ТОМ ГОДУИН / „УРАВНЕНИЕ НА НИЩОТО“

ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Крайцерът изчезна обратно в хиперпространството и той остана сам в наблюдателния купол, на десет хиляди светлинни години отвъд най-външното слънце на галактиката. Погледна през илюминаторите към гигантското море от празнота около себе си и се зачуди отново каква ли е била опасността, която беше ужасила така мъжете преди него.

В едно беше сигурен – отвън няма да го чака нищо, за да го убие. Първият служител на купола се беше самоубил, а вторият беше изгубил ума си и пътуваше сега с крайцера към Земята, но причината трябва да е била в нещо вътре в купола. Или пък всичко е било плод на въображението им.

Той прекоси малката стая, като намагнетизираните му подметки кънтяха силно по тънкия метален под в тишината на купола. Седна на единствения стол, теглото му беше съвсем леко в слабата изкуствена гравитация, и прегледа известните факти.

Куполът беше проект на Галактическото бюро за наблюдения на Земята, позициониран там, за да събира данни от наблюдения, които не можеха да бъдат направени от вътрешността на галактиката. Понеже металната маса влияеше на свръхчувствителните инструменти, куполът беше направен възможно най-малък и лек. Именно поради това можеше да побере само един служител.

Бюрото беше избрало Хорн за първи служител в купола и крайцерът го остави там за неговия шестмесечен период на дежурство. Когато се върна по график със заместника му, го намериха умрял от свръхдоза приспивателни. На масата лежеше неговия дневник с ежедневните му доклади и последния му запис, направен три месеца по-рано:

„Отдавна не съм се занимавал с инструментите, защото то ни мрази и не ни иска тук. Мене ме мрази най-много от всички и непрестанно се опитва да влезе в купола, за да ме убие. Чувам го всеки път, щом се заслушам, и зная, че няма да продължи дълго. Страхувам се от него и искам да съм заспал, когато дойде. Но ще трябва да го направя скоро, защото ми останаха само двадесет приспивателни, а ако…“

Изречението така и не беше довършено. Според уредите, регистриращи температурата в купола, тялото му беше престанало да излъчва топлина още същата нощ.

Куполът беше почистен, фумигиран и проучен отвътре и отвън. Не бяха открити следи от враждебна същност или сила.

Хорн беше заместен от Силвърман. Когато шест месеца по-късно крайцерът се върна, за да доведе него, Грийн, за заместник на Силвърман, Силвърман беше напълно полудял. Той бръщолевеше за нещо, което чакало извън купола, за да го убие, но най-близкото му до рационалността изказване беше, когато веднъж, запитан за стотен път какво е видял, каза:

– Нищо – всъщност не може да се види. Но усещаш как те наблюдава и го чуваш как се опитва да влезе, за да те убие. Веднъж се блъснах в стената и... за бога... махнете ме оттук... върнете ме на Земята...

После се опита да се скрие под бюрото на капитана, а корабният лекар го отведе.

Куполът беше отново прегледан щателно, а крайцерът използва всеки детектор, с който разполагаше, за да претърси околното пространство в радиус от няколко светлинни години във всички посоки. Не беше открито нищо.

Когато дойде време да бъде прехвърлен в купола, новият заместник се яви при капитан Макдауъл.

— Всичко е готово, Грийн — каза Макдауъл. — Ти си следващият. — Рошавите му сиви вежди се сключиха в намръщена гримаса. — Щеше да е по-добре, ако бяха оставили аз да избирам заместника вместо тях.

Грийн се изчерви и отвърна с нотка на възмущение:

— Бюрото сметна моята интелигентност и инициативност на мисълта за задоволителни.

— Зная — качества, които не са необходими. Това, което е необходимо, е един от моите общи работници в машинното, твърде невеж, за да не се уплаши, и твърде тъп, за да не откачи. Тогава след шест месеца бихме получили смислен доклад вместо брътвежите на някой луд.

— Предлагам — каза Грийн сковано — да си запазите преценката за момента, когато дойде това време, сър.

