АМЕРИКАНЦИ И МАРТЕНИЦИ

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ / ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ - 2

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ

ПОЯВА НА НОВИЯ ЗАВЕТ И РАННОТО ХРИСТИЯНСТВО

Сега, след като разгледахме политическата, културната, религиозната и литературната среда по времето на Исус и Неговите последователи и преди да се заемем с изучаването на книгите на Новия Завет, бих искал да дам някои основни сведения, които ще ни помогнат да се ориентираме в дискусиите в следващите глави. Това ще бъде един много кратък преглед на някои ключови имена, събития и дати от историята на ранното християнство, започвайки от самото му зараждане.

На страниците на Новия Завет ще срещнем няколко важни фигури, макар че никоя от тях не е по-важна от Иисус, разбира се. Както вече споменах, Исус е роден в малкото галилейско градче Назарет; според две от евангелията обаче, Той не е роден всъщност там, а в юдейския град Витлеем, на юг. Поради объркване в календара през Средновековието, днес се приема, че Иисус е роден около 4 г. пр. н. е. (като се има предвид начинът, по който се обозначават годините пр. н. е./сл. н. е., се получава доста странна, аномална ситуация: Исус трябва да е роден през 4 г. пр. н. е. – четири години преди Рождество Христово!). По-голямата част от Своя живот прекарва в Галилея, включително почти целия период на Своето обществено служение, състоящо се в проповядване и помагане на хората. През последната седмица от живота Си отива в Йерусалим за празника Пасха, където е арестуван заради Своите проповеди от юдейските власти и предаден на римския прокуратор Понтий Пилат, който Го осъжда на разпъване на кръст за престъпление срещу държавата: нарекъл се Цар на Юдея, докато само Рим можел да назначава цар. Точната дата на смъртта на Исус не е установена, но се смята, че това се е случило около 30 г. сл. н. е.

Раждането на Исус, Неговият живот, служене и смърт са записани в четирите евангелия на Новия завет, в които се говори и за събитията, предшестващи Неговото възкресение. Книгата „Деяния на светите апостоли“ разглежда събития, станали след евангелските, и разказва как последователите на Исус разпространяват вестта за Неговата смърт и възкресение в цялата Римска империя. Първи последователи били дванадесетте ученици, които Исус събрал по време на Своето служене, с изключение на Неговия предател Юда Искариотски, който по това време бил вече мъртъв. Първите глави на „Деянията“ разказват основно за дейността на апостол Петър (в някои истории се споменават Йоан и Яков). По това време се появил родният брат на Исус, Яков, който станал водач на последователите на Исус в Йерусалим.

В „Деянията“ се съдържат проповедите на един от най-значимите представители на ранното християнство, апостол Павел, първоначално ревностен юдеин, който преследвал християните за разпространяване на лъжлива информация. Но Исус му се явил в чудно видение и той станал най-важният мисионер в „Деянията“. Приблизително две трети от целия разказ съдържат истории за мисионерската работа и останалата дейност на Павел. По-конкретно, „Деянията“ посочват, че Павел проповядвал спасение пред невярващите – езичниците. Неговата проповед гласяла, че тези невярващи (бивши езичници) могат да станат последователи на Исус, без да приемат юдаизма. Христовото евангелие не е просто форма на юдаизъм; то е спасение за всички хора, евреи и неевреи.

В крайна сметка Павел предизвикал бунт сред юдейските водачи, за което бил арестуван; той отишъл в Рим, за да се изправи пред императора, и книгата завършва с това как очаква съдебния процес в затвора. Смята се, че Павел е екзекутиран при римския император Нерон през 64 г. Ако тази дата е вярна, това означава, че „Деянията“ обхващат първите 30 години от ранната църква – от възкресението на Исус до затварянето на Павел в Рим.

Павел е централна фигура в Новия завет не само заради „Деянията“, но и заради тринадесетте послания – писма, които той написал или се предполага, че е написал по време на мисионерската си дейност, адресирани до различни църкви и хора. Казвам „предполага се“, защото, както ще видим, учените дълго време спорили дали всички послания, приписвани на Павел, са написани действително от него. Смята се, че седем от тези послания – наречени безспорни послания на Павел – са несъмнено негови; но останалите шест може да са псевдоепиграфи, тоест написани от човек, който твърди, че е Павел, но е живял в по-късен период.

В Новия Завет има още осем писма, които не се приписват на Павел. Повечето от тях също се смятат за псевдоепиграфи, които не са написани всъщност от посочените за автори лица. Те са: две послания, за които се твърди, че са от Петър, едно, за което се твърди, че е написано от брата на Исус – Яков, и още едно – от друг брат, Юда. Останалите четири послания са анонимни, но били включени в Новия Завет, когато църковните отци се убедили, че са написани от апостоли: Посланието до евреите, за което се предположило, че е написано от Павел, и Първото, Второто и Третото послание на Йоан, написани от Йоан, сина на Зеведей.

Новият завет завършва с единствения в него апокалипсис (ср. с Данаил, 7–12) – Откровението, написано от пророк на име Йоан (който не казва, че е синът на Заведей, ученикът на Исус). Тази книга описва какво трябва да се случи в края на времената, когато Бог ще унищожи този грешен свят и всички, които Му се противопоставят, и ще създаде ново небе и нова земя за последователите на Исус.

Накратко, това е Новият завет – двадесет и седем книги, които са християнският еквивалент на Стария завет. Основният проблем, с който се сблъскват преподавателите по Нов завет, е въпросът откъде трябва да започне изучаването му.

Мнозина предпочитат да започват с ръкописите на Павел. По тази причина, че неговите послания са написани по-рано от останалите книги на Новия завет. Посланията обикновено се датират към 50 г., около 15–20 години преди първото евангелие – „Евангелието от Марк“, което обикновено се датира към 65 или 70 г. Повечето читатели на Новия завет не осъзнават, разбира се, че книгите, поставени в началото му (евангелията), не са написани първи; изглежда по-естествено да се смята, че евангелията са написани първи. Но това не е така. Павел е писал няколко години по-рано. Поради това има смисъл да се започне с Павел като най-ранния християнски автор, когото познаваме.

Проблемът при започване на изучаването на Новия Завет с Павел е в това, че неговото учение се основава на личното му разбиране за Исус – особено за Неговата смърт и възкресение (както ще видим, Павел не пише много за живота на Исус преди смъртта Му). Поради това е често трудно да се разбере за какво говори Павел, без да имаме представа за живота на Исус. А основният източник на информация за живота на Исус са Евангелията. Така че, за да разберем Павел, трябва да познаваме живота на Исус, а за да познаваме живота Му, трябва да познаваме Евангелията. Ето защо – по ирония на съдбата – е исторически правилно Новият Завет да се изучава не от книгите, които са написани по-рано (Посланията на Павел), а от тези, които са написани по-късно (Евангелията).

Именно от това ще започнем и ние. В следващата, 10-та глава, ще разгледаме първите три евангелия – от Матей, от Марк и от Лука. Глава 11 ще се спре на последното от каноничните евангелия, Евангелието от Йоан, и на няколко по-късни евангелия, които не са включени в Новия завет (по-специално Евангелието от Петър, от Тома и от Яков). След това, в същата глава, ще обсъдим какво Исус може да е казвал, правил и преживял действително, като вземем предвид разнообразните описания на Неговия живот (които се различават помежду си по много съществени въпроси). Ще последва глава, посветена на живота на Павел и на неговите седем безспорни послания. Следващата глава ще разгледа по-късните тълкувания на Павел, отразени в „Деянията на апостолите“ и в шестте послания, също приписвани на него. В заключение ще разгледаме останалите осем послания – така наречените „съборни послания“, и като кулминация - „Откровението на Йоан“.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1996 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / ПИТЪР ДОЪРТИ

Питър Доърти (Peter Doherty)

15 октомври 1940 г.

Физиология или медицина (заедно с Ролф Цинкернагел)

(За откритията, отнасящи се до спецификата на клетъчно медиираната имунна защита)

Питър Чарлз Доърти е австралийски учен, носител на Нобелова награда за физиология или медицина за 1996 година, заедно с швейцарския имунолог Ролф Цинкернагел. Те са отличени за фундаменталното си откритие, обясняващо как имунната система разпознава клетки, заразени с вируси – откритие, което променя разбирането за клетъчния имунитет и открива път към развитието на съвременни ваксини и имунотерапии.

