НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1994 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / АЛФРЕД ГИЛМЪН

Алфред Гилмън (Alfred Gilman)

1 юли 1941 г. - 23 декември 2015 г.

Физиология или медицина (заедно с Мартин Родбъл)

(За откриването на G-протеините и ролята им в сигналната клетъчна трансдукция.)

Алфред Г. Гилмън (Alfred Goodman Gilman) е изключително уважаван американски фармаколог и биохимик, известен най-вече с работата си върху G-протеините – ключови молекули в клетъчната сигнализация. През 1994 г. е удостоен с Нобелова награда за физиология или медицина, споделена с Мартин Родбъл, за откритието им, свързано с "G-протеините и тяхната роля в клетъчната сигнализация".

ОСНОВНИ БИОГРАФИЧНИ ДАННИ

♦ Роден: 1 юли 1941 г., Нюбърипорт, Масачузетс, САЩ

♦ Починал: 23 декември 2015 г., Далас, Тексас, САЩ

ОБРАЗОВАНИЕ И КАРИЕРА

1. Образование:

♦ Бакалавър по физиология от Йейлския университет (Yale University)

♦ Доктор по медицина и доктор по философия (M.D. и Ph.D.) от Университета Case Western Reserve, Кливланд, Охайо

2. Научна кариера:

♦ Преподава и изследва в множество академични институции, включително Йейл, Университета на Вирджиния и Югозападния медицински център към Тексаския университет (UT Southwestern Medical Center), където е декан и завеждащ катедра.

НАУЧЕН ПРИНОС И НОБЕЛОВА НАГРАДА

G-протеини и клетъчна сигнализация

G-протеините (guanine nucleotide-binding proteins) са свързващи гуанинови нуклеотиди гуанозинтрифосфат и гуанозиндифосфат. Те действат като "превключватели" вътре в клетките, които предават сигнали от външната страна на клетъчната мембрана към вътрешността на клетката, посредством т. нар. рецептори, свързани с G-протеините (GPCR).

Същност на откритието:

♦ При изследванията си в края на 60-те и 70-те години, Гилмън идентифицира специфичен протеин, участващ в прехвърлянето на сигнали от хормони и други молекули.

♦ Този протеин се оказва липсващ при пациенти с определени генетични заболявания, което доказва изключителната му важност.

♦ В по-широк биомедицински контекст, G-протеините са от значение за възприемане на хормоните, невротрансмитерите, светлината, миризмата, вкуса и дори фармакологично активните вещества.

♦ Механизмът на G-протеините има огромно значение за медицината – около половината съвременни лекарства въздействат върху клетките чрез GPCR.

Важни публикации и друга дейност

♦ Гилмън е съавтор и редактор на оригиналния "Goodman & Gilman’s The Pharmacological Basis of Therapeutics", един от най-престижните учебници по фармакология.

♦ Участва в редакционни бордове на водещи научни издания.

♦ Член е в научни дружества и е получава множество престижни награди, включително Националния медал за наука на САЩ.

ЛИЧЕН ЖИВОТ

♦ Баща му, Алфред Гудман Гилмън е също известен фармаколог и автор на класическия учебник по фармакология.

♦ Много колеги и студенти описват Гилмън като блестящ, но същевременно скромен и човечен, посветен на науката и обучението.

ЗНАЧЕНИЕ НА ОТКРИТИЕТО МУ

♦ Работата на Гилмън променя разбирането ни за това как клетките комуникират помежду си и как реагират на външни сигнали.

♦ Това отваря нови възможности за създаване на лекарства срещу болести като рак, сърдечни заболявания, астма, психични разстройства и много други.

♦ Принципите, открити и изяснени от него, са фундаментални за съвременната фармакология и биомедицина.

ЗАКЛЮЧЕНИЕ

♦ Алфред Гилмън е сред най-значимите учени на XX век в областта на молекулярната биология, чиито открития имат трайно отражение върху медицината и живота на хората. Той ни показва как една решаваща молекула може да промени хода на цяла научна дисциплина и да спаси милиони животи чрез по-добро разбиране на биологията на клетката.

РАЗКАЗАЛ: GPT-4.1

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ / НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ

Превод: Claude 3.7 Sonnet Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

Глава 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ

НАУМ

Тази кратка книга, състояща се от три глави, се отличава сред пророческите книги на Еврейската библия с това, че по същество не е адресирана нито към Израил, нито към Юдея (вижте също книгата на пророк Авдий). Книгата е посветена на радостта, която обзема пророка от това, че столицата на Асирия, Ниневия, заклет враг както на Израил, така и на Юдея в продължение на толкова много години, била унищожена. Не е нужно да казваме, че тази катастрофа е интерпретирана като деяние на Господа срещу Неговите врагове, като възмездие за греховете. Авторът не посочва кога е работил, но вероятно е било скоро след падането на Ниневия през 612 г. пр. н. е. Той свидетелства, че е родом от Елкос, град, който не е известен от други източници, но вероятно е бил разположен в Южна Юдея.

Подобно на другите пророци Наум разбира Господа на Израил като Бог, преизпълнен с гняв: "Господ е Бог ревнив и отмъщава; отмъстител е Господ и изпълнен с ярост; Господ отмъщава на противниците Си и пази гняв за враговете Си" (1: 2). Никой не може да понесе Неговия пламенен гняв (1: 6). И сега е унищожил това, което създавало толкова проблеми за Юдея, която може да празнува вече своите празници в мир, "защото злият няма да мине отново през тебе" (1: 15).

Обяснява ни се недвусмислено кой е "злият": това е Ниневия (2: 8). Тя е преживяла чудовищни разрушения: "Празнота и изпразване, и запустение! Сърцето се топи и колената се тресат, болки във всички слабини и лицата на всички са побледнели" (2: 10). Там "налита конница и бляскав меч, и святкащо копие! Множество убити и купища мъртви, и няма край на труповете - в труповете им се спъват!" (3: 3). Това е дело на Яхве (2: 13) и причина са отвратителните дела на лошия град: "Това е заради многото блудства на привлекателната блудница, господарка на заклинания, която продава народи с блудствата си и племена - със заклинанията си" (3: 4).

Чистата радост, която пророкът проявява, възвестявайки падането на толкова ненавистната столица на Асирия, намира своя окончателен израз в заключителния стих на книгата: "Няма лек за язвата ти, раната ти е смъртоносна. Всички, които чуят вестта за теб, пляскат с ръце заради теб - защото върху кого не е падало всякога нечестието ти?" (3: 19). Всичко отива на своето място и злото, сътворено от Ниневия, сега се е върнало към нея с пълна мяра. И пророкът не може да не бъде щастлив от това.

Както и пророците преди него, Наум вярва, че Яхве не е просто Бог на народа на Израил. Той е Господ на цялата земя и дори толкова могъща сила като великата Асирия трябва да се преклони в крайна сметка пред безграничната сила на Всевишния над целия свят.

СОФОНИЯ

Малката Книга на пророк Софония излага накратко много от темите, с които вече се срещнахме в произведенията на други пророци. Юдея е съгрешила ужасяващо срещу Господа и наказанието ѝ ще бъде съразмерно. Но Господ няма да е зает само с унищожаването на Ерусалим и неговите жители, Той е съдия на цялата земя и всички народи трябва да изпитат гнева Му.

Въведението към книгата съдържа указания, че Софония е праправнук на Езекия. Ако това е препратка към цар Езекия (което не е сигурно), тогава пророкът произхожда от царския дом на Давид. Както за повечето други пророци, за него не се знае нищо особено, освен датировката на живота му: пророкувал е по времето на управлението на Йосия (приблизително в периода 640-609 г. пр. н. е.).

Неговата пророческа книга започва със сурови бележки, че Господ ще помете всичко живо от лицето на земята (1:3), по-специално Юдея, Ерусалим и неговите жители (1:4). Причината за гнева на Бог е, че народът почитал Ваал и други езически богове.

И така, Софония говори за предстоящ „ден Господен". Този ден, когато Господ ще дойде, няма да бъде щастлив: „Ден на ярост е онзи ден, ден на скръб и утеснение, ден на опустошение и запустение, ден на тъмнина и мрак, ден на облак и гъста мъгла, ден на тръба и на боен вик против укрепените градове и против високите кули" (1:15-16). Нищо няма да спаси хората в този ден, когато кръвта им ще бъде разпръсната като прах (1:17).

Ерусалим се откроява особено като изпълнен с грях в очите на Яхве: „Горко на бунтовния и осквернен град, на потисническия град!“ (3: 1). Неговите длъжностни лица са покварени, неговите пророци нямат вяра, неговите свещеници са осквернили това, което е било свято (3: 3–4). Господ се опита да накара народа да се върне при него чрез наказание, но безуспешно (3: 6–7). И така, краят е близо. И не само за Ерусалим, но и за други народи, включително могъщата Ниневия, която ще бъде хвърлена в запустение (1: 13–15).

