“ЧЕРНИЯТ ОБЕЛИСК” - НАЙ-ДОБРИЯТ РОМАН НА РЕМАРК

ИЗТОЧНИК: DISGUSTING MEN

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Мрачен хумор, продажба на надгробни паметници и Германия, побъркваща се бавно от бедност.

Роденият през 1898 г. Ерих Мария Ремарк, както и много негови съвременници, е осакатен от Първата световна война. В неговия случай - не буквално: в окопите на онзи Западен фронт, където не може да се очаква нищо ново, Ремарк се намира само месец и половина през 1917 година. Ранен, той прекарва останалата част от военните действия по болници, но успява да види достатъчно, за да намрази за цял живот войната, а като се върне у дома, да се замисли: как тези, които са убивали и гнили в окопите за едното нищо, ще живеят по-нататък?

Класическият Ремарк

Именно за поколението германци, притиснато между двете световни войни, Ремарк пише почти през целия си живот. Калта, кръвта и безсмислието на Първата световна той описва непосредствено десет години след нея в книгата си “На Западния фронт нищо ново”. По нататък, в “Обратният път”, разказва как сломените от войната хора се връщат у дома и се оказва, че не са нужни на Германия, а самите те не разбират как трябва да живеят в предизвикателно пошлия свят, който не е научил нищо ново.

По-нататък следват нови романи, неизменно с железен сюжет, но в общи линии приличащи си един на друг. Във всичките се подвизават герои, рожби на “изгубеното поколение”, мрачно побъркващи се от разиграващия се наоколо ад (на власт идват нацистите и Европа се движи към нова месомелачка). Неизменно присъстват красиви, уморено-нежни жени, по правило неизлечимо болни - вдъхновени от едно любовно увлечение на Ремарк. Всички водят леко надути разговори за любовта и смисъла на живота, загиват или оцеляват, но задължително пушат и пият много, особено любимия на автора калвадос.

Получава се, от една страна, трагично, а от друга - бохемско. Затова книгите на Ремарк са идеално четиво за юношеска възраст, когато човек започва току-що да се запознава и с печалните парадокси на битието, и с алкохола и цигарите (употребявани по принцип тайно от родителите). Наистина, с времето, когато читателският опит нарасне, разбираш неизбежно, че фрази като “любовта озарява с дъгата на мечтите сивото небе на всекидневието” (от “Триумфалната арка”) не могат да направят никакво впечатление на човек, който е минал шестнадесет години.

С какво “Черният обелиск” се отличава от другите романи на Ремарк?

Не ме разбирайте грешно: аз и досега обичам Ремарк. Той може да е понякога патетичен, понякога - да повтаря своите мотиви. Но както и да погледнем, Ремарк съчетава умело завладяващия сюжет с идеята, а хуманизма със скептицизма. При това обръща внимание на обикновените хора, които виждат как старата Европа, разцепена от Първата световна война, ражда нещо ново и чудовищно. Именно за това разказва “Черният обелист” - най-силната книга на Ремарк според мене.

Романът е написан през 1956 година, когато авторът е към шестдесетгодишен и живее в емиграция. Минала е Втората световна война, отдавана е победен Хитлер и на този фон, отдръпвайки се за малко от ужаса на 30-те и 40-те години, Ремарк се връща мислено в своята младост, в Германия по времето между двете войни. Тогава той е на малко повече от двадесет години и се изхранва със случайни доходи - ту е счетоводител, ту учител... случило му се даже да продава надгробни паметници и да свири на орган за душевноболни. С това се занимава и Лудвиг Бодмер, главният герой в “Черният обелиск”.

Действието се развива в малкото немско градче Верденбрюк, първообраз на което е Оснабрюк, родният град на автора. Лудвиг, заедно с армейския си приятел Георг и неговия непреодолимо глупав брат Хенрих, работи във фирма, снабдяваща роднините на починалите с паметници, кръстове и други подобни надгробни украшения. Черният обелиск от заглавието е едно никому ненужно солидно съоръжение, за което приятелите отдавна са се примирили, че ще го продадат.

Подобно занимание не е само по себе си весело, а на това отгоре и положението в страната е отчайващо лошо. Инфлацията бележи връх, курсът на долара с всеки ден постига нови рекорди. Това, което вчера е било пари, на другия ден се превръща в хартия. Честните бюргери от XIX век, неразбиращи как е възможно подобно нещо, се разоряват един след друг и току слагат край на живота си. Оцеляват и процъфтяват само хитрите предприемачи, които са придобили навреме ценни книжа и недвижими имоти. Но главните герои не са от тях: те по-скоро са неуспешни търговци, които всеки ден се блъскат отчаяно, за да останат на повърхността. И ако практичният четиридесетгодишен Георг се отнася към всичко философски, двадесет и петгодишният главен герой, поет по душа, постоянно се впуска в мрачни разсъждения:

”Ако се съди по скръбните вести, човек е напълно съвършен. В тях има само отлични бащи, безупречни съпрузи, примерни деца, безкористни, пожертвувателни майки, оплаквани от цялото семейство дядовци и баби, търговци, в сравнение с които Франциск Асизки трябва да е бил необуздан егоист, генерали, които се разтапят от доброта, човечни прокурори, оръжейни фабриканти, които са едва ли не светци - с две думи, ако се вярва на скръбните вести, земята е била обитавана от цяла орда ангели без крила”.

Безумни, пияни, мъртви

Всяка неделя Лудвиг свири на орган в църквата към психиатричната клиника, където среща една прекрасна девойка с шизофрения и множественост на личността - Изабела, която го мисли за свой възлюбен. Изабела разсъждава, меко казано, странно: страхува се, че огледалата ще ѝ откраднат душата, и вярва, че предметите изчезват, когато не ги вижда.

Но след общуването с хитри спекуланти, кръвожадни патриоти, патетични поети и пресметливи вдовици, които искат от него мавзолеи, главният герой не може да се откъсне от мисълта, че Изабела е най-нормалният човек във Верденбрюк и постепенно се влюбва в нея. Паралелно, между другото, той върти любовни романи и с други девици, с променлив успех:

”Притисната в лапите на една облечена маймуна, моята приятелка Ерна се промъква вдясно през танцуващото множество. Тя не ме вижда; но аз още отдалеч съзирам червените ѝ коси. Увиснала е безсрамно на рамото на един младеж — типичен гешефтар. Седя неподвижен, но имам чувството, че съм погълнал ръчна бомба. Тук танцува тя, гадината, на която са посветени десет стихотворения от моята още неиздадена стихосбирка „Пепел и звезди“, а мене от една седмица ме лъготи, че ѝ забранили да излиза поради някакво малко мозъчно сътресение.

Това е всъщност “Черният обелиск” - разсъжденията за живота и любовта тук, повече от всякъде на друго място у Ремарк, са подправени с ирония и затова не изглеждат толкова претоварени: най-високопарните думи са дадени на Изабела като девойка, която не е съвсем от този свят. Всички останали, без може би неспокойния Лудвиг, са много рационални:

— Курт — заговарям го аз. — Ако можеше тозчас да ти се изпълни едно желание, какво щеше да си пожелаеш?

— Хиляда долара — отвръща той, без да се замисля, и изтръгва един оглушителен акорд от китарата си.

— Пфу, дявол да го вземе! Мислех те за идеалист.

— Идеалист съм. Затова си пожелавам хиляда долара. Няма нужда да си пожелавам идеализъм. От него имам в изобилие. Липсват ми пари.

Още, поради бизнеса на героите, в романа цари постоянно атмосфера на леко зловещо веселие: всички, както е традиционно у Ремарк, пият много, един заспива в ковчег, пиян фелдфебел препикава методично всяка нощ черния обелиск, на Лудвиг му се налага да гони двойките, които се чифтосват върху надгробните плочи... изобщо, наоколо е пълен хаос. Никой не разбира добре накъде се движат нещата - инфлацията е все по-бясна във времето - и всеки живее като за последно.

Но Ремарк няма да бъде Ремарк, ако не напомни какво ще става по-нататък. Една от най-силните сцени в “Черният обелиск” е, когато главният герой вижда демонстрацията на военните инвалиди: без ръце, без крака, слепи и осакатени, бедни и забравени от всички, с пенсии, изядени от инфлацията. Те вървят на мълчалив протест през центъра на града и се насочват към църквата, където ги чакат националсоциалистите с плакат “Адолф Хитлер ще ви помогне!”.

Да, “Черният обелиск” е най-добрата книга на Ремарк именно защото в нея авторът намира най-сетне идеалните инградиенти за своя коктейл. Тежкото усещане за неизбежността на войната и смъртта - миналата и бъдещата - е смекчено от нежна носталгия по младите години, които си спомня един вече възрастен човек. Философстването е поднесено леко, със соса на лютивия хумор, на места кипващ до злъч. Картините на нацизма, който се заражда от непреходната глупост и реваншизма, се нюансират от лиричните, нежните сцени с Изабела. Всичко е с мярка, където е нужно - трогателно, където е нужно - смешно, а някъде - просто непоносимо. И над всичко това като няма укор се изправя черният обелиск, толкова абсурден и не на мястото си като Лудвиг Бодмер, а и всичките герои в тази прекрасна книга.

Автор: Егор Воробьов

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / Т. КОВАЧОВ ДО П. ХИТОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 386

Т. Ковачов до П. Хитов

Почитаеми мой господин П.

Желая ви благополучно в здравето и добри успехи.

Не съм сигурен дали сте готови за панаира, че след една седмица да ви изпратя малко пари. Янко не зная къде е, но от Сома ще ви извадя борча и аз, колкото се улесня, дали ще ви получа след една седмица в града ви, понеже още се съмняват твърде много за панаира... и са умислени зле.

Нямам още никакво известие от Левски.

