ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (ЧАСТ II, ГЛАВА 10)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.7 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8; 9; 10; 11; ЧАСТ II, ГЛАВА 7; ЧАСТ II, ГЛАВА 8; ЧАСТ II, ГЛАВА 9

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 10

Време: Между "конфликта с бруталния троглодит" в кръчмата на Кърнан около пет часа и настоящата глава е пропуснат период от време, обхващащ пътуването с карета и посещението в къщата на скръбта - дома на вдовицата Дигнам в източен Дъблин, близо до Сандимаунт. Действието се подновява при залез слънце, около 8 часа вечерта.

Място: Брегът на Сандимаунт, Дъблинският залив, югоизточно от Дъблин. Сутринта тук се е рязхаждял Стивън, в непосредствена близост до църквата „Звезда на моретата“.

Действащи лица: На скалите седят три девойки: две от тях са назовани веднага. Сиси Кафри, „получила от природата като дар златно сърце, големи цигански очи с вечна закачка в тях и устни, подобни на зрели череши, тя привлича неудържимо към себе си". Този стил е нарочна пародия на дамските списания и на масовата английска проза. Еди Бордман е малка и късогледа. Третата девойка, героинята на тази глава, е посочена на третата страница: „Но коя бе тази Гърти?" И тук ни съобщават, че Герти Макдауел седяла недалече от приятелките си, замислена, и „на най-пламенното въображение би било не по силите да нарисува по-прелестен образ на ирландско момиче" - прекрасна пародия на банални описания. Със Сиси Кафри има двама малки братя, Томи и Джеки, близнаци, „някъде на четири годинки" и, разбира се, къдрави; а братът на Еди Бордман още диша сънно в количката. Срещу тях, на скалите, седи още един персонаж. За него се споменава на третата и осмата страница, но едва по-късно ще разберем, че това е Леополд Блум.

Действие: Действието в тази глава е трудно отделимо от нейния съвсем особен стил. В отговор на простия въпрос: какво се случва в тази глава, можем просто да кажем: две малки момченца играят, карат се и отново играят, едно бебе бърбори и писка, Сиси и Еди наглеждат братята си, Герти мечтае, в близката църква пее хор, спуска се здрач, на базара (към който се е отправил вицекралят) започва заря и Сиси и Еди тичат със своите малчугани по плажа, за да я видят в далечината над къщите. Но Герти не се присъединява веднага към тях: ако им харесва, могат да тичат като луди, а тя ще поседи, и оттук се вижда добре. Блум гледа от отсрещната скала Герти, която, въпреки цялата си моминска скромност, разбира прекрасно какво се крие зад неговия поглед, и накрая се отпуска назад и показва безсрамно жартиерите си "и бум! и О! римската ракета експлодира, изсъска с дълбока въздишка О-о-о! и всички извикаха вкупом О! О! като в захлас, и тя бликна отведнъж, блъвна струя от златен дъжд и тънки като косъм нишки, които се поръсиха отгоре и ах! бяха като изумрудени капки роса, като звезди, които се сипеха в златисто, О, че прелест! О-о-о, че сладост, сладост-радост!" Скоро Герти става и се отдалечава бавно по плажа. "Тя крачеше със смълчано, сдържано достойнство, така типично за нея, но и някак много внимателно, полекичка, защото Гърти Макдауъл беше…

С неудобни обувки ли? Не. Беше куца! О!

Господин Блум я изгледа, докато се отдалечаваше куцешком. Клетото момиче!" Стил: Главата се състои от две части, напълно различни по техника. Първата част, описваща трите момичета на скалите и техните подопечни, е пародия на дамско списание или булеварден роман с всичките им клишета и претенции за изящество. След това идва втората част, където излиза на преден план потокът на съзнанието на Блум; в познатия накъсан маниер ни е представена смесица от впечатления и спомени, с която завършва главата.

