НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1972 г. / ЛИТЕРАТУРА / ХАЙНРИХ БЬОЛ

Хайнрих Бьол (Heinrich Böll)

21 декември 1917 г. – 16 юли 1985 г.

Нобелова награда за литература

(За творчеството му, в което се съчетава широкият обхват на действителността с високото изкуство за изграждане на характери и което е значим принос за възраждането на немската литература.)

Хайнрих Теодор Бьол, немски прозаик и новелист, е роден в Кьолн, един от най-големите градове в Рейнската долина, в многодетното семейство на мебелния майстор Виктор Бьол и Мари (Херманс) Бьол. Предците на Бьол са бежанци от Англия по времето на Хенри XIII: като всички ревностни католици те са подложени на гонения от страна на англиканската църква.

След като завършва средно училище в Кьолн, Бьол, който пише стихотворения и разкази от ранното си детство, се оказва един от малкото свои съученици, които не членуват в хитлерютенд. Въпреки това една година след завършване на училището е привлечен на принудителна трудова работа, а през 1939 г. е призован в армията. Служи като ефрейтор на Источния и Западния фронт, няколко пъти е раняван и в края на 1945 г. попада в плен на американците, след което прекарва няколко месеца в лагер за военнопленници в Южна Франция.

След завръщането си в родния град Бьол учи за малко в Кьолнския университет, после работи в работилницата на баща си, в градското бюро за демографска статистика и при това не престава да пише - през 1949 г. излиза и получава положителен отзив от критиката първата му повест “Влакът дойде навреме” (“Der Zug war pünktlich”), разказ за един млад войник, на когото предстои да се върне на фронта и да намери скоро смъртта си. “Влакът дойде навреме” е първото произведение на Бьол от серията книги, в които се описват безсмислието на войната и тежестта на следвоенните години; такива са “Скитнико, кога ще дойдеш в Спа” (“Wanderer, kommst du nach Spa”, 1950 г.), “Къед беше, Адам?” (“Wo warst du, Adam?”, 1951 г.), “Хлябът от ранните години” (“Das Brot der frühen Jahre”, 1955 г.). Авторският маниер на Бьол, който пише просто и ясно, е ориентиран към възраждането на немския език след надутия стил на нацисткия режим.

Отдръпвайки се в първия си роман “Билярд в шест и половина” (“Billiard um halbzehn”, 1959 г.) от маниера Trümmerliteratur (“литература на развалините”), Бьол описва семейство известни кьолнски архитекти. Макар че действието на романа е ограничено само от един ден, благодарение на реминисценциите и отстъпленията в него се разказва за три поколения - панорамата на книгата обхваща периода от последните години на управлението на кайзер Вилхелм до процъфтяващата “нова” Германия през 50-те години. “Билярд в шест и половина” се различава значително от по-раншните произведения на Бьол не само по мащаба на поднесения материал, но и по формалната си усложненост. “Тази книга - пише немският критик Хенри Плард - доставя огромна утеха на читателя, защото показва целебността на човешката любов”.

През 60-те години произведенията на Бьол стават още по-сложни композиционно. Действието на повестта “С очите на клоуна” (“Ansichten eines Clowns”, 1963 г.) се развива също в продължение на един ден; в центъра на повествованието е млад човек, който говори по телефона и от чието лице се води разказът; героят предпочита да играе ролята на шут, само и само да не се подчини на лицемерното следвоенно общество. “Тук отново се сблъскваме с основните теми на Бьол: нацисткото минало на представителите на новата власт и ролята на католическата църква в следвоенна Германия” - пише немският критик Дитер Хенике.

Тема на “Далече от войската” (“Entfernung von der Truppe”, 1964 г.) и “Краят на командировката” (“Das Ende einer Dienstfahrt”, 1966 г.) е също е противодействието на официалните власти. Много по-обемен и много по-сложен в сравнение с предишните произведения е романът “Групов портрет с дама” (“Gruppenbild mit Dame”, 1971 г.), написан под формата на репортаж, който се състои от интервю и документи за Лени Пфайфер, разкриващи съдбите на още шестдесет души. “Проследявайки в продължение на половин век от немската история живота на Лени Пфайфер - пише американският критик Ричард Лок, - Бьол създава роман, впечатляващ с общочовешките си ценности”.

По времето, когато получава Нобеловата награда, книгите на Бьол са широко известни не само в Западна, но и в Източна Германия и даже в Съветския съюз, където са продадени няколко милиона екземпляри от неговите произведения. Заедно с това Бьол изиграва видима роля за дейността на ПЕН клуба, международна писателска организация, чрез която той оказва подкрепа на писатели, подложени на преследване в страните с комунистически режим. Когато е изгонен от Съветския съюз през 1974 г., до заминаването си за Париж Александр Солженицин живее при Бьол.

През същата година, когато помага на Солженицин, Бьол пише публицистичната повест “Поруганата чест на Катарина Блум” (“Die verlorene Ehre der Katharina Blum”), в която подлага на остра критика продажната журналистика. Това е разказ за една несправедливо обвинена жена, която в крайна сметка убива един лъжлив репортер. През 1972 г., когато пресата е изпълнена с материали за терористичната група на Баадер и Майнхоф, Бьол пише романа “Под конвоя на грижата” (“Fürsorgliche Вlagerung”, 1979 г.), в който описва разрушителните социални последици, появяващи се поради необходимостта да се засилят мерките за сигурност по време масови насилия.

През 1942 г. Бьол се жени за Анна Мари Чех, която му ражда двама сина. Заедно с жена си той превежда на немски език писатели като Бърнард Меламъд и Селинджър. Бьол умира на 67-годишна възраст, когато е на гости на един от своите синове близо до Кьолн. През същата 1985 г. е издаден най-първият роман на писателя “Наследството” (“Das Vermächtnis”), който е написан през 1947 г., но се публикува за първи път. “Наследството” разказва за кървавите събития по време на войната в района на Атлантика и на Източния фронт. Въпреки че в романа се чувства някаква неестественост, отбелязва американският писател Уилям Бойд, “Наследството” е зряло и доста значимо произведение; “от него лъха изстрадана яснота и мъдрост”.

В своите романи, разкази, пиеси и есета, заемащи почти четиридесет тома, Бьол изобразява понякога и в сатирична форма Германия по време на Втората световна война и в следвоенния период. Както пише английският критик и литературен анализатор У. Е. Юл, “Бьол е бил винаги писател от голям мащаб, загрижен както за съдбата на поколения германци, така и за отделната личност, принудена да живее в колосалните съвременни градски мравуняци”. Но не всички критици оценяват високо таланта на Бьол. “Най-често ни се налага да чуваме обвинения, че в неговите произведения преобладават сантиментализмът и идеализмът, че не винаги може да изрази адекватно своите намерения” - пише американският литературен анализатор Робърт К. Конрад.

Нападките на Бьол срещу срещу съвременно общество са според американския критик Питър Демец прекалено наивни. “Зад моралния императив на Бьол - пише Демец - се крие в действителност дълбоко отвращения от всекидневните, незабележимите, прагматичните постъпки. Всичко или нищо”. Според американския учен Теодор Циолковски “Бьол е един от малкото следвоенните германски писатели, които създават това, което по-точно би трябвало да се нарече... унифициран, измислен свят, захранван с постоянна морална проповед”. Циолковски също така отбелязва: “Бьол не само нанесе на литературната карта на Германия още една област, която трябва да бъде призната за изключителна негова собственост, но и си създаде репутацията на водещ писател, изобразяващ германския бит от средата на нашия век”.

