ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 10. ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3;

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4

Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2

Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ

Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА

Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА

Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 10. ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША

Девет месеца продължи отбраната край Орша. От самото начало немците заеха изгодни позиции на възвишенията по целия преден край, а нашата пехота се окопа в блатистите низини. През зимата няма нищо, но през есента и пролетта - до кръста във вода. И в блиндажите имаше вода, и в съобщителните ходове, а наоколо - хилави брези и блата. Но няколко изгодни позиции и господстващи височини бяха и в наши ръце.

Шест месеца на височината близо до Минското шосе и село Старая Тухиня се намираше възелът за връзка и наблюдателният пост на старши сержант Корнилов. Ходех при него от чувството за дълг, денем проверявах състоянието на въоръжението и апаратурата, разказвах за положението по фронтовете и в тила.

Вечер четях "Ромео и Жулиета" и "Крал Лир" и по този повод възникваха много асоциации. А наоколо падаха мини, избухваха снаряди. Моите бойци не им обръщаха внимание, а аз неволно потръпвах и, тъй като това ги веселеше, оставах на поста по два-три дена.

Но в края на май получих заповед да отида на самия гребен на височината, където на петстотин метра от немската отбранителна линия се намираше построеният за няколко нощи непробиваем железобетонен наблюдателен пункт на командващия артилерията на армията, гвардейския генерал-майор Сьомин. През 1812 година на тази височина преди една от битките е седял, струва ми се, в креслото си и е гледал с далекоглед Наполеон Бонапарт.

За две нощи до дота беше изкопана квадратна яма с дълбочина около четири метра, в която влезе една полуторка [1] с шперплатова каросерия без прозорци, но с врата и стъпала до земята, а в ъгъла имаше кюмбе. Отгоре камионът беше затрупан за маскировка до нивото на земята с елови клони, вътре имаше доста голяма маса с комутатор и телефонни апарати, купчини топографски карти, документи и радиостанция РСБ.

На мое разположение имах един радист и един телефонист. Към моя комутатор бяха свързани всички армейски линии за връзка, линиите на командващите корпуси, дивизии, полкове и отделни артилерийски бригади.

Но главната ми задача се състоеше в обслужването на наблюдателния пункт на командващия артилерията на армията. Във всеки момент можех да го свържа с командващия армията, с политотдела, с което и да е армейско подразделение.

От вратата на моя камион към наблюдателния пункт водеше съобщителен ход с дълбочина четири метра. Оттам немците в окопите се виждаха с просто око, а през далекоглед с мощно увеличение можеха да се различат лицата им и дори, при познаване на езика, да се четат писмата им. Наблюдателният пункт, а и цялата височина непрекъснато се обстрелваха от немската артилерия и немските минохвъргачки, но дотът беше неуязвим за тях, а в нашата маскирана яма просто нямаше попадения

Ту отдясно, ту отляво от нас се взривяваха снаряди, падаха изстреляните мини.

Вдясно от камиона беше изкопана тоалетна яма. Да се излиза от него беше страшно. Всъщност каросерията с шперплатов таван не беше никаква преграда за мините и снарядите. Но такава е психологията – в стаичката, осветена от две гилзи, се чувствахме в пълна безопасност. Приемахме и изпращахме донесения и заповеди. Бях в течение на всички разговори и изобщо на всичко, което ставаше на територията на армията. Но не съм написал за главното.

Наблюдателният пункт беше изграден за корекция и непосредствено управление на военните части, подготвени за пробив на дълбоко ешелонираната мощна отбранителна линия на немците по направлението Борисов-Орша-Минск, тоест по пътя за настъпление на 3-ти Белоруски фронт.

През май всичките северни Прибалтийски и всичките южни Украински фронтове настъпваха. Украинските фронтове вече се приближаваха към границите на Полша, Унгария, Румъния.

Настроението беше възторжено, увереността в победата пълна. През нощта бронетанковите и артилерийските подразделения се придвижваха към отбранителната линия. Всички свързочни линии бяха натоварени до последно. Предавах в шифрован вид заповеди на номер първи, втори и т. н., получавах отговори. Нямаше време дори за ядене. А денем, явно за да не се досетят немците за нищо, линиите бяха пълни с лирични обяснения, фантазии и добродушни ругатни.

Всички телефонистки от армията познаваха гласа ми и аз полушеговито-полусериозно им се обяснявах в любов. Тези разговори често носеха общ характер. Към тях се включваха всички, които искаха. След телефонните целувки идваха телефонните прегръдки и телефонните съвкупления с всичките подробности и всеобщи коментари.

На 19 май от сутринта започна артилерийска подготовка, снарядите се взривяваха в окопите и блиндажите на немците и ги изравняваха със земята. От въздуха нашите бомбардировачи бомбардираха вражеските укрепления.

По шестици, едни след друг, прелитаха нашите щурмови самолети Ил-2. Но с тях ставаше нещо странно: когато достигаха до третата линия на немската отбрана и, изпълнили задачата си, се опитваха да завият, нищо не се получаваше и един след друг се взривяваха и падаха.

