ЛЕОНИД РАБИЧЕВ / „ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО“ / Глава 11. ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ ЕЗИК: Claude 3.5 Sonnet

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК

ОТ АВТОРА. ГЛАВА 1. МОСКВА-БИКОВО. НАЧАЛО НА ВОЙНАТА

Глава 2. ЕВАКУАЦИЯ - 1; 2

Глава 3. ВОЕННО-УЧЕБНИ МИТАРСТВА - 1; 2; 3;

Глава 4. ЦЕНТРАЛНИЯТ ФРОНТ - 1; 2; 3; 4

Глава 5. НАСТЪПЛЕНИЕ В КАЛ - 1; 2

Глава 6. - МОСКОВСКА ВАКАНЦИЯ

Глава 7. - ЖЕНА НА ФРОНТА

Глава 8. - БРОД ПРЕЗ БЕРЕЗИНА

Глава 9. - ОТНОВО В МОСКВА

Глава 10. - ПРОБИВ НА ОТБРАНАТА КРАЙ ОРША

"ВОЙНАТА ЩЕ ОПРАВДАЕ ВСИЧКО" в "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

Глава 11. ИЗТОЧНА ПРУСИЯ. „МАРШ“ НА ПОБЕДИТЕЛИТЕ

Септември 1944 година – февруари 1945 година

На 19 януари 1945 година получих по радиото заповед да сваля постовете, да предислоцирам взвода в селището Т и да чакам по-нататъшни указания.

Преди три месеца бяхме преминали вече границата на Източна Прусия.

Една от дивизиите на нашата армия проби пролука в отбранителните укрепления на границата.

Сапьорите засипаха един ров, събориха пет реда заграждения от бодлива тел и премахнаха още един ров или вал. Така в загражденията се беше образувал отвор с широчина около петнадесет метра, през който минаваше селски път от Полша за Източна Прусия...

На около сто метра започваше шосе, отдясно и отляво - гора, няколко километра - и път до фолварк [1] Голюбиен. Двуетажна къща, покрита с червени керемиди, заобиколена от всевъзможни стопански постройки.

Вътре стените бяха украсени с килими и гоблени от XVII век.

В един от кабинетите на стената висеше картина на Рокотов, а наоколо и из цялата къща - множество семейни фотографии, дагеротипи от началото на века, генерали, офицери, заобиколени от елегантни дами и деца, после - офицери с каски и кивери [2], завърнали се от войната през 1914 година, и съвсем скорошни снимки: момчета с ленти на ръкавите със свастики и техните сестри, вероятно студентки, и накрая - фотографии на млади оберлейтенанти от СС, изгубили се по фронтовете на Русия - последното поколение от това традиционно военно аристократично семейство.

Между фотографиите висяха фамилните портрети на пруски барони и изведнъж отново две картини – едната на Рокотов, а другата на Боровиковски, трофейни портрети на руски генерали, техните деца и съпруги.

Нашите пехотинци и танкисти, които бяха посетили този "музей" преди нас, не бяха останали равнодушни към ловната хижа на пруските крале: бяха счупили всички огледала в позлатени рамки, всичките пухени завивки и възглавници бяха разпорени, всичката мебел и подовете бяха покрити със слой от пух и пера. В коридора висеше гоблен, възпроизвеждащ известната картина на Рубенс "Раждането на Афродита от морската пяна". Някой, осъществявайки своето отмъщение към завоевателите, беше написал напреки с черна блажна боя популярната дума от три букви.

Гобленът, метър и половина, с трите букви, ми напомни за моето московско, довоенно увлечение по изкуството. Навих го на руло и го сложих в моя трофеен немски куфар, който вече три месеца ми служеше за възглавница.

Погледнах през прозореца.

Фолваркът, състоящ се от крайпътен дворец и тухлени служебни постройки, беше заобиколен с чугунена ограда, а зад оградата, по зелените ливади, докъдето поглед стигаше, се луташе, стенеше и мучеше невероятно количество огромни черно-бели породисти крави. Беше минала вече седмица, откакто немците – и войските, и населението – си бяха тръгнали без бой. Никой не доеше кравите.

