ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 16. НАЙ-СТРАШНОТО (2)

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА / Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2 / Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3 / Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4 / Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2 / Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ / Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА / Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА / Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА / Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША / Глава 11. - ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ / Глава 12. - „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ (ПРОДЪЛЖЕНИЕ) / Глава 13. - ПОСЛЕДНИТЕ ДНИ НА ВОЙНАТА / Глава 14. - СЪДБАТА НА БРАТ МИ / Глава 15. - ПРЕМИНАВАНЕТО НА НЕМАН / Глава 15. - НАЙ-СТРАШНОТО - 1

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 16. НАЙ-СТРАШНОТО

(продължение)

Аз исках обаче да разкажа за нещо друго, за онзи чуден, внезапно възникнал и завинаги запечатал се в паметта ми момент на върховно щастие. Но отново се заплетох в датите.

Щастието - по-късно.

На 1 февруари град Хайлсберг беше превзет от нашата армия в движение. Това беше пробив в германската отбранителна линия. В града беше останала германска болница, ранени войници, офицери и лекари. Предишния ден се водеха тежки боеве, германците умираха, но не се предаваха. Толкова големи бяха загубите, толкова трудно протече тази операция, толкова омраза и обида се бяха натрупали, че нашите пехотинци разстреляха пътьом и германските лекари, и ранените войници и офицери – целия персонал на болницата.

След два дена – контраатака.

Нашите дивизии отстъпват стремително, и око за око – сега нашата болница не успява да се евакуира и германците разстрелват до един всичките ни лекари, ранени войници и офицери.

И отново нашите изтласкват германците от града, и този път там се оказвам и аз с половината си взвод.

Около града, в селата Глитанен, Халинген, Реденау, Рехаген, на 2 февруари бойците от втората половина на моя взвод полагаха телефонни линии и установяваха наблюдателни постове близо до железопътните гари. В града, освен нашите пехотинци, артилеристи и танкисти, имаше доста много германски бежанци: старци, жени и деца, които бяха заели повечето градски жилища.

С втората половина от взвода влязох в града вечерта и реших да пренощувам в църквата, протестантски германски храм.

И едва моите свързочници вкараха конете вътре, едва се канеха след тридесет километра преход да се разположат за почивка, когато две немски дивизии отрязаха града и околните селища от нашата настъпваща армия.

Междувременно войниците и офицерите, които не знаеха това, се бяха пръснали из града.

Комендантът на града, старши по звание полковник, се опита да организира кръгова отбрана, но полупияните бойци измъкваха от жилищата им жени и момичета. При създалото се критично положение комендантът взе решение да изпревари войниците, изгубили контрол над себе си. По негово нареждане един свързочен офицер ми предава заповед да разположа около църквата бойна охрана от осем мои автоматчици, а специално създаден отряд отнема от обезумелите войници победители жените, които са обсебили.

Друг отряд връща в частите разбягалите се из града в търсене на "удоволствия" войници и офицери, обяснява им, че градът и районът са обкръжени. С мъка се организира кръгова отбрана.

В същото време вкарват в църквата около двеста и петдесет жени и момичета, но само след около четиридесет минути до нея спират няколко танка. Танкистите избутват, изтласкват от входа моите автоматчици, нахлуват в храма, повалят жените на земята и започват да ги изнасилват.

Не мога да направя нищо. Млада германка търси защита при мене, друга пада на колене.

– Хер лейтенант, хер лейтенант!

Обградиха ме, надявайки се на нещо. Всички говорят едновременно.

А вече новината се разнася из града, и вече се е образувала опашка, и отново онзи проклет кикот, и опашката, и моите войници.

– Назад, мамка ви да е...! – крещя аз и не зная къде да се дяна и как да защитя тези, които са паднали в краката ми, а трагедията стремително нараства.

Стонове на умиращи жени. И ето че вече мъкнат нагоре по стълбището (защо? за какво?), на площадката окървавените, полуголите и изгубилите съзнание и ги хвърлят през строшените прозорци върху каменните плочи на улицата.

Хващат, събличат, убиват. Около мене не остава никой. Подобно нещо нито аз, нито някой от моите войници е виждал досега. Странен час.

Танкистите си заминаха. Тишина. Нощ. Ужасяваща купчина от трупове. Безсилни да останем, напускаме църквата. И да спим също не можем.

Седим на площада край огъня. Наоколо непрекъснато избухват снаряди, а ние седим и мълчим.

На сутринта две дивизии разкъсват обръча на нашето обкръжение и ние се оказваме вече в тила.

7 май 2002 година, след петдесет и осем години

– Не искам да слушам това, искам вие, Леонид Николаевич, да унищожите този текст, не може да се напечата! – казва ми с треперещ глас моята приятелка, поетеса, прозаик и журналистка Олга Илницкая.

