ВИКТОР СУВОРОВ / ПАРАЛЕЛЕН МАРШРУТ / ГЛАВА 8

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В своя Телеграм канал Виктор Суворов започна да публикува глави от замислена преди време от него книга, която не е довършил, но явно смята да я довърши, ако към нея се присъединят почитатели, които биха искали да я прочетат до края... Тук ще публикуваме последователни глави от книгата, пък – докъдето стигнат... (Павел Николов)

ДО ТУК: ПРОЛОГ, ГЛАВА 1, ГЛАВА 2, ГЛАВА 3, ГЛАВА 4, ГЛАВА 6, ГЛАВА 7

ГЛАВА 8

1.

Широките пътища в равнините останаха отзад. Тук, в планинското подножие, пътищата са тесни, криволичещи. Вдясно - скала като неразрушима стена, вляво - пропаст. След това - обратното: скала отдясно, пропаст отляво. И кой знае какво има зад завоя: стръмно изкачване или също толкова зловещо стръмно спускане.

И като се изкачиш до следващия проход, се открива панорама от десетки километри. Отдъхни си, наслади се на картината. Сега пътят върви надолу.

По-нататък - ново изкачване, по-високо от предишното.

Много прилича на графика с бързо нарастващи доходи: крива нагоре, след това малък спад и отново покачване, но само че по-високо и по-стръмно от предишното.

Скитникът преодоля още едно било и пред него се отвори широка долина. В центъра - езеро. От близката, източната страна - ферма. Има обширен стопански двор: гараж, складове, хранилища. Там е и къщата на управителя. Красота, направо сядай и рисувай картина.

А в по-далечната страна - скали, водопад и къщата на собственика зад тухлена стена.

Скитникът огледа цялото това великолепие и реши вътрешно: това е границата. Това е последното постоянно човешко обиталище в подножието на планината.

По-нататък няма пътища.

По-нататък има само пътеки. Нагоре и нагоре.

2.

- Имате ли нужда от работна ръка?

- Какво?

- Работна ръка, питам, трябва ли ви?

Едрият мъжага с широкопола шапка, с тежък револвер Webley на колана си, огледа с преценяващ поглед дрипльото и се усмихна:

- Зависи каква.

- А кой е тук стопанинът?

- За какво ти е стопанинът?

- Искам работа.

- Няма стопанин.

- И как я карате без стопанин?

- Стопанин няма. Но има стопанка.

- И къде е тя?

- Няма я. Още не е идвала. Нито веднъж не сме я виждали. На тебе за какво ти е?

- Нали казах: търся работа.

- Стопанката с такива дреболии няма да се занимава. Затова в имението има управител.

- И къде да намеря този управител?

- Пред тебе е.

- Ами тогава да попитам направо: имате ли нужда от работна ръка?

- Имаме нужда. Нека бъде така. Иди там, при работилниците. Ще попиташ за Фернандо. Това е моят заместник. Ще кажеш, че те е пратил Естебан. Фернандо да хвърли въшливите ти дрехи в огъня. Да те подстриже до голо и да те обръсне. След това ще се изкъпеш в банята. Ще ти дадат стари войнишки дрехи и обувки. Не искам да ми донесеш някакви паразити. А утре сутринта – на работа. Работата е тежка. Само на винарските етикети рисуват накичени смеещи се момичета с кошници грозде. А тук трябва работа до скъсване. От сутрин до вечер. Но плащаме щедро. И храним. И поим. Ясно ли е?

- Ясно.

- А на мене, скитнико, не ми е ясно всичко. Как се казваш? Забрави да се представиш.

- В различни страни ме наричат различно: Анджей, Андрей, Андрю.

- А фамилия?

- Кохановски.

- Ето, Анджей-Андрей-Андрю Кохановски, запознахме се. Като се подстрижеш, избръснеш, изкъпеш и преоблечеш, иди в кухнята. Нека те нахранят. Че очите ти светят като на изгладнял вълк.

3.

Като острижеш до голо рошав скитник, обръснеш брадат и мустакат човек, като измиеш потъналия в мръсотия с гореща вода, като го насапунисаш три пъти и го търкаш безмилостно с кърпа, като го облечеш в стара, но чисто изпрана войнишка униформа без пагони, като обуе износени, но здрави армейски обувки с дебели подметки, ще се получи съвсем различен човек.

Но това не е всичко. Трябва да направиш нещо, за да угасне гладната светлина в очите му.

Да има сега за него пържени картофи в цвърчащ тиган, че и три баварски кремвирша. Но готвачката Алехандра, съпругата на управителя, отхвърли решително тази възможност: той, като дистрофик, трябва да бъде хранен с пилешки бульон. Малко по малко.

4.

След продължително гладуване чаша горещ бульон действа на изтощения организъм като пълна чаша с „Фернет Бранка“.

А „Фернет Бранка“, ако някой не е наясно – е същински балсам. Алкохолно съдържание 39-40 процента. Но има и 43.

Не беше пил сеньор Анджей-Андрей-Андрю Кохановски нито грам фернет. Стигаше му и чашка бульон. Разля се топлина по душата му, след това и по тялото му.

Фернандо, помощникът на управителя, му показа къде да спи: в сеновала има брезент.

Покривът над сеновала е керемиден.

Добре, че не е железен. Опитай се да спиш под железен нажежен покрив. Веднага ще се опържиш.

Не не че под керемидения покрив е прохладно. Там също е горещо. Но горещината е щадяща.

5.

Очите се залепват, мислите се бъркат. Анджей Кохановски заспива, разбирайки, че е лесно да го заловят сънен: ще вдигне добродушният Фернандо телефонната слушалка и ще позвъни където трябва, ще информира когото трябва, за да бъде разкрит бездомникът.

А тези, на които се полага, могат да проявят интерес. По цяла Аржентина на всеки полицай сега му горят очите, защото има възможност да се отличи. Залавянето на злодея, който през нощта в столичния парк е нападнал самотен беззащитен полицай, при което зверски го е набил, или го е убил, може да бъде много важно нещо, нужно, доходно. И не много сложно.

Положението е следното. Всеки полицай по време на дежурство има на гърдите си едва забележима филмова камера. И камерата фиксира всичко, което става пред въпросния пазител на реда.

Разбира се, излизайки през нощта на, меко казано, незаконен лов, набитият (или убитият) полицейски служител не е сложил камера на гърдите си. Но би могъл да си сложи своя камера, за да може в свободното си време, отдъхвайки си душевно, да се наслаждава, съзерцавайки своите нощни похождения.

Ако полицаят наистина е убит и ако, заради забавление, е снимал с камера нощните си приключения, последните му в живота сблъсъци са безусловно фиксирани там. И цялата полиция на Аржентина има в момента точна инструкция кого именно трябва да търси и залови.

От друга страна, всичко се беше случило в тъмен парк. Камерата би могла да не улови детайлите. А може би и изобщо не е имало такава.

Как сега скитникът да уравновеси сигурността в безнаказаността с гнетящия товар на съмнението?

Би трябвало Анджей Кохановски да оцени трезво създалото се положение, да не спи, а да се отдалечи в планината.

Но няма сили да разтвори чугунените си клепачи. Тежък сън го покрива като с дебело топло пухено одеяло. И няма сили да се изтръгне от тази сладка дълбина.

(Следва)

ВИКТОР СУВОРОВ / ПАРАЛЕЛЕН МАРШРУТ / ГЛАВА 7

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В своя Телеграм канал Виктор Суворов започна да публикува глави от замислена преди време от него книга, която не е довършил, но явно смята да я довърши, ако към нея се присъединят почитатели, които биха искали да я прочетат до края... Тук ще публикуваме последователни глави от книгата, пък – докъдето стигнат... (Павел Николов)

ДО ТУК: ПРОЛОГ, ГЛАВА 1, ГЛАВА 2, ГЛАВА 3, ГЛАВА 4, ГЛАВА 6

ГЛАВА 7

1.

Хотел "Елдорадо" - една звезда.

Тя няма повече пари нито за пет, нито за четири, нито за три или дори за две звезди.

Стаята е тясна, дълга и тъмна. Стените са лепкави. Таванът е нисък. Крушката е слаба, не гори с пълна сила, мига. Прозорецът в тази мухлясала стая не е мит поне от няколко години. Той гледа насреща към глуха стена. Ако го отворите, можете да стигнете с ръка до тази покрита със сажди стена.

Но никой не иска да отваря прозореца. Отвъд прозореца се носи смрад.

Аржентина е много богата страна, населена с мъдри и трудолюбиви хора. Argentum означава на латински сребро. Аржентина е страната на среброто.

И в Сребърната страна - такава позорна бърлога.

Ако зависеше от мене, не бих дал дори една звезда на това нищожно жилище. На него, ако ме питат, хотелът спокойно може да даде половин звезда или дори четвърт. Или да не дава изобщо нищо.

В стаята ѝ има желязно войнишко легло с тънък сламен дюшек и празен оръфан шкаф на неизвестна възраст.

Вратата на стаята е скърцаща и разсъхната. С пукнатини. С разхлабено резе. Стените са тънки. Чува се всичко. Особено през нощта.

Някъде наблизо се дере от плач кърмаче.

В съседната стая вдясно - семеен скандал с писъци, ругатни, страшни псувни и бой.

В стаята отляво - безкрайна любов. С монотонно скърцане. С тежко дишане. Със стон и задавен вик. Трудно е да се повярва, че дори тук хората могат да бъдат толкова щастливи.

Етаж по-нагоре - веселие с песни, със звук на китара и грохот на токчета.

Като попадна в този зловонен кът, млада жена на име Оксана, иначе казано - Чуждата или Чуздоземната, осъзна внезапно пълния ужас на своето положение, оцени степента на грешката, която беше направила. Тя беше наследила неочаквано ферма в подножието на южните Кордилери. Фермата трябваше веднага да бъде обявена за продажба. Цената на тази ферма, според най-скромните оценки, беше тринадесет милиона швейцарски франка.

Тринадесет милиона не са малко пари.

Но тя не продаде фермата. След като претегли вариантите, заложи всичко, което притежаваше, и даде чека в ръцете на непознат човек.

2.

Железните пътища в Аржентина, като лъчите на слънцето, изгряващо над океана, се разпръскват ветрилообразно във всички посоки от столицата.

Скитникът, след като нокаутира пазача за дълго време (или без да иска го уби), заличаваше следите си. Движеше се в пространството само през нощта. Върху покрива на товарни вагони отиваше все по-далече.

Жалко, нощите са къси, а влаковете са бавни. Не се стига далече за една нощ.

На зазоряване, а зазоряването е ранно, преди да стигне до следващата гара, той скача от летящия влак, отдалечава се от железопътните релси, крие се в гъсталаци или в руини, заспива, а с настъпването на тъмнината отново се улавя за някой преминаващ товарен влак и отива все по-нататък.

