ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3 Pro
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК:
АНОТАЦИЯ, ПРЕДИСЛОВИЕ, ОТ АВТОРА / ЛЕОНИД АНДРЕЕВ, „МЪЛЧАНИЕ“, 1900 г. / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“ / МАКСИМ ГОРКИЙ, „НА ДЪНОТО“ / ВАЛЕРИЙ БРЮСОВ, „URBI ET ORBI“
СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК в БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ
1900‑те
АНТОН ЧЕХОВ
“Вишнева градина“, 1904 г.
Ще поговорим за главния, вероятно, литературен успех на 1904 година – за Чеховата „Вишнева градина“, която е написана през 1903-та, а през 1904-та е основен хит на театрална Москва в постановката на Московския художествен театър (МХТ). Ще рискувам да кажа, че в краткия и като цяло трагичен живот на Чехов това е първият абсолютен театрален успех. След доста сдържания прием на „Иванов“, който се е харесал на малцина, след пълния провал на първата постановка на „Чайка“ и странния, доста двусмислен успех на втората ѝ редакция, когато след спектакъла на МХТ всички разбирали, че се е случило театрално събитие, но още не разбирали какво точно, „Вишнева градина“ обозначила ясно раждането на новия театър. Нов по три параметъра.
На първо място, това е символичен театър, защото пиесите на Чехов, и особено „Вишнева градина“, притежават огромна доза условност. Бунин например напада откровено пиесата, казвайки: „Къде е виждал Чехов в Русия, в руските имения, огромни вишневи градини? Ябълкови имаше, вишневи не помня“. Тук е напълно без значение има ли вишневи градини, или не. Вишната е за Чехов необичайно важна именно заради своята ефимерност, заради лекия, летлив цвят и заради непрагматичността си, защото от ябълкова градина може да се натрупа все пак някакво състояние, а от вишнева – никакво. Вишната, строго погледнато, дори не е дърво, тя е един такъв дървоподобен храст и в този смисъл нейното положение е междинно. Затова, когато секат с брадва вишните, те изглеждат някак си особено уязвими, особено жалки. Ябълката я сечеш, а вишната е нещо много по-крехко. Но символът не е, разбира се, само в това. Всички персонажи в тази драма, в тази трагедия, която авторът нарекъл комедия (и ние ще обясним защо), са безспорно някакви щампи, някакви първообрази, взети от руската литература. Чехов пише „Вишнева градина“ като епилог на своя живот и като епилог на руската литература, която всъщност свършва, в общи линии, с „Вишнева градина“. Започва Сребърният век, който е наистина „коминът по-нисък, димът по-рядък“. Чеховата литература е епилог на помешчическата епоха, финал и развръзка на всички главни конфликти, реквием и пародия. Ето кое е особено важно. Втората принципна новост на този, както се изразил Ибсен за себе си, „драматичен епилог“, е абсолютно новият, несъществувал досега в руската литература интонационен синтез. Да, „Вишнева градина“ е трагедия, един живот свършва, но при все това „Вишнева градина“ е пародия, страшна, горчива, ядовита комедия, отчаяна подигравка с всичките тези хора. И най-важното е, че в тази пародийна трагедия, висока пародия, ако щете, на финала има и някаква светлина. И това е третото, което я прави подобно принципно новаторство. Да, разбира се, „Вишнева градина“ е заупокойна молитва и за руското имение, и за руския живот, и за руския помешчик, но заедно с това за първи път в руската литература погребва Лопахин. Току-що се родил новият човек, родил се търговецът, представителят на руския капитализъм, на когото се молят всички. Но въпреки това, ако сте гледали забележителния филм на Сергей Овчаров, който се казва точно така – „Градината“, там всичко завършва с кадър на заминаващата Раневская, изпращащия я Лопахин и едър надпис: „Беше 1904 година“. Защо това е важно за нас? Защото на Лопахин му остава много малко време, а виж, Раневская, е все едно безсмъртна, защото е заминала навреме. А Симеонов-Пишчик – спомняте ли си Симеонов-Пишчик, нещастният помешчик, съседът, който е вечен длъжник и се спасява вечно по някакво чудо, защото в края, спомняте ли си, намират в имота му някаква бяла глина и започват да я копаят англичани. Ето тук се крие една много важна и в някакъв смисъл спасителна чеховска мисъл. Прагматикът е обречен. Обречен е онзи, който се надява с труд, със строителство на железници, с изсичане на вишневата градина да удължи своето съществуване. Спасението идва от нищото. Дебелият, смешен, с идиотска фамилия, добър Симеонов-Пишчик, този затлъстял ангел на руското помешчическо земевладение, ще се спасява винаги, защото при него ще се намери някаква бяла глина, а вишната при него ще започне да образува, нека пофантазираме, някакъв нефтен хумус. Симеонов-Пишчик успява винаги да се спаси по някакъв начин, докато върху Лопахин лежи явният печат на обречеността. И когато Петя му казва: „Не размахвай ръце! Отучи се от този навик – да размахваш. Имаш тънки, нежни пръсти като на артист, имаш тънка, нежна душа...