КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) – 16

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.; 2. Сражения между четите и сръбските войскови части.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: 1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.; 2. Голямото нападение при Валандово и Удово.

ГЛАВА ПЕТА: 1. Първите набори в Македония.; 2. Отказа на македонските новобранци да дадат клетва за вярност на крал Петра.

ГЛАВА ШЕСТА: 1. Войната със Сърбия от 1915 г.

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА ШЕСТА

2. Отстъплението на сърбите от Македония. Възторгът на българите от Македония при посрещането на освободителните български войски.

Като виждаме какво е било положението на изстрадалото население в Македония и неговата непрекъсната революционна борба против толкова угнетителния сръбски режим, не е трудно да си представим, какви са били жестокостите на сърбите при тяхното принудително отстъпление от тая страна. И ние не ще свършим този очерк само с приведените факти и доказателства за непримиримостта на българския дух с мисълта за едно сръбско владичество в люлката на българското възраждане, а ще си послужим и с ония известни до сега сведения за сръбските изстъпления в последния момент, които показват, че и самите сърби са гледали на Македония като на страна за грабеж и оплячкосване, а на населението ѝ — като на неприятелско. Знае се, че при напускане границите на бившото сръбско кралство сръбското главно командуване позволи на всичкото шовинистично население да придружи отстъпващите войски, а незаразената от държавен шовинизъм маса остана в своите огнища. В Македония сръбските войски имаха грижата да съберат в затворите колкото можаха повече българи от градове и села и в момента на отстъплението си да ги задържат със себе си. Понеже не можаха да водят със себе си такъв голям товар, те се отърваваха от него постепенно и на етапи и така избиха голяма част от задържаните българи. Те опожаряваха села, пленяха градове, задигаха добитък, опустошаваха стопанства, обезчестяваха семейства. Македонското население, което две години по-рано бе свидетели на незабелязаното отстъпление на турските войски, с отвращение и ужас гледаше сега на последните изстъпления на новите натрапници. Така при отстъпването от Кратовско видяхме, че сърбите вместо сбогом бомбардираха града, и ако четата и милицията не бяха побързали да ги пропъдят от височината Черни връх, Кратово можеше да се обърне на развалини.

При напускането на гр. Свети Никола сърбите разбили дюкяните в цялата чаршия, както и много къщи. Жената на Наце Арсов е бита до смърт за пари и за да се отърве, взела пари на заем от своите съседи. Наце Богев, потърсен в последен момент от сърбите, успял да се укрие. Заради него сърбите бият немилостиво дъщеря му Стана, която трябвало да каже де е баща ѝ. Около 150 граждани били закарани от сърбите към Велес, но благодарение на тъмната нощ повечето успели да избягат и да се изпокрият из пътя; само Гаврил Арсов, 55-годишен, бил заклан, а Йове Димитриев, Петре Стефанов, Стойче Илиев, Иван Янев, Христо Капетанов, Борис Траянов и Янко Арсов били отвлечени от сърбите. В последен момент сърбите изгорили 3 къщи и 3 дюкяна. Общата загуба от грабеж и опожаряване в гр. Свети Никола достига до 1 ½ милион лева. — От селата в Свети Николска околия са отвлечени от сърбите 30 души селяни, които минали през града. Само от с. Неманици са закарани 50 коня, 100 вола и около 150 000 оки жито. Освен това е задигнат голямо количество едър и дребен добитък, както и цели хамбари жито. Освен убитите в разни времена от сърбите 201 души, от Кочанска околия били отвлечени при отстъплението като арестанти, за ангария, или като войници 122 души. Опожарени къщи от сърбите в същата околия - 261, 6 дюкяна, два магазина и два хотела, а ограбени 4 дюкяна, 1 хан, почти всичкия едър и дребен добитък и маса покъщнина.

