Отдавна е известно, че литературата се римува зле с живота. В романите и легендите всичко е логично, едно нещо произтича от друго; там само гробът оправя гърбавия, а от трън круши не се раждат. Юрая Хийп няма да извърши красива постъпка, а Ланселот от Езерото няма да накърни при никакви обстоятелства своята рицарска чест.
В реалния живот се получава иначе. Там всичко е някак си нито черно, нито бяло, а е петнисто.
Ето защо казвам това.
Напоследък, във връзка с 200-годишния юбилей, се писа много за войната от 1812 година. Та и аз си спомних един малък епизод от неотдавнашното минало, когато се занимавах доста отблизо с някои аспекти на Бородинската битка.
Тогава се готвех да пиша романа „Куест“ и ми трябваше да проуча списъка на френските военачалници – командири на съединения и части, паднали на Бородинското поле. Както знаете, в това сражение загинали рекорден брой наполеонови генерали и полковници. Според тогавашните устави командирът бил длъжен да дава на войниците пример за доблест и при атака да препуска най-отпред, а еполетите и плюмажите му били отлична мишена за неприятелските стрелци.
Търсейки смел герой с подходяща за романа биография (после този персонаж се оказа ненужен), се заинтересувах от началника на Първи конен егерски полк. Барон Меда бил поразен от картечен куршум, докато водел войниците си в саблена атака. Voilá une belle mort (фр. Ето една красива смърт – бел. ред.), помислих си аз. Издирих биографията на полковника – и ахнах. Сякаш срещнах познат от далечното минало. При това такъв познат, когото някога не съм обичал никак, даже съм го мразел. (Е, да, аз имам много лични взаимоотношения с историята, не го крия.)
Това е падналият със смъртта на храбрите барон Меда
Историята ме интересуваше от дете. В пионерска възраст (което ще рече четиридесет години преди „Куест“) най-много обичах да чета за Великата френска революция, а мой кумир беше Максимилиан Робеспиер. Не съм виновен, времената бяха такива. Съветските автори смятаха якобинците за предшественици на болшевиките, а техният вожд за нещо като френския Ленин. Само че Робеспиер ми харесваше много повече от Ленин, защото бил млад, красив, безупречно облечен и умрял завидно, с достойнство.
Помня отлично как се разстройвах заради 9 термидор, когато буржоазните ренегати забили нож в гърба на революцията – организирали подъл преврат.
Щурмовата група нахлула в сградата, където се намирал Робеспиер с шепа съратници. Един от якобинците, младият Льо Ба, се застрелял. Робеспиер поискал да последва неговия пример, но най-пъргавият от жандармите стрелял пръв и ранил Неподкупния в челюстта. Бях сигурен, че жандармът е направил това нарочно – за да не може Робеспиер, ненадминатият оратор, да произнесе пред съда реч в своя защита. А след това същият този мерзавец изтичал до друг якобинец, парализирания Кутон, и го блъснал заедно с инвалидната му количка по стълбите.
По-късно отношението ми към Робеспиер и якобинците се промени (ако живеех в онези времена, вероятно щях да се окажа сред жирондистите), но онзи жандарм така и си остана за мене символ на подъл, жесток човек, човек без убеждения и чест. До вчера по заповед на Робеспиер и Кутон влачел някого към ешафода, а щом вятърът духнал в друга посока, се нахвърлил върху предишните си господари с десетократно усърдие – за да покаже пред новото началство колко е полезен.
Виждате ли го този гад с двуъгълната шапка?
Името на този сяожън (кит. нищожен човек – бел. прев.) запомних за цял живот, защото това име говореше за човека: Мердá (Лайнян – бел. ред.).
И в общи линии се оказа, че бородинският герой барон Меда и гнусният изрод Мерда са един и същи човек. В някакъв момент от бляскавата си кариера бившият жандарм издействал в името за благозвучието да бъде съкратена родната му фамилия с една буква. (Това е все едно у нас някой да се избави от буквата „Л“ и да се превърне в аристократичния „Айнян“.)
Но работата не е във фамилията. Озадачи ме това, че бойният офицер Меда се славел като един от най-храбрите кавалеристи на Великата армия (армията на Наполеон – бел. ред.) и паднал със славна смърт.
Тези два образа не се съвместяваха по никакъв начин в главата ми. От литературата, с която сме израснали всички, знаех със сигурност: не може да бъде герой един мерзавец, който от желание да заслужи похвала стреля в лицето на велик човек, а безпомощен инвалид блъска по стълбите! Може би на 9-и термидор не всичко е било така, както е написано в книгите?
Уви, всичко е истина. Намерих и прочетох рапорта, написан през 1798 година от същия този Мерда-Меда, по онова време лейтенант. Личи си, че авторът на документа е подлец: разобличава тайни врагове на революцията, настоява за повишение в чин заради своите термидорски заслуги (и изброява точно какви).
Направо се разстроих. И ме налегнаха черни мисли: „Всички казват: на земята правда няма. Но правда няма и горе!“
Ето на, и мерзкият палач Малюта, колкото и да е огорчително за нас, литераторите, също паднал героично – при щурма на ливонската крепост Вайсенщайн.
А верният съратник на Орлеанската дева, доблестният Жил дьо Ре, се превърнал в изчадие на ада.
Малко ли подобни примери има в историята.
Отдавна вече се примирих с това, че гениите могат спокойно да бъдат злодеи. Налага се да призная и това, че героите могат да бъдат подлеци, а подлеците – герои.