Приемете братската ми целувка и искрено поздравление, на което ожидавам сладкия ви отговор и на второ писъмце. [1]

Аазис достунуз Ходжа ефенди

Н.Б.II.А., п. 67. № 9091

Арх. т. I, № 19, стр. 334

БЕЛЕЖКИ

1. Писмото е без дата, отнася се към втората половина на месец юни 1869 г.

(Следва)

РЪКОПЛЯСКАНИЯТА СЕ ОТЛАГАТ

ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ЧЕТВЪРТИ / ЗАБАВА ЧЕТВЪРТА / „СЕДЕМТЕ ПАРЧЕТА СЛАНИНА“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ, ДВАМАТА БРАТЯ, ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ

СЕДЕМТЕ ПАРЧЕТА СЛАНИНА

(LE SETTE COTENELLE)

Четвърта забава от четвъртия ден

БЕДНА СТАРИЦА БИЕ ЛАКОМАТА СИ ДЪЩЕРЯ, ЧЕ Е ИЗЯЛА СЕДЕМ ПАРЧЕТА СЛАНИНА; ЕДИН ТЪРГОВЕЦ, КАТО ПИТА КАКВА Е ПРИЧИНАТА ЗА НАКАЗАНИЕТО И ЧУВА, ЧЕ ДЕВОЙКАТА ВРЕДИ МНОГО НА ЗДРАВЕТО СИ, Я ВЗЕМА ЗА ЖЕНА. ТЯ ОБАЧЕ НЕ ИСКА ДА РАБОТИ. КАТО СЕ ВРЪЩА ОТ ПЪТУВАНЕ, СЪПРУГЪТ Ѝ ОТКРИВА ВКЪЩИ ЦЯЛ ЛЕНЕН ПЛАТ, ИЗТЪКАНО С ПОМОЩТА НА ФЕИТЕ, И, ОТНОВО ИЗМАМЕН ОТ ЖЕНА СИ, ОБЕЩАВА ПОВЕЧЕ НИКОГА ДА НЕ Я КАРА ДА РАБОТИ, ЗА ДА НЕ БОЛЕДУВА.

Всички благославяли устата на Менека, която разказала приказката за омагьосаните крале толкова изкусно, че някогашните събития сякаш оживели пред очите на слушателите; и това събудило ревността на Тола, която била готова да излезе от кожата си, само и само да достигне висотата на Менека. И ето, като се изкашляла, тя започнала:

- Няма поговорка, която да не казва половината или всичко [1]. И този, който е казал: “лицето криво, а съдбата права”, е знаел как е уреден светът и вероятно е чел историята на Антуоно и Пармиеро [2]:

“Антуоно, птицата небесна

ще хванеш лесно в храстите завряна”.

Защото опитът показва, че нашият живот е пряко изображение на блажената страна, в която колкото повече ореш, толкова повече са ти скъсани гащите [3], в която дебелее този, който не прави нищо, а само отваря уста, за да му падне сама хапката вътре. И няма защо да се съмняваме, че педалът на Фортуна [4] и нейните трофеи попадат на вонящи корабчета, а не на красиви, обилно смазани галери [5] и това, което ще чуете сега, е потвърждение на моите думи.

Живяла някога една бедна старица, която освен вретено не била държала нищо друго в ръце от самото си раждане, но и от това нямала нужда, защото не предяла, не тъчала, а точела дълги слюнки пред хората на улицата, ходейки от врата на врата да проси милостиня. Както обикновено става, “там ще поплачеш, там ще излъжеш и пак ще оцелееш”; та ето - проглушила тя слуха на жените, от тези, които имат добро сърце под ребрата и слаби врати на мазето, че непременно трябва да нахрани по-обилно единствената си дъщеря, която е болна, немощна и кльощава. С една дума, така или иначе, ходила и измъкнала от добрите хора седем парчета сланина. Понесла ги към къщи, а по пътя начупила наръч съчки и като стигнала, накарала дъщеря си да напали огън и да приготви сланината, докато тя мине през съседите си градинари и изпроси нещо зелено за обяда.

Сапорита, дъщеря ѝ, взела едно от парчетата сланина, опърлила му кожата, сложила го в тенджерата и започнало да го вари. Сланината кипи в тенджерата, а в гърлото на девойката сякаш котки драскат, защото миризмата, която плъзнала по цялата къща, завързала смъртен бой с нейния апетит и започнала да изпраща допитвания до банката на стомаха ѝ. Известно време тя се противяла на натиска, но скоро, очарована от аромата, който идвал от тенджерата, пришпорвана от природната лакомия и притисната до стената от глада, който я ръфал като куче, решила да опита едно малко късче, което намерила за толкова вкусно, че си казала: “Който се страхува, да стане полицай! [6] Щом съм жива днес, трябва да си хапна, умра ли утре, няма как да стане. А случи ли се нещо, имам на гърба си доста кожа - да се разплатя за свинската!”

Като казала това, тя се заела с първото парче сланина; след това, чувствайки, че стомахът ѝ се стяга все по-силно, посегнала към второто, към третото и така тихичко, едно след друго, изяла всичките седем парчета.

Когато работата била вече свършена, Сапорита се замислила за последствията и започнала да си представя как седемте парчета сланина ще ѝ заседнат на гърлото, когато се върне майка ѝ. И намислила как да поправи нещата: взела една стара обувка, разрязала подметката на седем парчета и ги сложила в тенджерата.

И ето че майка ѝ се върнала, носейки в полата си една зелка, нарязала на дребно всичко, за да не пропадне нито едно парченце, сложила нарязаното във врящата вода, добавила мазнина, която ѝ дал кочияшът от запасите за смазване на каретата, разпънала парче плат върху разсъхналия се сандък, извадила от торбата си две парчета корав хляб и като го разтрошила, прибавила и него в тенджерата.

Но когато започнала да се храни, майка ѝ скоро разбрала, че зъбите ѝ не са като на обущар и че парчетата сланина, както става в “Метаморфозите” на Овидий, са се превърнали в биволска кожа. Тя се обърнала към дъщеря си и казала: “Какво си направила, свиньо проклета? Какви боклуци си наслагала в яденето? Смяташ стомаха ми за стара обувка, та си решила да му сложиш подметка? Веднага си признай, иначе ще съжаляваш, че си се родила; нито една кост няма да оставя по тебе здрава!”

Сапорита се опитвала да се отбранява, но понеже майка ѝ настъпвала все по-силно, хвърлила вината върху парата от тенджерата, която до такава степен замъглила очите ѝ, че допуснала непростима грешка. Тогава старицата, след като обядът ѝ бил окончателно провален, хванала метлата и започнала да налага дъщеря си от всички страни, все едно я върти на струг, като седем пъти започвала и спирала от умора, а след това с нови сили се залавяла да удря където ѝ попадне.

На воплите на девойката притичал в къщата един търговец, който случайно минавал оттам. Като видял ожесточението на старицата, той измъкнал метлата от ръцете ѝ и извикал: “Какво е направила нещастната девойка, че смяташ да я убиеш? Какво искаш - да я накажеш или да ѝ извадиш душата? Не те ли е срам да я измъчваш така?” “Ти не знаеш какви ги върши - отвърнала досетливата старица. - Тази безсрамница, макар че вижда моята нищета, не ме почита като майка изобщо; иска да ме разори за лекари и за лекарства. Казвам ѝ: днес е горещо, не работи много, за да не се разболееш, няма да мога да се грижа за тебе. А тя, упоритата, прави всичко напук на майка си - работи и работи като обезумяла и не иска да спре, докато не напреде седем вретена. А не мисли, че ако ѝ изскочи на сърцето пришка, ще легне за няколко месеца в леглото”.

Търговецът, като чул тези думи, решил, че девойката ще стане добра фея в неговата къща, и казал на старицата: “Спри се, аз ще избавя дома ти от тази напаст. Ще взема дъщеря ти за жена и ще я отведа при мене, където ще живее като принцеса! Защото аз, по милостта на Небето, имам кокошки, храня прасе, развъждам гълъби и у дома е съвсем тясно от многото неща вътре! Тъй като - да бъда благословен отгоре и зло око да ме подмине - имам там бъчви с пшеница, сандъци с брашно, делви с масло, гърнета с мас, парчета сланина, лавиците пращят от съдове, дървата са подредени на цепеници, въглищата са на купчини, а пълен шкаф с бельо и съпружеското ложе чакат; освен това от наеми и ренти живея като господар и на скорошния панаир ще вложа петдесет дуката, та ако ми провърви, ще стана истински богаташ”.

Виждайки какъв късмет се излял върху нея като дъжд, когато най-малко очаквала, старицата хванала за ръка Сапорита, приближила се до търговеца и казала, както е прието в Неапол: “Вземи я, тя е твоя от тази минута за много години; бъдете здрави и да имате добро потомство!”

Търговецът прегърнал Сапорита и я завел вкъщи, като зачакал с нетърпение деня на панаира, за да отиде там по търговски дела. А когато дошъл понеделник, станал прано сутринта, отишъл на мястото, където се събирали селянките, купил осемдесет къдели лен, откарал ги у дома и ги връчил на Сапорита със следните думи: “Сега преди колкото ти душа иска, в този дом няма такава злобна глупачка като майка ти - ти ѝ предеш пълни вретена, а тя ти троши ребрата! Затова пък аз за всяка една десета част от всяко вретено десет пъти ще те целуна, а за всяка изпредена къделя - сърцето си ще дам! Работи с най-голямо удоволствие! А като се върна от панаира, ще ми дадеш преждата и ще те накарам да ми ушиеш риза с червени ръкави, по краищата с кантове от зелено кадифе!” “Хайде, изчезвай по-скоро - процедила тихо, през зъби, Сапорита. - Ей сега ще напреда всичко. Ама ще има да вземаш. И ако чакаш, че ще ти шия ризи, по-добре не изхвърляй вехтата, че сигурно ще ти потрябва. Намерил на кого да го каже. Да не съм пила от черна коза мляко, че да изпреда толкова лен за двадесет дена? Дано потъне корабът, който те доведе в нашата страна! Върви, много дни има, а ще намериш вкъщи прежда, когато си видиш ушите!”

