„ГОДИНА БЕЗ ЛЯТО“

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Пет смъртоносни климатични аномалии в историята на Европа.

Гонени от жаждата

„Късното завръщане на елините от Троя предизвикало толкова силни раздори, че много микенци били изгонени от градовете си“ - пише древногръцкият историк Тукидид. След това отслабените микенски градове четири пъти, според Херодот, били подложени на нападения от дорийците, докато не били напълно завладени. В Гърция настъпили тъмни векове.

Руините на двореца в Тиринт

В много отношения известните историци били прави, но в някои неща все пак сгрешили. Дорийците наистина завладели гръцките земи, но микенските градове не паднали под техните удари, а били доброволно изоставени от своите жители. Микенците не били прогонени от завоевателите, а от сушата, убедени са съвременните изследователи.

Почти цял век бил необходим, за да бъдат изтласкани измъчените от глад и слаби реколти гърци от Пелопонес. Опасният враг действал бавно и изтънчено, карайки градовете да воюват помежду си и да се съсипват взаимно. Последвалата епидемия от чума довършила започнатото — разрушила окончателно древната Микенска цивилизация.

Дъждовете през XIV век

През 1315 година Европа страдала от непрестанен дъжд. Дъждът станал първото от многобройните бедствия, стоварили се върху нея през злополучния XIV век, и едно от най-съкрушителните. Поради застудяването и валежите през 1315-та почти нямало реколта и хората едва преживели зимата. На следващата година историята се повторила.

Питер Брьогел Стари, "Триумф на смъртта"

Тя ще се повтаря чак до 1322 година. Историците по-късно ще нарекат случилото се "Великият глад" и ще го свържат с настъпването на Малкия ледников период. А междувременно ежедневно умират хиляди хора, цените продължават да растат. Стотици скитници се събират в банди и причиняват навсякъде такива разрушения, които не са по силите на редовните армии да спрат.

Бедствието успяла да избегне само Южна Европа — земите на Италия, Испания и Византия. Но зле уредената търговия и безкрайните военни конфликти не позволили да се използват ресурсите на тези страни. По време на глада населението в градовете на Северна Европа намаляло с 10−25%.

Студът и Северната война

За най-студена зима през последните 500 години е прието да се смята зимата на 1708-1709 година. Замръзнали Сена и Темза, покрили се с лед крайбрежните води на Англия и дори на Адриатическо море в околностите на Венеция. Говорело се, че рибата замръзва в реките, а птиците падат по време на полет. Само в Париж през тази година, според някои данни, загинали 24 хиляди души. Студовете достигнали дори до източната част на Северна Америка.

Единствено истинският „крал на севера" Петър I успял да извлече военна изгода от страшната зима. 1709 година била кулминационна за Северната война. Студът унищожил почти половината от армията на Карл XII, която по това време водела бойни действия в Украйна. Това, както и трудностите с доставките, предопределили победата на руските войски при Полтава.

Най-студената година в историята

„Година без лято" или „Хиляда и осемстотин смъртоносно замръзналата" – така нарекли 1816 година в Европа и Америка. Зимата тогава продължила до април, но и след това лятото не настъпило. Във Франция и Германия валели дъждове от май до август почти без прекъсване.

Цялата пшеница и зърното изгнили, посевите били поразени от мораво рогче, което в големи дози причинявало отравяния и мъчителна смърт, а в малки – силна болка, умствени разстройства и агресивно поведение. Французите купували хляб от Русия в огромни количества, но той все не достигал. В Европа цените на хляба се увеличили десетократно. Започнала масова емиграция от Германия към Новия свят.

Шарл Лейкер „Холандски зимен пейзаж"

Днес е прието да се смята, че причина за метеорологичната аномалия било изригването на вулкана Тамбора на индонезийския остров Сумбава през 1815 година. Изригването било 70 пъти по-мощно от взрива на атомната бомба в Хирошима, а броят на загиналите възлязъл на 71 хиляди души – повече, отколкото са загивали от изригване на вулкан, когато и да било. Частиците сярна киселина и пепел, изхвърлени от вулкана, обгърнали голяма част от планетата с непроницаем за слънчевите лъчи слой. Този слой станал причина за лошото време.

Големия смог в Лондон

Медицинският персонал бил на предела на силите си, лекарствата не стигали, а пострадалите продължавали да пристигат. През 1952 година само за един месец в Лондон починали около четири хиляди души, а в течение на следващата година – 12 хиляди. Но този път причината не се криела в аномална жега, студ или глад. Бедата дошла от добре познатата лондонска мъгла.

В началото на 50-те години печките в Лондон се отоплявали с евтини следвоенни въглища с високо съдържание на сяра. През декември настъпили студове и над града се издигнал гъст смог. Той затруднявал движението по пътищата, водейки до аварии. Прониквал в дрехите и косите, влизал в къщите. Не бил възможно да се скриеш от него. Уличните лампи и фаровете почти не подобряваха видимостта по пътищата.

Големият смог в Лондон, 1952 година

Учените обясняват, че Лондон по това време се намирал под влиянието на антициклон, при който студеният въздух се оказал под слой топъл въздух. Под получилия се похлупак се събрала мъгла, а димът от комините я оцвети в жълто-сив цвят, поради което мъглата получила прозвището "грахова супа".

Трагедията подтикнала градските власти към създаването на съвсем нова система за отопление без използване на въглища, но на мястото на дима от печките дошли изгорелите газове от автомобилите и след 10 години историята се повторила.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1993 г. / МИР / НЕЛСЪН МАНДЕЛА

Нелсън Мандела (Nelson Mandela)

18 юли 1918 г. - 5 декември 2013 г.

Мир (заедно с Фредерик де Клерк)

(За работата му за мирно прекратяване на режима на апартейд и за полагането на основите на нова демократична Южна Африка.)

Ранни години

Нелсън Мандела е роден на 18 юли 1918 година в Мвезо, малко селце в южноафриканската провинция Източен Кейп. Истинското му име е Ролихлахла Мандела, а името “Нелсън” му е дадено от учител по време на училището, което посещава по британската колониална система. Мандела произхожда от племето тембу. Още като дете вижда неравенството в обществото, в което чернокожото мнозинство е подтиснато от бялото малцинство чрез системата на апартейд.

Влизане в политиката и борбата срещу апартейда

Мандела учи право в университета във Форт Хеър. През 1944 г. става съучредител на Младежката лига на Африканския национален конгрес (АНК). По това време АНК започва да се бори още по-активно срещу политиката на апартейд – строг расов режим, наложен от правителството на бялото малцинство, който дискриминира чернокожото население в почти всички аспекти на живота.

След 1948 г., когато апартейдът става официално държавна политика, Мандела и неговите съмишленици започват да организират мирни протести и кампании за гражданско неподчинение. Но във времето, когато правителството увеличава репресиите и насилието над противниците си, АНК преминава към по-радикални действия, включително саботажи срещу инфраструктурата. Мандела играе ключова роля в ръководството на тази съпротива.