Пародията е пълна със забележително забавни клишета, баналности за добродетелен живот и псевдопоезия. «Лятната вечер бе започнала да се раздипля над света и да го обгръща в тайнствените си обятия. <...> ...Последните зари на бързо гаснещия ден се помайваха гальовно върху морето и крайбрежието... и, накрая, което е най-важното. <...>

Три приятелки бяха седнали върху скалите и се любуваха на припадащия здрач; вечерният въздух бе свеж, но не хладен. Те много често обичаха да идват тук, в любимото си кътче, за да си приказват тайни неща край блесналите талази, да обсъждат въпроси женски“. (Прилагателното, поставено след съществителното заради елегантност е, разбира се, данък на стила "Хаус бютифул".) Самата конструкция на фразата е банална: "Томи и Джаки бяха близнаци, навършили има-няма четири годинки, понякога много палави и разглезени близнаци, но общо взето, мили малчугани с грейнали смешни личица и много сладки муцунки. Играеха си в пясъка с кофички и лопатки, строяха замъци, както обичат да правят децата, или пък ритаха голямата си цветна топка, истински щастливи земни твари". Бебето е, разбира се, пухкаво, и "младият джентълмен сумтеше блажено". Не просто сумтеше, а "сумтеше блажено" — колко е кокетно и лукаво това. Подобни нарочно подбрани изящни клишета се срещат по няколко броя на всяка от двадесетте страници на тази част от главата.

Когато говорим за "клише", "стереотип", "изтъркана псевдоизящна фраза" и така нататък, ние подразбираме, освен всичко друго, че когато такава фраза е била използвана за първи път в литературата, тя е била оригинална и е имала жив смисъл. Станала е станала изтъркана именно защото значението ѝ първоначално е било ярко, точно и привлекателно, и е била използвана отново и отново, докато не се е превърнала в стереотип, в клише. Така че можем да определим клишето като парченца мъртва проза и гниеща поезия. Но места пародията спира. Джойс кара мъртвата и гниеща материя да разкрие своя жив източник, първоначалната си свежест. На места поезията е все още жива. Описанието на богослужението, което докосва бегло съзнанието на Герти, е наистина красиво и изпълнено със светло, трогателно очарование. Такова е и описанието на здрача, и, безспорно, на фойерверките - кулминационният откъс, цитиран по-горе, истински нежен и прекрасен: ние усещаме все така свежестта на поезията, която още не се е превърнала в клише.

Но Джойс успява да направи нещо още по-фино. Ще забележите, че първоначално мислите на Герти са съсредоточени върху достойния, според нейните разбирания, живот и умението за обличане с вкус, защото следва моделите, предлагани от „Илюстрован седмичник за дами“ и „Уоман бютифул": „Носеше спретната блузка в синьо електрик, която бе боядисала сама с помощта на пакетче домашна боя (защото според „Илюстрован седмичник за дами“, това щял да бъде модерният цвят за сезона), с красиво остро, дълбоко деколте и джобче за кърпичка (в което обикновено слагаше сгънат лигнин, напоен с любимия й парфюм, за да не увисва джоба от по-тежката кърпичка), както и моряшкосиня три четвърти пола, скроена според разкрача й, която перфектно подчертаваше тънката ѝ изящна фигура", и така нататък. Но когато заедно с Блум разбираме, че горкичката куца, клишираността на мислите ѝ придобива трогателен оттенък. С други думи, Джойс успява да изгради нещо реално: състрадание, съжаление и съчувствие от мъртвите формули, които пародира.