Превод от руски: Павел Б. Николов

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН / ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК; ЕФЕС

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН

ЕФЕСКИЯТ ПРЕТОР ЛИКОМИД И ЖЕНА МУ

За съжаление достигналият до нас текст на “Деянията” не е пълен. През 787 година победилата църква ги обявява окончателно за еретични и ги унищожава както ѝ падне [1]. Най-съществената част от “Деянията”, която съдържа личните спомени на Йоан за връзките му с Исус Христос и представлява едно миниатюрно Евангелие, е достигнала до нас в общи линии по една удивителна причина: монахът, който я преписал през 1324 г., знаел толкова зле гръцки език, че не разбирал какво изобщо преписва [2].

Достигналият до нас текст на “Деянията” започва с това, че ефеският претор Ликомид, чиято жена се разболяла сериозно, извикал апостол Йоан да я излекува. Глас от Небето (Бат Кол) накарал Йоан да отиде бързо в Ефес, където го чакал Ликомид, предупреден от същия Глас.

“И когато рано сутринта тръгнахме на път и изминахме вече около четири мили, разнесе се Глас от Небето, който всичките ние чухме, и каза: Йоане, ти ще прославиш Господа в Ефес” (Деяния на Йоан, 18:3) [3].

Съвсем подобна сцена има в каноничните “Деяния на апостолите”. Там Глас от Небето също нарежда на римския стотник Корнилий да извика при себе си апостол Петър, а на апостол Петър да отиде при езичника Корнилий.

Както виждаме, авторът на “Деянията на Йоан” просто е откраднал сцената от Лука. Но това, колкото и да е странно, не изключва нейната правдивост. Напълно възможно е пред нас де имаме описание на стандартен похват на християнските гоиси. Отчаяните роднини често канели тези странстващи лечители при постелите на болните. Отговорът: “Да, да, зная, Глас от Небето ми заповяда да дойда при вас”, би могъл да е стандартен modus operandi, издигащ веднага статута на гоиса и даже вероятностите за успешен лечебен изход.

Лечението е успешно. Апостол Йоан произнася над мъртвата магическа формула. “Стани в името на Исус Христос” - нарежда той (Деяния на Йоан, 22:9). Клеопатра възкръсва и със същите думи възкресява своя мъж, който е починал от тревогите за своята съпруга.

След възкресението/покръстването Клеопатра и Ликомид стават добри християни и, нещо повече, основатели на християнската община в Ефес.

Благочестивият порив на Ликомид отива толкова далече, че той даже нарежда тайно на един художник да изобрази на портрет апостола. Той украсява портрета му с венци, поставя го в домашния параклис и му се моли допълнително след общите богослужебни ритуали.

Странното поведение на Ликомид не се изплъзва от вниманието на апостола и той, като навестява спалнята на своя ученик, намира там олтар с горящи кандила и свещи, а пред него - увенчана с цветя икона, изобразяваща някакъв старец. Изуменият Йоан пита сурово някогашния езичник какъв бог е изобразен на иконата: “Защото виждам, че все още живееш като езичник” (Деяния на Йоан, 27:8).

На смутения Ликомид му се налага да признае, че на иконата е изобразен той, Йоан. Уличен в почитането на идол, той се опитва да положи това върху строга теологична основа.

“Моят единствен Бог - уверява преторът - е този, който би възкресил от мъртвите мене и жена ми, но ако наред с този бог, хората, които са облагодетелствани от нас, също трябва да се наричат богове, тогава тебе , отче, съм изобразил на този портрет (Деяния на Йоан, 27:10).

Донасят на изумения Йоан огледало. Той дълго съпоставя отражението си с иконата и накрая упреква меко своя ученик: нарисувал е с неживи бои единствено неживата форма на Йоан. Художникът, който може да изобрази същността на Йоан, а не мъртвата му форма, е самият той, Ликомид. Но най-доброто, което би могъл да направи, е да се уподоби на Йоан и да изобрази душата си с краските на вярата, знанието, добротата и простотата (Деяния на Йоан, 29:3).

Тази сценка е извънредно важна.

Ортодоксалната църква - също като юдаизма и исляма - забранява строго изображенията до реформата на Константин. Това била най-радикалната разлика между християнството и останалите римски религии. Езичниците се покланяли на статуи в храмовете. Протоортодоксите се ръководели от заповедта: “Не си прави кумир”.

Ориген осъжда категорично всякакви изображения [4]. “Всяко изображение, голямо или малко, трябва да се нарича идол [5] - също така категорично твърди Тертулиан.

Само няколко години до идването на Константин на власт тридесет и шестият канон на Елвирския синод забранявал “да се поставят изображения в църквите, за да не станат обект на поклонение” [6], и още в началото на IV век Евсевий Кесарийски се нахвърлил стръвно срещу сестрата на император Константин, която се осмелила да му поиска изображение на Христос. Епископът отвърнал сурово, че това е “идолопоклонничество” и че “подобни неща не са допустими” [7].

От гледна точка на ортодоксите изображения употребявали само еретиците, особено гностиците [8]. Ириней Лионски съобщава с ужас за гнусната секта на карпократите: “те имат изображения, някои от тях оцветени” [9].

В края на IV век неистовият ортодокс Епифаний от Саламис се озовал в същото положение като апостол Йоан. Той посетил в Палестина някаква църква близо до Ветил и като влязъл вътре, видял с ужас на дверите везана завеса. “Тя беше украсена с изображение на Христос или на един от светците; не помня точно” [10]. Епифаний разкъсал веднага тази мерзост на парчета, като заявил, че никакво изображение, направено от човек, не може да украсява Христовата църква.

Не е трудно да видим, че апостол Йоан се отнасял към изображенията много по-меко от Епифаний. Неговият отговор е уклончив. Той, разбира се, не одобрява иконата. Но не я унищожава като неистовия Епифаний, не я конфискува, както Евсевий конфискувал изображението на апостол Павел и, разбира се, не си позволява да каже като Тертулиан: “Който е идолопоклонник, той е убиец” [11].

И което е още по-подозрително - на иконата, при свещите и кандилата, съвсем не бил изобразен Христос. Не неговата проповед, разпятие или възнесение. На нея бил изобразен живият Йоан, комуто, според мнението на езичника, подобавало да се нарича Бог.

БЕЛЕЖКИ

1. E. Junod, J.– D. Kaestli. L’histoire des Actes apocryphes des apotres du III au IX siecle: le cas des Actes de Jean Geneve/Lausanne/Neuchatel, 1982.

2. “Деянията на Йоан” се цитират по изданието: Richard I. Pervo. The Acts of John, Early Christian Apocrypha. Polebridge Press, 2016.

3. Ориген. Против Цельса, 4, 31.

4. Тертуллиан. Об идолопоклонстве, 3.

5. Ориген. Против Цельса, 4, 31.

6. A. W. W. Dale. The Synof of Elvira and Christian Life in the Fourth Century, Canon XXXVI, Ne Picturae in Ecclesia Fiant.

7. Евсевий Кесарийский. Письмо к Констанции // J.– P. Migne. Patrologiae cursus completus (series Graeca) (MPG) 20. Paris: Migne, 1857–1866, 1545–1549.

8. Ириней Лионский. Против ересей, 1, 24, 5.

9. Ириней Лионский. Против ересей, 1, 25.

10. Ernst Kitzinger. The Cult of Images in the Age before Iconoclasm. Dumbarton Oaks Papers. Vol. 8(1954). P. 92–93.

11. Тертуллиан. Об идолопоклонстве, 1.

(Следва)

ДЖАМБАТИСТА БАЗИЛЕ / „ПРИКАЗКА НА ПРИКАЗКИТЕ ИЛИ ЗАБАВА ЗА МАЛКИ ДЕЦА“ / ДЕН ЧЕТВЪРТИ / ЗАБАВА ПЕТА/ „ДРАКОНЪТ“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ:

ВСТЪПЛЕНИЕ

ДЕН ПЪРВИ: ПРИКАЗКА ЗА ОРКА, МИРТОВОТО КЛОНЧЕ, ПЕРУОНТО, ВАРДИЕЛО, БЪЛХАТА, КОТКАТА ПЕПЕЛЯШКА, ТЪРГОВЕЦЪТ, КОЗЕТО ЛИЦЕ, ВЪЛШЕБНАТА КОШУТА, ОДРАНАТА СТАРИЦА.