Назад се връщаше един от шест. Още по време на артилерийската подготовка ние излязохме от нашия подземен камион, стояхме в цял ръст на височината и с недоумение наблюдавахме катастрофалните въздушни атаки.

След два часа нашата пехота тръгна в атака. Пробягаха първите две линии, но при третата залегнаха и вече не можаха да се изправят на крака напред. Заработиха, и то съвсем не от онези позиции, които бомбардираше нашата авиация, немските оръдия и картечници. Ужасяващ кръстосан огън от напълно незасегнати немски картечни и минохвъргачни позиции. Появиха се немски бомбардировачи, гибел за хиляди наши пехотинци, опитващи се да се върнат на изходните позиции. А по линиите за връзка, на земята, в окопите, в щабните блиндажи и във въздуха, от загиващите наши самолети - отчаяни ругатни и объркващи всички указания, които се смесваха с нервните викове на щабните телефонисти.

Настъплението се провали напълно. Множество хиляди убити. Ранени бойци се връщаха пълзешком на изходните позиции. Немците не тръгнаха в контранастъпление. Пред очите ми догаряха нашите улучени танкове и самоходни оръдия.

Осем нощи след това се движеха бавно по Минското шосе и селските пътища нашите нови танкови и моторизирани пехотни дивизии.

На 29 май настъплението на нашите войски се провали отново. Не преминаха по-далеч от третата линия на немските укрепления и понесоха огромни загуби.

А след ден пред строя ни четоха страшното писмо на Главния щаб на Върховното командване, адресирано до командващия 3-ти Белоруски фронт маршал Черняховский, за това, че 3-ти Белоруски фронт не е оправдал доверието на партията и народа и е длъжен да изкупи с кръв своята вина пред Родината.

Аз не съм военен теоретик, седях на наблюдателния пункт и виждах със собствените си очи колко смели и очевидно умели бяха нашите офицери и войници, колко безрезервно храбра беше пехотата, как, без да обръщат внимание на гибелта на своите другари, отново и отново летяха срещу немските обекти и безнадеждно загиваха нашите щурмоваци, и ми беше ясна подлостта на формулировките на Главния щаб. Ясно ми беше, че нашето разузнаване се беше оказало напълно несъстоятелно, че нашата авиация, загивайки, е унищожавала фалшиви цели, че и количествено, и качествено немската армия в това направление ни превъзхожда многократно, че при всичко това и първата, и втората заповед за настъпление бяха престъпни и че беше престъпен опитът на Главния щаб на Сталин да стовари неуспехите на генералитета и на разузнаването върху нашите прекрасни пехотинци, артилеристи, танкисти, свързочници, върху мъртвите и оцелелите герои.

Всичко това със сигурност са разбирали и Сталин, и Жуков, и Черняховский, погубили няколко десетки хиляди души. Но при общото настъпление през 1944 година нашият фронт, останал на най-важното направление, беше длъжен да настъпва и грешката трябваше да бъде поправена не със смъртта и кръвта на отслабените подразделения, а със стратегията и тактиката на щаба на Главнокомандващия.

И ето, че се започна.

Всяка нощ по Минското шосе и по всички паралелни големи и малки пътища и селски друмища се движеха от резерва на Главното командване свежи корпуси, дивизии и бригади, хиляди танкове и самоходни оръдия.

"Доджове" и "Студебекери", получени по ленд лийза, десетки хиляди части, въоръжени с автомати, картечници и минохвъргачки, колони "катюши", безкрайни върволици от камиони с боеприпаси и продоволствия, хляб, зърнени храни, маргарин и американски консерви. Непрекъснатият нощен тътен през деня затихваше и колкото и да гледах, наоколо не се виждаше нищо.

На 24 юни започна ново настъпление.

Седях в закопания в земята камион пред топографските карти от Смоленск до Кьонигсберг. Приемайки и предавайки лаконични, неразбираеми за мен телефонограми, този път чувствах, че повторение на това, което беше, няма да има, че напред са Берлин и Кьонигсберг.

Всичко беше грандиозно.

Немските армии бяха обкръжени, а ние тръгнахме напред и влязохме в Източна Прусия. Ние вървяхме напред, а няколко десетки хиляди обкръжени от нас и предали се немски войници и офицери преминаха в Москва по Червения площад.

ееееееее

Сняв сапоги и скатки, Время играет в прятки. Ноги его болят, Плечи его немеют, Боги его стареют, То тот, то этот умрет. Правое плечо вперед! Левое плечо вперед!

ееееееее

Свалило ботушите и шинела, времето играе на криеница. Краката го болят, раменете му изтръпват, боговете му стареят, ту този, ту онзи умира. Дясното рамо напред! Лявото рамо напред!.

През 1939 година след подписването на пакта Молотов-Рибентроп по протежение на новата граница на СССР за броени месеци беше построена мощна отбранителна линия от дотове крепости, нещо като линията Манерхайм във Финландия. При отстъплението през 1941 година тази линия се оказа веднага в дълбокия немски тил.

На 8 юли 1944 година аз, на кон, моят нов ординарец Кузмин, радистът Хабибулин и шестима бойци от моя взвод с две каруци, натоварени с катушки с кабел, запаси от патрони, гранати, продоволствие, телефонни апарати и радиостанция, пристигнахме вечерта до един забравен бетонен дот.