Мъчи го глад. Опитва се да забрави за него. Основното сега е да не бъде хванат за дребни кражби. Ако откраднеш хлебче, ще те спипат, а полицията ще започне да търси кой си и откъде си.

Ето защо е по-добре да търпи. Нищо страшно, свикнал е.

Сметката е проста - да се изплъзне за известно време, да изчезне, докато извършеното престъпление се изтрие в паметта на служителите на реда или поне искрящият му блясък се помрачи.

Той реши да отиде натам, където прекъсват стоманените линии, след което да пътува с преминаващи коли към подножието на Кордилерите - най-голямата планинска верига в света. Ако няма коли, трябва да се върви по траверсите на изоставените железопътни разклонения.

Времето сега е горещо - трябва да се събере реколтата. В Аржентина има много грозде. В края на краищата Аржентина е сред първите пет световни лидери по гроздобер, съответно и по производство на вино. Сега има нужда от работни ръце навсякъде, особено далече от столицата в покрайнините на великата страна, където има толкова малко хора.

Където хората са ценни.

Където не се изискват нито препоръки, нито документи за самоличност.

3.

Детският плач, гърмящата музика, тропотът на крака, ритмичното скърцане на паянтовите легла, истеричните вопли на невъобразимо блаженство и дивите викове на пиянска ярост утихнаха дълго след полунощ. Към три часа.

И хотел „Елдорадо“ потъна в тежък дълбок сън.

Само нашето момиче, носещо името Оксана, толкова странно по тези места, не може да заспи по никакъв начин. И кой би заспал, след като е направил такава ужасна грешка. Тя даде всичките си милиони, а следователно и съдбата си, в ръцете на непознат човек, когото никога не беше срещала.

Малцина бяха виждали Ханс-Ерих Рьомер, един от най-богатите хора на планетата. Носеха се упорити слухове, че не е един от най-богатите, а е най-богатият.

Когато Ромер бил беден, никой не се интересувал от него. А веднага щом започнал да набира бързо политическа и финансова власт, се оттегли в сянка. Той е от онези хора, които са винаги в мрак, които не реагират на клюки за себе си, не отговарят на въпроси на пресата и не се навират пред телевизионните камери.

И е малко вероятно този фантастично богат човек да се интересува от лудата идея на някакво странно момиче на име Оксана.

Тя даде на Рьомер всичките си милиони и сега, за забавление, той можеше да даде парите ѝ на някой от своите подчинени и веднага да забрави за това, без да отделя исканите пет минути от скъпоценното си време.

И сега какво? Три дни ще минат бързо и простодушното момиче ще бъде изгонено от гостоприемния хотел „Елдорадо“, защото е платило само за три нощувки предварително. И няма с какво повече да плаща.

Гонят те и върви където искаш.

Но няма къде да отидеш.

След като си осъзнал дълбочината на своята глупост, опитай се сега да заспиш.

Беше възможно да не се дадат на Ромер всичките пари, а да се запазят три или четири милиона.

Но отново и отново тя доказваше на себе си една проста мисъл: беше постъпила правилно, трябваше да даде почти всичко, оставяйки като неприкосновен запас само нещо дребно за няколко дни просешко съществуване. Защото само по този начин човек може да докаже на Рьомер сериозността на намеренията си, само по този начин може да спечели вниманието на собственика на несметни милиарди.

И веднага отново се упрекваше за глупостта си и си обясняваше, че не трябваше да дава всичко.

4.

Бъркайки пътя, скитникът продължи да върви на юг, а след това зави на запад. За пет нощи стигна там, където свършват лъскавите релси.

Железопътната линия продължава по-нататък, само че релсите не блестят.

В далечината до хоризонта се простират същите релси, но ръждясали. А под тях - отдавна изгнили дървени траверси.

Тези стоманени коловози лежат върху насипи, обрасли с висока трева, бодливи храсти и изкривени закърнели дървета. По изоставените линии - редки гари. Картината е мрачна: изпотрошени прозорци, изкъртени врати, стени, изписани с нецензурни призиви, срутени керемидени покриви, скърцащи изкривени крила на отдавна негодни вятърни двигатели, потискаща пустота и вой на вятъра.

В близост до изоставените гари фермите са гъсто разпръснати. Някои все още съществуват някак си, други са напуснати от хората.

Колкото по-далече са гарите, толкова по-малко човешки жилища има.

Скитникът стигна до последната, крайната, скучна, отдавна забравена гара. И сметна да продължи пътя си: по-далече от хората, още по-далеч и по-далече.

Той реши да стигне до края, до последната ферма в подножието, до онази ферма, след която вече няма човешко жилище. Реши през следващите месеци да живее на последната линия, отвъд която хората понякога отиват, но не живеят постоянно.

Добре, че полицията не се показва тук с години.

И още нещо: в случай на опасност е толкова лесно да отидеш в дивите безлюдни гъсталаци по склоновете на най-голямата планинска верига на нашата красива планета, да се изгубиш там и да се скриеш.

Негов ориентир са заснежените върхове на хоризонта. Зад тези върхове всяка вечер се крие дневната светлина. Натам, по залез слънце, той следва своя път.

5.

В хотел „Елдорадо“ е тихо и тъмно.

Но ето че в звънящата тишина някъде съвсем наблизо подът изскърца.

Тя се сви.

Разбира се: някаква беда се прокрадва. И не към кого да е. А към нея. Към момичето на име Оксана.

Тя няма оръжие. И нищо остро под ръка. И нищо тежко. Обикновена вилица би била подходяща. Или ютия.

Но няма вилица. Няма и ютия.

Вратата се отвори тихо, с леко изскърцване. По някаква причина разхлабеното резе не я задържа – все едно изобщо нямаше резе на пропуканата врата.

И някой в пълния мрак пристъпи леко през прага.

Можеше да се спаси само с пронизителен вик.

И тя започна да вика.

(Следва)

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1984 г. / ИКОНОМИКА / РИЧАРД СТОУН

Ричард Стоун (Richard Stone)

30 август 1913 г. – 6 декември 1991 г.

Нобелова награда за икономика

(За фундаменталния му принос към развитието на системите на държавните сметки и с това към подобряването на основите за емпирични икономически изследвания.)

Английският икономист Джон Ричард Стоун е роден в Лондон. Той е единственото дете на Елзи и Джилбърт Стоун. Баща му, адвокат, се стреми да му даде класическо образование, за да го подготви за кариерата на юрист. Но Стоун не проявява голям интерес към правото и се оказва невнимателен ученик както в подготвителното училище в Кливланд плейс, така и в Уестминстърското училище. Като момче той предпочита пред училищната работа да строи модели на влакове и кораби. За разочарование на баща си напуска правото две години след като постъпва в колежа „Гонвил анд Кийз“ към Кембийджкия университет, избирайки през 1931 г. специалността икономика. Както по-късно отбелязва, интересът му към икономиката е предизвикан от Голямата депресия и „вярата, родена от младежкото невежество и оптимизма, че ако икономистите разбират повече, светът ще бъде по-добро място“.

Тъй като сред неговите преподаватели в колежа няма икономисти, Стоун се консултира седмично с Ричард Кан от Кралския колеж към Кеймбриджкия университет - колеж, който по това време е един от световните центрове по икономика. Той също така се учи от пионера в икономиката Колин Кларк, посещава лекциите на Джон Мейнард Кейнс, който по това време пише книгата си „Обща теория на заетостта, лихвата и парите“ (“The Generad Theory of Employment, Interest, and Money“), и се присъединява към Клуба по политическа икономия, който се събира в жилището на Кейнс. Интелектуалната атмосфера на Кралския колеж развива, разкрива творческите възможности на Стоун и определя кариерата му на учен.

Въпреки това, след като завършва университета през 1935 г., Стоун не смята, че е достатъчно подготвен за изследователска работа. Отказвайки научната работа, предложена му от колежа „Гонвил анд Кийз“, той започва да издава икономическия информационен бюлетин на застрахователното дружество „Лойд“ в Лондон. Лишен от стремежи да направи кариера в сферата на бизнеса, Стоун не се претоварва много със служебните си задължения и затова му остава време за други занимания.

Заедно със съпругата си, Уинифред Мери Дженкинс, бивша студентка по икономика в Кеймбриджкия университет, за която се жени през 1936 г., Стоун участва в няколко икономически изследвания, включително в подготовката на публикувания през 1938 г. доклад за разликите в структурите на потреблението и спестяванията в семейния бюджет. През 1937 г. съпрузите Стоун започват да издават месечното икономическо и делово списание „Трендс“, основано от Колин Кларк и предадено на семейство Стоун при завръщането му в Австралия. В това списание съпрузите публикуват икономически показатели за заетостта, производството, потреблението, капиталовите инвестиции, движението на цените и данни за външната търговия. Понякога включват в специални статии за регионалната заетост или за икономическата ситуация в други страни.

Когато през 1939 г. избухва Втората световна война, Стоун е поканен да работи в Министерството на военната икономика, където му възлагат да отговаря за статистиката на корабоплаването и доставките на петрол. На следващата година ученият е преместен в Централния офис за икономическа информация към секретариата на военния кабинет, за да работи — между другото, с Кейнс и Джеймс Мийд — върху общия преглед на икономическото и финансовото състояние на Великобритания.

Тази работа позволява на Стоун да направи най-значимия си принос в икономиката. Британското правителство се нуждае от данни за общия размер на наличните средства и ресурси за подпомагане на военните усилия. До декември Стоун и Мийд изчисляват тези данни, които са публикувани под формата на таблици като част от бюджетния доклад на министъра на финансите за 1941 г. Таблиците съдържаха оценки на националния доход и разходите за 1938 и 1940 г.; лични семейни доходи, разходи и спестявания; нетни изчисления на средствата, които са отишли в частния сектор или са дошли от него на разположение на правителството. Впоследствие Стоун нарича тези изчисления стъпка към това, което сега се казва изчисляване на националния доход. В хода на по-нататъшната си работа в тази област през следващите военни години той извършва все по-сложни изчисления на националния доход, неговите източници и неговото разпределение.

Системата от националните изчисления е разработена за първи път през XVII в. от Уилям Пети и Грегъри Кинг в Англия и Пиер Боагийбер и маршал Вобан във Франция. След Първата световна война пионерската работа по изчисленията на националния доход е извършена от Саймън Кузнец и Колин Кларк. Работата на Стоун се различава от тези два по-ранни опита по това, че открито включва националния доход в рамките на двойното счетоводство, което взема предвид данните за доходите и разходите в домакинствата, в частния сектор и в държавните дейности, което позволява да се направи сравнителен анализ на резултатите от дейностите както в различни сектори на икономиката, така и в различни страни.