“, това е абсолютно точна формула. Ние не обичаме Лопахин именно заради това, че е самодоволен. Той размахва ръце. През цялото време говори за това какви наполеоновски планове има, как ще прокара железница, как ще започне да търгува с парцелите, колко ще спечели, и ние разбираме, че от него няма да излезе нищо, защото безсмъртие в Русия не се купува с тези неща. Безсмъртни в Русия са неопитните, непрагматичните, общо взето – безпомощните хора. Безсмъртен е Петя Трофимов, вечният студент, смешният Петя, чиито галоши са толкова жалки и който пада по стълбите, но който печели любовта на Аня. Аня го обича, те казват: „Сбогом, стар живот! Здравей, нов живот!“ И изобщо, когато гледаме Петя Трофимов, разбираме някак, че бъдещето е все пак негово, защото Петя е добър. Нещо повече, когато Раневская му казва: „Петенка, колко е смешно на вашите години да нямате любовница“, разбираме, че Раневская, в същността си пошла застаряваща жена, му казва едно грубо, нетактично нещо, от което после самата тя се срамува. Петя с неговата чистота е този, който ще получи в крайна сметка всички бонуси. И Аня – нелепата, неумелата, дори, бих казал, не много умната Аня, която казва, че ще работят, а вечер ще четат. У нея са прелестта, свежестта, очарованието на живота, заради което Чехов прощава всичко и затова при Аня всичко ще бъде прекрасно.
Антон Чехов
За Чехов, строго погледнато, съществуват само две категории хора, които той не приема абсолютно. Първата категория са прагматиците; той разбира прекрасно, че на прагматиците никога нищо не им се получава. Втората категория... Рискувам, разбира се, да кажа, че изобщо не харесва Гаев. Гаев произнася в пиесата една от най-трогателните реплики. Помните ли, той казва: „Когато бях на шест години, на Петдесетница седях на този прозорец и гледах как баща ми отиваше на църква...“ Това е сърцераздирателна реплика, след която е невъзможно да не се разплачеш. Но Гаев е също неприятен на Чехов. Защо? Защото Гаев е пропилял живота си, защото е изгубил всичко. Проиграл е всичко на билярд. Когато казва: „Драги, многоуважаеми шкаф!“, това е вече палячовщина (фамилията Гаев [1] не е случайна). Това е кухо ехидничене. Гаев е неприятен на Чехов именно защото е, общо взето, абсолютно празен пройдоха, който е пропилял своя живот, и всичките му реплики от типа на „Жълтата с дуплет в средния!“ [2] говорят именно за това, че в главата му отдавна не е останало нищо друго освен билярд.
Колкото и странно да е, Чехов обича безпомощните романтици. Той обича Аня, Петя, но най-много обича Шарлота, защото именно Шарлота придава на пиесата нейния удивителен стил и тон. Шарлота е храненица на Раневская, един вид клоун и своеобразен автопортрет. Аз, общо взето, не съм съгласен с Александър Минкин, който написа една доста задълбочена статия за „Вишнева градина“. Той видя в Лопахин автопортрет на Чехов. Не мога да се съглася изобщо с това, именно защото Лопахин размахва ръце. Лопахин е самодоволен: „Музика, свири ясно! Нека всичко бъде, както аз желая! Идва новият помешчик, собственик на вишневата градина!“. Би ли казал така Чехов? Никога в живота си. Дори и да имаме предвид, че Лопахин казва това (там има авторска ремарка) с ирония, пак е противно, това е неприятна реплика.
За Чехов истинският автопортрет е Шарлота, която разказва всичко това. Помните ли, когато взема един вързоп: „Малкото ми детенце, нани, нани… Замълчи, мой добричък, мое мило момче. Толкова ми е…“ – хвърля вързопа на мястото му – „жал за тебе“. Ето това е целият Чехов. Не плачи, много ми е жал за тебе, много ми е – бум! – жал за тебе. Именно в това, че го хвърля и плаче над него, се състои всъщност и автопортретът на Чеховия маниер.
"Вишнева градина" е пародийно сбогуване. Мечтата на всички стари актьори е да изиграят Фирс. Спомням си как възрастният Игор Илинский го играеше в Малий театър, колко пронизваща беше тази роля в спектакъла, който сам постави с възпитаниците от своя курс. Той, може би, го играеше най-точно от всички, великият Илинский. Когато седеше и с една интонация на такава беззлобна безпомощност казваше: "Ех ти... льохман такъв!" Но трябва да помним и това, че той е наистина льохман. Нещо повече, трябва да помним, че Фирс, общо взето, е глупак, дори повече – глупак и страхливец. Помните ли, той казва: "Преди нещастието беше същото: и бухалът бухаше, и самоварът бучеше непрекъснато" – "Преди кое нещастие?" – "Преди свободата". Човекът се бои от свободата. И ето че Фирс умира в затворената къща... "Мене ме забравиха, аз ще поседя тук". Забравили са човека – това се възприема, разбира се, и като трагедия, и, защо да си кривим душата, като възмездие.