Питър Доърти е роден на 15 октомври 1940 г. в Бризбейн, Куинсланд, Австралия. Завършва ветеринарна медицина в Университета на Куинсланд през 1962 г., след което защитава докторска степен по ветеринарна патология в Единбургския университет, Шотландия, през 1970 г. В началото на кариерата си работи като ветеринарен патолог, но постепенно насочва интересите си към вирусологията и имунологията.

През 1973 г. Доърти и Цинкернагел, работейки в Австралийския национален университет, доказват, че Т-клетките на имунната система могат да разпознават заразените с вирус клетки само ако тези клетки представят вирусните антигени заедно със собствени молекули на организма – така наречените молекули на главния комплекс за тъканна съвместимост (MHC). Това явление, известно като МНС-рестрикция, обяснява как имунната система различава собствените от чуждите клетки и защо трансплантациите са толкова сложни.

Тяхното откритие има огромно значение за вирусологията, имунологията, трансплантологията и онкоимунологията. То поставя основите на много съвременни изследвания и приложения в медицината, включително създаването на ваксини и имунотерапевтични подходи при ракови и вирусни заболявания.

За своята работа Питър Доърти получава множество отличия, включително членство в Кралското дружество във Великобритания и Австралийската академия на науките, както и най-високото гражданско отличие в Австралия – Companion of the Order of Australia (AC). Освен учен, Доърти е и активен популяризатор на науката, автор на книги като The Beginner's Guide to Winning the Nobel Prize, Pandemics: What Everyone Needs to Know и The Knowledge Wars, в които защитава научния подход и призовава към критично мислене.

Той често изнася лекции и пише по теми, свързани с общественото здраве, изменението на климата и значението на науката в съвременния свят. Днес е изследовател в института, носещ неговото име – Doherty Institute for Infection and Immunity в Мелбърн, който е водещ световен център по вирусология и имунология.

Питър Доърти е женен за Пени Стивънс и има две деца. Известен е със своята скромност, чувство за хумор и отдаденост на науката и обществото.

Съставил: GPT-5

Редактор: Павел Николов

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с GPT-5 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА

Заемане главната неприятелска позиция

Боят при с. Урлукьой

20 октомври

Нощта минава в приготовления за предстоящите действия: изнасяне напред на батареи (не с. с. от тежкия полк, запрегнати с волове), попълване на бойни припаси, окопаване.

Между предните части от двете страни – постоянна стрелба, която от време на време се засилва.

С разсъмване частите започват наново настъплението си: левият участък в посока с. Чатмалар, с. Урлукьой, а десният участък – към с. Тузла.

Скоро се изяснява, че противникът е напуснал с. Чатмалар и е заел главната си позиция, която се добре очертава със светлите си окопи и блиндажи, телени мрежи и засечки, по хребета северно от с. Муритано-Мик, с. Карликьой и прегражда настъплението към север, западно от Тузленското блато, което е непроходимо.

Настъплението на нашите части от к. 74 и к. 70 към север се посреща с артилерийски огън на неприятелски батареи, разположени: югоизточно от к. 90 (1 ½ км североизточно от Топрахисар), южно от с. Мулчова, северозападно от с. Урлукьой, южно от к. 82.

В 9 ч. 40 м. в щаба на дивизията се получава съобщение № 120 от командващия Източната група: „По наблюдение от наш авиатор противникът се е оттеглил по цялата линия; да се следи и да не се оставя да отстъпва безнаказано.“

С № 121. от същия, получен в щаба на конната дивизия в 9 ч. 50 м. се съобщава, че срещу конната дивизия действували 9. и 19 румънски дивизии; в заловена радиотелеграма се споменавало, че срещу неприятелския леви фланг настъпвали превъзходни сили и той едвам се държал със слабите си сили.

Конната дивизия да настъпи енергично, да пробие неприятелската главна позиция и се направлява към с. Хаджи-Дюлюк.

От тази заповед се вижда, че командващият Източната група, убеден вече, че германските части не ще могат да извършат пробива, възлага тази задача на конната дивизия, усилията на която се насочват този път в посоката, която началникът на конната дивизия бе очертал още на 12 октомври пред генерал Тапфен.

В изпълнение на тази заповед, на началника на левия участък, полковник Иванов, се изпращат заповеди № 562 и № 563, от 10 ч. 40 м. и 11 ч. 40 м., с които се нарежда, като обедини командването и на 11 маршеви полк, да настъпи за с. Урлукьой, а с втората заповед — да продължи настъплението в посока Урлукьой, к. 82., Хаджи-Дюлюк.

На началника на десния участък, полковник Табаков, който бе донесъл, че частите му са наближили и заемат Тузла, с № 561. от 11 ч. пр. пл. се заповядва да заеме и укрепи Тузла с 2 роти, 1 батарея, 1 пеш картечен ескадрон и осигури тила на дивизията, а останалите части да насочи към к. 70.

Към 12 ч. се получава нова заповед, този път от името на фелдмаршал Макензен, с която се настоява „конната дивизия да настъпи и облекчи положението на германците, които са все още пред с. Топрахисар“.

Забелязва се добре как противникът насочва нови части отзад хребета при с. Абдулах към с. Топрахисар и към с. Урлукьой, и движение на обози, коли, хора към североизток.

Въпреки предупреждението от командващия групата за забелязаното отстъпление на противника, този последният поддържа силен огън по нашите части и тяхното настъпление е бавно.

От групата последват ред запитвания за положението и нареждания за настъпления, които предизвикват не по-малко енергични заповеди до началника на левия участък за по-смело настъпление.

При него за същата цел се изпраща младшият адютант при дивизията, майор Николаев Н.

Последват нови запитвания от командващия групата, от Н.Ц.В. Престолонаследника, който лично предава, че турците са настъпили и че и конната дивизия трябва да настъпи.

Въпреки видимото надмощие на нашата артилерия — пехотата не настъпва, макар че началника на участъка в донесенията си твърди обратното.

Генерал Колев е човекът, който може да търпи най-малко подканяния и сам той гори от желание да се отива по-бързо на север.

Началника на дивизията най-сетне изпраща към 2 ч. 30 м. сл. пл., началник щаба си при полковник Иванов да му обясни положението и предизвика по-енергично действие от страна на пехотата.

Пред началник щаба на дивизията този последния наново твърди, че според донесенията по телефона, частите настъпвали и протестирали против твърдението, че не настъпвали, както това се следи добре от командното място на началника на дивизията при к. 74.

Началник щаба на дивизията се уверява лично, че от полковник Иванов не може да се очаква нищо. Придружен от конния си ординарец, прегазва полкови, дружинни, ротни поддръжки и по линията на веригите, с команди и подканвания, вдига всички напред. Обхожда целия фронт в участъка от Тузленското блато до Муритано — гдето са частите на бригадата Боде. В обратен път наново вдига залегналите части.

Противникът посреща частите с ураганен огън; по веригите в ляво, в дясно той сее смърт, но движението е насочено напред и скоро неприятелската позиция е нагазена и заета от нашите части; противникът отхвърлен, отстъпва към Мулчова, к. 82., преследван с артилерийски и пушечен огън.

Главната неприятелска позиция е пробита.

По северните склонове на к. 74. като порой се смъкват конните части на дивизията, конните батареи и 2 полски батареи, които първи заемат позиция по хребета, северно от Карликьой, и спомагат твърде много с огъня си за отбиването на неприятелската контраатака, подкрепена с нови батареи, които се развръщат и заемат позиция северно от Мулчова, при Еки-тепе (к. 91.). Боят продължава във тъмнината до късна вечер.

Частите на конната дивизия вечерта занощуват на линията с. Муритано-Микъ, хребета северно от Карликьой, 1 ½ км северно от с. Урлукьой.

От телеграмата на командващия Източната група № 129., с дата 20.Х.1916 г., 9 ч. сл. пл., се вижда, какво германските части (217. дивизия и бригадата Боде) са още пред окопите на главната неприятелска позиция. Тъй че, вместо 217. дивизия и бригадата Боде да направят пробива и улеснят настъплението на конната дивизия, както първоначално се проектиpа, става обратно.

Началникът на дивизията с щаба си занощува в една кариерна яма край пътя Карликьой, Урлукьой. Храни се, както най-често става, от войнишката храна на 1. конна батарея.

Загубите през деня са: убити войници 2, ранени 22 — сравнително малки, което може да се обясни с численото надмощие и огъня на нашата артилерия, която този път разполага с удобни наблюдателни места около к. 74, както и с лошата стрелба на противника.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „БАНЯ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

БАНЯ

Казват, граждани, че в Америка баните са отлични.

Пристига там, например, един гражданин, хвърля си бельото в специално сандъче и отива да се къпе. Изобщо не се притеснява – кражба ли, загуба ли, дори номерче не взема.