Методът за изчисление на Стоун осигурява последователност, тъй като изисква равенство между приходите и разходите. Това означава, че всичко, което е произведено, трябва да се консумира, а каквото е консумирано, трябваше да се произведе отново. Неговата система за двойно записване на националния доход е емпиричната страна на кейнсианската революция в макроикономическата теория. Изчисленията му за производството, потреблението и натрупването отразяват новите кейнсиански концепции за съвкупното предлагане, потребление и инвестиционно търсене. Фактически методът за национални изчисления, разработен от Стоун, дава тласък за изграждането на иконометрични модели, а самите изчисления формират основата за организиране на събирането на съответните статистически данни и тестването на тяхната последователност.

Стоун споделя винаги с готовност своя опит с други изследователи, тъй като не е единственият учен, който работи върху изчисленията на националния доход. Преди Втората световна война и по време на войната правителствата на Съединените щати и Канада правят оценки на националния си доход и на разходите му. Тези оценки обаче са изчислени на базата на няколко други концепции и дефиниции, различни от използваните от Стоун. През 1944 г. Стоун е командирован в Америка, за да помогне при установяването на общата основа за изчисленията.

След като напуска правителствената служба през 1945 г., Стоун поема поста директор на отново създадения отдел по приложна икономика в Кеймбридж, където през 1955 г. е назначен за професор по финанси и счетоводство. Продължавайки изследванията си в областта на националните изчисления, той разработва методи за изразяване на тези изчисления в реални величини и след това ги използва за конструиране на последователни индекси на цените и производството. Той не само успява да координира изчисленията с входно-изходния анализ, но също така е първият, който включва финансовите операции в своята система и изгражда система от финансови баланси.

През 1945 г., посещавайки Института за фундаментални изследвания към Принстънския университет (Ню Джърси), Стоун изготвя доклад за Обществото на народите по въпроса за разработването на международни правила за изчисляване на националния доход. Този доклад е публикуван през 1947 г. от Организацията на обединените нации под заглавието „Измерване на националния доход и изграждане на социални изчисления“. Работата на Стоун за създаване на стандартизирана система от национални изчисления продължава в различни варианти през следващите две десетилетия.

Резултат от тази работа е поредицата от публикации, а след това и книгата „Система от национални изчисления“, написана заедно с Ейбрахам Айденоф и публикувана от ООН през 1968 г. Системата Cтоун в крайна сметка е приета в много развити и развиващи се страни. Впоследствие той създава система от демографски изчисления, които отразяват фактори като промените в населението и социално-икономическите промени. През 1975 г. Организацията на обединените нации публикува неговата книга „Към системата от социална и демографска статистика“.

В допълнение към работата си по изчисляване на националния доход Стоун прави значителен принос в изследването на потребителското поведение. Използвайки модели, разработени от Лорънс Клайн и Херман Рубин, той прогнозира, че структурата на потребителските разходи и спестяванията е функция на нивата на доходите и относителните цени на всички стоки. През 1945 г. Стоун пише „Анализ на пазарното търсене“ и продължава изследванията си върху бюджетите в Кеймбридж с Дерик Роу, обобщени в двата тома „Измерване на потребителските разходи, поведението на потребителските разходи и поведението на потребителя в Обединеното кралство“, публикувани през 1954 и 1966 г.

Теорията за системите на потребителски разходи, разработена от Стоун, произтича отчасти от неговите изследвания на изчисляването на националния доход, тъй като подобрените оценки на това, което определя потребителските разходи, могат да осигурят по-точни индекси на разходите за живот или по-добра мярка за инфлацията на съвкупните цени. И двете са от съществено значение за изучаване на промяната в реалния национален доход през периоди, когато настъпват промени в относителните цени. Склонността на Стоун да разработва сложни икономически модели се проявява в работата на неговата група „Кеймбридж проект за икономически растеж“, която създава иконометричен модел на растежа на британската икономика, публикувайки го под формата на многотомната публикация „Програма за растеж“.

След като се пенсионира от университета в Кеймбридж през 1980 г., Cтоун продължава сътрудничеството си с него като член на Кралския колеж и колежа „Гонвил анд Кийз“.

През 1941 г., година след разпадането на първия си брак, Стоун се жени за Феодора Леонтиноф, философка по професия, която по това време работи като секретарка на Националния институт за икономически и социални изследвания. Тя умира през 1956 г. Четири години по-късно Стоун се жени за Джована Крофт-Мъри. Въпреки че няма икономическо образование, тя си сътрудничи с него в много от следващите му изследвания. Стоун, който получава благородническа титла през 1978 г., е известен и като покровител на изкуствата. Слави се като ценител на добрите вина и пурите. Пол Самюелсън го описва като „любител на самотата“ и „затворена личност“. Той и съпругата му живеят в Кеймбридж.

Стоун е член на Икономическото дружество (през 1955 г. е негов президент) и на Международния статистически институт. Чуждестранен член е на Американската академия на изкуствата и науките и на Американската икономическа асоциация. Получава почетни степени от университетите в Осло, Брюксел, Женева, Уорик, Париж и Бристъл.

Превод от руски: Павел Б. Николов

МЕМОАРИ И БЕЛЕЖНИЦИ ОТ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ПРАВИЛА ВЪРХУ НАЧИНА КАК ДА СЕ РЪКОВОДЯТ ГОРСКИ ЧЕТИ (ОТ П. ХИТОВ)

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на мемоари и бележници на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Мемоарите и бележниците са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 517

Правила върху начина как да се ръководят горски чети (От П. Хитов)

За събирането на една хайдушка чета е нужно най-напред тези другари, които ще се решат да умрат за правдата, да са добре премислили дали ще могат да се удостоят да изпълнят обещаните си думи, без които не е възможно да се съберат и да тръгнат.

Тази дружина най-напред, като се събере, трябва да размисли, че за тях трябва по-обширен план, че им трябва най-напред да имат добър предводител, който да може да ги предвожда, колкото е възможно нашироко, за да не би да се задържат все на едно място, за да се не отчая от тях околното население и им узнае пътищата и местата, по които те пребиват и ги издадат, или избият сами околното население. Или пък ако ня(ма) такъв човек помежду им, който да ги води надалеко, трябва да ходят твърде тайно и все да нагазват по малко в непознати места, и пак да се връщат назад в познатото им място. Защото те в познатото си място могат да играят ролята си най-добре, защото там им е познато мястото и човеците. Затова трябва всяка чета да има своите предели, в които ще играе най-важната си роля. А колкото тази чета продължава с годините, толкова става по-опитна и запознава по-нашироко пределите, и момците стават опитни и излизат от тях нови и практични войводи, и вече им са познати местата.

1. При първото им събрание трябва да помислят и да скроят план за зимовище - къде ще презимуват, защото нашите места са студени и падат дебели снегове. Не може зиме да се действа с малко другари освен тайно, по някои сигурни места, където да са улеснени със всичко. И пак да имат план за противен случай за избягване и другото им място да е вече приготвено.

2. Трябва да си определят време - колко време ще ходят заедно и за каква цел. И какъв ред ще държат за добрия си порядък. Първо, войводата е длъжен с байрактаря си заедно да показват на момците как да си държат пушките, как да се опасват, как да си обуват цървулите и как да си стягат под коленете - умерено да си стягат краката, за да не се налива кръвта долу, в стъпалата им, че им отичат краката от многото вървене.

3. Да им покаже, та всеки момък да знае да си разглобява пушката и да я почисти и пак да намести всичко на място.

4. Да ги научат, каквито пушки и да имат, да могат сами да си правят фишеците.

5. Да се потрудят да снабдят момците със всички нужни припаси, фишиклии саби или ятагани - кой за което [оръжие] е способен.

6. На всеки момък торбата да е добре направена, за да не му додява, когато върви. Всеки трябва да има в торбата по един калъп сапун и по една риза на гърба си, а една - в торбата. Като намерят свободно време, да облечат праната, а кирливата да изперат. Така също трябва да има всеки игли и конци, бръснач за бръснене.

7. Да им припомня често за икономия на фишеци и хляб.

8. Когато добави повече барут и му позволява мястото, да ги учи да бият на нишан и бърже да пушкат.

9. Където са задържи денем да денува, да не показва позицията; като разгледа откъде може да ги нападне неприятелят им и като ги разпореди да се отморят, им покаже и нареди стражата си.

10. Нареждането на стражата - трябва да бъде най-изкусно наредена според мястото. Ето как: ако е мястото някое високо, да може да се види отдалеко, като им каже непрестанно да си не отзимат очите от определеното място, дето ще гледа стражата, и му каже да не смее да се занимава в същото време - или да си гледа оръжието, или да го чисти, или да се пощи, че ако се загледа, не ще види неприятеля си начаса. И като му заповяда да се пази, същият стражар да е затулен или в шума, или зад камък, или зад бряг, или в тревата. Да не би да се случи тъй също и неприятелят да гледа от нейде с далекоглед и ги види, и си направи план, и ги изпревари на тръгване, удари и ги разбие ненадейно. Както нареди тази стража, която казахме, че ще гледа надалеко, трябва да нареди и друга близка стража, която ще гледа близо около дружината, доколкото позволява мястото, да не би да се приближи някой ненадейно през шумата или по някое ниско място, откъдето не може да го види първата стража, която гледа надалеко, за да не нагази някой при момците ненадейно и ги види, и побегне, или ако е от неприятелска [войска], да ги удари подир това. Трябва да определи пък други, които ще преглеждат стражите да не заспят и да ги сменя на определеното им време.

11. С първото спиране за отмаряне или за денуване трябва да казва на момците само на едно определено място да ходят повън. Второ, да се каже на момците никой да не излиза без питане от вътрешната стража навън, за да не би да се случи някой да побегне, някой от момците. И вътрешната стража без позволение никого не трябва да пуска навън от нейната линия без знакът, който има, да ѝ се покаже.

12. Преди да идат стражарите, трябва да им е прегледано оръжието дали е чисто и им се поръча, ако се появи ненадейно неприятелят, и нямат време кога да известят, на секундата да пушкат по него. Защото ако се затърчат да явят, неприятелят ще ги удари в гърба, защото мястото е съвсем близо. Ако стражата с наша пушка (стреля) по тях, те ще се смутят и колко да са се решили да нападат, все ще се поспрат и нашата втора стража ще дойде на помощ, и момците, колко и да са заспали, ще се събудят, приготвят, ще посрещнат неприятеля си и ще го разбият. Защото неприятелят трябва да напада отвън, а нашето място всеки път трябва да бъде избрано - където ще се спрем да денуваме или да отмаряме, трябва да избираме яко място за всеки случаи.

13. Дружината, ако е малка, от 10 или 8, или 12 момъка, тогава само войводата с байрактаря са доста[тъчни] да преглеждат и нареждат на момците. Ако ли са 20 или 25, или 35, или 50, тогава трябва на всеки пет момъка да са определи по един по-практичен да разпорежда с петимата и като седнат да отмарят нейде, всеки с определените си момци да сяда отделно. Тъй също, като ще вървят, трябва всеки да пази за своите момци, защото тяхното ходене все през нощта и местата не им позволяват да вървят един до друг, ами вървят един подир друг и се проточват, и лесно се изгубват последните понякога. Затова трябва на пет по един да пази.

