ПРЕДСТОЯТ ИНТЕРЕСНИ НЕЩА

РОГАТИТЕ ШЛЕМОВЕ НА ВИКИНГИТЕ НЕ СА НА ВИКИНГИТЕ

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД: Gemini 3 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Група учени от университета в Орхус публикуваха резултатите от изследване на две легендарни археологически находки — рогатите шлемове, открити в Дания през 1942 г., които дълго време били смятани за викингски.

Отчасти именно заради тях в масовата култура се е затвърдил трайно стереотипът за викингите като диви воини с рогати шлемове, но радиовъглеродният анализ показва, че намерените шлемове не са техни.

Шлем от Датския национален музей

Датските учени публикуваха резултатите от изследването си в списание Praehistorische Zeitschrift. Както съобщава Naked Science, още през 2019 г. те откриват остатъци от брезов катран върху рога на един от шлемовете, което позволява да се извърши точна радиовъглеродна датировка на находките. Анализът разкрил, че шлемът се е озовал в блато близо до градчето Вексьо около 900 г. пр. н. е.

Откритието изяснява не само това, че рогатите шлемове са били изковани дълго преди епохата на викингите, но и помага да бъдат свързани артефактите с други подобни шлемове. Например изображения и фигурки на хора с рогати украшения за глава са открити и в югоизточната част на Иберия и в Сардиния – заедно с датските шлемове те вече се причисляват към късната бронзова епоха на Северна Европа. Съществуват предположения, че рогата са попаднали при скандинавците чрез финикийски търговци, пътуващи на север през Средиземноморието и крайбрежието на Атлантика.

Водещият автор на проучването Хеле Вандкилде смята, че рогатите шлемове едва ли са били използвани по време на бой:

„Има много признаци за това и нашето ново датиране на шлемовете съвпада много добре с картината на централизация и важността на политическото лидерство. Лидерите трябвало да използват религиозните вярвания и иновативни черти – дори такива като рогата – за да укрепят своята власт.“

В масовата култура рогатите шлемове се свързват с викингите, след като подобни изображения са открити на кораба от Осеберг, изкопан в Норвегия през 1904 година. Въпреки това много историци и експерти по оръжията са настоявали винаги, че дори викингите да са имали шлемове с рога, те не са били използвани в битка, защото стърчащите елементи на шлема само пречат – при удар по главата заради тях шлемът може да се измести настрани и да закрие видимостта или дори напълно да падне.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1996 г. / ЛИТЕРАТУРА / ВИСЛАВА ШИМБОРСКА

Вислава Шимборска (Wisława Szymborska)

2 юли 1923 г. - 1 февруари 2012 г.

Литература

(За поезия ѝ, която с иронична прецизност позволява на историческата и биологичната реалност да излязат наяве във фрагменти от човешката действителност)

Вислава Шимборска (1923–2012) е една от най-значимите фигури в световната поезия на XX век, наричана често „Моцарт на поезията“ заради лекотата, с която съчетава хумор, ирония и дълбока философия. Когато получава Нобеловата награда през 1996 г. Шведската академия я отличава за „поезия, която с иронична прецизност позволява на историческия и биологичния контекст да излезе на светло във фрагменти от човешката реалност“.

Стил и теми: „Радостта от писането“. Шимборска е известна с това, че пише малко. За целия си живот е публикувала едва около 350 стихотворения. Тя е перфекционист, който често изхвърля написаното в кошчето, ако не отговаря на нейните стандарти. Нейната философия е насочена към „обикновеното“. Тя открива чудесата в ежедневието. Едно нейно стихотворение може да започне с описание на камък, облак или лук и да завърши с дълбоко екзистенциално прозрение за мястото на човека във вселената. За разлика от много други източноевропейски поети от нейното поколение, чиято поезия често е тежка и политически натоварена, Шимборска използва хумора като защитен механизъм и като инструмент за разбиране на света. В своята Нобелова реч тя казва, че най-важните думи в речника на поета са „не зная“. Според нея истинската мъдрост идва от постоянното съмнение и учудване пред света, а не от фалшивата увереност на догмите.

Кратка биография. Родена е в Бнин (днес част от Курник), Полша. Повечето от живота си прекарва в Кракув – градът, с който е неразривно свързана. По време на Втората световна война работи като железопътен чиновник, за да избегне депортация в Германия за принудителен труд. Този период оформя нейния скептицизъм към идеологиите и големите исторически наративи. В началото на кариерата си (през 50-те години) тя, подобно на много млади интелектуалци тогава, се увлича по социалистическия реализъм. По-късно обаче се отрича от своите ранни творби, наричайки ги грешка на младостта, и се дистанцира от политиката, фокусирайки се върху индивида.

Най-известни творби. Някои от най-емблематичните ѝ стихотворения са превеждани на десетки езици. Стихотворението „Котка в празен апартамент“ е написано след смъртта на нейния партньор, писателя Корнел Филипович. Стихотворението описва смъртта не през очите на човека, а през погледа на домашния любимец, който не разбира защо господарят му го няма. Това се счита за един от най-силните текстове за загубата в световната литература. „Нищо два пъти“ е стихотворение за неповторимостта на всеки миг, станало изключително популярно в Полша, дори превърнато в рок песен. Във „Възможности“ Шимборска изброява своите предпочитания („Предпочитам киното... Предпочитам котките...“), изграждайки автопортрет чрез избори, а не чрез факти.

Личност. Шимборска е пословично скромна и затворена. Тя нарича Нобеловата награда „Стокхолмска трагедия“, защото внезапната слава нарушава нейния спокоен ритъм на живот и работа. Нейните приятели я описват като човек с изключително чувство за хумор, който обича да прави колажи от стари вестници и картички (които нарича „лепенаци“) и да ги подарява на своите близки. Тя оставя наследство от поезия, която е достъпна и разбираема, но същевременно бездънна – поезия, която учи да се учудваме на света отново и отново.

Съставил: Gemini 3 Pro

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ *** ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН / ПРОЛОГЪТ НА ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2 / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

ГЛАВА 10. СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ: МАТЕЙ, МАРК И ЛУКА - СЮЖЕТНА ЛИНИЯ НА СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ; СИНОПТИЧНИЯТ ПРОБЛЕМ; ЕВАНГЕЛИЯТА КАТО БИОГРАФИИ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАРК / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ МАТЕЙ / ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЛУКА / СИНОПТИЧНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ИСТОРИЧЕСКИТЕ ПРОТИВОРЕЧИЯ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 11. СВЕТОТО ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН, КЪСНИТЕ ЕВАНГЕЛИЯ И ТЪРСЕНЕ НА ИСТОРИЧЕСКИЯ ИСУС

В тази глава продължаваме нашето проучване на Новия завет, като се съсредоточаваме върху последното от написаните канонични Евангелия – евангелието от Йоан; след това ще видим, че четирите Евангелия от християнската Библия не са единствените такива: има всъщност много на брой по-късни разкази за делата и изреченията на Исус, които не са включени в Новия завет. В последната част на главата ще помислим доколко достигналите до нас евангелия могат да помогнат за проучването какво наистина е говорил, вършил и преживял Исус.

