НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1980 г. / ХИМИЯ / ПОЛ БЪРГ

Пол Бърг (Paul Berg)

30 юни 1926 г.

Нобелова награда за химия (заедно с Уолтър Гилбърт и Фредерик Сангър)

(За фундаменталните му изследвания на биохимията на нуклеиновите киселини, особено на рекомбинантната ДНК.)

Американският биохимик Пол Бърг е роден в Ню Йорк, в Бруклин. Той е един от тримата синове на Хари Бърг и Сара (Бродски) Бърг. Завършва през 1943 г. средното училище „Ейбрахам Линкълн“ и постъпва в Пенсилванския държавен колеж, за да учи биохимия, но му се налага да прекъсне обучението си заради служба във военноморските сили на САЩ през 1944-1946 г. През 1946 г. се връща в Пенсилванския държавен колеж и го завършва през 1948 г., като получава степента бакалавър по биохимия. След завършването на колежа работи в университета „Уестърн ризърв“ (днес университет „Кейз уестърн ризърв“) в Кливланд (щат Охайо), където през 1952 г. му е присъдена докторска степен. През 1952-1953 г. като следдокторски стипендиант (тази стипендия се дава за една година след защита на докторска дисертация) се занимава с изследователска дейност в Института по цитофизиология в Копенхаген, а след това в продължение на една година продължава същите изследвания заедно Артър Корнбърг във Вашингтонския университет в Сейнт Луис. През 1955 г. става асистент-професор по микробиология във Вашингтонския университет, през 1959 г. – адюнкт-професор в Станфордския университет, а през 1969 г. ръководи там катедрата по биохимия.

Работейки под ръководството на Корнбърг, Бърг проучва химичния състав на дезоксирибонуклеиновата киселина (ДНК) и рибонуклеиновата киселина (РНК). Молекулата (полимер) на ДНК се състои от две полинуклеотидни вериги, всяка от които представлява линейна последователност от молекули на мономери, наречени нуклеотиди. На свой ред всеки нуклеотид е азотна основа, а тяхната комбинация свързва полинуклеотидните вериги. Тази структура е свързана с други нуклеотиди и образува полипептидна верига. Програмите са заложени в особени кодони – съчетания от нуклеоти, намиращи се редом във веригата на ДНК, които включват и „инструкции“ за синтезиране на протеини от аминокиселини. Различните видове РНК изпълняват специфични функции за залагане на информация в протеините. Към протеините се отнасят и ензимите – катализатори, които завършват веригата с определени азотни основи или предизвикват обединение на отделни звена от веригата.

В Станфорд Бърг започва да се интересува особено от ролята на транспортните рибонуклеинови киселини (тРНК). Тези вещества пренасят аминокиселините на определено място по време на синтеза на протеина. В процеса на синтеза единият край на тРНК съответства на част от програмната последователност, а другият носи специален инструктивен аминокиселинен кодон (нуклеотиден триплет). Видовете аминокиселини имат свои молекули на тРНК, чиято структура описват през 1965 г. Робърт У. Холи, Хар Гобинд Корана и Маршал У. Ниренбърг. Бърг, като изолира в чист вид различни тРНК и ензими, хвърля светлина върху ролята на тРНК за синтеза на белтъчини.

В средата на 60-те години са изучени детайлно гените на прокариотите (микроби, които нямат оформено клетъчно ядро, каквито са бактериите). Голяма част от знанията за тях са получени благодарение на това, че няколко различни вируса могат да влязат в клетката на бактерията Escherichia coli и като попаднат веднъж там, да заменят някои ДНК на бактерията със свои ДНК, като карат по този начин бактерията да произвежда вирусен протеин. Освен това, тъй като всеки вид вирус засяга специфични протеини, вирусите са необходими за изолиране и химично манипулиране на гените, които Escherichia coli има. Бърг иска да знае може ли да бъде разработен подобен метод за анализ и опериране с по-сложните гени на многоклетъчните организми, включително и на човешкия организъм.

Като продължава тази посока на изследванията си, Бърг си взема една годна отпуска за научна работа в института „Солк“, където си сътрудничи с Ренато Дулбеко. Дулбеко проучва там открития малко преди това вирус, наречен полиома, който предизвиква поява на рак при гризачите. Полиомата е за Бърг особено интересна не само защото може да се придвижва между клетки на млекопитаещи в лабораторна вана, но и защото нейната ДНК може „да влиза“ и „да излиза“ от ДНК клетките, в който е попаднал вирусът. Така полиомата действа в много отношения също като добре изучените бактериални вируси, но може да бъде използвана за изследване на клетките на млекопитаещите.

Като се връща през 1968 г. в Станфорския университет, Бърг пристъпва към проучване на подобния вирус-40 (SV40) – вирус, който предизвиква поява на рак при маймуните и е тясно свързан с полиомата. Скоро обаче разбира, че този вирус може да служи по-добре като направляващ, ако бъде променен по такъв начин, че да включва този участък от спиралата на ДНК клетката на млекопитаещото, който експериментторът си избере. Молекулите на ДНК, съдържащи материал, взет от повече от един вид организъм, се наричат рекомбинантни молекули на ДНК. Въпреки че рекомбинантните молекули на ДНК се срещат в природата при живите организми, Бърг предполага, че могат да бъдат изучени по-добре, ако се получат в лабораторни условия.

Бърг започва първия си експеримент за получаване на рекомбинантна молекула на ДНК приблизително през 1970 г., като взема за тази цел SV40 и добре проучения вирус Escherichia coli (бактериофаг λ). Ученият добавя специфични ензими към тези невзаимодействащи си в обикновени условия организми и разкъсва техните ДНК на такива места, че да могат да бъдат рекомбинирани. Този начин се оказва обаче доста спорен. Много учени се опасяват, че изкуствените вируси могат да създават нови, предизвикващи рак, и по тази причина Бърг прекъсва опитите си с рекомбинантните молекули на ДНК. През следващите няколко години той съсредоточава вниманието си върху разработване на по-действен и по-точен начин за опериране със SV40.