14. Като тръгнат на път, не смеят да говорят да не ги чуе някоя отдалеч или пък ако има нещо близо до тях, не ще могат да чуят. Трябва да им се каже да наместят оръжието си да не дрънка. Ако е месечина и се съмняват да не ги види някой отдалеч, да държат пушките долу - да не блестят отдалеч.

15. Войводата всеки път, като ще тръгва на път, трябва добре да премерва разстоянието, докъдето има да стига, да не би да се излъже и да не може да стигне на определеното място, което мисли, и остане на някое слабо и не яко място, и [ако] го намери неприятелят му, твърде лесно ще го разбие, като не му помага позицията.

16. Всеки път трябва войводата да гледа да се спира на такова място, където да има вода и гора. Ако са случи да изпадне на безводно място, да казва на момците да не ядат, само по малко да закусват, за да могат да издържат на жаждата, да не ги принуди жаждата да идат без време да търсят вода, че може да се случи зло за тях.

17. Длъжен е войводата да гледа да не остане без хляб. Да се дели хлябът и яденето равно на всички. Всеки път да припомня на момците да имат икономия с хляба. Докато не набавят хляб, никак да не изяждат всичкия си хляб и само един-два залъка да изяждат. Когато преминат при вода, да им не дава да пият, защото жадни могат да вървят, но гладни не могат. Да им каже да се опасват стегнато и да се задържат да не ходят повън доколкото е възможно, за да не им се изпразнят стомасите и им прималее. И да спрат, не ще могат да вървят, нито са пък [годни] за бой.

18. Всеки път, като вървят и стигнат до някоя вода, да искат или да пият, или да минат, трябва да се спрат малко по-назад и да се отделят по малко от тях според множеството им, и да отиват да пият вода, а другите да седнат приготвени с пушките в ръце, за да не се случи мястото [да е] завардено от неприятеля им и ги удари неприготвени. Тъй трябва да се вардят едни други, дорде се напият с вода. Ако ли пък ще минават някоя съмнителна река, пак тъй също едни да вардят, приготвени за бой, другите да минават. И като минат от тях половината и се приготвят за обрана, тогава да минават и другите.

19. Войводата е длъжен, щом се приближи до някое съмнително място, дето изглежда да може да пази неприятел, да се спре по-далеко и да покаже на момците, че това място е съмнително, и да бъдат преосторожни. Или пък ако е мястото съвсем тясно и не може да се заобиколи от голямата тъмнота, тогава трябва да се спре и така тайно да се т(р)опа (ходи), и да поръча на момците да се пазят и да не говорят нищо, и да не кашлят, тютюн да не пушат, дорде заслушат добре дали ще чуят нещо.

20. И още никак да не дава на отворено място да пушат тютюн и да палят кибрит, че ги вижда някой ненадейно или се случва да ги удари неприятелят. Само като са на свободно място, тогава може да се говори и пуши тютюн.

21. Длъжен е войводата да се пази и да не пие никакво питие, за да се намира винаги в бистра памет, за да може да управлява другарите си. Тъй също трябва да бъде и байрактарят му. Но в същото време трябва да пази и на момците си - да не би да намерят нейде вино или друго питие и се напият, защото за тях е всека минута опасна. Само когато са някъде на добре осигурено място, тогава може да им допусне да пият, и то с мярка пак, да не се опият. Да се зарекат да не пият нищо, дорде ходят по хайдутлук, то ще бъде много по-добре за всичките другари.

22. Още при първото събиране и уговаряне войводата трябва да каже на дружината да не смеят да се карат помежду си и за нищо и като ги препита имат ли нещо вземане-даване измежду себе си, и ги изравни да нямат нищо, което да може да им дава причина да се карат, и като им поръча да не смее никой да напсува или укорява другарите си за нищо. Или ако някой осъди да нападне някого от другарите си, а другарят му нищо да не му отговори, само да каже на другите да слушат как го напада, и като идат при войводата да му кажат. А войводата е длъжен да позове оногова, който е напсувал другаря си, и му науми, че според закона е забранено да напада другарите си, и му каже, че ако се осъди и още един път направи такава грешка, ще бъде наказан според времето. Ана другия да каже, че трябва да търпи и да не се сърди, че ще дойде време да се присъди всяка грешка. А на писаря да каже да запише оногова грешката, кой с какво е погрешил.

23. Така също и на всекиго грешките да се записват, трябва да поръча войводата на писаря.

24. Войводата е длъжен да бъде осторожен, да пази да не се случват никакви разправии между момците, да задушава всяка разпра, да не смеят момците му да се карат за нищо. Че когато имат свободно време и питат войводата си, и отворят въпрос за всичко, тогава може да се присъди всяка грешка по-правилно. То, че не може да се изложи никакъв закон за наказания, защото хайдушката чета няма никъде пристанище. Затова трябва войводата да е природно надарен, да бъде тъй търпелив за всичко, дорде не се увери, че търпението му ще докара зло. И тъй, като види, че има такава дружина измежду момците му, които не може да поправи с нищо, тогава не му остава друго средство освен да се посъветва с байрактаря си и с по-верните от дружината, и ги лиши от живота им, и поръча на писаря си да запише защо са осъдени на смърт.

25. От осъдените каквото и да е останало - пари или оръжие, трябва да се даде на роднините им. Ако ли не е възможно, тогава да се раздели между момците, както се дели всичко обикновено.

26. Когато вървят през някоя гора денем или нощем, като е несечена, всеки път трябва да се определят според множеството по два или по три момъка, за да разглеждат според мястото пред четата да няма някой пусия, [да] удари на четата в средата и я разбие. Така също и подире да оставят по няколко да пазят да ги не настигне някоя потеря отподире и ги издебне, и ги удари в гърба ненадейно.

27. Ако е пътят съвсем съмнителен, тогава се отбиват от пътя и вървят през гората дебнешком, дорде излязат от съмнителното място.

28. Ако се случи да минава четата по некое поле и има гористи места полето, то се знае, че ще денуват в гората. Само не трябва да се отдалечават от края, защото мястото е равно и се не вижда отвътре из гората полето. Затова трябва да се спират при края и да гледат полето през деня кой минава и да не дойде неприятелят и заварди края, и като излязат, да ги удари ненадейно. Затова трябва да се спрат накрая и да гледат през деня полето кой къде отива, и да са сигурни, като тръгват.

29. Ако се случи да ги заградят в равнището, тогава не остава друго освен да гледат през нощта да подирят някое по-изгодно място да излязат, за да не доведе неприятелят и по-голяма сила.

30. Ако се пък случи да останат на някое чисто поле, тогава все пак трябва да се избира място по-изгодно, за да не може да ги достига пушка. Мястото трябва да бъде бреговито или да има трапища, за да могат да се запазват. И трябва така да се разпоредят, да дойдат гръб с гръб, за да могат да се бранят навсякъде. И да си изкопаят по една дупка, в която да може да се сложи, да се запазва и по-надалече от тях си - около 200 или 250 крачки наоколо. Трябва да изкопаят дупки, колкото да може да събират конски крак, и да се гледа да бъдат по-дълбоки, и пръста да се кара настрана, за да се не познава мястото, че е копано, защото това място е равнина, пак ще дойдат и с коне да нападат, затова дупките ще ни помогнат. Конниците, ако не се усетят защо е чиста поляната и нападнат, те ще си изпоосакатят конете и нашите пушки не ще гърмят напразно.

31. Защото е... (повтаря в съкратен вид т. 30).

32. Ако случайно попадне някой от другарите в неприятелски ръце, да си наложи нищо да [не] казва за неговите си другари или за действията на четата, или за познати нему лица. Само може да лъже, както му дойде наум, да доказва, че нищо не знаят момците, всичко знае войводата на момците, нищо не е поверено да знаят, с това по-лесно ще отбегне от всичко.

33. Дружината в такъв случай, като вижда, че той не е изказал нищо, те трябва да се трудят по какъвто начин могат за неговото избавление. Защото той е бил постоянен, и тъй те трябва да се постараят по всеки начин или да го извадят, или вместо него да нанесат на неприятеля си такава щета, че да бъде хиляди пъти по-голяма от тяхната. И тогава и техният другар ще бъде улеснен или осветен, а пък неприятелят или ще бъде принуден от страха, който му задава четата, да се пази от всяко криво дело.

34 . Войводата е длъжен още като се събере четата да набави мехлем за рани и други инструменти за вадене на куршуми и за порезни рани.

35. Като се рани някой от дружината, тозчас да се превързва раната, за да се не подлютява. Ако са ранени някои пък опасно, тогава да го занесат, където са най-сигурни, или да кажем ранените и като оставят ранените, остават при тях момци, колкото да могат да ги вардят, и им превързват раните, а другите с главната чета ще се трудят да се борят с неприятеля и да гледат средство за ранените.

36. Войводата е длъжен всеки път да наумява на момците, отдето и да вземат нещо за ядене или за пиене, да не ядат, дорде не накарат онзи, който ги е донесъл, да яде или пие по-напред, макар да бъде и само чиста вода. Защото трябва да знаят, че неприятелят ще употреби и най-подлите средства, ако се оставят в немарливост, тогава твърде лесно ще бъдат или из- тровени, или упоени и избити, без да могат да се бранят.

37. Всеки момък трябва да има или мушама, или някой плат от платно по-често (плътно), за да може да го брани от дъжда, и то трябва колкото може да се гледа да бъдат леки всичките ни потреби, които те носят.

38. Всеки войвода с другарите си заедно трябва да се стараят, където и да чуят турска чета, да я преследват и като им падне насгода, да я изтребят.

39. Всеки народен предател трябва да изтребват без никакво измолване или откупване.

40. Който се осъди, да закупи нещо като десятък от отоманското правителство и започне да взима неправедно от сиромасите и което не му се пада, трябва и него да преследват народните юнаци, ам бил той от който и да е род или народност, или вяра.

41. Трябва всеки път, като дойде някой от приятелите ти обични, дохожда при четата ни и показва за народни предатели, не трябва веднага да се доверяват и да накажат оногова, за когото им се говори, дорде не се уверят добре, за да не се случи да опропастят някой праведен и добър човек. Защото се случва някои да се карат помежду си или завижда и го нак-леветява като народен предател. Затова трябва добре да се изпита и като се уверят, тогава да извършат онова, което е заслужил той.