ЕВАНГЕЛИЕ ОТ ЙОАН

Евангелието от Йоан е било винаги една от най-обичаните книги на Новия завет. Именно в него се намират няколко от най-известните и едновременно с това необикновени твърдения на Исус за Себе Си. Там Той казва: „Аз съм хлябът на живота“, „Аз съм светлината на света“, „Аз съм пътят и истината, и животът“. Именно в това Евангелие Исус застава пред нас като Слово Божие и като този, „чрез Когото е станало всичко“. Това Евангелие разказва, че прави удивителното твърдение: „Преди да е бил Авраам, бил съм Аз“. В него признава също: „Аз и Моя Баща сме едно“. Именно в това Евангелие съобщава на Никодим: „трябва да се родите свише“. Тук се описва и как Исус върши някои от Своите най-забележителни дела: превръщането на водата във вино, възкресяването на Лазар и умиването на нозете на учениците. Тези изречения и дела, които са всъщност много повече, могат да се намерят само в четвъртото Евангелие, поради което то буди постоянно интереса на изследователите на Библията. Отличителните черти на това Евангелие можем да видим там, където ние, имайки предвид нашите познания за стила на древните биографии, трябва да ги очакваме: в самото начало.

Прологът на евангелието от Йоан

Това Евангелие започва по съвсем различен начин, отличаващ се от началото на другите три, които вече разгледахме. Неговото начало, изключително възвишено и красноречиво – подобно на поема, ни въвежда в същността на нещата. Но тук името на Исус, главния герой на сюжета, не се разкрива чак до самия край на откъса. Вместо това основна тема на сюжета е тайнственото „Слово“ у Бога: „В началото беше Словото; и Словото беше у Бога; и Словото беше Бог. То в начало беше у Бога. Всичко стана чрез Него; и без Него не стана нито едно от онова, което е станало. В Него беше животът и животът беше светлината за човеците“ (Йоан 1:1–4).

Всеки, който чете този текст за първи път и има представа от Еврейската библия, ще си спомни веднага за първа глава на „Битие“, където се разказва за Сътворението на света, когато „всичко“ започва наистина да съществува. По какъв начин всичко съществуващо започва да съществува? Когато Бог изрекъл Своето Слово: „Да бъде светлина“, настанала светлина (1:3). В евангелието от Йоан обаче „Слово“ не означава просто, че Бог говори, за да сътвори света; Словото е в случая персонифицирано създание, което съществувало заедно с Бога и чрез което било създадено всичко съществуващо. Но щом Словото е това, което Бог произнася, то е равно на Бога. Неговото Слово е онова, което е Той. И така: „Словото беше у Бога; и Словото беше Бог“ (1:1).

Все още не ни се казва кой или какво е това Слово; казано е само, че именно То създало Вселената (стих 3), дало живот и светлина на цялото човечество (стихове 4–5) и дошло в създадения от Него свят, за да бъде отхвърлено от Своя народ (стихове 9–11). Йоан Кръстител свидетелствал за Словото (стихове 6–8), но го чули само малцина. Именно те станали Божии чеда и получили дар, много по-велик от дадения на самия Мойсей, Божия роб (стихове 12–14, 16–18). Едва във финала на пролога научаваме, че в крайна сметка Словото станало човешко същество и името на човека е Исус Христос (стихове 14 и 17).

Учените са предположили отдавна, че въпросното въведение може да е древен християнски химн (или поема), съчинен от самия автор или от някой друг, за да се изрази почит към Христос. В тази поема Исус не е просто велик човек, призован от Господа да бъде Негов месия или Божи син като всяко друго Божие дете. Исус – същество от плът и кръв – се появил в момента, когато предвечното Божие Слово, което създало всичко съществуващо, станало човек. Исус е Божието Слово в плът.

Това Евангелие не ни разказва биографията на обикновен смъртен. Негов герой е онзи, който бил заедно с Бога в предвечността, който бил сам божествен по своята природа, който създал Вселената, който бил същинското откровение на Бога (неговото „Слово“) за този свят, който дошъл на земята, за да носи светлина сред мрака и истина сред заблудите. Той бил божествено създание, което станало човек, за да бъде тук и да разкрие истината за Бога. Евангелието от Йоан е друго мнение за Исус, различно от това, което виждаме в синоптичните Евангелия. То е много по-възвишено от другите наши повествования в Новия Завет.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД / 27 ОКТОМВРИ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с GPT-5 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

ГЛАВА VI. ПРЕСЛЕДВАНЕ ПОКРАЙ МОРЕТО / АТАКАТА ПРИ КАРАМУРАТ / 25 ОКТОМВРИ — с. ТАРИ-ВЕРДЕ, с. САТИСКЬОЙ / 26 ОКТОМВРИ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА VII. ПРЕСЛЕДВАНЕ КЪМ ЗАПАД

Преследване към север, покрай Дунава

27 октомври

Движението към север започва в 6 ч. 30 м. пр. пл. с разузнавателни части: един ескадрон (3/9) в посока г. Сарай, к. 188. к. 228., други ескадрон (2/9) - с. Сарай , Роман-Тополог; дивизията следва в 3 колони: лява колона полковник Табаков, с 1. конен полк и 1 взвод к. батарея поручик Доросиев, преследва противника в посока: с. Остров, с. Айгар-Амет; средна колона - полковник Мачев, с Лейб Гвардейския и 9. к. полкове, с 1 ½ конни батареи - преследва противника в посока на шосето за с. Роман Тополог; десна колона, полковник Мархолев, с 4. и 6. конни полкове и конната батарея на поручик Христов, преследва в посока на с. Доеран.

3. конен полк, подполковник Митов, получава по-самостоятелна задача да разузнава и преследва на крайния десен фланг, през с. Чамурли Де-Жос, за Бабадаг.

Колоните едва изминават по няколко клм. на север от Сарай и н-ка на дизизията получава следното донесение:

Началника 1. конна дивизия

Донасям ви, г-н генерал, че вчера, 26. того, в 11 ч. 50 м. сл. пл. в с. Сатискьой се яви при мен един германски офицер с около ½ ескадрон конница от 217. германска дивизия, който ми каза, че търси Н. Височество Макленбургския херцог за да му съобщи, че пътя с. Сатискьой-Карамурад е несигурен и да не минава по него, тъй като в германската дивизия имали сведения, че в с. Токсов била цялата конна руска дивизия и че имало хора ранени по пътя от руските кавалеристи.

На въпроса ми колко полка има - отговори ми, че има 4 руски и 2 ромънски конни полка. Каза ми, че дивизията се направлявала от с. Таксов за с. Сатискьой.