(За откриването на нова форма на квантова течност с фракционно заредени възбуждания)
Робърт Лафлин е една от най-колоритните и философски настроени фигури в съвременната физика. Той не само прави революционни открития в квантовата механика, но и предизвиква активно начина, по който учените гледат на фундаменталните закони на вселената. През 1998 г. той споделя Нобеловата награда по физика с Хорст Щьормер и Даниел Цуи за откриването на нова форма на квантов флуид с дробно заредени възбуждания.
Приносът на Лафлин е в теоретичното обяснение на дробния квантов ефект на Хол. Той доказва, че при екстремни условия електроните в двуизмерен слой се кондензират, образувайки нов вид квантова течност. Най-поразителното в неговата теория е появата на квазичастици, които притежават дробен електричен заряд, което променя представите ни за поведението на материята на квантово ниво.
Освен с научните си постижения, Лафлин е известен със своята силна опозиция срещу редукционизма. В своята философия той защитава концепцията за емерджентност, според която сложните системи проявяват свойства, които не могат да бъдат предвидени само чрез изучаване на техните съставни части. Той често дава примери с природата, твърдейки, че закони като гравитацията може би са резултат от колективното поведение на много частици, а не първични дадености.
Професионалният му път минава през елитни институции като МИТ и Станфорд, като Лафлин остава известен и със своя остър език и критично отношение към недоказуеми теории като теорията за струните. Работата му днес е фундаментална за развитието на физиката на кондензираната материя и за бъдещото изграждане на стабилни квантови компютри.
Най-очевидно е, че възгледът на Павел за Исус се променил значително. Преди да възприеме възкресението на Христос, Павел смятал за абсурдно и дори за богохулно да се нарича разпънат човек Месия, защото Бог е казал, че онзи, който виси на дърво, е прокълнат. Но ако Бог е възкресил Исус от мъртвите (никой друг не би могъл да го направи), това означава, че Исус не е бил прокълнат от Него, а благословен. Това променяло всичко.
Ако Исус имал върху себе си специално благословение, как би могъл да се обясни фактът на разпъването? От една страна това не е най-впечатляващият начин Бог да изяви Своето благословение, подлагайки някого на непоносимо болезнена и унизителна екзекуция. Освен това, стих от „Второзаконие“ казва, че е прокълнат всеки, който виси на дърво. Какъв извод може да се направи от всичко това?
Павел направил нещо, което би направил всеки образован и благочестив юдей. Той се вгледал в Писанията, опитвайки се да намери отговора там. Като много християни преди и след него Павел забелязал, че в Юдейските писания има множество текстове, които говорят за несправедливо страдащи праведници. И в някои текстове, като в песните за слугата у Исая, праведниците страдат заради другите. Нещо повече, Бог отмъщава за техните страдания. Точно това се случило и с Исус, решил Павел. Той страдал несправедливо, не за Своите грехове, а за греховете на другите. В известен смисъл Исус бил подобен на жертвено животно в Храма. Смъртта му била смърт за изкупление на другите. Смъртта на Исус била изкупителна жертва. Неговата смърт възстановила отношенията между Бога и човека.
Но какво да правим със стиха от „Второзаконие“ за това, че всеки, който виси на дърво, е прокълнат? Павел стига до мисълта, че Бог е прокълнал Исус не защото Той е направил нещо достойно за проклятие, а за да може Исус да вземе върху Себе си проклятието на другите. Христос трябвало да бъде разпънат, а не убит с камъни или удушен, защото е трябвало да понесе проклятието, което другите заслужили заради своите грехове.
Така че смъртта на Исус не му отнемала статута на Месия. Именно той бил Месията. Това се виждало от начина, по който умрял, и от това как Бог Го възкресил от мъртвите.
Но смъртта на Исус била още по-важна. Вярвайки в апокалипсиса, Павел вярвал също, че в света съществуват зли, демонични сили, носещи разрушение на земята. Две от тези сили (освен дявола) били грехът и смъртта. За Павел грехът не бил просто акт на непослушание, допусната от някого грешка, нарушаване на закона. Грехът е космическа сила, която се опитва да пороби хората и, успявайки в това, да ги принуди да постъпват против Божията воля. Смъртта за Павел не е просто нещо, което се случва, когато тялото престане да функционира. Тя е също космическа сила, най-великата от силите. Когато завладее някого, тя му носи пълно унищожение.
Павел повярвал, че Исус е победил силите на греха и смъртта. Той знаел, че Исус е преодолял смъртта, защото смъртта не могла да го завладее. Исус съкрушил смъртта, възкръсвайки от мъртвите. И побеждавайки смъртта със Своето възкресение, победил и греха със Своята смърт. Неговата смърт премахнала властта на греха. Христос бил Божият отговор на силите на злото в света. Чрез Неговата смърт и възкресение човекът можел да намери изкупление за греховете и да получи сили за победа над греха и смъртта.
За Павел това били нови, живи и силни мисли. Но те също създавали проблеми. Като добър, вещ в Писанията и благочестив юдей, следващ пътя на фарисеите, Павел гледал винаги на Закона като на най-великия дар от Бога за хората, за Неговия избран народ, център на послушанието към Бога и на принадлежността към Завета с Него. Ако Бог е дал на Своите хора спасение чрез смъртта и възкресението на Христос, какво тогава означава след всичко това Законът?
Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).
Рано сутринта се получава оперативна заповед на армията № 58. от 15. XII 1916. г., според която за преследване на противника, отстъпил северно от линията: с. Инам-Чешме, Сарай, Дойчещи, III. армия продължава преследването към север.
