ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ChatGPT
РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"
ОТ АВТОРА
След шестдесет и пет години пиша това, което изплува от паметта, не винаги и не непременно последователно, не всичко мога да разбера, нищо не мога да оправдая, пиша за това, което е попаднало пред погледа ми, отделни страници от живота, от фронта и от тила на 31-ва армия, сражавала се на Централния, 3-ти Белоруски и 1-ви Украински фронт, калейдоскоп от няколко аспекта на живота: изповед, щастие, позор, покаяние, мемоари, дневници, документи, писма, понякога догадки, понякога прозрения. Страната, миналото, бъдещето и всичко, което поглъща мисълта, че всичко е пред нас!
Обаче не всичко е толкова просто. Напред – назад. Поезия, проза, живопис, книжна графика, дизайн. Преминавам от един жанр към друг и усещам, че не изменям на себе си, че всичко това е мое. Случайно ли е, че на последната граница на своя живот оформям старозаветни и евангелски книги? Случайно ли е, че, стремейки се да пиша най-прости стихове, най-искрено прозряна проза, се сблъсквам с най-сложните текстове на книгите за битието и с капризите на променящото се време? Искам да кажа всичко просто, не елементарно просто, а мъдро просто, универсално просто, така че да е неповторимо. Осемдесет и шест години. Всяка секунда е скъпа. Откриват се нови хоризонти, животът се разширява с всеки ден, всичко е пред мене! И ако е писано да спра, то няма да изчезне вече появилото се чувство на удовлетворение. Нито ден без ред, нито ден без рисуване. Четири години война. Живях, обичах, работих, помагах на когото можех. Петнадесет книги със стихове, спомени за детството, за войната, биографии на художници, композитори, поети, приятели. Война и мир. Размисли за изкуството, любовта, живота и смъртта, за стремително течащото време и непреходната увереност, че всичко е пред мене! Всичко е пред мене!
Дните и годините от живота се разтварят като ветрило и само едно остава непроменено – всичко е пред нас!
Ще продължавам напред – и отново и отново ще се връщам назад. Иначе не става за момента, да не забравя засега новите стихове на осемдесет и шестгодишна възраст, първо стиховете, а след това – всичко е пред нас!
Глава 1
МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА
В началото на юни 1941 година положих последните изпити и преминах във втори курс на Юридическия институт. Оценките ми по предметите, с изключение на теория на държавата и правото и латинския език, не бяха добри. Вече разбирах ясно, че няма да се занимавам с юриспруденция, и ме привличаха в института само най-неочакваната романтична връзка с едно момиче, чието име забравих, и заседанията на литературния кръжок, ръководен от Осип Максимович Брик. Очевидно вече не се съмнявах, че ще пиша до края на живота си. Но на практика всичко се оказа много по-сложно.
На 22-ри сутринта, докато минавах с велосипед покрай една от съседните вили, чух фрагмент от речта на Молотов и след пет минути вече бях у дома. Родителите ми, брат ми и гостите се опитваха да разберат какво ще се случи. Всички бяха уверени, че войната няма да продължи повече от три седмици и че капитулацията на фашистка Германия е неизбежна.
От сутрин до вечер слушахме докладите на Информбюро и все повече се удивлявахме на неочакваното и плашещо развитие на събитията. През юли германците започнаха да бомбардират Москва.
През деня седяхме до радиоприемниците. Вечерта, след първата бомбардировка, пред входа на Казанската гара се образува задръстване. Задните напираха, предните нямаха къде да отидат, някой крещеше, че една жена била прегазена.
Пероните на крайградските гари бяха претъпкани от хора с вързопи и куфари. Московчани излизаха на площадите пред гарите, разпръсваха се кой накъдето може. Един от тях спря до нашата ограда.
– Може ли да пренощуваме във вашия двор? Имам жена и две деца.
– Влизайте. Какво става в Москва?
– Красная Пресня е напълно унищожена, казват, че бомбардират Арбат. Немците вече са превзели Смоленск.
А на гарата едни момчета обградиха старица със синя карирана кърпа и чуждестранно палто. Старицата казваше, че е дошла от Киев при дъщеря си, но момчетата не ѝ вярваха.
– Заведете я в участъка, там ще разберат всичко – убеждаваше приятелите си разумно дванадесетгодишно момче.
Но друго момче с къси панталони размахваше голяма брезова пръчка и се вълнуваше много:
– На външен вид е жена, но всъщност е мъж! Ах ти, – заплаши то, – маскирал си се!
След полунощ над нас започнаха да кръжат немски бомбардировачи. Някъде около Люберци или може би по протежение на целия околовръстен път нашите зенитчици организираха защита. Трасиращи картечни откоси образуваха непрекъснати светлинни рисунки, във въздуха се взривяваха снаряди. Самолетите завиваха и отново се озоваваха над нас.
Тази ситуация продължи около два часа и изведнъж във въздуха с се появи отгоре ни светещ кълбо.