Подуто виме, болка, стенания. Двете ми телефонистки, някогашни селски момичета, издоиха няколко кофи мляко, но то беше горчиво и не го пихме. Тогава видях адска суматоха в двора. Някой от свързочниците беше открил сред тухлените постройки кокошарник, отворил чугунената порта и стотици гладни породисти кокошки изтичаха на двора. Моите войничета сякаш полудяха. Като обезумели тичаха и скачаха, ловяха кокошките и им късаха главите. После намериха казан. Изкормиха ги и ги оскубаха.

В казана имаше вече от сто кокошки, а във взвода ми бяха четиридесет и пет души. И така, свариха бульон и ядоха, докато не се строполиха от умора кой където свари и не заспаха. Това беше вечерта на нашия първи ден в Източна Прусия.

След около два часа целият ми взвод се разболя. Събуждаха се, скачаха стремглаво и тичаха зад кокошарника.

Сутринта пристигна с камион свързочник от щаба на ротата и разгъна топографска карта.

На няколко километра от границата, а следователно и от нас, се намираше богатият източнопруски град Голдап.

Предния ден нашите дивизии го бяха обкръжили, но в града нямаше нито жители, нито немски войници, а когато полковете и дивизиите влязоха в града, генералите и офицерите изгубиха напълно контрол над тях. Пехотинците и танкистите се разбягаха по жилищата и магазините.

През разбитите витрини цялото съдържание на магазините се изсипваше на тротоарите.

Хиляди чифта обувки, съдове, радиоприемници, сервизи за хранене, всевъзможни домакински и аптекарски стоки и продукти – всичко разбъркано в едно.

А от прозорците на къщите изхвърляха дрехи, бельо, възглавници, пухени завивки, одеяла, картини, грамофони и музикални инструменти. По улиците се образуваха барикади. И точно в този момент заработи немската артилерия и минохвъргачките. Няколко резервни немски дивизии изхвърлиха почти светкавично нашите деморализирани части от града. Но по искане на щаба на фронта вече беше докладвано на Върховния главнокомандващ за превземането на първия немски град. Наложи се градът се да се превзема отново. Обаче немците пак изгониха нашите, само че не влязоха в него. И градът стана неутрален.

А ние тичаме зад хамбара.

На двора двама войници от отделната [3] зенитно-артилерийска бригада разказват, че вече три пъти градът преминава от ръце в ръце, а днес сутринта е станал отново неутрален, но пътят се обстрелва. Боже мой!

Да видя с очите си старинен немски град! Качвам се в един камион с ефрейтор Стариков, който в цивилния си живот е бил шофьор. По-бързо, по-бързо! Препускаме по шосето, отдясно и отляво от нас падат мини. Навеждам се за всеки случай, но зоната на обстрел остава отзад. А отпред, като на трофейните немски картички, покрити с червени керемиди, между някакви мраморни фонтанчета и паметници по кръстовищата, островърхи къщички с ветропоказатели.

Спираме в центъра на почти празния град.

Европа! Всичко е интересно!

Но това е самоотклонение, трябва да се връщаме незабавно в частта.

Всички врати на жилищата са отворени, а на леглата – истински възглавници с калъфки, одеяла с покривки, а в кухнята, в разноцветни тубички, ароматни подправки. В килерите – буркани с домашно приготвени консерви, супи и разнообразни основни ястия, и това, за което дори насън не сме мечтали – в запечатани половинлитрови буркани (каква ли е тази технология без загряване?) най-прясно краве масло. Домашно приготвени вина и ликьори, и настойки, и италиански вермути, и коняци.

А в гардеробите на закачалки нови, с различни размери, цивилни костюми, триредни. Още десет минути. Не можем да се въздържим, преобличаме се и се въртим като момичета пред огледалата. Боже, колко сме красиви!

Но е време!

Влизаме бързо в старото облекло, изхвърляме от прозорците възглавници, одеяла, пухени завивки, часовничета, запалки. Пробождат ме мисли. Спомних си в този момент как преди няколко месеца бях отишъл за пет дена в Москва.

Рафтовете в магазините празни, всичко е с купони. Как се зарадва мама на моята допълнителна офицерска дажба – консерва маргарин и две американски свински консерви, а също и на всеки обяд, който получавах по десетдневното си командировъчно удостоверение някъде в офицерската столова в Сиромятники и го носех вкъщи.

А съседите в блока - полугладни.

