Блог на Павел Николов

сряда, декември 25, 2024

БАРТ ЪРМАН / БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ / ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“

Превод: Microsoft Copilot

Редактор: Павел Николов

ДО ТУК ОТ БАРТ ЪРМАН

В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“: „ИСУС ПРЕДИ ЕВАНГЕЛИЯТА“

ДО ТУК

ГЛАВА 1. КАКВО Е БИБЛИЯТА? ЗАЩО Е ТОЛКОВА ТРУДНА ЗА ВЪЗПРИЕМАНЕ? - 1; 2; 3

Глава 2. “БИТИЕ“ - 1; 2; 3; 4; 5

„БИБЛИЯТА: ИСТОРИЧЕСКО И ЛИТЕРАТУРНО ВЪВЕДЕНИЕ“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ГЛАВА 3. ОТ ЕГИПЕТ В ОБЕТОВАНАТА ЗЕМЯ: ОТ „ИЗХОД“ ДО „ВТОРОЗАКОНИЕ“

В предишните глави обсъдихме „Битие“, първата глава от Петокнижието. В тази глава ще разгледаме останалите книги: „Изход“, „Левит“, „Числа“ и „Второзаконие“. От литературна гледна точка историята на праотците се обуславя от Божиите обещания на Авраам. Той ще има безброй потомци и Бог ще му даде Обетованата земя. До края на повествованието в „Битие“ нито едно от тези обещания не е изпълнено. Потомците на Авраам са само малък клан, който се озовава в Египет, спасявайки се от глад в Ханаан. Но, както вече отбелязахме, повествованието е построено така, че да подготви читателя за събитията, които ще бъдат разказани в „Изход“. В Египет кланът на Яков ще се умножи с геометрична прогресия и ще стане велик народ. Господ ще сътвори чудо за тяхното спасение и ще ги освободи от египетското робство, доказвайки, че Той е Бог на Израил, а израилтяните са Негов народ. След това Господ ще им даде Закона, за да са готови да влязат в Обетованата земя.

"ИЗХОД"

Името на книгата „Изход“ идва от важното събитие, което тя описва, вероятно най-значимото събитие в историята на Израил. Става дума за чудесното спасение от Египет под ръководството на Мойсей. Както в „Битие“, повествованието и в „Изход“ е изтъкано от по-ранни източници: Яхвист, Елохист и Жреческия кодекс. В редица откъси е трудно да се каже кой източник се използва. По-голямата част от повествованието след глава 20 съдържа в основата си Жреческия кодекс, защото е почти изцяло свързана със законите, които Мойсей получава на планината Синай. Но, преди той и народът му да получат Закона и да стъпят в Обетованата земя, трябва да се случат много важни събития, чиито сюжети са отразени главно в Яхвист и Елохист.

Литературен преглед

И сега няма да давам изчерпателен преглед на книгата, смятайки, че сте я прочели внимателно. Тук ще посоча само някои факти от повествованието, за да освежите паметта си за най-значителните епизоди:

Поробване на децата на Израил (гл. 1). Кланът на Яков, който идва в Египет по времето на Йосиф, наброява 70 души. Въпреки това, след известно време те се умножават до такава степен, че египтяните започват да се боят от тяхната численост и, за да ги контролират, ги поробват.

Раждането и младостта на Моисей (гл. 2). Въпреки че фараонът заповядал да се убият всички еврейски момчета, Моисей се спасява по чудо. По стечение на обстоятелствата той е възпитан като син на дъщерята на фараона. Но като юноша убива някакъв египтянин заради жестокостта му към един евреин и бяга, спасявайки се от гнева на фараона.

Горящият храст (гл. 3). Докато Моисей пасе овце в земята на мадианците (на изток от залива Акаба), му се явява Господ и говори с него от горящ, но неизгарящ храст. Тук Бог разкрива на Моисей Своето име („Този, който съм“, 3: 11–15) и му заповядва да се върне в Египет и да освободи израилтяните.

Връщане на Моисей и противопоставяне на фараона. Моисей моли фараона да пусне израилтяните в пустинята за три дена, за да възхваляват своя Господ (Яхве, гл. 3). Но Бог ожесточава сърцето на фараона: той не пуска народа на Израил, а, напротив, решава да направи живота им още по-нещастен (гл. 3–6).

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Истинското име на Бога

Тетраграматонът се е разбирал вероятно от древните израилтяни като лично име на Бога. Но откъде е дошло това име? Подобен въпрос интересува не само съвременните читатели, но е бил предмет на спорове и сред древните юдеи. Интересно е, че има три възможни отговора.

Когато Бог се явява за първи път на Моисей в горящия храст (гл. 3), Той му поръчва да отиде при израилтяните в Египет и от името на Бога да поиска от фараона тяхното освобождаване. Моисей не може да се реши, защото мисли, че израилтяните няма да му повярват. Пророкът моли Бога да му каже Своето име. Следват три отговора:

14. „Бог каза на Моисей: Аз съм Този, който съм. И каза: така кажи на синовете Израилеви: Този, който съм (Яхве) ме изпрати при вас“.

15. И още каза Бог на Моисей: така кажи на синовете Израилеви: Господ, Бог на вашите бащи, Бог на Авраам, Бог на Исаак и Бог на Яков ме изпрати при вас. Това е Моето име навеки и помненето за Мене от род в род“. (3: 14, 15)

Първият отговор може да се преведе буквално и по-точно като: „Аз ще бъда този, който ще бъда“. Очевидно е, че подобно заявление породило многобройни спорове и коментари през вековете. Можем ли да използваме термина „самосъществувание“ по отношение на Бога? Че той е единствен, който съществува в Себе си и извън Себе си? По-късно евреите философски осмисляли отговора на Бога именно по този начин. Но може би Господ казва, че Той ще стане явен с бъдещите си деяния? Или Бог казва на Моисей, че ще бъде това, което поиска да бъде.

След това Господ посочва на пророка Своето истинско име — Съществуващият, което на иврит е лингвистично подобно на името Яхве. Опит ли е това на древния еврейски писател да обясни произхода на свещеното име?

Трети път името на Бога приема формата на Тетраграматон (нечетимо съчетание от четири букви YHWH – бел. П. Н.).

Очевидно е, че авторът на „Изход“ свързва свещеното име на Господа с глагола „съм“. Въпреки това, каква е връзката — остава загадка за нас, а и за автора на книгата.

Десетте наказания срещу Египет (гл. 7-12). Господ надарява Моисей със силата да извърши 10 чудеса срещу египтяните в опит да убеди фараона да пусне народа (той превръща цялата вода на Египет в кръв, насъсква полкове жаби, комари, мухи и скакалци, вследствие на което загива целият добитък и т. н.). Фараонът остава непреклонен.

Смъртта на първородните (гл. 11–13). Най-страшна от напастите била десетата, когато загинали всички първородни в Египет: както хора, така и домашни животни. Народът на Израил обаче се спасил, защото ангелите преминали покрай техните домове в търсене на египтяни. Евреите трябвало да отпразнуват своето освобождение с пасхална трапеза.

Изход (гл. 14). Напастта направила силно впечатление на фараона, който изгонил израилтяните от Египет. Но той променил решението си и наредил на армията си да ги преследва. Намиращи се между египетската армия и Червеното море, израилтяните ставали свидетели на най-голямо чудо, когато Бог разделил вълните и евреите преминали по суха земя. Когато армията на фараона се устремила след тях, водата я погълнала. (Важно уточнение: еврейският текст не казва директно, че описаните събития са се случили на брега на Червено море — огромно водно пространство на юг. Водоемът се нарича „Море на тръстиката“, което може да бъде всяко водно място между Египет и планината Синай, на север от бреговата линия на Суецкия канал. „Червено море“ е резултат от неправилен превод от иврит.)

В пустинята (гл. 15–19). Народът на Израил (повече от 600 хиляди мъже, без да се броят жените и децата) пътувал през пустинята, чудотворно нахранен с особен хляб, изпращан ежедневно от Бог („манна“), и защитаван и воден от Него, докато не стигнал до планината Синай. Там, където Господ говорил за първи път с Моисей от горящия храст.

Даряване на Закона (гл. 20–31). Моисей се изкачва на планината Синай и получава от Бога Десетте заповеди и други предписания.

