ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet
РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК
ОТ АВТОРА.
ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА
Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2
Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3;
Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4
Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2
Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ
Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА
"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"
Глава 8. БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА
След тридесет години. Град Борисов, 9 май 1974 година
Отивам на телефона. Григорий Левин. Пита ме дали мога да отида като част от делегацията на съвета на ветераните от 31-ва армия в град Борисов, за да участвам в тържествените мероприятия, посветени на тридесетата годишнина от освобождението на Беларус.
- А кога?
- Утре. Днес трябва да получиш командировъчните, хотелът е резервиран, пътуват единадесет ветерани, ти ще бъдеш дванадесетият.
Гара, влак. Тържествено посрещане. В хотела стая за четирима. Бивш началник на политически отдел на дивизия - полковник в оставка, бивш капитан артилерист, бивш командир на партизански отряди - грузинецът Йоселиани, и аз. В съседната стая има пет 48-годишни жени, на гърдите на всяка - един или два ордена "Слава", а в сметката им - от шестдесет до сто убити немци. По време на войната били снайперистки, училището им се намирало в помещение на оранжерията в имението Кусково.
Вечерта мъжете ветерани канят жените снайперистки в своята стая. На масата до мене седи милата весела Маша. Запознаваме се. Аз съм художник, тя е специалист по перуките в Болшой театър. Перуката на Ленски, перуката на Херман, перуката на Наташа Ростова. Питам я с какво се занимава съпругът ѝ, а тя казва, че няма нито съпруг, нито деца и на шега предлага да пием за нашето запознанство брудершафт.
- С чай ли?
- Ами разбира се!
Междувременно в стаята вече тече оживена беседа.
Комисарят си спомня за една височина на три километра от града, където немците имали по-изгодна позиция, но ние сме нямали избор и три пъти сме се опитвали да я превземем с щурм. Оказва се, че капитанът артилеристът също е участвал в щурма, изгубил двама от най-добрите си приятели, а след като височината станала наша, погребал ги със собствените си ръце, поставил колчета и написал на дъсчиците имената им.
Той твърдеше, че само поради подкрепата на неговата батарея немската част отстъпила. Обаче аз и Маша слушаме какво разказва Йоселиани.
Разказва как той, бившият шампион на СССР по бягане, бил поканен от Сталин през 1939 година на гости за две седмици и как две седмици живял на вилата на вожда на народите, как през декември 1941 година Йосиф Висарионович го извикал от Тбилиси повторно и го назначил за командир на десант, как него с петстотин автоматчици ги спуснали през нощта в околностите на Борисов за подкрепа и организиране на партизанското движение в Беларус, как обаче не намерили никакво движение, никакви партизани, а населението ги посрещнало враждебно. Селяните през 1942 година очаквали от немците закон за разпускане на колхозите и раздаване на земята за частно ползване.
Йоселиани и автоматчиците се опитват да се укрият в горите, но предатели и доносници - от всички страни. Десантът е почти напълно унищожен, а той е ранен и го спасяват лекарите от градската болница. Там те лекуват ранени немски офицери, но в тайна стая - и него, и няколко от неговите автоматчици.
Аз съм потресен.
През 1942 година попадам в действащата армия на Централния фронт. В ранната пролет на 1943 година преминавам отбранителната линия.
На десетки километри всички села и селца са изгорени, стърчат само комините, а всички полета и пътища между тях са минирани. На Централния фронт в Калининска област немците бяха изгорили селата близо до фронта заради връзката им с партизаните, обаче се оказва, че партизанското движение в Беларус се е появило едва в средата на 1943 година, след масовите реквизиции, проведени в селата, след като започнали да откарват жени и деца на принудителна селскостопанска работа в Германия.
Едва тогава населението на градовете и селата в Беларус си спомнило за патриотизма.
Слушам този трагичен, неочакван за мене разказ, а наградената с два ордена "Слава" Маша ми казва на ухото:
- Помогни ми, настаниха ме в обща хотелска стая и съм в паника. Не искам всички да знаят, че нямам два крака, не обичам да свалям протезите, когато ме гледат.
- Маша! Какви ги измисляш? Аз те забелязах веднага. Горда жена с решителна походка, шегуваш ли се?
