ПОХОДЪТ КЪМ МОСКВА: НА КОСЪМ ОТ ПОБЕДАТА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: AI COPILOT С МАЛКИ КОРЕКЦИИ ОТ МЕНЕ /ПАВЕЛ НИКОЛОВ/

През есента на 1919 година армиите на генерал Деникин се намират само на 250 км от Москва. Походът към столицата по-късно е наречен "обречен", но тогава изглежда, че обречени са по-скоро болшевиките.

Сраженията през предходните месеци позволяват на белите в Южна Русия да оцелеят и да укрепнат. Необходимо е да се продължи напред, привличайки все повече райони и хора към антиболшевишкото движение. Подготвеното през пролетта на 1919 г. настъпление на Въоръжените сили на Южна Русия под командването на генерал А. И. Деникин се развива стремително. На 20 юни (ст. ст.) 1919 г. той издава „московската директива“ за началото на поход към столицата — смела и дори прекалено мащабна задача за малобройните бели армии. Другият план — да се отиде на североизток за обединение с вече отстъпващата армия на адмирал Колчак — е отхвърлен. Всичко е „заложено“ на Москва. До ден днешен остава да се гадае какво би се случило, ако Деникин беше взел друго решение и ако белите бяха създали по-широк фронт срещу болшевиките…

“НАДЕЖДА ЗА БЪДЕЩЕТО...“

Въпреки малочислеността на своите сили, Деникин гледа на перспективите за настъпление с голям оптимизъм. За това има основания: първо, червените войски по това време не се отличават с дисциплинираност и страдат от дезертьорство и болести. Второ, белите разчитат на надигането на антиболшевишки въстания с напредването им към Москва, както и на въстание на нелегалните бели в самата столица. И, както и преди, Деникин вярва в своите хора: „Ние бяхме малко (…). Но зад нас стоеше военното изкуство… В армията имаше устрем, съзнание за правотата на нашето дело, увереност в нашата сила и надежда за бъдещето“. Да влязат в Москва преди червените да се опомнят, без да им дадат време да се съвземат, да ги обърнат в непрекъснато бягство — така изглеждала победата..

Максималното предвижване на Въоръжените сили на Южна Русия

И в началото като че ли всички надежди се сбъдват. Деникинците настъпват стремително и фронтът на червените се пропуква. През юли белите завземат Полтава и очистват Полтавска и Черниговска губерния. След това влизат в Новгород-Северски, Харков, Одеса (10 август) и Киев (17 август); през септември войниците на Въоръжените сили на Южна Русия са в Курск и Воронеж. Накрая, на 1 октомври, червените са изтласкани от Орел. На 20 км северно от този град белите бронирани влакове заемат отбранителна позиция, а конните разузнавачи влизат в Тулска губерния. Именно този момент става критичен за цялата война. Това е върхът на успеха на Деникин. До Москва остават само 250 км — не повече от две седмици уверено настъпление, което, възможно, би променило психологията на масите и би наклонило махалото на Гражданската война в полза на белите! „Никога до този момент съветската власт не беше в по-тежко положение и не изпитваше по-голяма тревога“, спомня си Деникин.

“ОТ ПОБЕДА ДО ПОРАЖЕНИЕ“

Но войната не върви винаги по план. Разчетите на Деникин не се оправдават напълно или изобщо не се оправдават. Не успява привличането на достатъчно бойци, за да продължи походът. В резултат на лятното настъпление под властта на белите на Юг се оказват 16-18 губернии и около 42 милиона души. Разчетът за попълнения е верен — от май до октомври числеността на Въоръжените сили на Южна Русия нараства от 64 на 150 хиляди души, но това се оказва по-малко от необходимото — твърде малко за фронт, разтегнат на 1065 км. Червените не позволяват да надигне глава и никакво нелегално движение и най-важното — успяват да задържат фронта си от пълен разпад.

Загубите на червените са компенсирани от многобройни новобранци и от прехвърлени части от други фронтове. През септември-октомври 1919 г. Южният фронт получава около 50 хиляди души. Белите имат 98 хиляди души в настъпление, докато силите на червените след попълненията са около 176 хиляди. Впоследствие белите губят хора и не могат да възстановят загубите си, докато Червената армия нараства с все по-ускорени темпове.