Пророческата книга завършва с твърдата надежда, че всичко ще бъде възстановено, когато наказанието се изпълни, когато Ерусалим премине през своето наказание и вече няма да види зло (3: 15). Господ ще бъде в центъра на събитията, но Той няма да унищожава, Той ще спасява, ще лекува и ще носи благоденствие (3: 18–20).

АВАКУМ

Книгата на пророк Авакум – малък брилянт сред произведенията на пророците – започва като своеобразен диалог между пророка и Господ, в който чуваме репликите и на двете страни. По необичаен (за пророците) начин Авакум се оплаква от несправедливостта, която се върши на земята. Господ разказва какво възнамерява да направи по този повод, а пророкът отговаря, че решението е още по-лошо от самия проблем.

Не ни е разказано кой е Авакум (споменато е само името му в стих 1 на глава 1) и кога е пророкувал. Обикновено животът му се датира в края на VII в. или началото на VI в. пр. н. е. – няколко години, но не много преди Вавилонския плен. В такъв случай е бил съвременник на Еремия и, подобно на своя по-известен земляк, не се съмнявал в това, което ще се случи с Юдея заради нейните грехове. Тя ще бъде пометена от вавилонците.

Пророческата книга започва с жалба към Господа за всички несправедливости, които се вършат в Ерусалим: "Докога, Господи, ще викам, а Ти няма да чуваш?... И опустошение и насилие има пред мен, и възниква караница и се надига раздор. Затова законът е безсилен и правосъдието вечно не излиза към победа, защото безбожният обкръжава праведния и правосъдието излиза изкривено" (1: 2–4).

В отговор Господ дава знак за това, което смята да направи заради греховете на Своя народ. Той ще доведе вавилонците, за да го унищожи: "Погледнете между народите и вижте, и се почудете много, защото върша едно дело във вашите дни - няма да повярвате дори да ви се разкаже. Защото, ето, Аз надигам халдейците - жесток и необуздан народ, който ходи по земната шир, за да завладее селища, които не са негови." (1: 5–6). Господ продължава да описва колко ужасяващи и могъщи са вавилонците, колко са склонни към насилие, как презират другите царе и управници на всеки укрепен град, над който се носят като вятър (1:7‑11).

ОТКЛОНЕНИЕ

Теодицея на пророците

Във всичките пророчески книги се отделя специално внимание на обяснението защо страдат народите на Юдея и Израил. Така правят Амос, Исая, Еремия – общо взето, почти всички. Защо хората понякога търпят глад, суша, лоша реколта, епидемии, кланета и войни? Амос се изразява кристално ясно: Господ наказва народа, за да го накара да се върне при Него (4: 6–11). Защо асирийците искат да унищожат царството на Израил? Всички пророци от VIII век са единодушни: причината се крие в греховете на народа. Защо Вавилон иска да унищожи народа на Юдея? Еремия и другите пророци, негови съвременници, са убедени с еднаква сила: това е божествено наказание за непослушанието.

В съвременния свят философите, теолозите и всички мислещи хора се учудват често защо по света съществуват толкова ужасни страдания. От времето на Просвещението тези въпроси продължавали да остават актуални, опитвали се да ги решат мъчително, да им отговорят и ги обсъждали напрегнато. Един от важните въпроси звучал така: как може да съществуват толкова много болка, нещастие и мъка по света, ако Господ обича хората, иска най-доброто за тях и е Всемогъщ, следователно може да предотврати страданията, стига да пожелае това. Този проблем се нарича днес теодицея (гръцка дума, означаваща "оправдание на бога"). Как Господ може да бъде наистина праведен, ако е по силите му да предотврати страданията, но не го прави? Нима това не предизвиква въпроси или за Неговата сила, или за Неговата любов? На въпроса за теодицеята днес има много отговори; много книги, посветени на тази тема, се появяват всяка година.

Пророците в Еврейската библия не поставят въпроса за страданията така, както се прави днес. Те са живели в свой свят и са имали свои религиозни представи, свързани със свои обстоятелства. Но сред тези обстоятелства техните отговори били обосновани и ясни и с тях е изпълнена всяка страница на пророческите книги. Да, Господ може да спре страданията. И да, Той ще го направи, щом народът се покае и се върне в правия път. Наистина, повечето страдания идват от Бога. Той ги причинява. Защо? Защото народът е съгрешил и Той го наказва за това, карайки го да пожелае да промени живота си. Така народните страдания на Израил и Юдея се случват в известен смисъл затова, защото Господ искал да накаже Своя народ. От друга страна, за пророците това е, разбира се, изцяло вина на народа.

Пророкът пита Господа: „Защо гледаш безмълвно злодеите и мълчиш, когато нечестивецът поглъща този, който е по-праведен от него?" (1:13). Юдеите може да са били лоши, но вавилонците са много по-лоши. Има ли смисъл да се наказват злите с още по-големи злодеи? Трябва ли Бог да позволява на вавилонците да свирепстват безнаказано сред народите?

В последвалия отговор Господ разяснява окончателно ситуацията. Вавилонците също ги очаква наказание за всичкото зло, което са сторили: „Понеже ти обра много народи, всички останали от племената ще те оберат заради кръвта на хората и насилието над земята, над града и над всичките му жители" (2: 8).

Това решение, изглежда, удовлетворява пророка, който повече не се оплаква. Напротив, той се моли с ентусиазъм (цялата гл. 3), описва с благоговение чудните дела на Бога и завършва, изразявайки пълно доверие в Бога, дори когато животът е тежък. Това е един от най-красивите пасажи сред малките пророци: „И да не цъфти смокинята, и да няма реколта по лозите, и да пропадне произведението на маслината, и нивите да не произведат храна, и овцете да изчезнат от кошарата, и да няма говеда в оборите, аз пак ще се радвам в Господ, ще се веселя в Бога на спасението си. Господ Бог е силата ми; Той прави краката ми като на елените и ми дава да ходя по височините ми. За първия певец, на моите струнни инструменти!" (3: 17–19).

(Следва)

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - XV

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet Think и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII; IХ; Х; ХI; ХII; XIII; XIV

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

XV.

Полк. Янков продължава да всява смут между селяните. - Публичен диспут с Янкова. Янков си заминава през Гърция за България. - Войска се настанява по селата. - Разделяне четите на по-малки групи.

28 април

Янков, след като обиколил по селата в Пополе, биде открит на „Бобицките стени" (при с. Бобища, около 5-6 окт.) от аскера и се завързва сражение, в което турците изгубиха до 30 души, а четата на Янкова има само един ранен. Неговите хора имаха манликерки. Сражението трая 3 часа. От там Янков заминава за Корещата, където случайно около с. Статица се срещнахме и пак случайно и ние се прибрахме в Кономлади. Пред селяните там той ни нападаше и ругаеше, и отиде до там, щото почна да казва на селяните да ни предават и убиват. На четника Кузинчев той дори е предлагал, да се вмъкне в нашата чета и да убие Чакаларова и Кляшева. Това сам четникът го изповеда. Пък и ние бяхме се тогава наканили да му свършим работата на Янкова, но не ни позволиха от Битоля. След това натоварихме Папанчева да прибира пушките в Корещата.

Беше пристигнал Иван Попов в Дъмбени и го задържахме около две-три седмици при нас, за да го запознаем със селяните.

Понеже в Леринско имаше голяма нужда от опитен войвода, изпратихме Папанчева около 12 октомврий да отиде в Леринско и да задържи положението, след като бе убит в Крушоради войвода Дине Екшисулията, водител на чета, след убийството на Марка.

Янков обикаляше по селата в Корещата, а Гайков пък оставаше около Загорчани, гдето около 18 октомврий имаше пак едно сражение, в което турците имаха до четирма убити, а Гайков не даде никакви жертви.

На 22 октомврий Чакаларов, аз и Попов бяхме в Смърдеш, а четата я водеше Митре Влашето. Тук срещнахме Янкова, който по обичая ни ругаеше и лъжеше, че Чакаларов бил получил от Върх. Комитет 5000 наполеона за делото, че ги злоупотребил, че от Загоричани взел 700 лири и пр. Селяните, като чуваха тия работи, желаеха публично да се срещнем и пред народа да се обясним. И тая среща беше нагласена да стане в Косинец на 24 октомврий, в присъствието на около 20 души, избрани от управителните тела на селата Дъмбени, Косинец, Лобаница, Смърдеш и Въмбел, станаха обясненията. Думата първо получи Янков. Той почна да говори, че никой не трябва да му отнима правото да се бори за своя край и за народа, че никаква вътрешна организация не може да му налага да я слуша и да ѝ се подчинява, че вътрешна и външна организация няма, а има само лични яжби, че хора, пратени от Делчева, се приемат, а други след това пратени от Върховния комитет, не се приемат; дава своеобразни схващания относително организацията и най-сетне се обърна към селяните и ги попита дали те го искат да работи, защото те са всичко, те хранят четите, те ги крият, поради което те трябва да заповядват на четите, а не наопаки, и много други подобни гъделичкания на селяните. Без да спомене за нападките си и клюките си по адрес на организацията, особено на Чакаларова, и без да го прекъсне някой, той свърши речта си. На тая реч отговори Чакаларов. След като обясни на селяните, че вътрешна организация има, че тя може да налага своята власт на всички и че всеки се приема, от където и да е бил, да работи в тая организация, стига да приема нейния устав. Най-сетне Чакаларов направи запитване относително клюките, които сипеше подир него Янков, а най-много за злоупотребление на някакви суми. И след като обясни Чакаларов, че не нему лично са били предадени от Върховния комитет около 25 наполеона, срещу който има разписка и за които е представена сметка на Делчева, и че никакви суми не са прибирани от селата, освен третинките от разписките, за които си има сметка, помоли Янкова, да изкара свидетели, за да изкажат злоупотребленията, правени в Костурско, и още да приповтори, че е истина, че Чакдларов е взел 5000 наполеона от Върховния комитет. И ако Янков докаже с някакъв документ, че Чакаларов е взел 5000 наполеона от В. К., Ч. ще му представи сметката за изразходването на тая сума.

