НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1996 г. / МИР / КАРЛУШ ФИЛИПЕ ШИМЕНИШ БЕЛУ

Карлуш Филипе Шимениш Белу (Carlos Filipe Ximenes Belo)

3 февруари 1948 г.

Нобелова награда за мир (заедно с Жозе Рамуш-Орта)

(За усилията му за намиране на справедливо и мирно решение на конфликта в Източен Тимор)

Карлуш Филипе Шимениш Белу е католически епископ и един от най-известните лидери на борбата за независимост на Източен Тимор. Той е носител на Нобеловата награда за мир за 1996 г., заедно с Жозе Рамуш-Орта. Като духовен водач Белу става един от най-силните гласове срещу насилието и потисничеството по време на индонезийската окупация на Източен Тимор.

Роден е на 3 февруари 1948 г. в Бурема, близо до Баукау, в тогавашната португалска колония Източен Тимор. Произхожда от скромно семейство и още в младежките си години се насочва към духовно призвание. Постъпва в семинария и по-късно заминава да учи в Макао, Португалия и Рим, където се подготвя за свещеник. Принадлежи към Конгрегацията на салезианците на Дон Боско, която е особено активна в образованието и работата с младежи.

За да се разбере ролята на Белу, е важно да се има предвид историческият контекст на Източен Тимор. До 1975 г. територията е португалска колония. След Революцията на карамфилите в Португалия и последвалото изтегляне на метрополията, местното движение ФРЕТИЛИН провъзгласява независимостта на Източен Тимор. Само няколко дни по-късно, през декември 1975 г., Индонезия нахлува и анексира Източен Тимор като своя 27-ма провинция. Започват десетилетия на репресии, насилие и масови нарушения на човешките права, в резултат на които загиват десетки хиляди хора.

В този контекст ролята на Католическата църква постепенно се променя. Макар преди това католицизмът да не бил доминиращ, а много хора изповядват анимистични или смесени вярвания, Църквата се превръща в една от малкото институции, способни да защитава местното население. Тя започва да играе ключова роля в съхраняването на идентичността и в организирането на ненасилствена съпротива. В центъра на тази промяна застава именно Белу.

През 1983 г. Карлуш Белу е назначен за апостолически администратор на диоцеза Дили, столицата на Източен Тимор. На практика това го прави най-важната католическа фигура в страната. През 1988 г. е ръкоположен за епископ. Като глава на местната църква той проповядва последователно ненасилие, помирение и защита на човешките права, което постепенно го превръща в морален авторитет не само за католиците, но и за голяма част от обществото.

Белу използва своята позиция, за да осъжда ясно и категорично извънсъдебните екзекуции, изчезванията на опозиционери, изтезанията и насилието над цивилни, както и ограниченията върху свободата на словото и вероизповеданието. Той не се ограничава само с проповеди, а търси активно подкрепа от международната общност, като подробно информира външния свят за случващото се в Източен Тимор.

Една от най-смелите му инициативи са писмените обръщения до международни институции и правителства. Още през 1989 г. Белу изпраща писмо до генералния секретар на Организацията на обединените нации, в което описва страданията на народа на Източен Тимор и настоява за провеждане на референдум за самоопределение. Подобни послания той адресира и до някои правителства в Европа, както и до международни правозащитни организации, въпреки че е под постоянно наблюдение от индонезийските власти и поема сериозен личен риск.

Особено драматичен момент в историята на конфликта е масовото клане в Дили, известно като клането в Санта Круз. На 12 ноември 1991 г. индонезийски войници откриват огън по мирно погребално шествие и демонстрация на гробището „Санта Круз“ в Дили. Загиват над двеста души, а кадри от събитието, заснети от журналисти, обикалят света и за първи път насочват в такъв мащаб международното внимание към положението в Източен Тимор.

След клането Белу осъжда открито насилието, утешава пострадалите и техните семейства и насърчава свидетелите да говорят пред международни мисии и правозащитни организации. Така неговият авторитет като защитник на народа се засилва още повече. Той се превръща в символ на моралната съпротива срещу окупацията и в истински „глас на безгласните“.

През 1996 г. Нобеловият комитет присъжда Нобеловата награда за мир на Карлуш Филипе Шимениш Белу и на Жозе Рамуш-Орта. В мотивите си Комитетът подчертава техните усилия за постигане на справедливо и мирно решение на конфликта в Източен Тимор. Наградата признава смелостта на Белу, който в продължение на години рискува живота си, за да защитава правата на своя народ и да настоява за ненасилствено разрешаване на спора.

Нобеловата награда има огромен ефект върху каузата на Източен Тимор, като увеличава значително международния интерес и дипломатическия натиск върху Индонезия. Образът на Белу като духовен водач и морален авторитет се утвърждава, а неговите послания за мир, справедливост и помирение достигат до широк кръг от хора по света.

След падането на режима на Сухарто в Индонезия в края на 90-те години се открива възможност за политическо решение. През 1999 г. под егидата на ООН в Източен Тимор се провежда референдум за самоопределение, на който огромно мнозинство от населението гласува за независимост. Въпреки последвалата вълна от насилие, предизвикана от проиндонезийски милиции, международните сили и натискът на световната общност позволяват в крайна сметка процесът към независимост да бъде доведен докрай.

В този период Белу отново играе важна роля като глас на помирението. Той призовава да не се търси отмъщение срещу колаборационисти и да не се насърчават нови разделения в обществото. Неговият подход е насочен към създаване на основи за мирно съжителство, както вътре в страната, така и в отношенията с Индонезия, с убеждението, че трайната независимост може да бъде изградена само върху справедливост и диалог.

В началото на 2000-те години Белу подава оставка като апостолически администратор на Дили, позовавайки се на здравословни причини и на изтощението след дълги години на напрежение и заплахи. Той се установява за известно време в Европа, включително в Португалия, където продължава своята духовна дейност и остава символ на борбата за човешки права и свобода.

Образът на Карлуш Филипе Шимениш Белу е свързан с няколко основни характеристики. На първо място той е морален лидер, който използва религиозната си позиция не за лична изгода, а за защита на бедните и преследваните. Вместо да призовава към въоръжена борба, той последователно настоява за мирни средства, диалог и ненасилие, без да отстъпва от искането за справедливост и уважение към човешките права.

На международната сцена Белу се превръща в един от най-важните гласове на Източен Тимор. Заедно с Жозе Рамуш-Орта той успява да извади на преден план един конфликт, който дълго време е оставал в периферията на световното внимание. Неговата дейност показва как духовните лидери могат да играят активна роля в защитата на човешките права и да влияят върху политически процеси, без да изоставят своето религиозно служене.

За народа на Източен Тимор Белу е нещо като духовен „баща на нацията“. Той говори, когато мнозина са принудени да мълчат, и поема рискове, които биха отказали по-предпазливите хора. Неговата последователност, скромност и отдаденост го превръщат в символ на надеждата за по-справедливо и мирно бъдеще.

Съставил: GPT-5.1

Редактор: Павел Николов

КОПЕЙКИ И КРАВАРИ...

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА

Тъй като евангелието от Лука съдържа същите истории като евангелията от Марк и Матей, то прилича до голяма степен на тези две евангелия. В него се говори също за раждането на Исус, за кръщаването, изкушението, поученията, чудесата, пътуването до Йерусалим, смъртта и възкресението. Но Лука разказва тези истории по свой начин – като променя детайли тук и там, добавя истории, които липсват в другите евангелия, и подчертава определени особености. В резултат на това създаденият от него образ на Исус има друга насоченост. Марк акцентира върху това, че Исус е Божи Син, принуден да страда и да умре, а Матей подчертава, че Исус е юдейският Месия, отхвърлен от юдейските водачи. Лука насочва вниманието на читателите към това, че Исус е юдейски пророк, обърнал се към своя народ, който Го отхвърлил, и това довело до разпространяване на учението му сред езичниците. Важно е също така да се отбележи, че Лука, за разлика от останалите двама евангелисти, е написал втори том – „Деяния на светите апостоли“. Тези две книги са замислени като едно цяло: първата разказва за живота и смъртта на Исус, а втората – за разпространяването на християнството из цялата Римска империя след Неговата смърт. Както знаем, в Деянията се говори за разпространението на учението сред езичниците. Евангелието от Лука е един вид подготовка за този разказ. В него виждаме Исус, който – като други юдейски пророци преди Него – е отхвърлен от своя народ. Ето защо учението му се разпространило сред чужденците.