Малко време преди отстъплението от Щипска околия, в с. Горни Балван бил пратен да квартирува един сръбски капитан с 50 души войници, които изнасилили Яна Петрова на 35 години, Вана Ладева на 35 години, Савда Тасева на 40 години, Гюргя Ильова на 40 години, Васа Иванова на 25 години, Ваня Митева на 30 години и Петра Ладева на 25 години. А при отстъплението жителят Коце Везенков от същото село е грозно изтезаван и мушкан от войници с нож в гръкляна, за да си каже парите. Отвлечени от с. Долно Трогерци, същата околия при отстъплението: Яне Шаклев, 70-годишен старец, Яне Стойнев на същата възраст, Санде Кузин и Саздо Иванов по на 55 години, Лазо Янков и Йордан Иванчев по на 35 години, като заедно с отвлечените закарана била и по-голямата част от едрия добитък, а взети пари в брой от селото 3 600 лири. От с. Сърчиево са отвлечени Тимо Петрев на 45 години, Тоде Танев на 50 години, Сане Митов на 60 години, Коле Тасев и Митко Донев по на 25 години. От с. Таринци същата околия са отвлечени Тасе Стойлов на 45 години, Трайчо Ильов на 50 години и Петър Манев, който се спасил с бягство. — От отвлечените още през 1913 година 15 души от с. Люботен, след отстъплението на сърбите през 1915 г. били намерени от Мито Падарина труповете на 8 души около Новоселската мера, а труповете на другите 7 души намерил дядо Киро и синът му Лазо отъ с. Доляни в мерата на това последното село. Освен това тук са бити немилостиво с цел да изнудят парите им, всички мъже и жени от селото, на които наистина били взети от сърбите всичките пари. Селският писар (родом от Сърбия) с трима жандари извикали в общинското управление селяните и преди да отстъпят селото, взели 1500 лева и 250 лири турски. А Зоя Манева с дъщеря ѝ Руса били бесени за гредата в къщи и мушени с нож, задето мъжът ѝ избягал. Селото, изгорено от сърбите преди да отстъпят, представлява развалини. Изклани при отстъплението всред село Сарамзалино: Димко Спиров, Симо Стоянчев, Сане Панов и Мишко Коцев от с. Богословец. А завлечени към Велес и после заклани и хвърлени във Вардара: Ване Димев, Коле Димев и Траян Димев —и тримата братя от същото село. Отвлечени още Гьошо Трайков и братовият му син Санде. — От с. Крупище същата околия са отвлечени при сръбското отстъпление Санде Коцев, Коце Донев и Величко Зафиров и е задигнат повечето от едрия и дребен добитък от селото. От с. Шопур сърбите задигнали при отстъплението си всичкия едър добитък. От село Брест отвлечен при отстъплението бил Иван Тодев, а от с. Тонатарци Данаил Стоянов. Свещеник Наум от с. Мечкуевци бил дирен от сърбите. Като не го намерили, подложени били на грозни изтезания домашните му и най-подир била изгорена къщата му, в пламъците на която били хвърлени и живи изгорели четирима души от селото.

Селото Патрик било подпалено от сърбите.

Една част от с. Лесковица също била изгорена.

Отъ гр. Радовиш са убити при отстъплението: Наджи ефенди на 16 октомври 1915 год. в гр. Качаник; Илия Зафиров, 60-годишен, първенец и деец по църковния въпрос, убит на 6 ноември 1915 г. по пътя за гр. Призрен; Мите Михайлов на 7 ноември по пътя за гр. Призрен; Григор Стоянчев на 14 ноември по пътя за Шкодра; Ташо Андонов на 17 ноември по пътя за Шкодра; Илия Карабашев на 19 ноември по пътя за Шкодра; Васил Тазиров на 18 ноември по пъти за Шкодра; Бошнак Ахмедаа на 18 ноември по пътя за Шкодра; Стоян Мицев на 19 ноември по пътя за Шкодра; свещеник Георги Икономов на 24 ноември в гр. Шкодра; Мехмед Расимов - убит на 24 ноември в гр. Шкодра: Аниф Ходжа - убит на 24 ноември в гр. Шкодра; Коце Зафиров - убит на 6 ноември по пътя за Призрен; Иван Тарабулов - убит на 10 ноември в Прилеп; Туше Ташков - убит на 10 ноември в Прилеп; Иван Христов убит на 10 ноември в Прилеп; Йосе Наков - убит в Дебър; Илия Бачков - умрял в Охрид; Георги Пецев - умрял в Сан Джовани. От същия град Радовиш избягали след като били отвлечени от сърбите: Туше Христов, Григор Лозналиев, Георги Христов, Туше Кочкаров и Хафъз Исмаил — всички от Призренския затвор; Георги Лозналиев, Тоше Теохаров, Дончо Андев, Тодор Цветков, Георги Андреев, Траян Бойков, Христо Витанов, Туше Григоров и Григор Михайлов - от Шкодренския затвор; Никола Зафиров Абдураман Кадриев, Васил Джарта, Туше Шапков, Сали бей и Васил Брендов избягали от Албания.