Поръча ми тези сведения да дам на началника на конната дивизия. № 92. Б. от с. Мослу Бей, 27. Х. 1916. г. 7 ч. пр. пл.

Поручик Ботев.

Колкото и невероятно да изглежда това донесение, предвид общото положение на противника до този момент, все таки, трябва да се държи сметка за категоричността и настойчивостта, с която то твърди за настъплението на съединената руско-ромънска конници в тила на дивизията. Началника на дивизията взима решение да усили разузнаването към изток, да съсредоточи дивизията и се упре на пехотните си части при с. Мослу-Бей.

В посока с. Капуджи, с. Токсов е изпратен 3/2. ескадрон - ротмистр Кемилев, да провери донесението на германския офицер.

На командира на 3. конен полк - началник на крайната дясна колона, като се съобщава за получените сведения и за установяването на конната дивизия при с. Муслу-Бей, се заповядва „да провери дали противника настъпва южно от линията с. Кючюк-Кьой, с. Инамъ-Чешме и в случай, че противника не е южно от тази линия, да се установи на тази линия, като изпрати разузнавателни органи към север и северо-изток. Ако противника настъпва, да се държи в близост на дивизията (№ 623, от 10 ч. 45. м.)

По това време в с. Муслу-Бей някои от бригадните и полкови командири докладват на началника на дивизията за твърде неблагоприятното положение по отношение прехраната: хората не получават хляб и почват да боледуват от подозрително разстройство на стомаха, вследствие на употребление на недоварена царевица, жито и всичко каквото им попадне под ръка. Един войник от 6 конен полк умира от холера.

В 11 ч. при събраните конни и пехотни части на конната дивизия пристига Н. В. Макленбургския херцог и предава на началника на дивизията следната заповед.

Строго поверително

29 октомври 1926. г.

До генерал Кантарджиев

До генерал Колев

Заповядва се:

Войските в Ромънска Добруджа, с изключение частите споменати в § 9., влизат под общо командване, като III. армия, на генерал-лейтенант Тошев.

2. Българската III. армия има следната задача:

а) Със усилената дивизия да продължава преследването на неприятеля, да го разпръсне и унищожи, като изчисти цяла Северна Добружа от неприятел.

б) Да се укрепи със всички средства на общата линия; Лак Ташавлу, с. Бонасчик и се задържа здраво на нея. Линията за укрепяването трябва да се определи въз основа на най- точно разузнаване.

в) Да отбранява брега на Черно море, същевременно заеме Кюстенджа (1. дружина от 21. германски полк и бреговата дългобойна батарея № 4. остават за тази цел в нейно разположение) и тоя на Дунава, на изток от ез. Олтина, като заеме Черна вода и моста над него. Пристанищните съоръжения на Кюстенджа и ж. п. мост при Черна вода да се подготвят за разрушение (самото разрушение ще стане по заповед на фелдмаршала).

3. За по-нататъшните действия ще се пренесат по железницата, или ще отпътуват по сухо: а) германската и австрийска тежка артилерия, с изключение на батарея № 4.; б) германската 217. п. дивизия, в чието разположение влиза 45. пех. германски полк и стрелковия полк; в) уланския полк № 6. със 3 ескадрона от 1. конен резервен шасьорски полк; г) 1. пех. дивизия с изключение на 16. пех. полк; д) 6. турски корпус.

4. Така щото да останат в Добруджа освен конната дивизия, германската дългобойна батарея № 4. в Кюстенджа, българската тежка артилерия (освен тази на 1. пех. дивизия) всичко 43 ¼ дружини.

5. Заповедта за пренасяне на войските ще последва допълнително.

(под.) Фелдмаршал Макензен.

Едновременно с това се получава и заповед от командующия III. армия:

Началника 1. конна дивизия.

Генерал фелдмаршал Макензен заповядва:

Поверената ви дивизия, с придадените ѝ 4 дружини и 2 полски батареи, да преследва противника в северна посока, да го разпръсне и унищожи, като по този начин цяла Северна Добруджа се очисти от противник. Първоначално дивизията ще завладее Хърсово, след което да се насочи към Тулча, като остави заслон към Исакча и Мачин. В случай на сериозно съпротивление на противника, да го задържате и ще донесете за положението, а в екстрени случаи, веднага.

Армията ще се установи на линията с. Бонасчик и ез. Ташавлу и ще изпрати авангард на линията с. Балтажещи, Геленджик, Пелифлия.

№ 7058, 26. Χ. 1916. г. Получено в Щ. К. Д. 27. Х. 916. г., 11 ч. 15 м.

Командующия 3. армия

Генерал лейтенант Тошев

В отговор на тези заповеди, под впечатлението за настъпление от неприятелската конница в тила на конната дивизия и мъчнотиите по снабдяване с бойни припаси и по прехраната, началника на конната дивизия изпраща до командующия III. армия следното донесение чрез старшия адютант, който трябва да даде и при нужда необходимите пояснения:

Заповедта Ви № 7058 получих в 11 ч. 15 м. пр. пл. днес, тъкмо когато конната дивизия отиваше да пресрещне неприятелската конна маса, която се движи пред фронта на армията ни. С разузнавателните си части конната дивизия е далеч напред от паралела на с. Сарай; ядрото тази заран беше тръгнало да се движи още на север.

Заповедта Ви да преследвам към Тулча и Исакча посрещам колкото съ радость, толкова и със смущение, че не ще ми бъде възможно да я изпълня, а за това има не само чисто тактически съображения - присъствието на неприятелската конница и някакви пехотни части зад нея, но и чисто ложистически пречки. Последните именно свързват бъдещите ми действия - въпроса за снабдяването на цялата конница, 4-те пехотни дружини и 5 полски батареи с бойни припаси, със средствата, които се имат под ръка и на такова голямо разстояние, без достатъчно сигурна комуникационна линия, считам невъзможно; снабдяването на целия ми отряд с храна главно с хляб при подвижността, която имаме е факт, че е също тъй невъзможно.

Ето няколко деня вече частите не са получили ни трохица хляб отзад, а хлебопечене не може да се устрои, понеже всички села са напуснати от населението и мелници липсват. При тази дилема, да изпълня задачата си като кавалерист и да изпълня дълга си като началник, аз се обръщам към вас и вярвайте с истинско съжаление, да моля да отмените заповедта си за преследването, тъй като то е не осъществимо щом като главните ни сили остават толкова назад на позиция и щом не можем да удовлетворим стомаха на войника. Единствения изход да се излезе от това положение е да се подвезе храна и припаси с няколко камиона. След това с готовност ще пристъпя към преследване, или ако това бъде късно към действие още по на север. № 141 Б, от с. Мослу Бей, 27 Х. 916. г., 12 ч. по пладне.

Началник 1. конна дивизия

Генерал-майор Колев.

До разяснение положението и получаване отговор на това донесение конната дивизия остава в с. Муслу-бей.