ДЕН ВТОРИ: МАГДАНОЗКА, ВЕРДЕ ПРАТО, ТЕМЕНУЖКА, КАЛЮЗО, ЗМИЯТА, МЕЧКАТА, ГЪЛЪБИЦАТА, МАЛКАТА РОБИНЯ, РЕЗЕТО, КУМЪТ.

ДЕН ТРЕТИ: КАНЕТЕЛА, БЕЗРЪКАТА ПЕНТА, ЛИКЪТ, УМНАТА ЛИКАРДА, ХЛЕБАРКАТА, МИШКАТА И ЩУРЕЦЪТ, ЧЕСНОВАТА ЛЕХА, КОРВЕТО, ГЛУПАКЪТ, РОЗЕЛА, ТРИТЕ ФЕИ.

ДЕН ЧЕТВЪРТИ: ПЕТЛЬОВОТО КАМЪЧЕ, ДВАМАТА БРАТЯ, ТРИМАТА КРАЛЕ ЖИВОТНИ, СЕДЕМТЕ ПАРЧЕТА СЛАНИНА

ДРАКОНЪТ

(LO DRAGONE)

Пета забава от четвъртия ден

ИНТРИГИТЕ НА ЕДНА КРАЛИЦА ИЗПРАЩАТ МИУЧО НА МНОГО ИЗПИТАНИЯ, ОТ КОИТО ТОЙ СЕ ИЗБАВЯ С ПОМОЩТА НА ЕДНА ВЪЛШЕБНА ПТИЧКА. НАКРАЯ КРАЛИЦАТА УМИРА И СТАВА ЯСНО, ЧЕ МИУЧО Е КРАЛСКИ СИН. ТОЙ ОСВОБОЖДАВА МАЙКА СИ И ТЯ СЕ ОМЪЖВА ЗА КРАЛЯ.

Приказката за седемте парчета сланина така добавила мазнина към удоволствието на принца, че тя преляла през ръба на чинията, когато се наслаждавал на глупавото лукавство и на лукавата глупост на Сапорита [1], толкова изкусно изобразени от Тола. Но ето че Попа, като не искала изобщо да отстъпва на Тола, излязла в откритото море на приказките и започнала така:

- Който мисли зло на другия, вреди на себе си; който иска да хване ближния в капана на интригите и измамите, често сам пада в него, както ще чуете от приказката за една кралица, която сама приготвила клопката, в която се уловила.

Казват, че живял някога един крал на Аута Марина [2], чийто трон, поради жестокостта и тиранството, към които дръзвал да посяга, бил зает от някаква магьосница, докато той с жена си се развличал в един замък далече от града. Кралят разпитал една дървена статуя, която давала загадъчни отговори, и тя казала, че ще си върне кралството тогава, когато магьосницата се лиши от своето зрение. Но тъй като тя се обкръжила с бдителна стража и сякаш с носа си подушвала шпионите, които кралят изпращал да ѝ пакостят, убивайки ги като кучета, той изпаднал в такова черно униние, че от омраза към магьосницата лишавал от честта, а след това и от живота всички жени, които успявал да хване в гората до своя замък. И след стотици и стотици жени, които злият жребий завел там за гавра и пагуба, в гората се оказала една девойка на име Порциела, толкова хубава, че по-хубава нямало на земята. Косите ѝ били окови в ръцете на тъмничарите на Амур; челото ѝ - масичка, върху която е подписан договор за покупки от магазина на Грациите, очите ѝ - два фара, подаващи със светлината си сигнал на корабите, за да завият към пристанището на удоволствията, устата ѝ - сладка като мед пътека сред две лехи с рози. Попаднала Порциела в ръцете на краля и той, като я минал по списъка [3], вече се готвел да я убие, но в момента, когато вдигнал кинжала си, някаква птичка пуснала на ръката му неизвестно каква курешка и той така се разтреперил, че изпуснал оръжието. Тази птичка била фея, която преди няколко дена задрямала по обяд в гората, където под навеса на сенките дързостта се вози на кораба на страха, и някакъв сатир се готвел да стори с нея нещо гнусно, но Порциела я събудила. Така че сега, след тази благородна услуга, феята вървяла по следите ѝ, за да ѝ се отплати със същото.

Тогава кралят, като видял случилото се, помислил, че красивото лице на Порциела е секвестирала ръката му, поради което не можал да я заколи, както направил с много други. Той решил, че “един глупак в къщата стига” [4] и не е задължително да окъпе в кръв девойката с оръжието на смъртта, след като е окъпал в нея инструмента на живота; тя можела да умре без проблеми и зазидана в един от килерите под покрива на замъка. Така и направил: зазидал я, отчаяно ридаеща, между четири стени, като не ѝ оставил нито храна, нито питие, за да си отиде по-скоро.

Но птичката долетяла при Полциела през една малка пролука в покрива и като я видяла на ръба на живота и смъртта, започнала да я утешава с човешки език, убеждавайки я да се ободри, защото в отплата за доброто дело е готова да пролее за нея и кръвта си. И виждайки, че бедната девойка умира от глад, хвръкнала навън и ѝ донесла един остро наточен нож, който измъкнала от кралския сандък, за да направи Порциела под покрива дупка откъм кухнята, през която птичката би могла да ѝ носи всеки ден някаква храна.

Като поработила не малко време, Порциела издълбала достатъчна дупка, а когато готвачът отишъл с кофата за вода, птичката се озовала в кухнята и отнесла едно още топло печено пиле, след което, като не знаела как да занесе нещо за пиене, проникнала в килера, където били окачени прекрасни гроздове и взела най-хубавия; и така правила много дни. Едновременно с това девойката помолила птичката да не разказва на никого за нея, освен ако не се намери сигурен начин за нейното освобождение.

А тъй като била бременна от краля, след полагащото се време родила едно прекрасно момче, което хранела с мляко и отглеждала с неуморната помощ на птичката. И когато то поотраснало, птичката посъветвала Порциела да разшири дупката и да отмести няколко дъски от тавана, за да може Миучо (както се казвало момчето) да се промъкне и да слезе по въжето, което птичката донесла; а когато излезе, да сложи дъските на предишното място, за да не се вижда откъде се е спуснал.

Порциела направила всичко, което птичката казала, и като наредила строго на сина си да не казва на никого откъде е дошъл, го спуснала по въжето долу, докато готвачът го нямало. Той се върнал и като видял момчето, го попитал кое е, откъде е дошло и какво търси в кухнята; а Миучо, като помнел какво казала майка му, отвърнал, че е сирак, че се е загубил в гората и търси някой да го приюти.

По време на разговора в кухнята влязъл един придворен, някогашен уредник на кралската трапеза, и като видял живото и умно момче, помислил, че от него би могло да излезе придворен паж, и го завел при краля. Момчето наистина било толкова хубаво и приятно в обноските си, че веднага се харесало на краля, който го приел на служба като паж, а в сърцето си - като син, и наредил да го научат на всичко, което трябва да научи един рицар. И когато Миучо пораснал, станал най-добрия придворен и кралят го обичал най-много от всички - много повече от своя доведен син, който имал от кралицата.

И тя, като намразила Миучо, започнала да мисли как да се избави от него. Но колкото копаели пред него ровове завистта и зложелателството на кралицата, толкова му павирали пътя милостите и благоволенията на краля. Тогава тя решила да излее сапун върху стълбите на неговия успех, за да се подхлъзне и да полети надолу. Една вечер, когато кралят и кралицата, като настроили своите инструменти съзвучно, и засвирили музиката на приятното бъбрене, кралицата казала на мъжа си как Миучо уж се хвалел, че може да построи във въздуха три замъка. Кралят, който бил любопитен и желаел да угоди на жена си, на сутринта - когато Луната, учителката на сенките, заради празника на Слънцето, разпуснала своите ученици да си починат - наредил да извикат Миучо и му казал да построи непременно тези замъци, щом се хвалил, че може да го направи, а ако не ги построи, ще го окачат да рита въздуха с краката си.