През 1974 г., с активното участие на Бърг, загрижен от потенциалната опасност, свързана с проучването на рекомбинантни молекули на ДНК, върху изследванията им е наложен годишен мораториум. През следващата година ученият е председател на международна конференция, набелязала генерална линия за такъв вид изследвания. Но когато разбират, че технологията на изучаване на рекомбинантните молекули на ДНК не е толкова опасна, както се мисли отначало, учените престават да следват по-рано изработените правила. Технологията, разработена от Бърг и неговите колеги, позволява не само да се оперира с гените за създаване на нови фармакологични средства, като интерфероните и хормоните на растежа, но и да се проникне за първи път толкова дълбоко в молекулярната биология на висшите организми.

След получаването на Нобеловата награда Бърг продължава да се занимава с научно-изследователска работа в Станфордския университет, усъвършенствайки разработения от него метод за молекулярен анализ на гените на висшите животни. От 1970 г. е професор по биохимия в Медицинския център на Станфордския университет.

През 1947 г. Бърг се жени за Милдред Леви. Семейството има един син.

Освен с Нобелова награда Бърг е удостоен с наградата Ели Лили на Американското химическо дружество (1959 г.), с наградата В. Д. Мития на Института по молекулярна биология (1974 г.), с ежегодната награда на фонда „Гарднър“ (1980 г.), с наградата Албърт Ласкър за фундаментални медицински изследвания (1980 г.) и с наградата на Нюйоркската академия на науките (1980 г.). Член е на Националната академия на науките, на Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, на Американската академия на науките и изкуствата, на Американското дружество на биохимиците и на Американското химично дружество. Удостоен е с почетни степени от Рочестърския и Йейлския университет.

Превод от руски: Павел Б. Николов

БАСМАЧИТЕ – НЕПРИМИРИМИ ПРОТИВНИЦИ НА СЪВЕТСКАТА ВЛАСТ

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

“Наемници на международния империализъм“, „феодално-бейски елементи“, „бандити и техни съучастници“ – такава е оценката за басмачите през съветско време.

Червената армия дошла в Средна Азия с мисия за модернизация. Не всички обаче се радвали на това, отделни елементи се съпротивлявали. Борбата с басмачите станала по-късно популярен сюжет за филми със сюжети от Гражданската война.

С падането на СССР много разкази от Гражданската война започнали да се преосмислят и митът за басмачите не бил изключение. Кои били борците със съветската власт в Средна Азия и защо болшевиките не успели в продължение на почти двадесет години да победят „контрареволюцията“ в Туркестен?

РЕВОЛЮЦИЯТА В ТУРКЕСТАН

Средна Азия още в царско време била неспокоен регион. В края на XIX в. Туркестан бил разтърсен от Андижанското въстание, а в годините на Първата световна война вълненията се разпрострели не само на територията на Коканд и Хива, но и на Казахстан. Социалната и икономичната криза довела до това, че в региона започнали да се формират мюсюлмански обществени организации, които въпреки това се отнасяли лоялно към Петербург и виждали бъдещето на своя край като автономия в състава на Русия.

През лятото и есента на 1917 година в местните Съвети, формирани основно от руснаци, започнали да придобиват силно влияние болшевиките и левите есери. През септември в Ташкент настъпили сблъсъци между меншевиките и десните есери с последователите на Ленин, но войските, лоялни на Временното правителство, частично дезертирали, частично преминали на страната на болшевиките. Болшевиките завзели контрола над града през октомври – образуван бил Революционен комитет за разпространение на съветска власт по цялата територия на Туркестан.

Ташкент по царско време

Но се намерили и такива, които не искали да се примирят с новото положение. В Коканд представителите на регионалния съвет на мюсюлманите обявили за създаването на Кокандска автономия. Болшевиките предложили да бъдат включени представители на Съветите в правителството, на което получили отказ. Известно време автономията не се противопоставяла на Ленин и на неговите съратници. „Мюсюлманите, осъзнавайки общността на държавните интереси с всички граждани на Руската република, смятат за непременно да признаят и според силите си да подкрепят тази държавна власт, която – опирайки се на народните организации – се стреми да доведе страната до Висше народно събрание“ – се казва в един от програмните документи на конгреса.

Правителството на Кокандската автономия

Но враждебното отношение на болшевиките към автономията била очевидно. На този фон кокандскато правителство се договорило за съвместни действия с атаман Дутов, а също така започнало да формира опълчени През януари 1918 година започнал поход на червеноармейците към Коканд под командването на Фьодор Колесов, председател на Съвета на народните комисари в Туркестан. Кампанията завършила с превземане на града и разгромяване на мюсюлманското правителство през следващия месец. Сблъсъкът на болшевиките и местните жители били ожесточени. „Кокандските събития бяха фактическо клане за невъоръжените мюсюлмандски градски маси. Впечатленията от това клане би трябвал да отрови за дълго националната вражда на трудещите се мюсюлмани, да ги накара със стоици, дори с хиляди да бягат <…> в недостъпни за руската власт райони“ – описва след три години последиците от разгрома на автономията един от членовете на Военно-революционния комитет . През март 1918 година Колесов започва поход към Бухара, чиято независимост е призната от Москва. Акцията завършва единствено с масови грабежи. Едва през 1920 година болшевиките успяват да завземат емирата.

Последствия от щурма на Бухара от Червената армия през 1920 година

Събарянето на Кокандската автономия слага началото на дълга война на болшевиките с живеещите в Средна Азия мюсюлмани, чиито отряди започват да се наричат басмачи.

СОЦИАЛЕН ПОРТРЕТ НА БАСМАЧА

В съветско време, благодарение на книгите на „летописците“ на Гражданската война и на дейците на културата, в масовото съзнание се е оформил образът на басмача. Това бил човек, който се съпротивлява на прогреса, слави се с жестокост, хитрост и коварство и често произлиза от богато семейство. Неговият облик и личността му контрастирали ярко с червеноармейците – „миротворците“ в Туркестан.

Терминът „басмач“ (от тюркската дума „басма“, която означава „нападение“) се появявила много преди 1917 година. Така наричали разбойниците, които нападали керваните и административните учреждения, иначе казано – истинските разбойници. Те били извън закона, докато много нови басмачи, напротив, олицетворявали наследството от миналото.