Златният телец (гл. 32). Израилтяните се тревожат заради дългото отсъствие на Моисей и призовават Аарон да направи идол от злато във формата на теле. Те му се покланят като на бог, който ги е извел от робството. Бог казва на Моисей да слезе при своя народ и, когато той вижда какво са направили (създали са идол, забранен от Бога), счупва двете каменни плочи, на които са написани Десетте заповеди, а след това унищожава телеца.

Даряване на Закона, част 2 (гл. 33–40). Господ за втори път дава на Моисей плочи с Десетте заповеди и други закони. Освен това наставлява евреите да построят скиния: вид преносима палатка, която ще се използва като място за поклонение на Бога.

Библейските историци намират за много трудно да датират описаните събития. Според най-разпространената версия, те могат да се отнесат към 1250 г. пр. н. е., защото текстът сочи, че израилтяните са били в Египет 430 години (което приблизително съвпада с повествованието на „Битие“, когато Йосиф се озовава в Египет в началото на XVII в. пр. н. е., според приетата хронология). Заслужава да се обърне внимание на две други съображения.

Първо, в „Изход“ (1: 11) еврейските роби строят градовете Пер Рамзес (в Библията — Рамзес) и Питом; и двата града фактически били възстановени или отново заселени в средата на XIII в. пр. н. е. Второ, археолозите открили стела (каменен стълб), издигната в края на XIII в. от египетския фараон Мернептах (управлявал през 1213–1203 г. пр. н. е.). На стелата намираме надпис, в който фараонът се хвали, че е победил различни други народи, включително и земята Израил: „Израил е опустошен, потомството му не съществува“. Това е първото споменаване на израилтяните извън Библията, което го прави много ценно. Похвалата на фараона доказва, че Израил е съществувал вече като държава със свои жители, за които знаели в Египет, в края на XIII в. Ако събитията, описани в книгата „Изход“, са се случили малко преди завладяването, вероятно могат да се датират в средата на XIII в. Щом е така, именно дядото на Мернептах, фараонът Сети I (1294–1279), е поробил първи израилтяните, а неговият син, Рамзес II (1279–1213), е управлявал по време на изхода.

Удивително е, че според „Изход“ (вж.: 14: 6, 9, 23), фараонът и цялата му армия потънали в Червено море. Как тогава Египет е притежавал военна мощ, способна да завладее множество народи, както е написано на стелата на Мернептах?

Тук се крие основното противоречие в повествованието, и то не е единственото. Библейските учени отдавна са установили тези несъответствия, които предизвикват размисъл за истинността на сюжетите от „Изход“. Както в случая с повествованието на „Битие“, ние се сблъскваме с необективни исторически факти. Помислете:

Недостоверност

Според „Изход“ (12: 37), израилтяните, които избягали от Египет, наброявали около 600 хиляди „мъже“. „Числа“ (1: 46–47) дава по-точен брой: 603 550 мъже на 20 и повече години, способни да носят оръжие, без да се броят 23 хиляди левити. Как е възможно това? Голяма армия в древността можела да набере 20 хиляди войници. Трябва ли да вярваме, че Израил е имал повече от 600 хиляди души?

Как можем да обясним подобен растеж на населението? Ако преброим всички жени (които точно трябва да са толкова, колкото и мъжете) и всички деца (предполагаемо, сумирайки броя на мъжете и жените), тогава общо ще бъде около 2,5 или 3 милиона израилтяни. Според „Изход“ (1: 5), кланът на Яков в Египет наброявал 70 души, а според „Изход“ (6: 16–20) Моисей принадлежал към четвъртото поколение на народа на Израил. Негов баща е Амрам, дядо му е Каат, прадядо му е Леви, един от синовете на Яков. Как може прапраправнуците на дванадесетте синове на Яков да наброяват над 2 милиона души? Освен това е трудно да се състави демографска картина на който и да е народ от древността. Дори най-оптимистичните оценки на населението на Египет се колебаят между 2 и 4 милиона души. Очевидно, всички те не биха могли да бъдат израилтяни, които напускат Египет.

Несъответствие на известните исторически факти

Ако 2 или 3 милиона роби са избягали от Египет и цялата египетска армия е била унищожена по време на преследването, това очевидно би било значително събитие, за което бихме намерили някакви бележки, поне една или две записки. Може би самите египтяни не са искали да отразяват такъв факт от своята история. Но някои съседни народи биха били радостни да узнаят, че Египет вече не може да възстанови армията си; те, разбира се, биха огласили отслабването на толкова мощната държава и след това биха предприели опити да завладеят нейните плодородни земи. Ние обаче не разполагаме с нито една подобна записка и нито една друга държава не е използвала ситуацията. Причината е очевидна. Фараонът и цялата му армия не са били унищожени в Червено море.

Освен това, мумията на Рамзес II е запазена досега и е известно много за неговото управление от други източници. Той никога не е губил 2 милиона от своите роби и цялата си армия. Неговият тринадесети син и наследник, Мернептах управлявал успешно и, както видяхме, е разполагал с огромна армия, способна да подчинява други народи. Египет все още е доминираща световна сила в средата на XIII век пр. н. е.

Мога да добавя, че няма никакви археологически доказателства за изхода като такъв. Не са намерени стотици колесници, почиващи на дъното на който и да е водоем, подоен на Червено море; няма египетски свидетелства за масово изселване на 2 или повече милиона души; няма археологически следи в пустинята за който и да е от възможните маршрути към или от планината Синай.

Както в случая с разказите в „Битие“, тук също се сблъскваме с легенда. Традицията на изхода е изключително важна, защото по същество е „изходна легенда“ за народа на Израил. Тя прилича на нереалистична история. Но все пак, дали всички събития са чиста измислица?

Възможна историческа реконструкция

Учените обсъждат отдавна какво всъщност може да се е случило и какво е довело до изхода и чудесното избавление на народа на Израил от египетското робство. Някои учени (често наричани минималисти) отричат правдоподобността на сюжета за изхода. Други, по-консервативни (максималисти), смятат, че библейските събития са възможни, въпреки че не разполагаме с никакви други доказателства, освен със самото повествование. Каква гледна точка трябва да приемем, ако искаме да интерпретираме библейските сюжети от историческа гледна точка, независимо от нашите религиозни убеждения?

Някои факти позволяват да се допусне наличието на някакво историческо зрънце в прекалено украсените истории. Например, името Моисей е всъщност египетско, а не еврейско. Също така е известно, че народът на Израил е разказвал много-много истории за своя произход от Египет. В същото време нито едно събитие, описано в „Изход“, не изглежда правдоподобно. Но е напълно допустимо някои израилтяни, заселили се в Ханаан, да са избягали наистина от египетско робство. Ако могат да се намерят някакви исторически следи в подкрепа на която и да е теория, тя ще изглежда напълно правдоподобна. Ако хората от една група помнят, че сред тях е имало две акушерки, тяхната вероятна численост може да се оцени на няколко стотици души. Така че е напълно възможно бягството на малка група роби — водени от някого на име Моисей? , — да е преминала през пустинята и след това да се е заселила в Ханаан. По-късно, когато се оглеждали назад към преживените приключения, те ги възприемали като чудо. Когато разказват за своя изход, чудото става все по-голямо и по-голямо, както и броят на хората. Много векове по-късно ние четем за 600 хиляди мъже, без да броим жените и децата, спасяващи се пеша, водени от великия пророк Моисей, наказал египтяните и разделил Червено море на две части, което довело до унищожаване на египетската армия.

Това велико чудо, формирано и повторено в историите на разказвачите в продължение на много поколения, започнало да се разглежда като определящ момент във формирането на народа на Израил и в утвърждаване на неговата богоизбраност.

Литературна функция на легендите

Нашите размисли ни навеждат на мисълта за литературната функция на библейските легенди. Те са били разказвани и преразказвани многократно, докато не били записани като части от Яхвис, Елохист и Жреческия кодекс, а след това обединени в едно повествование, съставящо „Изход“. В своя окончателен вид библейските сюжети не просто се опитват да опишат исторически събития, а като повечето легенди, се стараят да научат своите читатели и слушатели на важни уроци. В този случай това са уроците за това какво означава да бъдеш част от народа на Израил и как Израил взаимодейства с Бога, сътворил всичко съществуващо.