Янков отговори, че той никога не е казал, че Чакаларов е взел 5000 наполеона от Комитета, но че чувал, какво Върховния комитет имал някаква сметка с Чакаларова, а колкото за злоупотребленията по селата, пак каза: „Така, бе брате, чул съм така да казват," и че и това не е говорил. Чакаларов извади двама свидетели, да докажат, че тям е говорил Янков това, но той отказа и пред тях, че уж не е говорил такова нещо. Като не можа Янков нищо да потвърди от ония клюки, що е пускал по селата, селя-ните се убедиха, че говоренето му е само от злоба, и молеха го, да се заличи всичкото досегашно и да направим някакво помирение. След това Чакаларов пък обвини Янкова, че той е именно човекът, който е задигнал 400 лири от костурчаните от Цариград, според както е казвал Петър Погончев, негов човек и тогава агентин. Янков се обърна към Петър Погончев, а този подирният това потвърди. Янков се скара с него, като призна, че е взел около150 лири, които е дал на Върховния комитет. Най-сетне от събранието не излезе нищо, и понеже се расъмваше и понеже го беше страх да остане при нас, стана да си отива. Тъкмо когато си излизаше, селяните запитваха: „Що джанам, кое е краят?" Аз отговорих: „До никакъв край не можем да дойдем, докато тези господа не признаят вътрешната организация и не ѝ се подчинят." Гайков, който се беше прибрал при Янкова, отговори: „Ние сме хора на Върховния македонски комитет", а пък аз отговорих: „А пък ние сме хора на вътрешната организация, която ще знае да наложи своята власт." На туй и Янков взе да крещи: „Ние сме хора на Върховната македонски комитет, избран от целия български народ и признат от цяла Европа. Който не признава него, той (заклати пушката).. " Чакаларов възрази на Гайкова: „Не мисли, че имаш пилци да гониш, защото и аз имам бир-парче брада, защото докато казваш които, които, аз ще ти свърша работата." С туй се свърши. Те излязоха и ние излязохме, и по разни посоки се разотидохме. В Дъмбени Янков пак имал препирни с учителя Киряк Търповски, който разубеди селяните да не вървят подир Янкова, та нито не приеха четата му в селото, а само него с петима души.

От тук Янков замина за Нестрамско и се упъти за Гърция. В Атина е фотографиран с двама първи предатели, които донасяха на гръцкото правителство, та бяха пострадали толкова наши хора, между които и Ив. Попов.

Янков замина, а остава, за да сее раздори в района, П. Гайков с 7-8 души. Други от четниците на Янкова отидоха при Коте, който го изпроводи до границата, и на него Янков предаде манлихерките си. Както е известно, Янков от Гърция се прибра в София.

В Косинец ние поставихме Попова на чело на четата, която водеше, след като бе заминал Попанчев, Митре Влашето.

Щом настана зимата, аскерът, за да може да прибере пушките и да унищожи комитетите, настани се по села: в Смърдеш имаше 120 души: в Руля - 70 души; в Поздивища 90 души; Кономлади 110 души; във Вишени до 150 души, в Загоричани от 150 до 200 души; в Костур 500 души, в Хрупища 300 души; в Нестрам 100 души и в Биглища 200 души. Така обхванати главните пунктове, циркулирането на четите не беше възможно; бе паднал и сняг та на четниците не беше възможно да живеят по планините, а по селата беше мъчно да живеят на куп, понеже почти всяка нощ турските войски бяха принудени внезапно да обикалят по няколко села в една нощ и да претърсват една по една всички къщи по ред. От това и от студ при нощните маршировки мнозина от аскера изряка и се поболяха.

По това време (3 декемврий), за да не изгубим четата в някое безцелно сражение, при тия мъчни условия, създадени от лудориите на Янкова, решихме да разпределим четата на малки групички, които изпратихме по няколко пункта по селата, гдето бяхме предвидили някой от селяните да приготви скривалища за случай на нужда. Това бяха дупки, издълбани в земята, вън от къщата, с отверстие за въздух.

В скривалището се влиза отвътре, из зимника.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 10)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11; ЧАСТ II, ГЛАВА 7; ЧАСТ II, ГЛАВА 8; ЧАСТ II, ГЛАВА 9

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 10

Време: Между "конфликта с бруталния троглодит" в кръчмата на Кърнан около пет часа и настоящата глава е пропуснат период от време, обхващащ пътуването с карета и посещението в къщата на скръбта - дома на вдовицата Дигнам в източен Дъблин, близо до Сандимаунт. Действието се подновява при залез слънце, около 8 часа вечерта.

Място: Брегът на Сандимаунт, Дъблинският залив, югоизточно от Дъблин. Сутринта тук се е рязхаждял Стивън, в непосредствена близост до църквата „Звезда на моретата“.

Действащи лица: На скалите седят три девойки: две от тях са назовани веднага. Сиси Кафри, „получила от природата като дар златно сърце, големи цигански очи с вечна закачка в тях и устни, подобни на зрели череши, тя привлича неудържимо към себе си". Този стил е нарочна пародия на дамските списания и на масовата английска проза. Еди Бордман е малка и късогледа. Третата девойка, героинята на тази глава, е посочена на третата страница: „Но коя бе тази Гърти?" И тук ни съобщават, че Герти Макдауел седяла недалече от приятелките си, замислена, и „на най-пламенното въображение би било не по силите да нарисува по-прелестен образ на ирландско момиче" - прекрасна пародия на банални описания. Със Сиси Кафри има двама малки братя, Томи и Джеки, близнаци, „някъде на четири годинки" и, разбира се, къдрави; а братът на Еди Бордман още диша сънно в количката. Срещу тях, на скалите, седи още един персонаж. За него се споменава на третата и осмата страница, но едва по-късно ще разберем, че това е Леополд Блум.

Действие: Действието в тази глава е трудно отделимо от нейния съвсем особен стил. В отговор на простия въпрос: какво се случва в тази глава, можем просто да кажем: две малки момченца играят, карат се и отново играят, едно бебе бърбори и писка, Сиси и Еди наглеждат братята си, Герти мечтае, в близката църква пее хор, спуска се здрач, на базара (към който се е отправил вицекралят) започва заря и Сиси и Еди тичат със своите малчугани по плажа, за да я видят в далечината над къщите. Но Герти не се присъединява веднага към тях: ако им харесва, могат да тичат като луди, а тя ще поседи, и оттук се вижда добре. Блум гледа от отсрещната скала Герти, която, въпреки цялата си моминска скромност, разбира прекрасно какво се крие зад неговия поглед, и накрая се отпуска назад и показва безсрамно жартиерите си "и бум! и О! римската ракета експлодира, изсъска с дълбока въздишка О-о-о! и всички извикаха вкупом О! О! като в захлас, и тя бликна отведнъж, блъвна струя от златен дъжд и тънки като косъм нишки, които се поръсиха отгоре и ах! бяха като изумрудени капки роса, като звезди, които се сипеха в златисто, О, че прелест! О-о-о, че сладост, сладост-радост!" Скоро Герти става и се отдалечава бавно по плажа. "Тя крачеше със смълчано, сдържано достойнство, така типично за нея, но и някак много внимателно, полекичка, защото Гърти Макдауъл беше…

С неудобни обувки ли? Не. Беше куца! О!

Господин Блум я изгледа, докато се отдалечаваше куцешком. Клетото момиче!" Стил: Главата се състои от две части, напълно различни по техника. Първата част, описваща трите момичета на скалите и техните подопечни, е пародия на дамско списание или булеварден роман с всичките им клишета и претенции за изящество. След това идва втората част, където излиза на преден план потокът на съзнанието на Блум; в познатия накъсан маниер ни е представена смесица от впечатления и спомени, с която завършва главата.