И така, мъжът ѝ заминал; а тя, колкото лакома, толкова и мързелива, не мислела за нищо друго, само вземала всеки ден от килера по една кесия брашно и една бутилка масло, печала сладки дзеполи и препърлени пици и от сутрин до вечер ту мелела със зъби като мишка, ту страдала от диария като малко прасенце.

Но дошъл денят да се връща мъжът ѝ и Сапорита започнал да я хваща запек, представяйки си гръмотевиците и мълниите, които ще се разразят над нея, когато търговецът види лена непокътнат, а сандъците и гърнетата празни. И ето че взела един дълъг прът, намотала на него четири парчета недарачен лен, надянала на горния край една кратуна, привързала пръта към перилата на терасата, и започнала да върти едно огромно вретено от терасата до земята, като вместо чинийка с вода поставила голяма тенджера с отвара от макарони [7].

И докато предяла нишки, тънки като корабни въжета, пръскайки при всяко потапяне на пръстите си във водата минувачите, както се прави в дните на карнавал, минали оттам по улицата три феи, които, виждайки абсурдната сцена, така се разсмели, че едва не се пукнали от смях. И като награда за отличното забавление се отблагодарили на Сапорита със следния вълшебен дар: всичкият лен в къщата се оказал не само изпреден, но и изтъкан, и избелен. Това станало мигновено, като с един жест на ръката; и Сапорита плувала в мазнината на радостта, виждайки какъв дъжд от дарове на Фортуна се е излял върху нея от Небесата.

А за да не последва ново засушаване от страна на мъжа ѝ, тя легнала в леглото, като насипала под чаршафа порядъчно количество орехи. Когато търговецът влязъл в дома си, Сапорита започнала да охка, обръщайки се от една страна на друга, и орехите така пукали под тялото ѝ, че все едно пукат костите ѝ. И когато мъжът ѝ попитал как се чувства, Сапорита отвърнала с жалостно-прежалостно гласче: “По-зле не може да бъде, мъжо; една костица не ми остана здрава. Ти да не мислеше, че това е шега, че да изпредеш осемдесет кадели лен за двадесет дена, а и плат да изтъчеш, е като за овцете наръч трева да наскубеш? Не ме доближавай, мъжо, не ме докосвай, остави ме на мира; не си платил за мене на майка ми; имаш щастие, че тя така сглупи, като ме даде на тебе. Внимавай, че ако умра, няма да ти роди друга. И повече не смей да ме награждаваш с такава безумна работа, защото не искам да намотавам твоя лен така, че да размотая до край нишката на живота си!”

И мъжът ѝ, като я милвал нежно, казал така: “Остани жива и здрава, жено, защото тъкачният стан на твоята любов ми е по-скъп от всичките платове на света! Сега разбрах колко права е била майката ти, която те наказваше за тежкия труд, виждайки, че си губиш здравето. Но бъди спокойна, скъпа; няма окото си да пожаля, само и само да те излекувам. Почакай, мигом ще доведа лекар!” И с тези думи изтичал да вика месер Катруополо.

В същото време Сапорита изяла орехите и изхвърлила черупките през прозореца. Лекарят дошъл, пипнал ѝ пулса, погледнал ѝ лицето, проверил ѝ урината, подушил нощното гърне и, като се посъветвал с Хипократ и Гален, казал, че болестта ѝ се състои в прекомерна кръв и недостиг на труд. Търговецът решил, че лекарят говори глупости, и като му дал един карлин, го изпратил да си върви; а когато поискал да потърси друг лекар, Сапорита казала, че няма повече нужда, защото от един само поглед на любимия всичките болки ѝ минали. И тогава съпругът ѝ, прегръщайки я страстно, обещал, че отсега нататък ще живее, без да се труди изобщо, защото не се сади на една земя и лозе, и зеле, и няма случай

и бъчвата да е пълна, и слугинята да е пияна.

1. В оригинала: “Non se dice mutto che non sia miezo o tutto”; което ще рече, че всяка поговорка е измислена и се употребява не напразно, а може да има и не един смисъл.

2. Герои от неаполитанския народен фарс, текстове от който влизали в състава на популярни издания.

3. Става дума за Paese di Cuccagna, Страната на изобилието - в италианския фолклор и популярната сатирична литература: гротесково изображение на несправедливостите и абсурдните явления в обществения живот.

4. С който върти своето колело.

5. Обилно смазаната галера означава трудолюбив и усърден в науките човек; маслото (подразбира се масло за лампа) е метонимия на нощното бдене над книгите.

6. Неаполитанска поговорка, която Базиле споменава нееднократно и чийто смисъл е: “Смелият няма да се уплаши и ще открадне, а полицейски служители стават страхливците”.

7. По време на предене предачката мокрела нишката с вода или със слюнка.

(Следва)

ДО ВСЕКИ СРЕЩУ БОРИСОВ

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1972 г. / ИКОНОМИКА / ДЖОН ХИКС

Джон Хикс (John Hicks)

8 април 1904 г. – 20 май 1989 г.

Нобелова награда за икономика (заедно с Кенет Ароу)

(За новаторския принос към общата теория за икономическото равновесие и теорията за благосъстоянието.)

Английският икономист Джон Ричард Хикс е роден в Уоруик, близо до Бърмингам. Баща му, Едеард Хикс, е журналист в местния вестник. Като получава математическа стипендия, от 1917 до 1922 г. Хикс учи в колежа “Клифтън”, а от 1922 до 1926 г. в колежа “Бейлиол”, Оксфорд. След като се занимава една година с математика в Оксфорд, той насочва интересите си към политиката, философията и особено икономиката. Академичните му характеристики говорят малко за бъдещите негови постижения и както самият Хикс признава по-късно, “завърших обучението си с второразрядна степен и без достатъчно знания за който и да е от изучаваните предмети”.

За щастие търсенето на икономисти е по-голямо от тяхното предлагане и през 1926 г. Хикс получава без всякакви пречки възможността да чете временно лекционен курс в Лондонското икономическо училище (ЛИУ). Специализирайки се отначало по икономика на труда, той скоро се ориентира към икономическата теория, в която математическите му способности се оказват доста ефективен инструмент. Скоро Хикс попада под влиянието на френския икономист от XIX в. Леон Валрас, създател на общата теория за равновесието, и на италианския икономист от XIX в. Вилфредо Парето, родоначалник на икономиката на благосъстоянието. Изследванията на Фридрих фон Ханек, който постъпва на работа в ЛИУ през 1931 г., и на Лайънъл Робинс запознават Хикс с проблемите на макроикономиката. Той остава в ЛИУ до 1935 г., когато заема щатно място в колежа “Гонвил енд Киз” в Кеймбридж. През същата година се жени за Урсула Уеб, която също е икономист; в продължение на много години съпрузите работят заедно, предимно върху проблемите на икономическата политика.

Първата книга на Хикс “Теория за работната заплата” (“The Theory of Wages”, 1932 г.) внася две фундаментални нововъведения в икономическия анализ. Първо, тя определя “еластичността на субстанцията” - показател, измерващ относителната лекота на замяна на един производствен фактор с друг. Ако еластичността е равна на нула, не е възможна никаква замяна. Ако се изразява с безкрайност, двата фактора са напълно взаимозаменяеми. Второ, книгата посочва, че факторът еластичност има пряко отношение към въпроса за разпределението на дохода и икономическия растеж. Марксистите обикновено се опират на това, че пестящият труд технически прогрес, характерен за съвременното индустриално стопанство, води до намаляване на дела на труда в националния доход. Но това предположение би било вярно само тогава, когато еластичността на субстанцията на труда и капитала е по-голяма или по-малка от единица. А в действителност делът на труда през последното столетие е повече или по-малко постоянен (така нареченият закон на Боули), което съответства на дълговременно значение на еластичността на субстанцията, равно на единица.

Между 1935 и 1938 г. Хикс пише своята най-значителна разработка “Стойност и капитал” (“Value and Capital”), която помага да се разреши основният конфликт между теорията за икономическия цикъл и теорията за общото равновесие. Публикувана през 1939 г., тя често се смята за по-ранна британска версия на “Основи на икономическия анализ” (“Foundations of Economic Analysis”) на Пол Самюелсън. В началните си глави книгата представя това, което днес наричаме ортодоксална теория за поведението на потребителите и производителите и последиците от това поведение. Хикс твърди, че променената цена на стоките оказва “субституционен” ефект, който винаги е негативен, и “доходен” ефект, който може да бъде както негативен, така и позитивен.

Книгата изгражда също така основа за следващи изследвания на “компенсационния принцип” при анализа на съотношението между разходите и резултатите. Политиката на свободна търговия например може да донесе полза на американските купувачи на японски автомобили, но да се превърне в загуба за работещите в автомобилната промишленост. След като изгодите за купувачите надвишават загубите на работниците, потребителите могат да ги компенсират (иначе казано - да им предадат част от своите доходи), като по такъв начин ползата се разпростира върху всички. Доларовите ползи се измерват с “потребителския излишък” (разликата между това, което потребителят е готов да плати за стоката и това, което фактически трябва да плати). Но Хикс признава, че в случая има определена двусмислица. Макар възгледите му за компенсационния принцип да са подложени по-късно на критика от страна на Самюелсън и други икономисти за това, че не се обръща внимание на проблемите на разпределението, полезността на този принцип като инструмент за анализ на съотношението “разход-резултат” е общопризната.

