ПРЕВОД ОТ АНГЛИЙСКИ: Gemini 2.5 Pro
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
Благодаря ви, приятелю, но аз не пия вино, дори да е най-рядкото канарско или най-старото амонтилядо. Виното е присмехулник, силното питие - размирник… (Притчи, 20:1 – бел. П. Н.) и повече от другите аз имам причина да зная истината, написана от еврейския цар Соломон. Чуйте, ако желаете, и ще ви разкажа една история, която би спряла изпитата наполовина чаша на устните и на най-закоравелия пияч.
Ние бяхме тридесет и седем пирати, които вилнееха из Испанските води под водачеството на Барнаби Дуейл, наричан Червения Барнаби заради кръвопролитията, които го съпровождаха навсякъде. Нашият кораб, „Черният сокол“, можеше да надбяга и надвие всеки друг, плаващ под Веселия Роджър. Капитан Дуейл често имаше обичай да намира някой усамотен остров в източния край на Западните Индии и да облекчава кораба от товара му с кюлчета и дублони.
Поредният остров беше далече от обичайните морски пътища и го нямаше на картите, нито беше познат на други мореплаватели, така че служеше добре на целта ни. Беше място с палми, пясък и скали, с малко пристанище, закътано от извитите протегнати ръце на назъбени рифове, по които тъмният океан се катереше и скърцаше със зъби от бяла пяна, без да смущава спокойните води отвъд. Не зная колко пъти бяхме ходили на острова, но пръстта под много кокосови палми тежеше от скритите ни съкровища. Там бяхме складирали плячката от натоварените със слитъци кораби, масивните сребърни съдове и скъпоценностите на катедрални градове.
Както на всяко земно нещо, и на нашите странствания дойде най-сетне краят. Бяхме събрали добър товар, но можехме да останем и по-дълго в открито море, откъдето минаваха испанците, ако не ни заплашваше буря. Когато небето започна да почернява, се намирахме по случайност близо до нашия таен остров. Като се люшкахме тежко по надигащите се вълни, побегнахме към нашето спокойно пристанище и стигнахме до него по мръкване. Преди зазоряване ураганът беше преминал и слънцето изгря в безоблачна кехлибарена и синя светлина. Започнахме да разтоварваме и да заравяме нашите сандъци с монети, скъпоценности и кюлчета, което си беше доста дълга задача; а след това напълнихме отново бъчвите с вода от един хладен, сладък извор, който течеше от палмовия хълм, намиращ се недалеч навътре в сушата.
Вече беше късен следобед. Капитан Дуейл смяташе скоро да вдигнем котва и да последваме залязващото слънце към Карибите. Бяхме деветима, които товарехме последните бъчви в лодките, докато Червения Барнаби ни наблюдаваше и ни проклинаше, че сме по-бавни от блатни костенурки; и бяхме нагазили до колене в хладката, ленива вода, когато капитанът изведнъж престана да ругае и видяхме, че вече не гледа към нас. Беше се обърнал с гръб и се беше навел над някакъв странен предмет, който сигурно приливът беше довлякъл след бурята: нещо огромно и обрасло с ракообразни, което лежеше на пясъка, наполовина в плитчината и наполовина извън нея. Никой от нас не го беше забелязал някак си досега.
Червения Барнаби не мълча дълго.
– Елате тук, крастави негодници такива – извика ни той. Ние се подчинихме с готовност и се струпахме около изхвърления на брега предмет, който капитанът оглеждаше с голямо недоумение. Ние също се слисахме, когато видяхме предмета отблизо, и никой от нас не можа да каже веднага или със сигурност какво е това.
Предметът имаше формата на голям съд със стесняващо се гърло и дълбоко, кръгло, тумбесто тяло. Беше изцяло покрит с раковини и корали, които се бяха натрупали по него сякаш през много векове в океанските дълбини, и беше окичен с водорасли и актинии, каквито никога преди не бяхме виждали, така че не можахме да определим от какъв материал е направен.