42. Винаги трябва войводата да гледа да отбягва, да не се отпуща в сражения с неприятеля без нужда, защото четата е малка и бой без мъртви и без ранени рядко се случва. Затова трябва само когато вече не е възможно да се избегне, тогава да се пуска в сражение, и то да гледа колкото се може да избира място, което е запазено, и да гледа все изнадващо да удари противника си. Защото нашият неприятел, ако изгуби 10, 20 или 50 от хората си, той има откъде да ги замести и ако се ранят от хората му, той има къде да ги гледа, а ние нямаме нито едното, нито другото. Затова трябва да пазим момците си добре, че без тях не можем нищо направи, ако ги не пази и ги остави да изгинат или се изпокарат, тогава остава без напредък.

43. Тъй също момците трябва да пазят войводата си да не му дават да се излага винаги с тях заедно в бой, че ако се случи да загине, начаса им се осакатява работата.

44. В случай на смърт на войводата тозчас му застъпва мястото байрактарят, а за байрактар се избира най-опитният измежду момците.

45. Денем никак да не се върви през голи места, защото се вижда отдалеко и така може да ги види неприятелят им отдалеко и да се скрие, и да им заварди пътя, и лесно да ги разбие. Ако ли пък е нужно да се върви, то трябва да се употреби изкуство на вървежа - трябва да се пуска по един момък напред, колкото достига пушка, и добре да разглежда. Подир него пак се пускат двама или трима момъка на същото разстояние да вървят подир него. Четата трябва да се раздели на две чети и да вървят пак раздалечени [една] от друга, колкото стига пушка. Ако се случи се скрие неприятелят от първите и удари на по-многото, тогава последните и предните ще могат да избавят ударените си другари.

46. Всеки път, когато наша чета ще се удари с неприятеля си, трябва да гледа да дойде откъдето духа вятърът, защото, ако дойде под вятъра, ще удари димът въз нас и ще ни затъмнява очите и не ще можем да виждаме де мерим. Ако ли заловим място над вятъра, тогава нашият неприятел няма тъй също да вижда да бие добре и ще изгуби битката си.

47. Войводата трябва да гледа, ако е дъждовно времето и е кално мястото, на което има да пътува, да не отива. Защото, едно, че не може да вървят от калта, друго, ще правят дири накъдето идат. На такова време или да седи на място, или да избира песъчливи и каменисти места за ходене.

48. Всякога трябва да пази за времето и според времето да залови такива места, които ще му помогнат на действията. Ако види, че времето е ветровито и студено, да не се задържа на голи места, за да не се случи съвсем студено и да не може да достигне до онези места, които са гористи и опазни (скрити) места, ще премръзнат всички и не [стават] за нищо. Затова трябва добре да смотри (гледа) войводата.

49. Като е времето дъждовно и вижда, че са придошли реките, на такова време да не води момците, където има големи води, че не може да мине, ами да държи върховете и да обикаля воднити места отдалеко, за да не се случи да го загради неприятелят до някоя вода, че не могат да отбягнат и ще дойдат в критично положение.

50. Ако има някой от нашата дружина в неприятелски ръце да е хванат, то трябва и нашата чета да гледа да улови от неприятелите си няколко души и тозчас да иска освобождението на другарите си. И ако не им го пуснат, и те ще осветят (отмъстят) на онези, които се намират в ръцете им.

51. Нужни съкровища. Четата, по които предели действа, трябва да има на 4 или на 5 места скрити за нея нужни потреби, или брашно, на писмет барут куршум и нещо за ядене. Най-добре може да седи ръжено брашно и да не се развали, като е на сухо място, и малко добре насолено, и мед, а за зимно време може и месо, като е добре насолено.

52. (53. у П. X.) Най-строго е забранено, който се осъди да открадне нещо измежду дружината, тозчас се наказва със смърт.

53. (55. у П. X.) Делбата между четата как трябва да стане.

Н. Б. II. А. п. 61, № 424

(Следва)

ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА / 5. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И ЖИВОТЪТ НА ИСУС / ДОСТОВЕРНИ ПРЕДАНИЯ ЗА ЖИВОТА НА ИСУС

АВТОР: БАРТ ЕРМАН

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

АНОТАЦИЯ. От тази книга ще научите откъде са се появили разказите за живота на Исус от Назарет, влезли в каноничните Евангелия, как са се предавали устно десетилетия наред до момента на писмената им фиксация в свещени текстове и може ли да се доверяваме на спомена за тях като надеждно свидетелство.

Световно известният изследовател на Библията и на ранното християнство Барт Ерман се основава на най-новите изследвания на древните култури, на ранното християнство, на механизмите на паметта, на принципите на работа на мозъка и разказва как и защо спомените за живота и смъртта на Исус са се променяли с времето, преди да се появи и да се разрасне Църквата, изградено върху неговото име.

ДО ТУК:

УВОД / СПОМЕНЪТ И ИСУС

1. УСТНИТЕ ТРАДИЦИИ И УСТНИТЕ ИЗМИСЛИЦИ: СПОМЕНИ ЗА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА СПЪТНИЦИТЕ НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА РАЖДАНЕТО И ДЕТСТВОТО НА ИСУС / СПОМЕНИ ЗА ЖИВОТА И СМЪРТТА НА ИСУС/ ИСТИНСКИТЕ СПОМЕНИ ЗА ИСУС

2. ИСТОРИЯ НА ИНВЕНЦИЯТА: ХЕРМАН САМУЕЛ РЕЙМАРУС / КРИТИКА НА ФОРМИТЕ: НАУЧЕН КОНТЕКСТ / НАЧАЛО НА КРИТИКАТА НА ФОРМИТЕ / НЕ СА ЛИ УЧЕЛИ НАИЗУСТ ПРЕДАНИЯТА? / „КОНТРОЛИРАНА“ ЛИ Е БИЛА ТРАДИЦИЯТА? / КАК СЕ РАЗПРОСТРАНЯВАЛИ ПРЕДАНИЯТА

3. СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ И ЗАПАЗИЛИТЕ СЕ ЕВАНГЕЛИЯ: КАК ИЗСЛЕДВАЛИ СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / СПОМЕНИ ЗА БААЛ ШЕМ ТОВ / ИСУС И ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И СВИДЕТЕЛСТВАТА НА ОЧЕВИДЦИТЕ / ЕВАНГЕЛИЯТА И НАЙ-ДРЕВНАТА ЦЪРКВА / СВИДЕТЕЛСТВОТО НА ПАПИЙ / ЕВАНГЕЛИЯТА В КРАЯ НА II ВЕК / ЗАЩО МАТЕЙ, МАРК, ЛУКА И ЙОАН? / ИСТИНСКИТЕ АВТОРИ НА ЕВАНГЕЛИЯТА

4. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И СМЪРТТА НА ИСУС: ПРОУЧВАНЕ НА ПАМЕТТА: В НАЧАЛОТО / „ЗАПОМНЯНЕ“, 1932 г. / ПО-НАТАТЪШНИ ИЗСЛЕДВАНИЯ / ПОМНИМ ЛИ СЪЩНОСТТА? / СЪЩНОСТТА НА СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС / ВЛИЗАНЕТО В ЕРУСАЛИМ / ОЧИСТВАНЕТО НА ХРАМА / МЕЧОВЕ В ГРАДИНАТА / СЦЕНАТА С ВАРАВА / РАЗКЪСВАНЕТО НА ЗАВЕСАТА В ХРАМА / СПОМЕНИТЕ ЗА СМЪРТТА НА ИСУС

5. ИЗКРИВЕНИТЕ СПОМЕНИ И ЖИВОТЪТ НА ИСУС: СИЛНА ЛИ Е ПАМЕТТА НА УСТНИТЕ КУЛТУРИ? / НАЧАЛО НА ИЗУЧАВАНЕ НА УСТНАТА СЛОВЕСНОСТ: ЮГОСЛАВСКИТЕ РАЗКАЗВАЧИ / ПО-НАТАТЪШНИ ПОТВЪРЖДЕНИЯ / ПОВЕСТВОВАТЕЛНИТЕ ПРЕДАНИЯ В УСТНИТЕ КУЛТУРИ

ДОСТОВЕРНИ ПРЕДАНИЯ ЗА ЖИВОТА НА ИСУС

Всички евангелски повествования се фокусират върху делата и думите на Исус, както и върху събитията от живота му до Страстната седмица. Кои от тези материали са исторически достоверни? Повечето учени приемат за достоверни минимум следните факти:

- Исус е роден евреин и е възпитан като евреин.

- Той произлиза от галилейското село Назарет.

- Като възрастен е кръстен с вода от апокалиптичния пророк Йоан Кръстител. Йоан възвестявал предстоящия Божи съд и кръщавал с вода хората за опрощаване на греховете им, така че да бъдат подготвени за кулминационния исторически момент.

- След това и Исус става странстващ учител и проповедник.

- Подобно на Йоан, той носи апокалиптичната вест за идващото Божие царство.

- Исус проповядва с много притчи, а също така с изтънчени и ярки афоризми, които обясняват Божието царство и как да се подготвят хората за Царството.

- Тъй като Исус проповядва еврейската вяра, неговата етика се основава до голяма степен на тълкуването на Тората (Закона на Мойсей).

- Разбирането на Исус за Тората предизвиква възражения от страна на други еврейски учители, особено от страна на фарисеите.

- Исус има редица ученици. Измежду тях той избира дванадесет, които да го придружават по време на проповедите му.

- Понякога Исус среща недоволство от страна на членове на семейството си и от страна на съселяните си от Назарет.

- Въпреки това, учениците вярват, че той говори истината. Може би те също така са смятали, че думите му се потвърждават от чудесата, които върши.

Ако това е така, може да се добие обща представа за Исус по време на обществената му дейност, като започнем с кръщенето от Йоан. Но възникват редица въпроси. Те дори са твърде много за нашата книга. По-конкретно, възможно ли е да научим подробности за учението на Исус? Достоверни ли са евангелските притчи? Или някои от тях са видоизменени или дори измислени от по-късни разказвачи? Наистина ли Исус е произнесъл прочутата Проповед на хълма, или това е измислица на евангелист Матей? (Проповедта се намира само у Матей, 5–7.23) Произнасял ли е Исус онези известни думи, които му се приписват в „Евангелието от Йоан“, по-специално, когато поучава Никодим за необходимостта да бъде „роден отново“ (или това е означавало „да се роди втори път”?). Разказвал ли е Исус за своята природа? Претендирал ли е за божественост? А какво да кажем за събитията от живота му? Какви са обстоятелствата на неговото кръщаване от Йоан? И как призовавал учениците си? Правил ли е чудеса – ходил ли е по водата, усмирявал ли е бури, умножавал ли е хлябове, лекувал ли е болни, изгонвал ли е демони, възкресявал ли е мъртви? Тези събития са описани в евангелията. Но отразяват ли те точни спомени?

Да започнем с учението на Исус. В крайна сметка няма по-надежден и по-добре засвидетелстван спомен за него от това, че е бил еврейски проповедник.