Освен това, тук има още една важна мисъл. На никого от тях не му е до човека. Нека Фирс да е лош, нека да е глупав, но все пак е човек. А човекът е забравен! Това е много важно. Човекът е забравен и именно затова руският XX век ще премине под знака на подобна безчовечност. И добрият Петя, и романтичната Аня не си спомят също за Фирс. Аня казва само, че Фирс е болен и трябва да му помогнат. Но това е единственото, освен това тя не може да направи нищо друго. Сигурно XX век ще бъде история за това как са забравили човека в закована с дъски къща. Тук Чехов се оказал абсолютно прав.
Водят се вечни спорове за това кой е Чехов. Мисля, че Александър Адабашян се доближи най-много до разбирането за Чехов, когато каза, че е най-жестокият писател в руската литература. Помните ли как в разказа „У познати“ майката възкликва: „Казват, че всички майки хвалят децата си, но, уверявам ви, аз съм безпристрастна, моите момичета са необикновени!“ – и побутва към героя двете си дъщери, приличащи на два самуна хляб. Това е много точно. Чехов е, разбира се, велик познавач на човешкото сърце, но и велик критик на благите пориви, и велик присмехулник. Никой не е препарирал нищо по-точно от него с такава хирургична прецизност.
Трябва да ви кажа, че Чехов е наистина много фин хирург. Неслучайно най-добрият му ранен разказ се нарича „Хирургия“. Нека сравним две произведения: „Разказ за седемте обесени“ на Андреев и „Вишнева градина“ на Чехов. Разделят ги три-четири години. Наистина, Андреев, при целия си талант, пише наистина като с метла. Все едно някаква метла се движи по ограда, както казва за него Чехов, все едно е рисувано като с лепило за афиши и това е наистина така. И затова „Разказ за седемте обесени“ с всичките си ужаси прави на читателя много по-слабо впечатление от „Вишнева градина“ с нейната, общо взето, евтина драма. Никой не умира освен Фирс, който и без това е на сто години. Никой не страда истински, не се разорява, всички си остават на своето, но празната къща, скъсаната струна и това как секат с брадва дървото зад прозореца ни прави много по-силно, много по-страшно, по-сърцераздирателно впечатление, отколкото всички ужаси на буквално описаната екзекуция у Андреев, защото Чехов не се страхува да докосва със скалпела си оголения свят, не се страхува да докосва най-болните, най-фините, най-мъчителните неща.
В края на краищата, защо драмата във „Вишнева градина“ е толкова добре разбираема за съветския човек? Ние всички живеехме по вили. Това беше нашият модел за имение. И ето я старата вила, която заковават преди есента, която продават или на която младите вече не идват, защото ходят на почивка в Истанбул. Тази стара вила, пълна с детски спомени, е нашият модел, нашата метафора на „вишневата градина“. Затова препрочитаме винаги тази пиеса с такава мъчителна тъга. Това е нашият живот, това е нашата раздяла с нашия глупав, винаги бездарен, винаги безсмислен (това го разбираш на края), но все пак наш единствен живот. Затова „Вишнева градина“ не е сбогуване с помешчическото земевладение, не с помешчическата епоха, дори не с руската литература. Това е сбогуване на човека с живота при пълното разбиране, че животът е бил, общо взето, глупав. Друг не съществува, невъзможно е да се живее не глупав живот, но все пак е ужасно жалко. Ужасно жалко е за детството, когато си наблюдавал своя баща, ужасно жалко е за глупавия шкаф, за грозния шкаф, който стои в ъгъла. Жалко е за онова единствено нещо, което си бил и което никога повече няма да бъдеш. Ето че Чехов го разбрал. Това е предсмъртна творба. Това е същото като „Когато ние, мъртвите, се пробуждаме“ за Ибсен. Това е усещане за последна пиеса, за последно сбогуване с читателя, с епохата, с живота – с всичко. И бих казал, че „Вишнева градина“ е близка по настроение до „Архиерей“, великия прощален, абсолютно новаторски Чехов разказ, в който няма сюжет, а има няколко лайтмотива. Има го чувството на умиращия архиерей, много религиозно и дълбоко чувство, когато е толкова страшно, толкова тъжно и все пак толкова хубаво. Ето това усещане за „страшно, тъжно и хубаво“ се носи над цялата „Вишнева градина“.