Друго нововъведение, внесено от книгата “Стойност и капитал” в икономическата теория, е новото отношение към динамичната стабилност в моделите на общото равновесие. В тази област Хикс се стреми да изясни условията, при които небалансираната икономическа система може да се върне в балансирано състояние. Макар че тези условия, както по-късно посочва Самюелсън, не са нито достатъчни, нито необходими за динамичната стабилност, тяхната ценност е доказана по-късно от изследванията на Джерард Дебрю и Кенет Ароу. Едно от ключовите понятия в динамичната концепция на Хикс - “временно равновесие” - се използва днес широко в теоретичната макроикономика. В общи линии влиянието на Хикс до голяма степен е свързано с методите му на анализ, например с използването на сравнителна статистика и на прилагането на динамичен анализ към проучването на икономическия растеж и търговския цикъл, отколкото с резултатите от този анализ.

В края на 30-те години е положено началото на кейнсианската революция и, увлечен от нея, както и много други икономисти, Хикс пише две рецензии за книгата на Кейнс “Обща теория на заетостта, лихвата и парите” (“The General Theory of Employment, Interest, and Money”). Едната от рецензиите е почти забравена днес, а другата - “Господин Кейнс и класиците” (“Mr. Keynes and the Classics”) - публикувана през 1937 г. в списание “Иконометрика” (“Econometrica”), оставя значителна следа. В нея Хикс представя своята знаменита диаграма “спестявания, капиталовложения - ликвидност, пари (СК-ЛП)”, включена по-късно практически във всички учебници по макроикономика. Кривата ЛП изразява всичките комбинации на националния доход и лихвения процент, които съответстват на ситуацията за равенство между търсенето на пари и предлагането на пари. Кривата СК показва всички комбинации на националния доход и лихвения процент, които съответстват на ситуацията на равенство между спестеното и инвестираното. Пресичането на двете криви показва точката, в която лихвеният процент и националният доход се намират в състояние на равновесие.

Теорията на Хикс за парите и отклоненията от кривата ЛП изпреварва съвременните, разработени по-късно от Джеймс Тоубин, теории за търсенето на пари, определено от портфейла ценни книжа и сделки. Хикс посочва също така, че самостоятелното увеличаване на правителствените разходи придвижва кривата СК вдясно, което означава увеличаване на националния доход. Нараства също така лихвеният процент, освен в тези случаи, когато кривата ЛП се оказва плоска (тези случаи са известни като кейнсиански “капан на ликвидността”). Смятайки, че “капанът на ликвидността” характеризира състоянието на паричните пазари по време на Голямата депресия през 30-те години, много кейнсианци настояват да се използва фискална политика за стимулиране на съвкупното търсене.

Няма да бъде преувеличено, ако кажем, че много неща в кейнсианската макроикономика през 50-те и 60-те години са само вариации на идеите на Хикс. През тези десетилетия споровете в областта на икономическата политика, при които се противопоставят монетарните на фискалните средства, често се водят в рамките на диаграмите СК-ЛП. В началото на 70-те години обаче диаграмите на Хикс се оказват предмет на нападки от страна на редица кейнсианци, сред които и Робърт Клоуър, един от някогашните студенти на Хикс. Опонентите на Хикс твърдят, че кривите СК-ЛП деформират по същество динамичната и лишена от равновесие природа на теорията на Кейнс със своя статичен и балансиран характер.

Но в действителност Хекс доказва в своята теория за търговския цикъл от 1950 г. динамичната природа на краткосрочното развитие, особено по отношение на определянето на размера на инвестициите. Диаграмата СК-ЛП, ако се прилага правилно, остава надежден инструмент. Историкът на стопанското развитие Питър Темин например я използва, за да докаже, че монетарните обяснения на причините за Голямата депресия в Съединените щати - рязко снижение на предлагането на пари - се опровергават от емпиричните свидетелства - данните за лихвените проценти и за националния доход.

От 1939 до 1946 г. Хикс е професор по икономика в Манчестърския университет. През 1946 г. е назначен за сътрудник в колежа “Нафилд” в Оксфорд, а през 1952 г. става професор по политическа икономия в Оксфорд и остава на тази длъжност до оставката си през 1965 г.

През 50-те и 60-те години Хикс не участва много в дискусиите за своя принос в теорията за общото равновесие и благосъстоянието. Вместо това той и жена му “започват да служат на приложната икономика”. Продължавайки работата, започната по време на Втората световна война, те изпълняват задължения като съветници на британското правителство по въпросите на данъчната политика. Двамата помагат също така на официалните кръгове на някои бивши членове на Британската общност на нациите, например Индия и Ямайка, за регулиране на икономическите проблеми, възникнали във връзка с получаването на независимост.

Хикс продължава да съдейства интензивно за развитието на икономическата теория, макар че много от това, което прави след “Стойност и капитал”, все още предстои да бъде включено изцяло в основния поток на икономическата мисъл. В книгата му от 1965 г. “Капитал и растеж” (“Capital and Growth”) се използва понятието сравнителна динамика за проучване на стабилния и оптимистичния път на развитие. В тази книга той въвежда концепцията за пазарите с “фиксирана цена” и “гъвкава цена”, разликите между които се оказват продуктивни в макроикономиката.

В “Теория за икономическата история” (“A Theory of Economic History”, 1969 г.) Хикс прилага своите теории към анализа на икономическата история, предлагайки с това нов възглед за икономическата действителност. Той обръща например внимание на последователността от събития, благодарение на които разпространението на новите технологии води към икономически растеж. Ученият развива тази идея в книгата “Капитал и време” (“Capital and Time”, 1973 г.). В книгата си “Причинност в икономиката” (“Causality in Economics”, 1979 г.) Хикс изследва динамиката на последователността от икономически процеси, разликата между икономическите запаси и потоци и проблема за идентифицирането на причинно-следствената връзка между икономическите промени.

След като се пенсионира през 1965 г., Хикс става почетен професор в колежа “Ол Соулс” в Оксфорд. Освен с Нобелова награда той е удостоен с много други почетни звания и награди. Член е на Британската академия на науките, на Шведската кралска академия на науките, на Националната академия на науките на Италия и на Американската академия на науките и изкуствата. Присъдени са му много почетни научни степени. От 1960 до 1962 г. е президент на Кралското икономическо дружество, а през 1964 г. получава дворянско звание.

Превод от руски: Павел Б. Николов

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН / ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН

ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК

Апостол Йоан е познат на ортодоксалните християни много по-добре от апостол Юда Тома. Това е свързано преди всичко с ареала на неговата дейност. Ако Юда Тома проповядвал извън пределите на Римската империя, Йоан проповядвал в римската провинция Азия, чиято столица бил Ефес [1]. “Там живял той, там в Ефес и свършили дните му” [2].

“Евангелието от Йоан” нарича шест пъти Йоан “любим ученик” на Исус и разказва, че по време на Тайната вечеря той сложил главата си на гърдите на Христос (Йоан, 13:23).

Това сладостно блаженство предизвикало по-късно зли догадки. Високопоставени европейски хомосексуални мъже търсели библейски аналогии за оправдаване на своите влечения и неизменно се натъквали на образа на Йоан, отпуснал се върху гърдите на учителя. “Исус имал своя Йоан, а аз си имам моя Джордж” - казал уж английският крал Чарлз I за своя възлюбен, херцог Бъкингам.

Ние обаче можем решително да опровергаем непристойните помисли на крал Чарлз I. Ранното християнство се отличавало с изключителен аскетизъм и званието “любим ученик”, за което претендирал Йоан, означавало съвсем друго нещо.

То било просто знак, че Йоан е особен избраник. Ако Юда Близнака претендирал отвъд Ефрат през 40-те години за званието “духовен близнак” на Исус, Йоан претендирал през 50-60-те години в римската провинция Азия за званието “любим ученик”.

Нещо повече - той претендирал за статута на Първосвещеник. Ето, ефеският епископ Поликрат твърдял в края на II в., че Йоан е носил златна табелка с Божието име.

“Йоан, който лежал на гърдите на Господ, свещеник, носещ петалон (πέταλον), мартус и учител, почива в Ефес” - пише той [3].

Петалон е в този случай табелката с Божието име, която украсявала венеца на юдейския първосвещеник. Истинският петалон можел да съществува само в един екземпляр и неговият оригинал бил направен за Аарон. “Думите на Поликрат означават, че Йоан е бил първосвещеник, приемник на Аарон” [4].

Петалонът, който носел любимият ученик на Исус, също като надписа на кръста: “Исус Назорей, цар Юдейски”, е достоверен и заслужаващ всякакво внимание детайл. Той не би могъл да бъде измислен от по-късните християни. Към III в. на тях не би им хрумнало да заявяват, че ученикът на Исус е претендирал за званието на юдейски първосвещеник.

Ортодоксалната традиция приписва също така на Йоан фантастично дълголетие: Ириней Лионски съобщава първи: “Йоан беше с нас до времето на Траян”, иначе казано - доживял е до матусаиловата възраст от сто и повече години [5].

За разлика от детайла с петалона тази традиция едва ли заслужава доверие и се обяснява вероятно с необходимостта да се припише на Йоан авторството на “Евангелието от Йоан”, което, както било известно още в античността, е написано наистина около 100 г. н. е. “Йоан проповядвал през цялото време устно и едва накрая се заел с писане” [6].

Затова пък традицията е запазила за нас още един детайл: апостол Йоан бил един от малцината апостоли, които починали от собствена смърт. Той не бил убит с изтезания, разпънат, разкъсан на части от зверове или подложен на други начини за екзекутиране. А просто, уморен от света, накарал да му приготвят гроб и легнал в него, но когато на следващия ден учениците му отворили гроба, той бил празен: като пророк Илия и Йоан бил взет жив във плът на небето. Така му обещал Исус, който казал, че Йоан ще пребъде до второто пришествие (Йоан, 21:23).

Гробницата му се намирала в Ефес; отначало се смятало, че е празна, но когато християнството победило, постепенно се наложила друга версия, а именно версията, че Йоан спи в своята гробница и диша.