За какво се сетих? А, да. Ние, полугладните и измъчените, побеждаваме, а немците губят войната, но от нищо не се нуждаят, сити са.

За това си мислех, докато пълнехме със Стариков каросерията на камиона с възглавници, пухени завивки и одеяла, възнамерявайки да ги раздадем на войниците, за да поспят поне три нощи по човешки. Възглавници не бяха виждали кой три, кой и всичките шест години.

В града не сме сами. Подобно на нас, събират трофеи няколко десетки войници и офицери от други военни части на нашата армия, и камиони от различни системи от полуторки до "Студебейкъри" и "Уилиси" – може би тридесет, а може би вече четиридесет. И изведнъж над града се появява немски "Фоке Вулф" – този въртелив и ужасно маневрен немски разузнавач, – и само след десетина минути немските батареи започват обстрел на града. Потегляме стремително. Пред нас и зад нас се взривяват снаряди, а ние се объркахме в непознатите пресечки и улици. Но аз имам компас, държим курс на изток и накрая, профучавайки покрай нашите горящи изоставени камиони, попадаме на шосето, по което бяхме дошли, отново попадаме под обстрел, но имаме късмет и привечер пристигаме при щаба на ротата.

Командир на нашата отделна рота, вместо капитан Рожицкий, повишен в звание и длъжност и изпратен в състава на няколко подразделения на 31-ва армия на изток, стана моят приятел капитан Алексей Тарасов. Цяла година един ординарец на двамата, един блиндаж на двамата, кандидат на техническите науки, артист. Помня как се подиграваше с кретените началници.

Говори с полковник или генерал, стои мирно.

– Слушам, другарю генерал!

И изведнъж някак незабележимо се превива. Това става само за миг и – сякаш е друг човек. Фигурата и лицето се променят, той прилича абсолютно на този, с когото говори, но все едно е пълен идиот: езикът му се изплезва от устата и се клати, урод, абсолютно обаче в характера. Така той пародира армейското високомерие, а понякога и тъпата упорита праволинейност. А аз виждам всичко, отвътре коленете ми се тресат от смях и от страх за него, защото целият спектакъл е устроен за мене. Секунда – и той отново стои мирно, гледа в очите, докладва, и началството не подозира нищо.

Помнеше обаче почти целия Блок, Баратинский, Тютчев, аз му четях моите стихове и колко и за какво ли не си говорехме: все за себе си, все за страната, все за изкуството, не можехме да живеем един без друг.

Нашият интендант, старши лейтенант Шчербаков, крадеше продукти, униформи, разменяше ги с местното население за самогон и вино и снабдяваше за сметка на войниците от ротата висшестоящите командири. Ние с Тарасов го мразехме ужасно. Когато Тарасов стана командир на ротата, извика Шчербаков на кратък разговор. И той престана да краде, обаче реши при случай да ни отмъсти и да възстанови всичко както си беше. Между другото, така беше не само при нас.

Без да подозираме нищо, ние се бяхме насочили срещу системата. Тарасов беше командир, аз по негова молба вече две седмици бях командир на взвода за управление...

Връщам се обаче назад.

Попадаме под обстрел, но имаме късмет, привечер пристигаме при щаба на ротата - голяма едноетажна къща.

Притичват офицери, телефонисти и телефонистки. Раздавам възглавници и одеяла. Възторг! Одеяла с покривки! Възглавници! Три години са спали с раница под главата, завивали са се с шинели, през зимата са ги увивали около себе си. Ако вечерта ги завари на път – палят огън, лягат в снега около огъня, плътно един до друг. Зима. Единият хълбок замръзва, а хълбокът откъм огъня изгаря. Дежурният те буди. Обръщаш се на другия хълбок и всичко започва отначало.

Каня Тарасов и Шчербаков, слагам на масата пет бутилки вино с чуждестранни етикети. Пием за победата. Разотиваме се, заспиваме.

В три часа през нощта ме буди моят ординарец.

Спешно при Тарасов. Влизам при Тарасов, а при него са Шчербаков, шофьорът Лебедев, шофьорът Петров, две момичета свързочнички. Оказва се, че след като се разотидохме вечерта, Шчербаков, със съгласието на Тарасов, изпратил в неутралния Голдап за трофеи моя Стариков, а с него трима войници и две телефонистки. И щом стигнали в центъра на града, случайна немска мина се взривила до нашата полуторка.