Затворнически години

През 1962 г. Мандела е арестуван и осъден на доживотен затвор през 1964 година по обвинения в държавна измяна и саботаж. Той прекарва 27 години в затвора, от които значителна част на остров Робен, в Южна Африка. Животът му там е тежък – малка килия, лоши условия и принудителен физически труд в каменоломни. Въпреки това, Мандела става вдъхновение за милиони хора в Южна Африка и по света.

Затворничеството не спира усилията му за мирна промяна. Докато е в затвора, поддържа контакт с лидери на АНК и участва в преговори с правителството, което започва да осъзнава, че апартейдът е неустойчив.

Освобождаване и преговори

През 1990 година, под международен натиск и след вътрешни протести в страната, тогавашният президент Фредерик де Клерк освобождава Мандела от затвора. Тогава Мандела се ангажира да води страната си към мирно премахване на апартейда. Той изиграва ключова роля в преговорите с правителството на белите лидери. Преговорите не са лесен процес, но с времето той и де Клерк успяват да постигнат споразумение.

Апартейдът е премахнат официално през 1994 г. като резултат от изцяло демократичните избори, в които участва населението от всички раси.

Нобелова награда за мир (1993 г.)

Нелсън Мандела и Фредерик де Клерк получават Нобелова награда за мир през 1993 година за техните „усилия за мирното прекратяване на режима на апартейд и за полагането на основите на нова демократична Южна Африка“. Тази награда е признание за значителната им роля в прехода от едно репресивно управление към демократичен ред.

Президентски пост и наследство

През 1994 г. Нелсън Мандела става първият демократично избран президент на Южна Африка. Той служи като президент до 1999 година, насочвайки усилията си към помирение между различните расови и етнически групи и за изграждане на нови демократични институции. Една от най-емблематичните му инициативи е създаването на Комисия за истина и помирение, която има задачата да проучи престъпленията, извършени по време на апартейда.

След като се оттегля от политиката, Мандела продължава да работи за различни хуманитарни каузи, като борба с бедността, образование и кампания срещу ХИВ/СПИН.

Личният живот и кончина

Нелсън Мандела е човек с дълбоки принципи и изключителна воля. Той се жени три пъти и има шест деца. Мандела умира на 5 декември 2013 г. на 95 години, като светът отбелязва неговата смърт с траур и признателност за постиженията му.

Заключение

Нелсън Мандела остава символ на свободата, човешките права и неотразимия дух. Той доказва, че дори най-несправедливата система може да бъде преодоляна чрез решителност, постоянство и вяра в помирението. Неговият принос не само за Южна Африка, но и за световния ред, го прави един от най-великите лидери в историята.

РАЗКАЗАЛ: GPT-4.0

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ (1)

Превод: Claude 3.7 Sonnet

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

Глава 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

Глава 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 4

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ

В нашия преглед на историята на Израил от Петокнижието до историческите книги наблюдавахме ситуации, в чийто център отново и отново са водачите на народа на Израил: Моисей, Исус Навин, многобройните съдии и царе. Разбира се, според този принцип са написани немалко истории: с акцент върху силните на деня, върху техните действия и лични качества. Но по времето на царете в Израил се появил герой от друг тип – не политически водач на народа, а критик, който наблюдава управлението на народа и неговите ръководители отвън. Този герой носел наименованието пророк.

ПОЯВА НА ПРОРОЦИТЕ

Вече видяхме някои препратки към „пророците“ в Петокнижието. Моисей бил пророк. Във „Второзаконие“ (13, 18) се изразява опасение, че ще се появят лъжепророци. Но разказите за пророци не се срещат често, докато не навлезем по-дълбоко в историческите книги (започвайки от Първа и Втора книга „Царе“). Пророците излизат на преден план особено по времето на разделеното царство, както е описано в Трета и Четвърта книга „Царе“.

Английският термин „пророк“ означава нещо като „представител“. Пророк е този, който „предава“ послание от Господа на отделен човек, на група хора, на целия народ или на други народи. Древноеврейският термин, който се превежда като пророк – „нави“, – означава вероятно „този, който е призован“ от Господа. Пророците смятали себе си за специално призовани или избрани от Бога, за да говорят от Негово име. В Еврейската Библия такива хора са наричани често „прорицатели“, защото им се откривало божествено видение, което можели да предадат след това подробно на хората.

Причината, поради която пророците започнали да се появяват по време на Царството, била тази, че те действали като божествени критици на курса на политическите дела. Видяхме как авторът на историческите книги оценява лично царете: не въз основа на тяхната външна и вътрешна политика, на успехите на военните им кампании, на компетентността на икономическата им политика, а въз основа на техните религиозни предпочитания. Ако царят, следвайки Давид, почитал и поддържал само култа към Яхве, той бил добър цар. Ако обаче царят, следвайки например Йеровоам, позволявал или организирал култ към други богове, той бил лош цар. Пророците поели подобни задължения: те оценяват царете (а също и народа като цяло), основавайки се на техните религиозни предпочитания. За пророците, както и за автора на историческите книги, тези предпочитания са неразделни от политическите реалности. В Четвъртата книга „Царе“ и Израил, и Юдея са унищожени не поради некомпетентна външна политика или поради слабост на армията, а защото царете не се подчиняват на Яхве. Пророците от Еврейската Библия споделят същото мнение: престъпните религиозни предпочитания водят до катастрофални политически (и личностни) резултати.

След Мойсей, първият значителен пророк, на сцената се появява (на останалите преди него се падат епизодични роли) не друг, а Самуил. Самуил е не само съдия и избраник на царете. Особено се подчертава, че той е пророк. Как бил избран за пророк още като юноша, се разказва в Първа книга „Царе“ (3), където в общи линии се дава представа за това какво означава да бъдеш пророк в Израел.

По това време първосвещеник бил Илий, а младият Самуил служел в храма като негов помощник. Господ повикал Самуил през нощта и след известен размисъл (защото не успял да разбере първоначално кой го вика по име) Самуил осъзнал, че с него говори самият Господ. След това показал на Бога, че е готов и желае да го слуша. Господ му съобщава лоши новини. Тъй като синът на Илий се държи безнравствено, Бог ще накаже цялото му семейство. Самуил съобщава тази новина на Илий, която, разбира се, впоследствие се оказва вярна. Филистимляните нападат Израил и отвличат ковчега на Завета (вече знаем, че ковчегът, както се смятало, е проводник на необикновена, божествена сила; сега обаче той не е в състояние да защити израилтяните). Синовете на Илий са убити, а след това умира и той. Самуил е предупреден предварително, той предава новината, която се оказва вярна. Така се случва с пророците. В повествованието това става общоизвестно: "И цял Израил узна... че Самуил е удостоен да бъде пророк Господен" (1 Царе, 3: 20).

Акцентът тук се поставя върху това, че той бил пророк, заслужаващ доверие. Проблемът с пророчествата се състои в това, че практически всеки може да обяви себе си за "представител" на Бога. Но само някои са такива в действителност.