Лука започва своето евангелие с важен предговор (1:1–4) – четири реда, типични за историческите произведения от древността. Древните историци започвали обикновено книгите си с описание на изследването, което са направили по дадения въпрос, на източниците, които са използвали, и на работата, която са извършили за проверка на автентичността на тези източници. И Лука започва своя ръкопис именно с това. Днес имаме добра представа за някои от източниците, които е използвал Лука: евангелието от Марк, Q и един източник или няколко източника, които наричаме L. Интересно е, че в първите свои редове Лука казва, че неговите предшественици, писали евангелия преди него, не са свършили своята работа докрай, така че той иска да установи истината. Трябва ли да смятаме, че Лука е бил недоволен по-конкретно от работата на Марк?

Както било прието в историческата литература, Лука посвещава произведението си на свой наставник – човек, когото нарича „достопочтени Теофиле“. Някои учени смятат, че определението „достопочтени“ се отнася до високопоставен римски чиновник. Ако това е вярно, има вероятност Лука да е написал своето евангелие с цел да представи на властите истинската история за живота на Исус. Това има смисъл, ако по времето на Лука християните са били подложени на гонения от страна на римските власти. В цялото Евангелие – и особено при Страстите Христови – Лука подчертава, че Исус не е заплаха за държавата и не е виновен за това, в което Го обвиняват. По същия начин и в Деянията християните не заслужават гоненията и преследванията, на които са подложени. Има вероятност Лука да е искал да предаде това послание на Теофил, римския чиновник. От друга страна, някои учени смятат, че Теофил не е име на реален човек, а своеобразна „кодова дума“ за обозначаване на християните. Името се превежда буквално като „Възлюбен от Бога“ (или „Обичащ Бога“). Ако е така, Лука е писал за своите приятели християни с цел да внесе яснота за образа и съдбата на Исус.

Начало на Евангелието

Възможно е Лука да не е имал възможност да прочете евангелието от Матей, защото започва своята творба по почти аналогичен начин, разказвайки за раждането и произхода на Исус. Но съществуват значителни различия между тези две версии на събитията. Лука не разказва за посещението на влъхвите, за гнева на Ирод, за бягството в Египет и за избиването на новородените момчета във Витлеем. Неговият разказ не започва фактически с раждането на Исус, а с раждането на Неговия предшественик – Йоан Кръстител. В тази версия Йоан се ражда преди Исус и, както става ясно по-нататък, те са роднини (майките им са в родствена връзка помежду си; за това пише само у Лука). Историята за раждането на Йоан е отчасти предназначена да покаже, че макар да е роден първи, по значение е втори – пророк, който трябва да „подготви пътя“ на Исус.

В това евангелие не само Йоан е представен като пророк, на когото още при раждането е предсказана съдбата на пророк; същото се отнася и за Исус. От дълго време учените сочат, че повествованието в 1-ва глава на евангелието от Лука прилича много на разказа за раждането на пророк Самуил (1 Царе, 1–2). И в двата източника благочестива еврейска жена зачева дете по чудодеен начин, за радост и удивление на семейството ѝ, и възхвалява с песен Господа, който въздига смирените и усмирява онези, които са се възгордели (срв. песента на Анна в 1 Царе, 2:1–10 и песента на Мария у Лука, 1:46–55). Проницателният читател ще забележи приликата: Исус се ражда като велик пророк.

За разлика от версията на Матей, у Лука Йосиф и Мария са родом от Назарет и са принудени да пътуват до Витлеем, за да се регистрират при преброяване на населението по време на управлението на римския император Цезар Август. Така се случва, че Мария ражда във Витлеем (2:1–7). Именно поради това, според версията на Лука, Исус е роден във Витлеем, макар че израснал в Назарет.

Важно е да отбележим, че в първите две глави на евангелието от Лука има ясен акцент върху Йерусалимския храм. Именно в Храма бащата на Йоан, Захария, научава от ангел, че му е отредено да зачене син, който „ще върви пред Бога с духа и силата на Илия“. Както си спомняте от последната пророческа книга на Еврейското писание, книгата на пророк Малахия, Илия трябва да дойде в края на времената. В евангелията Йоан е представен като въплъщение на Илия, в изпълнение на пророчеството. Храмът също играе важна роля и при раждането на Исус. След раждането младенецът Исус е отнесен в Храма, за да бъде представен на Господа (Витлеем се намира недалеч от Йерусалим, така че стигането до там не представлявало голяма трудност). В Храма момчето е разпознато като онзи, който е обетован: първо от праведника Симеон, а след това от пророчицата Анна (2: 22–38). Следващата история разказва за Исус на 12-годишна възраст – единствената история в Новия завет за юношеството на Исус. Неговите родители отиват в Йерусалим за празника Пасха, тръгват да се връщат към дома си и по пътя разбират, че са забравили Исус. След тридневно търсене майка му го намира в Храма да обсъжда религиозни въпроси с юдейските учители (2: 41–51).

В евангелието от Лука са разгърнати различни теми. Йоан е пророк, който подготвя хората за среща с Исус. Най-праведните израилтяни разбират кой е Исус. Учението достига до сърцето на Израел, до неговия Храм. Но, както ще видим, не всички го приемат. Поради това учението излиза извън пределите на свещения град Йерусалим, в земите на езичниците.

Идеята, че посланието на Исус за спасението е адресирано към всички хора – както юдеи, така и езичници – се проследява още в родословието на Исус според версията на Лука. Знаем, че родословието на Исус според версията на Матей възхожда към Авраам, бащата на всички юдеи, въпреки че Исус няма кръвна връзка с този род. При родословието във версията на Лука има подобен проблем, защото и тук майка на Исус е девица, заченала от Светия Дух. А родословието не е на Мария, а на Йосиф, който бил само, „както мислеха“ (казва Лука), баща на Исус (3:23). Родословието, посочено от Лука – което също било родословие на Йосиф – се различава от родословието, посочено от Матей. Сравнете двете родословия (Мат. 1:1–18; Лука 3:23–38). Лука започва да описва родословието от Йосиф и върви назад, докато Матей започва от Авраам и върви напред. Задайте си въпроса: кой е бащата на Йосиф, „бащата“ на Исус? Кой е неговият дядо? Прадядо? В цялото родословие от Йосиф до цар Давид са посочени различни хора. Несъмнено Лука и Матей са използвали различни източници за родословието на Исус.

ОТСТЪПЛЕНИЕ Непорочното зачатие в евангелията от Матей и Лука И двамата евангелисти, както Матей, така и Лука, дават да се разбере съвсем ясно, че майката на Исус е заченала, докато била девица, но разбират значението на непорочното зачатие на Исус по различен начин. Според Матей раждането на Исус изпълнява пророчеството на юдейския пророк Исая, който предсказал, че „девицата ще зачене и ще роди Син“ (1:23). Лука обаче не цитира този откъс от книгата на пророк Исая и не казва, че раждането на Исус изпълнява пророчество от Писанието. Какво е значението на това събитие за Лука, се вижда в откъса за Благовещението (1:28–38, този откъс се среща само у Лука), където ангел Гавриил уверява Мария, че нейният син „ще бъде велик и ще се нарече Син на Всевишния; и Господ Бог ще Му даде престола на баща Му Давид“. Мария е смутена от тези думи: как може да зачене, след като не е имала никога сексуална връзка (1:34)? И ангелът отговаря: „Светият Дух ще дойде върху тебе и силата на Всевишния ще те осени; затова и Светото, Което ще се роди от тебе, ще се нарече Син Божи“ (1:35). И така, защо Исус е заченат от девица според евангелието от Лука? Несъмнено защото Исус е истински Божи Син („затова... ще се нарече Син Божи“). С други думи, Неговият баща не е човек, а самият Бог. Както ще видим по-късно, Лука е писал най-вероятно за християнска общност, състояща се предимно от езичници. И вероятно именно за тези новопокръстени създал образа на Исус, използвайки митове от други гръко-римски религии. Той представя историята за раждането на Исус във вид, който би бил разбираем за един езичник, добре запознат с митовете за други божествени създания, живели на земята, за други герои и полубогове, родени от съюза между бог и човек.