По заповед на капитан Дуейл го изтъркаляхме от водата отвъд обсега на прилива, в сянката на близките палми, макар че за преместването на тромавия предмет, който беше странно тежък, бяха нужни усилията на четирима души. Установихме, че може лесно да стои изправен, като върхът му достигаше почти до раменете на висок мъж. Докато местехме големия съд, чухме плискане отвътре, сякаш беше пълен с някаква течност.
Нашият капитан, както се оказа, беше учен човек.
– Кълна се в потира на Сатаната! – извика той. – Ако това не е антична делва за вино, аз съм луд за връзване. Такива съдове – макар и може би не толкова огромни – са били използвани от римляните, за да съхраняват добрите реколти от Фалерн и Цекуба. И днес дори има едно испанско вино – онова от Валдепеняс – което се държи в глинени делви. Но това тук, ако не греша, не е нито от Испания, нито от древния Рим. Изглежда доста старо, та вероятно е дошло от онзи отдавна потънал остров, Атлантида, за който говори Платон. Наистина, вътре би трябвало да има рядка реколта – вино, отлежавало през младостта на света, преди основаването на Рим и Атина; и което, може би, е събирало огън и сила през вековете. Ехей, мои разбойници морски! Няма да отплаваме от това пристанище, докато делвата не бъде отворена. И ако питието вътре е читаво и става за пиене, тази вечер ще празнуваме на пясъка.
— Сигурно е погребална урна, пълна с прокълната пепел и прах — каза помощник-капитанът, Роджър Аглоун, който имаше мрачно виждане за света.
Червения Барнаби беше извадил своята абордажна сабя и човъркаше усърдно коравата обвивка от ракообразни и причудливи коралови образувания по капака на делвата. Той отстраняваше слой след слой от тях и ругаеше на глас тези натрупвания от забравени години. Най-сетне, след дълго чоплене, се показа голяма глинена запушалка, запечатана с прозрачен восък, станал по-твърд от кехлибар. Върху запушалката се виждаха ясно изсечени странни букви на непознат език, но восъкът не се поддаваше на острието на сабята. И така, изгубил всякакво търпение, капитанът сграбчи един огромен каменен отломък, който по-слаб човек едва би повдигнал, и счупи с него гърлото на делвата.
Още тогава, в ония дни, аз, Стивън Магбейн, единственият пуритан сред онзи безбожен екипаж, не бях пияч на вино или спиртни напитки, а заклет рехавит независимо от обстоятелствата. Затова се държах настрана, изпитвайки единствено неодобрение, докато другите се тълпяха около делвата и душеха лакомо нейното съдържание. Но почти веднага щом я отвориха, ноздрите ми бяха връхлетени от някаква тежка и странна миризма на езически подправки; от самото ѝ вдишване ми се зави свят, така че сметнах за добре да се отдръпна още по-назад. Ала другите бяха нетърпеливи като мушици около ферментираща каца през есента.
– По дяволите! Това е царско вино! – изрева капитанът, след като топна показалец в делвата и изсмука моравите капки, които се стичаха от него. – Я чакайте, мърлячи! Натоварете бъчвите с вода на борда и свикайте всички на брега, оставете само стража да пази кораба. Ще си организираме една тържествена вечер, преди да тръгнем пак да обираме испанците.
Подчинихме се на заповедта му; и сред екипажа на „Черния сокол“ настана голямо оживление от новината за нашата находка и отлагането на плаването. Трима мъже, които мърмореха недоволно, че ще пропуснат веселбата, бяха оставени на борда; макар че в това спокойно пристанище подобна бдителност беше на практика излишна. Ние, останалите, се върнахме на брега, носейки запас от канчета, в които да налеем виното, и провизии за пиршество. После събрахме изхвърлени от морето дърва, с които да накладем голям огън, хванахме няколко огромни костенурки по пясъците и изровихме скритите им яйца, за да имаме изобилие и разнообразие от храна.