А Маша повдига леко полата си, хваща ръцете ми и насила ги притиска към крака си под коляното и над коляното. Единият крак и другият крак - дървени части и метални конструкции.
- Господи! - казвам. - Та ти си герой и защо и какво има да криеш. - И казвам на полковника и капитана, и всички отиваме при администратора, и въпросът със стаята е решен мигновено.
Много ходим през тези четири дни, ходим из града, по заводите, около паметниците и Маша не показва, че е уморена, усмихва се, шегува се. И ето че помръкна в очите ми подвигът на Маресев [1].
Към десет часа вечерта пристига служител от градския комитет. На наше разположение за денонощие се предоставя автомобил ГАЗ-69, за да можем да разгледаме местата на боевете от 1944 година - онези оврази, височини, поляни и блата, където в резултат от сраженията беше пробита немската отбрана...
- Ето тук беше щабът на дивизията - казва неуверено полковникът, - блиндажите и окопите, а на около петстотин метра вляво погребвахме нашите полкови другари, а тук някъде пропълзяхме по дъното на оврага и изтласквахме немците от блиндажите.
Но нито онези блиндажи и окопи, нито онази височина, нито онзи овраг намираме, нищо не можем да намерим. За тридесет години са се променили не само границите на селищата, но и границите на горите, поляните, полетата, блатата и брезовите горички и всеки от пътищата ни отвежда не там, където трябва, и спомените по никакъв начин не съвпадат с това, което се мярка пред очите ни. Всички разпознават само разрушения мост на Березина, който през 1944 година немците бяха взривили при своето отстъпление.
ееееееее
|
"О Березина, земли граница,
Мост на дне, а новый не готов,
Танков и повозок вереница,
«Юнкерсов» пикирующих рев.
Мост на дне, воронки у причала,
два десятка взорванных машин.
Кто за кем и чей черед сначала –
Не разнять майоров и старшин.
Время, словно пробка, сердце бьется,
Люди тонут, глохнут, говорят,
А в кювете, несмотря, что топко,
Кое-где уже костры горят,
Смех и страх, а под ногами глина,
Горький дым и сладкая конина."
|
ееееееее
|
„О, Березина, земна граница,
мостът на дъното, новият неготов,
танкове и каруци във верига,
"Юнкерси" пикират с рев.
Мостът на дъното, кратери край брега,
двайсетина взривени машини.
Кой след кого, чий ред е сега -
няма разлика - майор, старшина.
Времето е като тапа, сърцето бие,
хора потъват, глъхнат, говорят,
а в канавката, макар че тиня крие,
тук-там вече огньове горят,
смях и страх, а под нозете кал,
горчив дим и сладко конско месо.“
|
Старият мост го няма.
Минското шосе завива и стига до новия.
Но аз си спомням за стария, взривения, над който във въздуха кръжаха "Месершмити", зад който във водата сапьорите се опитваха да построят понтонен мост и пред който на шосето се беше образувало трикилометрово задръстване: танкове, самоходни оръдия, тежка артилерия, моторизирана пехота, "Доджове", "Студебейкъри", "катюши".
Един поглед тогава беше достатъчен - няма да успеем да минем по него.
Прекрасно помня как ние, вдясно от взривения мост, заедно с десетки и стотици немеханизирани подразделения, преминавахме Березина по водата.
Гледам надясно - някакви корпуси на дореволюционен завод, по брега бодлива тел - покрита с вековен слой от ръжда. Значи това е било по-нататък.
Уморени и разочаровани пристигаме в хотела. А там вече ни чакат представители на градското началство.
В осем часа вечерта в наша чест в градския клуб ще бъде организиран "Голубой огонек" [2].
"Голубой огонек". А имаше ли брод през реката?
През онази 1974 година по радиото от сутрин до вечер, за първи път след края на войната, гърмяха думите на нова песен: "Фронтоваци, сложете си ордените!" (рус. „Фронтовики, наденьте ордена!“ бел. П. Н.) и всички ние сложихме не на униформите вече, а на саката си своите ордени и медали.
"Голубой огонек" беше тогава синята мечта на всеки студентски или заводски клуб през почивните дни, на всеки републикански, градски, районен център. Те имитираха празничните предавания "Голубой огонек" на московската телевизия.
Но в град Борисов за деня на освобождението не се подготвиха формално. Към московските ветерани присъединиха и борисовските ветерани.