Работата е в това, че поне от V в. нататък се говорело как в годишнината на неговото успение диханието му се превръща в излизаща навън манна.

Манната от диханието на Йоан имала чудодейни свойства. Тя лекувала треска, укротявала бури, правела раждането леко и като следствие от това била уникална местна услуга и ексклузивна свещена търговска марка, привличаща в Ефес благочестиви поклонници от целия християнски свят.

За излизането на манната споменава първи блаженият Августин през Vв. [7], а след него Григорий Турски през VI в. [8] През XII в. това чудо видял нашият съотечественик игумен Данаил. “И излиза прах свещен от гроба в деня на неговата памет, и събират верните хора този прах за изцеляване на всеки недъг” - свидетелства той [9].

Най-подробно описание на чудото, носещо твърд доход на местната епархия, е направил каталанския наемник Мунтанер, който през 1304 г. съобщава, че манната излизала на малки фонтанчета от девет дупчици, направени в надгробната плоча на спящия Йоан. Това чудо продължавало от вечерта на 7 май до залез слънце на следващия ден:

“Тази манна е толкова много, че, кагота слънцето залезе и изтичането спира, се събират цели три барселонски квартери. И тази манна помага чудодейно за много неща: ако някой например я изпие при първите пристъпи на треска, ще се избави завинаги от треската. По същия начин, ако бременна госпожа не може да роди и изпие манната с вода или вино, веднага ще роди. Или ако има буря в морето, достатъчно е да хвърлиш три пъти щипка от манната във водата в името на светата Троица, на Пресветата Богородица дева Мария,на благословения свети Йоан Евангелист и бурята веднага ще престане. Този, който страда от камъни в жлъчния мехур и изпие манната от името на гореспоменатите, веднага ще се поправи. И известна част от тази манна дават на поклонниците, които идват в Ефес; но тя се появява само един път в годината” [10].

БЕЛЕЖКИ

1. Ще припомним, че римската провинция Азия (някогашното Пергамско царство) заемала през I–II в. западната част на Мала Азия и граничела с Витиния, Ликия и Галатия.

2. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 3, 1, 1.

3. nfv 3, 31, 3.

4. Richard Bauckham. The Testimony of the Beloved Disciple, Baker Academic, 2007. P. 44.

5. Ириней Лионский Против ересей, 2, 22, 5.

6. Евсевий Кесарийский. Церковная история, 3, 24, 7.

7. St Augustin Tractates on the Gospel of John, 124, 2 From Nicene and Post-Nicene Fathers, First Series. Vol. 7 / Edited by Philip Schaff Buffalo NY: Christian Literature Publishing Co., 1888.

8. Григорий Турский. О славе мучеников (De Gloria martyrum), 29.

9. Житие и хождение игумена Даниила из Русской земли. О городе Эфесе.

10. Ramón Muntaner, N. D. Hillgarth. The Catalan Expedition to the East: From the Chronicle of Ramon Muntaner. P. 59–60.

(Следва)

ДОГОВОР С ДЯВОЛА: КОЛКО СТРУВА ДА СИ ПРОДАДЕШ ДУШАТА?

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Конкордатът със сатаната е един от най-старите митове и литературни сюжети. Какви са условията за сделката и последиците от нея?

Сълзи и кръв

За най-древно фолклорно произведение се смята приказката за ковача, който сключил договор с демонична сила. Този сюжет е долу-горе на шест хиляди години. От преданията най-известна е историята на Теофил Адански. Сред авторските съчинения ще споменем преди всичко “Фауст” от Гьоте и “Портретът на Дориан Грей” от Уайлд.

Идеята за сговор с дявола като елемент на всяко магьосничество е провъзгласена официално от Парижкия университет през 1398 година. Известното латинско понятие maleficium (злодеяние, престъпление) произлиза от maleficia (вълшебство, магическо средство). Смятало се, че цената за помощта на дявола е човешката душа. Като продаде душата си, човекът може да получи власт, богатство, талант и даже безсмъртие. А нагледни доказателства за подобно съглашение са дяволските белези, неотстранимите печати на злото.

Томпкинс Х. Матесън, "Оглед на вещица" (1853 г.)

Инквизиторските процеси над вещици описват начините за изобличаването им. Така според поверието отбелязаното от сатаната място върху тялото не е чувствително на болка. Освен физическите изтезания се практикували и речеви - например “изпитанието със сълзи”. На жената, заподозряна, че е вещица, прочитали откъс от Библията и ако започнела да плаче, връзката ѝ с дявола се смятала за доказана. Друг словесен начин за разпознаване на една вещица бил да се накара на един дъх и без запъване да каже молитвата “Отче наш”.

Зловещите признаци за сътрудничеството на човека с Княза на тъмнината, познати като “дяволски подписи”, се фиксирали в магически ръководства и сборници със заклинания, наричани обобщено гримоари или гримории (лат. grimoire, старофр. grammaire - граматика). Най-известните гримоари са “Ключът на Соломон”, “Гримоар на Хонорий”, “Истински гримоар” и “Хептамерон, или Магически елементи”. Смятало се, че гримоарът има свойствата на живо същество, което трябва да се храни с кръв. Може да го чете само притежателят му - за останалите или страниците не се отварят, или текстът върху тях е невидим, или тъмночервеният цвят на листите изгаря очите.

"Наставления преди сбор на вещици" (1880 г.)

Цената на таланта

Фантазиите за договор с дявола често били проява на психически недъг. Сред христоматийните примери от Новото време е историята за душевно болния австрийски художник Кристоф Хайцман. През 1669 година той написал канкордат с дословно следното съдържание: “Аз, Кристоф Хайцман, се отдавам на Сатаната, за да бъда негов кръвен син и да му принадлежа както с тялото си, така и с душата си в продължение на девет години”.

След няколко години Хайцман илюстрирал този документ с живописен триптих - вотивен дар (лат. votum - обет), особено посвещение на “господаря”. Отляво е изобразен сатаната в облика на почтен бюргер, с когото художникът подписва акта за продажба на душата. Отдясно е показано явяването на сатаната след една година в драконоподобен облик с искане договорът да бъде скрепен вече с кръв, а не с мастило. В центъра Дева Мария принуждава сатаната с помощта на екзорцизъм да върне втория договор.

Кристоф Хайцман, "Договор с дявола" (1677-1678 г.)

Сделка с дявола често била обяснение и за творческите свръхспособности. Тази легенда се разпространявала най-вече сред музикантите. Така например се носели упорити слухове, че виртуозното майсторство на Антонио Страдивари, Джузепе Тартини и Николо Паганини не е минало без сатанинска намеса. Едно от камерните произведения на Тартини се нарича “Дяволски трели” или “Соната на дявола”. Самият той разказвал как сънувал веднъж сатаната, който свирел сонатата и искал композиторът да му продаде душата си.

Луи-Леополд Буали, "Сънят на Тартини" (1824 г.)

Отречени и богоотметни текстове

В Русия за разновидност на сделките с бесовете и за особен вид богохулство се смятали така наречените “отречени текстове” [1] - магьоснически заклинания със споменаване на християнски светини. В следствените дела и съдебните протоколи те често се наричали богохулни речи, а авторите и разпространителите им - богохулни чародеи. Подобни текстове били понякога заплашителни, а понякога комични.

Популярният през 1760 г. серпуховски селянин лечител Пьотр Яковлев, “когато на някого се случвало в тайната част на тялото му немощ” [2], наливал в чиния вода и произнасял над нея вълшебните думи: “Далече, далече в широкото поле стои Христовият престол, а в този престол е пречистата госпожа Богородица”. Казват, че помагало.

За отношението към “отречените текстове” свидетелства красноречиво практиката да бъдат изгаряни и заменяни с копия в следствените дела. Така постъпвали не само защото заклинанието било веществено доказателство за вина. Негласно се смятало, че даже неупотребяваният оригинал очерня Господа и е способен да обвърже съдиите с дявола. Оставеният по някакви причини първообраз пазели особено внимателно, ръководейки се от строгото предписание: “Отнасящото се за вълшебство писание да се пази в съдийската стая под печат, за да не даде повод за по-нататъшна съблазън”.

Особено любопитни са собственоръчните богоотметни [3] писания - договори с дявола за благоразположение на началството, за добиване на слава, за успехи в любовните дела. Авторите на такива текстове били наричани богоотменти хулители, а простонародно - отметници или отречници. Някои техни истории наподобяват приключенски романи.

През 1733 година в московската Синодална кантора се явил младият монах от Саровската пустиня [4] Георигй Зварикин, обвинен в престъпно отричане от вярата. Монахът казал, че някакъв сляп старец го насочил към “немеца” Вайц, който уж можел да направи така, че хората “да станат добри”. Монахът намерил тайнствения господин и получил от него хиляда червонци [5] в торбичка със сребърна закопчалка. Господинът обещал също така да изпълни всичките му желания, но при едно условие: да се отрече от православната вяра. Преди да даде на нещастния посетител да се опомни, Вайц скъсал кръста от врата му и го накарал да изрече страшните думи: “Отричам се от Христос и покаянието и съм готов да последвам сатаната и да изпълнявам неговата воля”. След това му заповядал да напише същото на хартия и да го подпише с кръв.

Франческо Мария Гуацо, "Договор с дявола" (1626 г.)

През 1751 година се водело шумно следствено дело за богоотстъпничеството на военния фуриер [6] Пьотр Крилов, който - за да забогатее, подписал богоотметен текст. Негов наставник бил известният по това време подсъдим по няколко “магьоснически дела” нижгородски чародей Андрей Тимофеев с прякора Пердун [7]. Чародеят завел невинната си жертва в една пустинна кръчма и изкарал от джоба си мастилница и лист хартия. Като написал отричането, той измъкнал от яката на кафтана си игла, убол малкия пръст на Крилов и го накарал да подпише текста с кръв.

