АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: AI COPILOT С МАЛКИ КОРЕКЦИИ ОТ МЕНЕ /ПАВЕЛ НИКОЛОВ/

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

Глава III ЗАДНИК-2

Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО

Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава VII

ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА

Липсата на видими древни корени на гениалността не е причина да се прекрати нейното търсене. Тя, както и индивидуалността, може да е възникнала след плеистоцена.

Освен това, хитрата гениалност е способна да заличи следите, които водят от точката на нейното възникване до Нобеловата зала.

Такива неща също се случват.

Вижте.

От простата потребност да се вкара пениса в съответното отверстие на самката се родило грандиозното (според човешките мерки) и много влиятелното явление, наречено „любов“.

Да, то се покрило с митове и се накичило с ритуали. Любовта била напръскана с мастилото на романистите и с кръвта на мъжете в дантели и брони.

Явлението станало култ и се оцветило със стотици високи значения. Век след век тези значения се обновявали и усложнявали.

Но въпреки всичко това, то си останало същата потребност „да се вкара“. Ако тази проста подробност се извади от грандиозната романтична конструкция на „любовта“, самата конструкция ще се срине веднага. Ще остане само купчина безсмислен реквизит. И трилиони думи, загубили всякакво значение.

Това е ясно. Но пикантността на ситуацията не се състои в това.

А в това, че у простата и разбираема „любов“ се появили подозрителни близнаци: „християнската любов“, „любов към гробовете на предците“ и други подобни извращения.

Въпреки че какво ли може да се вкара в „гробовете на предците“? Обектът не е сексуално апетитен.

А и дупките с подходящ калибър в гробовете са голяма рядкост. Все едни и същи трески, червеи, воня и т.н.

Още по-мътна е историята с християнската любов.

Няма съмнение, че корените ѝ се намират в бурните сексуални отношения от епохата на плеистоцена.

Целуването на икони и оралният секс имат един и същи еволюционен произход.

Поведението тук се управлява от нуждата за физическо сливане с възбуждащия обект, а кормилото държат два братски рефлекса: добрите стари смукателен и сукателен рефлекс.

Въпреки че християнската любов е маскирала много добре своите извори, дори и най-повърхностният анализ може да ги разкрие и да ги извади наяве. Защото всички видове любов имат един общ произход.

Въпросът е в това, че всички аспекти на човешкото общество са произлезли от много примитивните инстинкти на homo.

За да разберем цялата история на явлението, трябва просто да го дръпнем по-силно за косматите уши, които със сигурност стърчат някъде.

Дърпаме.

Преди около два милиона години хомо имал много по-прост сексуален живот дори от хиените.

Нямало флирт, постоянни партньори или правила кой с кого може да се чифтосва. Всеки самец бил готов винаги да напълни със сперма всяка достъпна самка. А достъпни били всички.

Чифтосването било възможно по всяко време, освен в тези случаи, когато вагината била заета с друг самец или съдържала други странични вложения.

Този ред на нещата се нарича промискуитет и е рядко явление в животинския свят.

Еволюцията дарява неохотно с него своите творения.

Защо?

Защото при такава достъпност на връзките половият отбор почти не работи. Видът загубва бързо своята представителност.

(Което всъщност и станало.)

Ясно е, че в случая с човека нямало какво да се губи. По онова време изглеждало, че това същество е достигнало вече до пределите на деградацията.

Като хищник homo бил несъстоятелен, а като плячка – жалък. Той не притежавал най-важното: ясно място в хранителната верига на саваната.

В този смисъл homo бил почти нищожен. А друг смисъл по това време, както помним, нямало.

Естетически той не представлявал нищо.

Неговият маниер постоянно да мляска, да си чеше мръсните гениталии и да осира всичко наоколо само компрометирал красивия процес на житейското развитие. А неговите гастрономически достойнства не компенсирали уродството му.

Ако смилодоните пишеха книги за „вкусна и здравословна храна“, човекът би бил отбелязан като „най-неапетитното животно“. Можело да се „утоли глада“ и с него, но за „украса на празничната трапеза“ homo категорично не бил подходящ.

Строго казано, това бил излишен вид. Дните му били преброени.

Но еволюцията е щедра. Нейно правило е на всички и винаги да дава шанс. Дори на твари, разжалвани от маймуна.