В сватбени рокли, от бяла коприна, облякоха двадесет от най-красивите момичета в града. Всички градски оркестри събраха в един. Действието протичаше в огромната клубна зала, покрай стените на която бяха наредени масички с мезета и вина, всяка масичка за четирима души, на всяка настаниха по двама ветерани и две момичета.
Сборният оркестър беше приготвил за празника репертоар от фокстроти, танга и валсове от времето преди и след войната. И започна представлението.
Последователно към всяка от масичките се поднасяше микрофон и млад красив конферансие даваше думата на всеки от ветераните, и всеки разказваше какво е запомнил. Но те не бяха актьори, не бяха литератори. Имаше няколко интересни изказвания, но повечето говореха с вестникарски език и за ролята на генералисимуса. Всяко изказване завършваше с тост, ветераните чукаха чашите си с момичетата, а момичетата - поклон, реверанс, и канеха всеки на поредния танц: "Риорита", "Чичо Ваня", "Пеперуди под дъжда". Аз пък седях, чаках своя ред и много се вълнувах, бях решил да разкажа на борисовци за неописуемия брод през Березина на хиляди голи артилеристи, минохвъргачи, пехотинци и свързочници...
Спрях и не мога да пиша по-нататък. Очевидно трябваше да се започне с нещо друго.
От пролетта на 1943 година? От пролетта и лятото на 1944 година? От село Стара Тухиня?
В края на април изсъхнаха глинестите, преди това почти непроходими черни пътища. Структурата на армейските подразделения рязко се промени в резултат от доставките по ленд лийза. Опитвам се да си спомня как беше и вероятно в нещо греша.
На 25 юни 1944 година спряхме с шест каруци на Минското шосе пред трикилометровото задръстване, за което вече писах, състоящо се от тежка артилерия, танкове, "Студебейкъри", самоходни оръдия, щабни камиони. Над задръстването кръжаха няколко "Месершмита" и "Юнкерса".
Мостът през Березина беше взривен, а понтонният, докато го изграждаха, биваше разрушаван от пикиращите немски самолети, а междувременно на километър и половина от реката, вдясно от шосето, на стълб пред отиващ към полето черен път, видяхме указател: "Брод през Березина".
Помня как се зарадвахме, отбихме встрани от шосето, излязохме на черния път след минохвъргачите, спряхме, поехме си дъх. Работата беше в това, че над шосето по цялото му протежение стоеше гъст прашен облак. Жегата, прахът грохотът, ругатните на екипажите на заседналите машини, смесени с гъстите командни псувни на майорите и полковниците, изгубили контрол над своите подразделения - всичко остана зад нас. "Месершмитите" - зад нас, "Юнкерсите" - зад нас, отпред хълм, а зад хълма спускане, полегат бряг на реката, но що за картина?
Верешчагин – "Шипка", или другата картина - с черепите?
Но тук има нещо различно - от никого никога невиждано и непобиращо се в никакви рамки на разума.
Хиляди голи черни мъже и жени, размесени с черни съпротивляващи се коне, с черни минохвъргачки, автомати, оръдия, каруци от бряг до бряг, носени на ръце талиги с товари, плуващи във въздуха униформи. Черни, защото черната кал, водораслите, глината и тинята бяха превърнали водата в каша, подобна на сметана. Викове, свиркане, цвилене и голи, приличащи на зверове, орангутани. Ругаещи, пързалящи се, губещи нещо, гмуркащи се, а горе, на отсрещния бряг, търкалящи се по тревата – няма как да облекат върху калта своите долни гащи, поли и гимнастьорки.
И имах още впечатлението, че това са дяволи в адски котел или вакханалия, впрочем, кои са дяволи, кои грешници и кои праведници, не можеше да се разбере.
А пръхтящите коне ми приличаха на дракони.
Помня как свалихме от себе си всичките дрехи, как разпрягахме конете и ги превеждахме един по един на отсрещния бряг, как пренасяхме голи на ръце разтоварените каруци, радиостанциите, катушките с кабел, автоматите, сандъците с гранати и патрони, телефонните апарати, краката се пързаляха, препъвахме се задъхани, давехме се от влизащата в устата, носа и ушите черна кал и никак не можехме да се изкашляме.
