ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА / ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ (6)

ПРЕВЕЛ: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: Павел Николов

ДО ТУК:

ВЛАДИМИР НАБОКОВ / ЛЕКЦИИ ПО РУСКА ЛИТЕРАТУРА

ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА

ДЖЕЙН ОСТИН: “МЕНСФИЙЛД ПАРК“1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13.

ЧАРЛЗ ДИКЕНС: “СТУДЕНИЯТ ДОМ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19, 20, 21, 22, 23, 24, 25, 26, 27, 28, 29, 30,

ГЮСТАВ ФЛОБЕР: “МАДАМ БОВАРИ“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11, 12, 13, 14, 15, 16, 17, 18, 19

РОБЪРТ ЛУИС СТИВЪНСЪН: “СТРАННАТА ИСТОРИЯ НА ДОКТОР ДЖЕКИЛ И ГОСПОДИН ХАЙД“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9

МАРСЕЛ ПРУСТ: “НА ПЪТ КЪМ СУАН“ - 1, 2, 3, 4, 5, 6, 7, 8, 9, 10, 11

ФРАНЦ КАФКА: “ПРЕОБРАЖЕНИЕТО“ - 1, 2; 3; 4; 5; 6; 7; 8

ДЖЕЙМС ДЖОЙС – “ОДИСЕЙ“ - 1; 2; 3; 4; 5

„ЛЕКЦИИ ПО ЗАПАДНА ЛИТЕРАТУРА“ В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

ДЖЕЙМС ДЖОЙС (1882-1941) – “ОДИСЕЙ“ (1922)

(продължение)

ЧАСТ II, ГЛАВА 1

Стил: Логичен и прозрачен Джойс.

Време: Осем часа сутринта, синхронизирано с утрото на Стивън.

Място: Улица „Екълс“ 7, жилището на Блум в северозападната част на града, в непосредствена близост до горната улица „Дорсет“.

Главни действащи лица: Блум и съпругата му; второстепенни: месарят Длугач, който като Блум е от Унгария, и прислужницата на семейство Уудс, живеещи по съседство на улица „Екълс“ 8. Кой е Блум? Блум е син на унгарския евреин Рудолф Вираг (което на унгарски означава "цвете"), сменил фамилията си на Блум, и Елън Хигинс, от ирландско-унгарски произход. Той е на тридесет и осем години, роден е в Дъблин през 1866 година. Посещавал е училището на мисис Елис, после учил при Ванс, през 1880 година завършва обучението си. През 1886 година бащата на Блум, като не издържа на самотата след смъртта на жена си, измъчван от невралгия, слага край на живота си.

Блум и Моли, дъщеря на Брайън Туийди, се запознават у Мат Дилън, по време на игра на "музикални столове", където се оказват двойка. На 8 октомври 1888 година се женят, той е на двадесет и две години, тя - на осемнадесет. На 15 юни 1889 година им се ражда дъщеря Мили, а роденият им през 1894 година син Руди умира единадесет дни след раждането си. Първоначално Блум е агент при търговеца на пощенска хартия Уиздъм Хели, работи известно време и на животинския пазар като агент по продажбите. От 1888 до 1893 година двамата живеят на улица „Ломбард“, от 1893 до 1895 година - на „Реймънд Теръс“, през 1895 година и известно време преди преместването им в хотел "Сити Армс" - на „Онтарио Теръс“, и след това, през 1897 година, на улица „Холс“. През 1904 година живеят на улица „Екълс“ номер 7.

