БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА / ЕКЛЕСИАСТ

Превод: Gemini 2.5 Pro Think

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

ГЛАВА 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“ - 1; 2; 3; 4;

ГЛАВА 4. ИСТОРИЧЕСКИ КНИГИ. ОТ „ИСУС НАВИН“ ДО ЧЕТВЪРТА КНИГА „ЦАРЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5;

ГЛАВА 5. РАННИТЕ ПРОРОЦИ НА ИЗРАИЛ - 1; 2; 3; ЕРЕМИЯ; ОСИЯ, МИХЕЙ; НАУМ, СОФОНИЯ, АВАКУМ;

ГЛАВА 6. ИСТОРИЦИ И ПРОРОЦИ ОТ ВРЕМЕТО НА ВАВИЛОНСКИЯ ПЛЕН И СЛЕД НЕГО - ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 1 / ЕЗДРА И НЕЕМИЯ – 2 / ЕЗЕКИИЛ / ИСАЯ ВТОРИ / ЙОИЛ, АВДИЙ, АГЕЙ / ЗАХАРИЯ, ИСАЯ ТРЕТИ, МАЛАХИЯ; ПО-НАТАТЪШНАТА ИСТОРИЯ НА ЮДЕЯ;

ГЛАВА 7. ПОЕТИ И РАЗКАЗВАЧИ НА ДРЕВНИЯ ИЗРАЕЛ - ПРИРОДА НА ЕВРЕЙСКАТА ПОЕЗИЯ / ПСАЛМИ / ПЛАЧ ЕРЕМИЕВ / ПЕСЕН НА ПЕСНИТЕ / РУТ / ЕСТИР / ЙОНА / КНИГА НА ДАНИИЛ / ЛЕТОПИСИ;

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА - ПРИТЧИ / ЙОВ

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 8. ПОУЧИТЕЛНИ КНИГИ И АПОКАЛИПТИЧНА ЛИТЕРАТУРА

ЕКЛЕСИАСТ

“Еклесиаст“ е друг пример за скептичен текст, но е творба от съвсем различен характер в сравнение с „Йов“. Тук основният въпрос не е защо страдат невинните, нито защо изобщо има страдание; основният въпрос е за смисъла на живота. Вече отбелязахме, че авторите на притчите – да не говорим за историците, пророците и поетите – се опитвали да осмислят света. За тях това бил важен въпрос; към него водела верига от логически последователности, предполагал се Божи замисъл, върху който се основава всичко. Но други хора не мислели по този начин. За тях било трудно да разберат защо светът е устроен по този начин, а не по друг, защо всичко се случва именно така, защо трябва да се стремим към праведност – или дори към богатство, знание и власт. Какъв е смисълът на живота? Защо сме тук? Какво ще стане с нас след смъртта? За онези, които отказвали да търсят лесни отговори на тези въпроси, книгата „Еклесиаст“ била безценно съкровище. Авторът на тази книга признава, че не знае отговорите, въпреки че жадува наистина да ги научи. И в крайна сметка решава, че дори крайният смисъл да е извън нашето разбиране, трябва все пак да се наслаждаваме на живота, доколкото е възможно и докато можем. Защото животът е кратък; и когато умрем, няма да можем да се родим отново.

Както и при книгата „Притчи“, за автор на тази книга се сочи също Соломон. Но за разлика от „Притчи“, тук авторът полага всички усилия да убеди читателите, че е наистина Соломон. Иронията е, че го прави, без дори да се назове по име. Той обаче споменава, че е „син Давидов“ и „цар в Йерусалим“ (1:1). Нещо повече, описва себе си като изключително мъдър и изключително заможен човек. Така става абсолютно ясно: той претендира да е Соломон. Въпреки това по никакъв начин не би могъл да бъде. Книгата е написана във философски традиции, които, както знаем, се отнасят към елинизма (разцвета на гръцката култура), а в нейния речник присъстват думи от персийски и арамейски произход. Съответно тя е написана приблизително през IV–III в. пр. н. е., поне 600 години след като тялото на Соломон е било положено в земята.

Името, с което авторът се назовава, е на иврит Кохелет (1:1). За съжаление не е известно какво точно означава този термин. Понякога го превеждат като „учител“ или „проповедник“. В същото време може да означава и нещо като „събирател“ – човек, който събира знания.