Тук трябва да отбележа едно важно нещо относно древните пророци на Израил. Вярно е, че отчасти това, което те възвестяват, е предвиждане. Обикновено, както ще видим, те обявяват, че Израил или водачите на Израил са съгрешили спрямо Яхве и затова Той ще ги накаже, както в случая със семейството на Илий. Но предсказанията на пророците са тясно и непосредствено свързани с текущи събития, на които са съвременници. Пророците на Древния Израел не гледали в кристална топка в очакване на видения за това, което ще се случи след стотици и хиляди години, както понякога погрешно го представят религиозните автори днес. Пророците били хора, избрани от Господ, за да възвестяват Неговото слово в особените обстоятелства, при които живеели. Затова, за да разберем пророците в Еврейската Библия, трябва да разберем какъв е бил контекстът във всеки един случай, каква е била ситуацията, към която се обръщали.

Пророците разказвачи: Илия и Елисей

Има няколко пророци, появили се в повествованията на историческите книги, които не са оставили никакви записи (за разлика от класическите пророци в Еврейската Библия – така наречените "късни Пророци", които скоро ще започнем да обсъждаме). Тези хора били избрани от Бог, за да осъдят народа, неговите управници и/или неговите религиозни водачи, включително "лъжепророците". На тези "пророци разказвачи" било дадено правото да предават посланието на Господ и като доказателство за своята сила те можели да правят чудеса. Най-известни са Илия и неговият наследник Елисей. (Техните истории могат да се намерят в Трета книга „Царе“, 17 и в Четвърта книга „Царе“, 13.)

Илия се появява за първи път по време на управлението на лошия цар на Израил Ахав, който поддържал и участвал в култа към ханаанския бог Ваал. Според автора на историческите книги, "Така Ахав направи повече, за да разгневи Господа, Израилевия Бог, от всичките израилеви царе, които бяха преди него" (3 Цар., 16: 33). Илия се появява на сцената неочаквано и обявява, че скоро ще настъпи суша. И настъпила суша. Скоро става ясно защо се е случило това. Както Илия казва по-късно на Ахав: "Вие презряхте заповедите на Господа и вървите след Ваал" (Пак там, 18: 18). Тук виждаме пророк, който се конфронтира с водача на народа заради религиозните му предпочитания. Подобна история ще се повтаря отново и отново в Еврейската Библия.

Както Яхве има свои пророци, така има и Ваал, ханаанският бог, когото отстъпниците от народа на Израил често избирали за поклонение. Илия предизвикал пророците на Ваал на своеобразен дуел между пророци, за да докаже кой е истинският или поне по-могъщият бог. Като събрал всички израилтяни заедно, Илия ги укорява: " Докога ще куцате на две страни? Ако Гопжд е Богът, следвайте Него; а ако е Ваал, следвайте него!" (Пак там, 18: 21). За да помогне на народа с избора, Илия предизвикал 450 пророци на състезание: за истински пророк ще бъде обявен този, който успее да запали дървата на олтара за пренасяне в жертва на бик, без да им поднася огън. 450-те пророци на Ваал опитали силите си, но не успели да изпълнят изискването. След това Илия направил свой олтар, подготвил дървата и бика, полял цялата конструкция с четири ведра вода (за да бъде изумлението още по-голямо, когато всичко това се запали), призовал Господа, от небето паднал огън и унищожил изцяло всичкото приношение – бика, дървата, олтара, водата и т. н. Народът хванал пророците на Ваал и Илия ги убил до един.

Това задава тона за приключенията на пророците разказвачи, за които е разказано много добре в тези книги. Елисей става ученик на Илия (Пак там, 19: 19–21) и в хода на тези истории и двамата вършат впечатляващи чудеса – по чуден начин умножават храна, карат железни брадви да плуват по водата, лекуват болести, възкресяват мъртви (вижте отстъплението „Пророците чудотворци"). И всичко това може да се разглежда в контекста на политическата критика: водачите на Израил са довели народа до религиозно отстъпничество и Господ е недоволен. Народът трябва да се откаже от почитането на Ваал и да почита само Яхве. В противен случай ще се случат ужасни неща. Тези, които са застанали на страната на Яхве, напротив, могат да очакват чудеса. В края на живота си Илия, както ни се казва, е взет на небето в огнена колесница, така че той не е умрял и никога няма да умре (4 Царе, 2). Елисей поема щафетата от своя учител, продължавайки критиката и вършейки чудеса.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Пророците чудотворци

Днес много читатели на Евангелието от Новия Завет вярват, че ако Исус е извършил всички онези чудеса, които му се приписват, то той със сигурност е бог. Кой друг притежава силата да накара природата да му се подчинява или да лекува само с дума или докосване, или да възкресява мъртви? Този, който извършва всички тези неща, трябва да е Господ в плът. Нали така?

Тези, които са прочели внимателно Стария Завет, знаят отговора на този въпрос. В Еврейската Библия пророците на Господа – като Мойсей, Илия и Елисей – могат да правят удивителни чудеса, които всъщност много приличат на приписваните на Исус. Не защото всеки от тях е бил Бог, слязъл на земята, а защото силата на Господа се проявявала чрез тях. Така, в повествованието на Трета и Четвърта книга „Царе“ виждаме как Илия и Елисей вършат умножаване на хлябовете, за да нахранят нуждаещите се (3 Царе, 17: 8–16; 4 Царе, 4: 42–44; сравнете с умножаването на хлябовете от Исус); карат природата да се подчинява на техните заповеди (3 Царе, 17: 1–6; 18: 41–45; 4 Цар, 6: 1–7; сравнете с това как Исус усмирява бурята); лекуват болни (4 Царе, 5: 1–4; така прави и Исус) и дори възкресяват мъртви (3 Царе, 17: 17–24; 4 Царе, 4: 8–37; както и Исус). В края на живота си Илия се възнася на небето жив (4 Царе, 2: 1–12).

Исус прави чудеса, както е описано у Матей, Марк и Лука, не защото е Господ Всемогъщ. А защото е пророк на Господа. Така го разбират дори тези, на които е помогнал, както е казано в Евангелието от Лука (7: 11–17), когато Исус възкресява от мъртвите едно момче и тълпата в отговор не Го нарича Господ, а възкликва: "Велик пророк се издигна между нас".

(Следва)

ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО - IX

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Claude 3.7 Sonnet и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК: I; II; III; IV; V; VI; VII; VIII

„ПАНДО КЛЯШЕВ / ОСВОБОДИТЕЛНАТА БОРБА В КОСТУРСКО“ в „Библиотека на Павел Николов“

IX.

Ново ръководително тяло на Костурския район. Гоце Делчев в Костурско. Женско комитетско дружество в Смърдеш.

След като затвориха Павел, беше Москов назначен за районен ръководител в Костурско. Аз бях учител в Смърдеш и центров ръководител на околните села. Чакаларов имаше мисията по пренасяне на пушките. Това беше комитетът. Михаил Николов, който уж беше заместник на Павел Христов, заглъхна в селото си Бобища и никой не чу за него нищо. Всичко ставаше около и в Смърдеш.