Това е тясна триетажна къща, на всеки етаж по два прозореца към улицата. Тази къща вече я няма, а през 1904 година, когато в нея "живее" семейство Блум, е била всъщност празна; Джойс избира за тях това жилище почти петнадесет години по-късно, след кореспонденция със своя роднина, леля Джозефин. Когато през 1905 година някой си Финеран придобил къщата, не е можел да си представи (съобщава моят източник - Патриша Хътчинс, автор на очарователната книга "Дъблин на Джеймс Джойс", 1950 г.) литературните призраци, които предстояло да се заселят там. Семейство Блум заема две стаи на долния етаж (ако се гледа от фасадата, от улица „Екълс“; откъм двора - втория етаж) на триетажната (ако се гледа фасадата) къща с кухня в сутерена (от двора - на първият етаж). Прозорците на всекидневната гледат към улицата, прозорците на спалнята - към двора, където има градинка. Жилището е без топла вода и без баня, но с тоалетна на площадката на стълбището и доста мухлясал клозет в градинката. Двата празни етажа над Блумови се дават под наем, на рамката на прозореца на всекидневната семейство Блум са поставили табелка, гласяща: "Жилища без мебели".

Действие: В сутерена, в кухнята Блум приготвя закуска за жена си, разговаряйки мило с котката; после слага на огъня чайник, "тумбест и тъповат, с щръкнал напред чучур", качва се в антрето и, решавайки да си купи свински бъбрек, казва на Моли през вратата на спалнята, че ще отиде до ъгъла, и пита дали да ѝ купи нещо за закуска. "Отвърна му слабо сънливо изсумтяване: — Мнн.“ Някакъв къс хартия е пъхнат надеждно зад кожената лента на шапката му, "потъмнелият от пот фирмен надпис в дъното ѝ твърдеше скромно: екстра качество от Пласто". Хартията е картичка с измисленото име Хенри Флауър, която ще представи в пощенската станция на „Уестланд Роу“ в следващата глава, за да получи писмо от някоя си Марта Клифорд (също псевдоним), с която води тайна кореспонденция, започнала от колонката с обяви в "Айриш Таймс". Той е забравил ключа в ежедневните си панталони, защото днес е с черен костюм заради погребението на Дигнам, насрочено за 11 сутринта. Обаче не е забравил да премести в джоба на панталона картофа - подарък от бедната му майка, негов амулет, талисман, панацея срещу всички нещастия. (В самия край на деня той спасява Блум от електрическия вагон.) Потокът на съзнанието му тече по камъчетата на разнообразни мисли. "Гардеробът много скърца. Да не я безпокоя. По това време се излежава, още е сънена. Задържа вратата след себе си много внимателно, още малко, докато опре в дървения праг, стар и изтъркан. Май се затвори. Добре, ще изтрае, докато се върна." Той завива по улица „Дорсет“, по пътя поздравява бакалина: "Прекрасно време", влиза при месаря и забелязва на щанда съседската прислужница, която купува наденички. Трябва ли той и Длугач, и двамата от Унгария, да се поздравяват като сънародници? Блум отново отлага това. Не, друг път. Той чете реклама за плантации в Палестина и мисълта му се устремява към Изтока. Синхронизиращ облак. "Облак взе да затуля слънцето плътно, полека и плътно. Сивота. Надалеч." Това е синхронизация. Същият този облак преди закуска е видял Стивън: "Облак взе бавно да затуля слънцето, засенчи залива в тъмнозелено. Простираше се зад него, купа с горчива вода." Зеленината е горчивият спомен на Стивън, сивият цвят на облака води Блум към мисли за сивата пустиня, за голите безплодни земи на Изтока, различни от пищните рекламни градини.

Той се връща с бъбрека; междувременно е пристигнала пощата: две писма и една картичка. "Спря да ги вземе. Госпожа Мариън Блум. Сърцето му замря. Нахакан почерк. Госпожа Мариън." Писмото е написано с дързък почерк и мисис Мериън също е дръзка. Защо сърцето замира? Както скоро ще открием, писмото е от Блейзис Бойлан, импресариото на Мериън. Той ще дойде в четири часа с програмата за предстоящото ѝ турне и Блум има предчувствие, че ако той, съпругът, не се намеси и остане настрана, то в четири часа ще се случи непоправимото: Бойлан ще стане любовник на Моли. Отбележете фатализма на Блум: "Плах пристъп на тъга плъзна по гърба му, набъбна, удвои се. Ще се случи, да. Да го предотвратя. Безполезно: няма как. Сладките въздушни устни на момиче. И това ще се случи. Усети как плахият пристъп го заля, задави го. Няма смисъл да тръгвам сега. Устни целувани, целуващи, целувани. Пълните лепливи устни на жена."