„Конната дивизия, усилена с 1 пехотна дружина и 1. п. с. с. батарея от 4. дивизия, да настъпи на 16., в 7 ч. р. пл., от с. Муслу-бей в зоната между Дунава и линията: Муслу, с. Сарай, Кашла-ла-Терка, 118. (ю. з. от Кара-Тепе), с. Айгар-Амет и завладее гребена между Дунава и к. 97. (Д. Роши) включително (ю. и. от с. Остров).
Да вземе мерки за обезпечаване фланга си от огъня на неприятелските монитори.
В случай, че срещне слаба съпротива, да преследва противника, — като прекъсне съобщенията му с Мачин.
Да обезпечава в дясно левия фланг на 4. дивизия“.
Началника на дивизията изпраща, в изпълнение на тази заповед, до командира на бригадата, следната заповед:
„Нашите пехотни части са достигнали снощи линията 3–4 клм. северно от с. Муслу-бей и с. Сириу. На конната дивизия е заповядано да настъпи през с. Сарай и да достигне к. 197. (Д. Роши), ю. и. от с. Остров.
1. Авангард, подполковник Венедиков, с 2 ескадрона от 4. конен полк и картечния ескадрон на същия полк, да настъпи от с. Муслу, с. Сарай, Остров и да разузнава в участъка между Дунава от запад и к. 168., с. Рахман, с. Фагарашу-Ноу, с. Канат — Калфа от изток начало на движението 7 ч. пр. пл.
2. Главни сили: полковник Кметов, 2 ескадрона от 1. конен полк, конната батарея, другите 2 ескадрона от 1 конен полк, Лейб-Гвардейския конен полк.
3. Коларския боен обоз и радиотелеграфното отделение да следват зад колоната на 4–5 клм., а продоволствените кола на 8–10 клм.
4. Ариергард — един взвод от Лейб-Гвардейския конен полк.
5. Летяща поща между телефонната станция, в с. Муслу-бей и колоната 1/2 взвод от Лейб Гвардейския конен полк. След построяване на телефон от дивизията, 1/2 взвод да се прибере при полка си“. № 937., 16. XII. 1916. г. пол. 1 ч. 30 м. пр. пл.
Началник на 1. конна дивизия,
(под.) Генерал-майор Колев.
На дружината (4/31.), майор Наследников, с п. с. с. батарея (6/15.) на поручик Михов, се заповядва да следва близо след колоната.
До обед движението продължава безспирно, русите са настигнати и е възстановено съприкосновението с тях. Те заемат с предните си части к. 193. (Кара-Тепе), к. 117., к. 188. (Араклар) и по назад гребена 197., 196. Забелязана (12 ч. 30 м.) е пехотна колона (3–4 дружини) да отстъпва от с. Рахман за с. Тополог. В 2 ч. 25 м. сл. пл. е забелязана конна колона (6–8 еск.) да отстъпва от с. Фагарашу-Ноу към север. Малко по-късно (към 3 часа 10 м.) се забелязва друга колона, дълга около 2 клм., да се изтегля от с. Фагарашу-Ноу. В 4 ч. други две колони — едната около полк пехота, другата пехота с обоз (около 1 клм. дължина) се изтеглят от селото.
Под охраната на авангарда батареите на конната дивизия излизат на позиция и откриват огън.
Дружината на конната дивизия е насочена през к. 145 към к. 196. Гиолджик-Тепе, конните части следват по-на запад към Дунава; на изток левофланговите части на 4. пех. дивизия в гъсти вериги мощно напират върху противника и го изтласкват от предните му позиции.
Падналата към 6 ½ часа мъгла пречи на по-нататъшните действия. Пехотните и спешени части от 4. конен полк достигат к. 117. и кръстопътя южно от к. 196. Конницата с щаба на дивизията занощуват в с. Докузачи. В близка охрана е Лейб Гвардейския конен полк.
Джим Хенсън (24 септември 1936 г. – 16 май 1990 г.), човекът зад мъпетите, започва да работи като кукловод в университета, създавайки герои като Жабока Кермит. Продуцент е на „Улица Сезам“ – популярно детско предаване, стартирало през 1969 г., и създава „Мъпет шоу“ през 1976 г. „Мъпет филм“, първият от многото филми с участието на известните герои на Хенсън, се появява през 1979 г. Хенсън получава редица отличия за работата си, включително награди „Еми“, „Грами“ и наградата „Пибоди“.
Джеймс (Джим) Хенсън започва да се занимава рано с кукли. Създава „Сам и приятели“ (1955–1961) – краткотрайна комедийна телевизионна програма, докато е първокурсник в Университета на Мериленд, Колидж Парк, в сътрудничество с Джейн Небел, която е студентка последна година. Няколко години по-късно двамата се женят. Той завършва Университета на Мериленд със степен по домашна икономика, след което с Джейн продуцират реклами за кафе и разработват експериментални филми. През 1958 г. основава „Muppets, Inc.“, която по-късно става „The Jim Henson Company“.
През 1969 г. Хенсън се присъединява към детската образователна телевизионна програма „Улица Сезам“ (1969–до днес), където помага за разработването на мъпет героите за поредицата. Той и неговият творчески екип се появяват и в първия сезон на скеч комедията „Saturday Night Live“ (1975–до днес). През този период Хенсън продуцира „Мъпет шоу“ (1976–1981). Печели слава със своите герои, особено с Жабока Кермит, Кучето Ролф и Ерни. През по-късните години от живота си основава фондацията „Джим Хенсън“ и работилница за създания на Джим Хенсън (Jim Henson’s Creature Shop).
