От Евангелията и живота на Исус преминаваме към посланията и живота на апостол Павел. Може да се каже уверено, че - след Исус - Павел бил най-важната фигура в историята на ранното християнство. Това може да се види по три начина. Първо, благодарение на книгите, влизащи в Новия завет. От двадесет и седемте книги тринадесет, иначе казано - почти половината, се приписват на Павел. Друга книга („Послание до евреите“) била включена в състава на Новия завет, защото бащите на църквата смятали (погрешно), че също принадлежи на Павел. Още една книга („Деяния“) говори основно за Павел. По този начин петнадесет от двадесет и седемте книги имат пряко или косвено отношение към Павел.
Вторият начин е да се погледне към бързото разпространение на християнството в Римската империя. Последователите на Исус започнали проповедта си около 30 г. като нищожна група юдеи в Йерусалим (единадесет мъже и шепа жени), които повярвали във възкресението на Исус от мъртвите. За 30 години християнските общини се разпространили в големите градове на империята: от Йерусалим в Антиохия и Сирия, след това в малоазийския Ефес и накрая в Рим, както и в много други градове. Вероятно по това време повечето от последователите на Исус били от езически произход, а не юдеи (ако не повечето, то поне значително повече). Кой разпространявал християнството по просторите на империята? Много хора. Но най-много знаем за Павел, който основал църкви в Мала Азия, Македония и Ахая (днешните Турция и Гърция). Колко успешна би била християнският проповед без Павел? Трудно е да се каже, но много историци приписват именно на неговите усилия първоначалния успех на мисията. Именно той, повече от всяка друга известна нам личност, настоявал, че езичниците могат да станат последователи на Исус, без да стават юдеи. За мъжете това означавало, че не трябва да приемат обрязването. За мъжете и жените, че не трябва да приемат чуждите за тях юдейски обичаи като забранената храна и спазването на Шабата.
И накрая, третият начин е богословският. Павел бил един от малкото интелектуалци в ранната християнска църква. Той бил добре образован и много умен. Някои от неговите послания са изключително богати на богословски размишления. На много места те са доста трудни за разбиране дори от най-образованите учени. Павел бил първият велик християнски богослов. В много отношения възгледите на по-късните богослови – от Августин до Аквинат, Мартин Лутер и мнозина други – били основани на размишления върху посланията на Павел. Именно Павел, повече от всеки друг от известните ни дейци на ранната църква, успял да превърне християнството от религия, проповядвана от Исус, в религия, която говори за Исус. Вярата на Павел се гради изцяло върху значението, което смъртта и възкресението на Исус имат за спасението. Тя не се основава на апокалиптичното учение на Исус и на изискването Му за спазване на Тората като подготовка за идването на Сина Човешки. За Павел праведността пред Господа не зависи от спазването на Тората. Тя зависи от вярата в смъртта и възкресението на Божия Син.
(За новия метод за определяне на стойността на дериватите)
Майрън Шолс е фигура, която всеки в света на финансите познава – човекът, който буквално „оцени“ риска. Неговият принос промени начина, по който работят глобалните пазари, превръщайки сложните финансови деривати от хазартна игра в математическа наука. Роден през 1941 г. в Канада, Шолс е икономист, чието име е вечно свързано с оценката на финансовите опции. През 1997 г. получава Нобеловата награда за икономика, като наградата е признание за неговата работа върху нов метод за определяне стойността на дериватите. Неговият дългогодишен съавтор Фишер Блек умира две години по-рано, поради което не успява да сподели това най-високо академично отличие.
Революцията, която Шолс предизвиква, е концентрирана в т.нар. модел „Блек-Шолс“. Преди 1973 г. инвеститорите до голяма степен гадаят каква е честната цена на една опция. Шолс и Блек решават този проблем с елегантно диференциално уравнение, което позволява на инвеститорите да изчислят цената въз основа на текущата стойност на акцията, цената на упражняване, времето до изтичане, лихвения процент и най-важното – волатилността. Този модел не просто дава цена; той показва как да се елиминира рискът чрез динамично хеджиране, създавайки теоретично безрисков портфейл чрез прецизни математически пропорции.
Професионалният път на Шолс обаче съдържа и един от най-драматичните уроци в историята на Уолстрийт. Освен престижната си академична кариера в MIT и Станфорд, той става съосновател на хедж фонда Long-Term Capital Management (LTCM). През 1998 г., само година след Нобеловата му награда, Руската финансова криза предизвиква събития, които моделите не са предвидили. Фондът губи милиарди за месеци, което налага спешна намеса от страна на Федералния резерв. Този случай остава в историята като доказателство, че дори най-гениалните уравнения могат да бъдат уязвими пред ирационалното поведение на пазарите в моменти на крайна паника.