Избиране на народа на Израил. В контекста на Петокнижието историите са, разбира се, тясно свързани с повествованието на „Битие“, където четем за обещанието, дадено на Авраам, че ще стане прародител на велика нация. В „Изход“ обещанието е изпълнено: числеността на Израил наистина се увеличава. И народът вярва в Бога на Авраам, Този, Който е създал Вселената, смята Го за свой спасител и защитник. Това не е просто някаква група хора, това е народът на Бога, който е под Негова защита. За много израилтяни събитията от „Изход“ са станали пряко и ясно обяснение за тяхната богоизбраност, когато Бог действа в името на Своя народ, извеждайки го от робството и давайки му Завета и законите за това как да живеят и да се молят. По-късно израилтяните усвоили простите теологични истини от събитията в „Изход“: те могат да бъдат слаби, но техният Бог, Който вече им е показал Своята благосклонност, е всемогъщ. Той може да ги защити, а те в замяна на това трябва да Му се подчиняват.

Превъзходството на Бога. Бог, Който избрал Израил, не е просто какъв да е бог: Той е Богът, сътворил Вселената и всички народи на земята. От всички хора Господ избрал народа на Израил. Той не бил техен местен бог, Той властва над цялата вселена. Богът на Израил е много по-силен от всяка нация, дори от най-великата сила по онова време: народа на Египет и неговия могъщ фараон. Египет и фараонът били обикновени пешки във всемогъщия план на Господа, решаващ съдбата на Своя народ. Нещо повече, Той владеел над всички сили на земята. Като създател на всичко, Той е Господар на всичко съществуващо и може да накара всички стихии да се подчинят на Неговите заповеди (както в историите с болестите и Червено море).

Бог, Който спасява, е Бог, Който поучава. Божият закон бил предаден не на някакъв неизвестен народ, а на израилтяните – спасената от бога нация. Последователността на повествованието е изключително важна: първо Господ спасява Своя народ, а след това му дава закони. Ще разгледаме как са свързани актът на избора и Законът в следващия раздел на тази глава.

Пасхата има корени в историята. Правилата на ежегодния пасхален празник се разработват на фона на значителна част от повествованието за чумата (виж гл. 12–13). За някои древни израилтяни седмичното спазване на Шабата има корени в Божествения акт на Сътворението на света („Битие“, 1), както празнуването на Пасхата - в Божествения акт на спасяването на Своя народ, Израил (виж по-долу отстъплението „Пасхална трапеза“). Сюжетите за сътворението и изхода са толкова подобни, че някои израелски мислители са стигнали до следното заключение: изходът е нов акт на сътворението, този път на народа на Израил.

Бог и убийството. Но не всички уроци, които могат да се извлекат от „Изход“, ще се сторят еднакво добри на съвременните читатели. След изхода Бог дава на Моисей Десетте заповеди, които включват предписание: „не убивай“. Въпреки това, от целия контекст на Библията е очевидно, че тази заповед означава: „не убивай своя събрат израилтянин“. Сам Бог е убил първородните на всяко египетско семейство (трудно е да си въобразим такъв мащаб на убийство: представете си всички първородни от всички семейства в родния ви град, умиращи в една нощ), да не говорим за всички войници от армията на фараона. По-късно, когато израилтяните започнат да завладяват Обетованата земя, Той ще им даде напълно ясни инструкции да убиват всички мъже, жени и деца. Много читатели днес изпитват триумфално чувство на удовлетворение, четейки как враговете на Господа са били наказани. Но е важно да разберем, че Бог в Библията (както в Стария, така и в Новия Завет) не е свързан със съвременните възгледи за това, което е правилно, истинско и справедливо за всички хора.

ОТСТЪПЛЕНИЕ

Пасхалната трапеза

Тората предписва на всички възрастни мъже да участват в трите годишни празника: Пасха, Петдесетница и празника Сукот. Всичките три произхождат вероятно от земеделския цикъл: Пасха - за да се възхвалява уголеменото стадо, Петдесетница - пролетната реколта и Сукот - есенната реколта. В крайна сметка те придобиват особено значение. Пасхата, например, говори вече за изхода от Египет.

Първоначално може би израилтяните са посещавали своите най-близки храмове, за да извършват богослужение. Но когато бил построен храмът в Йерусалим, на мъжете било предписано и са били насърчавани да извършват там поклонения по време на големите празници.

В крайна сметка Пасхата се обединява с празника на безквасните хлябове, който продължава седем дни и става основно тържество в еврейския календар. Хаг а мацот (празникът на безквасните хлябове) до ден днешен е част от Пасхалното празненство. В древния юдаизъм празникът се отбелязвал с участие в специална символична трапеза. Израилтяните избегнали по чудо смъртта от чумата и гибелта на своите първородни като намазали своите врати с кръвта на убити агнета. Не е изненадващо, че основно ястие станало агнето, принесено в жертва. Кръвта се асоциира с виното, което пият по време на трапезата. Безквасният хляб олицетворява готовността на израилтяните да напуснат Египет по всяко време с разрешение от фараона. Той трябвало да бъде безквасен, защото израилтяните нямали време да сложат мая и да оставят тестото да втасва. Горчивата „трева“ по време на трапезата символизира горчивината на египетското робство.

В Новия Завет се описва как се празнува Пасхата в Йерусалим. Този факт наистина е от голямо значение за нашето изследване. Именно по време на Пасхалния празник е арестуван, съден и разпънат Исус: в християнската традиция събитието се отбелязва с Евхаристията. Сред съвременните евреи пасхалният седер (вечерята) е най-любим празник.

(Следва)

вторник, декември 24, 2024

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА) / ПРИЛОЖЕНИЯ - ХI

До тук, който е следил този блог, знае, че публикувахме книгата на Кирил Григоров Пърличев, син на нашия именит възрожденец Григор Пърличев и деец на македонското освободително движение, „Сръбските жестокости в Македония (1912-1915)“. Цялата публикация може да видите ТУК.

Това е обаче част от по-голямата книга на Кирил Пърличев „Сръбският режим и революционната борба в Македония (1912-1915 година), която започваме да публикуваме от днес след превръщането на наличния PDF файл с ABBYY FineReader 15 в текст и редактирането на текста от стария правопис към съвременния.

ДО ТУК: ПРЕДГОВОР

ГЛАВА ПЪРВА: 1. Хуриета и балканската война от 1912 година; 2. Българските революционни чети — партизански отряди в помощ на съюзнишките сръбски войски против турците; 3. След привършване на военните действия и настаняването им в Македония сърбите неприязнено се отнасят спрямо българското население; 4. Населението реагира още от първия ден. Изложения до българското правителство и българския цар; 5. Междусъюзнишката война и последствията ѝ: открито преследване на всичко българско — език, училища, черкви, учители, свещеници, владици, граждани, селяни; биене, затвор, заточение, конкретни случаи.

ГЛАВА ВТОРА: 1. Въстаническо движение в Дебър — Струга — Охрид.; 2. 3. 4. Прогонване на сръбскитe войски и установяване българска революционна власт. Фронтът на въстаническите боеви сили. Водителитe на въстанието.; 5. Изстъпления на сърбите при потушаване на въстанието.; 6. Нови преследвания, гонения и убийства - сега в невъстанали градове и околии..

ГЛАВА ТРЕТА: 1. Подновяване преустановената от турско време революционна борба. Тайни групи по градове и села; куриери, поща; избягване в гората, формени чети, селските общински кметове и общински управления в услуга на нелегалните борци.; 2. Сражения между четите и сръбските войскови части.

ГЛАВА ЧЕТВЪРТА: 1. Динамитни атентати: железопътния мост на река Тополка и оня на Демир Капия.; 2. Голямото нападение при Валандово и Удово.

ГЛАВА ПЕТА: 1. Първите набори в Македония.; 2. Отказа на македонските новобранци да дадат клетва за вярност на крал Петра.

ГЛАВА ШЕСТА: 1. Войната със Сърбия от 1915 г.; 2. Отстъплението на сърбите от Македония. Възторгът на българите от Македония при посрещането на освободителните български войски.