Като го изслушал, Миучо отишъл в своята стая и започнал да плаче горчиво, мислейки си от какво крехко стъкло е направена господарската любов и колко скоротечни са господарските милости. И както си седял така, проливайки обилни сълзи, пред него се явила внезапно птичката и казала: “Ободри сърцето си, Миучо, и не се страхувай, защото аз съм с тебе. Ако трябва и от огън ще те измъкна”. Тя го научила да се запаси с картон и лепило и да направи три големи замъка; а когато били готови, извикала три огромни грифа и накарала всеки от тях да върже на шията си по един замък. Докато грифовете се носели високо в небето, Миучо извикал краля, който дошъл с целия двор да се полюбува на зрелището. Като видял на какво е способен Миучо, кралят го заобичал още повече от преди и го дарявал с невиждани милости, с което прибавил сняг към завистта на кралицата и огън към злобата ѝ. От неуспеха си тя стигнала до това, че и сутринта, като се събуждала, и вечерта, като заспивала, мечтаела [5] само за едно: как да извади тази прашинка от окото си. Минало известно време и тя казала на краля: “Мъжо, настана време да си върнем някогашното величие и предишните удоволствия. Защото Миучо казва, че може да ослепи магьосницата и с цената на очите ѝ да откупи за нас изгубеното господство”.

Кралят, живо засегнат, наредил да извикат веднага Миучо и му казал: “Много съм учуден, че в отговор на цялата ми любов и милост ти, след като можеш да ми върнеш трона, от който ме свалиха, стоиш със скръстени ръце и не правиш нищо, за да ме изтръгнеш от тази бедност. Нима не се срамуваш да ме виждаш, че съм изгонен от двореца в гората, от столицата в този негоден замък и, след като някога владеех многоброен народ, се задоволявам сега с една шепа слуги, които едва могат хляб да нарежат и супа в чиниите да сипят. И така, ако не ми желаеш злото, побързай да ослепиш магьосницата, която ми отне достоянието; защото, като затвориш магазина ѝ, ще отвориш път за връщане на моето величие; като угасиш този фенер, ще запалиш отново угасналата и почерняла лампа на моята чест!”

Миучо само отворил уста, като искал да каже, че са го наклеветили или са го сбъркали с някого, защото не е врана да кълве очи, и не е чистач на отходни места да отпушва запушени дупки, но кралят го прекъснал: “Мълчи! Така искам и така ще бъде! И знай, че в обменния магазин на главата ми везните са вече готови: на едното блюдо е наградата, ако изпълниш дълга си, а на другото - наказанието, ако не изпълниш заповедта ми”.

Миучо, готов едва ли не да си бие главата о камъните, оставен да го разиграва човек, на когото ако някоя майка даде дъщеря си, цял живот ще съжалява, се скрил в най-отдалечения ъгъл на двореца и заридал над своята съдба. Тогава птичката, като долетяла при него, казала: “Как може така, Миучо, всеки път си готов да се удавиш в чаша вода. Ако бяха ме убили, щеше ли да плачеш така на погребението ми? Или не знаеш, че мисля повече за тебе, отколкото за себе си? Не се вкисвай, а върви след мене и виж какво ще направя”.

Тя полетяла в гората и започнала да чурулика, докато на нейния зов не се събрали множество птици. И на тази от тях, която се наеме да изкълве очите на магьосницата, обещала да даде защитна грамота, която да я пази от ноктите на ястребите и лешоядите и гаранция за неприкосновеност от пушките, лъковете и арбалетите на ловците и примките на малчуганите.

Намерила се сред птиците една лястовичка, която имала гнездо под гредите на царския дворец и мразела магьосницата, защото, занимавайки се със своите проклети чародейства, я гонела с лютивия си дим. Търсейки начин да си отмъсти, а едновременно с това да получи обещаната награда, тя се наела да свърши работата и се стрелнала като мълния към града. Като влетяла в кралския дворец, лястовичката намерила магьосницата да лежи на мека постеля; две прислужващи девойки ѝ веели с ветрила. Птицата се стрелнала надолу и капнала по една курешка в очите на магьосницата, която тутакси ослепяла. И, като потънала посред бял ден в нощна тъмнина и знаела, че щом се затворят митниците на очите ѝ, ще настъпи край на играта ѝ с кралството, тя надала вопли като душа, измъчвана в ада, хвърлила скиптъра и се скрила в една пещера, където си блъскала главата о камъните, докато не свършили дните ѝ.

Щом магьосницата избягала от града, съветниците изпратили при краля и кралицата вестоносци да им кажат, че могат да се върнат и да живеят отново за свое удоволствие в двореца, защото слепотата на магьосницата им върнала отново слънчевите дни. Като дошъл заедно с тях, Миучо, научен от птичката, казал на краля: “Добре ти служих досега, но магьосницата ослепя, кралството е отново в твоите ръце и ако това е достойно за награда, моля те само за едно: остави ме на спокойствие, не ме пращай повече на такива опасни дела”.

Кралят го прегърнал със силна любов и го сложил до себе си, като му разрешил да не си сваля шапката в негово присъствие, от което такава злоба разкъсала кралицата, че единствено Небето било способно да си я представи: само по дъгата, чието разноцветие се приливало по лицето ѝ, можела да се предвиди пагубната буря, която се готвела да стовари върху нещастния Миучо.

Недалече от тези места живеел един много зъл дракон, който бил роден от една утроба с кралицата; и астролозите, когато ги повикал баща му, за да обяснят смисъла на това произшествие, предсказали, че дъщеря му ще бъде жива, докато е жив драконът, но ако той умре, след него неизбежно ще умре и тя. И само едно нещо ще може да възкреси - ако намажат слепоочията, ключиците и ноздрите ѝ с кръвта на дракона.

Така че кралицата, знаейки злобата и силата на тази твар, намислила да изпрати в лапите ѝ Миучо, уверена, че драконът, без даже да се замисли, ще го лапне като мечка горска ягода. Тя казала на краля: “Миучо е наистина съкровище в твоя дом и ти би бил неблагодарник, ако не го обичаш още повече: защото той се наема да убие дракона, който е толкова враждебно настроен към тебе, макар че е мой брат. Но на мене, наистина, един косъм от главата на моя мъж ми е по-скъп от сто братя”.

Кралят, който мразел до смърт дракона и не знаел как да се избави от него, извикал веднага Миучо и му казал: “Зная, че можеш да се справиш с всичко, стига да поискаш; та ето, макар че направи за мене много, трябва да ми окажеш още една услуга, а след това ще съм целият на твое разположение. Без да губиш време, иди и убий дракона, за което ще ти бъда вечно задължен и ще те наградя за всичките твои заслуги”.

От тези думи Миучо едва не припаднал и когато се върнала способността му да говори, казал: “Отново напаст на главата ми! Все едно вместо от майчина гръд съм бозал мляко от черна коза, че така ме измъчвате! Това не е да брулиш круши от дървото, а да отидеш при дракон, който ще те раздере с лапите си, ще те прогони в преизподнята с муцуната си, ще те направи на парчета с опашката си, ще те разкъса със зъбите си, ще те порази като чума с очите си и ще те изгори с огъня на диханието си! Или искате така смъртта ми? А може би да получа “мъртвешка койка” [6] като награда за това, че ви върнах кралството? Коя проклета душа хвърли на масата тези зарове? Кой син на дявола ви прескочи, че забременяхте с тази идея?”