Чакаларов замина за Битоля с цел от там да иде в Гърция, за да продължи работата с пушките. Началството в Битоля наопаки връща Чакаларова в Костурско, като го натоварва да ce погрижи, за да се съвземе организацията. Той с мене, Кузо, Михаил, Николов и Москов съгласно с туй образувахме управително тяло на Костурския район. Всички бяхме равноправни — и така остана докрай.

Около 26 октомврий, както вече разказах, прекараха Иванча от Корча за Костур. Москов, Чакаларов и аз бяхме решили да заловим пътя и да ги пипнем, обаче мене срещна потеря, гони ме, стреляха и едвам се спасих в селото Смърдеш. Така се осуети планът да унищожим Иванча, понеже бе минал по друга посока. След това вече се заловихме с реорганизация на района. И четата щяхме да разчистим с по-здрави елементи. Мих. Николов беше наново назначен учител в Костур. Поверихме воденето на четата на Петрова. Коте се беше отделил. Натоварихме Петрова да се справи с Коте, но той не рачил да извърши тая заповед (четата на Коте имаше13 души — разни разбойници).

Тогава ненадейно пристигна Делчев с Марко войвода в Кономлади. С цялата чета отидохме и се срещнахме с Делчева. Делчев пръв път беше дошъл в Костурско — около 20 ноемврий. До тогава знаехме, че Делчев е виден висш ръководител, какъвто знаехме и Груева.

Делчев се залови да изправя работите първом в Кономлади: имаше тук яжби, кражби, безчинства помежду им и пр. Кономладчани беха само в едно добри: храбри и готови на услуги. Делчев прави подробно следствие по всички произшествия в селото: кражби, безчестия и пр. Цялото село разбра, че е до- шел най-големият човек, началникът на организацията. «По-голем от него нема". Делчев покани селяните, който има да се оплаква нещо от некого, да се яви при него: тогава за пръв път се тури начало на туй, по съдебни дела да се обръщат към управително тяло, като се запрети вече на селяните да се съдят в турски съдилища. Делчев в мое присъствие и на Марко, Чакаларов, Москов, Стефо Кузов и един битолски тогава ръководител, Георги Пешков, — в частна къща правеше следствие и пресъждаше, а четата изпълняваше. Делчев бе дошел само с един другар (Иван Манолев), а Марко с четата си (13 души). Хората безпрекословно изпълняваха решенията на Делчева. Скоро се решаваше — в един час — най-голямото дело. Бързо се повикваха свидетели. Имаше много помирявания. След като се свърши всичко, направи се събрание на цялото село — само мъже. Покръстиха се всички непосветени. Наведнъж се покръстиха около 30 души, дадоха клетва наедно в черква, вечерно време, на групи по 4-5 души, пред всички в общото събрание. Обикновено Марко ги подвеждаше под клетва. Делчев държа реч, също Москов. Делчев им изрисува положението, изрисува миналото на кономладчани по разните разкази, подкани ги да се сплотят и пр.

Уреди се управително тяло; назначиха се десетници, изясниха се правата и длъжностите. Управителното тяло биде натоварено в бъдеще със съдебна власт да разрешава споровете. „Не е хубаво, казваше Делчев, сега, когато ние представляваме такава една сила, да идем да се съдим при турците, а всичко ние трябва да вземем в свои ръце“.

Като описахме на Делчев делата на Коте, които потвърдиха Марко и Георги Пешков, поискахме да се накаже Коте, който тъй също беше повикан и присъствуваше в селото (в отделна къща) със своята чета. Той се вижда с Делчева. Делчев се съгласи и реши се оше вечерта, когато щяхме да се разотидем, да се нападне Коте (Коте, Петров и Геле от Търсье се намираха в същата къща, където беше Делчев).

Но преди да се извърши туй, известиха ни, че сме предадени в Костур и че аскер иде. Чакаларов настояваше да се изпълни присъдата още същата вечер. Делчев не искаше да се бърза и така не стана нищо, защото набързо се преместихме в ближното село (1¼ час) Поздивища. Георги Пешков се върна през Лерин за Битоля, но в Лерин беше уловен и арестуван. В Кономлади беше дошъл и Славейко Арсов, за да постъпи в Марковата чета (Арсов, сетнешен Ресенски войвода). Аскерът заобиколи Кономлади, претърси всичките къщи и нищо не откри. За да отвлечем вниманието на аскера, бяхме решили да нападнем бащата на Траяна в с. Руля. Отидоха четници с Коте и Чакаларов и свършиха тая работа. И след това Делчев вече беше наклонен да прости Коте. Чакаларов за пръв път беше извършил такова нещо пред четници; беше го съсякъл на парчета. Митре пръв път беше видял такова нещо, и като дойде, казваше за Чакаларов, че бил страшно жесток човек. Аскерът от Кономлади веднага се притече в Руля да лови комити. В това време пък Чакаларов с Митре и с някои лерински четници веднага влиза в Кономлади и наказват със смърт двете жени, които ни бяха предали в Костур, но за които ни бяха известили, и една още, поради развратния ѝ живот, за да се внуши на всички развратни жени да се стреснат.

След тая случка бимбашията, като видя, че стават касапници само заради него, дръпна се с аскера в Костур и не продължи вече следствието. Идването на Делчева, тия убийства и дръпването на аскера, всичко туй повлия и на малодушните, и всички се убедиха, че сериозно и голямо нещо се готви и че тук няма шега. Голямо сътресение беше произвело и едно убийство, което беше извършил Кузо на 8 ноември (преди да дойде Делчев) в сред село Загорчани, като уби гъркомана Карамачо, българин, предател и як стълп на гърцизма. Всред село Кузо и няколко четници го срещат, изгърмяват, пада и му смачкват главата с кундаците.

Ние се дръпнахме след това в Дъмбени, където в присътствието на Делчев стана изследването на четниците и водителите на техните грехове. Тук се разгледаха делата и на Коте. В резултат Делчев се произнесе, че Коте е заслужил смърт, но че предполага у него доста още съвест, че ще се стресне и че в бъдеще ще бъде добър работник, та го прощава. Коте се призна, но се извиняваше, че нямал до тогава човек да му разясни всичко и да го убеди, че такава тежка е била отговорността. Обеща занапред да бъде послушен. Делчев, за да следи по-добре поведението му, реши да го вземе за 1-2 месеца със себе си, и сетне да го повърне назад.

И така всички четници, след като се разгледаха греховете им, се успокоиха. Някои заминаха за Гърция по решението на събранието, за да се махнат от там, едни, защото бяха негодни за в чета, други, защото бяха семейни и трябваше да си поддържат семействата си и пр.