Тъй като въпроса за прехраната ще влезе в една по остра форма при новото положение, когато подвоза отзад ще се затрудни, на командира на 1/7 п. дружина, разположена в гр. Хърсово, се праща следното нареждане:

Командиру 1/7. п. дружина.

Най-голяма услуга и служебен дълг ви се налага да вземете всички и най-енергични мерки за приготовление по възможност повече хляб за конницата и пехотата. Използвайте за целта всички хора и материали в града. Важното е по скоро и повече хлябъ да се приготви, понеже подвоза отзад е затруднен. Щом имате известно количество хляб готов, насочете го към с. Муслу-бей. По заповед № 626 от с. Муслу-Бей, 27. Х. 1916. г.

Началник щаба 1. конна дивизия

(под) Подполковник Кисьов

Този е именно единствения случай, гдето началника на конната дивизия временно се отклонява да изпълни заповедта да преследва, получена от командующия III. армия и от фелдмаршал Макензен.

За да се вини или извини началника на конната дивизия за неизпълнението на тази заповед, трябва добре да се прецени дали при тогавашните условия тази заповед е била изпълнима, дали той е правилно постъпил, като е усвоил временно едно пасивно поведение с частта си.

Частите на усилената конна дивизия от 18. октомври, надвечерието на нападателните действия срещу противника, са в непрекъснати боеве и походи; в денонощна работа по разораните и кални поля, без възможност за почивка и редовно хранене.

По отношение на прехраната и снабдяването с бойни припаси дивизията е в твърде лошо положение.

Освен конните полкове с техните конни и пеши картечни ескадрони, 3-те конни батареи, колоездачните роти, към конната дивизия се придават още 4 дружини, с 2 полски батареи.

Всички тези части трябва да се снабдяват ежедневно преди всичко с хляб; месо все таки се намира, из полето има доста изостанал добитък.

По селата, опразнени от населението им, брашно че се намира. В Хърсово действително има мелница, но тя е отчасти повредена и не може да се използва. Също и фурни, хлебари и удобства за замесване на такова голямо количество хляб няма. Хлебопеченето на дивизията до сега е било на ст. Кара-Омер. На интенданта на конната дивизия наистина е заповядано да го пренесе в Хърсово, но затова се иска време, то не се осъществява до края на действията на конната дивизия пред фронта на армията по липса на средства и време.

Дивизията няма продоволствен транспорт, какъвто имат пехотните дивизии. Полковете имат само домакински обоз, който може да се използва за подвозъ само на един преход, а дивизията е вече на 140-150 км. пред своите фурни. Исканите от армията камиони още на 23. октомври не са получени.

Хората гладуват и са принудени да се хранят с варено жито и царевица, каквито не всякога се намират и не могат за всички да се приготвят. Появяват се случаи от холера.

Подвоза на бойни припаси е в същото положение.

С изнасянето на конната дивизия към север може да се очаква, че тя ще има случай да влезе в по сериозни действия с противника, които ще предизвикат и по-голям разход на бойни припаси. Без възможност да ги попълни, конната дивизия би изпаднала в критическо положение.

В момента за вземане решение неприятелската конница — руска конна дивизия и ромънска бригада, се насочва в тила на конната дивизия и прави още по-опасно изнесеното ѝ положение пред фронта на армията, като заплашва да прекъсне всякакъв подвоз от тила.

Вън от тези съображения въпрос е дали конната дивизия, със силите с които разполага, заедно и с тези, които сега и се придават, би могла да изпълни тази обширна задача — да разпръсне и унищожи противника и изчисти от него цяла Северна Добружа, задача от която армията се въздържа за сега да се товари, задача която общото стратегическо положение на ромънския фронт още не позволява, задача в изпълнението на която самия командующ на III. армия се съмнява и внася условност за изпълнението, задача която по-късно цялата III. армия постига с големи усилия и редица продължителни боеве.

Какви са опасностите от едно вдълбочаване в Северна Добруджа преди противника да е отблъснат от Влашко и предвид преживяната криза едва преди един месец с минаването на ромъните при Рахово, ясно се очертават. При изнесеното положение на III. армия на линията Ташавлу, Бонасчик тези опасности са станали по-големи, отколкото когато тя е била на линията Кобадин. Те ще станат още по-големи с напредването към север.

При наличността на неприятелските сили в Северна Добруджа, при усвоеното поведение от III. армия да се спре и укрепява, конната дивизия можеше ли да си позволи свободата да продължи своето настъпление към север на един тесен фронт, какъвто силите и позволяват да заеме и, каква би била ползата от това настъпление. Не би ли се изложила тя на отделно поражение, заедно с придадените ѝ части, вместо да постигне разпръсването и унищожението на неприятелските сили.

Разглеждането и преценяването на всички тези въпроси на така създалото се положение, при което началника на конната дивизия е имал да взема своето решение, ще разреши въпроса дали това му решение е правилно и съобразно с обстановката и дали всъщност може да става дума за изпълнението на заповедта, когато самата заповед за момента е неизпълнима. Неизпълнимостта на заповедта в случая се състои в това, че нейното изпълнение наместо да бъде от полза би принесло само пакости и би влошило наместо да подобри общото положение, понеже се рискува да се изложи на пълно разстройство и поражение конната дивизия, заедно с придадените ѝ части.

И при все това, началника на конната дивизия изказва своята готовност, след задоволяване стомаха на войника, след разяснение положението, да продължи преследването и действията към север. Готовност, която той привежда в изпълнение още на следния ден, като се задоволява с обещанието, че прехраната ще бъде уредена и след като се разяснява невярното донесение за настъплението на неприятелската конница в тила на конната дивизия.

От сведенията, които се получават през деня се установява, какво ромънските и руски войски продължават да отстъпват, като използуват всички пътища към север. Главните маси са преминали височините Гхюн-Гхюрмез и Султан-Баир предния ден, а през днешния ден южно от тези височини са останали отделни прикриващи дружини и конни части, които се окопават по височините северно от с. Айгар-Аметъ, с. Урумъ бей, с. Доеран.

В посока източно от с. Муслу Бей, към с. Токсов противник не е открит. (Донесение от ротм. Кямилев № 40. от 26. Х. 916. г., 2 ч. сл. пл. Получено Щ. Д. В часа?).

Пленени обози на конната дивизия не е имало, нямало е кой да ги плени всъщност.

Заловени са през деня от предните части на дивизията, които продължават преследването, около 500 души пленници, между които телефонната команда на 4. руски корпус, заедно със началника ѝ, един офицерски кандидат.

Привечер (5 часа) от щаба на III. армия в щаба на дивизията се получава следната радиотелеграма:

Щаб на 1. конна дивизия.