И по-важната разлика се крие в крайната точка. Според версията на Матей, който искал да подчертае, че Исус е юдеин, родословието води до Авраам. Но родословието, посочено от Лука, не спира до тук. То се връща чак до Адам и Ева. Удивително! Защо му е нужно на Лука да проследява родословието на Исус до първите хора на земята? Най-вероятно причината е тази, че Лука искал да покаже Исус като спасител не само на юдеите, но и на всички хора – както евреи, така и неевреи. По този начин родословието доказва родството на Исус с всички хора, като се започне от Адам.

Начало на службата на Исус

Както вече споменах, древните биографи посочват важните моменти в началото на повествованието. Подобно на Матей и Марк, Лука разказва за кръщаването на Исус и за Неговото изкушение в пустинята. Малко е странно, че помества родословието на Исус след разказа за Неговото кръщаване, а не след разказа за раждането. Веднага се набива на очи следващата история, описваща първото събитие, случило се в хода на обществената служба на Исус. Историята показва как Лука разбира значението и важността на Исус. Може да се каже, че това е важна за Лука история, защото я взема от Марк, у когото е поместена приблизително в средата на книгата (6:1–6). Лука променил реда на събитията: по този начин историята описва първото нещо, което Исус прави по време на своята служба. Нещо повече, евангелистът добавил и няколко важни подробности. Този разказ подготвя почвата за цялото останало повествование на Евангелието.

Това е историята как Исус е отхвърлен от жителите на родния Си град Назарет. Според евангелието от Лука Исус има възможността да чете и обсъжда Писанието в синагогата. Той чете от книгата на пророк Исая, в която пророкът твърди, че бил помазан от Божия дух, за да „благовестява на бедните“. След като прочита откъса, Исус сяда и казва, че предсказанията на пророка са се изпълнили косвено – чрез Него. Хората в синагогата не вярват на ушите си. Исус започва да произнася дълга проповед, която не може да бъде намерена в другите евангелия и в която се споменават две добре познати истории от Писанието. Едната разказва за пророк Илия, изпратен да помогне на една вдовица от Сарепта по време на суша, а другата – за Елисей, който не изцелил нито един прокажен в Израел, но изцелил болен от проказа сирийски военачалник (4: 25–27). И в двете истории Бог изпраща своя пророк не за да помогне на израилтяните, а за да ги накаже, че са се отвърнали от Него. Пророците служели не на Божия народ, а на езичниците.

Исус се позовава на тази история, за да обясни как именно изпълнява пророчествата на Исая. Той е също пратен от Бога пророк, който – както Илия и Елисей – няма да бъде признат от своя народ, народа на Израил. Затова учението на Исус ще се разпространи сред езичниците. Както се досетихте вече, проповедта нямала голям успех, тя била по-скоро голям провал. Намиращите се в синагогата юдеи се разгневили и искали да хвърлят Исус от една скала. Но Той избягал, напускайки града, и започнал да проповядва в други градове (4: 28–30).

От гледна точка на Лука тази сцена показва какво ще се случва в цялото евангелие. Исус е пророк, когото отхвърля дори Неговият народ, хората, които в крайна сметка ще искат смъртта Му. Бидейки пророк, Исус знае, че това ще се случи. По същество всичко е предсказано още в Писанието. Отхвърляйки Него, народът на Юдея отхвърля самия Бог, когото Той представлява. И това ще доведе дотам, че учението Му ще се разпространява сред други хора, неевреи, за което се разказва в Деянията на апостолите.

Исус като пророк

Според евангелието от Лука Исус е роден като пророк (срв. със Самуил). Започва Своята обществена служба като пророк (срв. с Илия и Елисей). Нещо повече, описанието на живота Му прилича много на описанието на живота на пророк, който (отново, както Илия) се явява пред своя народ с послание и извършва велики чудеса, бидейки надарен с Божията сила. Неговото послание е много сходно с посланието на великите пророци от Писанието, като Амос и Исая, призоваващи Божия народ да спазва морални норми, основани на добродетелта. Евангелието от Лука в по-голяма степен, отколкото другите евангелия, засяга социални въпроси: Исус е силно загрижен за социалната справедливост и отношението към онези, които имат по-малко права, включително жените. Образът на Исус като пророк се проявява в още една ключова история, която може да се намери само у Лука. В нея Исус възкресява единствения син на една вдовица от град Наин (7:11–17). Тази история напомня явно историята за пророк Илия, възкресил единствения син на вдовицата от Сарепта (3 Царе, 17:17–24). Сходството на тези събития не остава незабелязано за спътниците на Исус. Когато виждат какво чудо е извършил, те казват: „Велик пророк се издигна между нас“ (7:16).

Освен това Лука подчертава, че Исус трябва да умре като пророк. Както знаем, пророците от Еврейското писание не са винаги популярни сред народа, а често са отхвърляни (например Илия, Елисей) и понякога твърде жестоко (Еремия). В един откъс, който може да се намери само в евангелието от Лука, Исус споменава за неизбежността на Своята смърт в Йерусалим: „И рече им: идете, кажете на тази лисица: ето, гоня бесове и върша изцеления днес и утре, и на третия ден ще свърша; но днес, утре и в други ден трябва да вървя, защото не бива пророк да загине вън от Йерусалим“ (13:32–33).

Според евангелието от Лука пророците биват убивани в Йерусалим, ето защо Исус трябва да се отправи именно натам. А тъй като е пророк, знае какво ще се случи с Него, когато пристигне в града. Той отива на смърт, осъзнавайки напълно какво е казано в Писанието за великия пророк, който трябва да умре, и знаейки за Своята съдба, Той отива на смърт, за да изпълни Божията воля.

Описвайки смъртта на Исус, Лука променя версията на Марк в няколко детайла, които първоначално може да изглеждат незначителни, но всъщност имат принципно значение. Както си спомняте, Марк описва смъртта на Исус като жертва за изкупление на греховете, което се потвърждава от факта, че веднага след смъртта Му завесата в Храма се раздира на две, а стотникът, наблюдавал смъртта на Исус, Го нарича Божи Син. Лука променя тази история. В неговата версия завесата в Храма се раздира не след смъртта на Исус, а докато Той виси все още жив на кръста, когато слънцето потъмнява (23:45). Учените обсъждали дълго време важността на тези промени, но е възможно Лука да е смятал, че раздирането на завесата не говори за това, че смъртта на Исус отваря достъп до Бога (защото завесата се раздира преди смъртта Му), а за това, че Бог осъжда Своя народ, което се символизира от разрушаването на светая светих в Храма.

И в този вариант, вместо да нарича Исус Божи Син, стотникът, наблюдаващ смъртта Му, казва, че бил „праведник“. Тук се подчертава не това, че със Своята смърт Исус показва, че е Божи Син, принуден да страда; вместо това главното е, че Исус не е заслужил смъртта. Той, както и пророците, живели преди Него, е невинна жертва на нечестивостта на другите.

И двете промени показват, че Лука не споделя мнението на Марк, че смъртта на Исус е изкупление за греховете. Към това сочи още един пример. По-рано в евангелието от Марк Исус казва, че Неговата скорошна смърт ще донесе спасение: „Защото и Човешкият Син не дойде да Му служат, но да служи и да даде живота Си откуп за мнозина“ (10:45). Тук смъртта на Исус изкупува смъртта на онези, които заслужават, иначе казано - заменя смъртта на другите. Видимо е, че Лука пропуска тези редове в своята версия. Каква е причината? Може да звучи странно, но причината е, че Лука не смята смъртта на Исус за изкупление на греховете.

