МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 71

ПРЕВЕЛ ОТ НЕМСКИ: ChatGPT, СЛЕД КОЕТО ПРЕВОДЪТ Е СРАВНЕН С РУСКИЯ И АНГЛИЙСКИЯ ПРЕВОД НА КНИГАТА И Е ОФОРМЕН ОТ МЕНЕ В ОКОНЧАТЕЛЕН ТЕКСТ /ПАВЕЛ НИКОЛОВ/

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30, 31, 32, 33, 34, 35, 36, 37, 38, 39, 40, 41, 42, 43, 44, 45, 46, 47, 48, 49, 50, 51, 52, 53, 54, 55, 56, 57, 58, 59, 60, 61, 62, 63, 64, 65, 66, 67, 68, 69, 70

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ОТ СЪБОТА, 16 ЮНИ, ДО ПЕТЪК, 22 ЮНИ 1945 ГОДИНА

Нищо повече за записване. И няма да записвам нищо повече, онова време отмина. Беше събота около пет часа следобед, когато отвън се звънна. „Вдовицата“, помислих си аз. Но това беше Герд, с цивилно облекло, с тен, косата му по-светла от всякога. И двамата мълчахме дълго време, гледахме се в сумрачния коридор като две привидения.

„Откъде идваш? Освободиха ли те?“

„Не, просто се измъкнах. Но сега ме пусни първо да вляза.“

Влачеше след себе си една от рогатите шейни, поставена на малки колелца и натоварена с куфар и чувал.

Бях трескава от радост. Не, Герд не идваше от Западния фронт. Неговата зенитна част била изпратена в последния момент на изток. След директен вражески удар върху позицията им, трима от тях се отделили и се настанили в изоставена вила, където намерили костюми, обувки, цяла бала тютюн и достатъчно храна. Но ситуацията станала опасна, когато смесена местна администрация от руснаци и поляци започнала да претърсва жилищата. Тримата мъже се присъединили към група евакуирани берлинчани и се прибрали с тях на автостоп. Герд знаеше сегашния ми адрес, защото беше получил последната полева пощенска картичка с червен кант и известието за бомбардировката на дома ми. Разбира се, той си мислеше, че и новото ми жилище е разрушено и че съм Бог знае къде. Беше изненадан, че съм невредима. Поклати глава на моите разкази за гладуването и заяви, че оттук нататък ще доставя необходимото. В чувала беше донесъл отлични картофи и парче сланина. Веднага се заех с пърженето и поканих и вдовицата. Тя познаваше Герд от моите разкази, поздрави го, въпреки че никога преди не го беше виждала, с бурна прегръдка и в потока си от думи му показа съвсем скоро трика с палеца и показалеца: „Украинка - така, ти – така.“

Видях, че Герд беше объркан. С всяко изречение ставаше все по-студен и се преструваше на уморен. Дебнехме се взаимно и пестяхме личните думи. Лошо беше, че Герт нямаше нищо за пушене. Беше си въобразил, че на нашия черен пазар всичко върви по старому.

След необичайно ситата храна се чувствах възбудена и игрива. Но въпреки това се озовах през нощта ледена в ръцете на Герд и бях доволна, когато ме остави. Засега бях съсипана за този мъж.

Нееднакви дни, неспокойни нощи. Разни хора, които бяха пътували с Герд, идваха да ни посещават. Това предизвика постоянни напрежения между нас. Герд искаше гостите да бъдат почерпени. Аз исках да спестим картофите и сланината за нас двамата. Ако седях мълчаливо, той ме хокаше. Ако бях оживена и разказвах истории за преживяното през последните седмици, след това спорът беше още по-голям. Герд: „Всички вие сте станали безсрамни като кучки, всички тук в къщата. Не го ли забелязвате?“ Той направи отвратена гримаса: „Ужасно е да се общува с вас. Загубили сте всякакви морални норми.“

Какво трябваше да отговоря? Свих се и се намусих. Не можех да плача, всичко ми се струваше толкова безсмислено, толкова глупаво.