Но процедурата не помогнала и упоритият Крилов поискал помощ от своя другар по служба Смолин. Той казал, че написаното не е правило, накарал Крилов да състави още четири отричания, три от тях да подпише отново с кръв, а едно да хвърли в някой водовъртеж. Тогава бесовете най-сетне “щели да се явят в човешки облик и да донесат пари”. При това Крилов изобщо не смятал себе си за богоотстъпник. През нощта той се молил пред иконите и четял Псалтира, страхувайки се от бесовете, а сутринта отишъл за помощ при свещеника.

След още пет години пред напилия се капрал [8] Николай Серебряков се явила бесовска “неприязнена сила”, която го съблазнявала и го уговаряла да продаде душата си. Без да мисли много, капралът написал два богоотметни текста. “О, всещедри и велики княже Сатанаиле, с подписката за услуги, която ви давам, макар и да бях поставен под стража, <...> падайки пред вашите нозе, ви моля със сълзи да ми изпратите своите верноподани служители...” Написано е така, все едно е прошение за подаване в канцелария. Струва ли си след това да ни учудва маниерът на Гогол да изобразява чиновниците с черти на бесове?

***

Договорът на човека с дявола е културно-историческа илюстрация на това, че свързването с обитателите на ада съвсем не винаги е отрицание на святостта, а е по-скоро своеобразен “антиначин” за опознаване на сакралността. Заблуждавайки се нравствено или стремейки се съзнателно към злото, човекът се опитва, от една страна, да осмисли сакралното, а от друга - “да изпита здравината” и “да провери истинността” на религиозните устои.

БЕЛЕЖКИ НА ПРЕВОДАЧА

1. На староруски: “отреченные писания”.

2. На староруски: “когда у кого зделаетца у тайного уда невстаниха”. Става въпрос за мъжка полова слабост.

3. От “отмятам се (отричам се) от Бога”.

4. Руската дума “пустыня” (“пустиня”) означава и пустиня, и - както е в случая - малък манастир на пустинно място.

5. Руска златна монета (първоначално - каквато и да е златна монета).

6. Звание на подофицер, чието задължение е да осигурява настаняването и продоволственото осигуряване на дадена военна част.

7. Пръдльо.

8. Звание в старата руска армия, ефрейтор.

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / Т. КОВАЧОВ ДО П. ХИТОВ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 385

Т. Ковачов до П. Хитов

Турну Мъгуреле,15 юни 1869 г.

Почтени мой,

Пред очите ми лежат честните ви от май 22+2+5 юни писъмца, на които съдържанието им добре проумях.

За потвърждението на моите писма нямате отникъде да ви яви някой точно, бъдете сигурни що съм ви явил е. е. е., трябва да сте сигурни.

За идването при вас ще се трудя да ви извадя от Т. и Я. 20 н. [1], които ви дължа, че ако ги взема, ще дойда. Очаквам без друго известие от А. и ако се забави отварянето на панаира, ще дойда; ако ли е наскоро, не ще мога да дойда, че излезе ново жито, ще ида пак по къра. Извинете ме, че не можах да ви отговоря набързо: едно, че не бях в града, друго, че очаквам известие от Л.

За купуването им следват много добре. Като отговори Л., наскоро може да ви телеграфирам.

Моля ви, явете ми нещо ново, ще ли мръдне цената, или не в града ви. Като ви целуна братски, ожидавам сладкия ви отговор.

Приятелят ви Т. Ковачев

Н.Б.II.А., п. 67. № 9090

Арх. т. I, № 18, стр. 333

БЕЛЕЖКИ

1. Наполеона.

(Следва)

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1972 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / РОДНИ ПОРТЪР

Родни Портър (Rodney Porter)

8 октомври 1917 г. – 7 септември 1985 г.

Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Джералд Еделман)

(За откриването на химическата структура на антителата.)

Английският биохимик Родни Робърт Портър е роден в Нютън льо Уилоус, разположен в английската историческа област Ланкашир, в семейството на Джоузеф Л. Портър, железопътен служител, и Изабел Портър. До постъпването си в Ливърпулския университет посещава училище в Астън ин Мейкфийлд. През 1939 г. завършва с отличие университета и получава степента бакалавър на науките по биохимия. През следващата година е призован в армията, служи в Кралските инженерни войски и свързочните войски, участва във военни действия в Северна Африка и Италия. През 1946 г. е демобилизиран с чин майор.

След демобилизацията си Портър отива в Кеймбриджкия университет, за да учи биохимия под ръководството на Фредерик Сангър. Там той прочита книгата на Карл Ландщайнер “Специфичността на серологичните реакции” (“The Specificity of Serological Reactions”), в която се описва природата на антителата; произведението пробужда интереса на Портър към изучаването на тяхната структура и функция, който не отслабва през целия му живот. Антителата са протеини на кръвната плазма, отнасящи се към имуноглобулините (Ig). В продължение на много векове е известно, че има някои болести (включително морбили и шарка), от които човек може да преболедува само един път. Ако някой е страдал от тези болести, става невъзприемчив към тях и не се разболява отново. През 1890 г. Емил фон Беринг доказва, че имунитетът е обусловен от антитела, които си взаимодействат с болестотворните организми или отделяните от тях токсини, като ги правят по този начин неактивни. Всяко вещество, стимулиращо образуването на антитела, се нарича антиген.

Антителата са толкова специфични, че имунитетът към едно заболяване не се съпровожда с поява на имунитет към друго. Работата на Ландщайн през 20-те и 30-те години доказва, че множество вещества могат да действат като антигени и организмът е способен да създава милиони различни, но високоспецифични антитела. Когато Портър пристъпва към изучаването на антителата, за тяхната структура се знае малко. Смята се, че молекулите на всичките Ig имат еднакъв размер и структура. “Съчетанието на точната специфичност на антителата с това, че изглеждат почти хомогенна протеинова група, ме учудваше и продължава да ме учудва” - казва Портър по-късно.

За да изясни как антителата съчетават разнообразието на функциите си с еднотипния строеж, Портър се опитва отначало да разрушава пречистени молекули Ig с различни ферменти. Най-важният вид Ig в кръвта - IgG - съдържа повече от 1300 аминокиселини. Молекулите IgG се оказват прекалено големи, за да могат да бъдат проучвани по метода на Сангър, използващ се за определяне на последователността на аминокиселините в протеиновата молекула (работата на Сангър по това време е свързана с инсулина, който има само 51 аминокиселини). Но съществува доказателство, че активният център на антителата - тази част от молекулата, която в действителност взаимодейства с антигена - е значително по-малък. Портър се надява, че като избере съответен фермент, ще може да отдели участък от антитялото, достъпен по размери за изследване, но едновременно с това съдържащ активен център. Първоначалните му изследвания показват, че папаинът, фермент от сока на папаята, може да раздели IgG на части, чиито размери са ¹/₄ от молекулата на антитялото. За това свое изследване той получава през 1948 г. степента доктор по философия в Кеймбриджкия университет.

Портър продължава да изследва антителата в лабораторията на Сингър една година, след което отива през 1949 г. в Националния институт за медицински изследвания в Мил Хил (Лондон). Макар че е приет като биохимик в микробиологична изследователска група, той все така се занимава с изследване на антителата. През 50-те години Портър усъвършенства методите за пречистване на протеините от смеси и използва някои от тях, за да докаже, че не всички молекули IgG са еднакви, макар че разликите им са малки в сравнение с разнообразната им активност.

Успехът идва през 1957 г., когато Портър получава чист папаин вместо непречистените препарати на фермента, които използва в Кеймбридж. Като повтаря ранните си експерименти, той открива, че чистият папаин разделя молекулата IgG на три части (всяка с големина около една трета от цялата молекула), които са два различни вида. Едната от частите е наречена “кристализиращ фрагмент”, или Fc-фрагмент. Даже най-пречистената по това време IgG не кристализира, защото е смес от няколко различни молекули на антитялото. Но Fc-фрагментът кристализира, което показва неговото сходство във всички молекули IgG. Тъй като Fc-фрагментът не съдържа активен център, способността да бъдат свързвани антигени остава в другите две молекули на антитялото, в двата “антигенсвързващи фрагмента”, или Fab- фрагменти.

Портър публикува резултатите от своето изследване през 1959 г. През следващата година Джералд Еделман и неговите сътрудници успяват да разделят IgG по метод, който не разкъсва връзките между аминокиселините в протеиновата молекула, както прави това папаинът, а разделя отделните аминокиселинни вериги. През 1960 г. Портър се мести в Лондон и продължава работата си в медицинското училище към болницата “Света Мария”, където, след като повтаря експеримента на Еделман при различни условия, доказва, че неговите (на Портър - бел. П. Н.) методи разделят молекулите под пръв ъгъл към разкъсаните места, предизвикани от папаина. Портър обобщава своите резултати с данните на Еделман и през 1962 г. предлага първия удовлетворителен модел на структурата на IgG. Макар че не дава отговор на въпроса какво обуславя наличието на антитела с такъв широк спектър на активност, моделът, предполагайки, чеFab- фрагментите се състоят от части на две различни аминокиселинни вериги, създава основа за по-нататъшни биохимични изследвания.

През 60-те години много изследователи в различни научни учреждения се опитват да обяснят функцията на антителата с помощта на химични термини. В тези изследвания водеща рола играят Портър и Еделман, които въодушевяват с личното си участие другите учени, като организират поредица от “неформални семинари по антителата” за обменяне на идеи. Портър и неговите колеги правят многобройни изследвания на структурата на отделните молекули IgG, докато групата на Еделман определя пълната аминокиселинна последователност в една молекула IgG. Резултатите от техните изследвания са публикувани през 1969 г.