Другото писмо и картичката са от Мили, дъщерята на Блум, сега тя е в Мълингар, графство Уестмийт в централна Ирландия. Писмото е за него, картичката - за майка ѝ, с благодарност за подаръка за рождения ѝ ден на 15 юни (прекрасна кутия със сметанов фондан). Мили пише: "Вече съм почти на ти с фотографския бизнес". Когато Мълиган се къпи след закуска, познато момче му съобщава, че е получило картичка от Банън от Уестмит: "Пише, че е срещнал една малка сладурана. Нарича я фотомацка". Продължава писмото на Мили: "В събота ще има концерт в Гревил Армс. Има и един млад студент, който идва тук понякога вечер, казва се Банън, братовчедите му или там някакви роднини били големи клечки и той пее песента на Бойлан... за плажните момичета". За Блум Блейзис Бойлан, неизбежният любовник на Моли, е в известен смисъл същото, което за Стивън е веселият узурпатор Бък Мълиган. Всички парченца се нареждат: Моли, Банън, Мълиган, Бойлан. Ще получите удоволствие от забележително художествените страници, от един от най-великите откъси в световната литература: Блум носи закуската на Моли. Колко прекрасно пише Джойс!

— От кого е писмото? — попита той.

Нахакан почерк. Мариън.

— О, от Бойлан — рече. — С програмата.

— Какво ще пееш?

— La ci darem заедно с Дж. С. Дойл — отвърна му, — и Вечната стара песен за любовта.

Пълните й устни, отпивайки от чая, се усмихнаха. Застоялият аромат, който тамянът оставя след себе си и на следващия ден. И тежките цветни аромати.

— Да ти открехна ли прозореца?

Тя прегъна една филийка надве и я пъхна в устата си, като попита:

— Кога е погребението?

— Май беше в единайсет — отвърна. — Но не съм проверявал във вестника.

По заповед на сочещия й пръст вдигна от леглото крачола на мръсните й долни гащи. Не? После един усукан сив жартиер, впримчил дълъг чорап със смачкана, лъснала от носене пета.

— Не! Книгата.

Напипа и втория чорап. Фустата.

— Сигурно е паднала на земята — рече тя.

Заопипва насам-натам. Voglio e non vorrei. Дали въобще го произнася правилно това: voglio. Няма я в кревата. Сигурно е паднала. Наведе се и отметна воланите на кувертюрата. Книгата, тупнала долу, стоеше разтворена срещу изпъкналата част на нощното й гърне с гръцки геометрични орнаменти.

— Чакай да ти покажа — каза тя. — Бях си го отбелязала. Абе, една дума, исках да те питам какво значи.

Отпи глътка чай от чашата си, която държеше, ала не за дръжката, и след като набързо си обърса пръстите в завивката, затърси мястото в текста с помощта на фиба за коса, докато най-накрая попадна на въпросната дума.

— Ментеб-сихоза ли каза? — попита той.

— Ето тук — посочи му тя. — Не мога да я произнеса. Какво означава?

Той се наведе и прочете думата до лакирания й палец.

— А, метемпсихоза.

— Да. Искам да знам всъщност на кого се прави вкъщи?

— Метемпсихоза — започна той и смръщи чело. — Това е гръцка дума: още от древните гърци. Означава преселение на душите.

— О, стига, моля ти се! — прекъсна го тя. — Кажи го с прости думи.