Илюстрация на метода: Проповедта на хълма

Както посочихме в глава 4, изследвайки съда на Пилат, описанието на едно и също събитие може да съдържа елементи с различна степен на сигурност. Възможно е да има абсолютно правдоподобни, добре засвидетелствани събития (като екзекуцията на Исус по заповед на Пилат Понтийски, управителя на Юдея.) И противоречия между евангелията, показващи отклонение от историческата памет (вижте ролята на евреите в съдебния процес). И абсолютно неправдоподобни, недостоверни елементи. (По-специално, „Евангелието от Йоан“ описва личен разговор между Исус и Пилат. Но нали никой не е чул този разговор...) Това се отнася и за разказите за учението на Исус, както ще се убедим от примера с Проповедта на хълма (Матей, 5-7).

Дори сега, две хиляди години по-късно, Проповедта на хълма е едно от най-запомнящите се учения на Исус. Именно в нея звучат известните „блаженства“, започващи с думите: „Блажени са бедните духом, защото е тяхно царството небесно“. Именно в нея откриваме такива ярки метафори като „сол на земята“ и „светлина на света“. Ето и добре познатите „антитези“: „Чували сте какво са казали древните: не прелюбодействай. Но аз ви казвам, че всеки, който погледне жена с похот, вече е прелюбодействал с нея в сърцето си“. И Господната молитва: „Татко наш, който си на небесата...“ И някои от знаменитите етични учения на Исус: „Не събирайте съкровища на земята, където молец и ръжда ги унищожават и където крадци подкопават и крадат. " Може да се твърди, че този скъпоценен камък от тези три глави е най-известният религиозен откъс за всички времена.

Няма съмнение, че някои от тези учения са на Исус. Въпреки това Проповедта на хълма, както е описана, не е напълно правдоподобна. Да речем, че Исус вижда „множество хора“, които са дошли при него от Галилея, Йерусалим, Юдея и Зайордания. Огромни тълпи. След това се изкачва на хълма, сяда и започва да поучава своите ученици. Изглежда естествено: кой друг може да го чуе? Но ако той поучава само учениците си, защо Матей въвежда Проповедта на хълма веднага след споменаването на тълпите, събрали се при Исус? Може би това означава, че проповедта е тайна? Но ако, както обикновено се разбира текстът, Исус е поучавал хората, какво означава всичко това? Как голяма тълпа би могла да чуе Исус, ако се е изкачил на хълма?

И как проповедта е станала известна на Матей, който хваща перото 50-60 години по-късно? Нима е била записана? Но учениците на Исус, неграмотни селяни от галилейските села, не са имали възможност да направят това. И ако не е била записана, може ли споменът за нея да остане неизкривен половин век? Помислете: да допуснем, че ви помолят да повторите дума по дума разговор, който сте водили с някого преди година. Ще успеете ли? А ако се заемете да опишете разговор, който е станал преди двадесет години? А преди петдесет години? Ще запомните ли точните думи? А и Матей не би могъл да ги чуе. Този християнин, говорещ гръцки език, е живял извън Палестина и пише половин век след Исус. Колко големи са шансовете да е предал точно думите на проповедта?

А имало ли е такава проповед? Проповедта на хълма не се среща у Марк, Лука или Йоан, или в което и да е друго древно евангелие, въпреки че е толкова ярка и проникновена. Защо другите евангелисти не са я включили, ако са знаели за нея?

Но какво, ако това е творение на евангелист Матей или на хора от неговата община? Ще отбележим, че у Лука има редица паралели с думите от Проповедта на хълма, докато у Марк ги няма. Следователно те са взети от източника Q, който споменахме в глава 4. Тези материали включват Блаженствата, Господната молитва, множество афоризми, метафори и етични съвети. Но у Лука те са разпръснати из евангелието му: в различни пасажи и контексти. Разбира се, Исус би могъл да казва едни и същи (или подобни) неща по различно време и в различни ситуации. Най-вероятно е било така. Но защо думите от Q, които у Матей са включени в Проповедта на хълма, у Лука са разпръснати на различни места? Много учени дават следния отговор: цитирайки думите на Исус, Лука следва последователността на Q, докато Матей използва много от тях, за да изгради Проповедта на хълма.

Поради тези причини учените отдавна смятат, че Проповедта на хълма не е запис на истинска проповед, а дело на Матей, който е изтъкал една дълга и запомняща се реч от различни изказвания. Тя крие много загадки. Може би най-увлекателната от тях е, че някои от думите на Исус, съдържащи се в нея, приемат различна форма на други места в евангелията. Понякога разликите са доста сериозни, дори до несъответствия.

Което прави много трудно разбирането на това, което Исус учи (и не само в тази проповед, но и като цяло). Част от проблема е свързан с фактор, който вече знаем: в устните култури, когато се разказва едно предание - да речем за нечии думи или дела, - разказът се променя всеки път, като се вземат предвид слушателите и ситуацията. Несъмнено това е било така и в ранното християнство. Исус е проповядвал много свои мисли. Правел го е много пъти, в различни ситуации и пред различна публика. Слушателите непрекъснато са променяли тези мисли, когато ги преразказвали. Както отбелязва Вернер Келбер, специалист по „Новия завет“:

„Опитвайки се да си представим разказването на преданията, ние твърде често си представяме предаване на фиксирани форми. Но това го има само в писмената словесност. Устното предание е почти винаги композиция в процеса на разказване”.

Да вземем две илюстрации от Проповедта на хълма. Някои блаженства у Матей и Лука са заимствали от Q, но разликите между техните версии са доста значителни. Различават се не само по нюансите, но и по идеите.

- „Блажени са бедните духом, защото тяхно е Царството небесно” (Матей, 5:3).

- „Блажени сте бедните, защото ваше е Божието царство” (Лука, 6:20).

На пръв поглед разликата е незначителна. Но не е. В края на краищата смирението и скромността („бедни духом“) е едно, а липсата на пари („бедни“) е съвсем друго. Разбира се, човек може да бъде и беден, и скромен едновременно. Но за повечето хора се вижда или едното, или другото. Кое от състоянията е блаженство? И кое е заповядано от Исус (или и двете едновременно?)?

Да вземем друго блаженство.

- „Блажени са гладните и жадните за правдата, защото ще се наситят” (Матей, 5:6).

- “Блажени сте гладните, защото ще се наситите” (Лука, 6:21).

Да искаш праведност и да искаш храна не е едно и също нещо. Всеки, който не е ял дълго време, ще потвърди това. Но за какво призовава Исус? И кого нарича блажен?

Отново е възможно да нарича хората и в двата случая блажени. Но е възможен и друг вариант: тъй като Матей и Лука вземат тези заповеди от Q, един от тях е променил текста, за да отговаря на неговите интереси. Но кой? Матей (за да подчертае скромността и праведността) или Лука (за да подчертае загрижеността на Исус за бедните и гладните)? Или и двамата са променили нещо? И откъде авторът на Q има тези материали? Внесъл ли е свои промени? Авторът на източника, откъдето авторът на Q е взел тези заповеди, направил ли е промени? И дали думите не са се променили толкова много в процеса на предаване, че действителните думи на Исус вече не могат да бъдат открити? Може би единственото нещо, което се знае със сигурност е, че Исус е нарекъл някои хора блажени, защото ще им се случи нещо добро?

Подобни проблеми възникват и когато изследваме учението за развода. В края на краищата то съществува в цели четири (или дори пет) версии, които в никакъв случай не са идентични.

- Според Матей, 5:32, ако мъжът предизвика развод, различен от причината за сексуална разпуснатост (на жената?), той насърчава жена си да извърши прелюбодейство; и ако човек се ожени за разведена жена, той прелюбодейства. Но защо? Това не е съвсем ясно. Вероятно при сключването на брак се създава някакво единство; и ако една жена сключи нов брак, тя изневерява на първия си съпруг, въпреки че той е настоял за развод. И остават въпроси: защо мъжът я тласка към прелюбодейство? Да не би той да ѝ налага втори брак? И правилото не важи за ситуация, в която съпругата е извършила сексуален грях (очевидно с друг мъж). Освен това се казва, че мъжът е виновен за изневяра, ако се ожени за разведена жена (дори ако причината за развода е сексуален грях на нейния съпруг?).

- Според Марк, 10:11-12, ако мъж предизвика развод и се ожени повторно, той прелюбодейства, както и жената, която направи същото. Но Марк не посочва изключение. Иначе казано - прелюбодействието е на лице в случай на развод по каквато и да е причина, а не само поради сексуална разпуснатост. Това е съвсем различна формулировка на въпроса от тази на Матей.

- Според Лука, 16:18 мъж, който предизвиква развод (явно по каквато и да е причина?), прелюбодейства. Той също така прелюбодейства, ако се ожени за разведена жена (независимо дали е била разведена поради сексуален разпуснатост). Но защо той е виновен, а не новата му съпруга?

- Според 1 Коринтяни, 7:10-11 Исус заповядва на съпругата да не се развежда със съпруга си и ако се разведе, тогава или да остане безбрачна, или да се събере отново със съпруга си. И съпругът не трябва да предизвиква развод. Как да разбираме първото от тези правила? Изглежда то допуска с нежелание развода, като изисква необходимостта жената да се въздържа от нов брак. И така, изневерява ли тя със самия факт на развода си? Явно не, освен ако не се ожени повторно. Малко по-нататък Павел представя собственото си учение. Очевидно той смята, че следва общия подход на Исус, въпреки че няма пряка заповед в това отношение: вярващият може да се съгласи на развод с невярващ, ако вторият настоява. Но ще бъде ли виновен за прелюбодеяние, ако се ожени повторно? Нищо не е казано по този въпрос. Освен това, както виждаме, разводът е разрешен тук и по причини, различни от сексуалната разпуснатост.

Заплетено кълбо! Допускал ли е Исус развода? Според Марк, не, не го е допускал. Според Матей го е позволявал в случай на разпуснато поведение на съпруга. Според Павел разводът е допустим, ако невярващият съпруг настоява. Нещо повече, не е ясно къде Исус е виждал основния проблем: в развода или в повторния брак? Допустим ли е повторен брак след развод поради сексуална разпуснатост? А след развод с невярващ? Или е напълно изключен?

Ще повторим: възможно е всяка от тези версии да има за източник Исус. Но все пак възниква въпросът: какво е мислил Исус за развода? Може би неговата гледна точка се е променяла? Или уверено може да се каже, че Исус не е одобрявал развода... в определени случаи?

Едно нещо е (на практика) сигурно: в християнската памет Исус учи (малко или съществено) различни неща за развода. И е лесно да се види, че разказвачите, които са ни донесли своите версии, са били повлияни от възгледите за развода в своите общини (или от възгледите, които са искали да формират в своите общини). В някои християнски общини правилата били по-меки, в други по-строги: някои забранявали развода по принцип, докато някои прикачали към забраната уговорки. Едни общини се стараели повече да уточнят какво се смята за прелюбодеяние след развода; други се безпокоели повече за нравствеността на мъжете, а трети – за нравствеността на жените. Създава се впечатлението, че при всичките тези случаи „настоящето“ на общините е влияело върху спомените за „миналото“ (върху думите на Исус).