Е, може някой по-неспокоен американец да каже на баняджията: Гуд бай, което ще рече - наглеждай ми нещата.

И толкоз.

Изкъпе се този американец, връща се, дават му чисто бельо – изпрано и изгладено. Партенките, без съмнение, по-бели от сняг. Долните гащи зашити, закърпени. Живот!

А у нас баните също не са лоши. Но са по-зле. Макар че и и в тях може да се изкъпеш.

У нас само с номерчетата е беля. Миналата събота отидох на баня (защо да ходя чак до Америка, мисля си) и ми дават две номерчета. Едното за бельото, другото за палтото и шапката.

А голият човек къде да дене номерчетата? Направо да си кажем – никъде. Джобове няма. Само корем и крака. Голяма грижа с тия номерчета. И за брадата не можеш да ги вържеш.

Е, вързах на всеки крак по едно номерче, за да не ги загубя. Влязох в банята.

Номерчетата ми се мотаят в краката. А трябва да ходиш. За тас. Какво е къпане без тас? Един грях.

Търся тас. Гледам, един гражданин се къпе с три таса. В единия стои, в другия си сапунисва главата, а третия придържа с лявата ръка, да не му го задигнат.

Дръпнах третия тас, исках, между другото, да го взема, а гражданинът не го пуска.

— Ти какво — казва,— чуждия тас крадеш? Като те фрасна,— казва,— с таса между очите — хич няма да ти е весело.

Аз казвам:

— Не е царският — казвам — режим, с тасове да фрасĸаш. Какъв егоизъм,— казвам. Трябва,— казвам,— и другите да се изкъпят. Не си в театър — казвам.

А той се обърна с гръб и продължава да се къпе. „Няма да му вися — мисля си — на главата. Сега — мисля си — нарочно ще се къпе три дена.“

Тръгнах нататък.

След час гледам, някакъв чичка се заплеснал, изпуснал е таса от ръцете си. За сапун ли се е навел, или се е замечтал – не зная. Само прибрах таса.

Сега вече имам тас, няма няма къде да седна. А да се къпеш прав – какво къпане е това? Чиста мъка.

Добре. Стоя прав, държа таса в ръка, мия се.

А наоколо, майчице мила, едно пране върви на пълни обороти. Един си пере панталона, друг си търка долните гащи, трети върти нещо друго. Тъкмо, да речем, си се измил – и пак си мръсен. Пръскат, дяволите. И такава врява се носи от това пране – не ти се ще да се къпеш. Не чуваш къде си търкаш сапуна. Чиста мъка.

„Я да вървят – мисля си – по дяволите. Вкъщи ще се доизкъпя.“

Отивам в съблекалнята. Дават ми бельото по номерчето. Гледам – всичко си е мое, панталонът не е мой.

– Граждани – казвам, – на моя тук имаше дупка. А на този вижте къде е.

А баняджията казва:

– Ние – казва, – за дупките не отговаряме. Не сме в театър – казва.

Добре. Навличам панталоните и отивам за палтото. Не ми го дават — искат ми номерчето. А номерчето съм забравил на крака. Трябва да се събличам. Свалих панталоните, търся номерчето — няма го. Връвчицата е тук, на крака, а хартийката я няма. Отмила се е хартийката.

Давам на баняджията връвчицата — не я иска.

— Срещу връвчица — казва — не давам. Всеки гражданин — казва — може да си нареже връвчици, няма да останат палта за всички. Почакай — казва — като се разотидат хората, ще ти дам каквото остане.

Аз казвам:

— Братле, ами ако остане някой боклук? Не сме в театър — казвам. — Дай ми го, казвам, по описание. Единият джоб, казвам, е скъсан, другият го няма. Що се отнася до копчетата — казвам, — горното си е там, а долни няма.

Даде ми го все пак. А връвчицата не взе. Облякох се, излязох на улицата. Изведнъж се сетих: забравих си сапуна.

Върнах се обратно. С палто не пускат.

— Събличайте се — казват.

Аз казвам:

— Граждани, не мога да се събличам за трети път. Не сме в театър — казвам. — Дайте ми поне парите за сапуна.

Не дават.

Като не дават — да не дават. Тръгнах си без сапун.

Разбира се, читателят може да полюбопитства: каква, видите ли, е тази баня? Къде се намира? Адресът?

Каква баня ли? Обикновена. От онези, дето струват десет копейки.

1924 г.

БЕЛЕЖКИ

1. Облигациите на държавния „златен заем“ от 1922 година се разиграват като лотарийни билети.

2. Червонец (по това време) – монета от 8,6 грама чисто злато .

ВУНДЕРВАФЛИ

Х. Ф. ЛЪВКРАФТ / „СТРАШНИЯТ СТАРЕЦ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Анджело Ричи, Джо Чанек и Мануел Силва замисляха да посетят Страшния старец. Този старец живееше съвсем сам в една много древна къща на улица „Уотър“ край морето и се славеше, че е едновременно извънредно богат и извънредно немощен – обстоятелство, което го правеше твърде привлекателен за хора с професията на господата Ричи, Чанек и Силва, защото тази професия не се различаваше по нищо от разбойничеството.

Жителите на Кингспорт говореха и мислеха много неща за Страшния старец, които като цяло го предпазваха от вниманието на господа като г-н Ричи и другарите му, въпреки почти сигурния факт, че той крие състояние с неопределени размери някъде из своето плесенясало и почтено жилище. Той беше, наистина, много странна личност, за когото мислеха, че е бил някога капитан на клипери в Източна Индия; толкова стар, че никой не помнеше кога е бил млад, и толкова мълчалив, че малцина знаеха истинското му име. Сред възлестите дървета в предния двор на неговата стара и занемарена къща той имаше странна колекция от големи камъни, групирани и боядисани по необичаен начин, така че да приличат на идоли от някой забравен източен храм. Тази колекция плашеше повечето малките момчета, които обичаха да дразнят Страшния старец заради дългата му бяла коса и брада или да чупят малките стъкла на прозорците на жилището му с пакостливи камъни; но имаше и други неща, които плашеха по-възрастните и по-любопитните хора, които понякога се промъкваха до къщата, за да надникнат през прашните стъкла. Тези хора разправяха, че на една маса в гола стая на приземния етаж има много чудати бутилки, във всяка от които се намира малко парче олово, окачено като махало на връв. И казваха, че Страшният старец говори на тези бутилки, наричайки ги с имена като Джак, Белязания, Дългия Том, Испанеца Джо, Питърс и помощник капитана Елис, и че когато заговори на някоя бутилка, малкото оловно махало вътре извършва определени отчетливи вибрации, сякаш че отговаря. Онези, които бяха виждали високия, слаб Страшен старец да води тези особени разговори, не го гледаха вече. Но Анджело Ричи, Джо Чанек и Мануел Силва не бяха кръвно от Кингспорт; те бяха от онази нова и разнородна чужда порода, която се намира извън омагьосания кръг на живота и традициите в Нова Англия, и виждаха в Страшния старец просто един олюляващ се, почти безпомощен стар човек, който не може да ходи без помощта на възлестия си бастун и чиито тънки, слаби ръце треперят жално. Те наистина съжаляваха по свой начин самотния, непривлекателен много възрастен мъж, когото всички отбягваха и по когото всички кучета лаеха необичайно. Но работата си е работа, а за крадец, чиято душа е отдадена на професията, е примамка и предизвикателство един такъв много стар и много немощен човек, който няма сметка в банката и плаща за малкото си нужди в селския магазин с испански златни и сребърни монети, сечени преди два века.

Господата Ричи, Чанек и Силва избраха за своето посещение нощта на 11 април. Господин Ричи и господин Силва трябваше да разпитат бедния стар господин, докато господин Чанек щеше да ги чака заедно с предполагаемия им метален товар в покрит автомобил на улица „Шип“, до портата във високата задна стена на къщата на тяхната набелязана цел. Желанието да избегнат излишни обяснения в случай на неочаквана полицейска намеса наложи тези планове за тихо и скромно отпътуване.

Както се бяха уговорили предварително, тримата авантюристи потеглиха поотделно, за да предотвратят всякакви злонамерени подозрения по-късно. Господата Ричи и Силва се срещнаха на улица „Уотър“, пред входната врата на стареца, и макар че не им хареса как лунната светлина се процежда през напъпилите клони на възлестите дървета и пада върху боядисаните камъни, имаха да мислят за по-важни неща от някакви празни суеверия. Опасяваха се, че няма да е приятна работа да накарат Страшния старец да се разприказва за скритото си злато и сребро, защото старите морски капитани са пословично упорити и опърничави. И все пак той беше много стар и много немощен, а те бяха двама. Господата Ричи и Силва бяха опитни в изкуството да правят словоохотливи хората, които не желаят да говорят, а крясъците на един слаб и изключително възрастен човек лесно могат да бъдат заглушени. Така те се приближиха до единствения осветен прозорец и чуха как Страшния старец говори детински на своите бутилки с махала. След това си сложиха маски и почукаха учтиво на овехтялата дъбова врата.