Шрапнелите пробили три гуми, а една от осколките ранила Стариков.

Тъмна беззвездна нощ.

Неутрален град, из който предпазливо се движат както наши, така и немски разузнавачи.

На светлината на фенерче момичетата превързали, както могли, бълнуващия Стариков, пренесли ранения в една празна двуетажна къща срещу повредения камион.

Двама останали с него, а останалите – един войник и двете телефонистки – пеша, след час лутане се добрали до една от нашите предни части, оттам по телефона се свързали с щаба на ротата. Дежурният събудил капитан Тарасов и старши лейтенант Шчербаков, които взели решение да изпратят незабавно два камиона в Голдап за спасяване и превозване в болница на Стариков, за ремонт и докарване на нашата повредена полуторка.

Тарасов ме извикал, защото само аз знаех единствения път до разминирания преход през границата, където на десетина метра беше засипан от сапьорите на нашата армия рова и разчистен прохода в шестте линии заграждения от бодлива тел, до граничния знак, обозначаващ влизането в Източна Прусия.

Сядам в камиона до шофьора Лебедев. Всички имаме по два автомата и по няколко гранати. Наистина помня пътя. Преди града преминаваме с пълна скорост единия километър обстрелвано шосе. В града е тъмно и страшно, тук-там се срещат разбити камиони и трупове на наши трофейни събирачи, на които им е провървяло по-малко, отколкото на мене. Трудно, по номера, намираме нашия камион. Викаме. От къщата излизат войникът и телефонистката.

Докато Лебедев и Петров сменят колелата на повредения камион, ние заемаме за всеки случай отбрана в къщата. Стариков стене тихо. Освен колелата, камионът на Стариков е в пълен ред. След час може да тръгваме.

Излизам на улицата, на десетина метра силуети на няколко камиони. Приближавам се: хората са убити, кабините и двигателите повредени, а каросериите са натоварени догоре с трофеи. Заповядвам да приближат нашите празни камиони до разбитите и да прехвърлят трофеите от каросериите.

Времето лети стремително, започва да се развиделява. По-бързо, по-бързо! И ето ни - потегляме с трите камиона и по вече познатите улици излизаме на шосето. Отдясно и отляво от нас се взривяват снаряди и мини, но ние влизаме с пълна скорост благополучно в гората, после по указателите намираме полевата болница, а около шест сутринта влизаме в двора на нашия щабен взвод. Всички искат да спят. Лягам на възглавницата, а в десет часа се събуждам.

Около камионите двама на пост. Искам да видя какво сме докарали, но не ме пускат до тях. Намирам Тарасов, питам какво става? А той се извръща, после изведнъж със зло лице и леден глас:

– Лейтенант Рабичев! Кръгом марш!

– Ти да не си полудял? – казвам на най-добрия си приятел. Но приятелят вече няма. Има трофеи и Шчербаков. Потресен, не мога да си намеря място. Такова нещо през цялата война не е имало.

Пиша рапорт – заявление с молба да ме преместят на друга длъжност, вместо командир на взвода за управление да съм командир на линеен взвод, за да вървя с дивизиите и полковете, по-далеч от щаба на ротата и армията.

Няма приятелство – има трофеи. Назад в Полша.

И ето ме отново с моите телефонисти и телефонистки, с ординареца Корольов, на кон, пеша, с попътни камиони. Три месеца. С Тарасов отношенията ни са строго официални, аз го гледам с презрение, той извръща поглед. Някогашният ми непорочен приятел, сега задушевен сътрапезник на предизвикващия у мене отвращение крадец Шчербаков. Междувременно нашите войски напускат Източна Прусия, отстъпват на територията на бившия Полски коридор и за три месеца преминават в отбрана. Поляците са приветливи, но съществуването им е полупросешко. Влизам в кухнята. Стените са неизвестно защо черни. Искам да се облегна на една от тях и във въздуха се вдига рой мухи. В къщата – бълхи. Затова пък имам огромно двойно легло и отделна стая. А старият стопанин е запазил спомен за предреволюционна Русия и предреволюционната руска рубла. Корольов купува от него прасенце за една рубла.

– Какво правиш, – казвам му аз, – това е нагла измама. Той си мисли, че е предреволюционна златна рубла.