И това беше всичко, което знаеше за опасността, реална или въображаема, довела двама души до лудост. Имаше на разположение шест месеца, за да намери отговора. Шест месеца минус… Той погледна хронометъра и видя, че бяха изминали двадесет минути, откакто напусна крайцера. Кой знае защо, струваха му се много повече…

Той понечи да запали цигара и металните му подметки застъргаха по пода със същата стряскаща сила, която беше забелязал и преди. В купола цареше гробна тишина.

Не беше много по-голям от гробница: сфера, направена от тънък листов метал и кръстосана отвън с тесни подсилващи греди, които трябва да предпазят вътрешното въздушно налягане от разкъсване. Подът под него се намираше на почти два метра над дъното на сферата, а пространството отдолу побираше регенератора за въздух и преобразувателя за отпадъци, акумулаторните батерии и шкафовете за храна. В отделението, където се намираше, имаше стол, маса, тясно походно легло, редици измервателни уреди, панел за дистанционно управление на инструментите, монтирани извън корпуса, микрофилмов проектор и чифт пружинени експандери, прикрепени към една от стените. Това беше всичко.

Нямаше никакво средство за комуникация, защото един хиперпространствен комуникатор би повлиял с радиацията си на деликатните инструменти, но имаше малка библиотека с микрофилми към проектора, така че би трябвало да прекарва времето си достатъчно приятно.

Но не страхът от скуката стоеше зад безпокойството, което вече усещаше да докосва съзнанието му. Не скуката беше превърнала Хорн в самоубиец, а Силвърман в...

Нещо изщрака рязко зад него, като изстрел в тишината, и той скочи на крака, обръщайки се с вихрено движение.

Беше само една метална лентова ролка с данни, паднала от спектралния анализатор в чекмеджето за съхранение.

Сърцето му биеше учестено, а опитът да се надсмее на своята нервност прозвуча кухо и безрадостно. Нещо вътре или извън купола беше докарало двама души до лудост със заплахата си, а сега, когато самият той беше заточен безвъзвратно в купола, не можеше да приеме страха им за плод на тяхното въображение. И двамата бяха рационални, интелигентни мъже, също толкова внимателно подбрани от Бюрото за наблюдение, колкото и самият той.

Той се зае да претърсва купола, без да пропуска нищо. Когато пропълзя в долното отделение, се поколеба, след което отвори най-дългото острие на ножа си, преди да започне да търси из тъмните пролуки долу. Не откри нищо, дори прашинка.

Отново на стола, той започна да се съмнява в първоначалното си убеждение. Може би наистина е имало някаква невидима сила или същество извън купола. И Хорн, и Силвърман бяха казали, че „то“ се е опитало да влезе, за да ги убие.

В това отношение бяха много категорични.

По стените на купола имаше шест илюминатора, поставени там, за да може наблюдателят да вижда всичките външно монтирани инструменти и циферблати. Той отиде да погледне през тях, един по един, и от всеки видя същата необятна пустота, която го заобикаляше. Галактиката — неговата галактика — беше толкова далече, че звездите ѝ приличаха на прашинки. В другите посоки празната бездна беше толкова широка, че галактиките и галактическите купове се виждаха като мънички, слаби точици светлина, блещукащи през нея.

Навсякъде около него имаше празнота, толкова огромна, че галактиките бяха само прашинки в нея...

Кой би могъл да знае какви сили или опасности можеха да го дебнат там?

Една лампичка примигна и му напомни, че е време да се заеме със задълженията си. Работата изискваше един час и когато приключи, той беше нервен и все още не чувстваше глад. Отиде до пружините за упражнения на стената и направи тренировката си, която го остави уморен и потен, но поне му отвори малко апетит.

Денят мина, а след него и следващият. Той претърси още веднъж вътрешността на купола със същите резултати като преди. Вече беше почти сигурен, че в купола няма нищо друго освен него. Създаде си режим на работа, развлечения и сън, който направи първата седмица сравнително поносима, ако не се брои гризящото го безпокойство, че нещо невидимо се спотайва точно зад илюминаторите.

И така един ден той ритна случайно стената с металния връх на обувката си.

Тя издаде звук като от удар по опънат лист ламарина и му се стори, че поддаде леко, точно както би направила ламарината. За пръв път осъзна колко е тънка — колко смъртоносно, опасно е тънка.

Според спецификациите, които беше прочел, дебелината ѝ беше едва 0,16 сантиметра. Беше тънка като картон.