Социалният състав на средноазиатските противници на съветската власт бил доста пъстър и варирал от един регион до друг регион на Туркестан. Но имало много общи черти. Ръководителите на отрядите басмачи в някои случаи наистина приличали на описанието, което им правела болшевишката пропаганда: понякога те били реални разбойници, имащи зад гърба си дълги години затвор. В други случаи отрядите на басмачите се командвали от бивши чиновници от разгромените емирати, загубили своето положение и не без основание обвиняващи за това червеноармейците.

Един от най-известните лидери на басмачите – Ибрахим бек

Основният състав на въстаническите отряди се състоял от хора, стоящи далече от политиката. Гражданската война донесла в домовете им разруха – нямало къде да работят, политиката за изземане на зърното ударила по и така едва кретащите стопанства. Естествено, обикновените хора обвинявали за това пришълците болшевики и се поддавали лесно на призивите на лидерите на басмачите, курбашите, и на религиозните дейци да се присъединят към „джихада“. Между другото, и червеноармейците не правели много, за да подобрят имиджа си в очите на местното население. Войниците често се занимавали с грабежи, убивали невъоръжени хора и мародерствали. „Ограбените родственици на убитите и изнасилените, малтретираните – всичко това се превръщаше (според обичая) в кървави отмъстители и тай като трябваше да се отмъщава не на отделни личности, а на „съветските войски“, отмъстителите се вливаха в редиците на противниковата страна, иначе казано – в редиците на басмачите“ – пише за създалото се положение командирът на Ферганския фронт Михаил Сафонов.

КРАЯТ НА БАСМАЧЕСТВОТО

Въпреки че частично басмаческото движение може да се сравни със селските движения вътре в Русия през годините на Гражданската война, борбата с него се усложнявала от етническия и религиозния подтекст. Това болшевиките не разбирали (или не искали да разберат) в първите години на войната с туркестанците, които били поддържани активно от турците (първоначално Енвер паша дори се опитал да оглави панислямско движение) и англичаните (в рамките на борбата със Съветска Русия британците снабдяват басмачите с оръжие и боеприпаси).

Червената армия използвала почти същата тактика, която прилагала например в Тамбовския край: вземала жителите на кишлаците като заложници, а при отказ на искането да се сложи оръжие опожарявали селата. През 1922 година Кайгисиз Атакаев, председател на Совнаркома на Туркестан, резюмира: „Мислехме някога да ликвидираме басмачеството с огън и меч. Затова по-големите или по-малките кишлаци, „поразени от басмачество“, се унищожаваха безпощадно, поради което населението се отдалечаваше от съветската власт все повече и повече. Не помогна и общата окупация на Фергана. Населението оставаше враждебно към нас“.

Червеноармейци на Туркменистанския фронт

Прелом в борбата с басмачите успява да се постигне едва по времето на НЕП-а и либерализирането на икономическия живот. Едновременно болшевиките започват да работят по-активно с мюсюлманското духовенство, опитвайки се да избият от ръцете на ръководителите на движението „знамето на джихада“. Помогнало и въвеждането на строга дисциплина в частите на Червената армия, дислоцирани в Туркестан. В крайна сметка през 30-те години след успешни походи срещу базите на басмачите в пустинята, а също така в съседните страни (например в Афганистан), съветската Средна Азия най-сетне усетила атмосферата на мира.

СЕВЕРОДОНЕЦКАТА ПОБЕДА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ИЗТОЧНИК: НОВАЯ ГАЗЕТА. ЕВРОПА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Настъплението на руската армия на тесен фронт в Донбас може да се превърне в огромна загуба.

През цялата изминала седмица руските, че и украинските средства за масова информация съобщаваха за тежкото положение на украинската армия край Северодонецк.

Според военния експерт Олег Жданов, Путин е заповядал да се превземе Северодонецк до 1 юни и градът вероятно ще бъде превзет [1].

Ако сте концентрирали на малък участък 15 батальонно-тактически групи (БТГ) и невероятно количество артилерия, а вашият противник почти няма оръдия и снаряди, разбира се, ще победите.

Но ако вашият противник има нова артилерия, вашите войски ще се окажат в положението на мравки, които са облепили мокро парче захар. Ще изядат захарта, но ще бъдат стъпкани. Сами ще си предизвикате Ходинка [2].

По-долу ще се постарая да докажа защо – след доставянето край Лисичанск на пет дивизиона гаубици M777 – превземането на Северодонецк може да се превърне в стратегическо поражение. Защо вместо „пирова победа“ оттам насетне ще казват „северодонецка победа“ и защо всичко, което става – при спазването на редица условия – може да влезе в учебниците по военна история като блестяща военно-информационна операция на ЗСУ [3], отчитаща както тактическите, така и психологическите особености на противника.

И така, преди всичко. Ситуацията за украинската армия е действително тежка. От това се оплакваха всичките мои събеседници – съветникът на офиса на президента Алексей Арестович, военните експерти Олег Жданов и Роман Свитан. От това се оплакваха и военните, които сега се сражават край Северодонецк. Така един от тях, идвайки в съзнание след контузия (неговата част е била отблъсната от Папасная), ми разказа за тотална промяна в тактиката на руските войски.

Още през февруари доброволческата част на моя събеседник воювала край Суми в тила на руските войски и палела колоните с цистерни. Палела цистерните по тази причина: нямали нищо освен автомати и РПГ [4], а танкове с автомати не се превземат. Затова видели цистерните с гориво, идващи от Конотоп, и съобразили, че са добра мишена. Никакво разрешение от командването не получили, защото нямали връзка с него и всичко решавали сами.

Действието на подобни самостоятелни групи изиграли решаваща роля за дезорганизацията на снабдяването на руската армия с последвалото нейно отстъпление на север и североизток.

Сега моят събеседник видял съвсем друга армия. Нейният тил не можел да се достигне, върху тях в Папасная налитала огнената вълна на артилерията, а веднага след това настъпвали професионалистите вагнеровци. На други фронтови участъци използвали пушечното месо, събрано в Донецк. Настъплението към Донбас дълго се колебаело, но започнало.