Останалите вкупом отидохме в Смърдеш на 3 декември. И тук Делчев повтори същото, което направи в Кономлади и прибра много пари от разхвърлените по по-заможните селяни с разписки пари. Уреди селските комитетски сметки. До тогава аз ги водех, неопитно и нередовно. Делчев показа как да се водят, като ги повърна и се разписах. Направи общо събрание, в което разубеди селяните относително времето на въстанието, за което много беше ги заблудил Петров със своята агитация. Държа реч и съживи духовете, дори предизвика ентузиязъм. С разрешение на Делчева в Смърдеш се основа и женско комитетско дружество, с цел да помага: с дрехи, куриерки, прикриване и пр. По тоя въпрос, за женското дружество, бехме разделени: аз и Кузо бехме за, Чакаларов и Москов против, главно от страх да не би да се появят клюки, особено като веднаж е имало история с учителките и войводата Горанов.

Тъкмо по това време излиза от затвора Лазо Поп Трайков, дохожда при нас, първом в Дъмбени и върви с нас и Делчева по селата. Като бехме в Смърдеш, Чакаларов и Москов беха пратени под Дъмбени да пресрещнат Сафедин ага от Св. Неделя. А пък Марко с четата и Кузман Стефов беха отишли в Брезница да поставят организацията на нови начала. Главно, че сега вече всичките селяни вземат участие, и жените знаят, всички се чувствуват еднакво виновни и еднакво привързани. Не можеха да премахнат Сефедина, не минал. Между туй случайно дохажда аскер, около 15 декемврий да търси Кляшева и други „фирари" (= нелегални, „неблагонадеждни"; фирар буквално значи човек, търсен от правителството и неуловен). Изплаши се целото село никой не идва при нас. Първият ден не правиха обиск. Марко, който обожаваше Делчева, като чул, че влезли войски в Смърдеш, за да не се случи на Делчева нещо, решил да нападне Касъмовите кехаи в Брезница денем, за да отвлече войската там. Селяните обаче го молили да не прави туй. Затова Марко проводил хора до Смърдеш да подслушват, чуват ли се гърмежи и какво става, та по това да се управлява. Писа ни и две писма. После през нощта ние се измъкнахме през войската в планината. С нас беше и Лозана Фотева „фирарката" (беше я издал Иванчо). Аскерът си замина. Ние потеглихме за Дреновени и от там щяхме да идем на Пополе. Беше около 17 декемврий. В Дреновени Коте помоли Делчева да го пусне да иде в Руля да се сбогува с домашните си, понеже, както се каза, Делчев щеше да го вземе със себе си. Дадохме му една лира и с Митре Влашето и с четници замина Коте за Руля, а ние за Вишени. Във Вишени имаше пак съдебни дела и пр., тържествено събрание. Тук имаше и знаме та имаше и целуване на знамето. Държаха се речи, обяснява се целта на делото, общо насърдчаване. Селски чети тук още нямаше. От там заминахме: аз и Делчев с една част от четите в Черешница, а Москов, Чакаларов и Поп Трайков в Блаца. И тук също. Сетне се прибрахме в Загоричани за Божик. Тук научихме от едно писмо от Митре, че Коте се отказал от Делчева, че не не иска да слуша и че те си идат без него.

В Загоричани пак стана събрание. Аз отидох да правя събрание в Бобища, гдето не беше стъпвала чета, - също и в Бомбаки и Куманичево, гдето също така пръв път влизаше чета. Стана голямо раздвижване. Тук дойде Георги поп Христов от Битоля да се срещне с Делчева и още Христо Силянов от Гърция.

Чакаларов, като остана в Костурско, без да питат него пращат Силянова от Битоля в Атина да продължи работата на Чакаларова по пушките. Баща му на Салянов е охридчанин, женил се е в Цариград за гъркиня, умрял млад. Останал Христо със сестра си и по-голям брат между роднини на майка си, поотраснал като гърче и сетне постъпил в сръбското училище в Цариград, че сетне дохажда като български стипендият в III кл. в Солун. Той после свърши гимназията заедно с мене в Битоля. Беше една година учител и ръководител в Прилеп, а през ваканцията 1901 г. бил в Атина, както се каза. Тук, понеже не могъл да направи нищо, нямайки опитност и връзките на Чакаларова, се върна разочарован, без да свърши нещо.

В Загоричани най-сетне се яви пред Делчева и Михаил Николов, който до тогава се потайваше в Костур. На новата година в Загоричани беше се направило вече събрание. Имаше в селото карнавали, сир. ходят преоблечени, играят, веселят се. Тогава влиза в къщата, гдето беше Петров, и гъркоманинът Илко Поп Анастасов, бивши гръцки учител, а тогава преоблечен в расо, без да е запопен, - в качество на шпионин на гръцкия владика, и съглежда четниците в къщата. Те го улавят, подиграват го, заканват му се и го изпускат. Той право в Куманичево, гдето има турци. Хвърлил расото и шапката, облякъл турски дрехи и казал от днес нататък аз не съм християнин, тичайте, известете на правителството, че в Загоричане се крият комитите.

Обадиха ни своевременно. Излязохме в планината срещу 2 януарий. Студено беше. Аскерът обискира селото и улови няколко души, между които и учителката Маслина Грънчарова, отведе ги в Корча, гдето бяха осъдени на три години затвор. Сетне след една година ги амнистираха.

Преди това Делчев предложи да се яви някой доброволец, да убие Траяна в Костур. Нае се едно момче Христо. Момчето каза на Марков на тръгване, че има къща в Лерин, да я продадат за комитета. Имал и жена.

Христо убива Траяна и избягва. Аскерът, връщайки се от Загоричани, узнава за убийството, тръгва да го гони. Един влах срещнал Христа на кон; Христо не се сетил да свали влаха и да възседне коня. Бимбашията среща влаха, узнава от него, на къде минал Христо. Бимбашията възседа коня, настига Христо. Той залега, става престрелка, настига и аскерът и Христа го убиват. Носиха го в Костур, викаха хора от селата да го познаят, но понеже беше от Лерин, от Марковата чета, никой го не позна, и след 4 дена го погребаха в Апоскеп. Гърците не позволиха да се погребе в града.

Подир това пак се събрахме в Загоричани. Разпределихме работата така:

Четата се разделя на две: едната ще действува в Корещата; за старши на тая чета биде назначен Митре (като военна сала), а за началници на четатата и ръководители на района - Москов и Чакаларов.

Втората чета - старши Петров, а Кузо и аз началници и ръководители - за в Пополе.

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (9)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 4

Време: Пладне.

Място: Редакциите на вестниците "Фриман" и "Ивнинг Телеграф", центъра на града, близо до колоната на Нелсън, точно на север от Лифи.

