ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 8

Превод от руски: ChatGPT

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

* * *

Развитието на темата за двете разходки, които семейството прави в околностите на Комбре, навлиза вече в своята главна фаза. Единият маршрут води към Мезеглиз и се нарича „на път към Суан“, защото минава край границата на имението на Суан, Тансонвил; другият води към имението на херцог и херцогиня Германт. Именно по маршрута за Суан темата за глоговия храст и темата за любовта към дъщерята на Суан, Жилберт, се сливат в ослепителен взрив на живописното изкуство: „Пътят беше напоен от аромата на глогините. Живият плет образуваше същинска върволица от параклиси с открити олтари, засипани от цветовете им (препратка към първата, църковната, поява на темата за глога). А слънчевите лъчи тъчаха под тях светла решетка, напомняща църковен прозорец. Уханието им, също така наситено и необхватно, както когато стоях пред олтара на Богородица, а цветовете им, също така празнични. <...>

Но колкото и да стоях пред глогините, вдъхвайки тяхното невидимо и натрапчиво ухание, като за миг го изгубвах и после пак го, намирах, поднасяйки го на съзнанието си, което се чудеше какво да прави с него, сливайки се с техния ритъм, пръскащ с младенческа игривост цветовете им на най-неочаквани разстояния, напомнящи музикални интервали, аз вкусвах безконечно все същото наслаждение, обилно, неизчерпаемо, без да мога да го анализирам по-добре. По същия начин се случва да изсвирите сто пъти поред някоя мелодия, без да вникнете напълно в тайната ѝ. Аз се извръщах за миг от тях, за да ги атакувам с по-свежи сили“.

Но и при повторното съзерцаване Марсел не успява да разгадае глоговия храст (защото не му е дадено да разбере смисъла на подобни преживявания, до просветлението, което го постига в последния том), макар че неговият възторг се увеличава, когато дядо му му посочи храст, различен от останалите. „Всъщност това беше пак обикновена трънка, само че розова, много по-хубава от белите. И тя също беше в празнична премяна — стъкмена като за истинско тържество, каквито са единствено църковните празници, съвсем различни от светските празници, в които няма нищо празнично и за които няма специално предназначени дни, — само че още по-пищна премяна, защото цветовете, накацали плътно едни над други по клонките, тъй че да не остане нито едно неокичено ъгълче (първо сравнение), като овчарска гега, отрупана с помпони в стил рококо, бяха цветни, следователно по-висококачествени, според естетиката на Комбре (второ сравнение), ако се съди по ценоразписа в магазина на площада или при Камю, където розовите сладки бяха по-скъпи от обикновените. Нима самият аз (трето сравнение) не ценях повече сиренето с розов каймак (в който ми бяха разрешили да смачкам предварително ягоди)? Тази глогина беше избрала (сега всичките чувства заедно) именно цвета на сочен плод или на нежна притурка към празничната премяна. Този цвят е по-очебийно хубав в очите на децата, тъй като им показва нагледно превъзходството си. Затова подобни цветове са винаги по-живи и по-естествени за децата. <...> По върховете на клонките гъмжаха хиляди по-бледо оцветени пъпки, напомнящи вретеновидните саксии, увити в дантелена хартия, които украсяват олтара в дни на големи празници. В леко открехнатите им чашки се виждаха — както в дъното на купа от розов мрамор — червени жилчици, които много повече, отколкото цветовете издаваха непобедимата природа на трънката, която, където и да напъпи, където и да цъфне, може да бъде само розова“.

Тук срещаме Жилберт, която в душата на Марсел се свърза оттогава завинаги с великолепието на цъфтящия глог. „Едно червенокосо момиченце, което по всяка вероятност се връщаше от разходка, с градинска мотичка в ръка, се бе загледало в нас, вдигнало осеяното си с розови лунички лице. <...>

В първия миг погледнах девойката с поглед, който не принадлежи само на зрението, поглед, подобен на прозорец, през който надничат жадно всички сетива, разтревожени и зашеметени, поглед, който би желал да докосне, да плени, да грабне не само тялото, но ведно с него и душата. После, понеже много ме беше страх да не би баща ми или дядо да забележат девойката и да ме накарат да се отдалеча, като ми поръчат да потичам малко пред тях, аз я погледнах повторно с неволна молба, стремейки се да ѝ внуша да ми обърне внимание, да ме запомни. Тя стрелна очи напред и встрани, за да добие представа за дядо и баща ми, но, изглежда, те не ѝ направиха никакво впечатление, защото се извърна с безразлично и презрително изражение и се отмести встрани, за да бъде извън тяхното зрително поле. И докато те продължаваха да вървят нагоре, без да я забележат, и отминаха напред, тя насочи към мене очи, без да влага в тях някакво особено съдържание, без да дава вид, че ме вижда, но така втренчено и с такава едва доловима усмивка, че съгласно понятията за добро възпитание, които ми бяха втълпени, държането ѝ можеше да бъде изтълкувано само като проява на оскърбително пренебрежение. В същото време тя направи неприличен жест с ръка, който, отправен публично към непознато лице, имаше според малкия речник за добри обноски, който носех със себе си, едно-единствено значение — умишлена безочливост.