„Къде са западните оръдия? – оплакваха се моите събеседници. – Ако ги имахме, при такава концентрация на артилерията на противника и жива сила, щяхме да ги смачкаме“.

И ето – в края на миналата седмица тези оръдия дойдоха: пет дивизиона гаубици М777. И тонът на моите събеседници веднага се промени. Честно казано, никога не съм виждала възрастни мъже да се радват така на нови лъскави играчки.

Руската армия около Северодонецк настъпва.

Но има няколко „но“.

Първо, тя настъпва на много тесен участък. „В началото на войната руската армия настъпваше по фронт от 1800 километра – казва военният експерт, полковник от запаса и бивш летец Роман Свитан, - сега тя настъпва на участък от фронта с широчина 10 километра“.

Второ, целта на това настъпление е очевидна. „Това са Словянск и Краматорск“ – казва Роман Свитан. „Работата е в това, че именно там се намира системата от водохранилища, където с помпи през канал „Донбас“ се качва вода от Сиверский Донецк на Донецкото възвишение“. Това е уникално съоръжение: 4 помпени станции, 5 резервни водохранилища и 26 километра тръбни моста през други реки, железопътна линия и дълбоки долини.

Това е единствената вода, която пие целият Донбас, от Донецк до Мариупол. Без тази вода Донбас е необитаем. В XVIII век всички тези места били безлюдна степ с редки казашки станици около изкуствени езера. Водата по тези места се появила със Сталин и индустриализацията и единствената причина, по която през цялото това време Домбас се снабдяваше с вода, се състоеше в това, че оттам водата течеше и към Мариупол.

Сега, в хода на боевете, тази система от помпи и тръбни мостове е напълно унищожена. Който и да завземе Донбас, ще завземе безлюдна степ и място на екологична катастрофа. В Донецк вече карат вода с цистерни и властите са изобретили нова уловка. Хората стоят на опашка за вода, цистерни с вода няма, но опашка има – идват ченгетата и забират всички мъже от всякаква възраст за „доброволци“ като пушечно месо.

Така основният смисъл на настъплението е изгубен. Цялата операция се превърна в гигантска Чорнобаивка. Просто никой не се осмелява да доложи за истинското положение на началника.

Това все още не е всичко. Първоначалната идея на операцията се състоеше в това да се затвори украинската армия в котел (обкръжение – бел. прев.). Да се завземе, от една страна, Попасная на украинската страна на Сиверский Донец, а от друга – да се форсира Сиверский Донец в района на Билогоривка. Това би позволило да се затвори пръстен на обкръжение около Северодонецк и Лисичанск, представляващи единна градска агломерация на двата бряга на реката.

Но понтонният мост в Билогоривка беше разгромен и танковете плаваха във водата като умрели риби. При тези условия никакво обкръжение няма, а има просто настъпление в Северодонецк.

В същото време украинските войски търпят тежки, дори много тежки загуби, и загиват най-добрите: незаменимият резерв на ветераните, сражаващи се от 2014 година. Докато ветераните нямаха оръжие („Изразходвахме всичките NLAW, унищожена е всичката ни бронирана техника“ – ми каза преди една седмица мой събеседник, защитаващ Папасная), подобна тактика изглеждаше безполезна. Изглеждаше, че е по-добре да бъде оставен Северодонецк, да се мине оттатък реката и да се направят укрепления на другия, високия бряг на Лисичанск.

Украинската страна се оплакваше публично и от съюзниците, които не доставят оръжие, и от тежкото положение.

Но сега, когато оръжието е доставено, ситуацията се промени. Новата артилерия започна да достига до Донецк, унищожавайки складове с горивно-смазочни материали и боеприпаси за битката в района на Северодонецк. Едновременно с това тя започна да достига до руските части по целия фронт. Украинците отстъпват, руските войски излизат от окопите, за да настъпят, и веднага ги коси артилерията.

Северодонецк не е Мариупол. Стохилядният град е пуст. Всички, които искаха, го напуснаха. Обкръжение няма, дори при разбитите мостове да преминеш на приятелския бряг в най-краен случай не е много трудно. При такава ситуация руското настъпление се превръща в Ходинка. Благодарение на особеностите на руското командване тази Ходинка не може да бъде спряна. Никой никога няма да отмени щурма на Северодонецк, ако Кадиров вече е доложил на главния началник, че Северодонецк е превзет. Гарантирано. Това е котел без котел.

И такъв котел без котел отсега нататък ще възниква навсякъде, където руското командване съсредоточи техника за създаване на „огнена вълна“ и запаси от пушечно месо. Благодарение на западното оръжие от гигантската лавина, неудържима благодарение на своята маса и огнева мощ, няма да остане нищо и руската армия ще се превърне в удобен обект за поражение.

Русия се опита да започне около Северодонецк война на изтощение. Благодарение на западната помощ войната на изтощение ще бъде спечелена от Украйна.

Положението в Северодонецк на 4 юни

Единственото, което би могло да затвърди в тази ситуация стратегичното положение на Русия, е отказът на САЩ да достави военна техника, преди всичко MLRS и HIMARS. Скорошно изявление на президента Байдън като че ли даваше повод за триумф. Байдън каза, че САЩ няма да доставят на Украйна оръжие, с което ще може да обстрелва територията на Украйна. Скоро обаче двусмислеността се разясни и я разясни самият президент Байдън.

САЩ ще доставят MLRS и HIMARS. Те няма да дават към тях ракети ATACMS, които бият на 310 километра, но това никога не е било планирало. Украинците ще получат системи, които бият „само“ на 70 километра [5].

И своята позиция за тази война президентът Байдън изрази пределно точно. „Няма да оказвам натиск на украинското правителство с цел каквито и да е териториални отстъпки. Това би било неправилно и би противоречило на общопризнатите принципи“.

И мене не ме напуска усещането, че – въпреки цялата сложност на ситуацията – всичките стенания на украинските чиновници преди една седмица са били рискована, но отлично замислена и успешна част от военната операция. Като преструвката на Наполеон, който преди Аустерлиц се прави колко много е уплашен, че руската армия ще го атакува.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. Статията на Латинина е от 1 юни, сега положението още по-малко предполага да се смята, че Северодонецк непременно ще бъде превзет.