Действащи лица: Сред всичките — Блум, дошъл да публикува рекламна обява за Александър Кийс (англ. Ключове – бел. П. Н): прекрасни помещения с лиценз за търговия, винен магазин или пивница. По-късно, в глава 5, Блум ще отиде в Националната библиотека за една рисунка: два кръстосани ключа, емблема на Къщата на Ключовете, като се нарича парламентът на остров Ман — намек за самоуправление за Ирландия. В редакцията влиза Стивън с писмо от Дийзи за шапа, но Джойс не го среща с Блум. Въпреки това Блум мярва Стивън за кратко. В редакцията ще се появят и други дъблинчани — сред тях бащата на Стивън, който се е върнал от гробището заедно с Блум. Много вестникари и сред тях Ленехан със своята загадка: "Коя опера страда от катилска склероза?" Отговор: "Розата от Кастилия".

Стил:Разделите на тази глава имат комични заглавия, пародиращи вестникарските. Главата изглежда зле балансирана, а приносът на Стивън — не твърде остроумен. Може да я прегледате бегло.

(Следва)

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 12. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 12. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ)

Февруари 1945 година

Източна Прусия. Именно тогава се появи нещо странно, сведения за което не съм срещал нито в художествената, нито в мемоарната литература.

В резултат от кървави, безкомпромисни и непрекъснати боеве както нашите, така и немските подразделения загубиха повече от половината си личен състав и от крайната, несравнима с нищо умора започнаха да губят боеспособност.

Черняховский заповядваше да се настъпва, генералите, командващи армиите, корпусите и дивизиите заповядваха, Главната квартира лудееше, но всички полкове, отделни бригади, батальони и роти тъпчеха на място. И ето, за да се накарат изтощените от боевете части да се движат напред, щабът на фронта се приближи до предната линия на небивало близко разстояние, щабовете на армиите се разполагаха почти до щабовете на корпусите, а щабовете на дивизиите се приближиха плътно до полковете. Генералите се опитваха да вдигнат батальоните и ротите, но не се получаваше нищо. И ето че настъпиха дни, когато както нашите, така и немските войници бяха обхванати от непреодолима депресия. Немците се отдръпнаха на около три километра, а ние спряхме.

Слънчеви пролетни дни, никой не стреляше и се създаваше впечатление, че войната е свършила, а командването сякаш беше обезумяло. Вероятно опитвайки се да се изяви, моят командир Тарасов ми заповяда с част от взвода, с новата американска радиостанция SCR (номера забравих), с радиус на действие до сто километра, да се установя по-близо до предната линия. Сглобяемата мачта осигуряваше отлична работа.

На този етап от настъплението никой не използваше нито шифри, нито морзовата азбука. Всички заповеди вървяха с открит текст и ефирът беше изпълнен с многоетажни дрезгави псувни, невиждано напрегнати. А войниците спяха и беше невъзможно да ги събудиш. Събуждаха се и бъбреха за своите довоенни похождения, за немкините, които не са успели да се евакуират.

Котлов се чудеше. Влизаш в някоя къща и още дума не си казал, а немкинята си сваля гащите, вдига роклята, ляга на леглото и разтваря крака. И отново радистът носи заповед за настъпление. Трябва да се осигури връзка със зенитно-артилерийската бригада.

Шест километра.

Траутенау.

Вече е вечер. Приближаваме се към крайната къща. Там са наши артилеристи, но изобщо не от нашата бригада и дори не от нашата 31-ва армия.

Селището – около двадесет къщи. Един сержантът артилерист казва, че можем да се настаним или в първата къща вляво, или срещу нея. В останалите има фрицове, някаква немска част.

Пресичаме улицата. Къщата е едноетажна, но с няколко жилищни и служебни пристройки, а на входа стои тачанка – трофейна немска двуколка, колелата автомобилни, с лагери. Конят ни гледа с печални очи. На седалката лежи мъртъв съвсем млад червеноармеец, а между краката му – черна кожена чанта със закопчалки.

Отварям чантата.

Наблъскана е догоре с писма от всички краища на страната, но адресът е един и същ – военна част п. к. № 36781. И така, убитият момък е пощальон, в чантата е дивизионната полева поща.

Сваляме от двуколката мъртвия войник, вадим от джоба му военната книжка, отличителния му знак. Трябва да го погребем. Но първо влизаме в къщата. Три големи стаи, две мъртви жени и три мъртви момичета. Полите на всички са вдигнати, а между краката им, с дъната навън, стърчат празни винени бутилки. Вървя покрай стената на къщата, втора врата, коридор, врата и още две съседни стаи. На всяко от леглата, а те са три, лежат мъртви жени с разтворени крака и напъхани бутилки.

Е, да предположим, че всички са били изнасилени и застреляни. Възглавниците са залети с кръв. Но откъде е това садистично желание – да им пъхат бутилки? Нашата пехота, нашите танкисти, селски и градски момчета, всичките със семейства, с майки и сестри в родината.

Разбирам – убил си в бой. Ако не убиеш, ще убият тебе. След първото убийство - шок, един го втриса, друг повръща. Но тук има някаква ужасна садистична игра, нещо като състезание: кой повече бутилки ще напъха, и това във всяка къща. Не, не сме ние, не са армейските свързочници. Това са пехотинците, танкистите, минохвъргачите. Те влизат първи в къщите.

Заповядвам да се пренесат петте трупа от първите стаи в далечните, слагаме ги на пода един върху друг. Настаняваме се в първите стаи и тогава сержант Лебедев предлага да извадим от чантата, за късмет, по едно писмо – на когото каквото се падне. Изваждам моя триъгълник [1] . Чета и разбирам, че на мене, изглежда, ми провървя.

Осемнадесетгодишно момиче от град Куйбишев, Саша, пише на непознатия Иван Грешнов, братовчед на приятелката ѝ, че иска да се запознае с него и да започне кореспонденция.

Сядам на масата и пиша писмо, също триъгълник, на Саша. За двуколката, за убития пощальон, как извадихме по едно писмо – на когото каквото му се падне, и точно нейното писмо се падна на мене – не на Иван, а на Леонид. Разказвам за превратностите на войната, за труповете в къщата, за себе си.

След две седмици получавам отговор, на осемнадесет години, завършила в Ленинград два курса в техникум, започнала работа в завод, който бил евакуиран в град Куйбишев и произвежда снаряди за фронта, чете, ходи в клуба на танци, но почти няма нито момчета, нито мъже, момичетата танцуват с момичета и т. н.

Но това по-късно, след две седмици. А сега е осем вечерта, на масата две гилзи, полумрак, кой на легло, кой на стол, кой на пода. Бърборим. Внезапно Осипов открива патефон и плочи. Фокстрот. Ние сме шестима мъже и три момичета телефонистки. Умората сякаш се изпарява и всички започваме да танцуваме...

– Хайде, лейтенанте – казва ми Надя Петрова и слага ръце на раменете ми.

Преди месец я изпратиха от запасния полк в моя взвод. В голямата стая на полската къща – маси с телефонни апарати, на пода радиостанция, стойка за автоматите, кутии за патрони и гранати, легла, на които мъжете спят по двама. Ъгъла на стаята отделиха за себе си трите момичета, сложиха напреки шкаф и закриха входа с покривка, а за мен моят ординарец Корольов оборудва кабинет, два на два метра, маса, легло, книжна лавица. Подредих книгите, свалих ботушите и портупея, разкопчах яката, покрих се с шинела и вече заспивах, когато моите войничета решиха да се пошегуват с мене, а по-точно, да свалят тежащия ми вече втора година целомъдрен ореол и със съгласието на Надя, на която явно се харесвах, я бутнаха в моята стаичка. Някой ѝ подложи крак и тя падна върху мене.