Кохелет не си губи времето в опити да установи контакт с читателите, а веднага преминава към същността на своето послание в 1:2: „ Суета на суетите, казва Еклесиаст; суета на суетите, всичко е суета.“

Думата, преведена като „суета“, е еврейският термин „hevel“. Той не е лесен за превод. Включва в себе си представата за нещо мимолетно, временно, съществуващо в последните секунди преди своето изчезване, нещо, което няма непреходна значимост. Разтапя се като мъгла преди съмване, стелеща се по земята. Животът е подобен на нея. Самият той, както и всичко в него, се появява за кратко, а след това, преди да успеем да го опознаем, изчезва. И авторът задава с право въпроса: „Каква полза за човека от целия му труд, с който се труди под слънцето?“ (1:3). Какъв е смисълът да работиш упорито и да печелиш добре? Ще умреш и твоите пари няма вече да носят полза. Нещо повече, знанията, които си придобил, ще изчезнат. Всичко това е „hevel“.

Всичко в света се повтаря отново и отново, върви в кръг и нищо не се променя. Няма нищо ново. Всичко идва, отива си и се връща пак (1:4–11). И така, какъв е смисълът на всичко това? Кохелет копнее да разбере: „Предадох сърцето си да издиря и да изпитам чрез мъдростта за всичко, което става под небето. Тежък е този труд, който Бог е дал на човешките синове, за да се трудят в него. Видях всички дела, които се вършат под слънцето; и, ето, всичко е суета и гонене на вятъра.“ (1:13–14).

За известно време Кохелет смятал, че смисълът на живота може да се познае чрез придобиване на значителна мъдрост. Но после разбрал, че „и това е гонене на вятъра“; с други думи, напразен труд. Всъщност, „в многото мъдрост има много мъка; и който трупа знание, трупа печал“ (1:18). И той се чуди: нима смисълът на живота се състои в безсмисленото удоволствие? Построил е къщи и други съоръжения, засадил е лозя, градини и паркове, за удоволствие. Осигурил си е всички блага, които могат да се купят с пари. Но накрая все пак осъзнал, че и удоволствието е също „суета и гонене на вятъра“ (2:11).

Основният проблем се състои в това, че няма значение колко знания придобивате, колко обширни са владенията ви или на колко блага сте успели да се насладите – накрая умирате и следователно не се различавате от жалкия безимотен глупак: „Една е участта на всички… защото няма да има вечен спомен за мъдрия, както и за глупавия; в идните дни всичко ще бъде забравено. Уви, мъдрият умира наравно с глупавия!“ (2:14, 16).

ОТСТЪПЛЕНИЕ Задгробният живот според Библията Мнозина, които четат Библията, научават с изненада, че представата за задгробния живот в Еврейското писание е далече от съвременната. Идеята, че след смъртта душата отива или в рая, или в ада (или в чистилището), съвсем не е тази, на която се основава Еврейското свещено писание. В малкото откъси от Еврейската библия, които засягат задгробния живот, се казва, че след смъртта човек отива в Шеол. Това не е еврейски аналог на ада, място за наказание на грешниците. Това е място, където отиват всички – както праведните, така и грешните. Понякога се споменава като място за покой (спомнете си как Самуил бил недоволен, че прекъснали покоя му, 1 Царе, 28); но по правило това място не се смята за приятно (спомнете си всички ужаси, свързани с отиването в Шеол, които са описани в „Псалми“). Това е доста мрачен задгробен свят, в който след смъртта се озовават всички, независимо дали го искат, или не. Някои автори на Еврейското писание отричат напълно съществуването на задгробен живот, като твърдят, че смъртта е краят на всичко съществуващо (вж. Йов, 14:11–12; Еклисиаст, 9:3–6). Както ще видим, основната идея в Новия завет е идеята за възкръсването от мъртвите, според която хората се връщат във възкръснали тела, за да живеят на земята вечно. Това се основава на еврейския апокалиптичен светоглед, който ще обсъдим по-късно в тази глава. В този случай душите също не умират, за да отидат на определено място и да прекарат там вечността. Това е по-късна идея, формирана от християнските богослови след написването на Библията (въпреки че те, разбира се, като добри богослови, твърдели, че възгледите им се основават на Библията).