През 1967 г. Портър е назначен за професор по биохимия и за ръководител на отдела по биохимия в Оксфордския университет, където продължава изследванията си в областта на имунохимията. Търсейки потвърждение на прогнозите на Макфарлейн Бърнет за разположението на антителата на повърхността на клетките, произвеждащи антитела, Пъркър разработва начини за отбелязване на специфичните рецептори на клетъчната повърхност. Той проучва също така химичните и генетичните аспекти на комплемента, групи кръвни протеини (открити от Жул Борде), които се свързват с Fc-фрагмента на Ig и участват в много важни имунологични реакции.

Един месец преди пенсионирането си от Оксфорд Портър загива при автомобилна катастрофа. От 1948 г. той е женен за Юлия Франс-Ню; семейството има двама сина и три дъщери.

Освен Нобелова награда Портър има почетна грамота от фонда “Гарднър” (1966 г.) и е удостоен с медала Сиба на Биохимичното дружество (1967 г.). Член е на Кралското дружество и чуждестранен член на американската Националан академия на науките.

Превод от руски: Павел Б. Николов

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН / БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН

БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН

”Апокрифонът от Йоан” е написан в Египет и не по-рано от 140 година. Както лесно можем да видим, той е гностичен текст и съдържа радикално друг вид гностицизъм в сравнение с този, който можем да открием в “Евангелието от Тома”.

Този текст ни по-малко и ни повече обявява, че старозаветният Бог е дявол и Ялдаваот, а змията, която иска да даде знание за него, е Христос. Сирийската традиция, свързана с Тома, не съдържа нищо подобно. В “Деянията на Тома”, ако помним, змията, промъкнала се в Рая, не е никакъв Христос, а Син на Сатаната. И този Син на Сатаната е унищожен от Юда Тома.

Трудно е да предположим, че историческият Исус е говорил наистина нещо подобно на историческия Йоан.

Но какво му е говорил?

Какъв е бил историческият Йоан, “любимият ученик” на Исус? В какво е вярвал? Каква доктрина е проповядвал? Къде е живял и как е свършил животът му? Можем ли да напишем, като Плутарх, някаква негова биография?

Биографията на Юда Тома, както видяхме, ни донесе някои неочаквани неща. Открихме, че още към 40-те години на I век последователите на Исусса се установили на изток от Римската империя. Открихме, че тези последователи не са употребявали месо и не са пиели вино, че са запечатвали своите привърженици два пъти, правели са ги близнаци на Христос и вероятно през 46 година са се върнали в родината си, за да намерят своята смърт тогава, когато техният пророк Юда, духовният близнак на Христос, обещал да раздели водите на Йордан като един нов Исус Навин.

Тази широка по мащаб биография се съгласува зле с теорията за “малкия ручей” и “неизвестния на никого Исус”.

Какви ли неочаквани неща ще ни донесе биографията на Йоан?

(Следва)

ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ЧЕТВЪРТИ / ЗАБАВА ТРЕТА / „ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ, ДВАМАТА БРАТЯ

ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ

(LI TRE RI ANIMALE)

Трета забава от четвъртия ден

ТИТОНЕ, СИН НА КРАЛЯ НА ВЕРДЕ КОЛЕ [1], ТРЪГВА ДА ТЪРСИ ТРИТЕ СИ РОДНИ СЕСТРИ, ОМЪЖЕНИ ЗА СОКОЛ, ЕЛЕН И ДЕЛФИН. СЛЕД ДЪЛГО ПЪТЕШЕСТВИЕ ГИ НАМИРА, А ПО ОБРАТНИЯ ПЪТ СРЕЩА ЕДНА ПРИНЦЕСА, ЗАТВОРЕНА В КУЛА ОТ ДРАКОН; ТОЙ ДАВА ЗНАК НА ТРИМАТА СИ ЗЕТЬОВЕ И ВСИЧКИ МУ ИДВАТ С ГОТОВНОСТ НА ПОМОЩ. КАТО УБИВА ДРАКОНА И ОСВОБОЖДАВА ПРИНЦЕСАТА, ТИТОНЕ СЕ ЖЕНИ ЗА НЕЯ, А СЛЕД ТОВА ЗАЕДНО СЪС ЗЕТЬОВЕТЕ И СЕСТРИТЕ СИ СЕ ЗАВРЪЩА В СВОЯТА СТРАНА.

Слушателите били трогнати силно от милостта, която Маркучио оказал на Пармиеро, и се съгласили, че добродетелта е богатство, което нито времето ще изхаби, нито бурята ще отнесе, нито червеи ще го изтребят за разлика от другите житейски блага, които - както идват, така и си отиват; и ако нещо е придобито несправедливо, до внуците няма да стигне. Накрая Менека, желаейки да подправи ястието, току-що поднесено от Чека, сложила върху масата на разказите нова приказка.

Живял някога един крал на Верде Коле, който имал три красиви дъщери, в които били влюбени до забрава тримата синове на краля на Бел Прато [2]; но и тримата юноши, поради магия, имали животински облик и затова кралят на Верде Коле не се съгласявал да им даде дъщерите си за жени.

И ето че най-големият от братята, който бил прекрасен сокол, свикал със своето вълшебство всички птици при себе си на съвет, и там се събрали чинки, кралчета, врабчета, щиглеци, мухоловки, сови, папуняци, чучулиги, кукувици, свраки et alia genera pennatorum [3]. Тогава той изпратил всичките, които се явили на неговия повик, да изкълват къде-що има дървета в кралството Верде Коле, така че там да не останат нито цветчета, нито листа.

Вторият брат, който бил елен, свикал дивите кози, зайците, къртиците, глиганите - с една дума, всички диви животни в странат, и им заповядал да унищожат къде-що има посеви по земята, така че и тревичка да не остане.

А третият, който бил делфин, се сговорил със стотици морски чудовища и те предизвикали в морето такава буря, че край бреговете на кралството не останал нито един цял кораб.

Като видял, че работата върви на зле, и като нямал средства да възмезди всичките загуби, които му причинили тримата диви влюбени, кралят се съгласил да им даде дъщерите си, само и само да се избави от бедите. Зетьовете дошли и без всякакви празници и музика просто взели всеки своята жена от кралството. А когато младите невести напускали родния си дом, майката, кралица Градзола, им подарила по един еднакъв пръстен, като им казала, че ако им се случи да се разделят и след дълго време да се срещнат отново или да видят някого от своя род, ще могат да се разпознаят по тези пръстени.

И така, те се простили със своите родители и всяка заминала по пътя си. Соколът отнесъл Фабиела, най-голямата от сестрите, на една планина, толкова висока, че, издигайки се над облаците, стигала с върха си там, където няма дъжд, и я настанил в прекрасен дворец с всичката чест, подобаваща на кралица. Еленът отвел Васта, втората сестра, в толкова гъста гора, че сенките, свикани от Нощта, не знаели как да намерят изход, за да се включат в кортежа ѝ; там, в чудесен дом, сред градина, пълна с всякакви красоти, заживял с нея, както подобава на равна с него. А делфинът, като сложил Рита, най-малката, на гърба си, доплувал с нея до самата среда на морето, където на живописна скала я чакал такъв дворец, какъвто би стигнал и за трима крале със семействата им.

В същото време Градзола родила прекрасно момче, което нарекли Титоне. Когато Титоне станал на петнадесет години, видял как майка му тъгува за трите си дъщери, които било съдено да даде на трима мъже с нечовешки облик, и оттогава не била чувала нищо за тях. Той пламнал от силно желание да пътешества по света, докато не разбере нещо за сестрите си. Дълго молел баща си и майка си и накрая те го пуснали, като му дали всичко необходимо за изпътя и свита, подобаваща на сана му; а на прощаване кралицата му връчила пръстен, същия като тези, които дала преди това на дъщерите си.

И Титоне не оставил нито една тъмна дупка в Италия, нито една колиба във Франция, нито един ъгъл в Испания, където да не разпитвал за сестрите си; обходил цяла Англия, пресякъл Фландрия, видял Полша; с една дума, стигнал до краищата на Изтока и Запада, като изгубил всичките си слуги - кого по кръчми, кого по болници - и останал без пукнат грош. Накрая се добрал до върха на голямата планина, където живеел соколът с Фабиела. Докато, извън себе си от изумление, съзерцавал красотата на двореца им, с колони от порфир, със стени от алабастър, с прозорци, поставени в рамки от злато, и с керемиди от сребро, сестра му го видяла през прозореца, наредила да го повикат и го попитала кой е, откъде идва и каква съдба го е довела по тези краища. Когато Титоне казал името на своята страна, на баща си и майка си и своето име, Фабиела разбрала, че е неин брат, а освен това и пръстенът на пръста му се оказал точно като този, който получила някога от майка си. И като го прегърнала с огромна радост, тя, понеже се страхувала, че на мъжа ѝ неговото идване може да не му е приятно, го скрила на едно тайно място. Когато соколът се върнал вкъщи, Фабиела започнала да му говори, че я обзема силна мъка по своите близки. И мъжът ѝ отвърнал: “Остави тези думи, жено; не мога да те пусна при тях, докато сам не реша да отидем заедно”. “Но нека - казала Фабиела - да поканим поне на гости някого от моите родственици, за да получа все пак някаква утеха”. Соколът отговорил: “Нима някой от тях ще дойде да те навести на такова далечно място?” “А ако все пак дойде - продължавала Фабиела, - няма ли да ти бъде неприятно?” “Защо да ми бъде неприятно? - отвърнал соколът. - Достатъчно е, че е една кръв с тебе, за да го обикна като зеницата на окото си”.

Като чула от мъжа си тези думи и се ободрила, Фабиела извела от укритието брат си и го представила на сокола, а той казал на шурея си: “Пет и пет прави десет, а любовта идва през ръкавиците, както водата през ботушите! [4] Добре дошъл, смятай, че си в твой дом. Ползвай се от всичко и прави всичко, каквото пожелаеш!” След това соколът наредил на слугите си да почитат госта и да му служат така, като служат на самия него.

