ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3 Pro
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК:
АНОТАЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА
ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г.
ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“
СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ
1900‑те
МАКСИМ ГОРКИЙ
“На дъното“, 1902 г.
Едва ли може да пропуснем най-популярната руска пиеса от 1902 година, чиято премиера се играе през декември. Разбира се, говорим за „На дъното“. Пиесата се радва на голяма слава в целия свят, дори по-голяма в чужбина, отколкото в Русия, защото в Русия била разрешена само на един театър – а именно на Московския художествен театър (МХТ). По света я поставяли толкова често, че, да речем, РСДРП (Руската социалдемократическа работническа партия) съществувала от 1903 до 1905 година само от приходите от немските постановки, поради което партията ценяла високо Горкий.
Първоначално пиесата се наричала „На дъното на живота“, но Леонид Андреев премахнал излишното от заглавието и така станало много по-добре. Горкий започнал да пише пиесата през 1901 година и първоначалният ѝ замисъл се различавал много от крайния резултат. Горкий не умеел изобщо да пише особено добре пиеси, колкото и ужасно да звучи това.
Първо, всички персонажи говорят с неговия глас, с неговите безкрайни тирета. Трябва да признаем, че и в мемоарите му всички говорят така, дори Толстой у него говори като Горкий. Второ, драматургичното напрежение, сюжетът му се отдавал трудно. Самият Горкий казвал нееднократно за себе си, че е по-скоро очеркист, отколкото писател (истински лаконизъм постигнал едва в разказите си от 20-те години), използвал основно своите житейски наблюдения, а животът, както е известно, не е толкова богат на сюжети, колкото на детайли, и именно в изграждането на драматичната фабула Горкий не е силен. Между другото, той има две наистина силни пиеси (именно като пиеси) – това са „Старецът“ и „Фалшивата монета“. В тях има своя фабула и точно те са най-малко известните. „На дъното“ е в доста голяма степен резултат от случайно развитие. Ще разкажем с две думи как станало така.
Максим Горкий
Горкий намислил да напише пиеса с напълно празничен, идиличен сюжет. Има един приют за бедни, а в него – озлобени един спрямо друг, както ги нарича Горкий, „бивши хора“. Те се карат, притесняват се взаимно, държат се грубо, негодуват, но ето че настъпва пролетта и те излизат от своя приют, благоустрояват някак своя участък и на фона на тази пролетна идилия започват да разговарят помежду си и дори да се обичат, и всичко завършва с някакво, няма да кажа просветление, но почти помирение. Първото действие на пиесата авторът започнал да чете на Толстой, а Толстой се отнасял към Горкий сложно. Първоначално младият писател му харесал много, после започнал да го възприема все по-скептично; може би тук имало някакъв елемент на литературна ревност от негова страна, защото славата на Горкий затъмнила много бързо славата на Толстой. Тогава смятали Горкий за израсъл от самата низина на живота и славата му растяла стремително, а много колеги професионалисти го ревнували доста заради тази слава. Не го ревнувал изглежда единствено Чехов, който сам имал доста високо мнение за себе си. Що се отнася до Толстой, той бил тъкмо в това отношение много ревнив и дори може би малко суетен, което е обичайно за гениите. И Горкий започнал много бързо да го дразни. Неслучайно казал за него на Чехов удивително точните думи: „Той има душа на съгледвач, дошъл отнякъде в чуждата нему Ханаанска земя, във всичко се вглежда, всичко забелязва и за всичко докладва на някакъв свой бог. А богът му е урод“.
И ето че през 1901 година вече знаменитият, прославен Горкий чете на Толстой първите сцени от пиесата, а това предизвиква у Толстой ярост и раздразнение. Той казва: „Защо, защо се ровите в тази кал? Кому е нужен целият този така наречен реализъм? Защо описвате уродството, нищетата, болестите, пиянството, та това е някаква наслада от порока, някакво удоволствие от него?“ Той дори не изслушал всичко до края и Горкий се обидил. А както знаем например от историята на пушкиновия „Евгений Онегин“, от историята на самия Толстой, обидите и личното отмъщение дават много често високопоставена литература, защото целият „Онегин“ бил отмъщение към Раевский, а и изобщо към светската младеж, която се подигравала злобно на Пушкин. И ето че Пушкин им отмъстил веднъж завинаги, на всичките тези пародии на Наполеон, на всичките тези нищожества. „На дъното“ е също акт на отмъщение, само че акт на отмъщение към Толстой. Благодарение на Толстой в пиесата се появил Лука, единственото наистина живо действащо лице.