Чакането се стори безкрайно дълго на г-н Чанек, докато шаваше неспокойно в покритата моторна кола до задната порта на Страшния старец на улица „Шип“. Той беше по-чувствителен от обичайното и никак не му харесаха отвратителните писъци, които беше чул от древната къща малко след уречения за делото час. Нали беше казал на другарите си да бъдат възможно най-внимателни с жалкия стар морски капитан? Той наблюдаваше много нервно тясната дъбова порта във високия, обвит с бръшлян каменен зид. Често поглеждаше часовника си и се чудеше на забавянето. Дали старецът не беше умрял, преди да разкрие къде е скрито съкровището му, и дали не се беше наложило грижливо претърсване? На г-н Чанек не му харесваше да чака толкова дълго в тъмнината на такова място. И тогава долови леки стъпки или хрупане по пътеката отвъд портата, чу плахо поскърцване на ръждясалото резе и видя как тясната, тежка врата се отвори навътре. И в бледата светлина на единствената мъждива улична лампа той напрегна очи, за да види какво бяха изнесли другарите му от зловещата къща, която се издигаше толкова близо зад зида. Но когато погледна, не видя това, което очакваше, защото другарите му изобщо ги нямаше, а там стоеше само Страшният старец, който се подпираше спокойно на чепатия си бастун и се усмихваше отвратително. Г-н Чанек никога преди не беше виждал цвета на очите на този човек; сега видя, че бяха жълти.

В малките градчета и дребните неща предизвикват голямо вълнение, поради което жителите на Кингспорт обсъждаха цяла пролет и лято трите неразпознати тела, зловещо насечени сякаш с множество саби и ужасяващо обезобразени като от стъпки с много тежки ботуши, които приливът изхвърли на брега. Някои дори говореха за съвсем незначителни неща като изоставената кола, намерена на улица „Шип“, или за едни особено нечовешки писъци, вероятно на бездомно животно или на прелетна птица, чути през нощта от будни граждани. Но към тези празни селски клюки Страшния старец не проявяваше никакъв интерес. Той беше сдържан по природа, а когато човек е стар и немощен, неговата сдържаност е двойно по-силна. Освен това, един такъв древен морски капитан трябва да е ставал свидетел на десетки много по-вълнуващи неща в далечните дни на своята забравена младост.

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК

Не харесвам изобщо „фаталните жени“ като типаж. Наистина, не ми се е случвало да срещам такива на живо (само някакви дребни екземпляри, които се въртят около някои музикални звезди, също не особено големи). Но историята на културата е доста гъсто населена или, по-точно казано, окупирана от тези лелички – защото те приличат много на мухите: летят към ярките мъже като към мед и жужат около тях, жужат. „Жжж, вижте, аз съм над вашия гений, защото съм му кацнала на главата! Жжж, вижте всички мене, а не него! Жжж, а кой е онзи интересният, който се появи там? О, той е по-перспективен от този! Край, отлитам към новия!“

„Фам фатал“ не умее да обича никого освен себе си. Обикновено не притежава никакви таланти освен умението да изсмуква като вампир мъжките сърца. Най-много от този паразитен подвид страдат творците, защото сърцата им са широко отворени.

Всичко това е така.

Но е истина също, че фаталните жени придават на културната среда определен блясък и нервно сияние. Освен това от техните ухапвания творецът го боли, а когато го боли, създава произведение на изкуството. И затова трябва да благодарим на всички тези Авдотии Панаеви, Аполинарии Суслови и Лили Брик. Аз така или иначе не мога да ги понасям, но им отдавам дължимото.

Добре. Нека не бъдат мухи – нека бъдат пчели.

А знам и нещо друго: ако над поляната (или бунището – в зависимост от епохата), наречена „културен живот“ на страната, жужат тези деловити насекоми, значи като цяло всичко е нормално. Слънцето грее, цветята цъфтят, животът продължава. Защото, когато връхлетят исторически бури, те не жалят и златистите пчелички – злият вятър ги отнася бързо. Не всички притежават упоритостта и жизнеността на Лиля Юривна, благополучно надживяла и пролетарските поети, и командирите на корпуси.

Наскоро, докато четях спомените на бележития хирург С. Юдин, попаднах на името на една такава „фам фатал“ – и се заинтересувах от съдбата ѝ. Тази разбивачка на сърца е по-малко известна от Лиля Брик, но отзвукът от нейното мелодично жужене, следите от любовните ѝ прелитания от цвят на цвят останали в много мемоари.

Юдин пише как по време на Първата световна война при негов приятел на фронта дошла (което само по себе си е странно) любовницата му: „много красива блондинка средна на ръст, с разкошно телосложение и очарователен гръден глас“. Прекрасната дама поразила Юдин със своята разкрепостеност, смелост на съжденията, а също и с това, че навсякъде водела на каишка питомен вълк (тук, както се казва, и Фройд не е нужен).

Това била София Шамардина (1894–1980) в самото начало на своя дълъг и пъстър живот.

Дъщеря на дребен чиновник, тя, като много други провинциални момичета, дошла в столицата, за да учи в Бестужевските курсове, но вместо на учението се отдала на бохемския живот. В ранната си младост София Шамардина била нещо като преходно знаме сред декадентите и получила звучната титла „първа артистка футуристка“.

Десетте години на ХХ век. Без вълка, но изглежда с нечие сърце в ръката

От незначителния поет Вадим Баян (истинската му фамилия не е романтична - Сидоров) прескочила при прочутия Игор Северянин, който я наричал Есклармонда. След това разцъфнало ново цвете – Маяковский, и пчеличката започнала да кръжи около него. Владимир Владимирович, който имал по-добър вкус от Северянин, я кръстил Сонка.

Впрочем, може би бъркам последователността на увлеченията на Шамардина. Ето какво пише Баян:

Стало очень обидно, стало очень тоскливо

Оттого, что вы – лучшая в цветнике амуресс,

Оттого что безжалостно, оттого что игриво

От меня к Маяковскому увозил Вас экспресс.

/Стана много обидно, стана много мъчително,

затова че сте най-добрата в цветната леха на амуресите,

затова че безжалостно, затова че игриво

от мен към Маяковский ви отнесе експресът./

Значи, не от Северянин, а от Баян? Впрочем, няма значение кой след кого е бил. Важното е, че останали стихове:

Люби меня, как хочется любить,

Не мысля, не страшась, не рассуждая.

Будь мной, и мне позволь тобою быть.

Теперь зима. Но слышишь поступь мая?

Мелодию сирени? Краски птиц?

Люби меня, натуры не ломая!

Бери меня! Клони скорее ниц!

/Обичай ме, както ти се обича,

без мисъл, без страх, без да разсъждаваш.

Бъди мене и позволи ми да бъда тебе.

Сега е зима. Но чуваш ли стъпките на май?

Мелодията на люляка? Пъстротата на птиците?

Обичай ме, без да рушиш природата ми!

Вземи ме! Сведи ме по-скоро ничком!/

(Това е вече Северянин и почти не се превзема.)

Жалко само, че от Маяковский няма нищо за Сонка – тя била изтласкана много бързо от пчела с по-остро жило, която се е впила смъртоносно в „окървавеното сърдечно парче“.

На моя хирург Юдин красавицата с вълка му се явила, когато сред напредничавите госпожици дошли на мода войната и патриотизмът. Шамардина се записала веднага за милосърдна сестра и, разбира се, станала сърдечна приятелка на фронтовака.

След това избухнала революцията и „трендът“ се променил. Най-ярки мъже станали „художниците на историята“ – болшевиките.

В списъка с по-нататъшните увлечения на нашата героиня няма никакви поети, а само съветски и партийни дейци. Съпругът ѝ бил председател на Съвета на народните комисари на Беларус – Йосиф Адамович. Е, освен съпруга имало и много всякакви изключително интересни индивиди: началникът на управлението на НКВД за Камчатка (чекист, при това от Далечния изток!), героят от гражданската война Гай, командирът на корпус Витовт Путна и, изглежда, дори самият Карл Радек.