В тези приготовления аз участвах без особен плам. Познавайки навика ми да се въздържам и понеже имаше злъчен и хаплив нрав, капитан Дуейл заповяда изрично да присъствам на празненството. Аз обаче не очаквах нищо повече от малко грубовати шеги за моя сметка, както бе обичайно в такива моменти; а и понеже обичах прясно месо от костенурка, не бях съвсем несъгласен с участта си на свидетел на вавилонското пиянство на останалите.
С падането на нощта започна яденето и пиенето; а огънят от изхвърлените на брега дърва, с призрачни вещерски цветове от синьо, зелено и бяло сред пламъците, скачаше високо в здрача, докато залезът угасваше край шепа червени въглени далече над моравото море.
Странно беше виното, което екипажът и капитанът пиеха жадно от своите канчета. Видях, че течността беше гъста и тъмна, сякаш смесена с кръв; и въздухът се изпълни със силната миризма на онези езически подправки, люти, наситени и нечестиви, които сякаш се бяха изсипали от разбит гроб на древен император. А още по-странно беше опиянението от това вино.
Червения Барнаби беше започнал да пие преди останалите, опитвайки виното, още докато екипажът се готвеше за гуляя. За наше изумление, след първата чаша той престана да ни ругае, нито ни заповядваше вече, нито пък ни обръщаше каквото и да е внимание, а седеше, вперил поглед в залеза с очи, в които сияеше блясък на незнайни мечти. И един по един, щом започваха да пият, останалите бяха повлияни по същия начин и аз се чудех много на необичайната сила на виното. Никога преди не бях виждал подобно опиянение; защото те нито говореха, нито ядяха, а се движеха единствено, за да напълнят отново чашите си от огромния съд.
Нощта беше станала тъмна като индиго отвъд примигващия огън и нямаше луна, а светлината на огъня заслепяваше звездите. Но един по един, след известно време, пиещите се надигнаха от местата си и застанаха, вгледани в мрака към морето. Стояха неспокойно и се напрягаха напред, надничайки настойчиво като хора, които виждат нещо чудно; и мърмореха странно помежду си с неразбираеми думи. Не знаех защо се взират и мърморят така, освен ако не беше заради някаква лудост, която ги беше обхванала от виното; защото нищо не се виждаше в мрака и нищо не чувах, освен тихия ромон на вълните, плискащи се по пясъка.
Ропотът се усилваше; неколцина вдигнаха ръце и посочиха към морето, бръщолевейки неспирно като в делириум. Като видях поведението им и не знаех какъв друг обрат може да вземе лудостта им, реших да се оттегля покрай брега. Но щом понечих да се отдалеча, най-близките до мене сякаш се събудиха от своя унес и ме спряха с груби ръце. След това, с пиянски, неразбираеми слова, от които не проумях нищо, ме държаха безпомощен, докато един от тях не ме принуди да пия от едно канче, пълно с пурпурно вино.
Съпротивлявах се, двойно по-несклонен да отпия от безименната напитка, и голяма част от нея се разля. На вкус беше сладка като течен мед, но в гърлото ми гореше като адски огън. Зави ми се свят; сетивата ми постепенно бяха обзети от някакво мрачно объркване; и сякаш чувах, виждах и усещах всичко като в надигаща се треска на тропическа малария.
Въздухът около мене сякаш се озари с кървава призрачна червенина, която беше навсякъде; светлина, която не идваше нито от огъня, нито от нощното небе. Видях лицата и телата на пиещите, застанали без сенки, сякаш обвити в розовеещо фосфоресциране. А отвъд тях, където се взираха със смутено и неспокойно удивление, мракът бе осветен от странна светлина.
