е там, разбирате ли, че Андреев е много по-талантлив от повечето скандинавски литератори. Със сигурност е по-талантлив от Стриндберг. Затова, когато утвърждава своята безизходица, я утвърждава с такава страст, с такова изобилие, че това се превръща почти в празник, в пир на човешкия дух. Обърнете внимание, че когато гледате пиесите на Андреев – не когато четете разказите му, а именно когато гледате пиесите му, като, да речем, „Черните маски“ или „Екатерина Ивановна“, която е съвсем реалистична, или „Дните на нашия живот“, у вас възникват някакви смесени чувства. От една страна, естествено, ви дразни страшната безизходица, а от друга разбирате, че на нея е противопоставен сам по себе си огромен, жив човешки талант. Не може всичко да е толкова зле, ако човек умее да прави нещо толкова добре. А Андреев е много голям професионалист. Това, между другото, се вижда много по-ясно в драматургията, отколкото в прозата, защото той чувства безупречно ритъма, музиката на това, което се случва; истинско удоволствие е да го поставяш на сцена.
И спомнете си как наскоро, когато в театър „Модерн“ поставиха „Екатерина Ивановна“, хората се тълпяха за нея, как не можеше да се влезе. Това е наистина много добра пиеса. Да си поставиш такава драматична задача! Главният герой подозира жена си и тя заради неговите подозрения, само заради тях, постепенно се превръща в това, в което я подозира. Гениална история, малко по хумбертовски, много красива. С таланта си Андреев се противопоставя отчасти на своя светоглед. Затова, разбира се, скандинавците са му повлияли, но той е по-добър от скандинавците.
Ето Гогол с „Майска нощ“, Тургенев с „Клара Милич“, Толстой със „Записки на лудия“ – всичко това е също готика, но по какво се отличава тя от Андреев?
Не, приятели, това не е готика. Защото Клара Милич обещава на Аратов единение, щастие и мир след смъртта; светът, разбира се, е заобиколен от страшни сънища, да, но тези страшни сънища са само дотогава, докато Яков не я приема. А щом започва да я обича и да я разбира, веднага след смъртта всичко ще бъде прекрасно и ние помним светлата усмивка на лицето, с която всъщност умира Аратов.
След това да си спомним „Майска нощ“. Разбира се, светът на Гогол е страшен свят и в крайна сметка Гогол пропаднал в него. Но дори в „Страшното отмъщение“ бог е все пак носител на доброта. Нали помните, че той казва: „Страшно е наказанието, измислено от тебе, човече! Нека всичко бъде така, както каза, но и ти седи вечно там на коня си и няма да има за тебе царство небесно, докато седиш на коня си!“ Иначе казано - бог е все пак носител на справедливост, а не на зло. В света на Гогол тържествува справедливостта, дори Чичиков се поправя, след като изслушва Муразов, докато в света на Андреев всички са непоправими. В света на Андреев няма надежда. Над света властва червен смях. Червен смях и черни маски. Хората, начели се на Андреев, се опитвали да се шегуват винаги, защото всичко било прекалено мрачно. И имало една забележителна шега на Репин. Андреев трябвало да дойде на гости в Пенатите [3] и гостите го чакали вече с нетърпение. Там поднесли черни и червени бонбони, които били изядени до един. И когато Андреев дошъл, за него не останало нищо, при което Репин казал: „Ето виждате ли, изядохте всички черни маски, целия червен смях, а на него оставихте цар глад“. „Цар Глад“ е заглавие на драма от Андреев. През цялото време той карал хората някак си да се шегуват.
След Андреев ти идва да се напиеш, защото истинска готика е онази готика, след която ти става смешно, бих рискувал да кажа. И наша странна днешна реинкарнация на Леонид Андреев е Людмила Петрушевская, подобен мрачен прозаик и драматург, която също пита постоянно „защо“. Един неин разказ дори се казва „Кой ще отговори“. А кой ще отговори? И ето, Петрушевская си спомня, че когато вече болният Арбузов събрал своя драматургичен семинар, някой четял пиеса тъкмо по Гогол и когато прозвучала за седми път ремарката: „Изнасят отново ковчега“, всички се разсмели начело с Арбузов. Ето това е реакцията, която предизвиква излишъкът от готика, затова се надявам, че след тази лекция ние с вас се чувстваме също много по-весели, отколкото преди нея.
БЕЛЕЖКИ
1. 1. Става дума за Ходинската трагедия (рус. Ходынка – бел. П. Н.) през май 1896 г., по време на тържествата за коронацията на Николай II в Москва. На Ходинското поле, където се раздавали подаръци на народа, става ужасна блъсканица – загиват над хиляда души, хиляди са ранени. Това остава в съзнанието на хората като зловещ знак за началото на царуването. 2. Има се предвид едно изречение от първата програмна реч на Николай II към земствата (1894 г.). По текст трябвало да говори за „безпочвени мечти“ (нереалистични, лишени от основа политически стремежи – най-вече либералните очаквания за реформи), но казал „безсмислени мечти“, което звучи още по-презрително и грубо по отношение на въпросните надежди. Тази грешка става символична за отношението на Николай към либералните искания за промени и за разминаването му с „обществото“. (GPT-5.1)
2. Човек, който принадлежи към готическата (goth) субкултура, общност, възникнала около готическия рок и пост-пънка, с характерна тъмна естетика, интерес към мрачната, меланхолична страна на живота и изкуството, специфичен стил на обличане (предимно черно, драматични силуети) и склонност към интровертност и философски размисъл. (GPT-5.1)
3. Имението на Репин. (GPT-5.1)
(Следва)
