БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ /.../ ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ

Превод: Gemini 3.1 Pro

Редактор: Павел Николов

БАРТ ЪРМАН В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 14. СЪБОРНИТЕ ПОСЛАНИЯ И ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БАГАСЛОВ

ПОСЛАНИЕ НА ЯКОВ

Посланието съдържа множество увещания от етичен характер към неназовани читатели, живеещи извън Палестина. Авторът ги нарича „дванадесет колена, които живеят пръснато“. Може да се предположи, че посланието е написано от някой евреин до други евреи (нехристияни), но очевидно не е така. Авторът на посланието нарича себе си „раб на Бога и на Господа Исуса Христа“ (1:1). От тези думи става ясно, че той е християнин и пише за християни. И макар че авторът споменава рядко Исус (само веднъж, 2:1), неговите наставления биха изглеждали познати на всеки човек, който познава християнската традиция. Препоръките по морални въпроси отразяват учението на Христос (Проповедта на планината, например, известна от Евангелието от Матей). Вярващите в Христос не трябва да полагат никакви клетви, например, а е казано: „Нека думата ви бъде: да, да; не, не“ (Яков, 5:12; Матей, 5:33–37). Любовта към ближния се признава за изпълнение на закона на Писанието (Яков, 2:8; Матей, 22:39–40). Богатите трябва да очакват идващото възмездие (Яков, 5:1–6; Матей, 22:39–40).

В същото време някои примери за праведно поведение съвпадат с тези, които могат да се срещнат не в християнските, а в юдейските текстове. Интересно е, че образците за праведност са взети от Юдейската Библия, а не от християнската традиция: това са Авраам (2:21), Раав (2:25), Йов (5:11), Илия (5:17). Затова някои изследователи смятат, че книгата прилича по своя жанр на еврейските назидателни разкази, например на притчите. Но Посланието на Яков не е толкова афористично. А християнството, според тези учени, повлияло само върху детайлите. Има и друго мнение – авторът си е присвоил някакъв юдейски текст, като го християнизирал съвсем малко чрез няколко споменавания на Иисус. По-разпространено е обаче схващането, че авторът е компилирал няколко важни поучения от други съчинения: еврейски притчи и текстове, вдъхновени от учението на Иисус. И така събраните текстове адресирал до християнските общини.

Както ще видим, основната идея на книгата се състои в следното: тези, които вярват (предполага се в Исус), трябва да доказват това с дела (1:22–27, 2:14–26). За такива хора не е достатъчно да се наричат вярващи, те трябва да показват истинността на вярата си чрез своите постъпки и особено чрез делата си спрямо другите хора. Още няколко важни мисли се повтарят многократно в посланието. Една от тях говори за необходимостта да се „обуздава езикът“, тоест човек да внимава с думите си (1:26, 3:1–12). Друга – че богатството е опасно за вярващите (1:9–11, 4:13–17, 5:1–6). Трета – че трябва да се понасят мъжествено страданията (1:2–8, 12–16, 5:7–11). В същото време авторът не говори нищо за поведението на индивида – към края на книгата насочва съветите си към цялата църква: да се молят, да пеят псалми, да помазват болните с елей и да помагат на онези, които са отслабнали във вярата (5:13–16).

Сред основните въпроси остава въпросът за авторството. Авторът нарича себе си Яков, но не е известно за кой точно Яков става дума. Вижда се, че в Новия Завет много хора носят това име. Имало Яков Зеведеев, Яков Алфеев, Яков – баща на Юда, и Яков – брат на Христос. Повечето изследователи стигат до заключението, че авторът не пояснява кой е, защото всички познавали и без това въпросния Яков (както всеки от нас разбира кой се крие зад името Елвис). Това предположение изглежда достоверно, защото авторът не пише за малка християнска община, в която всеки знае кой кой е. Той адресира своето послание до всички християни, пръснати по света. Значи най-вероятно става въпрос за най-известния Яков – брата на Исус.

Почти сигурно е обаче, че братът на Исус не може да е бил автор на посланието. Една от главните причини, които ни карат да мислим така, е, че Яков най-вероятно не е можел да пише.