Пародията е пълна със забележително забавни клишета, баналности за добродетелен живот и псевдопоезия. «Лятната вечер бе започнала да се раздипля над света и да го обгръща в тайнствените си обятия. <...> ...Последните зари на бързо гаснещия ден се помайваха гальовно върху морето и крайбрежието... и, накрая, което е най-важното. <...>

Три приятелки бяха седнали върху скалите и се любуваха на припадащия здрач; вечерният въздух бе свеж, но не хладен. Те много често обичаха да идват тук, в любимото си кътче, за да си приказват тайни неща край блесналите талази, да обсъждат въпроси женски“. (Прилагателното, поставено след съществителното заради елегантност е, разбира се, данък на стила "Хаус бютифул".) Самата конструкция на фразата е банална: "Томи и Джаки бяха близнаци, навършили има-няма четири годинки, понякога много палави и разглезени близнаци, но общо взето, мили малчугани с грейнали смешни личица и много сладки муцунки. Играеха си в пясъка с кофички и лопатки, строяха замъци, както обичат да правят децата, или пък ритаха голямата си цветна топка, истински щастливи земни твари". Бебето е, разбира се, пухкаво, и "младият джентълмен сумтеше блажено". Не просто сумтеше, а "сумтеше блажено" — колко е кокетно и лукаво това. Подобни нарочно подбрани изящни клишета се срещат по няколко броя на всяка от двадесетте страници на тази част от главата.

Когато говорим за "клише", "стереотип", "изтъркана псевдоизящна фраза" и така нататък, ние подразбираме, освен всичко друго, че когато такава фраза е била използвана за първи път в литературата, тя е била оригинална и е имала жив смисъл. Станала е станала изтъркана именно защото значението ѝ първоначално е било ярко, точно и привлекателно, и е била използвана отново и отново, докато не се е превърнала в стереотип, в клише. Така че можем да определим клишето като парченца мъртва проза и гниеща поезия. Но места пародията спира. Джойс кара мъртвата и гниеща материя да разкрие своя жив източник, първоначалната си свежест. На места поезията е все още жива. Описанието на богослужението, което докосва бегло съзнанието на Герти, е наистина красиво и изпълнено със светло, трогателно очарование. Такова е и описанието на здрача, и, безспорно, на фойерверките - кулминационният откъс, цитиран по-горе, истински нежен и прекрасен: ние усещаме все така свежестта на поезията, която още не се е превърнала в клише.

Но Джойс успява да направи нещо още по-фино. Ще забележите, че първоначално мислите на Герти са съсредоточени върху достойния, според нейните разбирания, живот и умението за обличане с вкус, защото следва моделите, предлагани от „Илюстрован седмичник за дами“ и „Уоман бютифул": „Носеше спретната блузка в синьо електрик, която бе боядисала сама с помощта на пакетче домашна боя (защото според „Илюстрован седмичник за дами“, това щял да бъде модерният цвят за сезона), с красиво остро, дълбоко деколте и джобче за кърпичка (в което обикновено слагаше сгънат лигнин, напоен с любимия й парфюм, за да не увисва джоба от по-тежката кърпичка), както и моряшкосиня три четвърти пола, скроена според разкрача й, която перфектно подчертаваше тънката ѝ изящна фигура", и така нататък. Но когато заедно с Блум разбираме, че горкичката куца, клишираността на мислите ѝ придобива трогателен оттенък. С други думи, Джойс успява да изгради нещо реално: състрадание, съжаление и съчувствие от мъртвите формули, които пародира.

Джойс отива дори още по-далече. Докато пародията се плъзга приятно по отъпканата си пътека, авторът в пристъп на демонично веселие насочва мислите на Герти към въпроси на физиологията, за които, естествено, няма и намек в четивото, замърсило съзнанието ѝ: „Имаше тънка грациозна фигурка, дори прекалено крехка на външен вид, ала онези желирани бонбони с желязо, които взимаше редовно напоследък, й се бяха отразили много по-добре отколкото женските хапчета на вдовицата Уелч, и имаше голямо подобрение както с теченията, така и с онова чувство на отпадналост". Нещо повече, когато вижда един джентълмен в дълбок траур „и обсебилата го дълбока скръб се четеше по лицето му", пред нея се изписва романтична картина: „Но ето, случи ѝ се това, за което толкова често си бе мечтала. За нея то имаше голямо значение и лицето ѝ засия, защото него искаше тя, защото усещаше инстинктивно, че той бе по-различен от другите. Самото сърце на момичето-жена литна към него, нейния отдавна бленуван съпруг, защото на мига разбра, че това бе именно той. И да е грешил, по-малко е било, отколкото грешили са към него, виждаше се, че е по-достоен за съчувствие, нежели за обвинение, но и да беше най-големият грешник, виновник, престъпник, пак пет пари не даваше тя, нека кой каквото ще да си мисли. Дори да беше протестант или методист, лесно щеше да го покръсти в правата вяра, стига да я обича истински. <...> Тогава може би той ще я прегърне нежно като истински мъж, силно ще притисне крехкото ѝ тяло към себе си, ще я люби, неговото, само негово момиче, за него единствено отредена“. Въпреки това, романтичното видение (каквито тук има много повече) се заменя лесно в съзнанието ѝ с твърде прозаични съображения за отвратителни джентълмени. „Най-сетне останаха сами, без други хора, които да си пъхат носа и да пускат подмятания, и тя разбра, че на него може да се вярва до смърт, сигурен, стабилен и надежден, може да се разчита докрай, човек с непоколебима чест и достойнство. Ръцете и лицето му се движеха, прониза я трескава тръпка. а види фойерверките, хвана коляното си с ръце, за да не падне, докато гледаше нагоре; наоколо нямаше жива душа, само той и тя, когато му показа красивите си, добре оформени крака, ето ей така, меки, изящни, леко закръглени и сякаш долови задъханото му сърце, дрезгавото му хриптящо дишане, защото тя знаеше всичко за онази страст на мъжете и как бързо се разпалва, защото Бърта Съпъл й беше разказвала веднъж, като преди това я накара да се закълне в живота си, че на никого няма да каже за господин квартиранта, който живееше при тях, изпратен от Съвета по пренаселените области и който си бил изрязал от вестници и списания снимки на онези танцьорки с вдигнати във въздуха поли и крака, и тогава ѝ прошепна, че правел нещо пред тях, нещо не много редно, за което обикновено си фантазираш в леглото. Но онова бе съвършено различно от това тук, защото въобще не можеше да се сравнява, тъй като тя почти усещаше как той я приласкава, придърпва лицето й към своето, почти усещаше и първия плах и пламенен допир на красивите му горещи устни. Освен това съществува и опрощение, стига да не си стигнала докрай преди да се омъжиш...“

Няма нужда да говорим за потока от мисли на Блум. Вие разбирате физиологичната ситуация — любов от разстояние (Блумизъм). Усещате стилистичния контраст между предаването на мислите, впечатленията, спомените и усещанията на Блум и хапливата пародия на литературната девственост в първата част на главата. Мислите на Блум се носят зигзагообразно като прилеп в здрача. Разбира се, мисълта за Бойлан и Моли присъства постоянно, но се споменава и първият обожател на Моли, лейтенант Мълви, който я целунал зад градините, под Мавърския зид на Гибралтар, когато била на петнадесет години. Съчувстваме на Блум, разбирайки, че той все пак е забелязал как вестникарчетата на улицата до колоната на Нелсън са имитирали походката му (глава 7, в редакцията на вестника). Художествената забележка на Блум за прилепа („Прилича на човек с плащ и мънички ръчички") е абсолютно възхитителна и подобно възхищение заслужава и очарователното му наблюдение за слънцето: „Например, погледни слънцето, само не се взирай, а като орел, и след това погледни обувката си: ще се появи жълто петно. Иска да постави своя печат върху всичко". Така би могъл да каже Стивън. В стария Блум дреме художник.

В края на главата Блум потъва за няколко минути в сън и часовникът на полицата над камината в къщата на свещеника наблизо известява със своето бим-бам, в което се чува ясно ро-га, ро-га, за нещастието на Блум, рогоносеца. Странно, той открива, че часовникът му е спрял в четири и половина.

(Следва)

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 17. „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН / Глава 15. - НАЙ-СТРАШНОТО – 1, НАЙ-СТРАШНОТО - 2

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 17. „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“

В началото на март 1945 година боевете придобиха особено ожесточен характер. Германците не се предаваха. Те вече нямаха накъде да отстъпват. Зад тях беше морето и само по косата Данциг – Пилау все още успя да се евакуира част от цивилното население и някакви, не помня колко, дивизии или армии, не зная и не съм знаел. Знаех само, че нашата авиация, артилерия, нашите танкисти, нашите "катюши" унищожаваха, изгаряха, без да обръщат внимание на огромните загуби, последните фашистки полкове и дивизии.

Мисля, че в края на февруари беше пробита последната отбранителна линия в Източна Прусия и беше превзет градът Хайлигенбайл.

След няколко дена беше обкръжена и ликвидирана последната група немски войски югозападно от Кьонигсберг.

По разпореждане на заместник-командващия артилерията два дни аз и половината от моя взвод осигурявахме връзка на зенитно-артилерийската бригада, която стреляше с пряко мерене по немските танкове.

Другата половина от моя взвод, прикрепена към една от армейските дивизии, вече беше влязла в Кьонигсберг.