Джойс отива дори още по-далече. Докато пародията се плъзга приятно по отъпканата си пътека, авторът в пристъп на демонично веселие насочва мислите на Герти към въпроси на физиологията, за които, естествено, няма и намек в четивото, замърсило съзнанието ѝ: „Имаше тънка грациозна фигурка, дори прекалено крехка на външен вид, ала онези желирани бонбони с желязо, които взимаше редовно напоследък, й се бяха отразили много по-добре отколкото женските хапчета на вдовицата Уелч, и имаше голямо подобрение както с теченията, така и с онова чувство на отпадналост". Нещо повече, когато вижда един джентълмен в дълбок траур „и обсебилата го дълбока скръб се четеше по лицето му", пред нея се изписва романтична картина: „Но ето, случи ѝ се това, за което толкова често си бе мечтала. За нея то имаше голямо значение и лицето ѝ засия, защото него искаше тя, защото усещаше инстинктивно, че той бе по-различен от другите. Самото сърце на момичето-жена литна към него, нейния отдавна бленуван съпруг, защото на мига разбра, че това бе именно той. И да е грешил, по-малко е било, отколкото грешили са към него, виждаше се, че е по-достоен за съчувствие, нежели за обвинение, но и да беше най-големият грешник, виновник, престъпник, пак пет пари не даваше тя, нека кой каквото ще да си мисли. Дори да беше протестант или методист, лесно щеше да го покръсти в правата вяра, стига да я обича истински. <...> Тогава може би той ще я прегърне нежно като истински мъж, силно ще притисне крехкото ѝ тяло към себе си, ще я люби, неговото, само негово момиче, за него единствено отредена“. Въпреки това, романтичното видение (каквито тук има много повече) се заменя лесно в съзнанието ѝ с твърде прозаични съображения за отвратителни джентълмени. „Най-сетне останаха сами, без други хора, които да си пъхат носа и да пускат подмятания, и тя разбра, че на него може да се вярва до смърт, сигурен, стабилен и надежден, може да се разчита докрай, човек с непоколебима чест и достойнство. Ръцете и лицето му се движеха, прониза я трескава тръпка. а види фойерверките, хвана коляното си с ръце, за да не падне, докато гледаше нагоре; наоколо нямаше жива душа, само той и тя, когато му показа красивите си, добре оформени крака, ето ей така, меки, изящни, леко закръглени и сякаш долови задъханото му сърце, дрезгавото му хриптящо дишане, защото тя знаеше всичко за онази страст на мъжете и как бързо се разпалва, защото Бърта Съпъл й беше разказвала веднъж, като преди това я накара да се закълне в живота си, че на никого няма да каже за господин квартиранта, който живееше при тях, изпратен от Съвета по пренаселените области и който си бил изрязал от вестници и списания снимки на онези танцьорки с вдигнати във въздуха поли и крака, и тогава ѝ прошепна, че правел нещо пред тях, нещо не много редно, за което обикновено си фантазираш в леглото. Но онова бе съвършено различно от това тук, защото въобще не можеше да се сравнява, тъй като тя почти усещаше как той я приласкава, придърпва лицето й към своето, почти усещаше и първия плах и пламенен допир на красивите му горещи устни. Освен това съществува и опрощение, стига да не си стигнала докрай преди да се омъжиш...“

Няма нужда да говорим за потока от мисли на Блум. Вие разбирате физиологичната ситуация — любов от разстояние (Блумизъм). Усещате стилистичния контраст между предаването на мислите, впечатленията, спомените и усещанията на Блум и хапливата пародия на литературната девственост в първата част на главата. Мислите на Блум се носят зигзагообразно като прилеп в здрача. Разбира се, мисълта за Бойлан и Моли присъства постоянно, но се споменава и първият обожател на Моли, лейтенант Мълви, който я целунал зад градините, под Мавърския зид на Гибралтар, когато била на петнадесет години. Съчувстваме на Блум, разбирайки, че той все пак е забелязал как вестникарчетата на улицата до колоната на Нелсън са имитирали походката му (глава 7, в редакцията на вестника). Художествената забележка на Блум за прилепа („Прилича на човек с плащ и мънички ръчички") е абсолютно възхитителна и подобно възхищение заслужава и очарователното му наблюдение за слънцето: „Например, погледни слънцето, само не се взирай, а като орел, и след това погледни обувката си: ще се появи жълто петно. Иска да постави своя печат върху всичко". Така би могъл да каже Стивън. В стария Блум дреме художник.

В края на главата Блум потъва за няколко минути в сън и часовникът на полицата над камината в къщата на свещеника наблизо известява със своето бим-бам, в което се чува ясно ро-га, ро-га, за нещастието на Блум, рогоносеца. Странно, той открива, че часовникът му е спрял в четири и половина.

(Следва)