Какво е „На дъното“? Това е една доста странна история. За какво е пиесата? В първото действие са останали наистина следи от първоначалния замисъл: останал е ужасът от живота, останали са презрението, негодуванието, останало е онова много типично за Горкий усещане, че тези отхвърлени от обществото хора са всъщност истинските, новите хора, босячеството. С изкачването по социалната стълбица отношението на Горкий към босяците започнало да се променя: ако в очерците „Бивши хора“ все още му се е струвало, че те са зърното на новия човек, на свръхчовека като Челкаш – отхвърлил обществото и превърнал се в супермен, към 1902 година Горкий вече мислел иначе – за него те били утайката, слоя на дъното и той не виждал вече нищо добро в обитателите на приюта. Те мъчат умиращата Анна, гаврят се с Барона, издевателстват над Настя – нищо свято, те наистина са бивши. Но Лука е всъщност по-сериозен персонаж.
И точно тук в пиесата навлиза основната, много важна за Горкий мисъл: „Нужна ли е на човека истината?“ Защото Лука е утешител, Лука е в известен смисъл „толстоист“. Защото Горкий е убеден, че Толстой е именно утешител на човечеството: Толстой цитира непрекъснато Марк Аврелий за това, че човекът е свободен и даже в тъмница може да се чувства свободен. Толстой помирява човека с участта му, той казва, че истинският преврат, истинската промяна се случва отвътре, а не в социалната реалност – това е много важно за Толстой. И точно възприемането на Толстой като утешител е извънредно типично за Горкий. Ние сме свикнали като че ли да мислим заедно с ленинската критика, че Толстой е безстрашен реалист. Той наистина поднася пред лицето на Русия огледало с много висока разделителна способност, така е; но самият той се страхува от своето изкуство. И Толстой измисля за човека маса утешения: че наистина може да се бъде свободен вътре в несвободата, че на човека не му трябва много. Спомнете си прочутия разказ „Много ли земя му трябва на човека?“; оказа се, че са му нужни всичко на всичко три аршина – за гроб. Чехов се възмутил силно от това: „Но нали три аршина са нужни на трупа, а не на човека. На човека са нужни не три аршина земя, не имение, а цялото земно кълбо, цялата природа, където би могъл да прояви на простор всичките свойства и особености на своя свободен дух“.
И между другото, от полемиката с Толстой се родило най-доброто, според мене, произведение на Чехов – „Стая № 6“, където Рагин е именно толстоист, опитващ се да бъде свободен в стая № 6, в която са събрани всички главни руски типажи. Ленин пише съвсем точно, че цяла Русия е стая № 6. Може ли човек да бъде свободен там? В никакъв случай! Ще те убие пазачът Никита. Именно в това се състои всъщност и въпросът, и главният проблем на пиесата на Горкий – нужна ли е на човека истината? Способен ли е да понесе истината? Или му е нужно да се самоутешава, да се примирява? Или му трябва да си измисли онази концепция, която му позволява да живее по такъв начин, както си я измислят хората от приюта? Един мечтае да се изправи, да започне да работи отново и да се върне към нормалния живот; друг си измисля фантастични любовни приключения; трети през цялото време, като Актьора, мечтае, че ще се излекува, ще отиде в клиника – има такива клиники и там ще го излекуват. Това е всъщност една пиеса за ескапизма. А после идва реалността и удря тези хора тежко – Актьорът се обесва. И изводът на Горкий е пределно прост – няма никакво бягство, няма никакво утешение, на човека не му е нужна истината – и то най-жестоката, на човека му е нужно само едно – съзнанието за собствената гордост, достойнство, величие; човек не трябва да се примирява с нищо, не трябва да се примирява със своята участ. Именно този патос в речите на Сатин изплашил най-много останалите.