След три дена излязохме на брега на залива Фриш Хаф, пред нас беше безжизненото море, на хоризонта – безжизнената коса Данциг – Пилау. Но за това вече писах.

"Войната оправдае всичко!"

ееееееее

…Кризис слов, бесконечность фронта, за утрату пространства ярость, надвигающаяся старость, расширение горизонта от безмерного и святого до наивного и простого.

ееееееее

...Криза на думите, безкрайност на фронта, за загубата на пространството ярост, настъпваща старост, разширяване на хоризонта от безмерен и свят до наивен и прост.

Всичко ли ще оправдае войната?

Спомних си как щабният офицер в романа на Лев Толстой гледа отвисоко полковника княз Болконски.

А през януари 1942 година сержант Пеганов, който в цивилния си живот бил бръснар, подстригваше и бръснеше генералите и затова гледаше отвисоко на лейтенантите и майорите. Същото важеше и за шивача ефрейтор Благоволин. Той преправяше шинелите от немодни на модни, от войнишки на офицерски и правеше офицерски фуражки с лакирани козирки на полковниците и генералите безплатно, а на лейтенантите - срещу заплащане. Старши сержант Демидов, който в цивилния си живот бил фотограф, а в армията, защото пиеше и замезваше с генерали и полковници, не участваше в никакви бойни операции. Към мене се отнасяше снизходително. Трябва обаче да му отдам дължимото, той поправяше също така часовници срещу заплащане, а на мене - безплатно, и всичките ми военни снимки са подаръци от него.

Това беше нашият армейски войнишки елит. В него, с малко по-нисък ранг, влизаха двадесетина шофьори на армейски автомобили – през 1942 година леки газики, полуторки и покрити радиостанции, а по-късно – американски "Уилиси" и "Студебейкъри".

Благодарение на постоянното приятелство с интендантите, те винаги имаха водка и консерви, а щабният готвач Жуков ги осигуряваше с двойни порции привилегирована храна.

По заповед на капитан Рожицкий моите бойци построиха по време на отбраната край Дорогобуж голям блиндаж, който беше превърнат в черна баня [1] .

От изгореното от немците най-близко село докараха камъни, направиха пейки и маси.

Неговият личен ординарец, ефрейтор Мосин, му миеше гърба, корема, краката и по негова специална заповед – всичко между краката, по същия начин миеше и гостите на Рожицкий, полковници и генерали. А нашият интендант, старши лейтенант Щербаков, ги гощаваше след банята с водка, открадната от войнишките стограмови дажби, и с продукти от склада. Освен това разменяше с освободеното население униформи от склада за самогон.

Ординарецът Мосин се гнусеше, когато миеше между краката блаженстващия Рожицкий, и дезертира от армията. По-нататъшната му съдба не ми е известна. А моят ординарец Гришечкин се сдоби изведнъж с огромен запас от самогон.

Конят беше моята болка. Овес даваха, но сено нямаше. Гришечкин непрекъснато обикаляше околните села в търсене на миналогодишно сено.

Знаех, че краде сено, но не знаех за страничния му "бизнес". Думата "бизнес" не е от онова време, но колкото и да е странно, нищо по-точно не ми идва наум.

И Рожицкий, и Щербаков, и Пеганов, и Демидов, и Благоволин, и нашите шофьори използваха поверените им средства за користни цели. Моите свързочници крадяха кабел, сено, овес, самогон, режеха паралелните свързочни линии, а аз не ги презирах, не ги мразех, обичах ги всичките.

Как се съчетаваше това с моя аскетизъм, с моята идейност, с творческото ми отношение към всяко дело, с оптимизма? Защо всички ме обичаха? Мисля, че в дълбините на душата на всеки от тях се пробуждаше от време на време споменът за познатите от детството думи "морален кодекс на съветския човек".

Харесваше им и това, че бях съвестен и същевременно техен съучастник, и макар определено да бях "не от този свят", бях свой човек и не ги издавах.

Гришечкин.

Под предлог, че пътува за сено, крадеше от жителите на околните освободени села воденични камъни.

По два от по няколко пуда, вероятно гранитни и кръгли - за мелене на брашно. Крадеше ги от едно село, а ги продаваше за няколко литра самогон в друго. Веднъж го хванах в това деяние и аз се ужасих.

Хората, които той обираше, бедстваха. Накарах го да върне воденичните камъни на първите му жертви и се отказах от услугите му на ординарец. Избрах вместо него Соболев – забележителен, добър, честен и изключително смел мъж.

2004 година. Осъждам фактите на нечистоплътност, безнравствените постъпки, нечовешките ситуации – това, в което и аз бях неволен, а понякога и съзнателен участник. Прочетох написаното и се преизпълних с недоумение.

Налице е парадокс.

През 1943 година край Дорогобуж аз, безусловно, съчувствах на моите свързочници и в името на висшето – победата над фашистка Германия, си затварях очите пред ежедневното потъпкване на същността на етичните представи. През 1943 година помислите ми бяха чисти и пътят към бъдещето светъл. Не мислех нито за ГУЛАГ, нито за това, че пиех краден самогон и крадях коне. През 2005 година гледам на предишната си наивност и на бъдещето с уплаха и сърцето ми се облива с кръв. Може би главите ни бяха заети с други неща, когато рискувахме живота си, изпълнявахме бойни задачи и всички средства бяха добри за тяхното постигане, и, разбира се, това – „за цената няма да се пазарим" [2]. 2005 година. Чечня.

Още в навечерието на превземането на Борисов загубихме, осигурени само с конски транспорт, възможността да се движим със скоростта на настъплението. На всичките ни до един великолепни коне, включително и трофейните немски, бяха изтрити и счупени подковите, окървавените им копита ме плашеха. Те не можеха да теглят повече каруците, натоварени с кабел, запас от патрони, гранати, войнишки раници, завивки и онези мои бойци с протрити до кръв крака, които поради недоглеждане не бяха увили достатъчно добре краката си с партенки.

За пет дена, след марш от двеста километра, неочаквано за самите нас спряхме. Преди в селата имаше ковачи, но всички или бяха отишли да защитават Родината след мобилизиране, или се оказаха в плен, или бяха отишли при партизаните. Междувременно включвах два пъти на ден радиостанцията и се натъквах на зверски псувни от началството. Като боеспособно подразделение ние явно изпадахме от строя.

И тогава възникна едновременно у мене и у бойците от моя взвод мисълта да разменим уморените добри, но с наранени копита коне за подковани селски. В селата обаче, в зона от пет до осем километра от Минското шосе, почти всички коне бяха реквизирани от отстъпващите немски подразделения, които ги използваха не само като впрегатна сила, но и поради нарушеното снабдяване просто ги изяждаха.

Конят, както и кравата, е за селското семейство средство за препитание. Повече от кучето и котката е член на семейството. Както за селското семейство, така и моят кон се превърна в живота ми през трите години война в част от моята съдба.

Не, не беше кавалерийски кон. През декември 1942 година ми го дадоха с каруца и амуниции по заповед или на свързочния началник Молдованов, или на заместник-командващия артилерията Степанцов, просто поради факта, че не можех да ходя. Пристигнах от моето башкирско училище с дълбоки рани на двата крака.

Именно тогава моят ординарец Гришечкин с трима мъже от моя взвод изкопаха близо до село Касково (струва ми се, че сега там се намира Зубцовският язовир) два блиндажа – първо за мене и Гришечкин, а после и за моя кон. Мисля, че и в двата имаше по един железен варел – за печка. Блиндажите бяха на около двадесет метра от поста на сержант Демиденко. Зимата беше студена и снежна. Всеки ден блиндажите осъмваха затрупани с половинметрови снежни преспи и всяка сутрин бойците на Демиденко ни изравяха, а Гришечкин изравяше коня.

Тогава все още не можех да ходя и Гришечкин ме изнасяше на студа. Двамата сваляхме гимнастьорките и ризите си и, голи до кръста, се търкахме със сняг. А в село Каськово се къпехме в една черна баня.

Гришечкин слагаше дърва под камъните и ги заливаше с бензин. Камъните се нажежаваха. Известно време се миех, седейки на пода, после, като не издържах на невъобразимата жега, лягах на пода. А моят ординарец от горната лавица ми се смее и се шиба с метличката. Тичам гол от банята на студа и губя съзнание.

Да, аз съм градски човек, бивш интелигент. Гришечкин ме внася на ръце в къщата.

Идвам на себе си и се обличам. Припадъкът е от разликата в температурите. Не съм първият.

Но не за банята исках да пиша, а за нещастните неподковани коне. Цял ден убеждавахме селяните да влязат в положението ни, да сменят нашите окуцели коне с техните подковани.

Но да дадеш своя кон, отгледан с толкова труд, попил от времето на живота ти, е все едно да дадеш ръка или дете, никой от тях не се съгласяваше с това.

А ние трябваше да настигнем нашата войска.

През нощта се разделихме с болка с нашите коне, прескачахме огради, отваряхме порти, тихо, така че да не събудим старците и стариците.

Но напразно - никой от тях не спеше.