Натам и обратно, натам и обратно.
Как и къде съм измивал от себе си калта, не помня.
Помня как вече съм на брега, моите хора са облечени, шест каруци с катушки, телефонни апарати, радиостанции, гранати, патрони, автомати.
Приближаваме града и на пътя щастливи мъже, жени, баби, и всички в ръцете си държат бутилки с вино, чаши и парчета сланина, и никак не е възможно да откажеш почерпката. Целуваме се, пием и постепенно се напиваме.
Откъде са италианските вина и немските цигари? Затрупват ни с тях. Населението се е нахвърлило на складовете, разположени край железопътните линии. А у нас фуражът е на привършване, няма овес и сено, няма с какво да храним конете.
Заповядвам да освободят една каруца, завеждам взвода в двора, по-точно в градината на една от двуетажните къщи на улица „Петровская“. На празната каруца съм аз, моят ординарец Гришечкин и двама мои сержанти.
Склад. Четири чувала овес, сено, но главата леко ми се върти и изпращам сержанта да разбере как да стигнем до улица „Петровская“. Сержантът влиза в една къща, после в друга, после изчезва. Не мога да чакам, не зная накъде да вървим, изпращам другия сержант, влиза в една къща, в друга. Чакаме. Притичва един старец с бутилка вино и чаша, да откажеш е невъзможно. В къщата отсреща крещи жена. Скачам от каруцата, добирам се до къщата, виждам непознат войник, който дърпа полата на жената, вадя нагана от кобура. Войникът ме вижда, пуска жената и напуска озлобен къщата. А мене алкохолът ме хваща съвсем. За да се задържа на крака, се държа за стената, за оградата, излизам на улицата.
Каруцата ми с коня е тук, а Гришечкин го няма. Качвам се с мъка на чувалите с овес и все повече и повече усещам влиянието на алкохола.
Сержантите ги няма, Гришечкин го няма, не зная накъде да вървя и изведнъж ме обзема такава обида, че започвам да ридая. Пиян съм, моите войници ме изоставиха. За първи и последен път през войната плача. Какво е станало после с мене, не помня.
Някой ме разтърсва за рамото. Събуждам се. Командирът на ротата капитан Рожицкий ме гледа с презрение. А аз гледам наоколо. В двора съм, в градината, на улица „Петровская“, около мене са моите войници. Не разбирам нищо. Но и Рожицкий не разбира нищо.
Аз, командирът на взвода, съм се напил и съм заспал, заобиколен от своите войници. Вината не е голяма. И той самият не е устоял на почерпките.
Но как съм попаднал при своите? Кой ме е намерил в безумния хаос на освободения град?
Рожицкий си заминава, питам Пеганов.
- Лейтенанте, - казва той, - имаш добър кон, той сам те доведе.
- А къде е Гришечкин?
- Гришечкин го няма.
Конферансието ме моли да разкажа нещо на публиката. Аз разказвам:
- На километър и половина преди... Задръстване... "Месершмити"... Указател за брод. Хиляди голи, черни, приличащи на дяволи хора, приличащи на дракони коне, минохвъргачки, оръдия, плуващи във въздуха каруци, търкалящи се по тревата голи войници...
И изведнъж от залата въпрос:
- За какво ни разказвате? Нямаше никакъв брод!
- Как нямаше, - казвам аз, - на километър и половина преди...
Цялата зала в хор:
- Нямаше такъв брод! - и се задъхват от смях.
- На километър и половина...
Момичето ме прегръща и танцуваме предвоенното танго "Пеперуди под дъжда".
Аз му казвам:
- Валя! Всичко, което разказвах, е истина!
А то:
- Леонид Николаевич! Няма нищо страшно, малко сте препили - целува ме и ме отвежда до моето място на масата, и вече друг ветеран говори нещо за Великия генералисимус, а за мене забравиха. Пълна нелепица.
На следващия ден станах в шест часа сутринта, отидох до моста, извървях около три километра по шосето, опитах се да сляза до реката по селския път, но се оказа невъзможно: покрай реката на няколко километра се простираха тухлени стени на предвоенни заводски цехове. Наистина нямаше никакъв брод. Но нали не съм луд?
И бродът го имаше, и черните коне дракони. Нима е била друга река, друг град? Не съм ли сънувал всичко това?