Драматургичното майсторство тук се състои в това, че между Сатин и Лука има само един незначителен диалог: двамата главни антагонисти практически не се сблъскват – Сатин слуша мълчаливо Лука, Лука слуша мълчаливо Сатин. Но Сатин казва: „Старецът ми подейства като киселина на стара и мръсна монета“. И наистина – контактът с Лука, срещата с него са накарали Сатин да разбере много неща за себе си, накарали са го да осъзнае на какво се крепи. „Лъжата е религия на робите и господарите! Истината е богът на свободния човек!“ За нас е много важно, че този апологет на истината е шарлатанин на карти и мошеник. Но това е много важна мисъл за Горкий, която подчертава през цялото време например Ходасевич, когато говори за него, както и Бунин – в спомените си: Горкий уважавал много крадците, за него кражбата, измамата на карти и мошеничеството били една от формите на изкуството. Това, ако щете, е също така вариант на творчество, а Сатин е от тези, които наричан „свободни художници“. Той бил телеграфист, но се застъпил за честта на сестра си, убил човек – случайно го убил, не искал да го убива. И в резултат от това след затвора станал картоиграч, живеел в приюта. По принцип е образован човек, знае някакви думи: „Сикамбър!“ – казва той. Тази дреха от някогашни думи е за него като спомените на Барона за дрехите, които е сменял през целия си живот. Всичките са отхвърлили наистина всичко, голи хора на гола земя. Но ето кое е удивително важно – че именно в устата на един мошеник са вложени думите: „Истината е богът на свободния човек!“
Защо е така? Защото за Горки творецът е преди всичко човек, което е ницшеанско разбиране за свободата, защото свръхчовекът също е преди всичко творец. Сатин е именно творец и през 1902 година Горкий усеща себе си точно така – творец, който казва на човека истината, творец, който се опитва да възвиси човека. Актьорът постоянно цитира думите на Пиер-Жан дьо Беранже: „Чест на безумеца, който ще навее на човечеството златен сън“. Горкий отрича златния сън, утешението не е неговата истина. И вижте кое е интересното – в последно време, в последните десетина години, най-популярният персонаж в руския обществен живот стана психологът; модерно е да имаш свой психолог, да четеш психолози; най-популярният лекар, освен диетолозите, е, разбира се, доктор Курпатов. Това е доста важен принцип за съвременната руска култура, защото е прав този, който умее да ви помири с реалността. Който умее да ви внуши правилния начин на поведение: „Не трябва да променяш света, трябва да промениш своето отношение към него“. Ето така прави всъщност и Лука. Та нали Лука казва: „В каквото вярваш – това съществува. Нито една бълха не е лоша: всички са чернички, всички скачат“ – патос на помирението с реалността.
И ето, той е особено отвратителен на Горкий, защото за него това е по-лошо и от най-явната лъжа: за него това е еснафщина, дори предателство, защото според Горкий задачата на човека не е да се нагажда към обстоятелствата, а да се бори на всяка цена. Бубнов се нагажда също: опитва се да се измъкне от приюта. Но в името на какво? Просто заради друго робство, заради работа за дребни монети. А ето, Сатин е бунтар, той се отказва изобщо от такъв живот, не иска да живее по неговите закони, предпочита да бъде картоиграч измамник, отколкото да отиде да работи. Помните ли онзи забележителен монолог: „Направи така, че работата да ми е приятна, и може би ще работя“. Какво е това? Горкий смятал, че физическият труд е проклятие за човека, и го считал за унижение. Защо да сменяш едно робство, робството на приюта, с друго? За него истински победител е онзи, който е отхвърлил изцяло правилата на този свят, който не иска да се приспособява с нищо към него, а Лука е именно гений на приспособяването.
Между другото, речта на Лука възпроизвежда много точно – дори по-точно от мемоарите на Горкий – накъсания старчески говор на Толстой. През цялото време разпознаваме неговата интонация – интонация на доста цинична шега, и това е точен портрет. Най-удивителното е обаче, че това е портрет, в който омразата се съчетава с огромна любов: Горкий обича Лука, Горкий се възхищава на Лука и, което е особено важно, обърнете внимание – Горкий е направил Лука избягал каторжник, твърде вероятно и убиец. И тъкмо Лука изчезва първи след убийството на Костильов. Това дало повод на някои тълкуватели на пиесата да кажат, че може би убиецът не е Пепел, а той. Лука е много хитър старец – винаги успява да офейка първи. Това, че Толстой у Горки е превърнат в избягал каторжник, е висша форма на отмъщение. Горкий усетил, разбира се, онзи страшничък писателски цинизъм, който Толстой носел в себе си, и съвсем не случайно в статията си „За пиесите“ пише: „Има и твърде голям брой утешители, които утешават само за да не им досаждат с оплакванията си, да не тревожат привичния покой на една примирила се с всичко студена душа“. Това са много жестоки думи.