Безлюдно изчезнали по пътя за Албания Костаки поп Гаврилов, Илия Тренчов и Коце Пецев отъ гр. Радовиш. Тези жертви на сръбското безумие са част от арестуваните на 3 март 1915 година и изтезавани видни граждани от Радовиш с цел да кажели какво се готвело против сръбската власт, както и да откриели кои са ръководителите и членовете на българската революционна организация.

От Битолска околия освен жертвите, споменати до сега, сърбите малко време преди да опразнят Битоля изпратили 165 души затворници към Охрид. По пътя, при с. Братин дол, двама от затворниците — синове на свещеник Васил от с. Кукуречани — били убити от стражата, която ги конвоирала. На шосето при прохода „Буково“ бил убит друг от битолските затворници, родом от гр. Прилеп, на име Димко. По-нататък при с. Опейнца били убити още 10 души, родом из Мориховските села; само на трима отъ тях се знаят имената: Цвятко, Христо и Павле. Още по-нататък при село Косел са убити други двама затворници от с. Книжо поле. Преди пристигането на затворниците в гр. Охрид сърбите отлъчили трима от тях, родом от гр. Велес, съдбата на които е неизвестна. От Охридския затвор отделили още 16 души старци и жени, които били изпратени към Струга — Дебъръ. 35 души от затворниците, между които и четникът Стоян Илиев от Ресенската чета на войводата Тале Андонов, в деня на отстъплението на сърбите от Охрид били изпратени в гр. Поградец. Какво се е случило с останалите затворници, не се знае точно. И до сега в Охрид знаят, че сърбите при отстъплението си хвърлили трима нещастника в бунара при старата черква „Св. Климент“ в махалата „Имарет“. Когато първите български разезди били вече в охридското поле и до самия град, сръбски войници още били заети с разбиване дюкяните и магазините в чаршията и с плячкосването им. Последна жертва на алчността има за плячка и българска кръв станал гражданинът Васил Дуков, който бил изведен в градината на Абдула ага и след като му били взети всичките пари, там бил заклан. А когато ренегата Темко Попович, член в турския сенат, гледал колко радушно и трогателно посрещали охридчани влезлите вече в града освободители, не е можал да скрие впечатлението си от народните ликувания и казал; „имат право да тържествуват“!

Между битолските затворници, които заедно с отстъпващите сърби извършиха одисеята Битоля—Ресен—Охрид—Струга— Дебър, били и отвлечените селяни от село Цапари, а именно: Христо К. Вельов, Петре Мукев, Спиро Христов, Петре Симонов, Христо Михаилов, Апостол Трайков, Илия Стойчев и Лазо К. Троянов, които изнемощели и отпаднали сполучили след всички премеждия да се върнат по домовете си. — При отстъплението от Битоля сръбската жандармерия се отбила в Цапари и потърсила селските свещеници и селянина Насе Янков, но като не намерила тях, задоволила се с ограбване и побой на домашните им.