На 16 май 1990 г. Хенсън умира в Ню Йорк на 53-годишна възраст от стрептококов токсичен шоков синдром, причинен от Streptococcus pyogenes. Посмъртно получава звезда на Холивудската алея на славата през 1991 г. и е обявен за „Легенда на Дисни“ през 2011 г.
(За разработване на изчислителни методи в квантовата химия)
Джон Антъни Поупъл е фигура с монументално значение за съвременната наука. Той не просто изучава химията; той я превръща в математическа дисциплина. Благодарение на неговата работа, днес химиците могат да "виждат" молекулите и да предсказват реакциите на екрана на компютъра, преди дори да са влезли в лабораторията.
Този бележит британски химик теоретик и математик печели Нобелова награда за химия през 1998 г., но интересното е, че винаги се смята повече за математик. Наградата споделя с Валтер Кон, като двамата полагат основите на това, което днес наричаме изчислителна химия.
Преди Поупъл квантовата механика е предимно територия на физиците. Уравненията, описващи поведението на електроните в молекулите, са толкова сложни, че решаването им за нещо по-голямо от водороден атом изглежда невъзможно. Поупъл създава математически модели и апроксимации, които позволяват на компютрите да решават уравненията на Шрьодингер за сложни молекули. Неговата цел е да създаде теоретичен модел на химията, който да е достъпен за всички учени.
Това е може би най-трайното му наследство. През 1970 г. той пуска първата версия на компютърната програма Gaussian. Този софтуер прави квантово-химичните изчисления лесни за изпълнение. Днес Gaussian е "златният стандарт" в индустрията и се използва от фармацевтични компании и изследователи на материалите по целия свят. Освен това ученият разработва специфични математически функции (като популярните 3-21G или 6-31G*), които описват орбиталите на електроните. Тези методи позволяват отличен баланс между прецизност и скорост на изчисленията.
Кралската шведска академия на науките присъжда наградата на Поупъл за неговото разработване на изчислителни методи в квантовата химия. Докато Валтер Кон разработва теорията за функционала на плътността (DFT), Поупъл създава инструментите, които правят тези и други теории приложими на практика. Неговата работа позволява на учените да изчисляват структурата на молекулите, енергийните бариери на химичните реакции и спектралните свойства на веществата.
Поупъл е известен в научния свят със своята изключителна прецизност и скромност. Когато научава за Нобеловата награда, реагира с типично британско спокойствие. През целия си живот се стреми към простота и вярва, че една теория е добра само ако може да бъде приложена систематично към широк спектър от проблеми. Завършва престижния Кеймбриджки университет, но прекарва голяма част от професионалния си път в САЩ. През 2003 г. е посветен в рицарство от кралица Елизабет II.
Без Джон Поупъл съвременното разработване на лекарства би било много по-бавно и по- скъпо. Днес можем да симулираме как един нов вирус взаимодейства с потенциално лекарство на суперкомпютър, спестявайки години на проби и грешки в лабораторията. Той буквално дава на химията нейния дигитален език.
Но много повече се променило за Павел, когато повярвал, че Иисус е възкръснал от мъртвите.
ОТСТЪПЛЕНИЕ
Павел по пътя за Дамаск
Книгата „Деяния“ разказва на три места за обстоятелствата около приемането на новата вяра от Павел по пътя за Дамаск. Събитието е представено в 9:1–19; след това Павел го преразказва пред враждебна тълпа от юдеи след задържането си в 22:6–16; накрая разказва това на цар Агрипа в 26:12–18. Като сравним тези разкази, можем да открием множество разминавания, включително и следните.
Когато Исус се явил на Павел в глава 9, спътниците на Павел „чули глас, а не виждали никого“ (9:7). Но разказвайки за това в глава 22, той заявява: „видяха светлината... но не чуха гласа“ (22:9).
В глава 9 спътниците на Павел остават прави, докато той се поваля на земята (9:7). Но според глава 26 всички падат на земята (26:14).
В първия разказ е наредено на Павел да отиде в Дамаск и да получи напътствия от един ученик на Исус на име Анания. В последния разказ той не е пратен при Анания, а е напътстван от самия Иисус (26:16–18).
Всичко това може да изглежда като несъществени детайли. Но защо изобщо разказите се различават един от друг? Някои изследователи предполагат, че са съществували различни версии на историята и Лука е включил и трите. Ако е така, се изправяме пред въпроса коя от тях е най-точната. Други изследователи смятат, че Лука знаел само една версия, но я модифицирал в зависимост от контекста на случая, в който била разказана: враждебната тълпа в глава 22 и съдебното заседание в 26-та. Този възглед е напълно обоснован, но създава проблеми за историка, който иска да научи какво се е случило в действителност. Ако имаме основание да предполагаме, че Лука е променил два от разказите по литературни съображения, защо да не предположим, че той (или неговият източник) е променил и трите?
Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).
Към 3 ч. сл. пл. в щаба на конната дивизия се получава следната твърде бърза заповед от армията:
Началнику 1. конна дивизия
Копие генерал Назлъмову и командира 2/4. маршева дружина — майор Рандев.
Съгласно заповедта от щаба на фелдмаршал Макензен № 10174, само 2. конен полк с дружината от 4. маршеви полк и конната батарея под началството на полковник Бананов да мине в Фитещи и там настъпи за с. Цъндарей и потърси свръзка с кавалерийската дивизия Голц по посока на Войчещи. Останалите: 1. и Лейб Гвардейски конни полкове, с 2 ескадрона от 4. конен полк, конната батарея и колоездачната рота да се съсредоточат на 15 декември в с. Ташбунар. В последното село да се открие телефонна връзка с щаба на армията в с. Доробанцу. № 9101, 15. XII. 1916 г., 1 ч. 50 м. сл. пладне.