Обяснявам на стопанина, а той не ми вярва, така си остава с убеждението, че се шегувам. О, пан лейтенанте, о, рубла! Цялата армия се възползва от ситуацията, а поляците ще разберат след няколко месеца, че руснаците са ги измамили, ще запомнят това и няма да простят.

Междувременно някъде в края на третия месец отбрана Тарасов ме извиква и, сякаш нищо не се е случило между нас, ме убеждава да се върна в щаба на ротата. Работата е там, че той ме цени изключително като специалист, моите оригинални предложения за усъвършенстване на цялата система за вътрешноармейска връзка бяха високо оценени и лично ми беше обявена благодарност в заповед пред фронта, а вече е получено нареждане за началото на настъпление. Напред е отново Източна Прусия. Видях предишния Тарасов, той се обръщаше към мен за помощ, работата беше важна, пък и дългът изискваше. И аз се съгласих да се върна в щаба, отново станах командир на взвода за управление.

Две денонощия, лишавайки се от сън и почивка, разработвахме с Тарасов осемнадесет маршрута за всяка група от нашите свързочници за седмица напред. За да не сгрешим, съгласувахме плановете за предислокация с генералите, началниците на щабове на корпусите и дивизиите, а също и с командващия артилерията на армията, с отделната зенитно-артилерийска бригада, последователно въвеждахме в работата командирите на взводовете, старшината на ротата. Това беше за нас нова работа, на равнището дори на отделна армейска рота, никога и от никого непрактикувана и толкова красиво беше всичко на топографските карти и на измислените от нас, с любов попълнени графики, и в предварително формулираните, напечатани и предварително разпратени заповеди, че се чувствахме ту като Бенигсон, ту като Багратион.

В навечерието на настъплението поканихме Шчербаков и няколко часа го запознавахме с нашите планове. Той имаше на разположение шест покрити камиона и трябваше, според разписанието, да прехвърля стремително, навреме в набелязаните пунктове хора, апаратура, кабел, радиостанции, въоръжение, продоволствие.

И през ум не можеше да ни мине, че с цел да ни компрометира в очите на повярвалото в нас командване на армията, а и във вреда на цялото настъпление, ще преиначи всичко.

Че камионите с въоръжение и техника ще насочи съвсем не към онези пунктове, където са хората.

Не помня всички подробности, но ротата ни за два дни беше извадена от строя, трудно приведена в работно състояние и изостана от настъпващите дивизии и полкове на около сто километра.

Тази работа в крайна сметка беше поправима.

По великолепните, вече напълно разминирани пътища, в камиони, натъпкани със свързочници, имущество, боеприпаси и продоволствие, в една колона, без да спираме, профучавахме през горящи градове и чифлици, през пламтящия отдясно и отляво от нас град Инстербург. Поглъщайки нажежения въздух, смесен с дим, с опърлени мигли и в средата на второто денонощие напълно изтощен и започващ да губя ориентация, реших да спра в намиращата се на петдесетина метра от шосето оцеляла немска къща.

Всичките шест камиона и радиостанцията РСБ за връзка с щабовете на армията и фронта бяха на мое разположение. Тарасов и Шчербаков изостанаха с ротния "Уилис" и не случайно.

Шчербаков с ординареца и с приятелката си Аня взел още двадесетгодишната телефонистка от щаба на дивизията Рита и десетлитрова бутилка водка и спрели с Тарасов в някаква оцеляла къща още предишната сутрин. Вечерта пили за настъплението, а през нощта Шчербаков пробутал на полупияния Тарасов разкошната и многоопитна девойка Рита, която с кого ли вече не била спала. Непорочният, горд и талантлив Тарасов още на втория ден не можеше да живее без нея, а на петия ден заварил Рита на тавана с легналия върху нея войник Сицуков.

Но това е отделна история. По каприз на природата членът на дребния дегенерат Сицуков бил до коленете. Никоя от свързочничките, снайперистките и медицинските сестри не беше чела Фройд, но всички усещаха нещо. Любопитство, разюзданост или нещо наистина нереално, някакво несравнимо с нищо в живота усещане, но стигаше този дългонос, клепоух, с малка брадичка и увиснала устна човек да даде знак на която и да е в обсега на моето наблюдение жена, тя веднага тръгваше след него и завинаги оставаше поразена от мечтата за Сицуков.

