ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / МАРСЕЛ ПРУСТ – “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 9

Превод от : ChatGPT

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАРСЕЛ ПРУСТ (1871-1922) - “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ (1919 г.)

* * *

Няколко важни теми заемат втората част на тома. Една от тях е „музикалната фраза“. Година по-рано в един салон Суан чул музикално произведение за цигулка и пиано. „И само по себе си това беше вече рядко удоволствие, но ето че ненадейно под тънката, настойчива, плътна и водеща мелодия на цигулката се промъкна и надигна клокочещата вълна на партията за пиано и се разля неделима, еднородна и надиплена като лилави водни талази, очаровани и притаени под лунна светлина“. „...Едва отминало пленителното усещане, което бе развълнувало Суан, паметта му предложи тутакси една неточна и непълна транскрипция на съответния мотив, върху която той смогна все пак да хвърли поглед, докато андантето продължаваше да се разгръща, и когато внезапно същото усещане се върна, то не беше вече така неуловимо. <...> Този път той ясно различи една музикална фраза, която се възвиси за няколко мига над звучните вълни. Тя тутакси му причини необикновена наслада, каквато никога не бе изпитвал, преди да я чуе, и нищо друго не би могло да му достави — той го почувствува смътно — и се влюби в нея като в непозната жена. Тя го поведе с бавен ритъм ту тук, ту там, после го увлече по-далеч към някакво благородно, непонятно, но ясно изразено щастие. И внезапно, възмогнала се до една точка, тъкмо когато се канеше да я продължи мислено, тя рязко свърна след мигновена пауза и с нов, по-бърз, по-ситен, безспирен, тъжен и нежен ритъм го понесе със себе си към непознати далнини“. Любовта към тази музикална фраза внася в живота на вече преситения Суан възможност за своеобразно подмладяване, обновление, но, като не успява нито да научи името на композитора, нито да намери нотите, той в крайна сметка престава да мисли за сонатата. Но на вечерта, където отива, за да бъде с Одет, той разпознава в изпълнението на пианиста същото произведение и разбира, че това е анданте от сонатата на Вентьой за пиано и цигулка. Това знание дава на Суан чувство за сигурно притежание на фразата, както разказвачът мечтае да притежава веднъж видените пейзажи. Същата музикална фраза не само вълнува Суан и в по-нататъшното повествование, но възхищава и самия разказвач в един от моментите на неговия живот. Трябва да имаме предвид, че Суан е капризно огледало, в което се оглежда разказвачът: първият задава образеца, вторият го следва.

В друг важен епизод, по който може да се проследи похватът на разгръщане, виждаме Суан до прозореца на Одет. Той идва след единадесет часа, но тя е уморена, безразлична и го моли да остане не повече от половин час. „Тя го помоли да загаси светлината, преди да си отиде, той спусна сам завесите на леглото ѝ и излезе.“ Но след един час пристъп на ревност му внушава, че тя се е отървала от него, защото очаква някой друг. Той наема карета и слиза почти до самия дома ѝ. Метафората на Пруст се изгражда около златист плод. „Сред всички тъмни прозорци на уличката, загасени отдавна, той различи само един, чиито затворени капаци прецеждаха като тайнствен златист плод светлината, изпълваща стаята. Същата светлина, която в толкова много други вечери, от колкото и далеч да я зърнеше, го стопляше и му шепнеше: „Тя е там и те чака“, сега го изтезаваше и му внушаваше: „Тя е там с мъжа, когото чакаше.“ Той пожела да узнае кой е този мъж. Плъзна се край стената до прозореца, но не можа да различи нищо през полегатите дъсчици на капаците. Чуваше само шепнещите гласове в тишината на нощта." Въпреки болката, той изпитва интелектуално удоволствие, удоволствие от истината — същата тази лична истина, която надхвърля чувствата и от която се нуждаел Толстой. Той е обхванат от „същият интерес, какъвто някога бе изпитвал към историята. И всичко, от което доскоро би се срамувал — да дебне под прозорците, кой знае, утре може би да разпитва ловко за нея съвсем чужди хора, да подкупва слугите, да подслушва зад вратите, всички тези грозни постъпки ще му се струват най-обикновени методи за научно издирване с истинска интелектуална стойност, предназначени за търсене на истината“. Следващата метафора съчетава идеята за златистата светлина с чистото, научно търсене на знание, тайната на осветения прозорец с тълкуването на древен текст. „Но желанието да узнае истината беше по-силно и му се стори по-благородно (от страстта към Одет). Беше му ясно, че истинското положение в дадения случай — а той би дал живота си, за да го установи точно! — се таи зад този прозорец, прорязан от светли ивици, напомнящ позлатена корица на ценен ръкопис, чието художествено богатство не може да не вълнува учения, зает с проучването му. Той изпитваше истинска страст да узнае истината за този ефимерен и така скъп за него екземпляр, изтъкан от така топла и хубава полупрозрачна материя. Освен това съзнанието за моралното му превъзходство над двамата вътре — това самочувствие му беше страшно необходимо — се коренеше не толкова в самия факт, че щеше да узнае истината, но че щеше да им покаже, че я знае“. Той чука на прозореца и пред него се оказват двама възрастни господа. Сбъркал е прозореца. „Понеже обикновено, когато отиваше късно вечерта у Одет, той бе свикнал да разпознава прозореца ѝ по това, че единствен светеше сред останалите съвсем еднакви прозорци, той се бе заблудил и бе потропал на прозореца на съседната къща“. Грешката на Суан може да се сравни с грешката на разказвача, когато в края на комбрейската част той се опитва, разчитайки само на паметта си, да възстанови по неясните очертания в мрака своята стая и с изгрева на слънцето открива, че всичко е подредил неправилно.

(Следва)