А сега няколко думи за това защо тази дълбоко трагична пиеса е наречена комедия. Разбира се, Чехов поставя подзаглавието не като жанрово определение. Той го поставя така, както над музикално произведение се пише moderato например – да се свири по този начин. Тази пиеса трябва да се играе като комедия и тогава ще звучи като трагедия. Това, общо взето, е музикално произведение, защото е изградено основно върху лайтмотиви. И музиката на репликите, музиката на повторенията играе там огромна роля. Трябва да се помни, че „Вишнева градина“, изиграна като драма, като реквием, няма да бъде нито смешна, нито страшна, нито тъжна. Тя ще бъде никаква. В нея няма да има дисонанс. А трябва да се играе като нещо смешно, защото в нея има много смешни неща. Петя паднал от стълбата – смешно, и Гаев е смешен, и Раневская с нейната истерия е също смешна, и Аня, която излиза и казва: „Здравей, нов живот“, а самата тя е на 16 години и не умее нищо. Трябва да се играе като трагедия за смешни хора и тогава всичко ще проработи, всичко ще се взриви истински. Трябва да се играе така, както разказва Шарлота, клоунът. Това е клоунска драма, защото Чехов не бил склонен да драматизира своя живот. Той се отнасял подигравателно дори към своята смърт. „Отивам да пукна“ – казал на Гиляровский за сбогом. Не какво да е, не „да умра“, а „да пукна“. И точно тази липса на уважение към смъртта е много забележителна у него. Горкий, който разбирал добре Чехов, казва, че последните му думи „Ich sterbe“ [3] трябва да се разбират вероятно като „Ишь, стерва!“ („Ама че кучка!“), отправени към Книпер-Чехова [4]. Това е казано цинично, но няма какво да се прави, то е по чеховски. И ето, „Вишнева градина“ е едно такова „Ich sterbe“, в което се чува „Ишь, стерва!“. Интонация на горчиво, насмешливо, трагично, достойно сбогуване с живота. В този смисъл навярно няма нищо по-велико в руската драматургия.
Въпрос: „Лишен ли е в този случай Чехов от самоирония?“
Не, какво говорите. Напротив, той вижда себе си отчасти в образа на умиращия Фирс, на глупака Фирс… Нали това е насочено и към него: „Ех ти… льохман!“, „Животът си мина, а все едно не съм живял“. Помните ли тази реплика? А като се замислим, кой от нас може да каже за себе си нещо друго? Това е универсален епилог на всеки живот: животът си мина, а все едно не си живял. Което е, разбира се, ирония и то доста сурова, не ще и дума. Той не е лишен от самоирония, най-малкото защото всички герои в пиесата, включително Шарлота, са тъжни клоуни, безпомощни клоуни. Това е, общо взето, клоунада. И в жанра на тази клоунада руската интелигенция живее и до днес. Много хубаво каза някога Лев Александрович Анинский, че цялата руска литература след Чехов само повтаря „Ich sterbe“, но все не може да sterben. Това съвсем не е случайно.
Как си съответстват „Три сестри“ и „Вишнева градина“?
Като предварителен етап, знаете ли, като Йонеско и Бекет, бих казал. Йонеско е все пак още традиционна драматургия, а Бекет е вече е отказ от всички условности, пълна смърт, абсолютна безпросветност. Като, може би, „Руанската катедрала“ на Моне, която отначало е все по-реалистична, а после все по-абстрактна. „Три сестри“ е все още напълно реалистична драма, а „Вишнева градина“ е вече символична пиеса с много по-голяма степен на условност, обобщение и трагифарс. „Три сестри“ е общо взето трагедия. Тя има подзаглавие „драма“ и е действително драма. А „Вишнева градина“ е вече синтез. Разбирате ли, това е театър, който вече се разпада. Това е трагедия в разпадащ се театър, един трагифарс. „Три сестри“ е все още сериозен спектакъл, това е пиеса по всички канони. И вижте какъв драматичен финал има там, колко прекрасно е построен, когато звучи марш и на фона на бодрата военна музика: „Ако можехме да знаем, ако можехме да знаем!“. Ето този сантиментален, мощен финал, който просто не може да се чете без треперене в гласа! И „Вишнева градина“, в която само удрят с брадва и се къса струна. Това е разрушаване на театъра, това е истински епилог на живота. При това, разбира се, пиесата „Три сестри“ прави много по-малко впечатление, ще рискувам да кажа, защото в „Три сестри“ има все още живот, а във „Вишнева градина“ авторът е надзърнал малко отвъд онази граница, откъдето никой не се връща.
БЕЛЕЖКИ
1. Думата Гаев е близка до руската дума гаер (палячо, шут).
2. Жълтата билярдна топка с рикошет в средния джоб на билярдната маса.
3. Умирам (нем.).
4. Съпругата на Чехов.
(Следва)