Марковците влизат в превзет град

На 28 септември (11 октомври) Червената армия преминава в контранастъпление и удря в тил белите, които се насочват към Тула. Деникинците са принудени да спрат. Белите все още могат да отблъснат натиска, както преди, и да възобновят настъплението, ако не се намесва третата сила в Гражданската война — зелените. В дните на решаващите битки, когато и двете армии са на ръба на поражението и липсват няколко хиляди души за решителен удар по Червената армия, тилът „се взривява“. Тилът, който Деникин не укрепва, за да не забави настъплението към Москва. Оставените в тила гарнизони, наказателни отряди и застави (около една трета от всичките бойни сили на Деникин) не се справят със „зелените“ въстаници, а най-много пречи Махно. С него се борят полковете на генерал Слашчов, но Махно разбива два негови полка и започна настъпление. В началото на октомври махновците са вече само на 100 км от Таганрог, където се намира щабът на белите. Деникин е принуден в най-неподходящия момент да изтегли няколко полка от фронта и да ги изпрати в тила за потушаване на въстанието. Едва на 10 ноември те успяват да отблъснат зелените.

Белите се държат още две седмици срещу преминалите в настъпление червени. Разстроеният тил, липсата на резерви, чудовищната умора на войските и проблемите със снабдяването (които водят до грабежи), започналият студ при недостиг на зимни дрехи, разтегнатите комуникации и недостатъчната съгласуваност на командирите — всичко това създава много мрачна картина. Въпреки истинската храброст на предните части, те трябва постепенно да се оттеглят назад. Белите предават градовете един след друг — Воронеж, после Орел, Чернигов, Ливни и Брянск, Киев и Курск. Благодарение на отчаяните и умели контраатаки белите успяват да избегнат обкръжението. Но отстъплението става почти непрекъснато през ноември, когато отбраната на деникинците е пробита. На 26 декември 1919 г. червените завземат Ростов на Дон. Армията на Деникин се свива до 47 хиляди души — останалите загиват или са ранени, попадат в плен или се разбягват.

Антон Деникин

Надеждата за победа е изгубена. Един от офицерите на бялото движение, А. В. Туркул, си спомня: „Москва вече беше избледняла за нас. Тъмната Русия от тъмното си пространство отправяше пълчища болшевики. В дълбините на душите на мнозина се раждаше чувство на обреченост“; „Отстъпление. Курск, Севск, Дмитриев, Лгов, всичко е изоставено. Взривяваме след себе си мостове, водни помпи, брониран влакове. Грохотът на взривовете е зад нас. Отстъпление — отчаяние“. Бойният дух на белите армии никога вече няма да е същият. Стратегическата инициатива е завладяна от червените. Загубата на Таганрог и Ростов довежда Южната армия до катастрофа. В тила, по думите на самия Деникин, положението е ужасно — войските често не са снабдявани просто защото кражбите и подкупите са „обичайни явления“. След пораженията на фронта започва вакханалия от корупция и спекулации. В резултат от това армията в Крим не успява да се евакуира организирано. Оставено е огромно количество хора, коне, влакове, оръдия и различни припаси, които стават трофеи за Червената армия. Започна последната, обречена фаза на бялата борба в Южна Русия — боевете за Крим. Червената армия елиминира главната заплаха за съветската власт.

През лятото на 1919 г. Деникин се пита: „Ще тръгне ли народът с нас или ще остане инертен и пасивен между двете наближаващи вълни???“ Народът не тръгва. При превъзходството на червените по отношение на числеността на хората благодарение на мобилизацията и при липсата на материални ресурси, белите могат да постигнат победа само при безупречно военно използване на своите сили. А това не се случва. 1919 г. започва с победи на белите и увереност в тяхната окончателна победа — освен Деникин, срещу все още „неукрепналата“ Червена армия настъпват Колчак и Юденич. А завършва с поражения, предвещаващи пълния разгром на белите.