Защо тогава умира Исус? Според Лука Исус умира, защото е праведен пророк, отхвърлен от своя народ и станал жертва на жестока съдебна грешка. Как тогава смъртта на Исус води до изкупление на греховете? Ако прочетете втората книга на автора, „Деяния на апостолите“, ще намерите ясен отговор на този въпрос. Когато в Деянията апостолите се опитват да убедят другите да повярват в Исус, те казват, че Неговата невинна смърт показва колко са грешни всъщност хората. Когато хората признават своята греховност, падат ничком пред Бога, молейки Го за прошка. И тогава Бог им прощава. Според евангелието от Лука смъртта на Исус не избавя хората от греховете; Неговата смърт кара хората да молят за прошка.

Позволете ми да дам пример. Ако вземете от мене сто долара назаем, но не можете да се издължите, ще намерим няколко решения на този проблем. Може да потърсите някого, който да изплати дълга вместо вас. Това би било своего рода изкупление (Исус умира заради другите). Като алтернатива може да ме помолите да ви опростя дълга, като по този начин на никого няма да се наложи да плаща. Ако се съглася, това ще бъде опрощение (смъртта на Исус подтиква хората да молят за прошка). Марк разбира смъртта на Исус като изкупление; Лука – като повод да се иска прошка. Това е голяма разлика.

Има още нещо, на което Лука придава особено значение – всичко, което се случва с Исус, а по-късно и с църквата в Деянията, става според Божия замисъл. Бог е планирал всичко това от самото начало, както е изложено в Еврейското писание. Всичко, което се случва, е предопределено. Исус, бидейки велик пророк, знае това. Той знае как ще завърши Неговата обществена служба, знае, че трябва да умре, и знае, че ще възкръсне от мъртвите. Всичко това се случва според Божествения план и Исус, като пророк, изпратен на земята от Бога, трябва не само да изпълни Неговия замисъл, но и да го разясни на другите.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД / 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с GPT-5 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО / АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД

25 октомври — с. Тари-Верде, с. Сатискьой

Скица № 15

След случката в с. Тари-Верди нощта минава спокойно.

Движението към запад започва в 6 ч. пр. пл. Дивизията настъпва в 3 колони: главните сили на конницата (Л. Гв. 1., 3., 4., 6. к. п.) 1. и 2. к. батареи през к. 145. к. 158. (Кашкалак-Баир), к. 195. (Буюк Кожелак-Тепе), с. Токсов, в авангард 2. к. бригада, полковник Мархолев; дясна колона (флангард) 5. конна бригада, полковник Мачев (2. и 9. к. полкове) с 3. конна батарея през с. Тари-Верде, к. 117., к. 131., к. 171; лява колона пехотните части от с. Шеремет, през с. Киришлик, к. 214. (Хаджи-Байрам-Тепе).

Движението е осветлявано от разузнавателни ескадрони; в посока на долината на р. Касимча 4/4. ескадрон (ротмистър Пенев); по посока на гребена Кашкалак Баир, Буюк Кожелак-Тепе, с. Кючюк Кьой 4/3 ескадрон (ротмистър Захариев); от дясната колона един ескадрон (2/2) по пътя на следването на флангарда, к. 171 към к. 204. и други — през к. 117., к. 131., с. Инам Чешме.

Още с започването на движението, противникът, който се е окопал на к. 117., открива артилерийски огън по частите от дивизията. Също и селото Кожелак е заето. Конните батареи 1. и 2. откриват огън по с. Кожелак, откъдето излизат няколко ескадрона и се оттеглят към к. 132; 3. конна батарея открива огън по противника на к. 117.

Понеже целта на движението е да се прекъсне пътят на отстъплението на противника при Черна вода, дивизията трябва да продължи движението си безспирно към запад, заради това на командира на 5. конна бригада се праща заповед: „да остане на хребета Кашкалак-Баир, за да прикрива фланга и тила на дивизията. № 611. от 9 ч. 45 м.“.

Дивизията продължава движението.

Към това време в щаба на конната дивизия се получават следните донесения:

Командира на бригадата.

По донесение от началника на челния разезд един конен полк се намира на 6 км. северно от с. Кожелак. Един конен взвод маневрира около полка. Веригата, която беше зад хребета на 3 км. с. Кожелак, около 50 души пехота, отстъпи. № 8., 25.Х.916 г. 8 ч. 25 м. пр. пл. Получено в бригадата същия ден, 8 ч. 45 м. пр. пл.

(п) Поручик Попов

Началника 1. конна дивизия

Противника заема гребена в страни от к. 117 с около 2 роти и артилерия. Заех гребена при к. 133 и почнах да го обстрелвам. По движението от двете страни на шосето, изглежда, че там е неприятелската конница. Чакам указания да задържам ли до пристигането на нашите пехотни части, или да продължавам в дадената ми посока настъплението. № 242., южно 2 км. от с. Тари-Верди. 25.Х.916 г. 8 ч. 20 м. пр. пл. Получено в щаба на дивизията в 9 ч. 10 м. пр. пл. същия ден.

Командир на 5. конна бригада.

(п.) Полковник Мачев.

Началника 1. конна дивизия.

Разездите ми донасят за присъствието на една приятелска конна бригада, която се е събирала в лъхчината ю-з. от с. Инам-Чешме. Обози в това направление не се забелязват. С два изстрела неприятелската артилерия стреля по посока на с. Кожелак. № 5., с.-з. от с. Кожелак, 25.Х.916 г. 9 ч. пр. пл. Получена в Щ. на Д. същия ден 9 ч. 30 м. пр. пл.

Командир IV. ескадрон от 3. конен полк

(п) Ротмистър Захариев.

Командира на бригадата.

По донесение на началника на десния № 2. разезд около 3 конни полка се намирали на височината, 4 ½ км. с. и. от с. Юначези), които завили с дясното рамо напред. № 9, от к. 204, 24.Х.916 г. Получено в бригадата същия ден, 10 ч. 20 м. пр. пл.

(п) Поручик Попов.

Началника 1. конна дивизия.

Заловени двама ромънски пленници (немци) от 9. катарашки полк казват: вчера срещу дивизията са действували 9. и 10. ромънски конни полка, 4 ескадрона от 3. руски конен полк с пехотни полкове. Днес ромънските два полка са на изток от к. 117. Западно от същата били съсредоточени близо 4 руски полка. Офицерите им ги предупреждавали да бъдат готови, че ще предприемат атака срещу конната дивизия. Встрани от шосето к. 117. е настанена на позиция една 4 оръдейна конна батарея. В атаката на 23. при Карамурат 9. дивизия се пръснала. Началника на дивизията избягал. № 243., южно 2 км. от с. Тариерди, 25.Х.916. г. Получено в Щ. на Д. същия ден, 10 ч. 5 м. пр. пл.

(п) Полковник Мачев.

На командира на 5. конна бригада се праща нова заповед – да се държи по-близо до дивизията, като следва към Кашла Захария и държи връзка в ляво с дивизията. № 90 в 10 ч. 25 м.

При това положение, когато 2. конна бригада (авангарда на средната колона) достига к. 195. (Буюк-Кожелак-Тете) се забелязват 3 пехотни колони да се изтеглят от с. Гоксов за с. Кулели.

По колоните веднага е открит артилерийски огън от 1. и 2. конни батареи. Противника продължава отстъплението си, като бързо се пръска в разредени строеве.

Колкото и да е примамлива плячката (спомена за успешната атака при с. Карамурат е от два дни само), но пред вид присъствието на фланга и в тила на дивизията големи конни части и без по-точни сведения за местонахождението на нашата пехотна колона, началника на дивизията заглушава в себе си порива за една нова атака, като запазва конното ядро готово за да действува срещу руската конница, с която 5. конна бригада води артилерийски бой.

Противника е преследван с артилерийски огън до пределен изстрел, като оставя по полето убити, ранени, пленници.

При това положение пристига на к. 195., към 11 ч. гр. пл., Мекленбургския херцог Адолф Фридрих и предава заповед от маршал Макензен: „Черна вода е паднал. Конната дивизия да преследва противника в посока на Хърсово".