ПРИЛОЖЕНИЯ: 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10

КИРИЛ ГРИГОРОВ (ПЪРЛИЧЕВ) / "СРЪБСКИЯТ РЕЖИМ И РЕВОЛЮЦИОННАТА БОРБА В МАКЕДОНИЯ (1912-1915 ГОДИНА)" В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРИЛОЖЕНИЯ

(Следва)

понеделник, декември 23, 2024

ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ (3)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Microsoft Copilot

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3;

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ

(продължение)

Писмо от 11 февруари 1943 година

„Командвам взвод. Бойците ми са два, че и и три пъти по-възрастни от мене. Те са забележителни, безкрайно трудолюбиви, усърдни, съвестни и много весели хора. Всяка трудност и опасност превръщат в шега.

След година във военното училище се включих напълно в бойната работа, всеки нов ден възприемам като голям празник, най-радостното е, че фрицовете бягат.

Няма хартия, няма книги и аз не чета и не пиша. Но това не е съвсем така.

Намерих в една празна къща Евангелието и вечер, при светлината на горящата гилза, чета на моите бойци. Слушат внимателно.“

През декември 1942 година на една височина близо до селото Касково, на около четири километра като че ли от предната линия, едновременно с изпълнението на заповедта на капитан Молдаванов, моите свързочници строяха три блиндажа. Единият – голям, за отделението на сержант Демиденко, другият – команден, с два телефонни апарата за мене и за моя ординарец Гришечкин. Третият – за моя кон.

Ръководеха тази не проста и удивителна за мене работа двама мои сержанти и двама войници, които в цивилния живот са били професионални дърводелци. Всъщност, около половината от моите войници, бивши колхозници, работеха с брадви и триони не по-зле от градските професионалисти. Забравих да напиша, че едновременно с получаването на липсващото обмундирование, автомати, патрони, гранати, сапьорни лопати, противогази, каски, шест преносими радиостанции, осветителни гилзи от снаряди, бензин и сухи дажби за седмица, дадоха на взвода ми няколко двуръчни триона и пили, лостове, чукове, клещи и длета, огромни ножици и други инструменти, няколко килограма гвоздеи, както и няколко празни железни варела и ламаринени тръби.

Студът беше около петнадесет градуса, дебелината на снежната покривка – около метър. Почвата под снега беше замръзнала на половин метър. Изчистихме снега, пробихме слоя замръзнала почва, изкопахме квадратни, дълбоки два метра, стаи с пръстени нарове и маси, с пръстени стълби.

Отсякохме в гората няколко бора, обелихме им кората, нарязахме ги на трупи. Понякога около нас падаха случайни снаряди. Покрихме блиндажите с три реда трупи, с оргалит и хвърлихме отгоре клони от отсечените дървета. Пръстените нарове и маси покрихме с плащ-палатки. Железните варели, като направихме в тях квадратни отвори, превърнахме в печки, наровете покрихме с борови и елхови клони.

Дълбоките гнойни рани на краката ми не ми позволяваха да ходя. Гришечкин ме внесе на ръце в моя блиндаж и ме сложи на един нар. Валеше сняг.

След приключване на всичките работи вкараха коня в предназначения за него блиндаж.

В селото Касково нямаше жители, вероятно немците ги бяха откарали в Германия, но имаше няколко празни къщи.

От намерените дъски, маси и пейки направиха за трите блиндажа и окачиха три врати с остъклени прозорци. Запалихме печките, започнаха да приготвят вечерята. Беше вече тъмно.

Гришечкин свари котле грис каша с яйчен прах, който ни дадоха за една седмица вместо масло, и котле със супа от свинска консерва и сухи картофи.

Беше вероятно около девет вечерта, когато някой почука на прозореца на моя блиндаж.

2 февруари 1943 година

„...Колкото по-нататък напредват нашите войски, толкова повече фрицове се предават в плен. Работя много, а в свободното си време чета, но единствената книга, която успях да намеря, е Евангелието. Какво пък, скоро мога да стана богослов.

Виждам рядко Олег. Сега ни разделят няколко десетки километри. Как се храня? Получавам така наречената суха дажба: хляб (ръжени сухари), зърнени храни, захар, концентрати (мазнини и месо), пипер и горчица.“

1 март 1943 година

„През последните дни имаше много работа. Спях в седнало положение по време на път, но това е дори по-приятно. Времето се затопли – идва пролетта... Сега се намирам в едно от селата, унищожени от немците. От селото са останали само ями...“

13 март 1943 година

„Скъпи мои! Вероятно моето писмо няма да достигне скоро до вас. А и времето за писане на писма сега не е много. Фрицът бяга и бяга толкова бързо, че нашите части не могат да го настигнат... Бях в десетки села, освободени от окупация, разговарях със стотици хора, които са загубили човешкия си облик. На ден напредваме с около 30 километра... През последните шест дни видях доста неща. При оттеглянето си немците минират пътищата и селата. Трябва да се движим внимателно.

Вчера минавах през район, където се бяха водили големи танкови битки. Безкрайно поле.

Купища танкове – изгорели, улучени, сблъскали се. Купища тела. По край пътищата лежат взривени фрицове: глави, крака, ръце. Не бяха успели да ги махнат.

На десетки километри се простират скелети на села. Някои къщи още пушат.

Мирното население се връща в селата си (от околните гори). Изпод отломките на сградите изваждат неща, които са скрили от немците. Тук немците лъжели хората, казвайки, че руснаците няма да дойдат.

Някои им вярвали.

По паспортите на руските момичета бележели: ръст среден, коси руси, тегло средно, очи черни. Всеки руснак имал свой номер. Номерът се носел на гърдите...

При оттеглянето си немците рушели печките в къщите. Те събирали маси, сандъци, плугове, вази, взривявали ги, чупели ги и ги изгаряли. Трошели котлите и минирали сградите.

Те искали да отведат населението със себе си. Хората се изпокрили в горите. Няколко дни живели в окопи, а сега се върнаха... Мнозина не намериха своите жилища.

Червената армия я посрещат добре. Всяка домакиня се старае да разкаже първа за своите неволи. Всичко, което е останало цяло, се слага на масата: хляб, картофи, конско месо. Половин година се хранели с конско месо. Кокошките и прасетата ги изяли немците, а кравите отвлекли.

Немците се страхуват от студа. За своите офицери са измислили ерзац валенки – цели сламени бъчви. Ерзац валенки се търкалят с десетки по пътищата. Може да са смешни, но не стават за носене.

Сега немците бягат така, че не успяват да палят селата. Бягат така, че интендантите ни не успяват да доставят продоволствия за нашите части. Ние се движим напред денем и нощем. За да не изоставаме, трябва да спим по три-четири часа на ден. Но и спането не ни привлича...“

16 март 1943 година (писмо до родителите)

„Искам да напиша няколко думи за това, което видях със собствените си очи и какво чух от очевидци. Вървя по следите на немците. Следите им още не са изстинали. Те са господствали тук година и половина. Не настъпваха и не отстъпваха. Налагаха ред в селата, грабеха населението в градчетата, бесеха хора. Казваха: „През зимата ръцете замръзват, а през лятото комарите хапят, затова „никс“ настъпление“. Казваха, че висшата раса се нуждае от повече храна.

Измислили си развлечение - кой ариец по време на хранене ще пръдне най-силно.

Момчетата дразнеха немците:

„Немците зимата пропърдяха

и изпуснаха Москва.

Още една зима ако пропърдят,

ще изпуснат и Берлин“

Когато неразумното дете се удари в нещо, започва да удря всички неща наоколо, когато на колбасарите им загари салама, събарят пещите. В Калининска област не беше останала нито една цяла руска пещ. При отстъплението си фрицовете озверяха. Най-напред палеха къщите и отвеждаха добитъка. В последните дни започнаха да горят населението. На момче, което искало да избяга от тях, отрязали носа и ушите.

Днес нашите войски завзеха село, където немците изгорили цялото цивилно население. Нашите напредват. Те изтръгват от ръцете на палачите обезкървените живи хора.“

28 март 1943 година

„...Вече шест дена живея уседнал живот, тоест сутрин се измивам и изтърквам, а вечер ходя на смоленски „вечеринки“. Тук момичетата танцуват „страдателно“ и пеят „увлекателни“ частушки.“

29 март 1943 година

„...Когато немците отстъпвали, казвали на руските момичета: „Всяка от вас трябва да има дете, ако нямате дете, руснаците ще ви вземат хляба и картофите“.