Това се случва в Третата болница за ветерани от войната в Медведково. Десети ден лежа в стая за четирима. Пиша преди и след закуска, пиша с поставени системи, през деня, вечерта, понякога и през нощта.

Бързам да запиша кадрите от забравения живот, които изскачат внезапно от моето подсъзнание. Олга ме посети, мислеше, че ще ѝ прочета новите си стихове.

На лицето ѝ има гримаса на отвращение и аз съм озадачен.

Изобщо не бях мислил за реакцията на бъдещия слушател или читател, мислех колко важно е да не пропусна детайлите. Преди петдесет години това би било много по-лесно, но тогава не съм имал тази непреодолима нужда. А и аз ли пиша това? Какво е това? Какви шеги си е правила с мене съдбата!

Най-интересното е, че не усещам разлика между тази моя проза, моите рисунки от натура и спонтанно възникващите стихове.

Защо пиша?

Каква ще бъде реакцията на нашите генерали, а на нашите немски приятели от ГДР? А на нашите врагове от ГФР?

Ще бъдат ли за някого моите спомени вредни или полезни? Двусмислено нещо са мемоарите! Искреност – да, но как стои въпросът с морала, а как с престижа на държавата, чиято най-нова история ще влезе изведнъж в конфликт с моите текстове? Какво правя, каква опасна игра съм започнал?

Прозрението идва внезапно.

Това не е игра и не е самоутвърждаване, това е съвсем друго измерение, това е покаяние. Като трън се е забило това не само в мене, но и в цялото ми поколение. Вероятно и в цялото човечество. Това е частен случай, фрагмент от един престъпен век, и с това, както с разкулачването през 30-те години, както с ГУЛАГ, както с невинната гибел на десетки милиони невиновни хора, както с окупацията на Полша през 1939 година, не може да се живее достойно, без това покаяние не може да си отидеш достойно от живота. Аз бях командир на взвод, гадеше ми се, гледах някак си отстрани, но моите войници стояха в тези ужасни престъпни опашки, смееха се, когато трябваше да изгарят от срам и по същество вършеха престъпления срещу човечеството.

Полковникът диригент? Достатъчна ли беше една команда? Та нали по същото шосе минаваше със своя "Уилис" и командващият 3-ти Беларуски фронт маршал Черняховский. Видял ли е, видял ли е всичко това, влизал ли беше в къщите, където на леглата лежаха жени с бутилки между краката? Достатъчна ли беше една команда?

Така че върху кого лежеше по-голямата вина: върху войника от строя, върху полковника диригент, върху смеещите се полковници и генерали, върху мене, който гледаше отстрани, върху всички онези, които казваха, че войната ще оправдае всички?

През март 1945 година моята 31-ва армия беше прехвърлена към 1-ви Украински фронт в Силезия, по посока Данциг. На втория ден по заповед на маршал Конев пред строя бяха разстреляни четиридесет съветски войници и офицери и повече в Силезия нямаше нито един случай на изнасилване и убийство на мирно население. Защо не направи същото маршал Черняховский в Източна Прусия? Измъчва ме безумна мисъл – Сталин вика Черняховски и му шепне:

– А да не унищожим ли всичките тези източнопруски империалисти из корен, тази територия според международните договори ще бъде наша, съветска?

И Черняховски – на Сталин:

– Ще бъде изпълнено, другарю генерален секретар!

Това е моя фантазия, но твърде много прилича на истината. Не, не трябва да крия нищо, прав съм, че пиша за това, което видях с очите си. Не трябва, не мога да мълча! Прости ми, Олга Илницкая.

Из дневника от 1945 година: „В град Лаубан една белокоса жена скачаше на четири крака. Никой не я караше да прави това. Тя искаше да разсмее руските войници. Единственият ѝ син беше загинал на Източния фронт".

Водеха се ожесточени боеве по подстъпите към Ландсберг и Бартенщайн. Разположението на дивизиите и полковете се променяше бавно, но се променяше.

Както вече писах, втори месец бях командир на взвод за управление към моята отделна армейска рота и давах разпореждания на командирите на трите взвода от ротата за предислоциране и прокарване на нови съобщителни линии между летищата, зенитните бригади и дивизиони, щабовете на корпусите и дивизиите, а също така предавах по армейската радиостанция данните за предислоцирането в щаба на фронта, така че се намирах в състояние на крайно пренапрежение. И изведнъж влиза при мене моят приятел, радистът младши лейтенант Саша Котлов, и казва:

– Намери си заместник за два часа. Във фолварка, само на двадесет минути път, са се събрали около сто германки. Моята група се върна току-що оттам. Уплашени са, но ако ги попиташ – дават, само и само да останат живи. Има и съвсем млади. А ти, глупако, сам си се обрекъл на въздържание. Знам, че от половин година вече нямаш приятелка, мъж ли си най-накрая, или не? Вземи ординареца си и някого от твоите войници и върви!