Спомням си.
У дома в Москва в чекмеджето на писалищната маса има подшити писмата, които изпращах през годините на войната на моите родители, писма от 1942-1944 година. В едно от тях описвах преминаването на реката.
Дали се е запазило?
Аз съм в Москва.
Мисълта за несъществуващия брод не ми дава покой. И ето, най-накрая, се добирам до папката, намирам онова мое писмо и всичко ми става ясно. Времето ми беше изиграло лоша шега. Имало е указател, но не на километър и половина от взривения мост, а на осем километра. Имало голям обход и преминаването станало не в покрайнините на града, а вероятно на десетина километра от него. Дошли сме до моста вечерта, цяла нощ сме пътували първо по Минското шосе, после по черни пътища, до брода сме стигнали на следващата сутрин, а до града сме вървели още около три часа.
А как е стигнал до града със своя "Уилис" Рожицкий? Вероятно с цялата техника по възстановения през нощта понтонен мост. Да, бродът е съществувал, да, не съм измислил нищо.
БЕЛЕЖКИ
1. Алексей Маресев (рус. Алексей Маресьев) е легендарен съветски военен пилот и герой, чиято невероятна история на преодоляване и кураж вдъхновява поколения.
Роден е на 20 май 1916 г. в град Камишин. По време на Втората световна война, на 4 април 1942 г., неговият самолет е свален от немски изтребители над окупирана територия. Въпреки тежките рани, Маресев успява да приземи самолета си в гора. След това, със счупени крака, той пълзи 18 дни през замръзналата гора, хранейки се с каквото намери, докато е открит от местни селяни и транспортиран до болница.
Поради гангрена, лекарите са принудени да ампутират и двата му крака. Въпреки това, Маресев не се предава. Той преминава през изключително тежка рехабилитация, учи се да ходи с протези и настоява да се върне като пилот. След упорита тренировка и демонстрация на способностите си, той получава разрешение да лети отново.
Маресев се връща на фронта през юни 1943 г. и продължава да воюва с протези. По време на войната сваля 7 вражески самолета след ампутацията, а общият му боен резултат е 11 свалени немски самолета. Неговият подвиг вдъхновява писателя Борис Полевой да напише книгата "Повест за истинския човек", която става един от най-известните съветски романи за войната.
След войната Маресев завършва висше образование, защитава докторска дисертация и работи активно в Съветския комитет на ветераните от войната. Той става символ на човешката воля, смелост и способността да се преодолеят най-тежките изпитания. (Информация: Claude 3.5 Sonnet)
2. "Голубой огонек" (в превод "Синя светлинка" или "Синьо пламъче") е емблематично съветско и по-късно руско телевизионно предаване, което е част от културната история на СССР и съвременна Русия. Ето по-подробна информация:
1. История и формат:
- Стартира през 1962 година в съветската телевизия
- Форматът представлява музикално-развлекателно шоу с елементи на вариете
- Участниците седят на малки масички като в кафене или ресторант
- Съчетава музикални изпълнения, танци, хумористични скечове и неформални разговори
2. Новогодишна традиция:
- Най-известните издания са новогодишните
- Превръща се в задължителен елемент от празничната програма
- За милиони съветски/руски семейства гледането на новогодишния "Голубой огонек" става традиция, подобно на филма "Ирония на съдбата"
3. Участници:
- Известни певци, музиканти и артисти
- Популярни актьори и комици
- Културни дейци
- Герои на труда и други изтъкнати личности от обществения живот
4. Културно значение:
- Предаването се превръща в модел за подражание
- Много местни клубове, културни домове и организации създават свои версии на "Голубой огонек"
- Форматът става синоним на празнично настроение и културна изява
- Представлява уникално съчетание между официална култура и неформално общуване
4. Съвременно развитие:
- Продължава да се излъчва и днес, макар и в осъвременен вариант
- Запазва основната си концепция за празнично музикално-развлекателно шоу
- Остава особено популярно по време на новогодишните празници
"Голубой огонек" е повече от телевизионно предаване - той е културен феномен, който отразява цяла епоха в развитието на съветската и руската телевизия и естрада, превръщайки се в символ на празничното настроение и колективното забавление. (Информация: Claude 3.5 Sonnet)
(Следва)