2. Ходинка или Ходинска трагедия – на 18 (30) май 1896 година на Ходинското поле в покрайнините на Москва, където раздават подаръци в чест на коронацията на Николай II, настъпва масова блъсканица, в резултат от която загиват 1389 души, а повече от 900 са осакатени.

3. ЗСУ – Въоръжени сили на Украйна (укр. Збройні сили України).

4. РПГ – ръчен противотанков гранатомет.

5. Събитията са много динамични и това е вече стара новина: Съединените щати ще доставят на Украйна много по-далекобойни ракетни системи.

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ / ЕНОХ 2.0

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС; ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ; ЕФЕСКИЯТ ТЕАТЪР; ЕФЕСКИЯТ ХРАМ; “ДЕЯНИЯТА НА АПОСТОЛИТЕ” И “ДЕЯНИЯТА НА ЙОАН”; СТРАНСТВАНИЯТА НА ЙОАН; КОНКУРЕНТЪТ; ДРУЗИАНА; ЕВАНГЕЛИЕТО НА ТАНЦУВАЩИЯ ХРИСТОС; МЕТАСТАЗИСЪТ НА ЙОАН; АНАЛИЗ; ”ОТКРОВЕНИЕТО НА ЙОАН БОГОСЛОВ”; PAUL vs JOHN; ТЕОЛОГИЯ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ;

ГЛАВА 5. КАК ДЯВОЛЪТ ПОСТРОИЛ ЦЪРКВА НА АПОСТОЛ ФИЛИП; ДЕЯНИЯТА НА ФИЛИП; АКТ ПЪРВИ, ИЛИ ЧЕРПАКЪТ ЧАКА; ОБИЧАИТЕ В ОБЩИНАТА НА ФИЛИП: ВЕГЕТАРИАНКИ С НИКАБИ; ГРАД ОФИОРИМА; ЦАР СОЛОМОН, ВЛАДЕТЕЛЯТ НА ДУХОВЕТЕ; ОФИОРИМА; В КРАЙНА СМЕТКА АПОСТОЛ ФИЛИП И ЕПИСКОП АВЕРКИЙ;

ГЛАВА 6. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА РАВНОАПОСТОЛНАТА ТЕКЛА; АПОСТОЛ ПАВЕЛ В ПИСИДИЯ ”ДЕЯНИЯ НА ПАВЕЛ”; АНАЛИЗ; И ОТНОВО АНТОНИЯ ТРИФЕНА; КАКЪВ Е БИЛ ОРИГИНАЛЪТ НА “ДЕЯНИЯТА НА ТЕКЛА”?;

ГЛАВА 7. ГНОСТИЦИ И ЗИЛОТИ; СОФИЯ И АШЕРА; СЪВЕТЪТ НА БОГОВЕТЕ И НЕБЕСНОТО ВОЙНСТВО; САТАНАТА И ПРОИЗХОДЪТ НА ЗЛОТО; МИСТИЦИЗЪМ; СЪЗЕРЦАНИЕТО НА БОГА И ПРЕВРЪЩАНЕТО В АНГЕЛИ; КУМРАНСНКИЯТ МЕСИЯ; МАРВИН ХАРИС; МОРФОЛОГИЯ НА САКРАЛНИЯ ТРИЛЪР; ЧУДЕСА; АПОСТОЛИТЕ КАТО НОВИ ХРИСТОСОВЦИ; ПРЕСЛЕДВАНЕ НА ГОИСИТЕ; РЕАЛИСТИЧНОСТ;

ГЛАВА 8. ГНОСТИЦИТЕ И „НОВИЯТ ЗАВЕТ“ „ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ЙОАН“; „QUELLE“; АПОСТОЛ ПАВЕЛ;

ГЛАВА 9. ЕЛХАСАИТИТЕ, ТЕРАПЕВТИТЕ И МАНДЕИТЕ ПРОРОК МАНИ И ЕЛХАСАИТИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МАНИХЕЙЦИТЕ; ЕГИПЕТ И СЕКТАТА НА СПАСИТЕЛИТЕ; МАНДЕИТЕ; ХРИСТИЯНИТЕ И НОЦРИМ; ИСУС И НЕГОВАТА РАУХ;

ГЛАВА 10. СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ ЮДЕЙСТВАЩИТЕ; ОТ НАЗОРЕИ ДО PASAGINI; ЖИВОТЪТ И УДИВИТЕЛНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЙОСИФ БЕН МАТАТИЯ; “ЮДЕЙСКАТА ВОЙНА“; ТИБЕРИЙ АЛЕКСАНДЪР; СЛАВЯНСКИЯТ ЙОСИФ; ХРИСТОС НА ИМЕ ИРОД; ЦАР ИРОД, АНТИХРИСТЪТ; ВЪСТАНИЕТО НА ЮДА И МАТАТИЯ; ПРОРОК ЦАДОК TESTIMONIUM FLAVIANUM 2.0; УЧЕНИЦИТЕ НА ВЪЛШЕБНИКА; ТРОИЦАТА: ИРОД, ИСУС, ВЕСПАСИАН; ДРУГАТА ВОЙНА; А АКО ТОВА НЕ Е ИСТИНА?; ОТНОВО ЙОАН КРЪСТИТЕЛ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; „КНИГАТА НА СТРАЖИТЕ“; ПЕТОКНИЖИЕТО НА ЕНОХ; ПОСЛАНИЕТО НА ЕНОХ; МЕСИЯТА С БРАДАВИЦА НА ЛИЦЕТО; И ЕНОХ ОТИШЪЛ И КАЗАЛ НА АЗАЗЕЛ; КАК ИСУС ЦИТИРА ЕНОХ; ПО-НАТАТЪШНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ; ЯХИЯ ЙОХАНАН; ЕНОХ ИЛИ ИЛИЯ

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 11. НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА ЕНОХ

ЕНОХ 2.0

През I век, до падането на Храма, бил написан текст, който се нарича сега „Апокалипсис на Илия“. Ние го разгледахме подробно в първата книга. Той бил преработен съществено през III в., но оригиналът е много по-ранен [1].