Освен това, човекът все пак имал някаква функция. Служейки в саваната за ядлив мършояд, той не живеел напразно.

Но да му се помогне да оцелее не било толкова лесно.

Особени свойства, като електрорецепция, инфрачервено зрение, възприемане на инфразвук, не му били дадени. Да, те биха могли да дадат на рода homo изключителни предимства. Той би чувал, виждал и усещал повече от всичките си конкуренти. Но тези бонуси му били отказани.

Останали тихите радости като нормални зъби и нокти… или неограничената свобода на размножаване.

И така. Зачеркваме веднага бойните зъби.

Сами по себе си те нямат никакъв смисъл.

Може да се удължат кучешките зъби до метър дължина, но без обслужващи челюстни мускули те ще бъдат просто декорация.

Може да се дадат на човека добри нокти.

Това е технически по-лесно от зъбите.

Но и тук има проблем.

Модни прибиращи се нокти не можели вече да се добавят. (Оформилата се конструкция на ръката не го позволявала).

Можело да бъде предложен само остарял неприбиращ се комплект. Примерно такъв, какъвто имал мегатерият.

На такива нокти могат да се набодат десетина охлюва. С дългите нокти може да се трака и да се всява ужас в слепите кучета или рогатите врани.

Освен това, силните остри нокти биха позволили на homo да се издигне в йерархията на мършоядите.

Как?

Елементарно. Ще има възможност да разкъсва сам труповете и да яде, без да чака разрешение от марабуто.

Поставянето на нокти е възможно само за 30-40 поколения. Това е същинска дреболия.

Разбира се, напредналите бозайници вече нямали такива. Но на човека не му било до модата. На еволюционния подиум не го канели. (Вероятно, заради маниерите и изключително неприятната физиономия).

В общи линии, обсъжданият комплект би бил много полезна придобивка.

Но! Такива нокти са несъвместими с навика на homo да се чеше непрекъснато. Ако ги получи, просто ще се разкъса на парчета.

Отказвайки се от идеята за ноктите, еволюцията бързо активирала в човека един стар ген, който дреме в много животни и осигурява несъзнателното, но ефективно използване на различни предмети.

Например, на остри камъни.

Това също е добър вариант, вече изпробван върху морската видра и някои птици.

Генът се активирал, съществото взело камък, но не получило особени предимства.

Да, разкъсването на мършата станало малко по-лесно. Но камъкът не можел да реши въпроса с оцеляването (малко по-късно ще разгледаме този любопитен въпрос по-подробно).

Оставал само промискуитетът, т.е. постоянната възможност за чифтосване, пренебрегвайки брачните игри и сложността на половите ритуали в животинския свят.

Промискуитетът бил реален шанс.

А как работи той?

Много просто.

Дива, непобедима похот принуждава животните да се размножават при всякакви условия, въпреки страха, глада, студа, трудностите на раждането и отглеждането на потомството.

Изригвания на вулкани, земетресения, заледявания, метеорити – нищо не може да ги отклони от постоянното чифтосване.

Съвкупленията се извършват както целенасочено, така и случайно.

Като резултатът от всеки контакт между индивидите неизбежно следва полов акт. По този начин се поддържа принудително числеността на популацията.

Разбира се, това не е първият случай, когато гениталиите служат за двигател на вида. Простичък, но надежден.

Има и по-впечатляващи примери за всевластието на „половия въпрос“.

Да си спомним за листната въшка. Нейните женски се раждат вече бременни. Освен това, тези, които ще родят, също са бременни с малки въшки.

Но такъв трик еволюцията не може да повтори повече. Периодът на нейните дръзки експерименти приключил преди появата на homo.

В резултат от това на човека се паднал най-баналният вариант на промискуитет.

Как станало това?

Много просто.

Преди около пет милиона години, още в плиоцена, спасявайки рода homo, еволюцията, пъшкайки, се заела за работа.

Да напомня, че като изходен материал бил използван стандартният урогенитален модел, общ за всички примати.

Но нека бъдем честни: моделът е доста скучен и предполага периоди на въздържание при самките, скука при самците и глупави ритуали с цветя, ядки и зачервяване на задните части. Моделът е стабилен, но изобщо не е подходящ за промискуитет.

