ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: AI COPILOT, AI GEMINI и ChatGPT
РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК:
"ПРЕДИСЛОВИЕ":
1;
2;
3;
4
Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА
Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ
Глава III ЗАДНИК-2
Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА
Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО
Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА
Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА
"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"
Глава VIII
КАМЪК В ЛАПАТА
Предполагам, че цялата верига от забавни заблуждения за човека започва именно с мита за „разумния инструментализъм“.
Благодарение на къс гранит в мръсната лапа човечеството си присвоило званието колективен гений сред животинския свят.
От този камък започва увереността, че родът homo има някаква тайна отличителност от останалата фауна.
От него започва също пътят, който води от стадния мършояд до колайдера, Освиенцим и други върхове на цивилизацията.
Нека отбележим, че за 250 години съществуване на антропологията никой не е успял да определи: защо това животно започва да носи със себе си парче скала?
А именно това трябва да разберем най-напред. Защото произходът на свойството винаги определя неговите потенциали и природа. Нито едно явление не може да бъде отделено от причината за неговата поява.
(Напомням, че всяко развитие е просто възход и усъвършенстване на първоначалните особености.)
Някога откриването на тези „инструменти“ превъзбудило антрополозите до такава степен, че късовете скала станали символ на уникалността на ранния човек и основа на теорията за „изключителността на хоминидите“.
Да, в един даден момент в лапите на нашето животно наистина се появил камък. Това се случило в гладния плиоцен, няколко милиона години преди нашата „сцена в слона“.
Моментът, в който въпросното съществото взело за първи път някакъв камък, се смята за исторически и съдбоносен.
Но тук се появява един проблем.
Работата е в това, че цялата история с примитивните инструменти е доказателство не за съобразителността, а за поразителната тъпота на homo.
Наоколо имало множество предмети, които се превръщат много по-лесно в инструменти от камъка или обсидиана.
Малко ни тревожи и това, че животното не можело да прави, разбира се, нищо извънредно с този камък.
И не се опитвало. То си останало същото животно, само че с камък в лапите.
Въпреки целия патос за "откриването на камъка", промени в живота на животното не настъпили. Никакво развитие не се случило и дори не се набелязало.
И с камък в лапата нашето животно бродело още двадесет хиляди столетия, търсейки паяци и мърша.
То серяло, биело се и се чифтосвало, без да се затруднява да търси нови забавления и полезни предмети.
Първоначалната функция на камъка била да се раздробяват и натрошават оглозганите от някого кости.
В костите винаги има нещо ядливо или поне смучещо се. Това, което е недостъпно за дребните мършояди и не е интересно на големите. (Червеният и жълтият костен мозък не са най-завидната храна, но все пак са храна.)
Трошенето на кости било крайно актуално в гладния плиоцен.
За детритофага, който не винаги успявал да стигне пръв до филето, това умение станало спасително.
Дошлият след плиоцена плеистоцен променил менюто: месната мърша станала повече.
Започнала да стига и за човека. Появила се необходимост не само да се трошат кости, но и да се разкъсва плът. Това принудило животното да очуква обичайните камъни, за да станат по-остри.
Но!
Никакви опити да се търсят нови инструменти или да се изобретяват приспособления отново не настъпили.
Предполагам, че тук се сблъскваме с основния въпрос на хилядолетията.
Без неговото разрешаване разбирането за качеството на човешкия мозък ще бъде винаги погрешно.
Бил ли е „камъкът в лапата“ съзнателен акт?
Какво е това? Разумен избор или вродено сляпо свойство, присъщо на множество животни? (Например раци, октоподи и бобри.)
Мисля, че „началната точка“ ще бъде много лесна за определяне.
Да започнем.
Няма никаква възможност да предполагаме някаква „смисленост“ в първите манипулации на homo със скални отломки.
Защо?
Защото говорим за обикновено животно, което (по това време) не е способно да установи нито една причинно-следствена връзка, нито пък съвкупност от такива връзки.
Нека не забравяме, че съществото, за което говорим, имало ниво на представи за света, подобно на това на видрата, а начинът му на живот не се отличава от този на хиената. Нивото на развитие изключвало напълно възможността за организиране на производство и предаване на опит.
Първите камъни в лапите се появили във време, когато homo бил, безспорно, в абсолютно животинско състояние.
Дори ако такова животно придобие случайно някакво отделно умение да използва остър камък, то не е в състояние нито да го запази, нито да го предаде на останалата част от своята популация.
Нека напомним: езикът все още не съществувал.
Да, имало мърморене, ръмжене и миризми.
