ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (8)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5; 6; 7

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 3

Стил: Прозрачен, логичен Джойс, читателят следи лесно мислите на Блум.

Време: Малко след единадесет часа.

Място: При банята на улица „Лейнстър“ Блум се качва на трамвай, който отива на изток към дома на Дигнам на авеню „Сърпънтайн“ 9, разположен югоизточно от Лифи. От този дом тръгва погребалната процесия. Вместо да върви директно на запад към центъра на Дъблин, а оттам на северозапад към гробището Гласневин, процесията се движи през Айриштаун, завива на североизток, а след това на запад. Според прекрасния стар обичай тялото на Дигнам се превозва първо по улица „Трайтънвил“ през Айриштаун на север от авеню „Сърпънтайн“ и едва след преминаването през Айриштаун завива на запад по улица “Обиколна“, улица „Ню Брънсуик“ и след това през Лифи на северозапад към гробището в Гласневин.

Действащи лица: Около десетина изпращачи; сред тях на задната седалка на четириместен файтон – Мартин Кънингам, добър, мек човек, до него – Пауър, който говори необмислено за самоубийство в присъствието на Блум, и срещу тях – Блум и Саймън Дедалус, бащата на Стивън, изключително остроумен, свиреп, надарен с чудатости старец.

Действие: Действието в тази глава не представлява трудност за четене. Бих искал да обсъдя само някои теми.

Бащата на Блум, унгарски евреин (за чието самоубийство се споменава в тази глава), се жени за ирландката Елин Хигинс, произхождаща по бащина линия от унгарски католици и от протестанти по майчина линия; така че Блум е кръстен в протестантска църква и едва по-късно става католик, за да се ожени за Мариън Туийди, също от смесен, ирландско-унгарски произход. В родословното дърво на Блум фигурира също и рус австрийски войник. Въпреки тези усложнения, Блум се смята за евреин и сянката на антисемитизма постоянно виси над него през цялото повествование. Във всеки момент може да бъде засегнат или обиден дори от иначе прилични хора. Блум е чужденец за тях. Изучавайки този въпрос, открих, че през 1904 година – времето на действие на нашия дъблински роман – броят на евреите, живеещи в Ирландия, е бил около четири хиляди при население от четири и половина милиона. Повечето хора, с които Блум се среща в този опасен ден, споделят или диви, или напълно разпространени предразсъдъци. Във файтона по пътя към гробището Саймън Дедалиус се подиграва с Рубън Дж. Дод, евреин лихвар, чийто син за малко не се удавя. Блум се стреми да разкаже тази история пръв, за да я представи по подходящ начин и да избегне обидните намеци. Темата за расовите гонения преследва Блум: дори Стивън го обижда грубо, изпълнявайки в предпоследната глава песен пародия на балада от XVI век за малкия свети Хюс от Линкълн, когото, както се е смятало по-рано, бил разпънат на кръст от евреи през XII век.

Синхронизацията е по-скоро похват, отколкото тема; Джойс го използва с голямо майсторство: в книгата хората се сблъскват един с друг, пътищата им се пресичат, разделят се и отново се срещат. След като завива от улица „ Трайтънвил“ към улица „Обиколна“, файтонът с четиримата пътници настига Стивън Дедалус, сина на Саймън, чийто път от улица „Сандикоув“ към редакцията на вестника почти съвпада с маршрута на погребалната процесия. И по-нататък, на улица „Брънсуик“, недалече от Лифи, точно когато Блум размишлява, че днес ще дойде Бойлан, Кънингам го забелязва на улицата и Бойлан приема поздравите на спътниците на Блум.