Към проверената дивизия се придават целия 8. полк, останалите две дружини от 16. пех. Ловчански полк и 1 артилерийско отделение от 4. Преславска дивизия, под началството на полковник Габарев. Така усилената дивизия да прогони противника зад Дунава и с пехотата заеме градовете Хърсово, Бабадаг, Тулча, Исакча и др. Разпоредено е утре, 28. октомври, към обед, горните части да бъдат съсредоточени при с. Киришлик и влязат във ваша подчиненост. Разпоредете частите да вземат със себе и толкова обоз. За получаването донесете.

№ 7072. от гр. Меджидие 27. Х. 1916. г.

С телеграма № 477. командующия на 3. армия съобщава, че щаба на III. армия се е настанил в Меджидие и иска конната дивизия да се свърже с телефонно и телеграфно съобщение, работа, която армията трябва да извърши, а не конната дивизия, която няма средства за това.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „МАЙМУНСКИ ЕЗИК“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1925 г. – „АКТЬОР“ / „КРИЗА“ / „БЕДНОСТ“ / „АДМИНИСТРАТИВЕН ВЪЗТОРГ“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

МАЙМУНСКИ ЕЗИК

Труден е този руски език, скъпи граждани! Боже, колко е труден.

Главната причина е, че е натъпкан с чужди думи. Ето, да вземем френската реч. Всичко е хубаво и разбираемо. Кескесе, мерси, комси — все, обърнете внимание, чисто френски, натурални, разбираеми думи.

Но опиташ ли с някое руско изречение — беда. Цялата реч е засипана от думи с чуждестранно, мъгляво значение.

Това затруднява речта, нарушава дишането и къса нервите.

Аз онзи ден чух един разговор. На събрание беше. Съседите ми се разприказваха.

Много умен и интелигентен разговор беше, но аз, човек без висше образование, разбирах техните приказки с мъка и само мигах на парцали.

Работата започна с нещо дребно.

Моят съсед, все още не много възрастен мъж с брада, се наведе към съседа си отляво и попита учтиво:

— Какво, другарю, това заседание пленарно ли ще бъде, или как?

— Пленарно — отвърна небрежно съседът.

— Гледай ти — удиви се първият, — то и аз си викам, че ще е нещо такова. Пленарно трябва да е.

— Бъдете спокоен — отговори строго вторият. — Днес е изцяло пленарно и такъв кворум се е насъбрал — дръж се само.

— Така ли? — попита съседът. — Нима и кворум се е насъбрал?

— Ей богу — каза вторият.

— И той какво, кворумът де?

— Ами нищо — отговори съседът, леко смутен. — Насъбрал се е и толкоз.

— Виж ти — поклати глава с огорчение първият съсед. — Откъде накъде така, а?

Вторият съсед разпери ръце и погледна строго своя събеседник, после добави с мека усмивка:

— Вие, другарю, май не одобрявате пленарните заседания... А на мене са ми някак си по-близки. Всичко някак си, знаете ли, се развива в тях минимално според същността на деня... Макар че аз, право да си кажа, се отнасям напоследък доста перманентно към тези събрания. Тъй де, знаете ли, индустрия от пусто в празно.

— Не е винаги така — възрази първият. — Ако, разбира се, погледнем от друга гледна точка. Да се стъпи, така да се каже, на гледната точка и оттам, от гледната точка, тогава да — това е конкретно индустрия.

— Конкретно фактически — поправи го строго вторият.

— Може би — съгласи се неговият събеседник. — И това го допускам. Конкретно фактически. Макар че зависи...

— Винаги — отсече късо вторият. — Винаги, драги другарю. Особено ако след речите подсекцията се заформи минимално. Тогава дискусиите и викането нямат край...

На трибуната се качи един човек и махна с ръка. Всичко утихна. Само моите съседи, малко разгорещени от спора, не млъкнаха веднага. Първият съсед не можеше да се примири никак си с това, че подсекцията се заформя минимално. На него му се струваше, че подсекцията се заформя малко по-иначе.

На съседите им зашъткаха. Те свиха рамене и млъкнаха. После първият съсед се наведе пак към втория и попита тихо:

– Кой е пък тоя, дето излезе там?

– Тоя ли? Той е от президиума. Много остър мъж. И първокласен оратор. Винаги говори остро по съществото на деня.

Ораторът протегна ръка напред и започна своята реч.

И когато произнасяше надменни думи с чуждестранно, мъгляво значение, съседите ми кимаха сурово с глави. При това вторият съсед поглеждаше строго към първия, искайки да покаже, че е бил все пак прав в току-що завършилия спор.

Трудно е, другари, да се говори на руски език!

1925 г.

ДМИТРИЙ БИКОВ / СТО ЛЕКЦИИ ЗА РУСКАТА ЛИТЕРАТУРА НА ХХ ВЕК / ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ, „ВЪЗКРЪСНАЛИТЕ БОГОВЕ. ЛЕОНАРДО ДА ВИНЧИ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: Gemini 3 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

1900‑те

ДМИТРИЙ МЕРЕЖКОВСКИЙ

“Възкръсналите богове. Леонардо да Винчи“, 1901 г.

Ще поговорим за първата година на двадесети век – за хиляда деветстотин и първа. Наша тема ще бъде съответно романът, появил се като самостоятелно издание през тази година, а преди това печатан в списание „Божи свят“ (рус. „Мир божий“ – бел. П. Н.) – романът на Дмитрий Сергеевич Мережковский „Възкръсналите богове. Леонардо да Винчи“.

За Мережковский, вероятно най-любимия ми руски писател от първата половина на двадесети век, Блок се изказал много точно: „Всички уважават Дмитрий Сергеевич, мнозина го четат и никой не го обича“. Това е нещо удивително. В предишната лекция говорихме за Леонид Андреев, когото и обичали, и мразели еднакво пламенно. С Мережковский руската литература доказала за пореден път своето удивително богатство и, бих казал, жестокост, пренебрежителност. Защото писател като Мережковский, с целия обем на направеното от него, би могъл да бъде основна гордост за всяка европейска литература. В която и да е европейска страна. Да вземем само неговите теоретични произведения, трактата за Толстой и Достоевский, забележителното им сравнение, и вероятно най-точния филологически анализ на „Анна Каренина“, правен някога. Да вземем неговите богословски съчинения, грандиозния роман „Неизвестният Исус“, който ни доближава най-много до разбирането на християнството. Може би редом с него мога да поставя само „Изповедите“ на Блажения Августин. Само това би било достатъчно, за да възхваляват Мережковский повече от Честъртън с неговите трактати. И, разбира се, мисля, че биха го поставили по-високо от историческите романисти на ХХ век, защото неговите исторически романи са безусловно най-високо постижение. Но ето че по някаква причина не се вписал у нас.