Никой не знаеше какво е това, с всяка минута кълбото се увеличаваше и си спускаше право към нас.
На улица „Октомврийска“ московчани спяха на килимчета и одеяла. Всички се събудиха и, като омагьосани, гледаха с ужас към небето. Мислеха, че това е голяма бомба със закъснител или някакво още по-коварно немско оръжие, и всеки беше убеден, че пада точно върху него.
И щом един човек побягна, всички, цялата улица, скочиха от местата си и се затичаха. Но кълбото също не стоеше на място. Тичаха обратно, а то също се движеше обратно и ставаше все по-голямо и по-страшно.
Аз тичах към киното.
Непознато момиче ми подаде ръка.
От умора и ужас паднахме в канавката до киното. Момичето се притисна до мене, и аз го целунах, то плачеше и ме целуваше, и сърцето ми вече не биеше от страх, а от неговата близост. А кълбото ставаше все по-голямо и вече беше точно над нас, като прожектор, който ни осветяваше и заслепяваше. И изведнъж изчезна.
Изправихме се — мокри, мръсни, потресени.
Изпратих момичето до нейното училище. То ме целуна за последен път. Повече не го срещнах никога. А кълбото? Оказа се, че не е нищо особено. Беше осветителна ракета, фенер. Но разбрахме това едва на следващия ден.
През август немските самолети бомбардираха всяка нощ Биково. Изкопахме квадратна яма два на два метра и дълбока около метър и половина. На дъното постлахме килим. Върху килима сложихме шест стола. Седяхме на столовете, притиснати един до друг, и гледахме напрегнато към небето.
Един след друг немските самолети прелитаха над нас. Приблизително след четири минути в района на Люберци се образуваше непрекъсната огнена стена — хиляди трасиращи зелени и оранжеви картечни откоси, стотици осветителни ракети, стотици прожектори. Техните лъчи, пресичащи цялото видимо пространство, се движеха във всички посоки, и ако немски самолет попаднеше в лъча на един от прожекторите, той вече нямаше шанс да оцелее, защото още двайсетина прожектора го заслепяваха и осветяваха. В яркото светлинно пространство се взривяваха стотици зенитни снаряди. Самолетът се запалваше и падаше, а в обсега на прожекторите се озоваваше пилотът с парашут. Всичко това го виждахме не само ние, но и немските пилоти. Те рязко завиваха, отново се появяваха над нас и отново летяха към Москва. И отново огнената стена ги плашеше.
Десетки кръгове, небето над нас бучеше, а ние седяхме на столовете, и ни беше страшно, и вече ни боляха вратовете, но все пак гледахме към небето.
Междувременно наближаваше утрото, небето започваше да просветлява, и цялата армада, която не бе успяла да пробие към Москва, изхвърляше бомбите и запалителните устройства, предназначени за московчани, върху Биково и отлиташе обратно към Германия.
Изскачаме от ямата. На улица „Октомврийска“ горят две къщи. Пет запалителни бомби са паднали близо до нас, в малинова градина между навеса и нашата вила.
Малините горят.
Татко засипва запалителните устройства с пясък.
Аз пълня кофи с вода и гася огъня, който се приближава към верандата на вилата. Чичо ми беше тежко болен: инфекциозен полиартрит беше изкривил и обездвижил краката и ръцете му за много години и едва ходеше из стаята. Но се случи чудо.
Обзет от ужас, той прескочи оградата, озова се на улицата и изобщо не можеше да разбере къде се намира, къде е нашата врата и къде е нашата вила.
Москва. Септември-октомври 1941 година
На 1 септември 1941 година се преместихме от Биково в Москва. Немците продължаваха да бомбардират града. Вместо ямата в Биково, сега всяка нощ дежурех на покрива на нашата къща.
На Покровския булевард, точно срещу нас, между дърветата и пейките, беше разположена зенитна батарея, а на ъгъла на покрива на къщата зенитчиците бяха инсталирали две четворни картечни установки. На булеварда, на известно разстояние от зенитчиците, а след това на всеки 100–150 метра, стояха лебедки, с които през деня с помощта на стоманени въжета се издърпваха на земята, а през нощта се пускаха и се издигаха високо в небето заградителни аеростати, подобни на китове или хипопотами.
В бившата стая на техника-надзорник, на първия етаж, до телефона дежуреха на смени моите връстници – студенти и студентки – и чакаха указания от щаба на районната отбрана. Когато през пръстена на зенитната защита на града успяваха да се промъкнат немски бомбардировачи, при сигнал „Тревога!“, под звуците на сирени, фабрични клаксони и пожарни коли, ние, следвайки указанията на дежурните, тичахме по всички етажи, звъняхме на вратите на всички жилища, будехме жителите и следяхме да се спуснат навреме в дълбокото мазе на къщата, оборудвано като бомбоубежище. След това се качвахме на тавана, където всеки от нас имаше свое място пред таванското прозорче, през което лесно се изкачвахме на покрива на къщата.