Момичетата бягали в горите, криели се в изоставени блиндажи, а когато дойдоха руснаците, започнаха постепенно да изправят криле. Само че в селата липсват хармоники и има малко хармонисти. Всеки немец имал устна хармоника и запалка. Много им харесвали руските триредни хармоники. Те ги отнасяли на запад заедно с „номерираните цивилни“ (така немците наричали руското население). Младежите и момичетата избягали от тях, но хармоники по селата вече не останали...

Между другото, сега рисувам много. Рисувам момичета и момчета, старци и деца. Това веднага предразполага местните жители към мене.

Бъдете здрави, Льоня.“

31 март 1943 г.

„Преходите все пак не ми се отдават лесно. Въпреки това, от моята болест – циреите – съм се избавил напълно и смятам, че е по-добре да ходиш по четиридесет километра на ден, отколкото да лежиш от тази пакост. Трябва да кажа, че войната я водим не само срещу фрицовете, но и срещу въшките. Тези паразити се промъкват във всички ъгли и при походни условия на живот спасение от тях буквално няма…“

Вратата се отвори и в блиндажа влезе непознат капитан. Обясни, че карал ски към своята част, но изгубил пътя, засипан със сняг, заблудил се и помоли да остане да нощува. Аз, след като се запознахме, го поканих да вечеря с нас, а той извади от раницата си манерка със спирт.

Пихме за победата. Оказа се, че и двамата сме московчани. Разказах му за моя правителствен дом на булевард „Покровски“, той ми разказа за своя на „Палиха“, аз за своя забележителен кръжок в Дома на пионерите, за увлечението си по историята и поезията, за майка си, член на КПСС от 1925 г., за баща си, току-що награден с ордена "Почетен знак" за участието си при откриването на нови нефтени находища и спасяването на старите, за брат си, танкистът, загинал преди половин година край Сталинград. Той напълни празните чаши и предложи да пием за моите и неговите родители.

После говорихме за книги, за Пушкин, Шекспир и Маяковски, и незабелязано преминахме на "ти". После умората надделя и заспахме.

А на сутринта капитан Павлов извади от джоба си своето червено удостоверение и каза, че не ме е посетил случайно, а по заповед на ръководството на СМЕРШ, че от вчерашния ни разговор разбрал, че съм съветски човек, комсомолец, но че съм допуснал грешка, четейки на бойците си Евангелието, и под секрет ми препоръча да се пазя от сержант Чистяков, който написал донос до СМЕРШ, че водя в своя взвод религиозна пропаганда. След това предложи да хвърля веднага в огъня намерената от мене в празната къща книга, а той на свой ред хвърлил там доноса на Чистяков. Имал съм късмет, каза, че тази хартия е попаднала в неговите ръце, а не в ръцете на някои от неговите колеги. Наложи ми се по-нататък да чета на бойците списанието „Знаме“, стиховете на Пастернак и Блок и „Ромео и Жулиета“ на Шекспир. Благодаря ти, капитан Павлов!

(Следва)

неделя, декември 22, 2024

АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ / „ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА“ / Глава XVI ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Microsoft Copilot

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

"ПРЕДИСЛОВИЕ": 1; 2; 3; 4

Глава I МОЗЪКЪТ НА ИСУС И МОЗЪКЪТ НА САТАНАТА

Глава II ПОЖАР В ТЕАТЪРА НА УСЛОВНИТЕ РЕФЛЕКСИ

Глава III ЗАДНИК-2

Глава IV ДЕЦА НА УЖАСА, ВНУЦИ НА КОШМАРА

Глава V МЪРШОЯД – ТОВА ЗВУЧИ ГОРДО

Глава VI ДИАМАНТЕНАТА ТУХЛА

Глава VII ИЗОБРЕТЯВАНЕ НА ЛЮБОВТА

Глава VIII КАМЪК В ЛАПАТА

Глава IХ ДЕНЯТ НА ИЗГУБЕНАТА ОПАШКА

Глава Х ГЕНЕРАТОР НА ГЛУПОСТТА

Глава XI ПЛАНЕТАТА НА ТЪПИТЕ

Глава XII ЧЕРНАТА КОМЕДИЯ НА МОЗЪЧНИТЕ ПОЛУКЪЛБА

Глава XIII НАХЛУВАНЕ НА РАЗУМА;

Глава XIV ПТИЧИТЕ ПРАВА НА РАЗУМА;

Глава XV ДОБРЕ ОХРАНЕНА ХИМЕРА

"ПРОИЗХОД НА ГЕНИАЛНОСТТА И ФАШИЗМА" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава XVI

ВЕЛИКАТА МОЗЪЧНА ПУСТИНЯ

Струва си да се поровим в произхода на основите на човешкото поведение, за да може ГУЛАГ, балетът и терористичните актове да престанат да бъдат загадка.

От внуците на стадните мършояди през плеистоцена би било странно да се иска нещо различно.

А би ли могло всичко да бъде иначе?

Имало ли е шанс да доведем историята на цивилизацията не до вратите на газовите камери? И да не направим главен символ на света две кръстосани дъски с прикован към тях труп?

Имало ли е надежда да се откъснем от проклетите корени на плеистоцена?

Да скъсаме с първобитните представи, които виждат навсякъде ту духове, ту господари?

А като скъсаме – да имаме друга история, друга наука и друга „човечност“?

Без богове, роби и войни.

По всяка вероятност, не. Такъв шанс не съществувал.

Реално ли е било да внесем корекции в едно напълно формирано същество?

Легиони наивни подобрители на човека се опитвали да направят това чрез просвещение.

Хм.

Със същия успех може да се прави масаж на бронзова статуя. Дори ако над нея се изпотят хиляда масажисти, статуята няма да промени нито позата си, нито структурата си.

Напомням, че и през XXI век девойките в Бирма удължават шиите си с намотки от тел, християните ядат своя бог, руснаците палят вечни огньове, феновете на богинята Парвати се окачат на куки за кожата на гърба си, агхорите ловят трупове в Ганг и ги ядат, а на Мадагаскар изкопават мъртвите и се забавляват със стриптийз.

Участниците в тези обреди не се считат за умопомрачени.

Тези, които се осмелят да се усъмнят в адекватността на въпросните забавления, биват затваряни, бити или убивани.

Човекът е по принцип безнадежден. И, съответно, обречен. Неговият вектор е бездната.

И това е справедливо.

Същество с такъв мозък не може да очаква нищо друго.

Без комплект от точни знания за света, то е обречено да си шушука със скарабеите. А точните знания се отхвърлят от абсолютното мнозинство, защото противоречат на културата. И на приятния мит за „гениалността“ и тайните на мозъка.

Тук трябва да съберем кураж и да признаем, че сумата от относително точни представи за света, т. е. интелектът, съществува не благодарение на мозъка, а въпреки него. И отделно от него.

А собственият интелектуален потенциал на човешкия мозък е равен на нула.

Ако се опитаме да разгадаем природата на вълновата функция или на аспирина само със „силите на мозъка“, ще видим как неговите извивки оживяват и се събират в един голям весел кукиш.

Природните „умствени“ потенциали на мозъчните полукълба щяха да оставят завинаги homo в средния плеистоцен. Той и до днес щеше да кълца мърша с камък.

Нахлулият разум променил съществено картината. Той несъмнено осигурил оцеляването на човешкия род.

Но! Няма за какво много да се хвалим. Масовият разум позволил на homo да се размножи и закрепи, но неговите възможности са малки.

Ръководейки се само от него, човечеството би достигнало до нивото на X-XI век и би спряло там завинаги.

Европа щеше да вони вечно на изпражнения и изгорени вещици.

На всяка крачка щяха да се извисяват катедрали "Нотр Дам", а астрономията щеше да се ръководи от Леон Алатиус, който твърдял, че пръстените на Сатурн са възнеслият се препуций на Исус Христос.

Диариите и отравянията щяха да се лекуват с поглъщане на изумруди, а мигрената – с пробиване на дупки в черепа.