Тогава кралят, който ставал по-лек от топка, когато трябвало да прескочи дадената дума, и по-тежък от каменен блок, когато трябвало да изпълнява обещания, започнал да тропа с крака и да вика: “Като си ми върнал кралството, върнал си го; а сега мълчи и не губи време! Махни веднага тази чума от кралството ми, ако не искаш да ти махнат главата”.

Обречен всеки час да слуша ту похвали, ту заплахи, ту да получава ласки, ту ритник по задника, да бъде ту на топло, ту на студено, на нещастният Миучо не му оставало нищо друго освен да размишлява за това колко е променлива съдбата в двореца и какво зло щастие е да се познаваш с някой крал. Но, разбирайки, че да спори със силни и зверски жестоки хора, е все едно да дърпа лъв за брадата, той си тръгнал от своя господар, проклинайки съдбата, която го завела в кралския двор, за да съкрати дните на живота му [7].

И когато седял на стълбите пред вратата, сложил лице на колене, обливайки със сълзи обувките си и сгрявайки с въздишки яйцата си, долетяла птичката с тревичка в човката и сложила тревичката на ръката му със следните думи: “Ставай, Миучо! И повярвай, че няма да играеш на “разтовари магарето”, а на “разгром” [8] за живота на дракона. Вземи тази тревичка и щом приближиш пещерата на мерзката твар, хвърли я вътре. Драконът ще бъде налегнат от дълбок сън, ще падне на зумята и тогава го намушкай с меча си отзад. А след като му организираш този светъл празник, върни се веднага тук и всичко ще се нареди по-добре, отколкото би могъл да си мечтаеш. Бъди спокоен, защото зная какво говоря. Върви, времето е по-скъпо от парите; който има време, има и живот пред себе си”.

След тези думи на птичката Миучо станал, запасал меча, взел тревичката и тръгнал към пещерата на дракона, която се намирал в подножието на една толкова висока планина, че три планини, служещи за стъпала по стълбището на Гигантите, не биха стигнали до средата ѝ. Като наближил пещерата, Миучо хвърлил тревичката вътре и когато драконът заспал, влязъл и започнал да го сече на парчета.

В същото време, когато кълцал чудовището, кралицата почувствала силна болка в сърцето и разбрала, че сама си е купила смъртта срещу броени пари. Като повикала мъжа си, тя му разказала всичко, което предсказали астролозите: че от смъртта на дракона зависи живота ѝ и че вероятно Миучо е успял все пак да го убие, защото ѝ става все по-зле и по-зле с всяка изминала минута.

Кралят казал: “Ако си знаела, че животът на дракона е корен и на твоя живот, защо ме убеди да изпратя Миучо? И кой е виновен сега? Ти си навлече бедата, ти ще плачеш, ти счупи чашата, ти ще плащаш”.

Кралицата отвърнала: “Никога не съм предполагала, че това кльощаво същество е толкова пъргаво и силно, че да убие чудовище, с което цяла войска не би се справила; мислех, че от него ще останат само парцали. Напразно си правих сметката без кръчмаря; лодката на моите замисли потъва. Само за една милост те моля: ако ме обичаш, щом умра, вземи една гъба, напоена с кръвта на дракона, и преди да ме погребат, намажи тези и тези части на моето тяло”.

“За любовта, която изпитвам към тебе, това е нищо - казал кралят. - Ако не стигне кръвта на дракона, и с моя ще те намажа, само и само да ти угодя”.

Кралицата искала да му благодари, но се изплъзнали от нея и душата, и думите, защото точно в този миг Миучо завършил разправата с дракона. И не успял да се представи пред краля и да му разкаже всичко за всичко сторено, когато бил изпратен незабавно да се върне и да събере цялата кръв на убитото чудовище.

Но тъй като кралят бил любопитен да зърне подвига на Миучо, тръгнал тайно след него и видял как той излязъл от двореца, а срещу му долетяла една птичка, която попитала: “Къде отиваш?” Миучо отвърнал: “Отивам, където ме изпрати кралят. Размята ме като совалка насам-натам, не ми дава час да си почина”. “А какво ти заповяда?” - продължила птичката. “Да събера кръвта на дракона” - казал Миучо. А птичката отвърнала: “Нещастнико, тази драконова кръв ще бъде за тебе бича кръв [9], от която ще загинеш, защото ще съживи седем твои беди. Кралицата правеше така, че да се подлагаш на все по-нови опасности, докато не изгубиш живота си. И кралят, позволявайки на тази нещица да го оседлае, те подхвърляше като игрален зар, рискувайки живота ти, макар че ти си негова кръв, ти си истинска зелка от кочана му. Но му прощавам, той самият не знае какво прави и не знае какъв му се падаш. Вярвам обаче, че сега естествената любов към тебе ще му разкрие кръвната ви връзка. И че всичките услуги, които си му направил, всичките твои подвизи, достойни за истински наследник на трона, ще обърнат сърцето му и към бедната Порциела, твоята майка, която вече петнадесет години е погребана жива на тавана. О, кой и къде е виждал храмът на Красотата да бъде затворен в един проклет килер!”

Кралят чул думите на феята и си спомнил всичко, което се случило някога; като научил, че Миучо е син на Порциела, че Порциела е била бременна от него и е все още жива в своето заточение, той побързал да отиде в замъка и заповядал да разбият стената. И като видял Порциела, която под грижите на птичката станала още по-красива от преди, притеглил я към себе си със силна любов и не можел да се насити, прегръщайки ту майката, ту сина си, молейки майката да му прости за насилието и жестокостта, а сина си - за опасностите, на които го подлагал. Той облякъл Порциела в най-разкошните одежди, останали от кралицата, и се оженил за нея.

Като знаел вече, че Порциела останала жива, а синът му е излязъл невредим от всичките изпитания благодарение на това, че птичката поддържала живота на Порциела, а на Миучо помагала със съвети, кралят се обявил за вечен неин длъжник, дотолкова, че щял да бъде радостен даже кралството си да ѝ подари. Но птичката отвърнала, че не иска различна награда от тази да се омъжи за Миучо. При тези думи тя се превърнала в най-прекрасната девойка на света, която, за радост на краля и Порциела, се венчала незабавно за Миучо. Докато насипвали над мъртвата кралицата надгробния хълм, младоженците събирали сред горската тишина наръчи [10] от нежност и удоволствие; а след това, за да добавят към своя празник нови тържества, те отишли заедно в двореца, където народът ги чакал с нетърпение. И още повече се зарадвали всички, когато разбрали, че на Порциела се паднал добър жребий заради добрата услуга, която оказала на феята. Така най-сетне нашата приказка потвърждава, че

доброто дело не остава никога напразно.

1. Игра на думи: assaporare (наслаждавам се) и saporita (вкусен).

2. Морски бряг.

3. Иначе казано - след като я изнасилил.

4. Смисълът на поговорката е: “За един път две глупави постъпки са прекалено много”.

5. Итал. sognare, неап. sonnare означава и “сънувам”, и “мечтая”.

6. В оригинала: chiazza morta, жаргонно название на пожизнено място в приют за войници инвалиди.

7. Игра на думи: corte (двор) и fare corte (съкращавам).

8. Названия на игри със зарове.

9. Древните естествоизпитатели (по-специално Плиний Стари) смятали бичата кръв за вредна.

10. Игра на думи: tumolo (надгробен хълм) и tommola (наръч).

(Следва)

А СЗО СТОИ НЕПОКЛАТИМА

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Защо повярваха, че Китай няма нищо общо с пандемията, а не повярваха, че Русия няма нищо общо с отравянето на Навалний.

Представете си, че например в Новосибирск, където се намира небезизвестният “Вектор”, който някога работеше по въпросите на бактериологичното оръжие, изведнъж избухне епидемия от някаква зараза, но друга - нова, невиждана зараза. Която е опасна за човека и се предава по въздушно-капков път, поради коeто се разпространява по цялата планета.