С урина, разбира се, можело да се маркират територии, самки и храна. С което и се занимавали прадедите на Хегел и Кант.
Но в миризмите, дори на най-силната урина, е трудно да се закодира чертеж на инструмент.
Освен от разстоянията, стадата били изолирани едно от друго от своите канибалски наклонности, агресивност и взаимния страх.
С други думи, никакво предаване на опит не е било възможно.
Въпреки това всички homo без изключение използвали камъни.
При което всичките хиляди (или стотици) стада започнали да правят това „едновременно и независимо“.
Дори напълно изолирани (географски) стада трошели кости с камъни, въпреки че нямало от кого да се научат.
Как би могла да бъде постигната тази синхронност?
За този факт има само две обяснения.
Първото: преди три и половина милиона години бил свикан световен конгрес на парантропите. Някой сръчен занаятчия, дошъл от звездите, провел майсторски клас по използване на каменни късове, а делегатите конспектирали ноу-хауто и го внедрили в своите стада.
Да изключим напълно такава възможност, разбира се, не можем.
Но! Възникват съмнения относно възможността за снабдяване на всички делегати с баджове и газирана вода. А какъв конгрес може да има без тези аксесоари?
Между другото, нямаме нужда да измисляме висши причини за първия опит с каменни късове.
Работата е в това, че много видове животни са надарени с несъзнателната способност да оперират с различни предмети и да ги използват за своите нужди.
Няма съмнение, че при плиоценовия стаден мършояд homo тази способност е имала същата "несъзнателна" природа, както при морските видри, беседковите птици, бобрите, чинките, раците, лястовиците, термитите и други животни и насекоми.
Тя е била също толкова "безпросветна", колкото и при тях. Никакъв "разум" не е участвал в първите приложения на камъка. Това не бил съзнателен акт.
А и разум не трябвал. Както и голям мозък.
За да се застави homo да удря с парче камък, била нужна само активация на ген, който принуждава на клетъчно ниво животното да си служи с дадени предмети.
Никаква връзка между подобна дейност и т.н. "разум" изобщо не съществува. Много животни имат фин геномен механизъм, който или управлява централната нервна система, или е директно вграден в нея.
Нека го обясним с най-прост пример. Гнездото на червенокръстата лястовица има сложна архитектурна форма.
Това гнездо се прикрепя към вертикална повърхност и се състои от около 1000 различни по размер блокчета, които лястовицата изработва сама от каолинити или алуминосиликати.
Калибърът и формата на блокчетата стават по-малки, когато стените на гнездото се приближават към входната шийка.
В конструкцията се използва принципът на арката и съответно на ключовия камък.
Задължително се прилага армировка на страничните сводове с косми и стъбла. При което армировката не е хаотична, а с ясно изчислен интервал: през 2 и 3 реда полагане.
Освен това, от строителя се изисква точно оценяване на влажността на материала. Всеки следващ ред се полага само след като предишният ред се подсуши.
Това задължава лястовиците да правят паузи, чиято продължителност зависи както от влажността на въздуха, така и от първоначалната влажност на материала.
Целият този инженерно-строителен процес се извършва от същество, което има само 0,6 грама мозъчна маса.
Скалната зидарка, която има мозък от 0,9 грама, също създава не по-малко впечатляващи конструкции. Тук за цимент се използва слуз от гъсеници.
Номерът е в това, че не трябва да се убие и да се донесе такава гъсеница мъртва. Нейната слуз ферментира моментално.
Нещастницата трябва да се достави на строителната площадка жива, да се разкъса на място и веднага да се използва.
Както виждаме, за извършването на дори по-сложни действия, отколкото подбора и остренето на камъни, не са нужни нито мозъчни извивки, нито солидни черепни обеми.
Между другото ще отбележим факта, че морските видри, с техните само 40 грама мозъчна маса, са отишли значително по-далече от нашите прадеди.
Те не само са приспособили остри камъни за отваряне на раковини, но са си направили и "джобове" за тяхното носене.
И от този пример също виждаме, че между качеството на мозъка и инструменталната дейност няма никаква връзка.
Така че не "разумът" е принудил homo да вземе в ръцете си парче камък.
О да!
За разлика от морските видри, той се научил, разбира се, да заточва каменните парчета.
Но разумът няма нищо общо с това. Промяната на формата на използвания предмет също не е белег за „разумна дейност“, а обикновена способност на много животни.
Обикновено тя върви в „комплект“ със способността да се използват инструменти.
Това е същият геномен механизъм, който управлява централната нервна система.