Решението на началника на дивизията е да продължи движението към запад и да пресече шосето за Хърсово при с. Еркесер, по-близо към Хърсово, отколкото към Черна вода.

Към това време в щаба на дивизията са получени следните донесения:

Началнику 1. конна дивизия.

Донасям ви, г-н генерал, че колоната в 10 ч. и 30 м. пристигна и зае с. Киришли.

По сведения от българското население нощес е нощувала около 1 ½ дружина в селото и тази заран рано е отстъпила по посока на Хърсово, изобщо противника се е интересувал за крайдунавски местности, където има мостове. 118., от с. Киршили, 25. Х. 916. г., 10 ч. 30 м. пр. пл. Получено в Щ. на Д. същия ден 12 ч. 5 м. сл. пл.

Старши адютант на дивизията,

(п) Майор Соларов.

Началника 1. конна дивизия.

Неприятелската полубатарея с 2 ескадрона и 8 к. обоз отстъпва бързо по пътя за с. Инам-Чешме от чифлика Кашла Захария.

От с. Токсов през чифлика Кашла Захария отстъпиха около 4 неприятелски ескадрона (с щандарти) и неприятелски пехотни части около 1 полк по посока на с. Куле и к. 160. № 6. ю и. от чифлика Кашла-Захария. 25. Х. 916. г. Получено от Щ. на Д. същия ден, 12 ч. пр. пл.

Командир 4. ескадрон от 3. конен полк

(п) Ротмистр Захариев.

Началника 1. конна дивизия.

Село Кулели свободно от противника.

Неприятелска колона около 2 пехотни полка с картечници бързо отстъпва по хребета, западно от реката Казимча (к. 131.-158.) на север.

Показаните два ескадрона с полубатарея в донесение № 6. от 25. того отстъпват по шосето за Саръ-Гьол.

Неприятелски 4 ескадрона и 1 пех. полк, показани в донесение № 6. от 25. того, отстъпиха по посока с. Кючук-кьой и на север.

Узнах от пленници, че всички отстъпват към Хартово и Мачин, гдето имало построени мостове на Дунав на понтони. № 6., южно от с. Кулели, 25. Х. 916. г., 12 ч. на пладне, Получено в Щ. на Д. същия ден, 12 ч. 45 м. след пладне.

Командир на 4. ескадрон от 3. конен полк.

(п) Ротмистр Захариев.

Главните сили на дивизията са насочени през с. Токсов, с. Чатал-Осман за с. Еркесек; 5. конна бригада през с. Терзикьой за с. Еркесек; пехотните части на дивизията към к. 171. (6 км източно от с. Сатискьой).

На фелдмаршал Макензен е изпратено следното донесение.

Чрез началника на Източната група за

щаба на фелдмаршал Макензен.

При настъплението си дивизията в 8 ч. 20 м. пр. пл. срещна на линията к. 117. — с. Инам Чешме 4 руски конни полка, два румънски и 4 оръдия, с които се завърза артилерийска стрелба, полковете се насочиха западно от Инам Чешме, като оставиха румънските конни полкове на к. 117.

В 9 ч. 20 м. пр. пл., при настъплението на дивизията към Токсов, забеляза се на едно разстояние от около 8 км. струпването на три колони: един ариегард от един пехотен полк, две дружини и две батареи, посока на хребетите с. з. от Токсов; по на запад отрядът на втората колона в същия състав; по на изток авангардът на трета колона около две дружини. Ариегардите, силно обстрелвани от нашата артилерия, отстъпиха, като измениха посоката си вместо на север — на северо-запад.

От пленени български войници и немци установи се, че срещу конната дивизия действуват руски и сръбски войски. Според показанията на същите, дадени им са били указания, даже на отделните войници, румънците да се оттеглят в посока на Хърсово, Браила, а руските и сръбски части към гр. Тулча, обаче, вследствие силния натиск на конната дивизия посоката на общото отстъпление е насочена към Хърсово и Браила, а само кавалерията, усилена с пехотни части, прикрива пътя на отстъплението за Тулча.

Полковник Иванов настъпва от Естер в посока на к. 129. (Могила Биларлар).

Конната дивизия се насочва към к. 214. (Хаджи Байрам-Тепе). № 16. Е, от к. 195. (Буюк-Кожелак), 25. Х. 1916 г. 12 ч. на пладне.

Началник на 1. конна дивизия

(п) Генерал-майор Колев.

През време на движението към запад са получени и следните донесения:

Началника на 1. конна дивизия.

Колоните, за които донесох, отстъпват на север. Село Жос-Римнику свободно от противника; селяни от селото (българи) казват, че неприятелят (сърби и руси) отстъпва за с. Саръ-Гьол и оттам за Тулча. Неприятелски конен полк, който вече напусна с. Кютуклер, прикри отстъплението на пехотните им части. Неприятелят пали всички села, сега е подпалил и с. Казъмча.

Съгласно дадената заповед, ескадронът се прибира при дивизията в с. Токсов. № 9, от с. Кюлели, 25. Х. 1916 г.

1 ч. и 15 м. сл. пл. Получено в Щ. на Д. същия ден, 2 ч. сл. пл.

(п) Ротмистър Захариев.

Началника 1. конна дивизия.

Неприятелските конни полкове останаха зад северна а крайна на Инам Чешме.

От тях един дивизион заминава по пътя Инам Чешме, Сара-Гьол, а един друг ескадрон, в североизточна посока.

Изпратих донесение съгласно заповедта ви до началника на бригадата, г-н полковник Мачев. № 30, от к. 195. 25. Χ. 916 г. 1 ч. 20 м. сл. пл. Получено в Ш на Ц. същия ден, 2 ч. 35 м. сл. пл.

(п) Поручик Марков.

Пристигайки в зоната на к. 171., към 3 ч. сл. пл., по донесенията от разузнавателните части се разбира, че тук противника е вече отстъпил. Само в посока на Дунава се чуват артилерийски изстрели.

Това става причина да се вземе ново решение да е измени движението към север, в посока на Хърсово и да се търси там да се пресече пътя на отстъпящите неприятелски части край Дунава.

Пращат се нови разузнавателни части от Лейб Гвардейския конен полк 2. ескадрон (ротм. Филипов) край Дунава и 3 ескадрон (ротм. Богданов) в посока на шосето Ескесен, Хърсово.

И в новата посока на движение противника вече е отстъпил. Когато главните сили пристигат в Сатискьой 4 ч. 30 м., движението е преустановено. Частите занощуват в селото.

От разузнавателните части се получават сведения, какво и в пространството до Дунава, до с. Тикилещи с. Капужи няма неприятелски отстъпающи части.

За фелдмаршал Макензен се праща следното донесение:

Твърде бързо.

Чрез командующия Източната група,

за щаба на фелдмаршал фон Макензен.

Дивизията продължи движението си към запад с цел да се яви в тил на частите на противника, които отстъпват към Хърсово. В 4 ч. 30 мин. сл. пл. дивизита зае с. с. Турско и Ромънско Сатискьой, без да срещне съпротивление от противника.

Неприятелски конни части до 3 конни полка и дружини, северно от с. Кожелак, фронтираха конната дивизия до 1 ч. 45 м. сл. пл., след което се оттеглиха през Инам-Чешме за Саръ-Гьол. В същата посока отстъпи неприятелска колона, в състав около 1 пехотен полк, с един конен полк, която отстъпи от с. Киришлик и с. Токсов.

Тези части са изключително руси и сърби. В с. Кулели е взета от противника 1 картечница в пълен комплект с 15 сандъка патрони.

Заловени са повече от 30-40 пленници от 37., 38., 244., 40., 34. руски пехотни полкове, както и такива от 9. стрелкови, 74. и 7. стрелкови полкове - румънски, както и двама души от 9. каларашки полк. Също пленници сърби от 4. пех. сръбски полк, които сега броят не повече от 5 хиляди души. № 615, от с. Турско Сатискьой, 25 X 16. г., 4 ч. 45 м. сл. пл.

Началник на 1. конна дивизия,

(п.) Генерал-майор Колев.