Той седна с молив и хартия и започна да смята. Куполът имаше повърхност 945 159,4 квадратни сантиметра, а вътрешното налягане на въздуха беше 6,35 килограма на квадратен сантиметър. Което означаваше, че тънката метална обвивка удържаше общо налягане от 930 257,9 килограма.

Деветстотин и тридесет килограма.

Куполът, в който седеше, беше бомба, готова да избухне в мига, в който някоя част от тънкия метал отслабне.

Предполагаше се, че става въпрос за сплав, така неимоверно здрава, че има висок коефициент на безопасност, но той не можеше да повярва, че толкова тънък метал може да е толкова здрав. Лесно им беше на инженерите, които седяха в безопасност на Земята, да говорят за високи коефициенти на безопасност, но неговият живот зависеше от това крехката стена да не се пропука. Това променяше всичко.

На следващия ден му се стори, че усеща как куката, за която беше закачена пружината на уреда, се откъртва от мястото, където беше заварена за стената. Той огледа основата на куката отблизо и му се привидя, че около нея се появява тънка, фина пукнатина.

Прилепи ухо до нея, ослушвайки се за звук от теч. Все още нямаше, но можеше да започне всеки момент. Той погледна през илюминаторите към безграничната пустош, която чакаше да погълне оскъдния му запас от въздух, и се замисли за дните, в които беше дърпал и опъвал пружините с цялата си сила, без да осъзнава каква вреда причинява.

През остатъка от деня го присвиваше стомахът и той отново и отново се връщаше да оглежда пукнатината около куката.

На следващия ден откри още по-сериозна заплаха: тънката обвивка на купола беше заварена точково за външните подсилващи греди.

Такива заварки създават често твърди, крехки участъци, които скоро кристализират при постоянно движение – а в купола имаше лека температурна разлика между часовете за работа и за сън, която ежедневно щеше да предизвиква свиване и разширяване на обвивката. Особено когато използваше малкия котлон за готвене.

Той престана да използва котлона за каквото и да било и започна ежедневна инспекция на всеки квадратен сантиметър от стените на купола, отбелязвайки с бял тебешир всички заваръчни точки, които изглеждаха определено отслабени. Всеки ден намираше нови за отбелязване и скоро малките бели кръгчета бяха пръснати по стените, накъдето и да погледнеше.

Когато не работеше по огледа на стените, усещаше как илюминаторите го наблюдават като втренчени очи. За самозащита му се налагаше да отиде до тях и да се взре обратно в пустотата.

Космосът беше чужд; студен, смъртоносен, чужд. Той беше миниатюрна искрица живот във враждебното море от Нищо и нямаше кой да му помогне. Нищото отвън чакаше ден и нощ дори и най-незначителния теч или пукнатина в стените; Нищото, което беше чакало там от безкрайни времена и щеше да чака до безкрая.

Понякога докосваше с пръст стената и си мислеше: „Смъртта е там, само на два милиметра разстояние“. Първоначалните му страхове се превърнаха в черна и ужасяваща увереност: куполът не можеше да устои на атаката още дълго. Вече бе издържал повече, отколкото трябваше. Почти един милион килограма налягане искат да излязат, а цялото всмукващо Нищо на междугалактическото пространство иска да влезе. И само една тънка метална обвивка, прогнила от крехки заварки, стоеше между тях.

Искаше да влезе — Нищото искаше да влезе. Тогава разбра, че Хорн и Силвърман не са били луди. То искаше да влезе и някой ден щеше да успее. А когато го направи, ще взриви купола и ще изтръгне вътрешностите и дробовете му. Едва тогава, едва когато Нищото изпълни купола и обгърне неговото уродливо, изтърбушено навън тяло, щеше да се успокои...

Отдавна беше спрял да носи магнетизираните обувки, страхувайки се, че вибрациите им ще отслабят купола още повече. Започна да забелязва и участъци, където куполът не изглеждаше идеално вдлъбнат, сякаш валцовата машина беше изтънила на места метала прекалено много и той се издуваше като пренапомпан балон.