В резултат от корекции на маймунското полово наследство били направени анатомични и физиологични промени.

Нищо изключително. Само няколко пикантни щриха, като например допълнителна чувствителност и система от гънки на влагалището.

Но резултатът бил впечатляващ.

Като, разбира се, не последвал веднага.

Първо била редактирана самката.

На неудържимото сексуално желание на самеца се изисквал симетричен отговор от нейна страна.

Но стремейки се към постоянното сладострастие на самката, еволюцията прекалила малко с размера и чувствителността на външните и вътрешните ѝ полови органи.

Получило се нещо наистина впечатляващо. Ако ставаше въпрос само за място, където може винаги да се погребе енот, проблемът щял да бъде решен. Но еволюцията имала съвсем други цели. Напълването на вагината трябвало да стане иначе.

Тук обаче възникнал нов проблем. „Напълнителят“ се оказал трагично малък. Наложило се да се увеличи бързо скромният пенис на самеца и да се уголеми целият му полов апарат, започвайки от калибъра на кръвоносните съдове. Приспособяването на „отговорната част“ отнело известно време, но в крайна сметка била постигната пълна съразмерност.

В резултат от това самецът и самката получили уникални полови органи, намиращи се в постоянно търсене помежду им и определящи поведението на своите господари.

Прекрасна подкрепа станал видовият истеризъм на човека, който добавял пикантност във всички процеси и осигурявал промискуитет с нажежаване на страстите.

Попътно промискуитетът закрепил изправеното ходене на въпросните животни. Той също така премахнал покриващата ги козина.

Да поясним.

Глупавите гноми-антрополози вече 200 години се чудят за природата на мутацията, която поставила homo на „задните лапи“.

Има много версии. Но не става ясно за какъв всъщност дявол еволюцията се подиграла така с човека?

Работата е в това, че изправеното ходене, без да предлага на животното никакви незабавни предимства, осигурявало веднага артрози, мъчителни раждания, компресия на гръбначния стълб и червата, аневризми и още десетина патологии.

Нещо повече. Ако изправите всяко „хоризонтално животно“, то неизбежно ще получи частична анемия на мозъка. Тя може и да не го убие. Но!

Анемията ще донесе радости като задушаване, замайване, гадене, припадъци, атаксия, нарушаване на зрението и загуба на ориентация.

Така че за първите поколения хора, които ходели изправени, двуногостта несъмнено била адска мъка. Нито едно живо същество не би се съгласило никога да участва доброволно в тази екзекуция.

И за какво, всъщност, е било нужно да се подлагат хората на такива мъчения?

Антрополозите мънкат, но не предлагат нищо разумно. Не се „очертава“ никакъв ясен стимул.

Разбира се, всичко би могло да се смекчи с постепенност. Адаптацията би се развивала толкова последователно, колкото и вертикализацията.

Това не е сложно. Освен това, еволюцията вече имала опит, което се доказва с примери като кенгуруто, жирафите, кокошките и други същества, свикнали да носят мозъка си високо и гордо.

Какво трябвало да се направи?

Ако вдигате мозъка толкова високо над сърцето, трябва да удвоите общото артериално налягане, да увеличите плътността на кръвните клетки и да създадете запиращи клапани в голямата шийната вена.

Работата, както виждаме, не е голяма.

Това не би решило всички проблеми на двуногостта, но би избавило човека от гадене, а пейзажите на плиоцена от повръщане.

Но!

Дори това не било направено.

Всичко сочи, че вертикализацията на човека е станала с необяснима бързина, без разработване на каквито и да било защитни анатомо-физиологични джаджи.

Тя несъмнено причинявала болка и страдания.

И въпреки това се случила.

Но кой дал на бедния homo заповедта да се изправи бързо?

Кой би могъл да изисква това от човека?

Очевидно не някой архангел. Нещастникът веднага би бил убит и изяден заедно с позлатените си пера.

Това можеше да бъде само промискуитетът. Само на него не смеела да възрази физиологията на човека.

Ще поясним.

Работата е там, че новият начин на живот изисквал постоянна демонстрация на гениталиите.

Но!

Това е възможно само при изправено тяло. При всички останали животни половите органи са „скрити“ под тялото и се показват само в решаващия момент.