През деня дивизията залавя около 250 души пленници, руси и сърби, между които един поручик и един офицерски кандидат (донесение № 616. от 25. Х. 916. г., 8 ч. 25 м. сл. пл.).

(Следва)

АУГУСТО И БЛЕЕНЕТО...

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БЕДНОСТ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“ / „АКТЬОР“ / „КРИЗА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

БЕДНОСТ

Коя е днес, братя, най-модерната дума, а? Най-модерната дума днес е, разбира се, електрификация.

Работата е, не споря, от огромна важност — да се освети със светлина Съветска Русия. Но и това си има засега своите лоши страни. Аз не казвам, другари, че се плаща скъпо. Плаща се евтино. Но не говоря за това. А ето за какво.

Живеех аз, другари, в една огромна къща. Цялата къща караше на газ. У някого газениче, у друг — малка газена лампа, а у трети няма нищо — свети си с попска свещ. Направо беда! И взеха да си прекарват ток.

Първи си прекара пълномощникът. Е, прекара си и толкоз. Тих човек е, видът му не показва нищо. Но ходи все пак някак странно и през цялото време си секне замислено носа.

Видът му обаче не показва все още нищо.

А тук скъпата наша хазяйка Елисавета Игнатевна Прохорова идва веднъж и предлага да прекараме осветление в квартирата.

— Всички — казва — си прекарват. И пълномощникът — казва — си прекара.

Какво пък! Започнахме да си прекарваме и ние.

Прекарахме, светнахме — майчице мила! Наоколо гнило и гнусно.

То, едно време, отидеш сутринта на работа, вечерта се върнеш, пийнеш чай и лягаш да спиш. И нищо такова на газената лампа не се вижда. А сега запалихме, гледаме – тук някоя скъсана обувка се търкаля, там тапетите одрани и стърчат на парцали, тук препуска в тръс дървеница — спасява се от светлината, там някакъв неизвестен парцал, тук храчка, там фас, тук бълха подскача...

Майчице мила! Направо да викаш за помощ. Тъжно е да се гледа такова зрелище.

Канапе едно такова стоеше например в нашата стая. Аз си мислех, бива си го канапето — хубаво канапе. Често седях на него вечер. А сега запалих електричеството — майчице мила! Какво виждам! Що за канапе! Всичко стърчи, всичко виси, всичко изскочило отвътре. Не мога да седна на такова канапе — душата протестира.

Е, мисля си, не живея богато. Противно е да гледам всичко това. Ръцете ми увисват.

Виждам, че и хазяйката Елисавета Игнатевна ходи тъжна, шумоли из кухнята си, подрежда.

— Защо — питам — се въртите насам-натам, хазяйке?

А тя маха с ръка.

— Аз — казва, — мили човече, и не съм си мислела, че живея толкова бедно.

Погледнах вехториите на хазяйката — наистина, мисля си, не са цвете: гнило и гнусно, и парцали разни. И всичко това го залива ярка светлина и се набива в очите.

Започнах да се прибирам у дома някак си унил.

Прибера се, светна лампата, полюбувам ѝ се и се тръшна на кревата.

След това размислих, взех заплатата, купих креда, разбърках я и започнах работа. Одрах тапетите, избих дървениците, изметох паяжините, махнах канапето, боядисах, разкрасих – душата пее и се радва.

Но макар че стана хубаво, не беше съвсем добре. Напразно и на вятъра профуках парите, братя – хазяйката отряза жиците.

– Много – вика – бедничко изглежда на светло. Защо – вика – да осветяваме тази беднотия, че да ни се смеят дървениците.

Аз и се молих, и доводи привеждах – не става и не става.

– Изнасяй се – вика – от квартирата. Не желая – вика – да живея на светло. Нямам аз пари ремонти да ремонтирам.

А лесно ли е да се изнеса, другари, след като съм пръснал сума ти пари за ремонт? Така и се примирих.

Ех, брята, и светлото е хубаво, ама и със светлото е лошо.

1925 г.

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / АНОТАЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ

Всички знаят, че ако се отреже вековно дърво, ще се видят неговите пръстени. Всеки кръг е година живот, по която може да се разбере кога дървото е боледувало, кога е имало суша... Тази книга прилича на такова дърво. В нея е отразен столетен период от живота на руската литература. Година след година, глава след глава. Литературата се променяла заедно с хората, ходът на историята се отразявал върху мислите и чувствата, изливал се на хартия и с времето се превръщал също в история. Двадесети век бил изпълнен с трусове, които се отразили като в огледало в творчеството на писатели и поети. Дмитрий Биков е свършил уникална работа. В проекта „Сто лекции по `Дожд`“, които лекции са легнали в основата на тази книга, той разказва за сто години на руската литература. Ако започнете от първата глава и продължите напред, пред вас ще се разкрие удивителният и прекрасен, често жесток и пълен с потресения двадесети век. Революцията, колективизацията, двете световни войни, периодът на застоя, „размразяването“, перестройката. С какво е живял и дишал двадесети век ще намерите в тази книга.

ПРЕДИСЛОВИЕ

Работейки по този проект, Дмитрий осъществи невероятно сложна и интересна работа. Той погледна на Русия от XX век през очите на хората, които не само са живели в нея, но и са писали за нея. Всяка лекция е мънисто, нанизано на нишката на историята. Ако започнете отначало и се движите напред година след година, глава след глава, пред вас ще се разгърне удивителна картина! Отделните части ще се подредят в мозайка благодарение на чудноватата способност на Дмитрий да вижда картината в цялост, да изостря вниманието върху детайлите и да анализира не само литературното произведение, но и епохата, в която е живял и творил един или друг писател. Тази книга е невероятно приключение с дълбоко потапяне във вълшебния и трагичен свят на руската литература, през който Дмитрий сякаш води читателя за ръка.

Александра Яковлева, редактор на проекта „СТО ЛЕКЦИИ с Дмитрий Биков“ по телевизионния канал „ДОЖД“

ОТ АВТОРА

Веднъж редакторката от телевизионния канал „Дожд“ Александра Яковлева каза:

– Никой няма и да си спомни, че правих този цикъл заедно с вас. Споменете ме поне в предисловието.

Мисля, че целият този предговор трябва да бъде едно голямо посвещение на Саша Яковлева и благодарност към нея. Когато отидох веднъж на гости в телевизионния канал „Дожд“, неговата създателка Наташа Синдеева ме попита какви предавания бих могъл да водя и аз измислих „Сто години – сто книги“. Вземат се стоте най-важни, от моя гледна точка, руски книги на XX век и се разказва за всяка накратко.

Тогава никой не вярваше, че ще стартираме този цикъл и ще го докараме дори до средата. Аз се занимавах с него, честно казано, само защото това ми даваше възможност да виждам периодично Саша Яковлева и да обядвам с нея в същия този „Дожд“. Да записваш лекции в присъствието на Саша Яковлева е голямо удоволствие. Тя умее да гледа и да слуша някак си така, че на тебе дори ти се струва, че не живееш напразно и правиш всичко това също не напразно.

Повечето цитати в тези лекции – освен в съвсем важните случаи – са по памет, защото ме беше срам пред Саша Яковлева да ровя в айфона и да чета откъси от чужди текстове. Нека има неточности, все пак не е дисертация, слава богу. И изобщо, при редактирането на този текст се постарахме да не заглаждаме прекалено пряката реч, за да запазим непосредствеността и да ви дарим с ефекта на присъствието.

Изборът на книгите е субективен. Изборът на телевизионния канал „Дожд“ за партньор от страна на автора също е субективен – но никой друг не ме покани за такъв проект, а на „Дожд“ съм благодарен. Изобщо, правих всичко това не заради народната просвета или пък за пари (за пари е особено смешно), а за удоволствието, което получавах не само по време на записите, но и по време на обедите със Саша Яковлева. И снимката тук трябваше да е не моята, а нейната. Щеше да е много по-естетично.