(Следва)

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА - 9

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙН ОСТИН (1775-1817)

“МЕНСФИЙЛД ПАРК“ (1814 г.)

(Продължение)

***

Едмънд заминава за Питърбъро за една седмица, за да навести свой познат. В негово отсъствие мис Крофърд, разкайвайки се за поведението си на бала, се опитва да разбере от Фани какво знае за неговите намерения и чувства. Хенри Крофърд се завръща от Лондон и на следващия ден носи изненада за сестра си: Хенри казва, че след като си флиртувал с нея, се е влюбил сериозно във Фани и сега възнамерява да се ожени за нея. Донесъл е и приятна изненада за Фани - под формата на писма, от които става ясно, че е повлиял на влиятелния си чичо адмирал и най-накрая е повишен в офицер. След това в съобщение, направо, Хенри ѝ предлага веднага ръката и сърцето си. Този разговор е толкова неочакван и толкова неприятен за Фани, че тя побягва смутена. Мис Крофърд ѝ изпраща бележка по брат си: „Скъпа моя Фани — защото от днес нататък ще мога винаги да ви наричам така, за голямо свое облекчение, тъй като езикът ми трудно се обръщаше да ви нарека „мис Прайс“, особено през последните няколко седмици - не мога да позволя на брат си да тръгне, без да ви изпратя няколко реда, с които да ви изкажа поздравленията си и да изразя възторженото си съгласие и одобрение. Кажете „да“, скъпа Фани, и не се страхувайте от нищо! Няма никакви пречки тук, за които да си струва да се говори. Лаская се от мисълта, че няма да ви е безразлично да узнаете за моето съгласие. Така че, усмихнете му се тази вечер с най-прелестната си усмивка и го изпратете обратно при мене още по-щастлив, отколкото тръгва при вас“.

Стилът на тази бележка, който на пръв поглед е много елегантен, при по-внимателно разглеждане се оказва доста пошъл. Тук има много сладникави банални фрази, като искането за „най-прелестна усмивка“. Всичко това не е така за Фани. Когато Крофърд я пита, преди да си тръгне, за отговор за сестра му, „с единственото желание по никакъв начин да не покаже, че е приела сериозно случилото се, Фани с разтреперана ръка и със също така треперещо сърце написа: „Много съм ви благодарна, драга мис Крофърд, за любезните поздравления, доколкото се отнасят за моя скъп Уилям. Останалата част от писмото ви, доколкото разбирам, е просто шега, но аз така слабо се ориентирам в подобни неща, че се надявам да ме извините за молбата ми да забравим по-скоро тази случка. Познавам мистър Крофърд достатъчно дълго, за да си изградя представа за начина му на живот, и ако той ме разбираше също така добре, мисля, че щеше да се държи с мене по съвсем различен начин. Аз самата не знам какво пиша, но ще ми окажете огромна услуга, ако никога повече не заговорите на тази тема. С благодарност за честта, която ми оказахте с писмото си, скъпа мис Крофърд, оставам…“ и т. н.

Стилът на тази бележка, напротив, е искрен, чист и ясен. С отговора на Фани завършва вторият том на романа.

В този момент новият композиционен тласък идва от сър Томас, строг човек, който използва цялата си сила и цялото си влияние, за да убеди кротката Фани да се омъжи за Крофърд. „Той, който беше благословил брака на дъщеря си с мистър Рашуърт! Едва ли от него можеше да се очаква някаква романтична изтънченост“. Сцената на разговора между чичото и племенницата му в Източната стая (глава 1, част III) е една от най-силните в книгата. Сър Томас е изключително недоволен и не крие недоволството си, което довежда Фани до пълно отчаяние, но не може да получи нейното съгласие. Тя далеч не е убедена в сериозността на намеренията на Крофърд и се придържа към идеята, че това са просто празни любезности от негова страна. Освен това смята, че при такава разлика в характерите бракът им би бил нещастен и за двамата. У сър Томас проблясва мисълта, че привързаността ѝ към Едмънд е причина за нейното несъгласие. Но той отхвърля веднага тази мисъл. Цялата сила на порицанието му се стоварва върху Фани. „Тук той замълча. Фани вече плачеше така горчиво, че колкото и да беше разгневен, сър Томас не би могъл да продължи с упреците. Образът, който ѝ беше нарисувал, всички тези обвинения, толкова тежки и многобройни, всяко следващо все по-ужасяващо - струваше ѝ се, че сърцето ѝ ще се пръсне от мъка! Своенравна, твърдоглава егоистка, и на всичкото отгоре неблагодарница! Такава я виждаше той. Тя беше излъгала очакванията му, беше изгубила доброто му мнение. Какво щеше да стане с нея?"

Крофърд продължава да оказва натиск и посещава Мансфийлд парк почти всеки ден с пълното одобрение на сър Томас. Едмънд се връща и има повторение на темата от пиесата: Крофърд чете сцени от „Хенри VIII“. Това несъмнено е една от най-слабите пиеси на Шекспир, но през 1808 г. обикновените английски читатели предпочитат историческите драми на Шекспир пред божествената поезия на неговите велики трагедии като „Хамлет“ или „Крал Лир“. Темата на пиесата е умело преплетена с темата за духовния сан (приет вече от Едмънд) в разговора на мъжете: просто да се изнесе една проповед или просто да се изнесе умело. Едмънд разказа на Крофърд за първата си проповед, която е изнесъл наскоро, и Крофорд го засипва с въпроси „как се е чувствал и дали службата е минала успешно. Във въпросите му, въпреки че бяха зададени с жив дружески интерес и нескрита симпатия, нямаше и следа от онази беззлобна ирония или лекомислие, от които Фани би се почувствала дълбоко оскърбена - нещо, което Едмънд добре съзнаваше - така че той отговаряше с нескрито удоволствие. Задоволството му нарасна още повече от факта, че Крофърд продължи да го разпитва за мнението му и да изказва собствените си виждания относно най-подобаващия начин на поднасяне на определени части от службата, показвайки, че и по-рано е мислил по въпроса, при това доста задълбочено. Това беше най-верният път към сърцето на Фани. Цялата му галантност и остроумие, заедно с добродушието, не можеха да я спечелят, или поне не позволяваха да бъде завоювана така скоро без помощта на чувството, дълбокото проникване и сериозното отношение към сериозните материи“.

С обичайната си лекота в мислите Крофърд си представя, че е модерен лондонски проповедник: „Една майсторски написана проповед, поднесена изкусно, е източник на несравнимо удоволствие. Никога не съм чувал такава, без да изпитам огромно възхищение и уважение и дори на моменти ми се иска самият аз да приема свещенически сан и да проповядвам” <...> „Само че на мене ми е нужна лондонска публика. Аз бих могъл да проповядвам само на образовани слушатели, способни да оценят изкуството ми. Пък и никак не съм сигурен, че ще имам желание често да чета проповеди - може, да кажем, от време на време, веднъж-дваж всяка пролет, след като са ме чакали с нетърпение няколко недели, но не и постоянно. Да чета редовно никак няма да ми е по сърце“. Този чисто актьорски подход не обижда Едмънд, защото е братът на Мери. Затова пък Фани клати глава.

Обстоятелственият сър Томас сега получава също доста обстоятелствения Едмънд за свой помощник, за да упражни влияние, способно да склони Фани за брак с Крофърд. Започвайки разговор с нея, Едмънд мисли, че Фани все още не обича Крофърд, основната му мисъл е, че ако с течение на времето не се препятства на ухажването на Крофърд, тя ще го оцени и ще го обикне и постепенно нишките, които я свързват с Мейнсфилд парк, ще отслабнат и бъдещото напускане на дома вече няма да ѝ изглежда невъзможно. Влюбеният Едмънд бързо продължава да хвали Мери Крофърд, с която ще се сроди чрез Фани. Разговорът завършва с нотка на бдително очакване: предложението на Крофърд е просто твърде неочаквано и само поради това неприемливо. „Казах им, че от всички човешки същества ти си единственото, над което навикът властва по-силно от всяка промяна, и самият факт, че в предложението на Крофърд се съдържа промяна, вече работи срещу него. Прекалено ново, прекалено отскоро е всичко, затова не е в негова полза. Казах им, че ти не гледаш с добро око на това, с което не си свикнала, и какво ли не още в същия дух, за да им създам представа за характера ти. Мис Крофърд ни разсмя, като ни разкри как смята да окуражи брат си. Тя заяви, че ще го посъветва да продължи със същото постоянство опитите си да се хареса, и тогава без съмнение след десетина години щастлив брак ухажването му ще бъде прието напълно благосклонно." „Фани се усмихна насила, защото това се очакваше от нея. Чувствата й бяха крайно объркани. Тя се боеше, че прави грешка, че говори прекалено много и стига твърде далеч в предпазливостта си, която смяташе за необходима, за да се защити от едно зло, но по този начин се излагаше на друго, и затова шегата на мис Крофърд, повторена от Едмънд, в този момент особено силно я огорчи.."

Убеждението на Едмънд, че Фани отхвърля Крофорд просто защото всичко е ново за нея, също изпълнява композиционна функция, тъй като по-нататъшното развитие на действието изисква Крофърд да остане в Мансфийлд парк и да продължи да я ухажва. Едно опростено обяснение на отказа на Фани му дава претекст мисли така и да бъде подкрепен от сър Томас и Едмънд. Много читатели, особено читателки, не могат да простят на умната и изтънчената Фани любовта ѝ към такъв скучен човек като Едмънд. Затова мога само да повторя, че най-лошият начин да четеш книги е да се впуснеш по детски в действието и да общуваш с героите, сякаш са истински хора. Въпреки че, разбира се, в живота често се случва слабите, умни момичета да обичат всеотдайно скучни глупаци. Независимо от това Едмънд – трябва да му отдадем дължимото – е всъщност добър, честен, приятен и мил човек. Което е всичко за светската страна.

Хората се опитват да повлияят на бедната Фани по различни начини - Мери Крофърд апелира към нейната гордост. Да спечелиш любовта на Хенри е голям успех. Все пак толкова много жени въздишаха по него. Мери е толкова безчувствена, че без да го осъзнава, избухва: брат ѝ всъщност има недостатък като склонността да се влачи по жени, „с което кара младите момичета да се влюбват в него“. Тя добавя: „И аз наистина съм дълбоко и искрено убедена, че никога досега не е изпитвал тези чувства към друга жена, че ви обича с цялото си сърце и ще ви обича толкова дълго, колкото изобщо е възможно. Ако има на света мъж, способен да обича една жена цял живот, то без съмнение, Хенри ще ви обича така." Фани не може да не се усмихне леко, но не казва нищо в отговор. Психологически не е съвсем ясно защо Едмънд все още не е казал за любовта си към Мери Крофърд; но композицията на романа изисква известна бавност на неговото ухажване. В резултат от това брат и сестра Крофърд заминават за Лондон, всеки по своя път, предварително уговорена работа, без да научат нищо определено от Фани и Едмънд.