Затова пък човекът с кафявия макинтош е тема. Сред епизодичните персонажи на книгата той представлява особен интерес за читателите на Джойс, защото няма нужда да се повтаря, че всеки нов тип писател поражда нов тип читател; всеки гений създава нови безсънни пълчища. Съвсем особеният епизодичен персонаж, когото имам предвид, е така нареченият човек с кафявия макинтош, който се появява единадесет пъти в книгата, но винаги без име. Доколкото ми е известно, коментаторите не са установили неговата самоличност. Да видим дали ще успеем да го разпознаем. За първи път го виждат на погребението на Пади Дигнъм, никой не го познава, появата му е внезапна и неочаквана, и цял ден господин Блум ще се връща към тази малка, но натрапчива загадка: кой е човекът с кафявия шлифер? Ето как се появява на погребението. Докато гробарите поставят ковчега с носа към ръба на гроба и прокарват отдолу въжета, за да го спуснат в ямата, Блум мисли за мъртвия Дигнам. "Погребват го... Самият той не знае кой е дошъл да го почете, нито пък това го интересува". Погледът на Блум се плъзга по тези, "които са дошли", и за момент се спира на лицето на непознатия. Потокът на мислите приема нова посока: "А кой е онзи върлинест галфон с макинтоша ей там? Кой е той, искам да знам? Плащам, само и само да разбера. Винаги ще се намери да цъфне някой, за когото не си и сънувал". Тази мисъл се загнездва и скоро той преброява малобройните изпращачи. "Господин Блум остана най-отзад, с шапка в ръка, взе да брои гологлавите пред себе си. Дванайсет. Аз съм тринайсетият. Не! Онзи с макинтоша е тринайсетият. Числото на смъртта. Откъде, по дяволите, се пръкна пък той? Нямаше го в църквата, готов съм да се обзаложа. Глупаво суеверие, това за тринайсет". Мислите на Блум се прехвърлят на друго.

Та кой е този дългуч, който изниква сякаш от въздуха точно в момента, когато ковчегът на Патрик Дигнам се спуска в гроба? Да продължим нашето разследване. В края на церемонията Джо Хайнс, репортер, който записва присъстващите на погребението, пита Блум:

"— Я, кажи — попита Хайнс, — познаваш ли го оня с, оня бе, ей там с…" Но в този момент забелязва, че въпросният тип е изчезнал и изречението остава недовършено. Пропуснатата дума е, разбира се, "макинтош". Блум довършва изречението: "— Макинтоша ли? Да, видях го... Сега къде изчезна?" Това е недоразумение (сравнете го с темата за Златната купа и аутсайдера Захвърлен): Хайнс мисли, че Макинтош е името на непознатия.

"— Макинтош — повтори Хайнс и го записа. — Преди не съм го виждал. Така ли се казва?" Хайнс се отдалечава, оглеждайки се: да не е пропуснал някого. "— Не — започна да му обяснява господин Блум, обърна се и спря. — Слушай, Хайнс!

Но той не го чу. Моля? Къде изчезна този човек? Ни следа от него. Ами сред всички тия. Някой Кели да е виждал? Кей-и-дабълел-уай. Станал е невидим. Боже Господи, къде се е дянал?“ В този момент мисълта на Блум се прекъсва, при него идва седмият гробар, за да вземе лопатата, която лежи там.

В самия край на глава 7 от част II – главата, където основен похват става синхронизацията на действията на различни хора по улиците на Дъблин около три часа следобед, намираме още едно споменаване на загадъчния човек. Вицекралят, управителят на Ирландия, пътуващ към откриването на благотворителния базар Майръс в полза на болницата „Мърсър“ (именно на този базар по-късно, когато се стъмни, ще се състои знаменателната заря – тема на 10-та глава), – та вицекралят със свитата си минава покрай сляп младеж и тогава "по улица „Лоуър Маунт“ един пешеходец с кафяв макинтош, който дъвчеше сух хляб, пресече забързано пътя на кортежа". Какво ново се добавя тук за разгадката? Да, този човек съществува, в края на краищата, той е жив индивид, той е беден, движи се с леки стъпки, с надменност и с отчуждеността в движенията си напомня донякъде за Стивън Дедалус. Но той, разбира се, не е Стивън. Вицекралят не е пречка за него, Англия не може да му навреди. Жив човек. И същевременно лек като призрак. Кой ли е той?

Следващото споменаване се появява в глава 9 от част II. Кръчмата на Кърнан, където анонимен хулиган, наричан Гражданина, и едно страшно куче тормозят мекия, любезен Блум. Нежно и сериозно (което го издига над собствената му приземеност в други части на книгата) евреинът Блум казва: "Освен това част съм от раса... която е мразена и преследвана. До ден-днешен. До този момент. До тази секунда". Гражданина се подиграва: "Ей, ти за нов Йерусалим ли ми говориш? <...>