През последните години редица важни изследвания доказаха напълно обосновано, че мнозинството от хората в древния свят били неграмотни – не можели нито да пишат, нито да четат. Няколко изключително авторитетни изследвания посочиха, че през I в. в Римска Палестина едва 3% от населението можело да чете. От тях повечето хора знаели еврейски (арамейски) и само малка част – гръцки. Съвсем малцина от онези, които можели да четат, умеели и да пишат. Писането на съчинения (стихове, писма, исторически разкази) изисквало дълги години обучение. По правило това ставало на родния език (в дадения случай – арамейски). Да пишат умеели единствено висшите слоеве, богатият елит, населяващ предимно големите градове.

Посланието на Яков е написано на добър гръцки език с използване на изразителни риторични похвати. Но какво знаем за Яков, брата на Христос? Той бил беден селянин, роден в малко галилейско селце , където говорели на арамейски. Малко вероятно е да е знаел изобщо гръцки. Най-вероятно не е ходил на училище, където би могъл да се научи да пише текстове, а още по-съмнително е, че се е научил да прави това на чужд език. Най-вероятно книгата е била написана под псевдоним: нейният автор говорел от името на Яков, без да е Яков.

Но авторът се е опитвал не случайно да увери читателя, че е Яков. Достатъчно е да си припомним, че в Посланието до галатяните се споменават „някои от Яков“, които провокирали спор между Петър и Павел в Антиохия, когато Петър отказал да дели трапеза с неюдеи (защото тази група хора била непреклонна за спазването на юдейските хранителни забрани). Сред ранните християни е съществувало убеждението, че за разлика от апостол Павел, който отказвал спасение на неюдеите въз основа на следването на Закона, именно Яков настоявал за неговото спазване от последователите на Христос.

Мнозина предполагат, че Посланието на Яков е протест срещу учението на Павел за спасението чрез вяра, а не чрез следване на Закона (както Павел твърди в Посланията до римляните и до галатяните). Очевидно е, че авторът на посланието изказва идеи, противоположни на Павловото учение.

„Каква полза, братя мои, ако някой казва, че има вяра, а дела няма? Може ли да го спаси вярата?.. Но искаш ли да разбереш, о, суетни човече, че вярата без дела е мъртва? Авраам, нашият баща, не показа ли праведността си с дела, като възнесе на жертвеника сина си Исаак (15:6)? Виждате ли, че човек става праведник с дела, а не само с вяра?“ (2:14–26)

От времето на Мартин Лутер и Реформацията през XVI в. този откъс се тълкува често като критика на възгледите на апостол Павел. Павел казва, че вярата спасява човека без следване на Закона. Яков твърди, че човекът се спасява не само с вяра, но и с постъпки. И Павел, и Яков цитират „Битие“ (15:6) в подкрепа на своите идеи. Това не може да е просто съвпадение – вероятно Яков е отговарял на Павел.

Но при внимателен прочит става ясно, че Посланието на Яков не е точен отговор на Павел. Павел никога не твърдял, че спасението се корени само във вярата. Той е убеден, че всеки истински вярващ води праведен и благочестив живот. Нещо повече, под думата „вяра“ Павел изглежда разбира вяра в смъртта на Исус. Яков явно влага в нея друго значение – приемане на смъртта на Христос с разум (като бесовете, които вярват в единия Бог, 2:19). И за Яков познаването на истината за Бога и Христос не е достатъчно, за да се спаси човек. Освен това Яков, говорейки за дела, има предвид добри дела, а не „дела по Закона“, както Павел.

Ето защо едва ли Яков спори пряко с Павел, а по-скоро с неговите по-късни тълкуватели. В глава 13 говорихме за Посланието до ефесяните, чийто анонимен автор изостря до краен предел вниманието върху учението на Павел за спасението чрез вяра, твърдейки, че от делата на човека не зависи нищо: спасителна може да бъде единствено Божията благодат чрез вяра в Христос (2:1–10). Възможно е Посланието на Яков да е написано, за да се влезе в спор с някой от привържениците на подобна позиция, иначе казано - то е псевдоепиграф, опониращ на друг псевдоепиграф. Във всеки случай учението на автора е твърде многостранно. Според него Бог не се нуждае от нашите правилни мисли или красиви думи. Вярата трябва да се доказва с дела, защото „вярата без дела е мъртва“.

(Следва)