Но засега ще трябва да си я представяте задочно. На какво прилича Саша Яковлева? На десетокласничка, с която сме победили току-що на олимпиадата по литература, да речем, през 1983 година. Допреди малко сме били съперници, но ето че сме си поделили първите места и аз я изпращам към дома ѝ през есенен парк, под лъчите на вечерно слънце. Или, ако предпочитате, тя прилича – тоест на мене ми прилича – на соната номер 8 от Бетовен, по-известна като „Патетична“. Ето, третата ѝ част е точно за Саша Яковлева.

Така че всички тези лекции са за любовта, макар и платонична, каквато е и любовта към руската литература

Дмитрий Биков

(Следва)

НОБЕЛОВ ЗАЕК

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ

Прочетох, че най-млад генерал в новата Русия станал Рамзан Кадиров, на 33 години. И се замислих.

Разбира се, не за генералството на Кадиров – с него всичко е ясно. Путин просто възроди обичая от XIX век, когато на властващите князе, ханове, султани или емири от Кавказ и Средна Азия дарявали генералски чин, за да поласкаят самолюбието им и да ги привържат по-здраво към империята.

На първата снимка е например Даниял-бек, султан на Елису. Генерал-майор от 1842 година, по-късно преминал на страната на Шамил.

А вторият е Сеид Асфендиар-Богадур, хивински хан. Генерал-майор от 1910 г., впоследствие убит от Джунаид хан.

И така, интерес за мене е не феноменът Кадиров, а една много по-увлекателна тема: младите генерали.

Всъщност това е оксиморон. Генералът не може, не бива да бъде млад. До това високо звание се стига след дълги години служба, през опит, изпитания, победи, обикновено – през пролята кръв, своя и чужда. Произнесеш ли думата „генерал“, веднага си представяш бръчки и белези, посивяла или плешива глава, зачервен от вятъра и водката нос.

Ако обаче някой е станал генерал в съвсем млада възраст, то това е почти винаги необикновен човек – безстрашен, дързък, късметлия и в същото време не по детски зрял, щом са му поверили командването на голям брой хора.

Младият генерал е нещо красиво, харизматично, романтично. И трагично, защото младите генерали рядко доживяват до старини. „Който живее по други закони, нему е писано да умре млад“ (от песен на Виктор Цой – бел. П. Н.). „В един невероятен галоп изживяхте своя кратък век“ . Изобщо, нещо такова.

И започнах да прехвърлям в паметта си (а също и да търся в Гугъл) най-младите генерали от различни страни и народи. Увлекателно занимание, да ви кажа.

Започнах, разбира се, с отечеството.

Рекордьор сред съветския генералитет бил, разбира се, Василий Сталин, който получил генералски пагони на 25 години. (Набор на майка ми, учил с нея в едно и също училище, в паралелен клас, предназначен за децата на висшата номенклатура. Тя разказваше, че момчето не било лошо, но било ужасен развейпрах и двойкаджия.)

Василий Сталин обаче не го броим. Тук, както и при Кадиров, историята е съвсем друга. Принцовете и великите князе във всички времена получавали чинове не за бойни заслуги, а заради августейшата си кръв и в тази категория млади генерали нашият Василий Йосифович е даже престарял.

Великият княз Константин Николаевич – контраадмирал на 21 години.

Ерцхерцог Карл – на 24 години бил вече фелдмаршал. Впоследствие станал наистина сериозен пълководец, но получил званието авансово, по привилегия на раждането си.

Не, хайде да си спомним за истинските, заслужили генерали, за царете на бойното поле (а не по време на бал).

В Съветската армия най-поразителна кариера направил храбрият летец-изтребител Григорий Кравченко (1912–1943), който за първи път се отличил в боевете с японците. Сталин обичал да издига такива самородни таланти – ясни и лъчезарни, задължени му за всичко, без минало отпреди терора.

Истински „сталински сокол“

Само за две години Кравченко израснал от старши лейтенант до генерал-лейтенант. Очевидно е прототипът на Козирев от романа „Живи и мъртви“ от Симонов. Също загинал в героичен въздушен бой с немците – постъпка самоотвержена, но неправилна за командир на авиационно съединение.

Орелът на Гьоринг

Наистина, Григорий Кравченко не е съвсем подходящ за моя списък – става генерал твърде късно, вече почти на тридесет.

Както и неговият колега, сражавал се от другата страна на фронта – Дитрих Пелц (1914–2001), най-младият генерал в германския Райх, където, както е известно, званията се давали много пестеливо.

Той – рядък случай – доживява до дълбока старост. (Пелц не е изтребител, каквито всички обожават, а бомбардировач – лоша специалност. Мисля, че всички немски бомбардировачи от Втората световна война горят в ада.)

И все пак, в редовна война от XX век за един кадрови офицер било невъзможно да стане генерал на твърде млада възраст, дори при най-блестящи способности и нечовешки късмет. За такъв възход са по-подходящи гражданските или революционните войни, когато всички традиционни йерархии се рушат и на самия връх се озовават понякога съвсем млади вундеркинди на Марсовото изкуство.

Нашите, отечествените, предполагам, ги знаете всички. Затова ще се огранича с малка портретна галерия – просто за напомняне. (Всички без изключение били герои, ярки личности и военни таланти. Няма да засягаме моралните им качества. Както се казва, „такова било времето“.)

Сергей Лазо (1894–1920)

На 24 години (само 6 години след тази гимназиална снимка) Сергей Лазо командва фронт.

Михаил Тухачевский (1893–1937). Като Лазо - бивш подпоручк. На 25 години – командир на армия.

Иона Якир (1896–1937). На 22 години оглавява значителна войскова група.

Виталий Примаков (1897–1937). На 22 години – камандир на дивизия от „червени казаци“.

Военачалниците на белите били средно по-възрастни от тези на червените, защото в армия, в която се носят пагони, не можеш да прескочиш звездичка – трябва да растеш постепенно. Затова пък генералите им били истински, както си му е редът.

Андрей Шкуро (1887–1947). Получил генералски чин на 31 години. Един от най-добрите кавалеристи през своята епоха. Жалко, че завършил службата си като групенфюрер от СС.

Атаман Григорий Семьонов (1890–1946). Водач на Бялото движение в Далечния изток. Генерал на 28 години.

Друг атаман - Борис Аненков (1889–1927). Доста зловещ тип. Станал генерал на 30 години.

Николай Скоблин (1893–1937?). Най-младият командир на дивизия в Бялата армия, генерал на 27 години. В емиграция, както е известно, бил вербуван от чекистите и им помогнал да отвлекат в Париж ръководителя на Руския общовоински съюз Евгений Милер. Некрасив финал за един боен генерал.

Текстът стана много дълъг, а темата ме увлече. Затова следва продължение:

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1996 г. / ИКОНОМИКА / УИЛЯМ ВИКРИ

Уилям Викри (William Vickrey)

21 юни 1914 г. - 11 октомври 1996 г.

Икономика (заедно с Джеймс Мирлийс)

(За фундаментални приноси към икономическата теория на стимулите при асиметрична информация)

Уилям Спенсър Викри е канадско-американски икономист, Нобелов лауреат по икономика за 1996 година. Той е един от най-оригиналните микроикономисти на XX век, чиито идеи стават широко известни сравнително късно, въпреки огромното им влияние върху теорията и практиката на икономическата политика.

Роден е на 21 юни 1914 г. във Виктория, Британска Колумбия, Канада, но още от ранните си години живее в Съединените щати. Завършва бакалавърска степен в Йейлския университет, а през 1947 г. защитава докторска степен по икономика в Колумбийския университет в Ню Йорк. Със същия университет свързва и почти целия си академичен живот, като става професор по икономика и обучава няколко поколения икономисти.

Личността му е описвана като скромна, неконформна и силно ориентирана към реалните обществени проблеми. Той не търси публичност и рядко се стреми към самореклама, което е една от причините признанието за приноса му да дойде сравнително късно. Въпреки това сред колегите си Викри е оценяван като изключително оригинален мислител, който често изпреварва времето си.

Нобеловата награда за икономика за 1996 г. е присъдена съвместно на Уилям Викри и Джеймс Мирлийс „за фундаменталните приноси към икономическата теория на стимулите при асиметрична информация“. В центъра на тяхната работа стои въпросът как да се проектират договори, ценообразуване, аукциони и данъчни системи, когато участниците разполагат с различна информация и част от нея е скрита от останалите.