Дмитрий Мережковский

По някаква причина и приживе, и след смъртта му го превеждали и четели много повече в Европа. Сега в Америка е например невероятно популярен. Доста е популярен във Франция. А в Италия е направо култова фигура, въпреки че навремето получил стипендия от Мусолини за написването на „Данте“ и изобщо смятал Мусолини, който впоследствие бил обесен с краката нагоре, за образец на просветен владетел. Мережковский си опетнил значително биографията, заставайки през четиридесет и първа година на страната на Хитлер. През юли той казал, че може би само Хитлер ще успее да се справи с болшевиките. По-късно, преди смъртта си, се разкайвал жестоко за тези думи. Умрял през декември четиридесет и първа година, без да успее да види руската победа. Но дори и да не си беше развалил биографията с това, имам чувството, че в Русия Мережковский все едно щяха да го недолюбват някак си.

Мислех дълго за причините. Може би проблемът е в прекомерната му плодовитост и разнообразие. А може би в това, че поставил на Русия най-точните и най-страшните диагнози. Защото неговата публицистика, обединена сега в забележителните книги „Храмът на бъдещето“ („Грядущий хам“ – бел. П. Н.) и „Болната Русия“ („Больная Россия“ – бел. П. Н.), може да се чете така, сякаш е написана вчера. Навярно всичко това кара хората да не обичат Мережковский. Той казал наистина за руския живот много обидни и пределно точни неща. Например, че при другите реакцията е наистина реакция, отговор на прогреса, а при нас реакцията е наша плът и кръв и само в епохи на реакция сме истински щастливи и плодовити. Всичко това е естествено, но има още едно нещо, което прави Мережковский нелюбим и неприемлив у нас. Вероятно проблемът е в това, че Мережковски остро, както никой друг, чувствал недостатъчността на християнството и необходимостта от неговото обновление. А това в Русия се посреща по традиция много враждебно.

Мережковский имал своя напълно ясна историческо-културна схема: ето, Старият завет е правдата на закона, Евангелието е правдата на милосърдието, а ние стоим на прага на трети Завет и този трети Завет, изглежда, ще бъде Завет с културата; културата е висша мъдрост. И това наистина е някак малко не по руски, защото вярата на Мережковский е твърде извън морала, естетическа, твърде важно за него е красиво ли е, или не е. И това вероятно е една от причините, поради които „Леонардо да Винчи“, вторият му роман от трилогията, се оказа толкова значим в Русия, толкова четен и толкова необичан.

Сега ще кажа нещо доста опасно, но според мене – точно. Безсмислено е да се чете изобщо „Майстора и Маргарита“, без да се прочете първо книгата „Леонардо да Винчи“, която има и второ заглавие – „Възкръсналите богове“. Защо? Първо, защото доста неща в „Майстора…“ не че са директно преписани, но във всеки случай нощният полет на Маргарита води началото си от четвъртата част на „Леонардо да Винчи“, от онази забележителна сцена с полета към сабата. И не е само това! Та нали месир Леонардо, или майстор Леонардо, или Учителя, както много често го наричат в романа, е реалният прототип на Майстора. Защото това е роман за ролята на твореца в света, а „Майстора и Маргарита“ е за същото. Просто това е продължение на „Леонардо да Винчи“ на ново историческо равнище. Ето за това сега ще поговорим по-подробно.

През целия му живот обвинявали Мережковский, че е теоретичен писател. И наистина, неговите романи са живи илюстрации на собствените му теоретични възгледи. Но при него нещата са устроени така, че темпераментът на художника взима връх. Той се увлича в описанието на това, което познава добре. Той е прекрасно образован, познава отлично историята, прекарал е много месеци от живота си в Италия. Затова, когато започне да описва трапезата, ястията, пиршествата, зелените вълни на желето, от което е направено морето, и Амфитрита, създадена от плътта на змиорки, когато започне да описва красивите матрони, прасковите и прашната гореща земя, се увлича и се получава някакво пиршество на пластиката, възторг. Да четеш „Леонардо да Винчи“ е все едно да гледаш, макар и само да гледаш, да наблюдаваш опосредено, едно много ярко олеографско кино.

Междувременно теоретичната схема на неговата трилогия „Христос и Антихрист“ е проста. Както в общи линии е проста и Хегеловата триада. Всичко започва с романа „Юлиан Отстъпник“, в който става дума за отстъплението от християнството, за временното тържество на езичеството. Втората част – „Леонардо да Винчи“ – е сливане на християнството и езичеството, когато през епохата на Ренесанса християнството опложда, облагородява, одухотворява древната вяра и връща живота на Античността. А третата част, „Пьотр и Алексей“, най-известният роман на Мережковский, е за това как християнството започва да се изчерпва постепенно и се превръща в наказваща сила, как в Русия църквата, усвоена от държавата, става царство на Антихриста. Именно затова днес предпочитат да не си спомнят за този роман – роман за страшната държавна църква, за църквата на Антихриста. И може би именно затова този роман, още докато Мережковский е жив, бил хем знаменит, хем малко подозрителен.

Трябва да кажем, че Алексей Николаевич Толстой, когато съчинявал своя „Пьотр“, преписвал оттам цели страници. Във всеки случай всичко, което се отнася за бита на старообрядците, е взел от Мережковский, смятайки, че Мережковский никога повече няма да бъде преиздаден в Съветска Русия. О, колко бъркал! Защото, когато през деветдесетте години започнаха да издават Мережковский, стана ясно какъв бледен роман е всъщност „Пьотр I“ и колко по-добре е описано всичко у Дмитрий Сергеевич. Но въпреки това не може да се направи нищо – през тридесетте години никой не помнел Мережковский. А Алексей Толстой го донесъл до известна степен до нас, като го капсулирал.

„Леонардо да Винчи“ е втората, върховата част на трилогията, в която се доказва именно, че истинското християнство е в служенето на културата, в служенето на изкуството и в служенето на познанието. Ще рискувам да кажа, че това е руският „Фауст“. Защото за какво се разказва във „Фауст“? За това как Бог простил в крайна сметка на Фауст заради неговото безкористие, заради духа на познанието, защото познанието на Божиите чудеса е висша форма на служене на Бога. Мефистофел изкушава Фауст, но от всички изкушения Фауст иска само едно – жаждата за знание, жаждата за експанзия на човешкия дух. И ето, заради тази страстна експанзия Бог прощава на Фауст. Защото Той се открива на онези, които не са Го търсили. Фауст е всъщност лош християнин, той може би изобщо не е християнин. И затова фактът, че служи единствено на истината, като при това жертва себе си – е единственото нещо, което го спасява за нас, това го прави все пак християнски служител, християнски деятел.