Една от особеностите на „Апокалипсиса на Илия“ се състои в това, че в него главни борци срещу Антихриста, паднал като утринна звезда от небето, са Енох и Илия.

Те, предрича „Апокалипсисът“, ще се сражават със Сина на Беззаконието седем дена на пазарния площад в голям град. След това ще лежат три дена мъртви на площада и всички ще гледат. На четвъртия ден ще възкръснат и ще кажат на Антихриста: „О, безсрамнико, о – Сине на Беззаконието. Наистина ли не се срамуваш от това, че прелъстяваш Божия народ, за който не си страдал?“ (Апокалипсис на Илия, 4:15) [2].

Скоро след това всенародно възкресение Месията ще изпрати от небето шестдесет и четири хиляди шестокрили ангели, за да помогнат на праведниците и светците. Тези, които са подпечатани с печата на Христос, ще бъдат вдигнати във въздуха и ще отидат в Рая. Там ще вкусят от Дървото на живота. Те ще седнат на Тронове и ще получат Венци. Що се отнася до останалите на земята, очаква ги ужасен край. Месията ще изпрати на земята огън, който ще се издигне на седемдесет и два лакътя. Той ще изпепели грешниците като слама.

След това Енох и Илия – които, разбира се, не само възкръснали, но и се възнесли на небето – ще се върнат отново.

„Те ще свалят от себе си плътна на този свят и ще облекат духовна плът. Те ще преследват Сина на Беззаконието и ще го убият, защото няма да може да говори. В този ден той ще се разтече пред тях, като лед, разтопен от огън. Той ще умре като змия, в която няма дихание“. Те ще му кажат: „Твоето време свърши. Днес ти ще умреш, и всички, които вярват в тебе“ (Апокалипсис от Илия, 5: 32–34).

Този текст, както виждаме, демонстрира всички знакови характеристики на юдейския миленаризъм от I в. – венци на небето, Дърво на живота за праведниците. Месия, който изпраща огън от небето, и победители на Антихриста, които свалят от себе си плътта на този свят и се обличат в ефирната плът на ангели. При това тези победители са именно възкръсналите Енох и Илия. Ричард Бокхъм отбелязва справедливо, че този текст отразява дохристиянската (в съвременния смисъл на думата) традиция, защото в съвременната християнска традиция Антихристът ще бъде победен от Христос [3].

Това съответства напълно на кумранската традиция, а именно – на „Виденията на Енох“. Там Енох съобщава лично, че трите ангели, които са ги отнесли на небето, ще го върнат заедно с Илия на земята в навечерието на Страшния съд (Енох, 17:131/90:31).

Тази кумранска традиция за Енох и Илия, които ще бъдат главни ръководители в борбата с Антихриста, продължава в някои други ранни християнски текста, например в споменатия вече „Апокалипсис на Петър“.

„Енох и Илия ще бъдат изпратени да обяснят, че Той е Лъжец, който е изпратен на света, за да прави знамения и чудеса, с които да прелъстява. И затова те ще бъдат убити от неговата ръка и ще станат мъченици“ – четем в един от вариантите на „Апокалипсиса“ [4].

„Тогава Енох и Илия ще слязат от небето. Те ще проповядват и ще потопят в срам злобния враг Враг на Правдата и Син на Лъжата. Тогава ще ги обезглавят и Михаил и Гавриил ще ги възкресят и ще ги отнесат н Градината на радостта, и нито капка от неговата (sic) кръв не ще се пролее на земята“ – четем в друг вариант [5].

Иполит Римски съобщава, че Енох и Илия ще проповядват срещу Антихриста 1260 дена. Те ще бъдат облечени във власеници и ще бъдат убити за това, че са отказали да признаят Антихриста за Христос [6]. Тертулиан предполага, че Енох и Илия „са предназначени да умрат, за да погубят Антихриста със своята кръв“ [7].

За Енох и Илия, които съобщават на хората „истинското знание за Бога“ и ги призовават „да не се подчиняват на богобореца“, знае Ефрем Сирин, а също така Тибуртинската сивила [8] и Псивдоиполит [9]. Това са, разбира се, много късни текстове, но те отразяват съществено по-ранна и неканонична традиция, според която главни борци срещу Антихриста и негови изобличители са именно Енох и Илия.

А кога е възникнала тази традиция?

Можем да видим един любопитен момент: съдбата на Енох и Илия от „Апокалипсиса на Илия“ като две капки вода напомня съдбата на „двата светилника“ от „Откровението на Йоан Богослов“, като между другото Иполит Римски отъждествява пряко „двата светилника“ с Енох и Илия.

Ще напомня, че двата въпросни светилника са могъщи гиоси, които могат да докарват мор, язви и суша и да поразяват врага с огън от устата си и които ще бъдат убити от Антихриста – звяр, излязъл от бездната.

Труповете им ще бъдат оставени насред Ерусалим и хората ще ги гледат три дена. След три дена те ще оживеят пред очите на своите врагове, ще се разнесе Глас от Небето, двата светилника ще се възнесат на небето върху облак, а градът ще бъде разтърсен от земетресения.

Можем да предположим, че „Апокалипсисът на Илия“ и „Откровението на Йоан Богослов“ описват напълно реално събитие, но така, както е представено от зилотската пропаганда.

Кое е това събитие?

През цялата история на Юдейската война има едно събитие, което може да претендира за подобен статут. Това е разпъването около 48 г. от Тиберий Александър на Яков и Симон, двамата синове на Юда Галилееца. Ако се вярва на „Славянския Йосиф“, тези двама синове на Юда Галилееца са били и двама апостоли на Христос.

Те били разпънати пред очите на целия Ерусалим и тъй като възкресението и възнесението по това време било обикновено нещо за пророците от „четвъртата секта“, ясно е, че зилотската пропаганда ги е обявила за възкръснали и възнесли се. Хората вярвали в това възкресение на добрите пастири лесно и с желание, защото всеки, който не вярвал, рискувал да получи сика в хълбока.