На основание на тази заповед се дават съответни нареждания до командира на 5. конна бригада за предстоящото му движение в Ромъния, а на другите части на дивизията — да се съсредоточат в с. Ташбунар.
Тук, поради отстъплението на противника през нощта, се получава ново нареждане от армията, според което дивизията, след почивка, да продължи движението и вечерта се разположи за нощуване в с. Муслу-бей.
Отдадено е съответното нареждане до командира на 4. конна бригада, подполковник Кметов, който остава за бригаден командир при полковете в Добруджа. Урежда се и въпроса за подвоз на хляб, като се извиква до с. Еркесек съответен продоволствен ешелон.
Късно вечерта всички части пристигат и се разполагат в с. Муслу бей, след като някои от тях извършват 60 клм. преход.
Как протича режимът на икономии в другите градове, аз, другари, не зная.
Но виж, на град Борисов този режим му дойде много изгодно.
Само за една кратка зима в нашето учреждение икономисахме седем сажена елови дърва. Лошо ли е! Десет години такава икономия — това са все пак десет кубика [1]. А за сто години могат да се спестят съвсем спокойно три шлепа. След хиляда години ще можем изобщо и с дърва да търгуваме.
И за какво ли е мислил народът по-рано? Защо не е въвел в употреба такъв изгоден режим и преди? Колко жалко само! А при нас режимът започна още от есента.
Нашият завеждащ е свой човек. За всичко се съветва с нас и ни говори като на близки. Дори папироси, кучият му син, проси от нас.
Та идва веднъж завеждащият и обявява: — Ето, момчета, започна се... Горе главите! Икономисвайте там по нещо... А какво и как да икономисваме — не се знае. Започнахме да обсъждаме какво да икономисваме. На счетоводителя ли, дъртия му дявол, да не платим, или нещо друго.
Завеждащият казва: — На счетоводителя, момчета, ако не платите, той, дъртият му дявол, ще изтича веднага в Инспекцията по труда. Това не бива. Трябва да се измисли нещо друго.
Тук, да е жива и здрава, нашата чистачка Нюша внася за разглеждане женския въпрос.
— Щом — казва — е такова международното положение и изобщо сме загазили, то — казва — може например да не отопляваме нужника. Защо да хабим там дърва на вятъра? Да на е гостна! — Вярно — казваме, — да поседи нужникът на студено. Седем сажена ще спестим, може би. А че ще е прохладно, това съвсем не е лошо. На студа публиката няма да се застоява. От това даже производителността може да се повиши актуално.
Така и направихме.
Спряхме да отопляваме — започнахме да пресмятаме икономията.
Наистина, спестихме седем сажена. Започнахме и осмия да пестим, но взе, че ни удари пролетта.
Язък! Ако не беше тази проклета пролет, мислим си, още половин кубик щяхме да спестим.
Подля ни вода, с една дума, пролетта. Ама нищо, и седем сажена, слава Богу, не се търкалят на пътя.
А че там някаква тръба се спукала от студа, тази тръба, стана ясно, била сложена още при царския режим. Такива тръби трябва изобщо да се изтръгват от корен.
Пък и до есента ще минем спокойно без тръба. А наесен ще сложим някаква по-евтинка. Дда не е в гостна я!
1926 г.
БЕЛЕЖКИ
1. Героите на Зашченко са обикновено слабо културни хора (нещо като нашия Бай Ганю), които имат изкривена представа за нещата. В случая героят не е силен в сметките с мерните единици: седем сажена са 68 кубични метра – за година, така че за десет години икономията няма как да е десет кубични метра. – Бел. ред.
И така, 1913 година, в която Андрей Белий, неочаквано за самия себе си, завършва стремително своя роман „Петербург“.
Мястото на „Петербург“ в руската литература, подобно на местоположението на Петербург в руската география, е двойствено. Всички признават, че е велик, но някак не е ясно дали съществува, или не. Той е някаква мистична същност. Владимир Набоков определя „Петербург“ като втори по значение роман в световната литература на XX век след „Одисей“, но същевременно твърди, че „Петербург“ е научил Джойс на много неща. И във всеки случай се появил по-рано. По-рано с цели 9 години. Фуко, Дельоз и повечето френски философи от новата формация смятат „Петербург“ за велик роман и азбука на световния модернизъм.
Павел Антоколский, когато му се налага да пише предговор към преизданието много години по-късно, казва, че „Петербург“ бил почти Библия за младежта от 1914 година. Макар че не е съвсем ясно какво точно е разбирала тя от него. Както и да е, „Петербург“ имал титлата на велик роман още от самото начало. Що се отнася до хората в наши дни, които четат „Петербург“ задълбочено, които го разбират и могат да преразкажат сюжета му, мисля, че те се броят на пръсти. Но при всички положения самият Белий затруднил значително запознаването с романа, създавайки неговата втора редакция. Първата редакция на „Петербург“, тази, която беше издадена неотдавна в поредицата „Литпамятники“ („Литературни паметници“ – бел. ред.), е все още сравнително четивна и разбираема. Когато през 1922 година преписвал и съкратил около една трета от книгата, Белий изхвърлил от нея почти всичко, което я правело разбираема. И усилил в нея ритмичната структура. Ако първият „Петербург“ е още все пак проза, а ако там се появяват стихове, това е с преобладаване на анапест, вторият „Петербург“ е вече почти изцяло ритмизирана проза и в нея преобладава амфибрахият. Има цяла теория за това, че смяната на анапеста с амфибрахий означава прелом в мирогледа на Белий, но сега няма да навлизаме особено в това.