— Хайде, Жилберт, идвай! Какво правиш? — извика с остър и нетърпящ възражение глас една дама в бяло, която не бях видял досега.

Малко по-далеч от нея някакъв мъж, когото не познавах, облечен в ленен костюм, ме наблюдаваше втренчено с изпъкналите си очи. Момичето тутакси престана да се усмихва, взе мотичката си и се отдалечи, без да се обърне повече към мене, с покорно, но непроницаемо и потайно изражение.

Така мина край мене името Жилберт, превръщайки в личност непознатото миг преди това видение. Така мина то над жасмините и шибоите, рязко и свежо като капките на зеления маркуч, насищайки и оцветявайки пластовете чист въздух, които бе прекосило — и изолирало, — с тайната на живота на момичето, отредена за щастливците, които живееха, които пътуваха с него. Това произнесено на глас име разстла очебийно под розовата трънка, на височина на рамото ми, квинтесенцията на тяхната близост с девойката с нейния неизвестен живот, в който аз едва ли щях да проникна“. Разбира се, Марсел прониква в него, и не само в света на Одет, но и в света на господин Шарлю, който по-късно ще се развие в един от най-великите литературни образи на хомосексуалист. Вярно е, че семейството на Марсел, поради своята наивност, го смята за любовник на госпожа Суан и се възмущава, че детето трябва да живее в такава атмосфера. Много по-късно Жильберт ще признае на Марсел, че е била обидена от неговото вцепенение, когато той я гледа, без да направи дори крачка към запознанство, на която тя с радост би отвърнала.

Разходката в посока към Германтови води покрай прелестната река Вивон, която тече през плетеници от водни лилии. Темата за Германтови придобива форма, когато Марсел вижда херцогинята, присъстваща на венчавка в същата църква, в която се намира нейният гобленов образ. Той намира, че името е по-значимо от неговата носителка. „По време на сватбената служба клисарят се отмести и ми даде внезапно възможност да видя седналата в една ниша руса дама с голям нос, с остри сини очи, с нова бухнала връзка от лъскава лилава коприна и с малка пъпка на носа. <...> Какво голямо разочарование! То се дължеше на едно обстоятелство, на което никога не бях обърнал внимание, когато мислех за госпожа дьо Германт: аз си я представях в тоновете на старинен гоблен или стъклопис, представях си я от друг век, от друга материя, различна от другите живи същества ... разглеждах това лице, което естествено нямаше нищо общо с лицата, толкова пъти явявали се в бляновете ми под същото име госпожа дьо Германт, защото това лице не беше произволно създадено от мене както предишните, а бе възникнало пред погледа ми за първи път едва тук, в църквата, само преди миг. То не беше от същата материя като тях, не се поддаваше на оцветяване по желание, не попиваше оранжевия оттенък на една сричка (Марсел вижда звуците цветни), но за това пък беше съвсем реално и всичко, включително и малката пъпка под ноздрата, свидетелствуваше за подчинението му на законите на природата, както при чествуванията в театъра една гънка на роклята на феята, едно потрепване на малкото ѝ пръстче издават материалното присъствие на живата актриса в момента, когато сме се колебаели дали пред очите ни не трепти само светлинна прожекция. <...> Но онази госпожа дьо Германт, за която тъй често бях бленувал, завладя още по-властно въображението ми сега, когато виждах, че действително съществува извън мене. Парализирано за миг при допира с действителност, тъй различна от очакваната, то се размърда наново и ми заговори: „Покрит със слава още преди Карл Велики, родът Германт е разполагал с правото на живот и смърт над своите васали. Херцогиня дьо Германт е потомка на Жьонвиев дьо Брабан“. <...> И спирайки вниманието си върху русите ѝ коси, сините очи, шията й и умишлено пропускайки чертите, които биха могли да ми напомнят други женски лица, аз възкликвах мислено пред тази съзнателно непълна наброска: „Колко е хубава! Какво благородство! Пред очите ми наистина стои една горда Германт, потомка на Жьонвиев дьо Брабан!“

След церемонията, излизайки от църквата, херцогинята плъзна поглед по Марсел: „ И тутакси я обикнах. <...> Очите ѝ синееха като зеленика, която никой не може да откъсне, но която независимо от всичко бе предопределена за мене. А слънцето, застрашено от облак, приличаше все пак върху площада и струеше през стъклописите в ризницата, заливайки със зеленикави отсенки червените килими, постлани върху плочите по случай тържеството. По тях пристъпваше с усмивка госпожа дьо Германт и ги заливаше на свой ред с тънък пласт от мека розова светлина, внасяйки в радостното тържество нотка на нежност и сериозна благост, характерни за някои страници от Лоенгрин и за някои картини на Карпачо, нотки, които ни помагат да разберем как Бодлер е могъл да прикачи към звука на тръбата епитета пленителен“.