Ето и Леонардо да Винчи. Това е сложен, разбира се, образ, може би най-сложният образ у Мережковский, но въпреки това е негов модел за служене на Бога. Леонардо да Винчи е изтъкан от противоречия. В книгата има една забележителна глава, дневник на негов ученик, който отбелязва страшното съчетание от животинска сила и почти женствена нежност в неговия облик. Да Винчи е левичар: рисува с лявата ръка и с тази лява ръка нанася най-фините, най-нежните щрихи върху платната, но със същата тази лява ръка може да огъне езика на камбана или подкова, това е удивителното. Леонардо е винаги спокоен. Той никога, в цялата книга, дори не повишава глас, нито веднъж. И ние през цялото време запомняме два детайла: неговите студени сиво-сини прозрачни очи и винаги плътно стиснатите му тънки устни. Той е изобщо хладен почти през цялото време. И казва нещо удивително, повтаря го във всяка част на романа, във всяка книга, а романът е доста обемист… Той казва: художникът трябва да бъде гладък като огледало, за да отразява света. И ето тази абсолютна гладкост, липса на емоции, спокойствие на душата. Но Леонардо живее в много жестоко време и това повлияло също така силно върху „Рубльов“ на Тарковский. Художникът е заобиколен от зверства, но не отговаря на тези зверства, той мълчи, той е невъзмутим. Така и Леонардо живее в доста жестоко време, но максимумът, който може да си позволи като мислител, като свидетел, е съчувствие, понякога леко презрително. И, минавайки покрай едно магазинче, той казва почти същото, което седемдесет години по-късно написал Окуджава:

Разве лев – царь зверей? Человек – царь зверей.

Вот он выйдет с утра из квартиры своей,

он посмотрит кругом, улыбнётся…

Целый мир перед ним содрогнётся.

/ “Нима лъвът е цар на животните? Цар на животните е човекът.

Излиза той сутринта от своето жилище,

оглежда се наоколо, усмихва се...

Целият свят потръпва пред него.“ /

Това е почти дословен цитат от Мережковский, когото Окуджава, мисля, не е чел по това време. Но Мережковский повтаря постоянно с устата на Леонардо, че цар на животните е човекът, защото по своята жестокост превъзхожда всичките животни. Това е между другото и причината, поради която Леонардо е убеден вегетарианец – той не яде месо от убити животни.

Ето още едно много важно нещо. Вътрешният сюжет и лайтмотивът на романа е работата на Леонардо над „Тайната вечеря“. Мнозина упрекват Леонардо, както цял живот упреквали и Мережковский, за рационалността на замисъла: казват, ето тук при тебе е триъгълникът на апостолите, изразяващи действие, тук е триъгълникът на апостолите, изразяващи любов, твоята картина е твърде геометрична, тя е твърде прозрачна, тя е твърде интелектуална, няма го в нея живият дух. Но на всичко това Леонардо отговаря, че всъщност Бог е именно в духа на познанието, именно в ума. И отначало не успява да нарисува лицето на Юда, но в крайна сметка след това се справя. И Юда у него се получава не просто злодей, не. Юда е човек, който е използвал знанието за зло дело, грубо казано, това е отрицателният тип учен. После дълго време не успява изобщо да нарисува лицето на Христос. И това е много силен образ у Мережковский: „Вечерята“ без Христос. И всички казват: Леонардо няма да може да нарисува Бога, защото в него няма Бог. А после той успява все пак да нарисува това лице, изпълнено с божествена яснота.

Ето това, че за Мережковски Бог лежи в плоскостта на, страшно е да се каже, рационалното, в плоскостта на ума и спокойствието – това е много нехарактерно за руската литература. Ние сме свикнали покрай Достоевский, че Бог трябва да се търси в бездните, в опиянението, дори, страшно е да се каже, в убийството. А ето че Бог, според Мережковский, е в образа на Леонардо, в образа на творчеството и познанието, защото и Бог е преди всичко е учен и творец. Това е много неруски поглед върху нещата. Но е много добър поглед върху тях.

Трябва да кажем, че самият Мережковский е малко уплашен от такъв Леонардо, стоящ отвъд доброто и злото. Но нали, господа, и Бог стои отвъд доброто и злото, според както го разбираме ние. Той сам измисля и сам полага своите закони. Той не се подчинява на нашия морал, Той ни е дал този морал. А Леонардо се приближава до Бога, стреми се към Него. И ето такъв Христос, такова разбиране за Бога в руската литература преди Мережковский наистина нямало.

При това Леонардо страни напълно от плътските радости, което е също важно. Разбира се, любовта му е позната, но по своята природа неговата любов е винаги ограничена, той я ограничава ужасно, защото разбира, че любов с такава сила ще изпепели просто своя обект, просто ще го унищожи. Затова отбягва жените. Затова се опитва дори да отдалечи някак максимално и своите ученици, разбирайки, че близостта с него е опасна. Художникът е обречен на самота.

И точно тук е дълбоката и точна връзка на този роман с „Майстора и Маргарита“. Разбира се, Майстора се намира в действителност винаги отвъд доброто и злото и хората трябва да го гонят, и хората трябва да го мразят. Затова най-доброто, което заслужава Майстора, е да го оставят някъде на спокойствие, където да твори. Защото нито на истинската любов, нито на истинското изкуство им е мястото на земята. Не е ясно кога хората ще пораснат за това. Мережковский вярва, че някога ще пораснат, Булгаков, изглежда, е лишен от тези илюзии. Но това, че изкуството трябва да се намира някъде безкрайно отделно от света, е дълбока и страшна мисъл. Именно затова в стихотворението на Мережковский, посветено на Леонардо, поетът казва: „...твоят страшен лик е отпечатан!“. Ликът на страшното, божествено съвършенство.

Може би точно затова „Леонардо да Винчи“ е роман, който днес е толкова тъжно да се препрочита. Разбираме колко безкрайно далече сме отишли като равнище от споровете и борбите през 1901 година. Намираме се от тях не на сто, а на петстотин години! И днес гледаме на това чудо със същия трепет и със същите проклятия, с каквито в началото на романа, в главата „Бялата дяволица“, християнският свещеник гледа изкопаните на хълма чудеса на античната скулптура. Гледа и крещи: „Това е дяволът!“. И когато днес пред очите ни барелеф от Сребърния век бива свалян от някоя петербургска фасада – това е абсолютно същото, което е описано от Мережковски в първа глава, когато християнският свещеник се опитва да счупи статуята на Афродита. Ето с такова чувство гледаме днес на прозата на Мережковский, за която, страхувам се, не сме достойни. Ако изобщо си струва да я препрочитаме днес, то е най-вече, за да разберем колко дълбоко сме паднали.

Лишеният от чудо Нов завет на Толстой не е ли предтеча на рационалността на Мережковский?