При това е известно, че във “Вектор” са проучвали вируса на заразата и са се опитвали да разберат няма ли да се получи в резултат от мутиране такъв, който да е опасен за човека. Даже са излизали публикации за щамовете на новия вирус. Но всички култури с вируси са унищожени в началото на пандемията, а международните експерти, дошли на проверка, не са допуснати и до прага. Освен това властите заявяват, че епидемията е започнала от пазара, където някой продавал месо, заразено именно с новия вирус.

Как мислите, СЗО ще повярва ли, или няма да повярва?

А на Китай повярва.

Въпреки че ги имаше всичките изброени по-горе обстоятелства. В Уханския институт вирусолозите изследвали коронавируси на прилепи. Изследвали три нови вируса, които имали уникален S-протеин, способен да се свързва много добре в човешките тъкани с АСЕ2-рецептор. Институтът даже получава за това грант от NIH и когато американците видели при какви условия се провеждат експериментите, едва не припаднали и веднага засипали началството си със съобщения, че в института просто няма квалифицирани лаборанти и за вируса да избяга е фасулска работа. Първите случаи на заболявания нямали отношение към уханския пазар за морски дарове и прилепи от Юннан на пазара в Ухан не се продавали.

И въпреки това СЗО заявява в доклада си, че случайно излизане на вируса от лаборатория е “крайно невероятен” сценарий.

Едно от най-удивителните неща в историята с коронавируса не е броят на извършените чиновнически грешки, а тяхната безнаказаност.

Да вземем СЗО с нейния генерален директор Тедрос Аданом Гебрейесус. Като всяка бюрократична организация СЗО е склонна да плаши гражданите с апокалиптични сценарии, които засилват нейната тежест. Тя постоянно заплашва света с епидемии от птичи грип, ебола и прочее. Но в случая с коронавируса СЗО не просто омаловажаваше опасността от епидемия, тя де факто ѝ съдействаше със своите инструкции.

Още на 14 януари миналата година тя твърдеше, че вирусът не се предава от човек на човек. И даже в края на март - когато вече цяла Италия беше под карантина - СЗО настояваше, че коронавирусът не се предава по въздуха или прави това в изключителни случаи.

Но какво да се очаква от организация, чийто ръководител е креатура на Китай? И преди да поеме СЗО е бил министър в марксисткото правителство на Етиопия, наричащ епидемията от холера остра водниста диария.

Удивително е, че Гебрейесус не беше изритан веднага. В края на краищата от ковид вече бяха починали почти три милиона души. До съвсем неотдавна не беше възможно да си представим, че организация, която по време на епидемия лъже толкова много, няма да бъде разпусната и нейният ръководител няма да си подаде оставката.

Но днес международната бюрокрация е освободена от такива дреболии като задължението да отговаря за своите действия. По съвсем същия начин, между другото, е подредена и днешната Русия.

У нас също не наказват никого за грешките му и тоталната безнаказаност ражда тотална безотговорност.

Същото е и в Европейския съюз.

Ваксинирането в Европейския съюз се провали (в сравнение с Израел, Великобритания и САЩ) и причината е проста. Тя се нарича Стела Кириакидис - кипърската чиновничка, която малко преди епидемията беше назначена на поста комисар по здравеопазването. Тогава това беше второстепенна длъжност и задълженията на госпожа Кириакидис се свеждаха до това да обсъжда дълго по време на заседанията какъв размер трябва да има шрифтът на предупрежденията, печатани върху кутиите с цигари.

След като страните в Европейския съюз поставиха програмата за ваксиниране на наднационално равнище, госпожа Кириакидис се озова в длъжността на перачка, която трябва да командва бойно сражение. Тя се договори с Novatex за доставка на двеста милиона дози ваксина, която и до днес не е готова. Тя подписа договор с AstraZeneca три месеца след Великобритания. И т. н., и т. н.

Във всяко функционално правителство такъв провал завършва с уволнение, а тираните за подобно нещо разстрелват. Но в Европейския съюз се оказаха виновни кои ли не, само не тези, които отговаряха за ваксините. Европа ту забранява AstraZeneca, защото е британска, ту - напротив - конфискува (!) двадесет и девет милиона дози AstraZeneca. Все за да се отвлече вниманието на европейците от факта, че Великобритания ваксинира вече всички, които са над петдесет години, и само с това свое действие оправда Brexit-а.

Но представяте ли си как сега се гневят в Кремъл?

Ето, Китай лъже за ковида и му вярват. И наричат всички, които мислят иначе, “привърженици на отдавна развенчана заговорническа теория”. А ние лъжем за отравянето на Навалний и никой не ни вярва. Това са двойни стандарти!

И не могат да разберат: за да лъжеш като Китай, трябва да имаш икономика като Китай. Тогава вече можеш всичко.

КОРЕСПОНДЕНЦИЯ МЕЖДУ СЪВРЕМЕННИЦИ НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ / ЦЕНТРАЛЕН ТАЕН КОМИТЕТ ДО МАЦИНИ

Отпреди година–година и нещо, та дали не и повече - не помня, започнах един личен проект: да публикувам в моята интернет библиотека на едно място в текстов формат всички документи, свързани с живота и дейността на Васил Левски, които успея да открия.

Публикуваното досега може да видите тук: Библиотека на Павел Николов – Васил Левски.

Едновременно на части, последователно, всичко това се публикуваше и в моя блог.

След горепосочените публикации продължавам с публикуването на писма на съвременници на Левски, които по някакъв начин – по-малко или повече - засягат живота и дейността на Апостола.

Писмата са представени според книгата на Димитър Т. Страшимиров „Васил Левски. Живот, дела, извори – II том“, София, 1929 г.

В началото давам номерацията на всеки съответен документ, както е дадена от Страшимиров в книгата му; бележките под черта са също негови.

(Павел Николов)

№ 387

Централен таен комитет до Мацини

Bucarest,16/28 juillet,1869 g.

Monsieur G. Mazzini!

Notre camarade Raïnoff est de retour de son excursion qu'il a faite dans le monde libéral; il nous a surpris très agréablement par le récit de la réception que vous lui avez faite et par les bons conseils que vous lui avez donné dans notre cause. Nous avons toujours très comptés sur votre concours moral et notre espérance a été justifiée. Nous vous sommes par conséquance très redevables et soyez assuré que nous ne manquerons jamais à prêter la plus grande attention à vos bons conseils, que nous tâcherons à executer tant qu'il nous sera possible. Nous nous avons mis, des aprésant à franchir les limites ètroites du mèmoire de 1867 [1] et à propager le republicanisme, tandis que nous laisserons à nos frères transdaunaviens à agir pour ce mèmoire, puisqu'il faut savoir qu'ils ne peuvent autrement agir là que sous ce prétexte. Nous sommes convaincus qu'il faut beaucoup demander pour obtenir quelque chose, et à cela surtous nous servira le radicalisme que nous embrasserons ici dans la libre Roumanie. Ne doutez point dans le démocratisme des Bulgares; il n'y a rien à douter, puisque si les Tures ne nous ons pas rendu dautres services, ils nous ont rendu tous égaux et cela nous facilitera beaucoup loeuvre. Il ny a chez nous ni aristocratie, ni domination de la prêtraille, exeptè les prêtres grecs avec leur patriarche de Constantinople, à qui nous avons declaré la guerre depuis une quinzaine d'annès, et que nous avons été heureux à rendre la plus populaire pour notre nation, qui a obtenu des succès satisfaisants sur toute la ligne. Et cette question combien n'a-t-elle revelllée les esprits, que des services, n'a-t-elle rendu à notre question politique, en lui préparant le terrain!