Погледнахме се в очите, прегърнах я и тя започна да ме целува. Много ми харесваше: нещо като любов от пръв поглед. Естественост в поведението, невисока красива селска девойка с широки скули, завършила десети клас и заминала за фронта от патриотични съображения, преминала през всичките кръгове на армейския ад, вече била близка или с някой от войниците, или с някой офицер, но запазила чувството за собствено достойнство, можеше да се защити прекрасно от натрапчивите ухажвания и така заразително се смееше, че никой наоколо не беше в състояние да се въздържи.

Да, аз мечтаех за нея и тя дойде при мене, и вече бях готов да се съединя с нея безразсъдно, но се спрях, вдигнах глава – шест ухилени чифта очи ни гледаха през открехнатата врата. Помолих Надя да лежи и да не мърда и поисках да затворят вратата, но те се кикотеха и не мога да повторя думите им.

Така и заспахме на едно легло, без да се докоснем един друг, а на разсъмване ме събуди радистът.

Започваше настъпление.

И отново назад, към пощенската чанта.

Танцувам с Надя, а тя се притиска към мене, после казва:

– Хайде да излезем навън.

Излизаме и, без да се уговаряме, се насочваме към втората врата, в стаята, пълна с трупове. Сваляме от леглото две мъртви жени, събличаме се бързо.

Но вратата се отваря с трясък, ключалката – на две и в стаята нахлуват танкисти от наш танк, който е пристигнал току-що. На трупове са свикнали, за нас не ги е грижа, уморени са и са решили да нощуват точно в тази стая.

Нали съседните къщи бяха заети от немци, а да стрелят вече нямаха сили.

Уговарям Надя да остане с мене, но тя изобщо не е загубила чувството си за срам и се облича бързо. Аз също.

Още не зная какво да очаквам от танкистите и за всеки случай стискам дръжката на нагана. Отново не се получи нищо между нас.

Като не върви в любовта в любовта – ще върви в стиховете.

На сутринта сержант Лебедев се качва по стълба на тавана и се срива като ужилен надолу.

– Лейтенанте, – казва ми той неизвестно защо шепнешком, – на двора има фрицове.

Вече съм на тавана, приближавам се до прозореца, а на двора на съседната къща, точно под мене, около четиридесет немци се пекат по бельо на слънце. До всеки от тях – униформа, автомат, някой седи, пуши, някой свири на устна хармоника, някой чете книга...

– Дали да не им хвърлим няколко гранати? – пита ме Лебедев.

Пресмятам: ние сме деветима, артилеристите петима. А колко немци има в съседните къщи, каква част е, с какво са въоръжени?

Съобщавам по радиостанцията за обстановката, чакам указания, но никакви указания не идват.

Немците вече са ни забелязали, но нямат намерение нито да стрелят, нито да се обличат. Слънце и някаква ужасна леност. А ние седим в нашата къща с автомати и гранати и чакаме указания.

15 март 1945 година

"Леонид Николаевич! Днес получих Вашето писмо, за което благодаря от цялото си сърце. Колко странно! Писах на непознатия Грешнов, а получих отговор от Рабичев. Радвам се много, че писмото ми не остана без отговор.

Леонид Николаевич! Не знаех как се разнасят писмата на фронта, а сега получих представа за изгубените писма, за това, че с изгубеното писмо изчезва и пощальонът, наистина, нямам представа за канонадите, за избухващите мини, през цялата война живея далеч в тила.

На 1 юли 1941 година започнах да работя в Ленинград в завода, а на 1 август вече бях заедно с него в Казан.

Не исках много да напускам Ленинград в такива дни, но знаех, че не трябва да нарушавам дисциплината. Така, седемнадесетгодишно момиче, се оказах далече от своите родители.

Отначало беше много трудно.

В Ленинград учех в механо-конструкторския техникум, успях да завърша само два курса, попречи войната. Не мислех, че ще се наложи да изоставя за толкова дълго време ученето. В завода работех отначало по специалността си като сглобчик на авиационни прибори. После започнаха да строят хладилни камери. Бях записана като бъдещ оператор на хладилник. Строихме пет месеца. При зареждането вече бях запозната с със сложната работа. Сега трудности няма. Ето цялата ми биография.

Войната промени всички хора към по-добро. Много чакам момента, когато ще отида в Ленинград, когато отново ще се срещна с мама, с роднини, познати и приятели.

Защото не всички са загинали.

Ето накратко моето минало и настояще.

Всичко не може да се опише, което е било и което е. При Вас, мисля, и е било, и е всичко по-интересно отколкото при мене. Споделете с мене. Скоро Волга ще се разлее, ще ходя да я гледам. Леонид Николаевич! Пишете за себе си, ще се радвам много.

Като прочетох писмото си, се учудих неволно на неговата несвързаност, но не обичам да преписвам, ще стане още по-зле. С горещ поздрав, Саша.

P.S. Най-важното не написах – година на раждане 1924-та".

Край на писмото на Саша от 18 април 1945 година:

„Льоня! Вчера вечерта получих твоето писмо, а през нощта те сънувах. Малко повярвах в съня. Льоничка! Ти пишеш, „наоколо зашумя, запя вода... Сега никъде не можеш да избягаш от любовта..." и т. н. Ежедневно вали силен сняг, мокър. В такова време не ти се ходи никъде и радост е полученото писмо, за което ти благодаря, романтично „момче".

Льоничка! Пиши, много чакам вест от тебе. Бъди здрав, мили! С поздрав, Саша.

Пиша на „ти", така ще бъде по-близко".

Кореспонденцията с момичето Саша от Казан съвпадна с последните най-жестоки боеве в Източна Прусия, с прехвърлянето на 31-ва армия от 1-ви Украински фронт към Данциг, в Силезия, и с първите седмици на мира. Може би драматичността на събитията и подсъзнателното усещане за възможността от внезапен край на живота ме доведоха до мисълта, че това е последната ми любов. И Саша го почувства. Нашата кореспонденция, нашата, както сега биха казали, виртуална любов продължи около два месеца, и краят ѝ, както и внезапният край, или по-скоро прекъсването на възникналото между нас чувство, желанието да се срещнем след войната, настъпи внезапно и немотивирано, половин месец след края на войната. Разменихме си снимки, уговорихме се, че след демобилизацията ще отида в Казан. Пишехме си два пъти седмично, мечтаехме и правехме планове за бъдещ живот. И изведнъж в отговор на последното си писмо получих грубо, изпълнено със заплахи и фрагменти от невъзпроизводима лексика писмо от някакъв нов познат на Саша. Помислих, че това е ако не шега, то грешка, написах второ писмо и след седмица получих ново писмо. Това беше вече заплаха, че ако отида там, ще бъда убит. А Саша мълчеше.