Ясно е, че нямаме никаква възможност да отъждествим Яков и Симон с първия Енох. Те живеели поколение след него. Но ние сме силно съблазнени, че или Яков, или Симон е бил вторият Енох, Енох 2.0, който не само се върнал отново на земята, за да порази Антихриста, но и продиктувал нови книги, написани от името на Енох, включвайки между другото „Книгата та Ной“, която се настоява трогателно, че Месията е не само Бог и човек, но е и роднина на Енох.

В това увеличаване на броя на Еноховците няма нищо невероятно. Ако сред противниците на Яков, брата на Исус, през цялото време се появявали адаптирани и допълнени Христосовци, защо сред неговите привърженици да не се е появява нов, адаптиран и допълнен Енох? Ако по Юдея бродели Лъжехристосовци, защо да не са бродили по нея и Лъжееноховци?

БЕЛЕЖКИ

1. J.– M. Rosenstiel. L’Apocalypse d’Elie. Paris, Geuthner, 1972.

2. Всички цитати от „Апокалипсиса на Илия“ се дават по изданието: Apocalypse of Elijah // James H. Charlesworth The Old Testament Pseudepigrapha. Vol. 1, 1983.

3. Richard Bauckham. The Martydrom of Enoch and Elijah: Jewish or Christian? Journal of Biblical Literature. Vol. 95, No. 3 (Sep., 1976). P. 452.

4. Richard Bauckham. The Martydrom of Enoch and Elijah: Jewish or Christian? Journal of Biblical Literature. Vol. 95, No. 3 (Sep., 1976). P. 455–456.

5. Richard Bauckham. The Martydrom of Enoch and Elijah: Jewish or Christian? Journal of Biblical Literature. Vol. 95, No. 3 (Sep., 1976). P. 455–456.

6. Hippolitus of Rome. On Daniel, 22, On Christ and Antechrist, 43.

7. Тертуллиан. О душе, 50.

8. Old Testament Pseudepigrapha: More Noncanonical Scriptures, Richard Bauckham, James Davila, Alex Panayotov. Vol. 1, 217.

9. Ps-Hippolytus. De Consummatione Mundi, 29. From Ante-Nicene Fathers. Vol. 5 / Edited by Alexander Roberts, James Donaldson and A. Cleveland Coxe. Buffalo, NY: Christian Literature Publishing Co., 1886.

(Следва)

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ДАНАИЛ ХР. ПОПОВ ДО ЛЮБЕН КАРАВЕЛОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 468

Данаил Хр. Попов до Любен Каравелов

Бае Каравелов!

Приех 10 листа от „Свобода“, 1-ви брой, за нашите отсрещни. За тях ми ка(за) Левски, че сте се споразумели да им ги изпращате през Русе чрез Руското консулство, защото оттам имат как да ги вземат навярно. Казвам ви да не ми ги изпращате вече на мене, защото нямам как да им ги изпращам. Първо съм им изпращал всички мои броеве редовно, но все с мъчнотии, защото пътниците се страхуват да ги вземат. А сега по 10 броя нямам как и на кого да ги давам, и това вие го знаете.

Вярвам, че сте приели писмото ми от миналата седмица. Васил, като беше тука, на тръгването си писа на господин Сп. Константинов, за да ни изпрати от уставите и от разписките, защото съставихме вече и тука ЧРК, но до днес още нямаме нищо. Попитайте го защо. Хората, които вземат участие, трябва да им се дава и по един Устав, защото тогава работата има повече значение.

Поздравявам ви Д. Хр. Попов [1]

12 юли 1872 г., Турну Мъгуреле

Н.Б.II.А., п. 102. № 42

БЕЛЕЖКИ

1. Адрес: Господин Л. Каравелов в Букурещ.

(Следва)

ЗА БЪЛГАРСКОТО ГОСТОПРИЕМСТВО...

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1979 г. / ЛИТЕРАТУРА / ОДИСЕАС ЕЛИТИС

Одисеас Елитис (Οδυσσέας Ελύτης)

2 ноември 1911 г. – 18 март 1996 г.

Нобелова награда за литература

(За поетичното му творчество, което в руслото на гръцката традиция с чувствена сила и интелектуална проницателност изобразява борбата на съвременния човек за свобода и независимост.)

Одисеас Елитис е псевдоним на гръцкия поет Одисеас Алепуделис, който е роден в Ираклион на остров Крит. Баща му, произлизащ от семейство на заможни земеделци от легендарния остров Лесбос в Егейско море, решава да уреди сам съдбата си и основава на Крит преуспяващо производство на сапун. Когато момчето е на шест години, семейството се мести в Атина, където Одисеас завършва начално и средно училище. От 1930 до 1935 г. бъдещият поет учи право в Атинския университет, но така и не защитава дипломна работа.

На двадесет години Елитис проявява интерес към поезията, започва да чете френския поет Пол Елюар, увлича се и от току-що зараждащия се сюрреализъм, с огромен интерес слуша в последния курс на университетското си обучение представителя на сюрреализма Андреас Ембирикос. Когато започва сам да пише стихове, той се отказва от известната си в търговските кръгове фамилия и измисля псевдонима Елитис, където коренът означава едновременно Елас (Гърция), елпида (надежда), елефтерия (свобода) и Елени (Елена, олицетворение на красотата), а суфиксът посочва гражданство, гръцки произход. По това време той се запознава с Ембирикос, който става негов приятел за цял живот, и влиза в групата литератори, свързани с „Νέα Γράμματα“ („Нови писмена“), списание, в което се публикуват произведенията на поетите (включително и на Георгос Сеферис), на които е съдено да оформяг новото поколение в гръцката литература. Тези литературни творци се противопоставят на катаревуса – изкуствено архаизиран, официален и отчасти литературен език, създаден на основата на класическия гръцки език, предпочитайки пред него живостта на димотики – гъвкав разговорен литературен език. Първите стихове на Елитис са напечатани в „Νέα Γράμματα“ през 1935 г.