Двадесетте години. Подстригана, но все пак красива

По онова време прогресивната жена, дори и да била фам фатал, не е можела да бъде просто приятелка на боеца – тя самата трябвало да стане боец. И другарката Шамардина имала впечатляваща служебна биография. По време на Гражданската война била член на колегията на тоболската и томската ЧК, след това прокурор на Мински окръг и депутат в градския съвет. По-нататък – все в същия дух.

През двадесетте години бившата Есклармонда се обличала като героинята от разказа на А. Толстой „Пепелянката“. Маяковский срещнал някогашната си любов и едва я познал. По това време Шамардина вече не помнела, че някога била „артистка футуристка“, която шокирала публиката с екстравагантни тоалети. В мемоарите си тя пише за срещата с Маяковский: „Никога не съм се занимавала с тоалетите си, а в дните на нашата младост въпросът как съм облечена не го вълнуваше. А сега казва: „Ех, да можех да те облека!“. И се разсмя, когато му отговорих: „Зле съм: преди искаше да ме събличаш, а сега – да ме обличаш“.

Макар че, ако се съди по снимката, и като болшевичка изглеждала много добре.

Тридесетте. Скоро ще я арестуват

Онова, което се случило през тридесетте, е предсказуемо. Мъжът ѝ, очаквайки да го арестуват, се застрелял. През тридесет и седма прибират и нея – нямало как да не я приберат при толкова криминални любовни връзки. Получила десет години, а след това и „добавка“. Освободена била, както се шегували тогава остроумниците, в „епохата на късния Реабилитанс“.

В. Катанян пише: „След като лежи 17 години, остава непреклонна комунистка и умира в дом за стари болшевики“.

(Господи, колко ми е познато това! Моята баба, която съвсем не беше фатална жена, също почина в болница за стари болшевики. В съседната стая умираше друга старица – бившата ѝ най-добра приятелка, с която през тридесет и първа година, докато били курсантки във Военновъздушната академия, се скарали завинаги по някакъв идеологически въпрос. Разстоянието между леглата им, през стената, беше по-малко от метър. Не се сдобриха. Така си умряха и двете.)

На вас може би ви се е сторило, че разказвам за Шамардина с насмешка? Ни най-малко. Безумно ми е жал за нея, попаднала не в подходящата страна и не в подходящата епоха.

Духнал ураган и отнесъл красивата пчеличка в ледена пустиня. А всички мъже, които обичала (или се преструвала, че обича), ураганът избил до крак. Нито един от тях не доживял до старост.

В предсмъртната си бележка съпругът ѝ помолил най-напред другарите Сталин и Микоян да му простят „непартийната постъпка“. А накрая, в неофициалната част, добавил: „Прости ми, мила и родна Сонюшка. Работи, Сонюшка, в полза на партията и за себе си, и за мене.“

И тя поработила. На дърводобива, в лагерния цех или където там работели затворничките.

Русия. Двадесети век. Лоши времена за фаталните жени.

(Следва)

НАКРАТКО: ДВЕ ЗАБРАНИ

ДИСТОПИИ

РАЗКАЗВАЧ: ChatGPT

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Дистопичен жанр в литературата (и киното), е жанр, който описва общество, което на пръв поглед може да изглежда перфектно, но всъщност е ужасяващо и нехуманно.

Думата дистопия (dystopia) е обратното на утопия (utopia).

Утопия е представа за идеално, съвършено общество, където всичко е прекрасно.

Дистопия е представа за анти-утопия – общество, в което негативните тенденции са доведени до краен предел и животът е потискащ, контролиран и лишен от свобода.

Ключови характеристики на дистопичния роман (филм):

1. Тотален контрол: В основата на почти всяка дистопия стои някаква форма на абсолютен контрол. Този контрол може да бъде:

♦ Правителствен/Корпоративен: Всемогъщо правителство, режим или корпорация (често наричани "Партията", "Режимът", "Световният съвет" и т. н.) наблюдава и управлява всеки аспект от живота на хората. Пример: "Големият брат" в "1984" на Джордж Оруел.

♦ Технологичен: Напреднали технологии се използват за масово наблюдение, манипулация и потисничество (камери, дронове, генетичен инженеринг, контрол на съзнанието). Пример: Светът в "Бъдеще" на Глуховский, където безсмъртието се контролира от държавата.

♦ Философски/Религиозен: Обществото е подчинено на строга идеология или квазирелигиозна доктрина, която не търпи никакво отклонение.

2. Загуба на индивидуалност: Личната свобода, индивидуалното мислене и емоциите са потиснати или напълно премахнати. Хората често са третирани като винтчета в машина, лишени от уникалност. Те могат да носят униформи, да имат номера вместо имена или да бъдат генетично програмирани за определени роли.

3. Екологична катастрофа или постапокалиптичен свят: Много дистопии се развиват след глобална война, пандемия, природно бедствие или технологична катастрофа. Оцелелите живеят в разрушен свят или в строго изолирани общества. Пример: "Метро 2033" на Глуховский, където оцелелите след ядрена война живеят в московското метро.

4. Пропаганда и манипулация на информацията: Историята се пренаписва, информацията се филтрира, а населението е подложено на постоянна пропаганда, за да вярва, че живее в най-добрия възможен свят. Истината е субективна и се диктува от управляващите. Пример: Министерството на истината в "1984".

5. Главният герой е бунтар: Сюжетът обикновено се върти около протагонист, който започва да осъзнава, че нещо в обществото е фундаментално сбъркано. Той/тя се чувства като аутсайдер, задава си "забранени" въпроси и в крайна сметка се опитва да се пребори със системата или да избяга от нея.

Защо е толкова популярен жанр?

Дистопичните романи (филми) не са просто фантастика. Те действат като предупреждение. Авторите взимат реални проблеми и тенденции от нашето общество – като прекомерното навлизане на технологиите в личния живот, политическата корупция, социалното неравенство, екологичните проблеми – и ги екстраполират в едно възможно, мрачно бъдеще.

Така дистопичният роман (филм) ни кара да се замислим за света, в който живеем, и за посоката, в която вървим.

Някои от най-известните дистопични романи (филми):

Дистопични романи

♦ „1984“ – Джордж Оруел (1949 г.), един от най-известните дистопични романи. Описва тоталитарно общество, наблюдавано от „Големия брат“, където езикът и мисълта са под строг контрол.

♦ „Прекрасният нов свят“ – Олдъс Хъксли (1932 г.), изобразява общество, в което хората са щастливи чрез химични средства и социално инженерство – но без свобода и индивидуалност.

♦ „451 градуса по Фаренхайт“ – Рей Бредбъри (1953 г.), в този свят книгите са забранени, а „пожарникарите“ ги изгарят, за да предотвратят независимото мислене.

♦ „Разказът на прислужницата“ – Маргарет Атууд (1985 г.), изобразява теократична държава, в която жените са лишени от права и са използвани единствено за размножаване.

♦ „Играта на глада“ – Сюзан Колинс (2008 г.), модерен пример, в който младежи се борят за живот на смъртоносна телевизионна арена – алегория за контрол, социално неравенство и медийна манипулация.

Дистопични филми

♦ „Ловецът на андроиди“ (1982 г.) – базиран на Филип К. Дик (произведението на Дик се казва „Сънуват ли андроидите електрически овце“ – бел. П. Н.), романът изследва границите между хората и изкуствения интелект.

♦ „Матрицата“ (1999) – свят, в който хората живеят в симулирана реалност, докато машините ги използват за енергия.

♦ „Децата на хората“ (2006) – човечеството е изгубило способността да се възпроизвежда, а обществото се разпада.

♦ „Снежен снаряд“ (2013) – последните оцелели живеят във влак, разделен на класи – метафора за социалното неравенство.

♦ „Лудия Макс: Пътят на яростта“ (2015) – постапокалиптична пустиня, където борбата за вода и гориво води до насилие и анархия.

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1996 г. / ФИЗИКА / РОБЪРТ РИЧАРДСЪН

Робърт Ричардсън (Robert Richardson)

26 юни 1937 г. - 19 февруари 2013 г.

Физика (заедно с Дейвид Лий и Дъглас Ошъроф)

(За откриването на свръхфлуидността при хелий-3)

---

Живот и образование

Робърт Колеман Ричардсън е американски физик, роден във Вашингтон на 26 юни 1937 г. През 1958 г. завършва Virginia Polytechnic Institute, а през 1965 г. защитава докторат по физика в Duke University. Непосредствено след това той започва работа в Корнелския университет, където прекарва почти цялата си научна кариера.

Нобеловата награда за физика (1996 г.)