Войната свърши след двадесет дни.

След демобилизацията написах последно писмо, но то се върна в Москва с бележка, че получателят не живее вече в Казан...

БЕЛЕЖКИ

1. Руските фронтови писма по време на Втората световна война се сгъват във формата на триъгълник.

(Следва)

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / ПРИЛОЖЕНИЕ / ОПУШЕНИ НА ДИМ ПРЕДЦИ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4 / Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА / Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ / Глава III ЗАДНИК-2 / Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА / Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО / Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА / Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА / Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА / Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА / Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА / Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ / Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА / Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА / Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА / Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА / Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ / Глава XVII ЖИВОТНО, УПРАВЛЯВАНО ОТ ЛЪЖА / Глава XVIII МЕХАНИКА НА ГЕНИАЛНОСТТА / Глава XIX ПОСЛЕДНИЯТ ГЕНИЙ

ПРИЛОЖЕНИЕ

АНТРЕКОТ МИХАЙЛОВИЧ ДОСТОЕВСКИЙ / РОДИНАТА КАТО УСЛОВЕН РЕФЛЕКС / МЕХАНИКА НА ВЯРАТА / ДЯДОВЦИТЕ НИ СА ВОЮВАЛИ / ПОВЕЛИТЕЛИ НА МОЗЪКА

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ПРИЛОЖЕНИЕ

ОПУШЕНИ НА ДИМ ПРЕДЦИ

Разбира се, обект на култ може да стане както чистата илюзия, така и реалност, преминала през специална обработка. Виждаме това с примера на Ленин, фараоните или духовете покровители на племената в Гвинея. Да припомним, че последните се изготвят от починали роднини. Както от сушени, така и от опушени "на дим".

Реалностите понякога действат по-силно от чистите илюзии, но се обезценяват бързо. Магическата им сила не се отличава с устойчивост.

Глобалните "вери" имат съвсем други проблеми. Най-важният от тях е невъзможността да се представи божеството. Защото големите повелители на съзнанието съществуват само в думи и картинки. Трагично им липсва веществена форма.

Рано или късно публиката изисква сесия с автографи и "общо селфи". Разбира се, може да ѝ пробутат мощи на "отличници по вяра" или да я развличат с погроми.

До известна степен вярата се освежава чрез кладите с еретици или чрез величествеността на култовата архитектура. До време това работи, но не решава проблема с "реалното присъствие" на божеството. Съмненията се прокрадват и укрепват.

Култовете знаят слабото си място и имитират ефекта на "присъствие" на бога чрез производство на неговата "плът". Ацтеките го правят с цвекло, християните с хляб, папуасите – с орехи и т. н. "Плътта" се изяжда колективно с песни и танци. Има още няколко забавни похвата, но е невъзможно да се заблуждава безкрайно публиката. Часовникът цъка. Богът става негоден.

Предимството на родината се състои в това, че тя е идеален религиозен обект. Почти не подлежи на обичайната корозия.

Защо?

Защото нейното съществуване не буди съмнение у никого. Родината може да се пипне с ръце. Брезички, каньони и други декори създават илюзията за абсолютна материалност и представеност на божеството. Преди това нито една "голяма" религия не може да се похвали с нещо подобно.

Разбира се, това е подмяна. Защото хълмовете и брезичките не се разпореждат с животи и съдби. Те не водят войни и не събират данъци. Но тази подмяна е блестящо успешна. Тук трябва да свалим шапка.

Да, "родината" е направена от същия материал като останалите религиозни култове. И работи по същия рефлекторен принцип. Нищо принципно ново.

Наборът от възбудители на "високия сърбеж" е добре известен. Това са химни, клетви, знамена, паради, коронации, паспорти, гранични печати, военни ритуали, продукти на културата, дни на победата и т. н., и т. н.

На пръв поглед всичко това няма отношение към никаква "вяра". Но само на пръв поглед. Всъщност това са банални дразнители, които активират заредената реактивна маса от вълнуващи патриотични приказки.

Религията, наречена родина, е пропила напълно мозъчните полукълба и е в момента неизкоренима. Като имаме предвид известния дефект на мозъка, разобличаване засега не я грози. Тя е прекрасна и с това, че в нея е концентрирана цялата способност на човека да не забелязва очевидното и без съжаление да се разделя с крайниците си, с живота си и със свободата си.

В този култ има място за всички. За военщина, поети и рецепти за супа. Дори разпнатия са приспособили към делото. Сега той придава небесен блясък на ботушите на родината. Да отбележим, че в този занаят бившият бог е достигнал съвършенство и си е осигурил тиха, но сита старост.

Зле стоят нещата само със символа. Той трябва да бъде здрав и ясен като Ваал.

Финикийците се досетили първи, че е глупаво да пържиш жертвени дечица просто на тиган. Затова бил издигнат бронзов ококорин исполин с разтворена паст. Нажежавали ококорения. Жрецът грабвал бебето и го запращал със засилване в пастта. Вероятно това да е било рождената дата на баскетбола и на различните религиозни шоута. Така или иначе, Ваал-Цафон се превърнал за векове в уважавана марка.

Религията, наречена родина, също се сдобила с времето със символ. Но той станал не "Майката" от цирка на Балдучи, а една гърдеста лелка с меч, неясно кого и накъде зовяща [1].

Уви, този образ не е особено сполучлив. И не е съвсем правдив. По специално, скрит е фактът, че в разкошната гръд на родината млякото е по правило отровно.

БЕЛЕЖКИ

1. Авторът има предвид статуята „Родината майка зове“, издигната на Мамаев курган (рус. курган – хълм) във Волгоград, Русия.

(Следва)

СНИМКИ С ОГЛЕДАЛЕН ТРИК ОТ КРАЯ НА XIX И ХХ ВЕК

ИЗТОЧНИК: VINTAGE EVERYDAY

ПРЕВОД: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Техниката за създаване на фотография с пет образа на позиращия чрез използване на огледала е публикувана за първи път в „Scientific American“ през 1890-те години. По-късно е препубликувана в Енциклопедичен речник по фотография от 1896 г. и във "Фотографски забавления". При заснемането позиращият бива фотографиран с две огледала, поставени под ъгъл от 75˚, което създава 5 образа.

Показвайки лицето на човека от всеки ъгъл, фото-мултиграфът е рекламиран като система, която би ни позволила "да се видим така, както другите ни виждат."

През 1920-те години фото-мултиграфът се превръща в популярна атракция в крайморските фотографски студия, по панаирите и на крайбрежните алеи из цяла Америка и Европа. Както отбелязва един автор през 1931 г.: "Почиващите се разделят охотно с долар и половина или два долара за половин дузина от тези необичайни портрети пет-в-едно."

Тази практика почти изчезва към 1950-те години. Това, което остава, са хилядите мулти-фотографии, поръчани от отдавна изчезнали позиращи, чиито образи продължават да бъдат обекти за размисъл.