Всичко останало би било в същия дух.

Разумът е отлично нещо, но трябва да помним, че той е попил в себе си всичките заблуди от времето на неолита. И е смъртно отровен от тях. Така че нито научни открития, нито развитие не трябва да се очакват от масовия разум.

Изобретявайки своите сакрални глупости, той се въртял в кръг 5000 години. Всички негови усилия са еднообразни, той не е в състояние да създаде изтънчени дразнители за централната нервна система.

А необходимостта от тях съществува. Търсенето не е голямо, но го има. Не всички са съгласни векове наред да дъвчат "тялото на бога", да вдишват "дима на отечеството" или да маршируват.

Затова се заражда мисленето, което с времето става враг и конкурент на масовия разум.

Само то прави картината на живота на човешкия род не толкова уродлива.

Мисленето е стерилно от религии, табута и всякакви убеждения. При попадането на този боклук в неговия механизъм, то просто го елиминира.

В мисленето няма нито тайна, нито загадка. Това е бърза, свободна комбинация и рекомбинация от всички точни знания по даден въпрос. В един момент елементите на знанието влизат в реакция един с друг и тогава се образува абсолютно нов елемент или ново разбиране.

Това е много увлекателно нещо.

Механизмът му е изключително прост. Трябва само да се съберат всички факти и от предложената съвкупност да се направи единственият възможен извод. Ако изводът е верен, той ще се впише веднага в съществуващия масив от представи за обекта. Всички зъбчати колелца и извивки на новия извод ще съвпаднат идеално с очертанията на "дупката" в масива от вече известното.

Дата на раждане на мисленето не може да се установи, но първите му пулсации се усещат по времето на Аристарх и Демокрит.

Мисленето е безсилно пред житейските проблеми. Да, то въоръжава с истински цинизъм, но не предлага верни отговори на битовите въпроси.

Винаги представяно от метежни самотници, мисленето по правило бивало преследвано. Но именно то променило света, частично изваждайки го от неолитните и средновековните клозетни дупки.

Благодарение на него са извършени всичките научни открития, колекциите от наблюдения са се превърнали в интелект и се е формирал пантеонът на гениите.

Разбира се, масовото мислене би могло да осигури на човечеството съвсем различна съдба.

Но, за съжаление, то не е характерно за рода homo.

У тези същества случаите на мислене се наблюдават, но само като изключително рядка аномалия.

Уви, не се шегувам.

Вижте това.

Според Татерсор общият брой на всички хора, които някога са живели на земята, е приблизително сто милиарда души.

(Нека се съгласим с тази цифра. Тя не е безспорна, но изглежда не по-зле от всяка друга.)

Ако беше възможно едновременно да извлечем цялото мозъчно вещество от тези 100 милиарда души, бихме получили около 85 милиона кубически метра мозъчни извивки, гънки, обвивки, окончания на черепни нерви и т. н.

Това е впечатляващ куп, равен по обем на 33 пирамиди на Хеопс.

А ако разположим този куп в един слой, бихме могли да покрием около 600 кв. километра с „мозъчните полукълба“ на човечеството.

Пред нас ще се образува пространство, простиращо се отвъд хоризонта, напълно покрито с мозъчни полукълба, малки мозъци и стволови структури.

От край до край през тази мозъчна пустиня ще трябва да вървим около две седмици.

Някога тези мозъци са се намирали под панами и митри, под женски шапчици и фуражки. А също под корони, барети, шлемове и цилиндри. Тук са всичките епохи. Всичките страни и континенти.

А сега да разделим тези мозъци на две части.

На "празни" мозъци, които не са изиграли никаква роля за развитието на рода homo.

И на тези, които са създали интелект.

Създателите на интелект могат да бъдат преброени – около 3 хиляди.

Съответно, "празните" мозъци са 99 милиарда 999 милиона 997 хиляди на брой.

От общата мозъчна маса на човечеството, мозъците на гениите-интелектуалци са три милиардни от един процент.

Те лесно могат да се поберат в каросерията на един камион.

А камиончето, за да бъде нагледно, може да бъде поставено сред безкрайната мозъчна пустиня.

И да ахнем, като видим на живо това скандално съотношение.

Грешно е да се предполага, че в по-голямата част ще се намират само мозъците на "работния добитък" на човечеството.

О, не.

Тук, смесени с мозъчните полукълба на "народа" от всички епохи, са натрупани мозъците на крале, академици, олимпийски шампиони, писатели, учени, министри и композитори.

Но всички те са също толкова "празни", колкото мозъците на войниците или шлосерите.

Важно е да се разбере, че никаква титла и никакво звание не осигуряват достъп до интелекта.

Да вървят по дяволите добрите намерения на царете и просветителите. Както и научните степени.

Значение има само един резултат. Нов елемент на знанието.

А той съществува само при три милиардни от процента.

3000 интелектуалци е доста широк и щедър брой.

Тук са включени и най-незабележимите персонажи. Тези, за които дори историците на науката рядко си спомнят.

Тук не са само част от лауреатите на Нобелова награда за физика, химия и физиология, но и фигуранти от "донобелова епоха". Тук са лекари, драскачи, изобретатели, авантюристи и един портиер. Тук са дори тези, които са грешили, но грешките им са послужили като отправна точка за открития.

В нашия регистър има и не по-малко от триста напълно безименни герои. Надупчената памет на човечеството не е запазила техните имена. Но те несъмнено са съществували.

В края на краищата, някой е положил началата на науките. Не е трудно да видим, че и Стагирит, и Демокрит оперират вече не просто с готови, но и от някого шлифовани понятия.

Да, нашият списък не е чист и е доста условен. В него има много глупци.

Тук става въпрос за това, че 98% от фигуриращите в него са учени.

Обикновено способността им да мислят е била затворена в една тема и не е излизала извън нея. Да, те са правили блестящи изводи за (например) нелокалността и фотосинтезата.

Но във всичко останало са останали деца на своите епохи и култури; писали са, говорили са и са вършили доста обичайни глупости. Но ако приложим строгост и започнем да припомняме на Хюйгенс или на Кахал цялата глупост, която понякога са казвали, то в списъка няма да остане никой.

Разбира се, в споменатия камион няма мозъчните полукълба нито на Сатаната, нито на Исус, нито на Буда. Няма и мозъци на други творци на религиозни или метафизически фантазии.

Тяхното място е сред онези 99 милиарда 999 милиона 997 хиляди празни мозъци.

Те не са водили към мислене, а са отклонявали от него. Обратно – към духовете и господарите. Към първобитната лъжа за конструкцията на света.

Както, между другото, и художниците. А също така романистите, музикантите, танцьорите и други майстори на културата.

Тази компания се заела с гримирането. Нищо повече.

Да, те са се потрудили славно, слагайки романтични маски на муцуната на плеистоценовия мършояд.

Но художниците работели не за интелекта, а срещу него, правейки лъжата за човека по-сочна и по-привлекателна.

Без никаква вреда за развитието на човечеството можем да извадим от неговата история която и да е от „културните ценности“. Нищо няма да се промени. Имало ли е „барок“ или не, родил ли се е Рембранд или не – няма никакво значение. Всичко това са декоративни финтифлюшки, които не влияят на нищо.

Разбира се, в нашия списък няма също „кантовци платоновци и хегелевци“.

Това изглежда не напълно справедливо.

Философията е, разбира се, пълен боклук. Но именно поради това тя е отлична тор за публицистиката и атеизма.

Но дори най-високото качество на торта не е причина да се сервира заедно с ряпата, която е отгледана в него.

Що се отнася до войните, балетите и спорта, това са чисто зоологически забавления. И няма смисъл да ги обсъждаме.

Въпреки това фактът, че гениалността съществува, не позволява на културата да спи спокойно. Тя вечно се опитва да прокара в пантеона на гениите своите креатури, натрапвайки разнообразни „наполеоновци и пушкиновци“.

Сред тази компания има доста симпатични персонажи, но нивото на тяхното развитие съвсем не им позволява да заемат място до Планк или Кеплер.

Тук трябва да разберем, че писането на романи и симфонии, както изрязването на костени китайски топки, като всяко друго ръкоделие, не изисква дори минимален интелект и изобщо не е свързано с мисленето. Това е съвсем друг занаят.