Един мой студент изказа някога една здрава мисъл: „Лука не вярва в човека, това е вярно. Значи и Толстой не е вярвал в човека?“ И ето тук аз се замислих дълбоко – хора, ами той наистина не е вярвал. Всъщност, според Толстой човекът се състои от похот и суетност и за да съществува, му трябват задължително две патерици – или вяра, или семейство, а най-добре и двете заедно. И затова, между другото, когато Толстой разбирал, че някой нов негов познат няма семейство, няма деца, веднага изстивал към него. Това е причината, поради която не взел Вересаев за домашен лекар. Без семейство или църква човек не съществува, той се разпада; превръща се или в хедонист като Стива, или в теле като Вронский, или в зла машина като Каренин. На човека му е необходим вътрешен стожер, необходими са му патерици – ако ги няма, няма и съществуване. И Лука е именно манифест на неверието в човека.
Защо тази пиеса пожънала такъв голям успех? Защото деветстотин и втора година е време на доста дълбока обществена депресия, революцията от пета година още предстои, бъдещето е неясно, Русия е увиснала в безвремие. Предстои и японската трагедия, предстои и трагедията на четиринадесета година, носи се предчувствие за големи беди и рухващи опори и точно в това време Сатин провъзгласява думите: „Човек – това звучи гордо!“
Има една известна история за това как Евстигнеев играл Сатин. Било изобщо голяма смелост да бъде избран за такава роля невзрачният Евстигнеев, защото в първата постановка Сатин се играел от красавеца Алексеев-Станиславский, а тук Евстигнеев – дребен, плешив. И се случвало думите: „Човек – това звучи гордо!“ да ги произнася някак си изобщо между другото, като мучене, сякаш ги е забравил. „Човек… Това… Мм-м“. И ето че Вайда, след като гледал постановката, казал: „Ето това е най-точната трактовка“, защото истината, която се опитва да изрази Сатин, е по-голяма от самия Сатин. Да кажеш през 1902 година на общество, което е недостойно за тези думи: „Човек – това звучи гордо!“, в това има величайша измислица. Кой го казва? Босяк в приют, картоиграч измамник, когото са били жестоко, казва: „Човек – това звучи гордо!“. Да, навярно в това има свой комизъм, свое унижение, свое бълнуване, но в това има и величайшо предизвикателство – в това, че в нищожеството си човек разбира това за себе си. В това се състои, мисля аз, главното откритие на Горкий, приложимо към 1902 година. Ето защо тази пиеса завършвала с такива демонстрации.
Трябва да се спомене още едно доста любопитно нещо: Ленин не е обичал тази пиеса. А той не бил лош литературен критик, надарен бил с литературен вкус и емпатия – представял си за какво става дума. Той казвал, че приютът у Горкий е някак си прекалено културен. Интересното е, че цялата трупа на МХАТ (тогава МХТ), за да се запознае по-отблизо с бита на някой приют, отишла на Хитров пазар, водена от Гиляровский, забележителен познавач на тази среда. Там едва не ги набили, защото някой от обитателите на приюта им показал запазена рисунка, изрязана от илюстровано списание – „Завръщането на блудния син“, където блудният син се завръща, а бащата пише веднага завещание в негова полза. Общ възторг, сълзи, но някой от художниците на МХТ се осмелил да се подсмихне при вида на рисунката. В същия миг всичките хора, както пише Гиляровский, подобни на съдове, пълни с мътен алкохол, започнали да се бият и някой вече посегнал с табуретка. Гиляровский ги спрял, успявайки да произнесе гръмотевично една толкова сочна псувня, че всички спрели възхитени. Гиляй наистина го умеел това.
И така, в приютите се говорело по-скоро по този начин, а приютът на Горкий наистина прилича много на Атинската школа, където всеки развива своя философия. Ленин навярно бил отчасти прав, но все пак съществувала известна сценична условност, сценична реалност, затова публиката вярвала в това. Мисля, че актуалността на тази пиеса днес се състои за нас в това, че сме се пренаситили на всякакви форми на утехи и примирение, та стига сме търпели, трябва веднъж да си кажем: „Истината е богът на свободния човек!“ Не е важно кой го казва, нека го казва Сатин: по-добре Сатин, който казва това, отколкото Лука, който ни утешава и в крайна сметка ни довежда до самоубийство.