Nos seuls ennemis à l'intericur, il est triste a le dire, sont ceux d'entre les Bulgares de Bucarest, qui se nomment eux-mêmes notables, puisque c'est ainsi que leur a dicté le baron d'Offenberg, poursuivent encore leur chemin erroné, mais ils ne pourront rien faire, car la propagande, l'influence morale, l'intelligence se trouvent dans nos main.

Quant aux faits, il y a partout en Bulgarie des petites bandes nationales, qui tiennent les Tures dans une émotion continue. Nous avons formé une société littéraire, à laquelle nous attachons des grandes espèrances, puisque lappel a trouvé un grand retentissement dans les coeurs des Bulgares. Cette société aura le but, de procurer des moyens d'existence aux litterates bulgares, qui de leur part seront obligés à travailler sans cesse pour l'enrichissement de notre littérature sous tous les points de vue. Cette société possède deja un capital de 300,000 fr. Un de nos camarades Stoianoff, est. surtout qui poursuit cette noble mission; il a concu cette idée à Prague, il y a deux années, et de ce temps jusque présents il a agi avec la plus grande assiduité pour la réalisation de cette ideé, Odessa, Bolgrad, Kichenev, Bucarest, Giurgevo, Braïla, Galatz etc. se trouvent participées dans la somme que nous vous avons indique plus haut. Ce sont toujours les notables, incités par la Russie, qui s'opposent à cette société, mais ils ne pourront rien faire, car ils ne peuvent pas s'opposer directement, risquants d'être tués à coups de pierres par la masse indignée.

En fin nous vous signalons une activité croissante dans tous les cercles bulgares; chacun travaille, S'att..., chacun sacrific, et beaucoup sont prêts à mourir.

An avant!

Nous nous recomandons à votre bienveillance paternelle.

La societe

„Amour Fraternelle”

P. S. Vous servires toujours de l'adresse que vous a donnée M. Raïnoff.

Из неиздаден арх. на Тайния централен комитет

БЕЛЕЖКИ

1. Мемоарът до султана от 1867 г. - най-първата характерна стъпка от дейността на Българския централен таен комитет пледираше, както е известно, за дуализъм между България и Турция, като султанът се короняса в старата столица Търново за Български цар.

(Следва)

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1972 г. / ИКОНОМИКА / КЕНЕТ АРОУ

Кенет Ароу (Kenneth Arrow)

23 август 1921 г. - 21 февруари 2017 г.

Нобелова награда за икономика (заедно с Джон Хикс)

(За новаторски принос към общата теория за икономическото равновесие и теорията за благосъстоянието.)

Американският икономист Кенет Джоузеф Ароу е роден в Ню Йорк в семейството на Хари Ароу и Лилиан (Гринбърг) Ароу. Учи в колежа “Ню Йорк сити”, през 1940 г. го завършва с бакалавърска степен по социални науки. По-късно ученият казва, че своето образование, получено в колежа, дължи изцяло на съществуването на “това прекрасно, свободно заведение”, както и на финансовите жертви на своите родители.

Като постъпва през 1940 г. в Колумбийския университет, Ароу учи математика и през следващата година получава степента магистър. След това по съвет на Харлод Хоутлинг, специалист по статистика и математическа икономика, се насочва към икономиката. Втората световна война прекъсва обучението му в университета: от 1942 до 1946 г. служи като офицер в метеорологичната служба на американските ВВС, откъдето излиза в запас с чин капитан. Ароу продължава да учи в Колумбийския университет от 1946 до 1949 г., сътрудничейки едновременно с това като младши изследовател и асистент-професор на комисията за икономически изследвания към Чикагския университет. Там (и след това в “РАНД корпорейшън”), работейки с Тялинг Купманс и много други икономисти с математическа специализация, Ароу продължава изследванията си в областите, от които се интересува - общата теория за равновесието, математическото програмиране и икономиката на благосъстоянието.

От 1949 г. Ароу изпълнява задълженията на асистент-професор по икономика в Станфордския университет, където става след това професор по икономика, статистика и операционни изследвания; там ученият остава до 1968 г., след което поема длъжността на преподавател в Харвардския университет. От 1974 до 1979 г. е професор в университета “Джеймс Брайън Конант” в Харвард. От 1980 г. е професор по икономика и професор по операционни изследвания в Станфорд.

Докторската дисертация на Ароу “Социален избор и индивидуални ценности” (“Social Choice and Individual Values”) е публикувана през 1951 г. В нея, опирайки се на предходни изследвания на Пол Самюелсън и Ейбрахам Бергсън, икономист от Харвард, Ароу прави опит да установи условията (ако съществуват такива), при които груповите решения могат да бъдат изведени по рационален и демократичен път от индивидуалните предпочитания. Ароу смята, че демократичната “социална функция на благосъстоянието”, осъществяваща връзката между индивидуалните предпочитания и социалния избор, трябва да съответства на четири изисквания: преходност (ако социалният избор А се предпочита пред избор Б, а избор Б - пред избор В, избор А е за предпочитане пред избор В); ефективност на Парето (не може да бъде избрано алтернативно решение, ако съществува друга реализуема алтернатива, подобряваща живота на някои членове на обществото и невлошаваща живота на никого); отсъствие на диктатура (социалният избор не се прави от един човек); независимост на страничните алтернативи (изборът на А и Б остава неизменен, ако се въвежда трети, логически допустим, но неосъществим вариант В). Ароу доказва, че четирите условия се намират в противоречие; така нито една социална схема на благосъстоянието не може да съответства на всички изисквания едновременно.

Най-простият пример, онагледяващ “теорията за възможностите” на Ароу, е известен като парадокс на Кондорсе, наречен по името на френския математик Жан-Антоан дьо Кондорсе, живял през XVIII в. Той е свързан с избора по принципа на мнозинството - широко използван метод за социален избор в демократичните общества и малките групи. Да предположим, че има трима кандидати за изборна длъжност: Адаме (А), Смит (С) и Джонс (Д). Една трета от избирателите са ги подредили така: А, С, Д; една трета така: С, Д, А; и останалите избиратели така: Д, А, С. Мнозинството предпочита А пред С, С пред Д, и - като че ли ирационално - Д пред А. Но това нарушава преходността, първото от условията на Ароу. По този начин Ароу видимо доказва - или открива отново, - че вземането на демократично решение в традиционния смисъл на думата е по принцип невъзможно.

Малко дисертации по икономика предизвикват такъв поток от коментари на икономисти, философи и изследователи и политици като дисертацията на Ароу. Някои критици осъждат ограничителния характер на предположението за независимостта на страничните алтернативи; други, сред които и икономистът Гордън Тълок, се изказват срещу преходността. И макар че в процеса на разширяването на първоначалния анализ Ароу постига значителен прогрес, смисълът и значението на теоремите му не са още напълно осъзнати.

В началото на 50-те години Ароу внася съществен принос в много други направления на икономическата теория. Неговата разработка “Разширение на основните теореми на класическата икономика на благосъстоянието” (“An Extension of the Basic Theorems of Classical Welfare Economics", 1951 г.) посочва не само това, че равновесието на конкурентния пазар е Парето-ефективно, но и това, че всяко Парето-ефективно разпределение може да бъде осъществено с пазарни сили. Стават ясни усложненията, свързани с провежданата политика: правителствата, стремящи се към преразпределение на дохода, не трябва да се намесват пряко (например чрез контрол на цените) във функционирането на пазарния механизъм. Те по-скоро трябва да използват други средства (а именно данъци от общ характер, трансфери), давайки възможност на пазарните сили да действат свободно.

Това направление Ароу продължава три години по-късно, когато работи заедно с Джералд Дебрю над знаменитото доказателство за съществуването на конкурентно равновесие в абстрактния многопазарен икономически модел. Тяхната работа не само запълва празнина в общата теория за равновесието, но става и първата, в която към икономическия анализ са използвани обобщено теория и топология. Работейки над тази тема, двамата икономисти посочват как техният модел може да бъде приложен към “неопределено общество” чрез въвеждане на бъдещи пазари и застраховки. Други разработки на Ароу допринасят значително за теорията на оптималните запаси, за анализа на стабилността на пазарните модели, за математическото програмиране и за теорията за статистическите решения.