Герд, спомняш ли си? Беше вторник, краят на август 1939 г., около десет сутринта, когато ми се обади в офиса и ме помоли да си взема почивка за остатъка от деня, на всяка цена, за да излезем на разходка. Изненадана те попитах защо и за какво. Ти промърмори нещо, че трябва да заминеш някъде, и настоя отново: „Ела, моля те, ела.“ И така, посред работния ден, ние се разхождахме през боровите гори на Марк. Беше горещо. Усещаше се миризмата на смола. Скитахме около едно горско езеро и попаднахме в облаци пеперуди. Ти ги наричаше по име: синя пеперуда, лимоненожълта пеперуда, огнена птица, дневна паунова пеперуда, лястовича опашка и още много други названия. По средата на пътя беше кацнала голяма пеперуда с широко разперени, леко трептящи криле, която ти нарече траурна мантия – кадифено кафява с жълти и сини краища. А когато малко по-късно си почивахме на един дънер и ти тихо си играеше с пръстите ми, аз те попитах: „Имаш ли повиквателна в джоба си?“ – „Не в джоба“, каза ти. Но я беше получил същата сутрин и ние усещахме, че това означава война. Пренощувахме в едно отдалечена горска гостилничка. Три дни по-късно ти замина и вече бяхме във война. И двамата я преживяхме. За наше щастие ли?

Междувременно дадох някога на Герд своите дневници. (Имах три пълни тетрадки.) Герд се зае с тях за известно време, след това ми ги върна и каза, че не може да се оправи с моите драсканици и многото вмъкнати листчета със стенографски знаци и съкращения.

„Какво трябва да означава това, например?“, попита той и посочи „Schdg“.

Аз се разсмях: „Е, разбира се, че означава 'оскверняване' (нем. Schändung – бел. П. Н.)“ Той ме погледна сякаш съм луда и не каза нищо повече.

Вчера замина отново. С един приятел от зенитната артилерия щели да тръгнат на автостоп за родителите на приятеля му в Померания. Иска да донесе хранителни продукти. Но не зная дали ще се върне. Лошото е, но се чувствам облекчена – вече не можех да понасям непрекъснатото му желание за алкохол и тютюн.

Какво друго? Нашите издателски планове са в застой. Чакаме отговор от властите. Унгарецът започва да показва първи признаци на умора, напоследък говори за политическо кабаре, което задължително трябва да се основе веднага. Въпреки това продължаваме да работим усърдно, изпълняваме плановете си и правим всичко възможно, за да се противопоставим на общата парализа. Убедена съм, че тук и там има други малки групи от хора, които се активизират, но в този град на острови те не знаят нищо едни за друг.

Политически започва да се случва нещо. Завръщащите се московски емигранти изпъкват, заемайки ключовите позиции. Не може да се разбере много от вестниците – ако въобще успееш да се сдобиеш с някой брой; най-често чета обявленията на черната дъска до киното, закачени с габърчета за обществеността. Програмата на нашата нова градска управа е странна. Изглежда, че се отдалечава от съветската икономическа система, нарича се демократична и се опитва да обедини всички „антифашисти“ под една шапка.

От седмица се носи слух, че южните райони на Берлин ще бъдат окупирани от американците, а западните от англичаните. Вдовицата, просветена от хер Паули, е на мнение, че нашият икономически възход е съвсем наблизо. Не зная; страхувам се, че за нас няма да има голяма разлика кой ни държи под окупация - сега, когато нашите победители се прегърнаха така сърдечно на Елба. Да изчакаме. Нищо не може да ме разтревожи толкова лесно.

Понякога се учудвам, че не страдам вече от скъсването с Герд, който за мене иначе беше всичко. Може би гладът потиска чувствата. Имам толкова много работа. Трябва да намеря парче кремък за газа, защото последните кибритени клечки са изгорени. Трябва да изчистя локвите в жилището; покривът отново тече, покрит е само с стари дъски. Трябва да обикалям и да търся зеленина по краищата на улиците, трябва да се редя на опашка за грис. Нямам време за духовен живот.

Вчера преживях нещо смешно: пред нашата къща спря каруца със стар кон, животно от кожа и кости. Луц Леман, четиригодишен, дойде за ръка с майка си, застана до каруцата и попита с мечтателен глас: "Мамо, може ли да изядем коня?"

Бог знае какво още ще ядем. Все още не съм стигнала до крайния ръб на животозастрашаващата ситуация, не зная колко далече е до него. Зная само, че искам да оцелея - напълно против смисъла и разума, просто като животно.

Дали Герд мисли още за мене?

Може би отново ще се намерим.

(Край)