Със сила, с оръжие в ръце принуждавахме селяните да се прибират в къщите си. Операцията продължи до сутринта. Сълзи, заплахи, измама.

Опитвайки се да бъдем справедливи, пишехме разписки. Ако имаше пари, плащахме с пари. Знаехме обаче, че никой няма да приеме нашите разписки сериозно, а парите отдавна бяха обезценени.

На сутринта бяхме вече на път.

Гришечкин размени трофеен немски впрегатен кон за бременна кобила.

След два дена ядяхме жребчето. А подковите на новите ни коне бяха отново наранени, краката им окървавени, в очите им сълзи. И отново нямаше изход, и всичко се повтаряше отначало пет или шест пъти, докато не настигнахме нашата армия край град Лида и не започнахме да воюваме.

Освен коне, в последния етап от настъплението крадяхме и свине, крадяхме, защото нямаше какво да ядем. Този път механизираните интендантски подразделения бяха заминали на двеста версти пред нас.

Спомних си за нашите военнопленници, освободени от немския концлагер Сувалки.

В центъра на градчето имаше тухлени двуетажни къщи, а ние спряхме в една дървена къща и разположихме радиостанцията направо на пътя. А по пътя вървяха освободените от нашите войски лагерници, бивши червеноармейци, и някой от тях поиска вода, влезе в къщата, напи се и от разсеяност забрави на масата черен бележник.

Покрай нас се движеше безкрайна върволица от полуизтощени хора, и един от тях, като ни видя, произнесе със злоба, сочейки с пръст към съседа си:

– Този е власовец! Трябва да го арестуват.

А онзи каза:

– Защо лъжеш, ти си власовец!

И тогава тълпата от освободени, бивши наши войници, спря, и всеки, сочейки към съседа си, крещеше с дрезгав глас:

– Ето този, той сътрудничеше с германците!

Ние стояхме потиснати и не вярвахме на очите си. Картината ми напомняше за „Слепците" на Питер Брьогел, които пропадат в пропастта след своя водач.

Та власовци ли са, или не са власовци?

И които и да са, защо се мразят така един друг? Ако са власовци, защо са били в концлагер, обречени на смърт?

Ако си отмъщават помежду си, защо?

Стана ми страшно и противно, влязох в къщата и видях на масата черния бележник, онзи, забравения от един от преминаващата тълпа.

Отварям го и разбирам, че е дневник на наш офицер, ранен през 1941 година при отстъплението и попаднал първо в лагерния лазарет. Старши лейтенант, инженер, московчанин и описва как още в края на първата седмица по доноси на съседи от бараките есесовците разстрелват всички комунисти и евреи, и фраза с главни букви: "КОГАТО ДОЙДЕТЕ, НЕ ВЯРВАЙТЕ НА НИКОГО! ВСИЧКИ, КОИТО ОСТАНАХА ВЕРНИ НА РОДИНАТА, СА РАЗСТРЕЛЯНИ. Останаха живи само онези, които по един или друг начин сътрудничеха с лагерното началство". И отново като вик: "НЕ ВЯРВАЙТЕ НА НИКОГО!"

А след това имената на предателите и факти за предателствата.

Той умира бавно в лагерния лазарет и изведнъж радост! Намира човек, на когото може да се довери. Той е почти момче, на деветнадесет години, но не е предател, и завещание: "КОГАТО УМРА, ИЗПРАТИ МОЯ ДНЕВНИК НА МОСКОВСКИЯ МИ АДРЕС и нека моите роднини съобщят където трябва истината за изменниците, които ще се преструват, че не са такива".

А по-нататък вече деветнадесетгодишният описва как неговият приятел починал и моли този, който намери дневника, да го запази и да го изпрати на адреса на неговите близки, които са също московчани.

Пиша незабавно с всички възможни подробности две писма до Москва. Роднините на офицера не отговориха, а роднините на войника - о, какво беше това писмо, какъв вик на радост. "Потвърдете, потвърдете за бога, че е жив!" Аз потвърждавам, а само след няколко дена получавам второ писмо. "Благодарим ви, вчера получихме писмо от него, жив е!"

Всичко това, слава Богу!

А страшния дневник пазех в раницата си.

За съжаление, при преминаването по леда през една от източнопруските рекички се образува пукнатина, задните колелета на претоварената ни полуторка пропаднаха под леда и камионът започна да потъва все по-дълбоко в образувалата се дупка. Съседите успяха да закачат за куката на радиатора желязно въже. Нощта беше беззвездна, не се виждаше почти нищо.

Някой се досети да подпали един двуетажен бароков дворец на брега на реката. Снопът пламъци успя да освети нашият импровизиран леден мост и потъващата радиостанция.

Когато дръпнаха камиона напред, ледът се пропука пред предните колела. Наложи се да откачат спешно въжето. Всички камиони след нас прокараха път по покрития със сняг лед около тридесет метра вляво.

Жалко, че по време на суматохата около потъващата радиостанция изпуснах в образувалата се дупка моята раница с писмата от родителите ми и приятелите, с дневника на загиналия в концлагера старши лейтенант.

Прав ли беше? Не зная.

Защото всички тези, обвиняващи се един друг, изминаха мъчителен път от немския концлагер до руския ГУЛАГ.

Те не бяха нито палачи, нито инквизитори. Техен ли е грехът, че Родината ги предаде, че направиха някакъв компромис с палачите, за да не умрат.

Захванати между две безчовечни тоталитарни системи, те заслужаваха ако не оправдание, то поне съжаление.

Загубата на бележника беше тежка за мене. Особено съжалявах, че не бях преписал фамилиите на изменниците и предателите.

През 1945 година начинът на мислене на умиращия офицер съвпадаше напълно с моя. Първото ми желание в момента, когато четях дневника му, беше да го изпратя на Лубянка [3]. Но с какво щеше да е различно това от "подвига" на Павлик Морозов?

Образът на врага, страх от възмездие?

Ако не греша и това наистина бяха власовци, тогава какъв ужас, какъв страх от възмездие ги е карал с цената на предателство един към друг да се опитват да се спасят от гибел. Толкова ли бяха различни от наказателните батальони на фронта, от партийните функционери по време на чистките и на единодушните гласувания? Не е ли това същият манталитет на човека от 1937 година? Как в мен можеше да се съчетава психологията на интелигента, народника, передвижника, почитателя на декабристите и на Херцен с жаждата да разобличавам и да наказвам? Но това го имаше. Господи! Слава богу, че удавих бележника при ужасното нощно преминаване на реката и останах, по волята на случая, човек на честта и не влязох, също по волята на случая, в партията на болшевиките.

БЕЛЕЖКИ

1. Баня, в която печката за отопление няма комин. Банята, чиято печка има комин, се нарича „бяла“ (рус. „по белому“).

2. „Сега ни трябва само победа, за цената няма да се пазарим“ – стих от песента на Булат Окуджава „Десетият десантен батальон“.

3. Сградата на Лубянския площад в Москва, където се намират органите на държавна сигурност.

(Следва)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / ПРИЛОЖЕНИЕ / МЪРКАНЕТО НА РИЧАРД ДОКИНС

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4 / Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА / Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ / Глава III ЗАДНИК-2 / Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА / Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО / Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА / Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА / Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА / Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА / Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА / Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ / Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА / Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА / Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА / Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА / Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ / Глава XVII ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА / Глава XVIII МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА / Глава XIX ПОСЛЕДНИЯТ ГЕНИЙ

ПРИЛОЖЕНИЕ

АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ / РОДИНАТА КАТО УСЛОВЕН РЕФЛЕКС / МЕХАНИКА НА ВЯРАТА / ДЯДОВЦИТЕ НИ СА ВОЮВАЛИ / ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА / ОПУШЕНИ НА ДИМ ПРЕДЦИ / МНОГОЛИКАТА ЗОЯ / ОРЕЛЪТ ЗА ОБЩО ПОЛЗВАНЕ И САБЛЕЗЪБИЯТ КРЕМЪЛ / ВЕЖЛИВИТЕ ОРКИ / НЕЩАСТНИЯТ ФРОЙД / КРАСАВЕЦЪТ ДЕКАРТ

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРИЛОЖЕНИЕ

МЪРКАНЕТО НА РИЧАРД ДОКИНС

Новата книга на Докинс „Разказът на прародителя – връщане към корените на живота" е фундаментален вернисаж на част от заблужденията, свързани с еволюцията на човека. Тази прекрасна книга е образец на поразително самодоволство и прибързаност.

Парцалената кукла, изработена според правилата на култа Вуду, се нарича „мистичен заместител". Ако е изготвена правилно, всички усещания ще се предават от нея на човека, чието име носи.

Забиването на игли в куклата ще причинява на оригинала остри внезапни болки. Изгарянето с огън – изгаряния. А притискането на шията – задушаване.

Но! В мрачната практика на Вуду, както се оказва, могат да се внесат лесно позитивни иновации: може да направите кукла на самия себе си и да започнете да ѝ чешете гърба. По логиката на Вуду и тези усещания също трябва да се предадат от куклата към нейния жив двойник.