Всичко това се доказва лесно с примери на откровено слабоумни, но много успешни генерали, щангисти и писатели.

С мита за „личността“ на владетелите и генералите XXI век приключи завинаги. Благодарение на руския диктатор Путин, който внесе окончателна яснота по този въпрос. Путин доказа: за да разтърсиш човечеството и да натрупаш купища трупове, изобщо не са нужни никакви „мозъци“ и интелект.

За да разрушаваш империи и да разоряваш страни, няма никаква нужда дори от онази условна „личност“, която поповете, романистите и психолозите са измислили. Ако Хитлер, Сталин, Николай II, Бисмарк, Наполеон и Батий са забулени от слоеве време, то Путин даде възможност да се изучи подробно този въпрос и да се приключи с него завинаги.

За останалата цяла маса няма смисъл са се говори.

Мозъците (например) на римски легионер и на руска певица са обединени от тяхната пълна незначителност.

Те не са оставили никаква следа, не са изиграли никаква роля за развитието на рода.

Да, те са обслужвали успешно своя организъм-носител, своевременно са имали менструация, пот, чревен сок и са осигурявали изправеното тяло.

Тези мозъци са позволявали на индивида да използва набори от научени думи. Да ги свързва в молитви и статии. Да комбинира звуци, създавайки музика. Да пише романи. Да воюва и да изучава историята на войните. Да се бие с шпага и да шие, да прави салта и да управлява колесници, ракети и страни.

Уви и ах.

Не трябва да надценяваме всичките тези умения. Това са просто комбинации от придобити един от друг и заучени навици. Плодове на взаимното социално-трудово дресиране.

Те несъмнено влияят на ситостта, размножаването и статута, но нямат нищо общо с мисленето.

Кое ни дава правото толкова категорично да разделяме мозъците на човечеството и да отказваме способността за мислене на 99 милиарда 999 милиона 997 хиляди души?

Работата е в това, че наличието на трудовете (например) на Павлов и Айнщайн установява строго параметрите на това какво е мислене и какво не е.

Ако не бяха тези умни хора с техните трудове, гледането на сериали или броенето на моркови спокойно би могло да се приеме за „мислене“.

Уви, Нютон и Дарвин ни лишиха от тази приятна възможност.

Разликата в резултатите от работата на мозъците на трите хиляди интелектуалци и на останалата част от човечеството е поразителна.

Различието е толкова радикално, сякаш става дума за същества от различни светове.

Тук с досаден глас трябва да припомним един прост закон на биологията.

Той гласи, че всяко извънредно свойство е „родово–характерно“ само в случай, че е присъщо на поне 95% от цялата популация.

При homo със сигурност не са 95%. И дори не е 1%.

А три милиардни от този „един процент“.

С други думи – способността за мислене не може да се счита за обща черта на рода.

Нека отбележим:

Ако полярните крачки имат извънредни бионавигационни възможности, всяка от тях ще намери пътя от Арктика до Антарктика.

Всички, без изключение, подковоноси притежават ехолокация, а всяка пръстеновидна боа има инфрачервено зрение.

Ако мисленето беше редовна функция на рода homo, тогава мозъкът на папуаса и мозъкът на Галилей биха работили с приблизително еднакви резултати. Както го прави (например) черният дроб, независимо от това в чие тяло се намира.

Ако има свойство, то се разпространява в пълна степен върху всички индивиди от рода.

Например, при светулките луцеферинът и луциферазата се произвеждат еднакво. Следователно, при всички задните им части светят еднакво ярко.

Но при рода homo, при пълна идентичност на електрохимичните процеси в мозъка, „задните части светят“ не при всички.

А само при три милиардни от един процент.

Но!

В нашия мозъчен вернисаж (с площ 600 кв. км) съотношението на мислещи и неспособните да мислят, не е все още най-пикантният факт.

Много по-интересно е, че физиологичните потенциали на мозъчните полукълба са абсолютно идентични при всичките 100 милиарда индивиди от човешкия род.

Да.

Гениалността няма никаква биологична основа.

Мозъкът на Сеченов или на Ламетри няма принципни разлики от мозъка на таксиметров шофьор или на вакханка.

Повтарям: невронната работа при всички homo има абсолютно еднаква химия и механика.

А анатомичните параметри на мозъчните извивки и вентрикулите варират малко от индивид до индивид, но това няма никакво значение.

Разбира се, размерите на мозъчните полукълба се различават. Но и това не влияе върху качеството на продукта.

Нищо удивително.

Дългите долни гащи, идентични по фасон и материал, също могат да се различават по размери. При което 46-ти размер не е по-топъл от 50-ти размер.

Мозъкът е стандартен продукт на еволюцията. Той винаги се изгражда по единни анатомични и хистологични модели.

Иначе не може да бъде.

Защото всяко отклонение от стандарта носи риск от уродство и гибел на организма. Тук няма място за шеги. Няма място за експерименти и модулации.

Стотици хиляди години не случайно са изваяли идеалната стандартност на човешкия мозък. Всякакви грешки тук могат да доведат до внезапно връщане на опашката. Или на циклопията.

Молекулярно-клетъчното сглобяване на мозъка се извършва винаги шаблонно. За невронната маса, както за глията и други малки детайли, се използва строго типична, изпробвана суровина.

Да, в генома постоянно тиктакат малки мутации. Разбира се, те могат да изведат мозъка извън стандартите. Но само в посока на патологията. И неговият притежател ще живее само няколко дни след раждането. Няма да успее сключи брак. Аномалията няма да се закрепи.

Ще отбележим, че ролята на генетичните мутации е прекомерно раздута от ентусиастите на тази тема.

В действителност еволюцията пренебрегва откровено най-насъщните нужди на човека и не внася никакви поправки в неговата конструкция.

Ще напомня, че когато е необходимо, тя лесно отглежда немислими гребени и двойни пениси. Осигурява всякакво количество очи, ехолокация и геомагнетизъм.

Еволюцията обича и умее да бъде артистична. Трябва да оценим и нейната услужливост, нейната готовност да поправи всяка своя грешка.

Например.

Наблюдава се замърсяване на задните части с фекалии? Дразнене и сърбеж? Облаци от мухи?

Никакви проблеми.

Тук веднага се извършва модулация на генома и опашката на животното придобива качествата на пропелер, който разпръсква фекалните маси право в лицата на „жирафите и щраусите“.

А склонният към диария хипопотам се избавя завинаги от мръсотията на своята задница.

Тази новост се извърши лесно и непринудено.

Ще припомня, че когато китът реши да се гмурка по-надълбоко и да стои под водата по-дълго, веднага започна пълна модернизация на неговото кръвообращение. Тя е проведена качествено и в срок. При това по първа заявка на кита.

А нуждите на човека от промени в организма еволюцията упорито игнорира. Макар че, за да се намали уязвимостта на вида, са необходими само няколко прости мутации.

Но!

Въпреки цялата суматоха в своите гени, homo изобщо не дочаква нито безболезнени раждания, нито регенерация на зъбите, нито преместване на уретера по-далече от простатата.

А за такива подаръци като биосинтез на витамин С, човекът не трябва дори да мечтае. Както и за опашка пропелер.

Малките подаяния като „поносимост към млякото“, „адаптация към високите планини“ или изсветляване на кожата не могат да се вземат предвид.

Тези бонуси са нищожни в сравнение с откровените дефекти, допуснати при създаването на човека. Хитрите мутации се правят, че не забелязват брака.

През цялото време на съществуването на homo от конвейера на цереброгенезата са слезли 100 милиарда комплекта мозъчни полукълба.

Този продукт се доставя винаги на потребителя само в стандартна костна опаковка, без която неговото функциониране е невъзможно.

Самата опаковка е преминала през серия симпатични, но не принципни обновления на своя дизайн: хлътнали скули и дъги над веждите, но и изпъкнала брадичката.

Всеки ден се щамповат още около 350 хиляди нови мозъци, а 150 хиляди отработени прекратяват своята електрохимична активност.

След като изслушат погребалния марш на Шопен, те, чрез разлагане, отиват за молекулярно разглобяване. Оттам се връщат в общата база на елементите, където трябва да бъдат освежени и насочени за продължаване на службата си в състава на други форми на живот.