Макар че творчеството на някои писатели сюрреалисти, свързани с „Νέα Γράμματα“, предизвиква насмешки, поезията на Елитис от самото начало е приета благосклонно, защото успява да свърже похватите на сюрреалистичната школа (например асоциативността) със специфичния гръцки манталитет. Както казва по-късно самият Елитис, „никога не съм бил ортодоксален сюрреалист. Сюрреализмът беше само школа за поезия, чиято цел е духовното здраве и която противодействаше на модните тогава на Запад рационалистични течения“.

Макар че е грък, Елитис не е, както сам се изразява, „национална вехтория“, макар да съзнава, че „съществуват национални особености, способни да обогатят световния дух“. Като гръцки поет той продължава литературната традиция, съществуваща в продължение на двадесет и пет столетия. В ранното му творчество са чужди настроенията на отчаяние и скръб, характерни за поети като Сеферис и Т. С. Елиът. Своята образност и оптимизъм Елитис черпи от детските спомени. Стихотворенията „Ориентири“ („Προσανατολισμοί“, 1939 г.) са наситени с образи на светлината, морето и сияещото слънце. А „Слънцето за първи път заедно с вариации върху слънчев лъч“ („Ηλιος ο πρώτος, παραλλαγές πάνω σε μιαν αχτίδα“, 1943 г.), където поетът също възпява чувствения свят и младостта, донася на Елитис славата на значим лирически поет на своето време, поет на радостта и на духовното здраве. „Това е поетичен свят, в който са се въплътили най-чистите форми на елинския характер“ – пише Кимон Фрайер, преводач на поета. Поезията на Елитис се корени дълбоко в античната традиция, която се стреми да изобрази идеалния свят.

През 1940 г. в Гърция нахлуват войските на Мусолини. Въпреки смазващото превъзходство на противника гърците го посрещат с цялата си страст на своя национален характер. В резултат от своя военен опит (през 1940-1941 г. писателят е на фронта като младши лейтенант) Елитис за сетен път се убеждава, че „висшата поезия не е нито оптимистична, нито песимистична. Тя е трето състояние на духа, където противоположностите като че ли престават да съществуват“. Плод на това възприятие става „Героична и траурна песен за младшия лейтенант, загинал в Албания“ („Άσμα ηρωικό και πένθιμο για τον χαμένο ανθυπολοχαγό της Αλβανίας“, 1943 г.). В тази дълга поема Елитис използва сюрреалистични асоциации, за може, както отбелязва Кимон Фрайер, „да проникне в националния дух и така да говори не само със себе си, но и със своя народ“. За младите хора от военното време това произведение става нещо като поетичен талисман.

След освобождаването на Гърция Елитис работи от 1945 до 1946 г. в Института за национално радио в Атина, а после, през следващите две години, печата статии и обзори на литературни теми във вестник „Καθημερινή“ („Ежедневнек“). През 1948 г. поетът заминава за Париж, където учи четири години литература в Сорбоната. Докато е там, се увлича от изобразителното изкуство и изкуствознание, печата статии в списание „Порив“ („Verve“), запознава се с много съвременни художници, за които пише, сред които са Пабло Пикасо, Анри Матис, Алберто Джакомети и Джорджо де Кирико.

След завръщането си в Гърция (1953 г.) Елитис работи отново в Института за национално радио, участва активно в културни мероприятия. Следващото му литературно произведение „Το Άξιον Εστί“ („Достойно ест“, 1948-1959 г.) е духовна автобиография в стихове и проза, напомняща по форма литургия на гръцката православна църква, написана на димотики , макар че в нея се използва цялото богатство на гръцката езикова традиция. Следващата книга на Елитис, сборникът със стихотворения „Έξη και μια τύψεις για τον ουρανό“ („Шест плюс едно угризения на небето“), се появява след автобиографията му (1960 г.).

През 1961 г. Елитис гостува четири месеца в Съединените щати по покана на държавния департамент, а през 1962 г. – в Съветския съюз. От 1965 до 1968 г. поетът работи в административния съвет на гръцкия Национален театър, а следващите две години прекарва в доброволно изгнание във Франция в знак на протест срещу военния преврат, който довежда до свалянето на гръцката правителство и установяването на военна диктатура (1967 г.). През този период са написани „Ο ήλιος ο ηλιάτορας“ („Цар Слънце“, 1971 г.) и „Το φωτόδεντρο και η δέκατη τέταρτη ομορφιά“ („Дървото от светлина и четиринадесетата красавица“, 1972 г.).

В продължение на много години Елитис пише дългата поема „Μαρία Νεφέλη“ („Мария Нефели“), в която се преплитат монолозите на една девойка, олицетворяваща радикалното, освободеното поколение. Поемата е публикувана през 1978 г. За разлика от други произведения на поета в „Мария Нефели“ е запечатан реален жизнен опит: след като написва „Достойно ест“, Елитис среща една млада жена и изведнъж решава да напише нещо съвсем друго. Макар че някои от почитателите му са озадачени от необичайната за поета насоченост на „Мария Нефели“, поемата става широко популярна, особено сред представителите на поколението, чиято гледна точка представя Мария. Критикът Б. Райзис хвали „Мария Нефели“ за „поетичното богатство и актуалност… В един оригинален, драматичен и впечатляващ поетичен колаж намират своето отражение и драматичното страдание и трагикомедията, и надеждата, и пошлостта на нашето агресивно и несъобразно десетилетие“.

Критикът и преводач Едмънд Кили отбелязва творческия ръст на Елитис и постоянството на неговите интереси: „Макар неговите интереси да останаха такива, каквито бяха в началото на творческия му път… той търси нови форми за изразяване на вечните теми“. Английският поет и прозаик Лорънс Даръл пише да Елитис: „Той има романтичен и лиричен ум, склонен към чувствена метафизика… Стиховете му са заклинание, те зоват към живот нетленния гръцки свят, който винаги се е усещал в европейското съзнание“.

Елитис е не само писател, но и художник; той е заклет ерген и живее в Атина. Освен с Нобелова награда е удостоен с Националната награда на Гърция за поезия (1960 г.), а също така и с Ордена на Феникса (1965 г.)

Превод от руски: Павел Б. Николов