Андрей Белий
Маршак е казал много добре, че ритмичната проза на Андрей Белий е почти толкова уморителна, колкото ходенето по траверси. Може би това е вярно, четенето на „Петербург“ не е наистина най-лекото занимание, но той трябва да бъде прочетен. Ще кажа защо. Първо, Андрей Белий не се чете заради сюжета и не заради поуката. Андрей Белий е удивителна яркост и концентрация. Той пише наистина проза, която е поразително плътна, жива, почти осезаема, вие виждате всичко, за което говори. Могат да се трупат каквито и да е негативни отзиви за неговата тритомна автобиография „Между две революции“, може да се говори и това, че там има много конформизъм, и това, че оклеветил своите приятели, и това, че направил крачка назад от своята младост. Но каквото и да говорим, всички герои на Белий се виждат. Описва Розанов – виждаме Розанов, описва Блок – виждаме Блок, без значение справедлив ли е към него, несправедлив ли е – пластичната изобразителност, пластичната мощ на тази проза е такава, че всички са живи. Точно така живи са у него пейзажите, живи са диалозите, плътността, гъстотата е невероятна. Попадате в кошмар, разбира се, „Петербург“ е страшен сън, присънил се на Андрей Белий. Но в края на краищата и целият град Петербург е страшен сън, присънил се на Петър Първи, прекрасен и страшен сън, който ту загива от наводненията, ту бива погълнат от мъглата, ту сияе в летния ден. Абсолютно умозрителен град. И също такъв умозрителен роман. Това е кошмар, в който Белий изживява двете си основни драми: драмата на едиповото отношение към баща си и, разбира се, драмата на нещастната любов, която преживява по това време и нееднократно преживявал дотогава; Белий смятал в общи линии, че е винаги нещастен в любовта. Имало драматична история с Нина Петровская, която предпочела Брюсов, имало драматична история с Любов Дмитриевна Менделеева, която в края на краищата предпочела да остане с Блок, имало трагична история с Ася Тургенева, красавицата, първата московска и питерска красавица, съпругата на Белий, която в края на краищата избрала Щайнер. През цялото време не избирали него. Затова историята на Николай Павлович Аблеухов със София Лихутина (и на неговия баща Аполон Аполонович, чиято жена избягала с един артист), са, разбира се, и спомени, и предвиждане на всичките негови любовни неуспехи. Но при все това „Петербург“ е роман със сюжет, колкото и странно да изглежда това. Учениците могат да го преразкажат без проблем, във всеки случай на студентите, които изпитвам, им се налага да го правят. Късам ги предимно с въпроса кой е Шишнарфне. Който може да отговори на този въпрос, е чел романа. Шишнарфне е един персиец, плод на въображението на един от героите, конкретно на Дудкин, който му се привидял и който изчезва в края на романа, разтваряйки се в него, в кръвта на самия герой. Шишнарфне е, както го интерпретира Александър Еткинд, препратка към темата за скопеца от шемаханската линия в „Златното петле“ на Пушкин. Аз също не се задълбочавам в това, но е важно да се знае, че Шишнарфне е персиец, и трябва да се даде този отговор. Освен това, добре е да се питат децата кой е Пеп Пепович Пеп. Никакви оправдания не се приемат, Пеп Пепович Пеп е съвсем реален персонаж, кошмар от сънищата на малкия Коля Аблеухов, който му се привиждал във вид на огромно говорещо кълбо.
Ако не късаме студентите, а се опитаме просто да си спомним за какво се разказва в романа, фабулата му е пределно проста. Ето го Аполон Аполонович Аблеухов, сенатор, символ на руската държавност, с азиатски корени, защото е потомък на Аблай, един татарин, който по-късно направил блестяща кариера на руска служба. Но именно той е носител на ценностите на европейската столица, на ценностите на високопоставения Петербург. Сенаторът Аблеухов, който управлява документите, се намира, собствено казано, на върха на руската държавна пирамида. Ето го и неговият син, Николай Аполонович Аблеухов, а жена му, Анна Петровна, е офейкала с някакъв италиански певец и синът е останал при него. Но ние се срещаме с Аполон Аполонович тъкмо когато жената се връща и той не знае да я приеме ли, или не. А синът, който е на малко повече от двадесет години, има своите любовни неуспехи. Веднъж, когато заради поредния любовен неуспех се опитвал да скочи от един моста, до него се приближил един, както разбираме, есер, макар че тази партия не е назована там пряко, един от терористите, предложил му да стане член на партията и той от отчаяние станал. Защото не му оставал избор – или във водата, или в партията. А после тази партия, чиято бойна организация се управлява от един много малко симпатичен човек, Липанченко, в когото се разпознава Азеф, разбира се, тази партия му предлага грандиозна провокация: да взриви своя баща. За да взриви сенатора, му връчват сардиниера, тежка кутийка с часовников механизъм. А ако не взриви баща си, обещават да го предадат на агентите на царската охранка. Поставят го тоест пред много тежък избор – или по заповед на партията взривява баща си, или го предават и той изчезва завинаги в каторгите. Е, към всичко това се прибавя и личната драма на Николай Аполонович, той е все така влюбен в Лихутина, а Лихутина го презира, мрази го общо взето и ту го приближава, ту го отблъсква, играе си с него. Да добавим тук още и лейтмотивите, системата от лейтмотиви, с помощта на която се държи романът. Защото там повествование като такова няма, а има това, което Белий наричал „мозъчна игра“. Той казвал, че и романът би следвало да се нарече „Мозъчна игра“. Това е редуване на бълнувания, кошмари, появяващи се и изчезващи фигури. Главна такава фигура е червеното домино, защото веднъж Софя Петровна нарекла Николай Аблеухов „червен шут“ и сега ето го, той се появява на маскарада в червено домино. Това е символ ако не на революцията, то на някаква опасност, на страшен преврат, изобщо на буря, насъбрала се във въздуха.