През 1996 г. Робърт Ричардсън, заедно с Дейвид М. Лий и Дъглас Д. Ошъроф, получава Нобеловата награда по физика „за откриването на свръхфлуидността на хелий-3“ – изключително постижение в областта на физиката на ниските температури.

През 1972 г. тримата учени откриват, че при температури под 2,6 милиКелвина изотопът хелий-3 преминава в ново състояние на материята – свръхфлуид. В това състояние той тече без никакво триене, преминава през микроскопични отвори и се изкачва по стените на съда.

Откритието показва, че при почти абсолютната нула могат да възникнат квантовомеханични явления в макроскопичен мащаб. В случая със свръхфлуидния хелий-3 основният механизъм е спаряване на фермиони (аналогично на свръхпроводимостта), при което атомите действат колективно като единна квантова вълна.

Сравнение с хелий-4

Хелий-4, чиято свръхфлуидност е открита по-рано и обяснена от Лев Ландау, се състои от атоми бозони. При охлаждане под 2.17 K те кондензират в едно и също квантово състояние, образувайки Бозе-Айнщайнова кондензация. За разлика от това, при фермионния хелий-3 двойките атоми се държат като композитни бозони.

В резултат от това свръхфлуидността на хелий-3 настъпва при много по-ниски температури и проявява няколко различни фази (например A и B фази), всяка с уникални квантови симетрии.

Научно значение

Изследванията на Ричардсън и колегите му разкриват нова област във физиката: квантови течности от фермиони. Те дават ключова основа за разбиране на свръхпроводимостта, квантовите фазови преходи и някои процеси във Вселената.

Работата на Ричардсън има значение не само за теоретичната физика, но и за приложни области като криогениката, физиката на кондензираната материя и разработването на квантови технологии.

Личност и наследство

Робърт Ричардсън е описван като тих, скромен и изключително прецизен учен, изцяло отдаден на експеримента. Той насърчава академичната етика и високите стандарти в научните изследвания. Умира през 2013 г. в Итака, щата Ню Йорк, оставяйки след себе си фундаментален принос към науката за ниските температури.

---

Съставил: GPT-5

Редактор: Павел Николов

ИГРИТЕ СА ВИНОВНИ

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ / ПРЕМЪДРОСТИ НА ИСУС, СИН НА СИРАХ, ВАРУХ, ПОСЛАНИЕ НА ЕРЕМИЯ, ДАНИИЛ (допълнения), I МАКАВЕИ, II МАКАВЕИ И ДР.

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ / ЕКЛЕСИАСТ / АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ - ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3 / ЧАСТ 4 / ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 9. ПЕРИОДЪТ НА ИСУС И НЕГОВИТЕ ПОСЛЕДОВАТЕЛИ

ДРУГА ЕВРЕЙСКА ЛИТЕРАТУРА: ВТОРОКАНОНИЧНИ КНИГИ, ИЛИ АПОКРИФИ

(продължение)

Премъдрости на Исус, син на Сирах

Тази книга е написана от човек, който се представя като „Исус, син на Сирах“ (50:29). На иврит „син на Сирах“ е „ben Sira“ и именно така го наричат обикновено. В латинския превод книгата е наречена „Еклесиастик“ („Ecclesiasticus“ – бел. П. Н.) - „Църковна книга“. Оригиналът на книгата е написан на иврит в Палестина през 180 г. пр. н. е.; преведена е на гръцки (както съобщава в книгата самият преводач) от внука на Бен Сира през 117 г. пр. н. е. в Египет.

Тази поучителна книга прилича много на „Притчи“ от Еврейското писание, защото представлява сборник от мъдри изречения по различни теми, написан в поетична форма. Но за разлика от „Притчи“, „Премъдростите на Исус, син на Сирах“ – както и „Премъдростите на Соломон“ – набляга на историята на народа на Древния Израил и на неговите взаимоотношения с Бога. Глави 44–50 описват „славни мъже и бащи на рода“ – велики израилски герои: царе, мъдреци, музиканти и други. Авторът възхвалява Енох, Ной, Авраам, Исаак, Моисей, Аарон.

Книгата превъзнася Мъдростта, отново във възвишена форма. Мъдростта казва за себе си: „Преди векове, от самото начало Той ме създаде и аз няма да изчезна вовеки“. Но Мъдростта не принадлежи на всички хора – тя е притежание на Израил: „Той ми даде покой във възлюбения град и в Ерусалим е моята власт. И се вкорених в прославения народ, в наследствения дял на Господа.“ (24:11–12). По-конкретно, Мъдростта се е появила за първи път именно в Тората (24:23).

По-голямата част от книгата съдържа размишления и мъдри съвети по разнообразни въпроси, с които хората се сблъскват в своето ежедневие: щастие, чест, срам, пари, приятелство, социални взаимоотношения (много се говори за жените и някои от твърденията не са лишени от предразсъдъци) и смърт. В крайна сметка тези мъдри изречения се основават на признаването на величието на Бога на Израил, единствения, от когото произтича всяка мъдрост: „Всяка премъдрост е от Господа и с Него пребъдва вовеки... Един е премъдър, твърде страшен, седнал на Своя престол, Господ. Той я създаде, видя я, измери я и я изля върху всичките Свои дела“ (1:1, 8–9).

Варух

Книгата „Варух“ („Барух“) е написана уж от персонаж, който се среща в книгата „Еремия“. Там той е представен като личен секретар на пророка. Името му е Варух, син на Нирия (вж. Еремия. 32:12, 36:14). В действителност книгата е написана около четири века по-късно, вероятно през II или I в. пр. н. е., след Макавейските войни. Оригиналът бил на иврит.

Книгата е написана уж по време на Вавилонския плен и съдържа описание на причините за тази национална катастрофа, както и молба към Бога да се намеси и да помогне още веднъж на своя страдащ народ. Тя се състои само от шест глави и започва с описание на (мнимия) исторически контекст; следва пространна изповед пред Бога, че разрушаването на Юдея е следствие от греховете на нейния народ. Това ужасно наказание е справедливо. Но авторът се обръща към Бога с молба да помилва хората и да върне земята им.

Голяма част от глава 3 е поема, посветена на Мъдростта, която израилтяните са изгубили, когато са се отклонили от праведния път. Както в книгата „Иисус, син Сирахов“, Мъдростта е описана като „книгата на Божиите заповеди и законът, който пребъдва вечно“ (4:1). Авторът е съзвучен с пророческата гледна точка: „Всички, които се придържат към нея, ще живеят, а които я оставят, ще умрат“ (4:1).

Книгата завършва с поема, чиято цел е да окуражи хората, търпящи бедствия в изгнание. Народът страда заради греховете си, но Бог ще спаси скоро хората от враговете им, така че те трябва да бъдат смели.

Послание на Еремия

Това е един от най-кратките апокрифи – с дължина само една глава, като в латинския превод на Римокатолическата църква с тази глава завършва книгата „Варух“. Посланието е написано уж от пророк Еремия и е предназначено за пленените юдеи, отведени във Вавилон. В изгнанието си те ще бъдат сред хора, които се покланят на други богове чрез своите идоли. Тази книга не е нищо повече от критика на езическия култ.

За реален исторически контекст на този ръкопис може да се смята тази ситуацията, при която евреите са били заобиколени навсякъде от идолопоклонници. Той е написан може би под влиянието на Макавейските войни, а оригиналът е бил на иврит или на арамейски.

Голяма част от книгата се състои от подигравки с идолите и с онези, които им се покланят. Казва ни се, че един от идолите „държи скиптър, като човек – съдия на страната, но не може да осъди провинилия се пред него“. Други „имат меч или секира, но самите себе си не могат да защитят от войска и разбойници“ (6:13–14). С други думи, идолите не са в състояние да помогнат не само на своите поклонници, но и на самите себе си. Те са създадени от „художници и леяри на злато“ и могат да приемат всякаква форма, каквато тези художници пожелаят да им придадат. „Щом самите им създатели са смъртни хора, как творенията им могат да бъдат богове?“ (46–47). „Техните дървени, обковани със злато и сребро богове могат да опазят толкова, колкото плашило в градината.“ (70).

Такава критика на идолопоклонството се възприема от съвременния читател по същия начин, както я възприемали юдеите в древността. От друга страна, всичко това обърквало езичниците, които използвали идолите за молитви, но по правило не ги смятали за богове. Идолите били просто изображения на боговете и понякога се възприемали като материални предмети, чрез които някои богове могат да проявят силата си. Но за външни наблюдатели като юдеите самата практика на езическо идолопоклонство изглеждала глупава и било наистина лесно да я осмиват, като посочват, че идолите са направени от дърво, което гние, и метал, който ръждясва, и по този начин нямат реална власт.