Тук можем да се върнем към примера с лястовицата, а можем да обърнем внимание и на уважаваните бобри (с мозък 45 грама).
Проблемът е в това, че не всички клони се вплитат еднакво добре в сложната конструкция на тяхната малка къщичка. Ето защо бобрите могат да скъсяват клоните до необходимата дължина. Иначе казано, дори те могат да променят размерите и свойствата на предметите.
Раците цигулари изработват капаци, които пасват точно на входа на тяхната дупка.
Ракът боклукчия създава върху черупката си „активна броня“, прикрепвайки към нея отпадъци и умиращи организми. Той може да носи и мъртва медуза. Ако пипалата ѝ са прекалено големи и пречат на движението, ракът ги отрязва на нивото на земята.
Кълвачите изработват клинове за отваряне на шишарки.
Не по-малко впечатляващи трикове правят новокаледонските врани, които създават куки с различни размери, както и други животни, та дори и стършелите с техните милиграми мозъчни ганглии.
Да.
И между другото, именно стършелите забиват последния гвоздей в ковчега на илюзията за връзката между мозъка и уникалните свойства.
Когато говорим за стършела, говорим за един изключителен геометър. Той оперира лесно с конгруентността, паралелограмите и изчислява безпогрешно вътрешния и външния обем на призма. Това е математика на професорско ниво. Стършелите (всички до един) владеят до съвършенство изкуството за създаване на многомерна геометрична система от хексагонални изогонални призми. Ясно е, че без идеално изчислени страни на всяка призма, системата от призми никога няма да се сглоби в здрава цялост.
А всеки стършел при построяването на гнездото си сглобява успешно всеки път тази система.
Освен това, стършелът не е само теоретик-геометър. Той е и строител, педантично пренасящ пространственото виждане за конгруентите в своята конструкция. Гнездото ще се сглоби в здрава окръгленост само при условие, че призмите са идеално различни по височина.
Да се строи с такава адска точност е възможно, само ако държиш в главата си поне уравнението V=S·h (да не говорим за всичките останали изчисления).
Но стършелът няма по принцип главен мозък.
Той има само малко неврони в надглътъчните нервни ганглии и гъбовидно тяло. Невроните са му отпуснати с точно определена цел: да вижда, да подушва и да си мърда мустаците (антенулите).
V=S·h няма по принцип къде да се "побере" в ганглиите. И все пак, стършелът се справя успешно с геометрията.
Нищо удивително. Тук окончателно разбираме, че геномът умее да управлява поведението на животното, без да се тревожи за съдържанието на главата му.
Ясно е, че в сравнение със стършела нашият прародител с неговия груб инструмент за ровене в мършата изглежда доста примитивен.
Но да продължим.
И бобърът, и лястовицата, и стършелът са извън всякакво съмнение по отношение на "мисленето". Те нямат никакъв механизъм за елементарно разсъждение.
Те не обобщават знания и не създават език. За тях няма минало и бъдеще, асоциации или причинно-следствени връзки. Те имат само инструмент, който еволюцията им е дала за оцеляване.
Да, всички те са виртуози.
Но! Само в една задача. Решението на тази задача не е известно на тях самите, а на техните клетки.
Да, всяко поколение на тези животни ще демонстрира сложни и ефективни, но стереотипни двигателни действия. А техните красиви умения ще останат затворени в инстинкта, който няма нищо общо с мозъка.
Умението да проектират, манипулират и използват инструменти е концентрирано при тях само в един набор от действия. И този набор не е резултат от учене. Във всичко останало стършелът, бобърът, лястовицата и т.н. ще останат при нормативната несъзнателност на животните.
Съзнание, разбира се, имат, но в строго определени дози. Точно толкова, колкото да реагират вярно и навреме на опасности и други промени в средата. Памет, разбира се, съществува. Но всички обръщания към нейните натрупвания са кратки и директни. Някога и човекът е бил такъв.
Точно тогава, когато за първи път бил забелязан камък в ръцете му.
Да обобщим.
С много голяма вероятност нашият мършояд homo, вземайки парче камък в ръка, се е подчинил просто на една безпросветна заповед на гена. И нищо повече.
Неговите действия не са били, нито са могли да бъдат осъзнати, основани на мислене, опит, „разбиране“ и т.н. Те са били диктувани единствено от генетичната програма.
Организмът е изпълнявал несъзнателно програмата чрез поредица стереотипни двигателни актове, предписани от генома. Всичко се е случвало точно както при видрите, раците, стършелите или червенокръстит лястовици.
Без съществени промени това се е повтаряло при всяка нова особа, във всяко поколение.
(Следва)