Продължавайки работата си за проблемите на общото равновесие, Ароу сумира получените резултати в книгата “Общи конкурентни анализи” (“General Comretitive Analysis”, 1971 г.), написана заедно с английския икономист Франк Хан. Въпреки това голяма част от неговите изследвания през тези десетилетия е свързана с икономическия растеж и разпределението, с икономиката на неопределеността и с политическите проблеми. В книгата от 1961 г. “Замяна на капитала с труд и икономическа ефективност” (“Capital-Labor Substitution and Economic Efficiency”) Ароу и други икономисти посочват как се измерва въведената от Джон Хикс категория “еластичност на субстанцията” на труда и капитала.

В разработката си “Икономически смисъл от познанието чрез практика” (“The Economic Implication of Learning by Doing”, 1962 г.) Ароу предполага, че производството става по-ефективно с нарастването на общата продукция, защото работната сила придобива опит. В статия на тази тема се доказва, че пазарната икономика има тенденция да недовлага средства в изследвания и разработки заради нетърговския характер на нововъведенията в тази област. Разработката на Ароу “Очерци върху теорията за вземането на рискови решения” (“Essays on the Theory of Risk Bearing", 1963 г.), лекция в памет на Ерьо Йонансен, остава и до ден днешен един от най-добрите уводи в икономиката на неопределеността. Тази разработка на Ароу разширява значително разбирането както за възможностите, така и за ограничеността на пазарния механизъм.

Критериите за държавни инвестиции са предмет на книгата “Държавните инвестиции, норма на възвращаемост и оптимална данъчна политика” (“Public Investment, the Rate of Return, and Optimal Fiscal Policy", 1970 г.), написана заедно с икономиста Мордекай Курц. Освен това усилията на учения са насочени към изследвания в различни области, каквито са икономическото развитие и кризата на урбанизацията, проблемите на науката за управлението, а също така икономиката на дискриминацията.

Техническото оформление на изследванията на Ароу ги прави трудно възприемащи се даже за икономисти. Мнозина, сред които Саймън Кузнец, Василий Леонтев и Гунар Мюрдал, осъждат открито математическата сложност, характерна за разработките на Ароу, Дебре, Самюелсън и много други икономически теоретици в периода след Първата световна война. В същото време Ароу винаги се опира в работата си на интереса към основните икономически въпроси и насъщните социални проблеми.

Ароу притежава ценния дар да подхожда с дълбока теоретична проницателност към въпросите, отнасящи се до социалния и политическия живот. Той е един от най-влиятелните популяризатори на икономиката, написал е редица разбираеми и достъпни произведения по икономическа теория.

През 1947 г. Ароу се жени за Селма Швайцер; семейството има двама сина.

Освен с Нобелова награда Ароу е удостоен с много награди и звания. Член е на американскаат Национална академия на науките, на Американското философско дружество, на Финландската академия на науките, на Американската академия на науките и изкуствата и на Иконометричното дружество.

Превод от руски: Павел Б. Николов

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ - ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН / ЕФЕС

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

УВОД

ГЛАВА 1. НАХОДКАТА В НАГ ХАМАДИ; ОТ КОДЕКСА НА БРУС ДО ОКСИРИНХ; ГНОСТИЧНИЯТ ПОДХОД КЪМ СВЕТА

ГЛАВА 2. АПОСТОЛ ТОМА “ЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“; “ПРОТОЕВАНГЕЛИЕТО ОТ ТОМА“ И ЯКОВ ПРАВЕДНИКА; АРАМЕЙСКИЯТ ОРИГИНАЛ; МЯСТО НА НАПИСВАНЕ: ЕДЕСА; ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛА ЮДА ТОМА; ИСТОРИЧНОСТ

ГЛАВА 3. ЮДА БЛИЗНАКА И ГРАД ЕДЕСА; РЕАЛНИЯТ АПОСТОЛ ТОМА; ЕВРЕИТЕ ИЗВЪН ГРАНИЦИТЕ НА РИМ; ЕДЕСА; ЦЪРКВАТА В ЕДЕСА; ХРИСТИЯНИТЕ И НАЗОРЕИТЕ; ТЕОЛОГИЯТА НА МНОГОЦВЕТНИТЕ ОДЕЖДИ; РЕАЛНАТА БИОГРАФИЯ НА ЮДА ТОМА; ГИБЕЛТА НА АПОСТОЛ ЮДА ТОМА

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН; ДИАЛОГЪТ ЗА ДУШАТА; БИОГРАФИЯТА НА АПОСТОЛ ЙОАН; ЕФЕСКИЯТ ДЪЛГОЛЕТНИК

В БИБЛИОТЕКАТА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ:

ХИЛЯДОЛИКИЯТ ХРИСТОС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ

ГЛАВА 4. ЖИВОТЪТ И НЕОБИКНОВЕНИТЕ ПРИКЛЮЧЕНИЯ НА АПОСТОЛ ЙОАН

ЕФЕС

Но да се върнем от тринадесети век в първи век. Ефес, столицата на римската провинция Азия, бил един от най-древните и знаменити градове на гръцката Йония. Процъфтяването си градът дължал на удобното пристанище, в което Марк Антоний събрал своите осемстотин кораба преди битката при Акциум. Влиянието си - на храма на Артемида Ефеска, едно от седемте чудеса на света. А своята слава - на своите граждани. От Ефес е философът Хераклит, знаменитите живописци Зевксис и Паразий, от Ефес е и Зенодот, граматик и ритор, първият надзирател на Александрийската библиотека.

Населението на града било от сто и седемдесет до двеста двадесет и пет хиляди души и Страбон нарича Ефес първи по значение град след Рим [1].

Градът имал шест акведукта, две агори, най-големия в Азия театър за двадесет и пет хиляди души зрители и третата по големина в античния свят библиотека с дванадесет хиляди свитъка, чийто градеж между другото започнал малко по-късно от интересуващото ни време, при император Адриан.

С победата на християнството Ефес изгубил своето значение. Под властта на империята на ромеите той започнал да се превръща във второстепенен град; след арабското завоевание Егейско море било затворено за търговия, пристанището станало ненужно и устието на реката, в което било разположено, бързо се покрило с тиня. Сега руините на Ефес се намират на пет километра от бреговата линия.

През XI в. Ефес бил вече малко селце. Камъните на храмовете му били разграбени за строеж на къщи, статуите били раздробени на прах за производство на гипс и единственият процъфтяващ икономически отрасъл в разорения град била търговията с гореспоменатата манна, излизаща от гробницата на свети Йоан. Гробницата била построена по времето на Юстиниан от отломките на унищожените елински здания и парчета от храма на Артемида Ефеска [2].

Но ранният Ефес, кипящият мегаполис, езическият град, пълен със статуи, венци и процесии, поклонници, дошли да видят храма, занаятчии, търгуващи със свещени сувенири, престъпници, търсещи убежище, временни работници, бирници и царе, бързащи да депозират в храма праведно или неправедно съдраното от народа, е главното място на действие в “Деянията на Йоан” - съвсем правдива биография на апостол Йоан, написана някъде в началото на II в. в същата тази провинция Азия.

Ако се вярва на Ириней Лионски, който твърди, че апостолът е умрял по времето на Траян, излиза, че тези “Деяния” са написани от очевидец! И авторът на “Деанията”, за да подчертае това обстоятелство, посяга от време на време към местоимението “ние”, също като автора на “Деянията на апостолите”.

БЕЛЕЖКИ

1. Страбон. География, 14, 1, 24.

2. Hugh Plommer. St John’s Church, Ephesus. Anatolian Studies. Vol. 12 (1962). P. 127.

(Следва)