Когато Титоне прекарал в планината петнадесет дена, дошло му на ум да навести и останалите свои сестри. Той поискал от сестра си и от зет си позволение да замине и соколът му дал едно от своите пера с думите: “Носи това перо със себе си навсякъде, скъпи Титоне. Може би ще дойде време, когато ще го оцениш повече от цяла хазна. Така че го пази, а когато имаш нужда от помощ, хвърли го на земята с думите: “При мене, при мене!”, след което ще ми бъдеш благодарен”.

Като завил перото с хартия и го сложил в кесията си, след почтително сбогуване, Титоне тръгнал на път. И като изминал безмерно дълго разстояние, стигнал до гората, където живеел еленът със сестра му Васта. Принуден от глада, той се промъкнал в градината, за да откъсне няколко плода, и сестра му го видяла. Като го познала по същия начин, по който го познала Фабиела, тя го започнала с мъжа си, който му оказал всякакво гостоприемство, отнасяйки се с него, както подобава на достоен принц. А когато след петнадесет дена почивка Титоне поискал да тръгне, за да търси третата си сестра, еленът му дал косъм от козината си, като прибавил към подаръка същите думи, които му казал соколът, когато му дал перото.

Като се отправил на път със запаса от парите, които му дал соколът - и с още толкова, които му дал еленът, - Титоне странствал, докато не стигнал до края на земята, и тъй като по-нататък не можело да се върви пеш, качил се на един кораб с намерение да разпита за сестра си по всичките острови. И плавал той с попътен вятър по морето, докато не стигнал до острова, където живеел делфинът с Рита. Едва успял да слезе на брега, когато сестра му го видяла и го познала, както го познали и останалите. Зетят му оказал множество любезности, а когато Титоне се приготвил да си тръгне, за да се види най-накрая след дългото отсъствие с баща си и майка си, делфинът му подарил една от своите люспи [5], като казал същото, което казали и другите зетьове. След това Титоне се отправил на път.

Като слязъл на земята и не изминал и половин миля от брега, той се озовал в гора, която била безмитно пристанище на страха и тъмнината, с ежедневни панаири на безпомощност и ужас, и там се натъкнал на едно езеро, което целувало краката на дърветата, молейки ги да не го показват на безобразията, които причинява Слънцето. Сред езерото се издигала огромна кула, в прозореца на която Тотоне видял прекрасна девойка в краката на спящ дракон.

Като видяла приближилия се Титоне, девойката заговорила тихо и жално: “Добри момко, изпратен може би от Небето, за да утешиш моята нищета на това място, където никога не се е показвало християнско лице! Изтръгни ме от лапите на тиранина дракон, който ме похити от дома на моя баща, краля на Киара Вале [6], и ме заточи в тази проклета кула, където се задъхвам от плесен и мъка!”

“Ох - отвърнал Титоне, - как да ти помогна, красавице моя? Как да мина през това езеро? Как да се кача в кулата? Как да се приближа до този страшен дракон, който само с погледа си внушава ужас и сее страх, от което човек се насира? Но успокой се, почакай малко, ще видим дали няма някой друг с по-дълга тояга, за да прогони гадината. Крачка по крачка, както е казал Градасо [7]. И нека видим най-напред какво съм стиснал в юмрука си: яйце или вятър? [8]

Той хвърлил на земята перото, косъма и люспата, които получил от своите зетьове, с думите: “При мене! При мене!”. И както в летния зной от капките вода, падащи на земята, се появяват жаби, така и пред тях, изневиделица, застанали соколът, еленът и делфинът, които в един глас казали: “Ето ни, какво искаш?”

Като ги видял, Титоне казал силно зарадван: “Нищо друго, само да измъкнете нещастната девойка от лапите на дракона, да я изведете от кулата, да разрушите всичко тук, а красавицата да отведете в дома ми за моя невеста”. “Спокойно - отвърнал соколът. - Бобът е скрит там, където най-малко можеш да го намериш [9]. С нас ще обходиш на кон един карлин и пак ще остане място [10]. “Да не губим време - прибавил еленът. - Бедите, като макароните, трябва да се употребяват горещи”.

И соколът призовал ято огромни грифове, които влетели през прозореца на кулата, вдигнали девойката и я пренесли над езерото там, където стоял Титоне със своите зетьове. И ако отдалече тя му се струвала като Луната, отблизо красотата ѝ не отстъпвала на Слънцето. Но докато я прегръщал, говорейки ѝ всякакви нежни думи, драконът се събудил и като скочил през прозореца, заплувал стремително да го погълне. Тогава еленът повикал на помощ цял отряд лъвове, тигри, пантери, мечки и котки маймуни [11], които се нахвърлили вкупом върху дракона и го разкъсали с ноктите си. Когато всичко свършило и Титоне понечил да напусне гората, делфинът казал: “Искам и аз да ти бъда с нещо полезен”. И за да не остане спомен за това проклето и нещастно място, развълнувал така морето, че то, като излязло от пределите си, връхлетяло кулата и я разрушило до основи.

Виждайки всичко това, Титоне започнал да благодари на своите зетьове и накарал своята невеста да направи същото, защото именно те я избавили от голямото нещастие. А те му отвърнали: “Ние трябва да благодарим на тази прекрасна госпожа, защото заради нея можем да станем такива, каквито бяхме преди. Още в младите ни години, заради една обида, която майка ни нанесе на една фея, бяхме прокълнати да останем в образа на животни, докато не избавим от беда някоя кралска дъщеря. Ето че настъпи дългоочакваният миг, ето че узряха плодовете на офиката [12]! И сега по нов начин дишат гърдите ни и нова кръв тече в жилите ни!”

И с тези думи тримата се превърнали в трима прекрасни юноши. Един след друг те прегърнали своя шурей и стиснали ръката на невестата му, която била на седмото небе от радост. Виждайки това, Титоне възкликнал: “Господи Боже, защо не можем да споделим тази радост с баща ми и майка ми? На криле биха летели от щастие, виждайки своите зетьове толкова млади!” “Още не е късно - отвърнали зетьовете. - Защото срамът да се покажем в животински облик ни принуждаваше да бягаме от хорските очи; но сега, когато по милостта на Небето можем да общуваме отново с хората, бихме искали да се върнем всичките под един покрив заедно с нашите жени и да живеем в обща радост. Така че да вървим по-скоро на път и преди сутрешното Слънце да разтвори чувалите с лъчи в митницата на Изтока, с нас ще бъдат и нашите жени”.

Като нямали със себе си нищо освен коня на Титоне, те извикали, за да не вървят пеш, една прекрасна колесница, теглена от шест лъва, в която се качили петимата и като пътували цял ден, посрещнали вечерта в един крайпътен хан. И докато чакали да стане вечерята, се развличали с това, че четели разните глупости, които пишат по стените посетителите.

Накрая след вечерята младата двойка легнала да спи, а тримата зетьове, като се направили, че също отиват да спят, тръгнали отново на път и така бързали, че на сутринта, когато Звездите срамежливо, като току-що венчала се невеста, се крият от очите на Слънцето, отново били в хана, но вече с жените си. И след като те посрещнали Титоне и невестата му с безмерни обятия и безмерна радост, осмината седнали в колесницата и като изминали дълъг път, пристигнали във Верде Коле, където ги посрещнали с невероятни ласки кралят и кралицата, които се сдобили с внезапно богатство - четири деца, които смятали за изгубени, заедно с приход от трима зетьове и снаха, достойни да бъдат четири колони в храма на Красотата.

Изпратили и на краля на Бел Прато, и на краля на Киара Вале известие за всичко, което станало с децата им; и двамата дошли на голямото тържество, за да прибавят мазнината на своето веселие към пинято маритатото [13] на общото щастие, като приключат с някогашните беди, защото

час веселие да си доставиш,

сто години мъки ще забравиш.

1. Зелен хълм.

2. Красива ливада.

3. И прочее видове пернати.

4. Така казвали, когато по някаква причина било неудобно да се свалят ръкавиците при ръкостискане (например, когато носели доспехи). Зетят дава на шурея си да изпита едновременно и сърдечност, и сдържаност, и чувство за дистанция.

5.Ако съдим по многобройните скулптурни изображения на делфини от XV–XVII в. (“Фонтаните с делфини” в Рим, Салерно, Прато и много други градове), някога са смятали, че делфините имат люспи.

6. Светла долина.

7. Името на Градасо (сарацински цар, персонаж от поемата на М. Боярдо “Влюбеният Роланд” и поемата на Л. Ариосто “Неистовият Роланд”) е влязло в италианската реч като нарицателно за човек, който се хвали безмерно със силата си. В нарицателна употреба това име означава гигант с неимоверна сила и тук смисълът на изречението е следният: даже силният човек трябва да постъпва обмислено, без да бърза.

8. Смисълът на израза е: да видим дали няма да ни помогне нещо, което още не е изпробвано.

9. Визира си боба, който слагали в сладкиша по време на празника “Тримата царе” (5 януари), за да го търсят децата - старинна традиция у редица европейски народи.

10. Неаполитанският карлин по времето на Базиле имал диаметър около 20 мм.

11. В оригинала е именно така: gatte maimune. Звучи близо до Gatto Mammone, Котка Мамон - фантастичен звяр от народните приказки.

12. Така казвали за събития, които трябвало да бъдат чакани дълго и мъчително. С плодове от офика се хранели жителите на планинските местности, бедни на плодни растения. Събраните плодове слагали в мокра слама и постепенното им ферментиране ги правело бавно годни за ядене.

13.В оригинала: pignato maritato. На съвременнен италиансик: pignatta maritata. Празнично месно ястие (буквално: омъжена тенджера).

(Следва)