Не помнеше кога за последно беше обърнал внимание на инструментите. Нищо не беше важно освен опасността, която го заобикаляше. Знаеше, че тя нараства бързо, защото всеки път, щом долепеше ухо до стената, долавяше почти нечути почуквания и вибрации, докато обвивката на купола се свиваше или разширяваше, а Нищото почукваше и търсеше с призрачните си пръсти недостатък или пукнатина, която да разкъса и да направи пробойна.

Но най-лошото бяха илюминаторите, през които Нищото го наблюдаваше ден и нощ. Нямаше спасение от него. Усещаше как го гледа, злобно и злорадстващо, дори когато криеше очи в дланите си.

Дойде време, когато вече не можеше да издържа. На походното легло имаше одеяло и той го използва, заедно с всичките си резервни дрехи, за да си направи палатка, която се простираше от масата до първия панел с инструменти. Когато пропълзя под нея, откри, че долната половина на единия илюминатор все още го вижда. Използва дрехите, които носеше, за да довърши работата, и тогава стана много по-добре, когато беше скрит там, в заслоняващия мрак, където Нищото не можеше да го види.

Нямаше нищо против да ходи гол — терморегулаторите в купола никога не позволяваха да стане твърде студено.

От този момент нататък изгуби представа за времето. Излизаше само когато се налагаше, за да внесе още храна в палатката. Все още чуваше как Нищото почуква и засмуква в непрестанното си търсене на пролука и затова правеше излизанията възможно най-кратки, като си мислеше колко хубаво би било изобщо да не му се налага да излиза. Може би, ако успее да се скрие в палатката за дълго време и не издава никакъв звук, то ще се умори и ще си тръгне…

Понякога се сещаше за крайцера и му се искаше да дойдат за него, но през повечето време мислеше за онова нещо отвън, което се опитва да влезе и да го убие. Когато напрежението станеше твърде голямо, той се свиваше в позата, която някога беше заемал в майчината си утроба, и се преструваше, че никога не е напускал Земята. Там беше по-лесно.

Но винаги, не след дълго, куполът изпукваше или изшумяваше и той замръзваше от ужас с мисълта: „Този път влиза…“

И тогава един ден, внезапно, двама мъже надникнаха в палатката му.

Единият от тях каза: „Господи, пак ли!“, а Грийн се зачуди какво ли има предвид. Но те бяха много мили с него и му помогнаха да се облече. По-късно, в крайцера, всичко беше като в мъгла, а те не спираха да го питат от какво се страхува.

— Какво беше... какво открихте?

Той се напрегна да мисли, за да може да им обясни.

— Беше... беше Нищото.

— От какво се страхувахте ти, Хорн и Силвърман... какво беше? — настоятелно попита гласът.

— Казах ви — отвърна той. — От Нищото.

Те се вторачиха в него и мъглата леко се вдигна, докато осъзнаваше, че не го разбират. Искаше му се да му повярват, защото това, което им казваше, беше толкова истинско.

— Искаше да ни убие. Моля ви... не можете ли да ми повярвате? Чакаше ни извън купола, за да ни убие.

Но те продължаваха да се взират в него и той знаеше, че не му вярват. Не искаха да му повярват...

Всичко отново се замъгли и той се разплака. Беше благодарен, когато лекарят го хвана за ръка, за да го отведе...

Куполът беше внимателно огледан отвътре и отвън и не откриха нищо. Когато дойде време, Лалкин, заместникът на Грийн да бъде прехвърлен в него, той се яви пред капитан Макдауъл.

— Всичко е готово, Ларкин — каза Макдауъл. — Ти си следващият. Би ми си е искало да знаехме каква е опасността. — Той се намръщи. — Все още мисля, че някой от моите общи работници от машинното би ни дал смислен доклад след шест месеца, вместо брътвежите, които ще получим от тебе.

Ларкин усети как лицето му пламва и каза сковано:

— Предлагам, сър, да не прибързвате със заключенията, докато не дойде това време.

Крайцерът изчезна обратно в хиперпространството и той остана сам в наблюдателния купол, на десет хиляди светлинни години отвъд най-външното слънце на галактиката. Погледна през илюминаторите към гигантското море от пустота около себе си и отново се зачуди каква ли е била опасността, която беше ужасила така хората преди него.

В едно нещо беше сигурен – че извън купола не го чака нищо, за да го убие…