На какви правила се подчинява човек, който е излязъл извън системата на социалните отношения?
Това е много смислен въпрос, много правилен - ако не е вече в системата на тези отношения, на какви правила се подчинява? Ще кажа нещо жестоко и на мене самия това нещо ми е много неприятно – той се подчинява единствено на своите критерии, длъжен е да издържи на критериите, които е поел за себе си, това е най-страшната борба: „С кого се е борил той? Със себе си, със себе си!“. Законите на обществото вече нямат власт над него, той трябва да съответства на своето равнище, а това е най-трудното. Ето, Горкий се пречупил, например, аз дори зная защо се пречупил – за него репутацията започнала да означава твърде много. В последните години непрекъснато повтарял: „Ще си развалиш биографията“. И си развали биографията, по-зле от всички си развали биографията; по-зле от Мережковский, защото сталинизмът е непростимо нещо за един творец, а той бил верен сталинист, тук Солженицин е абсолютно прав. С този въпрос ме поставихте донякъде в задънена улица, трудно ми е да намеря творец, който да е излязъл извън обществото и е съответствал на своите критерии.
Ще ви кажа две много неочаквани имена. Първото е Оскар Уайлд – естет, който живял по свои закони. И спазвал тези закони, и умрял, защото е трябвало да умре. Второто е Шаламов. Да поставиш един до друг Уайлд и Шаламов е почти невъзможна наглост, но това е наистина така. Шаламов отговарял на своите критерии, живял и умрял в съответствие с тях. Допуснал една слабост – отрекъл се от „Колимски разкази“, но си платил напълно за това. Сам живял, сам умрял.
Мога да назова още един доста интересен човек – Богомолов, абсолютния единак Владимир Богомолов. Никъде не членувал, живял сам, както искал; десет години писал „През август на 44-та“ – написал я, както искал. Двадесет години писал „Мой живот, или ми се присъни“ – написал я, както искал. Написал два образцови романа, велики. Никъде не членувал, в нищо не участвал, ничия помощ не търсел – абсолютен вълк единак. Той не просто се беше отцепил от социума – познавах го малко, с него изобщо не можеше да се разговаря, функционираше в режим на монолог. И на никого не вярваше, никого не обичаше. Ето, Васил Биков (белар. Бикау – бел. П. Н.) ми е разказвал, че изобщо не е виждал по-труден за общуване човек от Богомолов. Навярно е така, но в това се се криеше своя правда. Той имаше доста людоедски убеждения – обичаше чекистите, смершовците, но следваше тези убеждения принципно и абсолютно; не дружеше с никого, не постигна нищо, умря абсолютно самотен – само жена му го разбираше.
Ето тези трима писатели мога да посоча. Може би отчасти Цветаева, въпреки че при нея има случаи на увлечение по чужди техники, по чужди истини. Но по принцип човек, откъснал се от социума, е огромна рядкост в литературата и такива хора заслужават максимално уважение.
Пушкин, Некрасов, Достоевский, Толстой и Горкий – само примирение и борба със себе си, срам от вътрешния конформизъм. Къде са истинските борци?
Опитах се да ги назова, но има и други, имало. Ето Хлебников, който също не се примирил с нищо. Писателят некомформист е голяма рядкост, знаете ли защо? Защото писателят съпреживява с всички и много често признава чуждата истина, застава на чужди позиции, случва се. Дори Бродский се остави почти да го уговорят да дойде в Ленинград. Слава богу, не можаха да го уговорят. За писателя е характерно да разбира чуждата истина, конформизмът е нормално нещо за литературата, и у Горкий го има този конформизъм, и у Толстой понякога се среща. Толстой е най-дребният конформист от руските класици, но ето че великите безумци като Хармс, Введенский и Хлебников са примери за човека, който звучи гордо: никъде не членували, в нищо не участвали и правили това, което искали.
Има и свой Сатин в руската литература – това е Грин, който през целия си живот доказвал, че „човек звучи гордо“, и човекът у него е винаги победител. Не свръхчовекът, както е в „Блестящият свят“, а човекът, което е много важно. И затова настоявам, че Грин е по-близо до живота от всички свои връстници реалисти.
(Следва)