Освен това Кохелет не намира утеха в традиционното учение на позитивното писание. Според неговия опит то е просто неправдоподобно: „Всичко съм видял през суетните си дни: праведникът гине в своята праведност, а нечестивецът живее дълго в своето нечестие“ (Екл., 7:15; вж. също 8:14); „И обърнах се, и видях под слънцето, че не на пъргавите се дава сполучлив бяг, нито на храбрите – победа, нито на мъдрите – хляб, нито на разумните – богатство, нито на изкусните – благоволение, а на всички тях се случва според времето и случая.“ (9:11–12).

И не бива да мислим, че всичко това ще придобие смисъл в бъдеще. Защото всъщност нямаме сигурност за съществуването на задгробен живот, в който всички несправедливости на този свят ще бъдат отмъстени, праведните ще получат своята награда, а грешниците – наказание: „Кой знае: духът на синовете човешки възлиза ли нагоре, и духът на животните слиза ли надолу в земята?“ (3:21); или, както се описва по-подробно по-късно: „Това е лошото във всичко, що се върши под слънцето, че една е участта за всички… Който се намира между живите, има още надежда, защото живо куче е по-добре, отколкото мъртъв лъв. Живите знаят, че ще умрат, а мъртвите нищо не знаят и вече няма за тях награда, защото и споменът за тях е предаден на забрава; и любовта им, и омразата им, и ревността им са вече изчезнали и нямат вече дял довека в нищо, що се върши под слънцето“ (9:3–6).

Какво е тогава решението, как трябва да изживеем своя живот? Може би просто да умрем и да приключим с това? Авторът не смята така. Напротив, ако смисълът на живота е труден за постигане, ако всичко ще завърши със смърт, отговорът може да бъде само един. Трябва да живеем пълноценен живот, докато можем:

24. Не е във власт на човека и това благо, да яде и да пие, и да услажда душата си от своя труд. Аз видях, че и това е от Божията ръка;

25. защото кой може да яде и кой може да се наслаждава без Него?

Еклесиаст, 2:24-25

17. Ето още какво намерих за добро и приятно: да яде човек и да пие, и да се наслаждава на доброто от всичките си трудове, с които се труди под слънцето през всичките дни на живота си, които му е дал Бог; защото това е неговият дял.

Еклесиаст, 5:17

15. И похвалих аз веселбата, защото за човека няма нищо по-добро под слънцето, освен да яде, да пие и да се весели: това го придружава в труда му през дните на живота му, които Бог му е дал под слънцето.

Еклесиаст, 8:15

Това решение не е породено от отчаяние. То е за пълноценен и приемлив начин на живот при условие, че отговор на основополагащия въпрос за смисъла на нашето пребиваване тук не може да се намери. Но читателите на „Еклисиаст“ невинаги са били удовлетворени от подобно решение, смятайки го за твърде мрачно и далечно от традиционните възгледи за религията, които останалата част от Еврейското писание поддържа. Затова не е изненадващо, че някои читатели от древността решили да видоизменят на практика онова, което искал да каже авторът, като добавят някои редове, които биха помогнали книгата да се съгласува с общоприетите религиозни схващания (точно както редакторите добавили книгата „Амос“ към пророчествата на Исая или прозаичната част в „Йов“ и т. н.). И така - по-късни редактори добавили няколко думи, за да внесат в книгата представата за Бога, вместо за преходните удоволствия от добрия живот, което се забелязва най-силно в самия край на книгата: „Нека чуем края на цялото слово: Бой се от Бога и пази заповедите Му, понеже това е всичко за човека. Защото относно всяко скрито нещо Бог ще докара на съд всяко дело, било то добро или зло.“ (12:13–14).

Това заключително послание противоречи на общата насоченост на останалата част от книгата. Поставяйки го в самия край, редакторът дава възможност всичко, написано по-рано, да се тълкува като указание, че предстои Страшният съд. Но това изобщо не е гледната точка на Кохелет. Според него ние умираме и с това историята приключва. Тази идея не предполага пълна безизходица: както и да е, сега сме живи и трябва да се радваме на живота и на малкото му радости, наслаждавайки му се в пълна степен. Животът ни няма да продължи вечно. Всъщност той дори няма да е дълъг. И това е всичко, което имаме: няма да има никаква награда в задгробния живот. Така че трябва да се наслаждаваме на съществуването си, доколкото можем и докато можем.

(Следва)