И аз се предадох.

Вървяхме по стърнището и сърцето ми биеше, и вече не разбирах нищо. Влязохме в къщата. Много стаи, но жените се бяха скупчили в един огромен хол. По диваните, по креслата и на килима върху пода седят, притиснати една до друга, увити в шалове. А ние бяхме шестима и Осипов, боец от моя взвод, пита:

– Коя искаш?

Гледам, от дрехите стърчат само носове, изпод шаловете се виждат очи, една, седяща на пода, е закрила очите си с шала. А аз се срамувам двойно. Срам ме е за това, което се каня да направя, и от войниците се срамувам: или е страхливец, ще кажат, или е импотентен. И аз скачам като във водовъртеж и посочвам на Осипов тази, която е закрила лицето си с шала.

– Ти какво, лейтенанте, съвсем ли полудя, мамка му, може да е някоя старица?

Но аз не променям решението си и Осипов приближава към моята избраница. Тя става, тръгва към мене и казва:

– Хер лейтенант – айн! Нихт цвай! Айн! – И ме хваща за ръката, води ме в празната съседна стая и говори тъжно и настойчиво: – Айн, айн.

А на вратата стои моят нов ординарец Урмин и казва:

– Давай по-бързо, лейтенанте, аз съм след тебе.

И тя разбира някак си това, което той казва, и прави рязка крачка напред, притиска се към мене и развълнувано:

– Нихт цвай – и смъква шала от главата си.

Боже мой, Господи! Млада, като облак светлина, чиста, благородна, и такъв жест – „Благовещение" на Лоренцети, Мадона!

– Затвори вратата и излез – заповядвам на Урмин.

Той излиза и лицето ѝ се преобразява, тя се усмихва и бързо сваля палтото, костюма, под костюма си има няколко чифта невероятни гердани и златни верижки, а на ръцете ѝ златни гривни. Хвърля на една купчина още шест дрешки и ето я вече гола и ме вика, и цялата е обхваната от страст. Внезапното ѝ вълнение се предава и на мене. Аз хвърлям настрана портупея, нагана, колана, гимнастьорката – всичко, всичко! И ето че вече и двамата се задъхваме. А аз съм зашеметен.

Откъде ми се падна такова щастие, чиста, нежна, безумна, скъпа! Най-скъпата на света! Произнасям това на глас. Тя сигурно ме разбира. Някакви необикновено ласкави думи. Аз съм в нея, това е безкрайно, вече сме сами на целия свят, бавно нарастват вълните на блаженството. Тя целува ръцете ми, раменете ми, дъхът ѝ спира. Боже! Какви ръце има, какви гърди, какъв корем!

Какво е това? Лежим, притиснати един към друг. Тя се смее, аз я целувам цялата, от ноктите до ноктите.

Не, тя не е момиче, вероятно на фронта е загинал нейният годеник, любим, и всичко, което е готвела за него и е пазила през трите дълги години на войната, се изсипа върху мене.

Урмин отваря вратата:

– Полудя ли, лейтенанте! Защо си гол? Мръква, опасно е да оставаме, обличай се!

Но аз не мога да се откъсна от нея. Утре ще напиша рапорт до Степанцов, нямам право да не се оженя за нея, подобно нещо не се повтаря.

Обличам се, а тя все още не може да дойде на себе си, гледа ме призивно и нещо не разбира.

Затръшвам рязко вратата.

– Лейтенанте, – казва тъжно Урмин, – какво ти пука за тази германка, разреши ми, ще свърша за пет минути.

– Драги мой, не мога, дадох ѝ дума, утре ще напиша рапорт до Степанцов и ще се оженя за нея!

– И направо в Смерш?

– Където и да е, три дена, ден, а после нека ме разстрелят. Тя е моя. Ще дам живота си за нея.

Урмин мълчи, гледа ме, както се гледа глупак.

– Ти, бе, мамка му, смотаняк такъв, ти не си от този свят.

Връщаме се в тъмното.

В шест сутринта се събуждам, не казвам на никого нищо. Ще я намеря и ще я доведа. Намирам къщата. Вратите са широко отворени. Няма никого.

Всички бяха заминали, неизвестно къде.

Когато се демобилизирах и се лутах през първите месеци из Москва, търсех момиче, което да прилича на нея, и ми провървя.

Намерих Леночка Кривицкая, имаше нещо в погледа ѝ, което беше нейно. И когато се целувахме във входа срещу стария МХАТ, ми се струваше, че целувам нея. А когато я изгубих, но завинаги остана в мене онази, от Източна Прусия, чието име не научих.

Един Бог знае. Може би и стиховете ми са оттам. Град Хайлигенбайл. Заливът Фриш Хаф.