Вход, изход, вътре лабиринт с бойници, а вътре в лабиринта - спускаща се под нивото на земята почти цяла зала от бетон.

Нагласихме радиостанцията, свързахме се с щаба, съобщихме за местонахождението си, натрупахме сено, внесохме цялото имущество, постлахме вътре в дота платнища, вкарахме там и конете.

На входа и изхода поставих двама автоматчици и заспах. Към три през нощта ме събуди ефрейтор Осипов и прошепна:

- Лейтенанте! Нито дума, ставай и ела бързо с мене.

Отивам скоростно до една от бойниците, гледам - в дота всички вече са на крака, с автомати и гранати, Хабибулин е при радиостанцията. Звезди, луна и на петдесетина метра няколко десетки фигури с фенерчета. Десант? Разузнаване?

Спряха и разглеждат дота. Немски език. Очевидно спорят - трябва ли или не трябва да влязат вътре. Разговарят помежду си и постепенно се приближават към нас, а на нас вече ни е ясно, че са проникнали в нашия тил с цел да заловят "език".

Разбирам, че ние, свързочниците, необучени истински на ръкопашен бой, можем да хвърлим пет-шест гранати, да извадим от строя, да речем, максимум десетина души. Дванадесет... Но те са много и имат повече гранати от нас, и владеят оръжието и бойната тактика много пъти по-добре от нас, свързочниците.

Нервите са опънати до краен предел.

Най-близките наши военни подразделения са на около два километра вдясно и на километър и половина вляво. Това е десетият ден от нашето настъпление. Немците отстъпват стремително без бой и в процеса на настъплението нашите части изгубиха връзка помежду си. Някъде артилеристите и танкистите са изпреварили пехотата и минохвъргачките. Далеч не всички са поставили бойна охрана, спят там, където ги е заварила нощта, мъртвешки сън. Практически няма никаква предна линия и всички са уверени, че немците отново са отстъпили без боеве на петдесетина километра.

И ето ние, затаили дъх, чакаме, а Хабибулин вече се е свързал по радиото с нашия щаб и задава въпрос:

- Какво да правим?

Междувременно спорът между немските разузнавачи приключва.

Напълно сигурни, че в дота няма никой, те тръгват във верига по един на запад, към разположението на нашите разпръснати армейски части.

Хабибулин се свързва по радиото със съседите. Съседите приемат съобщението му, но по някаква причина не излизат да търсят немския десант, а ние стоим на входа на нашия дот със своите гранати. Зад нас, вдясно и вляво от нас и пред нас - нито един изстрел, но ние разбираме колко не е просто всичко това. Два часа, три часа, четири часа. Немците се появяват внезапно в пет сутринта, спират на петдесетина метра от нашия дот, спорят помежду си - да влязат ли или да го отминат? Разбирам, че този път няма да успеем да избегнем боя. Нима това е краят?

Ето ти безопасна война. Колко ще издържим? Половин час, час?

И никой нищо няма да научи.

Четиридесет години по-късно се давех в Черно море. Внезапно появил се вятър ме отнасяше от брега, водата около мене кипеше, вълните ме прескачаха, силите ми свършиха, а по брега тичаше жена ми, и ми беше жал, че вижда как се давя, и когато не ми остана надежда, ме обзе някакво странно безразличие.

Да, не безстрашие, не страх, а безразличие - нека бъде така.

Дали времето до сутринта им оставаше малко, дали също не им се искаше да умират, но немците млъкнаха и тихо във верига по един минаха покрай нас, на тридесетина метра от нашия дот. Колко е хубаво! Всичко е пред нас!

ееееееее

Не могу я про войну. С каждым годом шире фронт, полк ушел за горизонт, и все меньше, меньше встреч, и язык команд неловок, и теряет глубину захлебнувшаяся речь в поисках формулировок. Я шел по просеке лесной, а женщина, что шла со мной, была из пыли водяной, из музыки поры военной. Она была обыкновенной девчонкой с улицы Басманной, училась в школе на Покровке, в трофейных сапогах, в шинели, две ленточки на рукаве. Над спящим лесом пули пели. Мы говорили о Москве… Трясущиеся губы, сердце бьется, заноют зубы. Что такое страх? Мне выразить его не удается…

ееееееее

Не мога да говоря за войната. С всяка година фронтът е по-широк, полкът отиде зад хоризонта, и все по-малко, по-малко срещи, и езикът на командите е тромав, и губи дълбочина задавената реч в търсене на формулировки. Вървях по горската просека, а жената, която вървеше с мене, бе от воден прах, от музиката на военното време. Тя беше обикновено момиче от улица "Басманна", учеше в училище на "Покровка", в трофейни ботуши, в шинел, две лентички на ръкава. Над заспалата гора пееха куршуми. Говорехме за Москва... Треперещи устни, сърцето бие, зъбите заболяват. Какво е страхът? Не успявам да го изразя...

БЕЛЕЖКИ

1. Камион ГАЗ-АА.

(Следва)