— Говоря за несправедливост — отвръща му Блум. <...> — Но от това няма никакъв смисъл... Насилие, омраза, исторически извъртания. Това не е животът, който трябва да живеем — само ненавист и огорчения. Всеки знае, че точно обратното е животът, който трябва да живеем, истинският живот". "Тоест?" - пита Алф, собственикът на заведението. "Любов", - отговаря Блум. Между другото, това е основата на философията на Л. Толстой: човешкият живот е божествена любов. Простаците от кръчмата разбират любовта като физическа любов. Сред поредицата разнообразни твърдения: "Полицай от отдел 14А обича Мери Кели. Гърти Макдауъл обича момчето с колелото. <...> Негово величество кралят обича Нейно величество кралицата" и т. н., се показва за миг нашият тайнствен непознат: "Човекът с кафявия макинтош обича дама, която е мъртва". Отбелязваме, че той се откроява от цялата редица и е противопоставен на полицая и дори на стария господин Вершойл със слуховата тръба, който обича "старата госпожа Вершойл с хлътналото око". Към неговия образ се добавя нещо поетично. Но кой е той, този човек, появяващ се на страниците на книгата в критични моменти – какво символизира: смърт, потисничество, притеснение, живот, любов?

В края на сцената с мастурбацията на плажа (глава 10), по време на зарята Блум си спомня за Човека с Кафявия Макинтош, когото е видял до гроба. И в глава 11, между сцената в родилния дом и фарса в публичния дом в единадесет часа, точно преди затварянето на кръчмата, човекът загадка се появява за миг там изсред алкохолните изпарения: "Божичко, Божичко, кой, за Бога, е онзи с макинтоша? Дъсти Роудс. Глей му само парцалите. Боже всемогъщи! Прилича на светите мощи! Сякаш от юбилейни мръвки преживява. Или от Борвил? Здравата го е закъсал. И с боси чорапи на краката. Да не е някой оръфляк от Ричмънд? Същият! Май страдаше от отлагане на олово в пениса. Това е временна лудост. Викаме му Бартъл Хляба. Този човечец, сър, навремето беше наш преуспяващ съгражданин. Човек опърпан и занемарен от девойка мила и сирота запленен. Ама тя му офейкала. И на това му викат изгубена любов. Бродещият Макинтош от пустеещия каньон. На екс и да се омитаме! Затваряме. И внимавайте с ченгетата. Моля? Абе, ти не го ли фидя неска на прогребението? Докато нашият добър приятел надлежно си сдаваше Богу духа ли?" Откъсът, както и целият последен епизод на главата, е прекалено тъмен, но има явни указания за човека, който лакомо поглъща супа Боврил, за прашните му обувки, скъсаните чорапи и изгубената любов.

Човекът с кафявия макинтош се появява изведнъж в публичния дом – глава 12, където са изобразени гротескно скачащите размишления на Блум: откъслечните мисли въздействат върху сумрачната сцена на комичния кошмар. Тази глава не бива да се приема сериозно, както и краткото явяване пред Блум на Човека с Кафявия Макинтош, който го осъжда за това, че е син на християнка: "Не вярвайте и думичка на това, което ни казва. Това е Леополд МакИнтош, прословутият подпалвач. Неговото истинско име е Хигинс". Майката на Блум, съпруга на Рудолф Вираг от Сомбатхей, Виена, Будапеща, Милано, Лондон и Дъблин, е по рождение Елин Хигинс, втора дъщеря на Джулиус Хигинс (по рождение Карой – унгарец) и Фани Хигинс (по рождение Хегарти). В същия този кошмар дядото на Блум Липоти (Леополд) Вираг е плътно опакован в няколко палта и отгоре на всичко е облечен с кафяв макинтош, очевидно взет назаем от човека загадка. След полунощ в "Файтонджийската бърлога" (част III, глава 1), поръчвайки кафе на Стивън, Блум взема броя на "Ивнинг Телеграф" и чете в него съобщението на Джо Хайнс за погребението на Патрик Дигнам: "Сред опечалените бяха" – следва списък с имена, завършващ с Макинтош. И накрая, в следващата глава, написана във формата на въпроси и отговори, се среща следното: "Каква самозададена загадка накарала Блум да стане, да отиде и да събере своите многоцветни, многообразни и многобройни дрехи, неволно проумявайки, че не ще проумее?

Кой е Макинтош?"

Тук за последен път чуваме за Човека с Кафявия Макинтош.

Знаем ли кой е той? Мисля, че да. Ключът към разгадката е в глава 4 от II част – сцената в библиотеката. Стивън говори за Шекспир и твърди, че великият писател присъства сам в своите произведения. "В пиесите си обаче е потулил собственото си име, иначе хубаво име, Уилям, статист тук, шут там, като художник в стара Италия е скрил лицето си в най-тъмния ъгъл на платното" и именно това е направил Джойс, поставяйки своето лице в незабележим ъгъл на своето платно. Човекът с Кафявия Макинтош, преминаващ през романния сън, е самият автор. Блум вижда мимоходом своя създател!

(Следва)