Бившият ми приятел и сегашен началник капитан Тарасов, заварвайки през декември 1944 година Сицуков върху Рита, се качва на тавана на немската къща, в която се беше разположил нашият щаб, и си прерязва вените на двете ръце. Спасил го ординарецът, когато вече бил на границата между живота и смъртта. Превързал ръцете му и го закарал в болницата. А вечерта извадили Рита от примката, на която вече висяла, и едва-едва я съживили.

Ето такива Ромео и Жулиета се появиха в нашата част. Връщайки се от болницата, Тарасов ме извика и заповяда да зачисля Рита в моя взвод. Знаеше, че съзнателно не се сближавам със своите телефонистки. На тази тема имахме много разговори.

Отдавна му бях обяснил моята позиция. Да, харесваха ми много от тях и ми се присънваха нощем. Влюбвах се тайно ту в Катя, ту в Надя, ту в Аня, които се хвърляха насреща ми, притискаха се, целуваха ме, а понякога и ме викаха, преструвайки се, че е на шега. Но аз знаех, че е сериозно, и себе си познавах, че ако отговоря, вече няма да мога да се спра, всички уставни отношения ще отидат по дяволите. На ръце ще я нося и няма да мога вече да бъда уважаващ себе си командир. Щом отстъпя на нея, то тогава, по справедливост, трябва да отстъпя на всичките, а тогава как да се работи и воюва?

Необходимо е да кажа, че онзи, предишният Тарасов и мислеше, и постъпваше като мене. Но имаше още една причина.

Разбирах колко трудно беше съществуването на тези осемнадесетгодишни момичета на фронта в условията на пълна липса на хигиена, в облекло, непригодно за бойни действия, с чорапи, които ту се късаха, ту се смъкваха, с кирзови ботуши, които ту прогизваха, ту протриваха краката, с поли, които пречеха да се тича и при едни бяха твърде дълги, а при други твърде къси, когато никой не се съобразява с това, че съществува менструация, когато никой от войниците и офицерите не им дава мира, а сред тях имаше не само влюбени момчета, но и изтънчени садисти.

Как упорито те отстояваха през първите месеци своето женско достойнство, а после се влюбваха ту в някое войниче, ту в някое лейтенантче, а по-старшият по чин подлец офицер започваше да тормози това войниче и накрая се налагаше момичето да ляга под този подлец, който в най-добрия случай я зарязваше, а в най-лошия ѝ се подиграваше публично, а понякога и я биеше. Как после минаваше тя от ръка на ръка и не можеше вече да спре, и се научаваше да залива със своите сто грама водка своята принудително осакатена младост...

Така е устроен човекът, че всичко лошо първо се забравя, а после се романтизира, и кой ще си спомни, че след половин година те отиваха поради бременност в тила, някои раждаха деца и оставаха в цивилния живот, а други, и те бяха много повече, правеха аборти и се връщаха в своите части до следващия аборт.

Имаше изключения. Имаше изходи.

Най-добрият – да станеш ППЖ [4], полева жена на генерал, по-лошо – на полковник (генералът ще я отнеме)...

През февруари 1944 година до генералите от армейския щаб достигнал слух за един лейтенант свързочник, който, казано на съвременен език, не чука жените.

А няколко полеви спътници упорито изневеряваха на своите любовници генерали със зелените войничета. И така по заповед на командващия армията към моя взвод се прикрепи нов телефонен възел – шест провинили се в любовта телефонистки, шест полеви спътнички, изневерили на своите генерали: началника на политическия отдел на армията, началника на щаба, командващите на два корпуса, главния интендант и още някакви военачалници, които не помня.

Всичките разглезени, разхайтени от съдбата и първоначално безпомощни в условията на походния блиндажен живот.

Назначавам за техен началник абсолютно положителен човек с богатирско телосложение, майстор на всичко, старши сержант Полянский. Зная колко тъгува по своята съпруга и четирите си дъщери. За негов помощник – възрастния семеен мъж Добрицин. Двамата копаят блиндаж. Секат дървета. Нарове на два етажа, три пласта таван, желязна бъчва за печка, маса за телефонните апарати, стойка за автоматите, гилзи от снаряди, патрони, гранати. Всички села наоколо са изгорени, всичко трябва да се прави със собствени ръце.