В сравнение с реалния процес магическото чесане гарантира множество предимства. Изчезва необходимостта да извивате ръката си в ставите, за да стигнете с нокти до лопатките. Няма нужда да използвате чесалка или да привличате към процеса приятели, роднини или трети лица.

В своя фундаментален труд „Разказът на прародителя – връщане към корените на живота" професор Докинс се занимава точно с това. След като е направил поредната красива кукла на геноцентризма, в продължение на седемстотин страници той я гали, мъркайки от удоволствие. В това мъркане няма нищо учудващо: галейки куклата, Докинс чеше своя научен гръб.

Но "куклата" е наистина добра. Дотолкова, че може да се превърне в "Алмагест" на еволюционната биология.

Нека припомним, че античната наука, избирайки между системите на Аристарх и Птолемей, предпочела, разбира се, последния. Аристарх твърдял, че център и интегратор на"вселената" е Слънцето, а Птолемей делегирал главното място на Земята. Той ѝ предостави и правото да дирижира движението на всички планети.

Това било грешка, но именно "Алмагест" на Птолемей станал основно произведение на човечеството по астрономия за почти хиляда и петстотин години, парализирайки процесите на опознаване на света.

Защо говорим за парализиране?

Работата е там, че астрономията заемала винаги ключова позиция в развитието на знанието. И това не е учудващо. Само тя предлага конструкция на общата картина на света, фрагмент от която е Земята и всички видове живот на нея. Както сега знаем, този фрагмент е нищожно малък и напълно зависим от състоянието на общата картина.

Погрешният вектор на астрономията придавал на всички останали научни дисциплини съществена нетрезвеност. Нека припомним, че именно в утробата на птолемеевата астрономия се зародило уродливото антропоцентрично схващане. От твърденията за "централността" на Земята и за нейната "първа роля във Вселената" възниквала и забавната представа за изключителността на homo. Тази грешка струвала скъпо: част от науките се устремили по грешна следа, изучавайки и оценявайки homo като някакъв вселенски уникум.

Значението на биологията не е толкова глобално, колкото на астрономията, но по някои малки въпроси то е доста голямо. По-специално, биологията диктува модата във възгледите за еволюцията на човека. Книгата на Докинс е поредното доказателство за това. Но отново вместо изясняване на множество неясноти, имаме образец на красиво, стройно и уверено генетично дрънкане.

Това, че биологията се задъхва отдавна под тежестта на навалилата се върху нея генетика, е неин личен проблем. Но опитът да се обясни развитието на човека с агресията и всевластието на гените днес може да изиграе ролята на "Алмагест".

И всъщност се случва именно това. Погрешният и водещ до задънена улица генетически вектор става неоспорима догма. Година след година Докинс изпълнява все по-виртуозно своята геноцентрична ария, а публиката аплодира все по-разпалено. Усилва се властта на илюзията: генетиката е единственият подходящ инструмент за разбиране на историята на ранния homo.

„Разказът на прародителя – връщане към корените на живота" е фундаментален вернисаж на част от заблужденията, свързани с еволюцията на човека. Тази прекрасна книга е образец на поразително самодоволство и прибързаност…

Разбира се, генетиката е много мила и важна. Проблемът се състои в това, че към развитието на същество, което наричаме "човек" тя няма никакво отношение.

Да, като се използват методите на генетиката, могат да се регистрират множество изменения в организма на homo и да се проследи биологичният път от дриопитека до Докинс. Геномът мутира по обясним начин, фиксирайки светлите очи, къдравите коси, изправената походка, поносимостта към нишестето и лактозата, както и загубата на окосмяването. Следвайки внимателно промените в средата, той внася в организма нужните корекции, които осигуряват на различните групи homo възможност за оцеляване. В генома се намира място дори за такава дреболия като фиксирането на епикантуса (мастната гънка на горния клепач, характерна за т. нар. "монголоиди").

Но! За много дълъг период от време в генома не се е закрепила нито една от онези функции, за които е прието да се наричат интелектуални.

Всеки човек се ражда отново и отново като питекантроп, без ни най-малка представа нито за езика на своите родители, нито за предназначението на тоалетната чиния. Ако homo премине курс на социално-културна дресировка, ще научи и едното, и другото. Ако не, ще остане обикновено животно, по отношение на което диагнозата "слабоумие" би била незаслужен комплимент.

От времето на първите информативни звуци, които са се развили по неизбежен начин в реч, е минало немалко време. Вероятно не по-малко от милион години. Речта, която е колосално предимство за човека, би трябвало да стане на теория наследствен видов фактор. Но... не се е случило нищо. Тя не се е закрепила. Всеки нов човек трябва да учи речта отново.

През този период дори черните мечки, попаднали в особени климатични условия, чрез мутация на известния ген MC1R се сдобили с бяла козина. Сцинковете преминали от снасяне на яйца към живо раждане. Тръстиковите жаби повишили пъргавостта си. Педомерките променили радикално окраската си, а мидите, измъчвани от домогванията на раците, увеличили дебелината на черупките си.

И това е чиста генетика, защото "командата за промяна" може да прозвучи само "от устата" на гена. Неподчинението е невъзможно. Навсякъде виждаме енергично разместване на пигментни и протеини, клетъчни рецептори и хормони. Еволюцията работи.

Изработват се и се фиксират генетично както мили дреболии, така и глобални промени. Къртиците усъвършенстват пръстчета си за копаене, а хлебарките се учат да презират отровите. Геномът на всяко живо същество е в движение, опитвайки се да осигури на "своя" организъм максимални предимства.

А ето че най-важното свойство на човека, което го отличава от жирафа, къртицата и мекотелото, се игнорира напълно от този геном, като нещо абсолютно незначително и незаслужаващо фиксиране. Като нещо, за което е жалко да се похарчат дори няколко протеина.

Разбира се, човешкото тяло се променя. Специален ген позволява на тибетците да се приспособят към разредения въздух, масаите придобиват дълги крака, у (част от) чукчите и якутите се появява т. нар. "холестеролов" алел и т. н.

Но еволюционната работа усъвършенства само биологичната кукла на човека, без да фиксира в неговия геном главната разлика от животните: мисленето, речта и интелекта.

Това упорство на гените отрязва напълно човека от целия опит на предишните поколения, принуждавайки всеки новороден индивид да се учи на всичко отново. Обучението, по правило, се случва. Но! То винаги става само чрез дресировка, която изгражда едни или други вериги от условни рефлекси.

Този факт отдавна изисква обяснения. Но такива няма. Както няма и никаква яснота относно това коя част на мозъка е отговорна за генериране на мисленето.

Разбира се, в търсене на решението на тази неприятна загадка науката се е хващала за всичко, което ѝ попадне под ръка. Но... винаги безуспешно.

Първоначално за решаващ фактор се смятал обемът на мозъка и съотношението между масата на мозъка и тялото. Предполагало се, че този орган дължи удивителните си качества на своя размер.

Но изследванията на множество хипофизни джуджета, имащи маса на мозъка около 400-500 см^³, показват, че същество с обем на мозъка три пъти по-малък от нормативния е също способно да говори, да пее, да се шегува, да чете и да пише романи, да решава сложни математически задачи, да се стреля на дуел, да шлифова скъпоценни камъни и да мами при игра на карти.

Последен гвоздей в ковчега на "теорията за обема" била красавицата Антония Грандони, която имала 370 см^³ мозък. Антония пеела, танцувала, имала нормална реч, пишела любовни стихчета и се занимавала с ръкоделие. Мозъкът на Грандони бил изследван от доктор Л. Северини от Перуджа, който установил, че чистият обем на хемисферите (полукълбата) на красавицата се равнява на 289 грама, а още 51 грама се падали на малкия мозък, мозъчния ствол и продълговатия мозък. Основният труд за Грандони е на Д. Кардон - "D'una Microcefalata".

През XXI век по отношение на миниатюрността на главния мозък Антония била надмината от Чандра Бахадур, Джунри Балавинг и други джуджета от Филипините и Непал.

Хипотезата за връзката между мисленето и размера на мозъка се пропукала. Тя беше заменена с версията, че ключов фактор е "зоната на Брока" (долната фронтална гънка на мозъка).

«Брока» бел назначен за отговорник на речта. Но и тук се получил конфуз. Долната челна гънка се оказала просто център на моториката на устните, езика и гърлото. Разбира се, тя няма никакво отношение към смислите и съдържанието на звуците и обслужва само механиката на звукопроизводството. Подобна по функция гънка била открита още през 1877 г. от доктор Дюре при кучета и обозначена като "център на лаенето", а по-късно е намерена при всички бозайници без изключение.

"При животните нервните клетки в областта на Брока контролират работата на мимическите и гърлените мускули, както и на езика" (Pinker S. The language instinct – the new science of language and mind. Penguin, London).

След това се установило, че в процеса на еволюцията при homo са се увеличили челните дялове на мозъка. Именно на това разширение била приписана ролята на "основна разлика" между човека и другите животни.