Технологията, както виждаме, е усъвършенствана за взаимно удоволствие както на мимолетната биоценоза, така и на фундаменталната материя.

Да се направи от 100 милиона мозъка един някак си „особен“ мозък няма смисъл и никой не го прави. Към конвейера на цереброгенезата „чужденци с крилца“ не се допускат.

А най-вече никой не го и иска.

Случайно възникване на уникални свойства е невъзможно. Външно влияние – също.

Гениалността не е все пак трипер, за да се хване случайно по време на пещерното блудство. А и нямало от кого да се хване.

Така че еволюционната история на мозъка напълно убива вероятността за наличие на каквато и да е „гениалност“ като вродено свойство.

Ще припомня, че основната и фундаментална роля на мозъка е да осигурява физиологичните и рефлексивните нужди на организма.

Разсъдъкът и мисленето са дълбоко вторични, случайни неща, без които мозъкът на човека прекрасно се е справял милиони години, а в случай на ново подивяване на вида, лесно ще се справи и в бъдеще.

Отделянето на пот или образуването на кръв са били, са и ще бъдат неизмеримо по-важни за организма от възможността да се коригират таблиците на Коперник.

Ако съществуваше някакъв особен, „висш сорт“ мозък, то на първо място това би се отразявало не в красиви рими и в дръзки открития, а в невероятно физиологично благополучие на неговия притежател.

Такъв мозък би управлявал процесите на организма много по-успешно, отколкото стандартният. Неговият носител нямаше да знае за повечето от болестите и проблемите.

Вероятно и „ехото“ на невронната работа, т. н. „умствена игра“, би била по-интересна от обичайната.

Но такива прецеденти няма.

И не се очакват.

Нещо повече.

Повечето знаменити създатели на интелект са предпочитали ранния гроб. А тези, които живели дълго – имали тежки здравословни разстройства.

Достатъчно е да си спомним само Дарвин, когото трипаносомозата не пускала от гърнето на повече от 10 метра.

Ако Дарвин не е достатъчен, имаме Фейнман с неговата онкология, Хокинг с количката и т. н.

Върху всички гении е поставено клеймото на носители на скромен типичен мозък, създаден някога за нуждите на древния мършояд, чийто живот нямал никаква стойност.

Ще напомня, че този мозък не е способен да реши самостоятелно дори простия проблем с хемороидите.

Накратко.

Биологичните шансове да станеш Декарт, Галей или Мария Кюри са абсолютно равни за всички homo.

Съответно, съотношението на празните мозъци и на гениите би могло да бъде съвсем различно.

Нашето камионче би трябвало да бъде натоварено с мозъчните полукълба на единичните глупаци, а цялото останало пространство да бъде запълнено с мозъците на тези, които яростно и успешно са създавали интелект.

Да, несъмнено, това щеше да бъде различен свят.

В него щеше да бъде любопитно да се живее.

Но не се получило.

Земята, каквато си била, така и си останала планета на глупците.

(Следва)

събота, декември 21, 2024

ЧОВЕКЪТ С ДУПКА В ГЛАВАТА

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВЕЛ: Microsoft Copilot

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Какво е да преживееш пряко попадение на куршум от мускет в главата? Разбира се, ужас: главата след това ще боли и ще мъчи собственика си десетилетия наред. Американският войник Джейкъб Милър (Jacob C. Miller) получил куршум в челото, оживял въпреки изглеждащата стопроцентово възможност да умре и до края на живота си разказвал историята откъде има такава ужасна дупка в главата.

По време на Гражданската война в САЩ Джейкъб Милър (4 август 1840 г. – 13 януари 1917 г.) бил редник от рота K на 9-ти пехотен полк на Индиана. Той бил ранен в главата близо до Брок Фийлд в битката при Чикамога сутринта на 19 септември 1863 година. Куршумът попаднал в черепа на 23-годишния Милър и заседнал в него, само на милиметър от мозъка. За участието в това сражение и раняването, той получил медала на Великата армия на Републиката, братска организация, създадена след войната за ветераните от Съюза.

Историята е поразителна и е най-добре да се чуе от първа ръка. Разказът на Джейкъб Милър за битката е публикуван във вестник „The Joliet Daily News“ през 1911 година:

„Когато дойдох в съзнание, след известно време открих, че се намирам в тила на конфедератите. За да не попадна в плен, реших да се опитам да обиколя фронтовата линия и да се върна на своята страна. Застанах на колене, използвайки пистолета си като патерица. Първо се отдалечих на известно разстояние от мястото на битката, след което започнах да се движа успоредно на фронта. Предполагам, че съм бил толкова окървавен, че тези, които срещах, дори не забелязваха, че съм янки (дори нашият майор, мой бивш капитан, не ме позна, когато го срещнах след преминаването на нашата страна).

Страдах от раната дълги девет месеца, след което получих отпуск и се прибрах в Логанспорт, където получих дългоочакваната лекарска помощ. Хирурзите Фич и Колман оперираха раната ми и извадиха куршума. Няколко дни след операцията се върнах в болницата в Мадисън и останах там до края на службата си, тоест до 17 септември 1864 година. Седемнадесет години след като бях ранен, от раната ми изпадна останало парче от куршума, а още тридесет и една години по-късно — две парченца олово.

Някои питат как мога да описвам така подробно моето раняване и спасяване от бойното поле след толкова много години. Отговорът ми е следният: имам ежедневно напомняне за това — моята рана и вечното главоболие. То никога не престава, поне докато съм буден. Сцените от онази битка са запечатани в мозъка ми като гравюра върху стомана. Написах това не за да се оплаквам или да обвинявам някого за нещастията си и страданията си през всички тези години. Правителството се отнесе добре с мене и ми отпусна пенсия в размер на 40 долара на месец.”

Битката при Чикамога

Както виждате, раната спасила парадоксално живота на Джейкъб Милър: окървавен, той бил сметнат за свой сред редиците на конфедератите, движещи се покрай фронтовата линия. Въпреки травмата, която го мъчела цял живот и го направила сляп с едното око, той живял 77 години и починал тихо в дома си в Индиана.

петък, декември 20, 2024

ИГНАЖДЕН

„Замъчи се Божа майка

от Игнажден до Коледа...“ (Народна песен)

Така наричат този празник сред народа. Най-известен в него е поганският (езическият) обичай Полазване: какъвто човек влезе първи на този ден в къщата, такава ще е тази къща цяла година; богат човек – богата, беден човек – мизерна, смирен човек – смирена, кибритлия човек – свекървата и снахите ще си издерат очите...

В някои краища на България на този ден изобщо не дават да се работи.

А аз обичам много точно такива празници.

За църквата обаче празникът е с по-дълго заглавие: „Предпразненство на Рождество Христово. Св. свщмчк Игнатий Богоносец. Св. Йоан Кронщадски“. (Църковен календар за 2024 година)

Свети Игнатий е ясен: един от Апостолските мъже, трети (след Петър) ръководител на Антиохийската църква и го изяли лъвовете на арената на Циркус максимус по времето на император Траян.

Чий обаче го търси тук руският светец Йоан Кронщадский, само Бог (или Дяволът) знае.

За него Александр Невзоров пише следното:

„Православните християни смятат например за мерило на добросърдечие и благодатност някой си Иван Сергиев, чийто църковен псевдоним е Йоан Кронщадский. Да видим с какво се е отличил той и с какво се е запомнил. А се е запомнил с това, че през 1908 година, когато Лев Николаевич Толстой се разболял тежко и за него се безпокояла цяла Русия, Йоан Кронщадский се молел за смъртта на престарелия писател, призовавайки своя бог да го убие. В дневника си от 1908 година Йоан Кронщадский записва своята молба: „Не му давай да доживее до празника. Вземи го от земята – този зловонен труп, овонял с гордостта си цялата земя. Амин“ – и така нататък“. (Ал. Невзоров, „Уроци по атеизъм. № 39. Християнската злоба“)

Но да ги оставим светците на мира, да си блъска главата църквата с тях.

А иначе казват, че на Игнажден трябва да се постави коледната елха.

Ние котка тази година нямаме, така че поставихме безстрашно нашата коледна елхичка...