Момичетата имат много нецензурен език, но многоетажните дрезгави псувни на Полянски ги покоряват и умиротворяват. Минава седмица, изглежда изпълняват мисията си, но при какви условия? Как са се развили отношенията? И аз отивам да се запозная и да проверя професионалната им годност, пък и любопитно ми е да ги видя, казват, че били красавици.

Яздя на коня около дванадесет километра по фашинен път [5], прокаран от армейските сапьори през непроходимата и непрекъсната мрежа от блата. Отдясно и отляво – хилави брези, вода.

На всеки сто метра има място за разминаване – малка платформа от трупи, напомняща донякъде сал. Всяко дърво е с дължина два метра и половина, свързано със стоманени въжета със съседното предно и задно, а отстрани – вертикални фиксиращи трупи, които навлизат дълбоко в твърдите пластове земя, лежащи под слоя вода и тиня. И местата за разминаване, и пътят са прокарани през дълбоки блата, през тресавища. Да се отклониш от пътя е невъзможно – подхлъзнеш ли се, няма измъкване. А в нагретия въздух – комари, мушици, водни кончета. Доста неприятно е да чакаш на мястото за разминаване, докато премине поредната насрещна кола. Конят се плаши, не стои мирно.

Опънеш ли юздата – започва да отстъпва назад, налага се непрекъснато да слизаш. Все пак веригата от блата свършва. По черния път, нагоре и нагоре, изваждам компаса, поглеждам. Според картата четиристотин метра на запад от някогашно село.

Наистина, на хълма – момиче с автомат.

За пристигането си съобщих по телефона и ме очакват.

От блиндажа излиза Полянски, докладва, показват се пет момичета.

Слизам от коня. Ирка Михеева, която за две години вече два пъти е била в моя взвод, се хвърля насреща ми, целува ме и увисва на врата ми. Това е и малко хулиганство и желание да покаже на другарките си, че сме приятели. Тя отдавна не е безразлична към мене, но аз крия удоволствието си от тази публична среща с нея. Още край Ярцево, преди година, ме канеше в близката горичка:

– Хайде, лейтенанте! Защо, мамка му, не ме искаш?

– Не мога, Ирина, и не искам да изневерявам на годеницата си – казвам аз, а самият мене почти ме тресе и тя поклаща глава със съмнение:

– Какъв си чудак.

Слизам по стълбичката в блиндажа.

Момичетата са донесли отнякъде пухени завивки, възглавници, одеяла. Проверявам автоматите, всички са смазани, в ред, вече се оправят и с телефонните апарати. Полянский ги е научил и как да опъват линия, и как да отстраняват прекъсвания, и как да сменят батериите или акумулаторите.

Стреляхме по празни консервни кутии. Браво на Полянский – и на това ги е научил.

Вечерта разказвам какво става по фронтовете и по света, а те без притеснение – коя, как и с кого е имала връзка, за някого – със съжаление и любов, за някого с отвращение.

Горе празни нарове, борови трупи, покрити със слой елхови клони, разстилам плащ палатката, искам да се кача, а на долните нарове под мен е Ирка, съблякла гимнастьорката и полата, и бельото, и чорапите си сваля.

– Лейтенанте, – казва, – на трупите няма да заспиш, ела, мамка му, да спиш при мене!

Аз съм на двадесет и една години, не съм от желязо и от камък, а Полянский добавя масло в огъня:

– Какво ще се мъчиш на трупите, иди при Ирка.

В очите ми притъмнява от вълнение. Минава ми мисълта: "Пред очите на всички?"

И тогава Аня Гуреева, която в цивилния си живот е учила за балерина и беше изневерила на началника на армейския щаб с моя радист Болот, се промъква отзад, прегръща ме и на ухото:

– Не отивай при Ирка, ела при мене!

– Момичета, да ви вземат дяволите, престанете, мамка му, да се задявате! – И се изтръгвам от горещите обятия, набирам се на ръце и лягам на моята плащ палатка, върху клоните. А сърцето ми бие и в мислите ми е пълна бъркотия. Какво се правя на евнух, да върви всичко по дяволите, ще броя до двадесет – ако Ирка ме повика пак, нека целият свят да се преобърне, ще легна и ще свържа живота си с нея.