Е, в известен смисъл е такъв, защото Мережковский е почти толстоист в много от своите възгледи. Но работата е там, че за Мережковский единственото чудо лежи в плоскостта на художественото, за Мережковский творчеството само по себе си е вече присъствие на Бога и чудо. Толстой се отнасял към творчеството, както знаем, много по-прозаично, а в последните си години – изобщо като към играчка. В останалото, разбира се, Мережковский е рационален. Да, той наистина смята, че вярата е въпрос на разум. Гледна точка, може би малко схоластична, но мога да обясня защо мисли така. Твърде често с ирационални неща – екстаз, халюцинации, се оправдавало зверството. Защото онези хора, които мразят рационалната съставна част на вярата, са най-често зверове, най-често са привърженици на някакви екстатични, много опасни състояния. А Мережковский се интересувал от сектанството, но се отнасял към него доста скептично. Много трудно е да се мине по тънката граница между държавната религия с нейния официоз и екстаза на сектата с нейната безчовечност. И ето, Мережковский преминал, според мене, по тази граница, по това острие на бръснача, защото е и милосърден, и рационален. Аз не обичам изобщо хората, които казват: „О, това е извън разбираемото, о, за това не трябва да се говори, този опит трябва да се преживее“. Ако не можете да опишете нещо, значи то не съществува. На човека му е даден език, за да оформя света, а не да го обърква. И изобщо от тази ирационалност сега няма къде вече да се избяга. Да, ето: „Вие няма да разберете това, не можете да... Това трябва да се преживее“. Всичко може да се каже! И всичко може да се почувства. И литературата ни е дадена за това.

Както казал Блок за Мережковский, така говорел Гьоте за „Месиада“ на Клопщок: „Повече я хвалят, отколкото я четат“. Нима хората нямат нужда от съвършенство?

Да, напълно вярно, съвършенството не е нужно изобщо. Най-съвършеният филм на Чаплин е „Мосю Верду“. Сигурно не зная по-съвършен филм. А той изобщо не е признат и приет от никого. Разбира се, станал култов, но в много тесен кръг. А всички обичат сантименталния „Треска за злато“ или страшно разтегления „Светлините на града“. Знаете ли, съвършенството изобщо не е нужно на никого. Когато препрочитам Мережковский, си мисля постоянно колко добре е написано това, колко много мисли има, колко е ценно. Но ето, да речем, не по-малко любимият ми Куприн с неговите дълги моменти, с глупостите, с ярките му багри, с неговата шарения – ето Куприн, да, Куприн ни е близък, прощаваме му всичко. А Мережковский е студ някакъв. Андрей Кончаловский каза някога много точно: Бах, да речем, или Тарковский, или Бергман – това са катедрали, но хората обичат Фелини, защото Фелини е цирк. И наистина, Мережковский е катедрала, рационално построена, строга, умна! И нещо ми подсказва, че ако в нашия живот имаше повече такива катедрали и по-малко цирк, този живот щеше да бъде по-осмислен и по-малко кървав.

(Следва)

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА / ЗА ГАДНАТА ПРИРОДА НА КАРМАТА / МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ / СЪВСЕМ МЛАДИ ГЕНЕРАЛИ

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ГЛАВНИ ВОЕННИ ГЕРОИ

Веднъж, не е толкова важно защо, ми се наложи да си изясня кой се счита за главен военен герой в различните държави. Не според някаква емоционално-субективна оценка (за някого може и генерал Власов да е герой), а по чисто обективен, дори формален критерий: броя и ранга на получените награди.

Резултатът от търсенето се оказа като цяло предвидим, но в същото време криеше една приятна изненада. Защо изненада и защо приятна – за това после. Първо за предвидимото.

Руски национални топ герои са, естествено, нашите храбри пълководци. Кой да получава висши награди, ако не висшите началници?

Веднага се вижда, че е герой

В дореволюционна Русия рекордьор по отличия бил М. И. Голенишчев-Кутузов-Смоленский, светлейши княз и фелдмаршал.

В съветската история – Г. К. Жуков. Няма начин да не е той.

От приблизително същия ранг, макар и по-малко известен, е най-награждаваният в историята французин: армейският генерал Марсел Бижоар (1916–2010).

У германците това е летецът ас от Втората световна война Ханс-Улрих Рудел.

У американците е лейтенант Оди Мърфи, безразсъден gun-fighter от армията на Айзенхауер.

Генерали, летци и каубои – това е очаквано и общо взето разбираемо. Но ме удивиха и зарадваха англичаните.

За цялата им история най-много ордени и медали получил ефрейторът от Първата световна война Уилям Харолд Колтман (1891–1974), награден включително и с най-високото отличие – кръста „Виктория“, който се присъжда най-често посмъртно за изключителни прояви на героизъм.

Днес в цяла Великобритания има само седем души, носители на кръста „Виктория“.

За сравнение: у нас Героите на Русия са около петстотин.

И поразителното в случая не е това, че рекордьор сред британците е един обикновен ефрейтор, а това, че този войник никога не убил никого, нито веднъж не стрелял и изобщо отказал да вземе в ръцете си оръжие. Защото бил сектант и противник на всякакво насилие. При все това Колтман отишъл на война като доброволец, защото несъпротивата срещу злото с насилие не противоречи изобщо на патриотизма.

Трябва да отдадем дължимото на командирите на упорития пацифист. Не изправили Колтман пред военен съд, а му връчили санитарна носилка, лента с червен кръст и го пратили на бойното поле – под вражеския огън.

Герой, без да убие нито един немец!

По време на войната Колтман спасил безброй много ранени. Веднъж, по време на едно особено кръвопролитно сражение, безстрашният санитар сновял между фронтовата линия и тила в продължение на 48 часа.

Вероятно някой ангел пазел чудатия ефрейтор. Той се върнал от войната невредим и работил след това дълги години като градинар.

Обичам много историите за безусловно положителни герои и то с щастлив край!

Е, и англичаните са също са за похвала, разбира се. Германците, французите или нашите нямаше да му мислят много – щяха да разстрелят смотания пацифист и толкова.

(Следва)

ПОРТРЕТНА ФОТОГРАФИЯ НА КЛАРЪНС ХЪДСЪН УАЙТ

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Gemini 3 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Кларънс Хъдсън Уайт (1871–1925) е американски фотограф, преподавател и член-основател на движението "Фотосецесион". Израства в щата Охайо, където му влияят основно неговото семейство и социалният живот на селската Америка. Започва да се занимава с фотография, след като посещава Световното изложение в Чикаго през 1893 г.

Въпреки че е напълно самоук в областта на фотографията, в рамките на няколко години Уайт става международно известен със своите снимки, уловили духа и сантименталността на Америка в началото на ХХ век. С нарастването на популярността на неговите фотографии, Уайт е търсен от други фотографи, които често пътуват до Охайо, за да се учат от него. Той се сприятелява с Алфред Стиглиц и помага за утвърждаването на фотографията като истинска форма на изкуството.

През 1906 г. Уайт със семейството си се премества в Ню Йорк, за да бъде по-близо до Стиглиц и неговия кръг, както и за да популяризира допълнително това, което работи. Докато е там, започва да се интересува от преподаване на фотография и през 1914 г. основава училището по фотография „Кларънс Х. Уайт“ – първата образователна институция в Америка, в която се преподава фотография като изкуство.

Поради изискванията на преподавателските му задължения фотографската дейност на Уайт намалява и той създава малко нови творби през последното десетилетие от живота си. През 1925 г. получава сърдечен удар и умира, докато преподава на студенти в Мексико Сити.