Първият, който опровергал хипотезата за изключителната роля на челните дялове, бил Иван Петрович, след него – У.Г. Пенфилд, а през 1977 година J. Hrbek поставил точка: „приписването на челната кора на най-висши психически функции е традиционна догма, която вече 150 години задържа прогреса на научното познание".

После са открити гени, като HAR1, отговорни за развитието на мозъчната кора, както и за други дребни генетични радости.

Първоначално това изглеждало като решение на неприятната загадка, но при проверка се оказало също блъф.

Работата е там, че ако щастливият притежател на „Брока", HAR1 и най-големите челни дялове бъде оставен сам на себе си, лишен след раждането си от всякакво влияние на други homo, ще получим отново нечленоразделно мучащо същество. Мучейки, то ще мастурбира при вида на всяка женска и при първа възможност ще остави купчина в центъра на някоя бална зала.

Нито „челните дялове", нито HAR1 ще проработят. Реч и мислене няма да възникнат.

Историята на неврологията и неврофизиологията пази педантично всички свидетелства за поведението на онези индивиди homo, които по различни причини не са преминали курс на социално-културна дресировка. Тези документи са много, но особено живописни са наблюденията над реални „маугли", деца на различна възраст, открити в джунглите на Индия през XIX-XX век.

За момче на 12 години:

„Не може да бъде принудено да носи дрехи дори и в най-студено време. Когато стана студено, му дадоха ватирана завивка, но то я разкъса на парчета и изяде част от нея заедно с ватата и хляба“. Jornal of the Asiatic Society Proceedings for june 1873.

За момче на 14 години:

„То не говореше, само пищеше. Не понасяше дрехи и смъкваше от себе си всичко, което му обличаха. Не ядеше нищо освен сурово месо и лочеше водата с език. Оставено сам на себе си, през деня се криеше на някое тъмно място, а през нощта излизаше и се разхождаше около оградата, а ако намереше кост, започваше да я гризе лакомо. Момчето умря в приюта след четири месеца“. В Amherst Student е публикувано писмо от професор I. H. Seeye от Аллагабад (Индия), датирано от 25 ноември 1872 г.

За две момичетата:

„На 17 октомври 1920 година в Годамур, при унищожаването на глутница вълци бяха намерени две момичета - на 1.5 години и на 8 години. Докарани в Миднарор. От доста подробните протоколи следва, че единственият звук, който издават, е вик, наподобяващ вой. Този вик започва с груб звук и преминава в треперещ пронизителен писък на много висока нота. Докато играят, се хапят. По-голямото от 9 февруари 1922 година започна да се учи да се придвижва на колене в изправено положение (с изправен гръб и без помощта на ръцете) и вместо да пищи се научи да издава звука "бхуу-бхуу".

Двете момичета починали бързо. Аутопсията показала, че имат напълно здрав мозък. Разбира се, челните им дялове, както и всички други анатомични аксесоари, характерни за съвременните сапиенси, били напълно развити.

Можем да преброим стотици примери от този вид, започвайки от XIV век и завършвайки с XXI-ви. Във всичките случаи картината е поразително сходна.

Нещо повече, качеството на мислене и интелектът на непосредствените родители също нямат никакво значение.

Като подредим колкото се може по-дълга верига от нобелови лауреати и лауреатки, можем да се сдобием с "финално" бебе. То ще има безупречно академично родословие и най-интелектуална "наследственост". Но това отново ще бъде обикновено животно, което няма ни най-малка представа нито за конструкцията на обикновена запалка, нито за Павлов.

Както виждаме, наличието на специални анатомични, физиологични и генетични механизми, формирани у човека в процеса на еволюцията, не играе никаква роля.

При това положение не остава нищо друго, освен да признаем речта и мисленето (тоест – на вътрешната реч) за случайни епифеномени на мозъчната дейност.

Какво е "епифеномен"? Това е странично, второстепенно явление, което може да съпътства основните явления... а може и да не ги съпътства. В зависимост от обстоятелствата.

Фактологията е безмилостна. По всяка вероятност, мозъкът съвсем не е предназначен за мислене, а само за осигуряване на сложни физиологични функции на сложния организъм. Той може да бъде използван за мислене. А може и да не бъде, както го доказват онези милиони години, когато homo се е задоволявал със скромната роля на стадно животно, прекарващо живота си в търсене на мърша.

И така, еволюцията не затвърждава онези свойства, които човекът смята за свои главни отличия от другите животни. Нещо повече, еволюцията проявява поразително пренебрежение към речта, мисленето и интелекта. Те ѝ изглеждат по-маловажни фактори от формата на лапичките на къртицата или от цветът на козината на мечката. Уви, но генетичната нефиксираност на речта и мисленето е много отчетлив "черен знак". Той пряко посочва нищожното значение на тези явления не само в системата на Вселената, но дори и на Земята.

Нищо удивително. Митът за мозъка е просто поредният ембрионална обвивка на "Алмагест". Мнението, че човешкият мозък е "нещо, което превъзхожда по сложност и значимост всичко, което познаваме във Вселената", вероятно трябва да се смята за мила глупост и да се остави на дамите психолози.

За съжаление, в категорията на тези дами попада и Докинс.

Работата е там, че мозъкът на homo от гледна точка на параметрите за „сложност", като част от картината на вселената, не може да се разглежда сериозно. Особено в сравнение с планетарното движение, нуклеосинтеза, черните дупки и другите естествени механизми, с които са изпълнени галактиките.

На мозъка влияе всичко без изключение. А той не може да влияе на нито един съществен процес. За да се убедим в това, не е нужно да се устремяваме към Бетелгейзе или Слънцето. Достатъчен е малкият Ейяфятлайокутл.

Особено забавно изглежда „свръхсложността" на мозъка на фона на милиардите години глобални процеси, които някак не се нуждаели от неговото участие. За да си представим реалната роля на човешкия мозък във времето и във вселената е достатъчно е да погледнем диатомеите.

Диатомеите са микроскопични едноклетъчни водорасли, обитаващи осветените слоеве на океана. Те са толкова много, а срокът им на живот е толкова малък, че от осветения слой надолу постоянно вали „дъжд" от мъртви диатомеи. Ако няколко от тези организми се слепят в смъртта си, тяхното въртене, за част от секундата, ще създаде илюзия за проблясване. Впрочем, сравнявайки проблясването на диатомеите със следата от жизнения цикъл на човешкия мозък във вселената, ние, несъмнено, сме поласкали последния. Неговото проблясване не е забележимо за никого и не служи за нищо, освен за развлечение на самия homo.

Докинс е несъмнено брилянтен автор. В неговата книга всичко е безупречно, когато не се отнася до човека и неговата еволюция. Но по пикантния въпрос за т. нар. антропогенеза той само повтаря старата глупава приказка за пещерния човек, който по волята на гените е изминал безсмислен път от каменното сечиво до кредитния "фордфокус". А по всички болезнени и важни проблеми за превръщането на обикновеното животно в същество, занимаващо се с генетика, той, както винаги, мърка мило.

Край

1907 ГОДИНА, КОРАБ С 1000 ЖЕНИ, ТЪРСЕЩИ СЪПРУЗИ, ПРИСТИГА В НЮ ЙОРК

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Наистина ли в Съединените щати в началото на 1900-те години имало недостиг на жени, желаещи да се омъжат? Очевидно в Европа били разпространени слухове, че американските мъже не могат да си намерят съпруги. Имайки предвид това, малко над 1000 „девойки" си резервирали билети за кораб, пътуващ за Ню Йорк, който пристигнал на 27 септември 1907 г.

Вашингтон пост публикува през 1907 г. статия за пристигането на над 1000 жени от европейски държави, които идват в Америка да си търсят съпрузи. Това привлякло силно вниманието от страна на младите американски мъже, които чакали на кея пристигането на кораба, за да зърнат жените и да обмислят потенциалните кандидатки за брак.

Според статията жените на борда на кораба били питани къде ще се установят в Америка, докато си търсят съпрузи, и какви мъже търсят. Някои искали „богати американци", други харесвали „високи и руси мъже", но някои били готови да се омъжат „ако намерят някой, който да ги вземе".

Статията завършва с твърдението, че "предложенията ще се появяват бързо и в голямо количество", демонстрирайки общата положителна нагласа към имигрантите, идващи в Америка, особено жените. Не само европейските жени търсели съпрузи в Америка, но и мъжете приемали благосклонно тяхното пристигане. Това подчертава благоприятното отношение на американците към имигрантите в началото на 1900-те години, особено когато те идвали от европейски страни като Англия. Освен това, ако имигрантките търсели по-добър живот в Америка и били готови да се асимилират в културата, в този случай чрез брак с американец, техният престой бивал радостно приветстван.

Днес се говори за чужденки, които се омъжват за американци, за да получат зелени карти, така че да могат да живеят легално в Америка. Ако такъв голям брой жени пристигнат в САЩ днес, търсейки брак, биха ли били посрещнати със същото радушие? Изглежда, че бракът между имигрантки и американци е бил приет публично в началото на 1900-те години, но дали се поддържат същите възгледи и днес?