(Следва)

МАРТА ХИЛЕРС / „ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН“ – 8

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Почти един милион германки са изнасилени малко преди и след края на Втората световна война. Дневникът на Марта Хилерс „Една жена в Берлин“ („Eine Frau in Berlin“), засягащ тези събития, е толкова остър, че е публикуван за първи път анонимно в САЩ, преведен на английски език (1954 г.). Книгата е посрещната на нож от разни посоки (позоряла руските войници – от една страна, а немските жени – от друга) и претърпява второ издание едва през 2001 година. Атаките срещу тази книга не престават и до ден днешен. Не е превеждана на български език, но в интернет пространството може да се намери филма по „Една жена в Берлин“ с български субтитри.

(Павел Николов)

ДО ТУК:

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН": 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7

"ЕДНА ЖЕНА В БЕРЛИН" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

(Продължение)

Внезапно Антоан, малкият белгийски чирак на хлебаря, се появи с един телешки бут. Идва и Хени с „Шартрьоз“ в тумбести бутилки. Тя е ядосана: „Вътре има всички, всичко. Кафе, шоколад, алкохол. Добре са си живеели братята!“ И изчезва обратно в сградата. Аз пазя сандъчето. Приближава се мъж, който е направил сакото си на чувал и е вързал в него няколко бутилки алкохол. Гледа с копнеж хляба в сандъчето: „Може ли да взема един?“ Аз: „Да, за шнапс“. Разменяме един хляб за бутилка „Steinhäger“ и двамата сме много доволни от това.

Наоколо се разиграват диви сцени под ослепителната слънчева светлина. От време на време падат по няколко снаряда, два от които наблизо. Мъжете чупят гърлата на бутилките о стените, пият на лакоми глътки. Антоан и аз слагаме всичко в моето сандъче, хващаме го от двете страни и си тръгваме.

Сандъчето е пълно и тежко. Неудобно е за носене и се налага често да спираме. Жадна съм много и правя това, което току-що видях: ударих гърлото на бутилка червено вино в края на стената (беше ми се паднало бордо, с френски етикети). Отпих от назъбената шийка на бутилката и порязах долната си устна, но не забелязах, докато Антоан не ми каза, след което изтри кръвта с носната си кърпичка, като прекрачи предпазливо сандъчето. Кръвта вече беше покапала по деколтето ми.

Хлебарят идва задъхан след нас. Той носи синкав телешки бут и го притиска като бебе. Слънцето припича, аз се обливам в пот. Няколко близки попадения. След това, по-далечни, тракат бордови картечници и гърмят леки зенитни оръдия.

Разделяме награбеното пред входната врата. Идиотската синя вълна се беше напъхала във всичко. Моята плячка: пет бутилки бордо, три буркана консервирани зеленчуци за супа, бутилка „Steinhager“, четири хляба, шест пакета грахово брашно, което хлебарят ми даде щедро, и една консервна кутия без етикет – неизвестно с какво. Занесох всичко при вдовицата на първия етаж.

Разгорещена и потна, разказвам приключенията си на около дузина души, докато стоя до печката с чиния в лявата ръка и поглъщам набързо няколко лъжици от картофеното пюре, което вдовицата приготви за няколко семейства на печката. Нова серия от бомби отвън. Другите гледат моите придобивки, но не смеят да отидат до казармата, която несъмнено вече е опразнена.

Няколко часа по-късно, около 18 часа, отново в мазето. Успях да поспя междувременно, бях доста замаяна, след като изпразних бутилката бордо, която започнах с вдовицата. Когато се събудих, се почувствах отнесена, с горчив вкус в устата, отне ми известно време, за да се осъзная сред газеното трептене на подземния свят. Докато не видях хората да тичат и не ги чух да викат за чували: „Хайде, вземат картофи от казармата!“.

Аз – с вдовицата. Врагът е спрял за малко и е доста тихо. Затова е и внезапното гъмжило по улиците, толкова пусти по обяд. Минават две жени, които теглят детска количка с цяло буре отгоре, миришещо на кисело зеле. Млади и стари тичат като обезумели в посока на казармата. Вдовицата и аз грабнахме всички кофи, които можахме да намерим, по две на всяка от нас. Пътят е осеян с утъпкани картофи и гниещи моркови - просто трябва да ги следвате и няма да сбъркате. Но точно до каменните стъпала на казармата има петно кръв, дръпвам се назад... но вдовицата само се смее. „Това е сладко!“ И е така – хората изливат сладкото от бъчвите.

Бутаме се през тълпата в коридора, препъваме се по хлъзгавите стъпала, озоваваме се във вонящи, гниещи картофи. Под светлината на тесните капандури ровим в калта с ръце и обувки, избирайки нещо по-добро. Оставяме морковите и калните пластов и пълним кофите с картофи. Намираме чувал, вече пълен до половината, не питаме чий е, а го влачим с нас по стълбите, по улиците, у дома, горе на първия етаж.

Наоколо отново трещи и бумти. Но никой не се безпокои, всички са обзети от грабителска треска. Тичаме втори път и си връщаме сега с кофи, пълни с брикети. Около нас глутница, търчат и грабят.

Вече започна разграбването и на изоставените магазини. Белокос мъж, истински „господин“ би било по-подходящо да се каже, влачи сандък, пълен с кутии сапун на прах. На сандъка пише „Ориз“.

Стигаме до първия етаж. Сядаме на дивана в хола. Ръцете ни са сковани, краката ни треперят. Стъклата на прозорците, ако има такива, вибрират леко. През счупените прозорци нахлува нежна топлина, премесена с мирис на изгоряло. От време на време се чува ууууууууум! И продължително търкалящо се ехо от тежките зенитни оръдия. После идва пааанг! Много кратък звук, който притиска тъпанчето: бие тежката артилерия. И тогава, далече, от време на време чукане и дрънкане, много бързо, придружено от вой и лай. Не зная какво е това. Вдовицата твърди, че това са катюши, така наречените музикални органи на Сталин. Между другото, руснаците използват до сега само единични бомби, не е имало килимни бомбардировки.

Накрая двете тръгваме за магазина на ъгъла, единственият, който все още работи, за да вземем брашно за пудинг. Вчера го беше ударила бомба. Оказа се, че все още има няколко клиенти и магазинът не е затворен. На брашното за пудинг имаше отпечатана цена, мисля, че беше 38 пфенинга. Продавачът, който е собственик на магазина и спи до него, настоява да даде на всеки точното ресто, разпитваше вътре и вън кой има дребни монети и може да му помогне. Точно когато е под обстрел! Имаме само това. Ще ни броиш рестото в гроба.

Като на шега отидохме зад ъгъла, за да проверим месаря, защото все още не бях взела месото си. Там също продаваха, повече имаше предлагане, отколкото търсене – в магазина се намираха най-много десетина души, така че успяхме да вземем добри парчета обезкостено свинско месо, прилично на тежест.

Когато излизахме от магазина, мина камион с немски войници и зенитно оръдие. Отиваха към града, далече от нас, към центъра. Войниците бяха безмълвни, вперили поглед в далечината. Една жена вика след тях: „Бягате ли?“ Никой не ѝ отговори. Спогледахме се и свихме рамене. Жената каза: „Те са просто едни нещастни свине“.

Тези дни забелязвам отново и отново, че моите чувства, чувствата на всички жени към мъжете, се променят. Съжаляваме ги, толкова мизерни и безсилни ни се струват. Слаб пол. Един вид колективно разочарование зрее дълбоко у жените. Доминираният от мъже нацистки свят, който прославяше силния мъж, се разклати - а с него и митът за "Мъжа". В по-ранните войни мъжете са можели да настояват, че имат привилегията да убиват и да бъдат убивани за отечеството. Днес ние, жените, също участваме в това. Това ни променя, прави ни твърди. В края на тази война, сред многото други поражения, е и поражението на мъжете като пол.

По-късно в мазето – замислена обща вечеря. Уютни натюрморти на квадратен метър при фвсяко домакинство. Тук чай с хляб и масло, там картофено пюре. Штинхен реже умело кисела краставичка с нож и вилица. Ранената ѝ глава е добре превързана. Жената на книжаря пита: „Мога ли да ви налея?“ „Благодаря ви, госпожо“ - шепне градинарят Шмит.

Върху клетката на канарчето е хвърлена кърпа. Дезертьорът идва и съобщава, че руските разузнавачи са до киното. Нашето място е вече под малокалибрен обстрел. Бившият войник казва, че не трябва да имаме никого с униформа в мазето, в противен случай според законите на военното положение всички ще бъдем съдени от военен съд.

Палавер все ходи за докладите в бюлетина „ Panzerbär“. Твърди се, че две армии се приближават, за да деблокират Берлин и Шорнер – едната от юг, другата от север. За Трайенбирцен, Ораниенбург и Бернау се казва, че са вече освободени.

А ние? Много смесени чувства, почти страх. „Сега ще се движат напред и назад, а ние сме точно в средата. Трябва ли да останем тук с месеци? Загубени сме и в двата случая. Ако не се получат нещата за Иван, тогава ще дойдат американците от въздуха. И Бог да се смили, ако започнат с килимните бомбардировки. Ще бъдем погребани живи в това мазе.“

Ново съобщение от улицата: „Volkssturm“ отстъпва, Иван настъпва към нас. Германската артилерия е спряла до нашето място, гърмежите се чуват в мазето. Междувременно шест жени седят около малка маса, а вдовицата хвърля карти на жената на производителя на ликьор. Тя е много добра и в това: „Най-скоро ще изпитате разочарование във връзка със съпруга си.“ (Той все още държи крепостта в своята фабрика – заедно с червенокосата Елвира.)

Искам да заспя. Нямам търпение. Денят беше пълен. Краен резултат: аз съм здрава, свежа и дръзка, в момента почти не се страхувам. Мозъкът ми е пълен с ярки образи на алчност и ярост. Схванат гръб, уморени крака, счупен нокът на палеца, разрязана устна, която все още боли. „Това, което не те убива, те прави по-силен“.

Да добавя и картината, която видях на улицата: мъж бута ръчна количка с мъртва жена отгоре, скована като дъска. Разпуснати сиви кичури коса, синя кухненска престилка. Изсъхналите ѝ крака със сиви чорапи стърчаха от края на количката. Едва ли някой я погледна. Точно както някога пренебрегваха извозването на боклука.

(Следва)