Только там по гулким залам –
Там, где пусто и темно, –
С окровавленным кинжалом
Пробежало домино.
Само там по залите пусти –
там, където е тъмно и глухо, –
с окървавен кинжал
пробяга едно домино.
Ето това червено домино е символът на революцията, който тича непрестанно по страниците на романа и сякаш ги подпалва. Вторият, също мрачен и постоянен лейтмотив, е Петър Първи, който се материализира периодично в романа и е негов герой. Явява се и на Дудкин, редовия есер, който след това посещение се досеща, че Липпанченко е провокатор и че Липпанченко трябва да бъде убит. Той купува ножица и с тази ножица го убива. Ето тази сцена, в която седи върху трупа, разпорил го буквално от пъпа до гърлото, принадлежи вероятно към абсолютните шедьоври на Белий. Макар че мнозинството читатели към този момент вече решително не разбират за какво става дума и в какво е въпросът. Какво олицетворява в романа Петър Първи, който се влива в кръвта на Дудкин, правейки го железен? Той олицетворява държавната воля, олицетворява изобщо волята за действие, тази воля, която жителите на Северната столица към това време са вече почти изгубили. Какво е Петербург според Белий? Петербург може да бъде само столица и само на империя. И ако Русия не е империя, няма го и Петербург. Той е имперски град, състоящ се от квадрати, паралелепипеди, кубове, от ясни перспективи, опиращи при това в мъгливи, безформени, несигурни острови. И най-много героите на романа се плашат именно от това, че петербургските коловози, петербургските прави улици и проспекти се губят в мъглата и пустотата, губят се в нищото. Бъдеще няма и бъдещето винаги плаши. Между другото, лесно е да се разбере кого е имал предвид Белий, към кого е препратката. Помним, прочее, огромните уши на Аполон Аполонович, които са особено забележими на плешивата му глава. Разбира се, това е нова инкарнация на Каренин. Жена му е избягала от него и тази жена се казва Анна, освен това той чувства някаква задънена улица в службата си, след като жена му избягала. Той е умозрителен човек, човек, който не живее жив живот, а живее с представи, с циркуляри. Това е, в известен смисъл, опит да се развие някак си и да бъде продължена цялата руска класика. Там има преки препратки към Достоевский, към неговите „Братя Карамазови“ особено; има и към Толстой, специално към историята с Каренина. Но всъщност главният конфликт на романа и главният конфликт на руската литература и руския живот, както го разбира Белий, е конфликтът между Европа и „азиатщината“. Ето я Европа и в Русия бил построен този единствен истински европейски, праволинеен и строг град. А в скоро време ще го залее Азия. Не случайно, впрочем, Липпанченко е хохол (украинец - бел. прев.), което през цялото време се подчертава, и провинциалист. Петербург е залят от руската „азиатщина“, руската провинция, руската покрайнина. Петербург, все едно наводнен, се извисява като единствен остров на европейското сред бушуващата наоколо „азиатщина“. Това е доста мъчителна за Белий тема и не случайно романът е набелязан за втора част на незавършената трилогия „Изток – Запад“. За Изтока или за Запада? Първата част е „Сребърният гълъб“. А ужасът на Петербург е в неговата обреченост, в това, че Белий описва този град през 1913 година, седем години, пет всъщност, строго погледнато, преди окончателната катастрофа на Петербург през 1918 година – правителството се мести в Москва и градът е фактически изоставен. Това предчувствие за катастрофа се носи, носи се във въздуха, защото е ясно, че Петербург – умозрителна, волева конструкция – се размива от вълните на бунта и безумието. И това безумие живее вече във всички герои. Началото на „Петербург“ е: „Милостиви господа и милостиви госпожи, какво е нашата руска империя?“ Хората, влезли в трескавото бълнуване на Белий, са заети с най-първия въпрос: доколко то е изобщо нормално? Ще отговоря – то е много нормално. Дано всички да сте толкова нормални. Защото ето, появила се кореспонденцията на Белий и Блок, през 1940 година я издали за първи път изцяло, а частично публикували факсимилета и е много е интересно да видим: писмата на Блок са абсолютно безумни, размити идеи, изписани с неговия изумително ясен, четлив, прекрасен почерк. Трудно е изобщо да се разбере за какво пише Блок, в по-голямата си част това са образи, символи, мъгливи мечтания, намеци, чисто безумие, изложено от безупречна ръка. А писмата на Белий са написани с огромни луди букви... някога Мариета Шагинян беше казала, че с такива букви може да пише луд, дете или лудо дете, и с тези наистина огромни, олюляващи се драсканици е написано всичко много делово: ту за хонорари, ту за литературна политика. Блок бил, безусловно, трагично раздвоен и мъчително болен отвътре, но наглед абсолютно безупречен джентълмен. Белий е абсолютен безумец външно, но в това безумие има ясна система и той знае прекрасно с кого и как да се държи. Блок не можел да пише проза, той има гениални прозаични редове, но това са малки фрагменти. А Белий, когато пише роман, владее прекрасно себе си, подрежда точно системата от лейтмотиви и повторения, разбира, между другото, напълно професионално от музика и преди това е написал цикъл от четири