Допълнения към „Даниил“

Вече знаем, че по-късни редактори са направили някои допълнения книгата „Естир“, за да запълнят празнините в историята. Същото се случило и с книгата „Даниил“. Тези допълнения били най-вероятно написани независимо едно от друго като вид разгръщане на историята в ключови моменти. Създадени са очевидно след Макавейските войни. Има общо три допълнения.

Молитвата на Азария и Песента на тримата младежи. Както знаем, в 3-та глава на книгата „Даниил“ се говори за трима еврейски младежи, които отказват да се поклонят на царската статуя, за което ги хвърлят в огромна пещ. При изпитанието те оцеляват по чудо – но какво точно са направили? Допълнителната глава разказва това: те се молили и славили Бога. Един от тримата младежи е Азария (посочен в книгата „Даниил“ като Авденаго); той се обръща към Бога с молитва на покаяние, признавайки, че народът на Юдея е бил прогонен заради греховете си, и Го моли за избавление от бедите. Тази молитва няма връзка с това, че са го хвърлили току-що в горящата пещ, поради което може да се направи извод, че е била написана отделно от книгата „Даниил“ и е добавена в повествованието по-късно (срв. с молитвата на Йона в гл. 2 на книгата „Йона“). В допълнение към това тримата младежи запяват хвалебна песен към Бога, благодарейки Му, че ги е защитил от огъня на пещта. Този псалм е бил също съчинен отделно от историята и по-късно е вложен в устата на благочестивите младежи.

Историята на Сусана. Това е кратка история за една жена, лъжливо обвинена в прелюбодеяние и осъдена за това на смърт. Но младият Даниил се намесва и доказва, че двамата мъже, издали присъдата, са всъщност самите те грешници (и прелюбодейци) и обвиненията им са лъжливи. Сусана е оправдана, мъжете са екзекутирани и всички възхваляват Даниил.

За Вил и змея. Това са две кратки истории, осмиващи идолопоклонничеството. В първата история Даниил доказва, че идолът Вил не съществува в действителност, а е обслужван от жреци, които взимат за себе си храната, уж изяждана от бога. Втората история е за дракон (змей), за когото Даниил доказва убедително, че изобщо не е божествено създание. Заради това Даниил е хвърлен на лъвовете. Тъй като това е допълнение към Еврейското писание, Бог защитава Даниил, а враговете му, като награда за техните усилия, са разкъсани от лъвовете.

I Макавеи

Първата книга „Макавеи“ принадлежи вече не към жанровете на белетристиката и нравоучителните книги, а към жанра на историческото повествование. Това е историческа повест, която описва детайлно събитията, предшестващи Макавейската война (гл. 1–2), чието действие се развива в продължение на много години на съпротива и обхваща три поколения от семейството, вдигнало въстанието. Това е нашият главен източник на информация за този период и затова представлява особен интерес за историците, изучаващи тези основополагащи за историята на Древния Израил времена. Оригиналът на книгата е написан на иврит.

В глава 6 описах събитията, довели до въстанието. Първите две глави от първата книга „Макавеи“ разказват подробно за политиката на елинизация на Антиох Епифан, за изострянето на конфликта между юдеите, които приветствали развитието на културата, и тези (включително и авторът), които виждали в това гнусни опити за унищожаване на юдейската вяра и юдейския народ, както и за крайните екстремни мерки за борба с тези, които останали верни на еврейските традиции и обичаи. Но в опитите си да наложи елинистичната култура в Юдея – предполагаща жертвоприношения на идоли и забраняваща обрязването – Антиох стигнал твърде далече. Под ръководството на Мататия и неговите петима синове в град Модин избухнало местно въстание: Мататия убил един евреин, принасящ жертва на езическите богове, и един езически чиновник. С това започнало въстанието.

Съпротивата срещу сирийските потисници в по-голямата си част е вид партизанска война. Синът на Мататия Юда (Макавей – „чук“) поема ръководството на въстанието. В глави 3–9 са описани малките сблъсъци, битки и дипломатически преговори на Юда; глави 9–16 описват вече неговите наследници. Книгата завършва с описание на дейността на племенника на Юда, Йоан Хиркан, който е първосвещеник и владетел на Юдея от 134 до 104 г. пр. н. е. Най-вероятно книгата е написана скоро след това.

II Макавеи

Книгата, известна като втора книга „Макавеи“, е още една гледна точка към историята на Макавейската война. Авторът не използвал първата книга „Макавеи“ за източник, а писал независимо от нея. Той се интересувал главно от събитията, случили се по времето на Юда Макавей, така че хронологично книгата съвпада частично с главите 1–7 на първата книга „Макавеи“. Авторът споменава, че неговият съчинение е по същество резюме на по-мащабно петтомно описание на бунта, съставено от някой си Язон от Киринея. Той сбил написаното от Язон в един том. За разлика от първата книга „Макавеи“, това произведение е написано първоначално на гръцки език.

Докато първата книга „Макавеи“ е по-скоро пряка хронология на събитията преди и по време на войната, втората книга „Макавеи“ разглежда въпроса от по-художествена и богословска страна. След увод, който се простира в две глави и се състои от две писма на юдеите в Юдея до юдеите в Египет, призоваващи ги да празнуват Ханука, авторът посвещава четири глави на събитията, предхождащи бунта, и след това, в глави 8–15, излага ключовите моменти на самия бунт.

Най-известни – и неслучайно – са историите, описани в края на 6-а и в 7-а глава, за еврейските мъченици, които въпреки изискването на тиранина Антиох отказват да ядат свинско месо и са готови да изтърпят ужасни мъки и да умрат, за да запазят верността си към Закона. Сюжетът на повествованието се развива стремително. Първо се разказва за 90-годишния Елеазар, който умира, само и само да не наруши Божия Закон. След това се говори за седем братя и тяхната майка. Братята били измъчвани един по един, пред очите на останалите (на първия отрязали езика и отсекли ръцете и краката, а след това, още докато бил жив, го пекли на огромен нажежен тиган, докато умрял). Останалите го последвали един след друг. За да избегнат мъченията, всичко, което трябвало да направят, било да изядат парче свинско месо. Но те отказали – и майка им ги призовавала към твърдост. Накрая измъчвали и убили и нея.

Това не е просто книга, призвана да даде урок по история. Тя показва какво означава да бъдеш верен на Божия Закон до самия край, каквото и да се случи. За автора Законът е по-важен от живота. И причината, поради която тези мъченици понасят страданията, е ясна: предстои възкресение на мъртвите и ако останат верни сега, ще бъдат в бъдеще възнаградени; докато онези, които са се отрекли от вярата, в следващия живот ще понесат жестоко наказание.

Други второканонични книги

Както вече споменах, има още четири книги, признати за второканонични от гръцката и руската православна църква (но не и от римокатолическата). Тези книги са:

Първа книга „Ездра“ – един вид втори вариант на историята, изложена във втората книга „Летописи“, „Ездра“ и „Неемия“ от Еврейското писание;

Молитвата на Манасия – кратко произведение от една глава, съдържащо молитва за прошка, за която се твърди, че е отправена от грешния юдейски цар Манасия, докато бил във вавилонски плен (вж. 2 Летописи, 33);

Псалм 151 – кратък псалм от седем стиха, възпяващ живота на Давид, написан в първо лице и завършващ книгата „Псалтир“ в Септуагинтата;

Трета книга „Макавеи“ – книга с не съвсем точно название, защото не е исторически очерк за Макавейските войни, а художествено произведение, описващо гоненията срещу евреите в Египет от езическия цар Птолемей IV Филопатор (221–204 г. пр. н. е.).

Апокрифите са истинска съкровищница на древната еврейска литература – книги от различни жанрове и с различна тематика, изразяващи различни гледни точки. Независимо дали са част от Писанието, или не са (в римокатолическата и православната традиция – да; в юдейската и протестантската – не), те са важни литературни и исторически произведения, които могат да ни помогнат да разберем юдаизма в критичните времена на границата между епохите, когато се появява Исус от Назарет и наред с юдаизма възниква ново религиозно течение, което ще се превърне в отделна религия – християнство.

(Следва)

АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с GPT-5 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА

Атака на укрепената позиция с. Топра-Хисар, с. Урликьой

Скица № 13

19 октомври

Атака и заемане предните неприятелски позиции

 Нощта минава съвършено спокойно и се използва за смяна на частите и попълването им с бойни и хранителни припаси, там, гдето то още не е довършено.