Около една седмица преди отстъплението на сърбите от гр. Кичево през една нощ са убити от тях 18 души българи от други околии; убийството станало близко до града и в присъствието на свещеник Иван поп Кръстев, който ги погребал в един трап, гдето били изхвърлени труповете им. От Кичевското село Иванчища сърбите убили, преди да напуснат това село, Арсо Христов; а жена му била изнасилена и, вързана за прозореца, жива изгорила заедно с подпалената къща.

При отстъплението си от Скопие сърбитe завлекли между многото неизвестни още и Недялко Стойков, Иван Зафиров и Санде Хаджи Митков, които били убити вън от града и при дохождането на българските войски труповете им били открити. В Скопския затвор се намерили по това време и десетки затворници от гр. Велес, които заедно с други няколко стотици затворници, между които и жени с деца, сърбите в бягството си закарват чак до града Ресен при нечувани мъки, лишения и изтезания. В тоя град заварва свободата тези нещастници голи, гладни, и изнемощели. Само братското състрадание и помощ на ресенчани турнали край на тяхната мизерия.

По време на отстъплението от Гостиварско сърбите обстрелваха непрекъснато с оръдия всички околни села в продължение на няколко дена и в резултат: от с. Добридолъ 50 къщи са изгорели и 10 души селяни убити; от с. Врабчица изгорена една къща и два дюкяна, задигнат и едрия добитък; с. Чеграни - неколкократно обстрелвано и разрушено, 20 души убити; от с. Чайле 7 души убити и хвърлени във Вардар; с. Калища - цялото опожарено (около сто къщи) и мнозина избити.

В Тетовско, с. Пирог — 8 души убити, но селото се е спасило срещу 300 лири турски откуп; в с. Неготин изгорени 30 къщи и убити 12 души; от с. Лeрци дигнати селяните (около 80 души мъже) и убити между Групчин и с. Желино, в мест- ността Здравев Зобел; в с. Градец 50 къщи са опожарени и 150 души избити.

Призрен. Каква гробница представлява тоя град личи и от един рапорт на началника на 3-а Балканска дивизия под № 1609, от 31. XII. 1915. г. Българските войски намерили във влажните подземия на „калето“ в тоя град 70 души българи, които представлявали плачевна гледка. Всички били изтощени от глад, осакатели от мъчения и болни от измръзване па ръцете и краката. Между мъчениците лежали и разлагащите се трупове на четирима българи; върху мъртвешките им лица били отпечатани следите на мъчителни конвулсии, които свидетелствували за преждевременната им мъченическа смърт. Те били погребани от свещеника на Ямболски полк. Между тях се е борел със смъртта и един турчин. Преди да издъхне, той успял да каже, че в затвора имало около 800 души, почти всички българи, между които и деца по на 12—16-годишна възраст. Те били разкарвани ту в Биляни, ту в Скопие, ту в Прищина. На 5 ноември 1915. г. пристигнали в Призрен, дето и били затворени в Калето. На 16 с. м. сърбите извадили из затвора всички способни да се държат на краката си и ги отправили за Дяково, като оставили да гният в подземията на Призренското кале само съвършено болните.

Неизброими са всички сръбски жестокости, извършени над македонското население по време на отстъплението. Но навикнало от време на жертви в борбите си за постигане на своя идеал, това население и сега в този велик и съдбоносен за него момент понесе стоически всичко, като притаи в душата си великата тяга за погубените близки и силния гняв за нанесените му безмерни пакости, безчестия и разрушения. Защото ей на, ще мръкне и в непроницаемия мрак ще изчезнат навеки престъпниците из непроходимите върхове и чуки... а утре ще пукне зората и ще се притиснат туптящите сърца на освободени и освободители и ще грейне хубавото слънце на мечтаната свобода. Поради това, въпреки претърпените жестокости, македонското население прояви чудно и неописуемо ликуване при приближаването и посрещането на родните братя освободители, чрез несравнимите подвизи, на които то постигаше вече своя идеал, за който се бе борило с десетки години наред: освобождение и обединение с всеобщото българско отечество.

(Следва)