На по-достъпен език това означава, че Викри изследва как да се създадат такива „правила на играта“ в икономическите и обществените системи, че хората, следвайки собствения си интерес и притежавайки частна информация, да бъдат насърчени да разкриват тази информация честно. Така се постига по-ефективно разпределение на ресурсите и по-добри обществени резултати.

Две основни направления на неговия принос са теорията на аукционите и обществената икономика, включително данъчната политика, ценообразуването в транспорта и борбата с бедността. В теорията на аукционите той търси начини да се организират търгове така, че да се разкрива истинската оценка на участниците за даден ресурс или обект и този ресурс да стига до онзи, който го цени най-много.

Класическият му принос в тази област е така нареченият аукцион на Викри, известен още като търг с втора цена при запечатани оферти (second-price sealed-bid auction). При този тип аукцион всеки участник подава скрита, запечатана оферта, а победител става този, който е предложил най-високата цена. Особеното е, че спечелилият не заплаща своята оферта, а втората по големина оферта, подадена от останалите участници.

Теоретичният резултат, доказан от Викри, е, че в такъв аукцион за всеки участник доминираща стратегия е да предложи своята истинска максимална готовност да плати. Участникът няма стимул нито да надценява, нито да подценява реалната си оценка, тъй като неговото предложение определя само това дали ще спечели, но не и цената, която ще плати. Цената се определя от втората по височина оферта. Това прави честното разкриване на информацията най-изгодно поведение.

Интуитивно, ако някой завиши офертата си над реалната си готовност да плати, рискува, в случай че спечели на база на тази завишена оценка, да плати повече, отколкото стоката или услугата реално „си струва“ за него. Ако пък занижи офертата си, може да изгуби търга, въпреки че е бил готов да плати сума, която би го направила печеливш при реалистично наддаване. Затова най-разумната стратегия е да се обяви истинската максимална цена, която участникът е готов да плати.

Аукционът на Викри е един от първите ясни примери за механизъм, който насърчава т.нар. „truth-telling“ – честно разкриване на частната информация от участниците. Той става ключов градивен елемент в развиващата се по-късно теория на механизъм дизайн, която изучава как да се проектират правила и институции така, че индивидуалните интереси да се насочват към постигане на обществени цели.

Макар че в практиката сравнително малко търгове се организират като „чист“ аукцион на Викри, неговата логика прониква в голям брой реални приложения. Много сложни търгове за радиочестоти, лицензи и концесии, особено в САЩ и Европа от 90-те години на XX век насам, са проектирани с оглед на принципите на Викри за насърчаване на честното разкриване на информация и на ефективното разпределение на ресурсите.

Идеите му за търговете намират продължение и в дизайна на аукционите за онлайн реклама, каквито използват големи дигитални платформи. Често се използват обобщени варианти на аукциона с втора цена, които са теоретично свързани с модела на Викри и се опитват да съчетаят интересите на рекламодателите, платформите и потребителите.

Освен в теорията на аукционите, Викри има значими приноси и в обществената икономика, най-вече в областта на данъчното облагане и публичните финанси. Той изследва как може да се структурира данъчна система, която да бъде едновременно справедлива и ефективна, иначе казано - да не подкопава прекомерно стимулите за труд, предприемачество и иновации.

Викри защитава идеята за прогресивно данъчно облагане – по-високи относителни данъчни ставки за по-високите доходи – като оправдано, стига да бъде внимателно проектирано. Според него е възможно да се постигне баланс, при който обществото да намали неравенствата и бедността, без да се унищожават стимулите да се създава богатство и да се поема предприемачески риск.

В работите си той разглежда и различни варианти за разпределяне на данъчната тежест във времето, като обсъжда идеи за предплатени и отсрочени данъци, с цел по-справедливо разпределение на тежестта между различните етапи от живота и между поколенията. Важен за него е и принципът данъците и таксите да отразяват социалните маргинални разходи, които отделният човек налага на останалите – идея, която го свързва пряко с въпросите на транспорта и задръстванията.

Едно от най-практическите и напредничави приложения на идеите на Викри е свързано с транспорта, градската мобилност и проблема със задръстванията. Той анализира как претоварването на пътната мрежа и обществения транспорт в часовете пик води до значителни загуби на време и ресурси за всички участници, тъй като всеки допълнителен автомобил или пътник увеличава забавянето на останалите.

Този ефект е класически пример за негативна външна икономия – разход, който отделният участник налага на останалите, без да го заплаща. Решението, което предлага Викри, е въвеждането на променливи пътни такси и тарифи за използване на транспортната инфраструктура в зависимост от натоварването – концепция, известна като „congestion pricing“. В час пик таксите са по-високи, а в по-слабо натоварените часове – по-ниски или липсват.

Целта на подобна система е да насърчи част от хората да променят времето на пътуването си, да изберат алтернативни маршрути или други видове транспорт и по този начин да се намали общото натоварване. В резултат обществото като цяло печели от по-малко задръствания, по-кратко време за пътуване, по-ниско замърсяване и по-ефективно използване на инфраструктурата.

В наши дни идеите на Викри за „congestion pricing“ са приложени в редица големи градове по света. Лондон, Сингапур и Стокхолм са сред най-известните примери за въвеждане на такси за навлизане в натоварени централни зони, с цел да се ограничи автомобилният трафик и да се подобри качеството на градската среда. Тези политики често се посочват като практически израз на теоретичните разработки на Викри.

В по-широк план Викри се интересува и от проблемите на бедността, безработицата и социалните програми. Той критикува идеята, че пазарът сам по себе си може да реши всички обществени проблеми, и защитава активната роля на държавата за намаляването на бедността, осигуряването на почти пълна заетост и гарантирането на достъп до основни обществени услуги като образование и здравеопазване.

Според него високата безработица в развитите икономики често е резултат от неправилна макроикономическа и фискална политика, а не неизбежно състояние на пазара. Той застава зад идеята, че е възможна по-активна икономическа политика, която да поддържа по-висока заетост, без да предизвиква разрушителни инфлационни процеси, ако се прилагат интелигентно проектирани данъчни и разходни мерки.

Стилът на мислене на Уилям Викри се отличава с комбинация от математическа строгост и силно практическа насоченост. Той разработва изключително прецизни теоретични модели, но ги прилага към реални проблеми: как да се организират търгове и държавни поръчки, как да се изгражда ефективна данъчна система, как да се финансира и управлява транспортната инфраструктура, как да се намали бедността и социалната изолация.

Неговите идеи оказват силно влияние върху развиващата се теория на механизъм дизайн и върху теорията на договорите. По-късни Нобелови лауреати като Леонид Хървиц, Ерик Маскин и Роджър Майърсън стъпват върху основите, поставени от Викри, за да развият по-общи модели на това как да се проектират институции и пазари в условия на асиметрична информация и стратегическо поведение.

Академичното наследство на Викри обхваща теорията на аукционите, обществените финанси, транспорта, данъчната политика и по-широките въпроси на икономиката на благосъстоянието. Макар да не е бил сред най-популярните имена в публичното пространство, неговото влияние се усеща в редица съвременни политики и институционални решения, които оформят ежедневието на милиони хора по света.

Трагичен и символичен момент в биографията му е фактът, че Викри умира само три дни след обявяването му за Нобелов лауреат – на 11 октомври 1996 г. Решението за присъждането на наградата вече е взето и обявено на 8 октомври, поради което тя не е анулирана, въпреки че по принцип Нобеловите награди не се присъждат посмъртно. Така признанието за неговата работа идва буквално в последните дни от живота му.

Днес Уилям Викри е ценен както от теоретиците, така и от практиците на икономическата политика. Неговата работа показва, че внимателният дизайн на правилата – на аукционите, данъчните системи, транспортните такси и социалните програми – може да превърне индивидуалния интерес и частната информация в двигател на по-голяма обществена ефективност и справедливост. В свят, в който информацията е все по-важен ресурс, идеите на Викри остават изключително актуални.

Съставил: GPT-5.1

Редактор: Павел Николов