Безумно и нечестиво бе видението, което съзрях: защото вълните на пристанището вече не се плискаха в пясъка, а морето беше изцяло изчезнало. „Черния сокол“ го нямаше, а там, където бяха рифовете, се издигаха големи мраморни стени, обагрени сякаш в рубина на изгубени залези. Над тях се извисяваха горди куполи на езически храмове и островърхи кули на погански дворци; а под тях се простираха огромни улици и насипи, по които вървеше неспирна тълпа. Помислих, че гледам някой град от незапомнени времена, каквито са процъфтявали в зората на Земята; и видях дървета в терасовидните му градини, по-красиви от едемските палми. Заслушан, чух звук на цимбали, сладостни като стоновете на жени; и рев на рогове, разказващи за забравени славни дела; и дивно, сладко пеене на хора, отиващи на някакъв скрит, свещен празник зад стените.
Видях, че светлината се лее нагоре от града и излиза от неговите улици и сгради. Тя заслепяваше небесата отгоре, а хоризонтът в далечината се губеше в бляскава мъгла. Имаше една сграда, висок храм над останалите, от която светлината струеше в по-мътен поток, а от отворените ѝ порти се носеше музика, магьосническа и примамлива като далечни гласове от отминали години. И празнуващи хора влизаха весело през портите, но никой не излизаше. Странната музика сякаш ме теглеше и примамваше; копнеех да стъпя по улиците на чуждия град и ме обзе дълбоко желание да се смеся с хората му и да вляза в светещия храм.
Разбрах наистина защо пиячите се взираха в мрака и мърмореха удивено помежду си. Знаех, че и те копнееха да отидат в града. И видях как един голям път, изграден от мрамор и блестящ с червеникав отблясък, се спускаше от самите им нозе през ливади с непознати цветове към най-предните сгради.
Тогава, докато гледах и слушах, пеенето стана по-сладко, музиката – по-странна, а розовият блясък – по-ярък. После, без да погледне назад, без нито дума или жест на заповед към хората си, капитан Дуейл тръгна бавно напред, стъпвайки по мраморния път като мечтател, който върви в своя сън. А след него, един по един, Роджър Аглоун и екипажът го последваха по същия начин, отправяйки се към града.
Щях да ги последвам вероятно и аз, привлечен от омайната музика. Защото наистина ми се струваше, че някога съм бродил из улиците на този град и съм познавал нещата, за които разказваше музиката и пееха гласовете. Спомнях си добре защо хората влизаха вечно в храма и защо не излизаха; и там, струваше ми се, щях да срещна познати и обичани лица и да участвам в тайнства, извикани от потънали години.
Всичко това, което виното си беше спомнило по време на своя сън в океанските дълбини, ми беше дадено да видя и проумея за един миг. И добре че бях пил по-малко от това зло езическо вино в сравнение с другите и бях замаян по-малко от примамливото му видение. Защото, тъкмо когато капитан Дуейл и екипажът му тръгнаха към града, ми се стори, че розовеещото сияние започна да бледнее. Стените придобиха колеблива прозрачност, а куполите станаха нереални. Розовият цвят изчезна, светлината стана бледа като гробен фосфор, а хората сновяха напред-назад като призраци сред тънки жалби на призрачни рогове и призрачно пеене. Вълните на пристанището се върнаха смътно над потъналия път, а Червения Барнаби и хората му вървяха надолу под тях. Водите потъмняваха бавно над гаснещите кули и стени, а среднощният мрак почерни морето и градът се изгуби като изчезнали винени мехурчета.
Обзе ме ужас, като знаех съдбата на останалите. Хукнах да бягам, препъвайки се в мрака, към палмовия хълм, който увенчаваше острова. Нямаше и следа от розово; небето се изпълваше с изгрели отново звезди. И както изкачвах хълма, поглеждайки към океана, видях фенера, който гореше на „Черния сокол“ в пристанището, и различих жаравата на нашия огън, която тлееше на пясъка. Тогава, молейки се в трескав страх, зачаках зората.