 Началникът на дивизията, придружен от Мекленбургския херцог Адолф Фридрих и оперативния щаб, се отправя рано сутринта на наблюдателното място (к. 84), 2 ½ км ю. з. от с. Первели.  

Сутринта бойното поле е покрито с мъгла, която става причина да се мисли, че атаката може да бъде отменена, обаче, лека-полека тя се вдига и изчезва.  

Артилерията започва своята престрелка. С нетърпение се очаква от всички да се видят последиците от артилерийския огън. Престрелката отива с рядък огън, който слабо променя скоростта си след изтичане на определеното време за престрелка. Това дава повод за запитване след известно време до началника на артилерията: кога ще започне стрелбата на поражение?  

Отговорът на този последния е, че батареите отдавна стрелят на поражение, пехотата да настъпва и използва артилерийския огън, който може да отслабне, понеже снарядите са малко.

Този отговор причинява известно вълнение в щаба на к. д., защото огънят на нашите батареи (разпръснат на широк фронт) не прави впечатление със своята сила, картината от него далеч не е оная, която се наблюдава към Топра-Хисар, гдето селото скоро е запалено, земята възвряла от изригвания и въздухът затъмнен от чер дим; второ, че снарядите ще се привършат — заявление, което се прави още в началото на боя.

Въпреки предадените заповеди до началниците на участъците пехотата да настъпва, тя продължава да стои в окопите; всеки опит за излизане е свързан със загуби от неприятелския артилерийски и пушечен огън, това показва, че противникът не е достатъчно задушен от нашия артилерийски огън.

Само дружините на майор Савов, които трябва да настъпят между к. 63 и с. Первели в 9 ч. 30 м., смело излизат напред, заемат първите неприятелски окопи и продължават настъплението в същата посока.

Това има за последица, както се и предвижда от по-рано, отстъплението към с. и на противника, южно от к. 63. Едновременно с това, обаче, се забелязва настъплението на гъсти неприятелски вериги от к. 74 и к. 70 към юг. Ротите от резерва са извикани в южната окрайнина на Первели. Нашите части около Первели все още не настъпват.

Началникът на дивизията не може да търпи това неопределено положение: със затягане на действията се губят преимуществата от изненадата. Щабът напуска наблюдателното място и се премества в с. Первели. Оттук се дават нови нареждания за настъпление, а началникът на дивизията, придружен от Мекленбургския херцог, тръгва напред из окопите лично да се осведоми за положението и въздействува с личния си пример и авторитет за по-смели действия.

Забелязва се след това как нашите вериги напускат окопите, изкачат напред и след това скоро залягат на 10–20 крачки пред тях, но движението вече се започва и, макар бавно, продължава да напредва към север.

С изнасянето на частите на конната дивизия напред те почват да страдат от фланговия огън, насочен от югоизток. Бригадата Боде и 217-а дивизия, въпреки огромната артилерийска подготовка пред техния фронт, не настъпват.

За това положение на нещата се донася в щаба на командващия Източната група.

За посрещане контра-атаката на противника, настъпващ от към к. 74 и к. 70. срещу майор Савов, са дадени 2 роти от резерва и е дадена заповед на артилерията да пресрещне и спре неприятелското настъпление.

По нареждането на командуващия Източната група, в боя са вкарани 2 дружини от 11. маршеви полк на левия фланг на конната дивизия. Тези дружини, запазени досега като армейски резерв към к. 92., се подчиняват на началника на конната дивизия и им се дава посока за настъпление с. Карликьой.

Дружините от този полк влизат в действие към 3 ч. сл. пл. Те запълват междината между бригадата Боде и конната дивизия и привличат към себе си огъня на противника, който бие със страничен огън частите на дивизията северно от с. Первели.

Тези последните по-лесно и смело продължават настъплението към к. 74. Противникът започва в безредие да се оттегля в същата посока.

На крайния десен фланг, край морето, действа командирът на Лейбгвардейския конен полк, полковник Бананов, с полка си, 2 ½ роти и 1 взвод от 2. конна батарея. От към 9 ½ часа пр. пл. тази колона достига 1 км южно от к. 39.

Противникът, във връзка с предприетото от него контра-настъпление от фронта к. 70. – к. 74., насочва към 3 ч. 45 м. сл. пл. край морето една колона в състав 8 ескадрона, 1 дружина и 1 батарея, срещу колоната на полковник Бананов. Той, след като привлича към себе си 6. конен полк, отбива настъплението на противника, като му отнема и 2 картечници. По-късно той е засилен с 9. конен полк, а на началника на участъка, полковник Табаков, е заповядано да продължи с по-голяма настойчивост настъплението към с. и.

По този начин и с подкрепата на артилерийския огън, към 5 ч. сл. пл. частите на конната дивизия заемат гребена к. 74., к. 70.

За да се даде още по-голям тласък на десния фланг и се заеме до вечерта с. Тузла, е изпратен и полковник Мачев с 2. конен полк да обедини командването на Лейбгвардейския, 6. и 9. конни полкове.

Вечерта и през нощта от командуващия Източната група се получават няколко нареждания, които очертават положението западно от конната дивизия доста неопределено:

№ 102.: – „Преди смръкване да се вземат всички неприятелски предни позиции, като частите се приближат колкото се може по-близо до неприятелската главна позиция, където силно да се окопаят. По този начин артилерията ще може през нощта да заеме втора позиция, от която утре сутринта ще подготви атаката за заемане главната неприятелска позиция" (получено в 5 ч. м, сл. пл.).

№ 106. от 5 ч. сл пл. „Тази вечер непременно да се заемат с. Чатмалар, с. Тузла. Оставете достатъчно части към Тузла, останалите пренесете към Карликьой. В мое разпореждане оставете 6 дружини (3 от 11. маршеви полк и 3 от вашите дружини с артилерия). Тия части да са готови още тая нощ и се разположат 1 км. южно от с. Карликьой".

№ 108. - „217. дивизия в 3 ч. 50 м. зае Топрахисар, до смръкване 217. дивизия ще преследва и ще се установи на линията Мулчова, Узунлар. С всичките си конни части, картечници и полска артилерия още тази вечер да отидете в с. Топрахисар, за да сте готови утре в 5 ч. за влизане в действие.

Изпратете офицер в с. Азаплар да получи заповед за утрешните действия".

№ 111. от 8 ч. 20 м., получено в щаба на дивизията в 8 ч. 50 м.

„Противника, според имащите се сведения, няма да се задържи опорно на позициите си между с. Карликьой и морето. Възможно е тази нощ да отстъпи, като остави в окопите си слаби части за маскиране. Затова лявата ви колона да атакува нощес и заеме с. Чатмалар; 11. п. маршеви полк да държи връзка на запад с бригадата Боде, която е южно от Муритано Маре и тази нощ има заповед да атакува противника, за да заеме с. Муритано-Мик, 11. п. маршеви полк да заеме тази нощ с. Карликьой. За направеното донесете".

От началника на дивизията се правят своевременно съответните нареждания.

По-късно вечерта се разбра, от разговор по телефона, какво 217. дивизия не е заела с. Топрахисар и с това се отменява отиването на конницата там, а също и нощната атака на с. с. Муритано-Мик, Карликьой и Чатмалар.

На 20. X. към 1 ч. 30 м. пр. пл., се получава оперативна заповед № 3. с дата 19. X. 10 ч. сл. пл. от командуващия Източната група, според която конната дивизия има да заеме с дясната си група с. Тузла, с лявата с. Чатмалар, 11. п. маршеви полк, с. Карликьой. Вън от това се иска да се отделят 4 дружини, които да се оставят в разпореждане началника на групата, на 1 ½ км. южно от с. Карликьой.

Тази заповед не разяснява повече положението; заповедта за заемане на Тузла е дадена по-рано, атаката на с. Чатмалар е отменена малко преди това, а сега наново се посочва като цел на дивизията за следния ден, без да се посочват нови по-далечни цели и да се дават по-пълни сведения за положението.

От заловените пленници се узнава, какво атаката за противника е била неочаквана, вследствие на което, въпреки численото си надмощие, той не успява да се задържи.

Според К. Кирицеску срещу конната дивизия на фронта с. Первели, с Татладжа е 19. бригада, в Муритано е 40. бригада, които формират 9. дивизия. Тази дивизия има 2 артилерийски полка, половината от оръдията на които били не скорострелни. Към 9. дивизия били придадени 2 руски гаубични батареи.

Частите на дивизията имат загуби; убити войници 2, ранени: офицери 1 — поручик Билдирев от 9. конен полк, войници 65, изстреляни снаряди 3415.

(Следва)