А самецът на човека станал единственото същество в природата, което се движи с гениталиите напред. Нещо повече, те винаги били малко пред самия homo.

Получило се много ефектно, но пострадало равновесието между половете.

Плоските отзад и космати дами се натъжили. В сравнение със самците вулвата им се оказала скрита дявол знае къде. Демонстрацията ѝ изисквала специални пози, а упражненията йога все още не били измислени.

Но, уви, нямало вече никаква възможност да се премести вулвата на най-видно място: там твърдо се установил носът.

Разбира се, можело да се разменят местата на носа и вулвата.

През едиакарския период, във времето на първите организми, подобни трикове били обичайна практика.

Но плиоценът е по-консервативен от едиакария. Еволюционният влак вече бил потеглил. Радикалната промяна на органите станала невъзможна.

Освен това, нос, преместен в слабините, би бил обречен на страдания от шегите на ануса (а и да се пудри би било по-сложно).

Но се намерило решение. Носът останал на мястото си. А филиал на вулвата станала устата, на която били делегирани всички нейни представителни функции, както и част от механичните.

След това настъпило радикално уголемяване на седалищните части и на млечните жлези. Да ги крият в козината станало глупаво и така се случило „разголването“: покриващата козина била пратена по дяволите secula seculorum.

В резултат от това се получил впечатляващ биологичен обект за чифтосване, в който всичко без изключение настойчиво и постоянно напомняло за основното му предназначение.

(Между другото, за оплешивяването на homo имало и още една важна причина: триенето на кожите станало важна част от тяхната полова игра.)

Основните работи по промискуитета завършили още през плиоцена, а окончателно „обектът беше предаден“ приблизително по времето, когато наблюдаваме стадото homo в слона.

Любовта обаче била изобретена значително по-късно.

Без великия мит за „любовта“ нямало никаква възможност да се легализира дивата похот на homo и да се вгради в системата на културата и отношенията.

Процесът на преобразуване на пещерния промискуитет във възвишена европейска „любов“ не беше лесен. В Античността не съществувала никаква „любов“.

Ерос, Афродита, Хатор, Приап, Рати и прочее профилни „богове и богини на любовта“ нямали никакво отношение към любовта. Те били диригенти на оргии, командири на фалосите и повелители на вагините.

Да, те разпалвали смъртните с похот, подбирали най-екзотични комбинации от сексуални партньори, но нищо друго освен фрикции, коитуси и изнасилвания не занимавало техните божествени глави.

Работата е в това, че „любов“ в днешния смисъл на думата тогава изобщо не съществувала. Тя още не била изобретена, защото не била нужна на никого. Половата разпуснатост на човека не се нуждаела от оправдания. Тя се почитала като достойнство, а не като порок.

Въпреки това с времето плеистоценовата обсебеност от секса преминала през първата обработка от културата. Дафнис скачал около Хлоя, звънтяла тетивата на Ерос, а Хатор пърхала със своите кравешки ушички. Древната похот се украсила с венчета и придобила статут на божествено обсебване.

Средновековието се опитало да закрие половия въпрос, обличайки секса в усмирителната риза на брака.

Но не се получило!

В черната църковна мъгла звездата на похотта заблестяла особено ярко. Силата на нейното сияние била по-мощна от скромното светене на Витлеемската звезда. Грехът тържествувал нагло и весело.

Тогава станало ясно, че скандалното напомняне за животинската природа на човека изисква най-високи оправдания.

Културата трябвало да се напрегне. Ситуацията се усложнявала от милиардите примери за това, че полови актове се осъществявали лесно и без всякаква „любов“. Задачата не била лесна.

Затова „продуктът“ придобил своите първи очертания едва през XVIII век.

Зрялата цивилизация през XIX век засилила търсенето на „особеното, възвишеното чувство“. Перата на поетите и романистите заскърцали още по-усърдно. Към началото на ХХ век всичко било готово, а кинематографът нанесъл окончателната полировка на този възвишен и влиятелен мит.

Както винаги става в такива случаи, митът започнал да живее свой собствен живот и да влияе мощно на поведението на милиони homo.

Любовта не е единственото изкуствено явление. Срамът, съвестта, разкаянието, емпатията, любознателността и честността също може да запишем смело в категорията „изобретения“.

(Следва)