Това е един от най-страшните спомени в живота ми. На хоризонта явно се появява вражески самолет. Стотици прожектори, стотици разноцветни трасиращи картечни откоси и взривяващи се снаряди се съсредоточаваха в пространството, където се предполагаше, че се намира.
Цялата тази маса от огнено небе бавно, с все по-нарастващ тътен, се приближава към нас.
И всичко това щеше да е поносимо, ако не започваха да стрелят зенитните батареи, разположени под нас на булеварда, и едновременно с тях четворните картечни установки на ъгъла на нашата къща.
Очите не можеха да се откъснат от заслепяващото небе, ушите глъхнат, обхваща ги някаква пронизваща болка. Железният покрив на нашата седеметажна къща се разтърсва и аз започвам да се плъзгам бавно надолу по него. Лягам по гръб и се вкопчвам конвулсивно с ръце в ръбовете между ламаринените листове на покрива, а тътенът става все по-силен. Целият покрив е осеян с падащи от небето куршуми и малки осколки от снаряди. И следва кулминация.
Няколко запалителни бомби падат на покрива.
Тук чувството за дълг надделява. Скачам на крака и с подготвена лопата засипвам огнените кълба с пясък от сандъка. Не съм сам, на покрива сме около дванадесет души и за няколко минути успяваме да угасим всички запалителни бомби. Страхът завинаги се забравя.
Мръсни и издраскани, се събираме на тавана и се смеем. И всеки иска да разкаже как, без да се страхува, точно той е загасил най-опасната запалителна бомба — онази, която се е запалила на самия край на покрива или първоначално не е била забелязана и вече е нагорещила пространството около себе си.
В шест сутринта, след отбоя, слизах от тавана, влизах в жилището си, навивах будилника и мигновено заспивах. След три часа започваха лекциите в Юридическия институт.
Така продължи десет дни.
Бях изтощен, спях по време на лекциите в Московския юридически институт и разбрах, че обучението и ежедневните дежурства на покрива са несъвместими.
Вечерта в диспечерската дежуреше едно мило момиче, което познавах като дете – дъщеря на колега и приятел на майка ми, Нина Репина. На 7 септември седяхме заедно на тавана до един прозорец, после излязохме на покрива и загасихме няколко запалителни бомби. Изморени, се върнахме на тавана, погледнахме се в очите. Тя се усмихваше. Прегърнах я, тя се притисна към мен и до отбоя се целувахме.
Обясних на Нина ситуацията с института и дежурствата на покрива. Написах заявление. Разрешиха ми да дежуря през ден. След това, до 16 октомври, една нощ дежурех на тавана, а следващата се наспивах в жилището си. Някой звънеше и предлагаше да сляза в бомбоубежището, но аз не отговарях. При срещите ни, Нина се обръщаше настрани.
От 1 до 15 септември студентите от всички курсове на Юридическия институт бяха изпратени на работа в Северното товарно пристанище на Москва река, а от членовете на литературния кръжок създадоха бригада за издаване на бойни листовки и плакати от типа на „Прозорци на РОСТА“. Работехме денонощно на две смени. Аз пишех стихове за плакатите и текстове за бойните листовки, интервюирах студентите и за първи път в живота си оформях бойни листовки като художник. Не помня моите агитационни стихове, но помня, че се харесваха на моите другари, както и общото усещане за възторг – бяхме нужни на колектива. Изглежда, това, което правехме, не беше формално, а предизвикваше всеобщ интерес.
На 16 септември, съвсем неочаквано за нас, първата лекция се проведе в залата на Малкия салон на консерваторията. Не знаех, че сградата на института е свързана с консерваторията чрез коридор.
Изненадата се увеличи неимоверно, когато на сцената, придружен от двама въоръжени с автомати агенти на НКВД, се появи Вишински, бившият главен прокурор и първи заместник на министъра на външните работи Молотов.
Директорът на института ни представи Великия прокурор и обясни, че два пъти седмично, по два часа, ще ни чете лекции по история на дипломацията. Стотици ръце се вдигнаха във въздуха.
– Какво се случва на фронта? Защо нашите отстъпват толкова бързо? Какво ще стане?
– Наистина ли сте попаднали в плен на вражеската пропаганда? – усмихвайки се, каза заместникът на наркома. – Наистина ли не ви е ясно, че нашите маршали примамват армията на Райха в капан? Да, вярно е, позволихме им да стигнат до Минск, но не ще минат и два дена и те ще побягнат и няма да има спиране. Считайте, че вече сме победили!
Цялата зала стана, горящи очи, бурни аплодисменти.
А след седмица:
– Наистина ли…
Но вече ставаше дума за Смоленск и вече на всички беше ясно, че Великият прокурор лъже.
Последното занятие се проведе на 15 октомври.
(Следва)