Той се усмихна, хвърли кос поглед към закачливите й очи. Същите младежки очи. Първата нощ след шарадата. В Долфинс Барн. Обърна да види овехтялата корица. Руби: гордостта на цирка. О-хо! А илюстрацията. Свиреп италианец с камшик в ръка. Голото момиче в краката му е сигурно самата Руби, гордостта на. Оскъдно покрита с парче плат. Злодеят Мафей спря за миг и захвърли жертвата си надалеч с проклятие на уста. Голяма жестокост се крие зад всичко това. Упоявани животни. Акробатите на трапец в цирка на Хенглър. Не издържа, трябваше да извърне очи. А тълпата жадно зяпа. Ти си пръсни черепа, а ние ще се пръснем от смях. При това цели семейства. Тренирайте ги от деца, за да могат душите им да се преселят. Да си поживеят след смъртта. Нашите души. Душата ни, когато човекът умре. Душата на Дигнъм…

— Изчела ли си я докрай? — попита.

— Да — отвърна му тя. — Няма нищо нецензурно. Тя през цялото време в онзи първия ли е влюбена?

— Не съм я чел. Искаш ли друга книга?

— Да. Вземи ми някоя от Пол дьо Кок. Името си го бива, нали?

Той й наля още чай, загледан в църкащата настрани струйка.

Трябва да презапиша книгата от библиотеката на улица Кейпъл, защото иначе ще се обадят на Кърни, моят поръчител. Прераждане: това е думата.

— Някои хора вярват — започна той, — че след смъртта ние продължаваме да живеем в друго тяло, не в това, в което сме живели преди. Казват му прераждане. Дори смятат, че ние всички сме живели преди хиляди години на земята или на някоя друга планета. Но нищо не помним от предишния си живот. Някои твърдят, че помнят.

Сметаната в чая ѝ се завъртя на ленива спирала като пресечено мляко. Ще й припомня думата: метемпсихоза. С пример ще стане по-ясно. Значи, например.

Къпещата се нимфа над леглото. Която дойде като безплатно приложение към великденския брой на списание Фотообрази: истински шедьовър на художествената фотография. Цвят: чай, преди да му капнеш мляко. Малко прилича на нея, когато е със спусната коса, но иначе е по-слаба. Сума ти пари дадох за рамка. Каза, че мястото й е над леглото. Голи нимфи; Гърция; и всички, които са живели тогава.

Пак обърна на страницата.

— Метемпсихоза — продължи, — така са казвали древните гърци. Вярвали са, че в следващия си живот можеш да се превърнеш в животно или, да речем, в дърво. Както нимфите например.

Но ето че лъжичката й спря да бърка захарта. Забоде поглед право пред себе си и вдиша през разширените си като ветрило ноздри.

— Мирише ми на загоряло — каза. — Да не си оставил нещо на огъня?

— Бъбрекът! — сети се той и извика“.

Също толкова майсторски е написан и краят на главата, където Блум излиза от задния вход на двора и се отправя към тоалетната. Шапката е брънка във веригата на неговите размишления. Мислено Блум чува звънчето на Дрейго, бръснаря, въпреки че бръснарницата се намира на улица „Доусън“, много по-южно - и вижда мислено Бойлан с кестеняви лъскави коси, току-що измит и сресан; хрумва му мисълта да отиде на баня на улица „Тара“, но вместо това ще се отправи към улица „Ленстър“.

В забележително описаната сцена в тоалетната Блум чете вестник с разказа "Майсторският удар на Мачъм" и ехото от този разказ още не веднъж ще отекне в течение на романа. В Блум има нещо като художник, да вземем поне "танца на часовете", който си представя, седейки на топлата седалка. "Вечерни часове, момичета в газени воали. Нощни часове с черни маски и ками. Романтиката на розовото, после златистото, после сивото, после черното. При това реалистично възпроизведени. Ден, после нощта.

Скъса надве наградения разказ със замах и се избърса с него. После вдигна панталоните, после тирантите си и се закопча. Дръпна да отвори черната паянтова врата на нужника и излезе напред от сумрака на светлина. На ярката светлина, олекнал и с поизстинали крайници, той огледа най-внимателно панталоните си, маншетите, коленете, отзад прасците. В колко часа е погребението? Трябва да погледна във вестника."

Часовникът на кулата бие девет без петнадесет. Дигнам ще бъде погребан в единадесет.

(Следва)