прозаични симфонии, както ги наричал. Как се създава ритъм в симфониите? Много просто: една и съща фраза се повтаря през неравни интервали и в някакъв ритмичност, а ние чуваме в края на краищата някаква музика. „Петербург“ е уникален опит за създаване на прозо-поетична форма, повествование, в което поезията и прозата са се намерили в хармонично единство. Мисля, че втори такъв опит през ХХ век се е удал само на Маркес в „Есента на патриарха“ – роман, който е всъщност поема. Това, което Белий е написал за Петербург, се чете като грандиозно поетично произведение, при това там има и фабула, и динамика, и свои лейтмотивно повтарящи се фрази. Всичко това създава накъсаната, нервна, но много внимателно изградена мелодика на романа. Да не говорим за това, че София Лихутина е един от най-очарователните, съблазнителни, дори трогателни образи в руската литература. И нейният нещастен съпруг, Сергей Лихутин, който се опитал да се самоубие толкова неуспешно и рухнал заедно с тавана, правейки опит да се обеси, е също прелестен образ, по своему трогателен. Белий умее да бъде нормален реалист, когато поиска това. Разбира се, в следващата му трилогия, в „Москва“, има повече безумие, по-малко конкретика, сюжетът е по-измъчен, намеците са по-тъмни, еротичният подтекст е по-недвусмислен и по-ужасен. Страшен главен герой е злодеят Мандро, който изгаря окото на нещастния професор Коробкин, а на всичко отгоре съжителства със своята дъщеря Лизаша... Едно такова изчадие на ада, което може да се появи само в болен ум. Но Белий от времето на „Петербург“, Белий, който е на 32–33 години, все още владее много добре всичките си сили и подрежда всички приоритети много грамотно.
Разбира се, най-важното в този роман, както вече казах, не е урокът, който можем да извлечем от него, а усещанията, които можем да получим. За да разберем руската предреволюционна реалност, не е нужно да четем история, многотомни трудове, сводки, вестници, не е нужно дори да гледаме кинохрониката. Достатъчно е да прочетем „Петербург“ и за 1913 година всичко ни става ясно. И за войната, която виси във въздуха, и за тъмните геополитически интриги, които вече обкръжават империята, и за всеобщата готовност за провокация. Това е, прочее, важният въпрос. Защо главният герой в прозата за руската революция е винаги провокатор? В „Карамора“ на Горкий, в „Тъмнина“ на Андреев, практически навсякъде. Навсякъде, където така или иначе участва в революцията, героят е винаги провокатор, и дори у Савинков (Ропшин) в „Бледият кон“ винаги най-интересен за писателя човек е двойният агент. И затова Азеф е толкова популярен, затова Алданов му посвещава огромен труд. Затова и Маяковски пише: „Тази нощ с очи не ще проломим, черна е като Азеф“. Защо всъщност провокаторът, в дадения случай Липпанченко, отвратителен, физически безобразен, е толкова важен, толкова принципен герой за Белий? Отговорът е прост. Работата е там, че героите на руската революция и нейните антигерои, революционерите и крепителите на реда, са доста плоски личности, доста примитивни, за тях не е толкова интересно да се говори. Те нямат второ дъно. А виж, провокаторът е малък бог, той стои и над едните, и над другите, той си играе с тях, той се наслаждава на това, че държи в ръцете си всичките нишки. За провокатори, впрочем, разказва и прелестната книга на Честъртън „Човекът, който беше четвъртък“, където и седемте главни злодеи се оказват провокатори начело с Неделя. Това, че главният герой на всяка революция е слуга на двама господа, играч на два фронта, е гениална догадка на Белий. У него това се появило и се превърнало в основна литературна мода, защото Липпанченко, със своята отвратително лепкава, плътна, сякаш мляскаща фамилия, е все пак един от най-живите герои в „Петербург“. И трябва да кажем истината, че в руската революция победили провокаторите, а истинските революционери се оказали жертви! По някои данни и Сталин бил провокатор, агент на разузнаването, а такива оцеляват винаги и Белий почувствал тънко това. Както почувствал и това, че Николай Аполонович Аблеухов, неговият герой автопортрет, протагонистът, ще спре да се увлича по Кант и ще чете Сковорода, ще спре да се увлича по западната философия и ще се обърне към руския живот. Но за съжаление руският живот се прекършил 4 години по-късно и по-нататъшната еволюция на героя ни става непонятна, едно само е напълно ясно: завръщането при бащата, завръщането при корените е изглежда единствен изход. Дали това е изход в действителност, е много трудно да се каже, но Белий наистина смятал, че в края на краищата бащата и синът трябва да се прегърнат, както в „Бащи и деца“ — още една препратка, — и приемствеността трябва да се възстанови. Възможно ли е това — един Господ знае, но за нас дори не е важен този извод. Важно е усещането за отчаяние при вида на разкъсаната верига на поколенията, при вида на надвисващата над Русия катастрофа. В този смисъл, разбира се, „Петербург“ е най-безсмъртният от руските романи. Шестдесет години по-късно той се повтаря в „Пушкински дом“ на Битов, който станал Белий на съветския сребърен век, създавайки роман, препращащ към всичко наведнъж — но много по-вторичен, разбира се.
.jpg)