По време на разходките в посока към Германтови Марсел размишлява за своето писателско бъдеще и го обезсърчава липсата на способности, „чувството на безпомощност, което ме обземаше всеки път, когато потърсех философски сюжет за голямо литературно произведение“. Навестяват го живи усещания, но той не разбира литературното им значение. „Тогава, напълно независимо от подобни литературни домогвания и без никаква връзка с тях — формата на някой покрив, слънчевият отблясък върху някой камък, мирисът на пръстта по пътя ме караха да се спра внезапно, защото ми причиняваха необяснимо удоволствие и ми се струваше, че крият отвъд видимия си външен изглед някакво друго съдържание, което те сякаш ме подканваха да взема, макар аз да не успявах да го открия. Понеже чувствувах, че то е в тях, заставах неподвижно, напрегнал взор и обоняние, мъчейки се да мина мислено отвъд зрителното или обонятелното възприятие. А когато се наложеше да догоня дядо и да отмина съответния предмет, аз се стараех, затваряйки очи, да си припомня точно чупките на покрива или отсянката на камъка, които, без да съзнавам защо, ми се бяха сторили готови да се открехнат, за да ми предадат тайното си съдържание. Разбира се, подобни впечатления съвсем не можеха да ми върнат загубената вече надежда, че един ден ще мога да стана писател и поет, защото те винаги бяха свързани с конкретен предмет, лишен от интелектуална стойност и некриещ отвлечена истина“. Тук се противопоставят литературата на усещанията, истинското изкуство, и литературата на идеите, която не създава истинско изкуство, ако не се храни с усещания. Марсел е сляп за тази дълбока връзка. Той погрешно мисли, че трябва да пише за това, което има интелектуална стойност, докато всъщност именно светът на неговите усещания незабележимо и постепенно го прави истински писател.

Някои догадки го спохождат, когато, например, по време на едно пътуване темата за камбанариите се връща в утроен вид: „При един завой на пътя изпитах непознато досега приятно чувство при вида на двете камбанарии на Мартенвил, огрени от залязващото слънце, които меняха местата си в зависимост от движението на нашата кола и от извивките на пътя. Изведнъж край тях изникна и камбанарията на Вийовик, която изглеждаше съвсем близо, макар да бе разположена на по-високо плато в далечината, отделена от тях с хълм и дол.

Възприемайки и проследявайки точно формата на стрелите, местещите се странични ръбове и огрените стени на трите камбанарии, чувствувах, че впечатлението ми е половинчато, че зад местенето на камбанариите, зад различното им осветление има още нещо, което те едновременно скриват и разкриват“.

Тук Пруст прави нещо изключително любопитно: той сблъсква своя сегашен стил със стила на своето минало. Марсел иска хартия и съчинява описание на трите камбанарии, което разказвачът възпроизвежда. Това е първият писателски опит на Марсел, очарователен, въпреки че на някои сравнения, например с цветя или момичета, е придадена нарочна детска наивност. Но по същество се сравняват камбанариите, които току-що разказвачът описва от неговата по-късна и по-изгодна гледна точка, с литературната проба на Марсел, с външното описание, без онзи смисъл, който той търси, когато ги съзерцава за първи път. Още по-важно е, че „тази страница... изцяло ме освободи от омаята на мартенвилските камбанарии“.

Посветената на детските впечатления комбрейска част от тома завършва с темата, която се появява в началото – с възсъздаваенто на онази стая в Комбре, където той е лежал безсънен нощно време Години по-късно, в безсънни нощи, му се струва, че е отново в тази стая: „Всички тия спомени, споени един за друг, образуваха вече единно цяло, но все пак можех да различа най-старите и по-пресните, родени от едно и също ухание, както и възпоминанията, разказани ми от друго лице, разграничени ако не с прорези и пукнатини, то поне с пъстро обагрените си жилки, издаващи при някои скали или мрамори различния произход, възраст или „образуване“.“ Тук Пруст описва три нива на впечатления: 1 — простият спомен като произволен акт; 2 — споменът, предизвикан от съвпадението на усещанията в настоящето с тези от миналото, и 3 — споменът за чужд живот, макар и получен от втора ръка. Смисълът отново е, че на простите спомени не може да се разчита за възстановяване на миналото.

Комбрейската част е посветена на първите две категории; третата съставлява съдържанието на втория раздел на тома, озаглавен „Любовта на Суан“, в който страстта на Суан към Одет изяснява чувствата на Марсел към Албертин.

(Следва)