Но светът не се преобръща. Броих до двадесет, а тя вече спи, изморила се е от дежурството и е заспала мигновено.

До сутринта се измъчвам върху трупите. Какво са пред моите изкушения изкушенията на свети Антоний?

В шест сутринта е вече светло. Излизам от блиндажа. Полянский се събужда и ми помага да оседлая коня. Разяжда ме тъга, препускам по фашинния път, след три часа излизам на Минското шосе и попадам под минометен обстрел, но обстрелът не е прицелен, мините падат на около четиридесет метра далече, две осколки прелитат покрай мен. Отсреща е постът на Корнилов, там, в блиндажа, са само мъже и нито един страхливец. До немците има около осемстотин метра. Трети месец работят в този блиндаж.

Тук се взривяват и мини, и снаряди, връзката непрекъснато се къса и се налага да излизат по линията, но засега всички са живи, Бог ги е помилвал. Посрещат ме радостно, но аз, като подкосен, се стоварвам на наровете и заспивам.

Минаха шестдесет и пет години.

Безкрайно съжалявам, че не преспах нито с Ирина, нито с Анна, нито с Надя, нито с Полина, нито с Вера Петерсон, нито с Маша Захарова.

Полина превързваше краката ми, когато през декември 1942 година дойдох от училището в моята част с дълбоки гнойни дистрофични рани, болеше ме, обаче се усмихвах, и тя ме превързваше и се усмихваше, и аз я целунах, а тя заключи вратичката на блиндажа с кукичката, но аз сякаш се парализирах. Така си поседяхме, притиснати един до друг на нейния шинел, около три часа.

С Маша Захарова вървяхме пеша по някаква неотложна работа, не забелязахме как денят свърши и влязохме в една къща при артилеристите, помолихме за разрешение да пренощуваме, настанихме се на пода, аз постлах моя шинел, а с шинела на Маша се завихме. Милата тъжна девойка Маша се притисна внезапно към мене и започна да ме целува. На масата до телефонния апарат седеше дежурният сержант и ме досрамя да се отдам на поглъщащото ме чувство пред очите му.

Какво беше това?

16 октомври 1944 година

"Преди няколко дена влязохме в Литва. В Полша населението говори доста сносно руски. В Литва всичко е по-черно. И подовете немити, и мухите на купчини, и бълхите на групи. Но ми се струва, че след няколко дена всичко това ще се окаже далече назад... Вярно, сега се налага да спим много малко... Наближава нова годишнина. Къде ли ще се наложи да я празнуваме? Напред е Аленщайн. По съседство с мен е разположена част, пристигнала малко по-рано. Има заповед да се установи в Кьонигсберг. Пожелавам ѝ щастлив път!

Днес получих заплатата си в полски пари при съотношение една рубла – една злота..."

20 декември 1944 година (писмо от мама)

"Скъпи Льонечка! Наближава четвъртата годишнина, а войната все продължава. И двамата мечтаем Новата четиридесет и пета година да празнуваме заедно с тебе, но ще трябва да чакаме търпеливо. Мили мой! Бъди бдителен и внимателен.

Освирепелият звяр е бесен, злодеянията си не прекратява, а ние и занапред ще се надяваме, че скоро ще дойде краят на всички бедствия, че непременно ще се срещнем. Засега продължаваме да пишем писма.

Това е единственото удоволствие. Нищо ново при нас, писма, освен твоите, също не получаваме. Ти пишеш, че при вас е кално, а при нас от ноември стои здрава зима. През декември беше минус 23 градуса, но времето е хубаво, много слънце.

В жилището при нас е значително по-добре, отколкото през предишните зими – 10-12 градуса и това е вече поносимо, а ако затворим кухнята – съвсем е топло. На 31 декември ще пия за твое здраве (на мен не ми е позволено да пия, но за твое здраве ще пийна). Прегръщам те и те целувам силно, майката ти".

БЕЛЕЖКИ

1. Селско имение.

2. Висока цилиндрична военна шапка с козирка.

3. Която има самостоятелно управление и не влиза в състава на по-голяма войскова част.

4. Абревиатура на „походно полева жена“ – фронтова любовница на високопоставен офицер.

5. Път, направен от свързани помежду си трупи, обикновено през блатиста или друга труднопроходима местност.

(Следва)