Въпреки сътресенията с LTCM, наследството на Шолс е неоспоримо. Благодарение на неговите разработки, пазарът на деривати се превръща в глобален механизъм за трилиони долари. Неговата формула поставя основите на съвременния рисков мениджмънт и се използва ежедневно от банки и корпорации за оценка на активи и стимули под формата на акции за служители. Шолс остава активен в научните среди, напомняйки ни, че математиката е мощен инструмент за разбиране на света, но пазарната реалност винаги изисква доза смирение.
Роден през 1861 г. в Париж, френският плакатист и илюстратор Йожен Оже започва своя път на художник като чирак при Шарл Верно – печатар специалист в изработката на плакати, и става литограф. През този период той се запознава с няколко видни майстори на плаката, сред които Адолф Леон Вилет, Жан-Луи Форен и Теофил-Александър Стейлен. В свободното си време Оже учи живопис в Академията „Жулиен“ и се възхищава на Жюл Шере – иноватор в дизайна на плакати.
През 90-те години на XIX век Оже отваря свое ателие и започва да проектира плакати – първоначално по договор с Верно, а след това с Пиер Веркасон. Постепенно развива собствен стил, отдалечавайки се от пищните женски образи, предпочитани от Шере. Към 1900 г. работи почти изключително с карикатури и се утвърждава със своя прочут плакат за „Billards Brunswick“, изобразяващ трима плешиви мъже. След 1902 г. си сътрудничи с „La Lanterne“ – всекидневник с антиклерикални нагласи.
В годините преди Първата световна война Оже прави карикатури на много видни личности, включително кралица Виктория и Пол Крюгер за „Върховните хапчета на д-р Трабант“ (лекарствен продукт от края на XIX и началото на XX век – бил. прев.) , както и на държавните глави от Постоянния арбитражен съд, за да рекламира ментовите бонбоните на „Giffard“. Сред останалите компании, за които работи, могат да се споменат „Maggi“, „Gellé frères“, „Bazar de l'Hôtel de Ville“ и „Réglisse Zan“.
По време на войната Оже създава много малко плакати, като вместо това се фокусира върху гумени модели и шаблони за рекламни балони. Умира през 1936 г. на 74-годишна възраст. По-долу е представена серия от удивителни плакати, проектирани от Йожен Оже през първите две десетилетия на XX век.
Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с Gemini 3 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).
Противникът засилва своята дейност сл. пл. Той насочва усилието си главно на фронта к. к. 74, 120 и 118 – западно от к. 193 (Кара-Тепе), като настъпва с около 3 дружини. Покрай Дунава настъпват 2 ескадрона с пехота. На изток от с. Хайдар неговата дейност е по-слаба и нашите части запазват местата си. За да се отклони един по-упорит бой на к. 173 (западно от с. Хайдар), началникът на дивизията заповядва, след смръкване, в 10 ч. сл. пл., пехотните части да се оттеглят, под прикритието на Лейбгвардейския и 2. конни полкове, на к. 115 (Д. Капужулуй) и к. 168, 3 клм. южно от с. Дюлгеру. Оттеглянето към новата позиция се извършва спокойно, необезпокоявано от противника.
В армията се праща следното донесение:
Командуващия III армия
Към 3 1 ½ ч. сл. пл. противникът прояви по-голямо оживление на линията на р. Дунав – к. 120 – 145 – 193, като останалата част на фронта ни към с. Рахман и по на изток е сравнително по-спокойна; обаче навсякъде неприятелските предни пехотни части са достигнали до 1200 крачки и по-малко от нашите окопи. Към 4 ч. сл. пл. неприятелят предприе настъпление в участъка западно от к. 193 до Дунава с тенденция да обхване левия фланг на пехотното ни разположение, като насочи около 2 дружини по две страни на пътя к. 120 – с. Сарай и около 1 дружина от к. 145 към к. 118; още по на запад, край Дунава е настъпил един ескадрон, поддържан от 1-2 пехотни взвода. В участъка между двете коти 313, северозападно и североизточно от с. Али-факи, противникът се е опитал да настъпи със силни пехотни патрули и разезди, но е бил отблъснат. Така че до този момент неприятелската линия се простира от запад към изток: к. 74, около 3 клм. южно от к. 120, 2 клм. южно от к. 118 и 125, между с. Рахман и Хайдар, между к. к. 313 и 304 и с. Чауш-кьой спорно.
При това положение ще оттегля отряда по височините на левия бряг на рекичката, която тече през с. с. Мохамедча и Сарай. No 158. Б, от с. Сарай, 6.XI.1916 г., 5 ч. 45 м. сл. пл.
Началник на 1. конна дивизия (п)
Генерал-майор Колев.
Заемането на новата позиция се урежда с оперативна заповед No 37 от 6.XI.1916 год., 10 ч. сл. пл., според която:
"3. За да заеме една по-удобна позиция за отбрана, дивизията да се разположи тази нощ и утре на разсъмване, както следва:
а) Ляв участък, полковник Табаков, с 2. конна бригада, 2 роти от 1/7. пех. дружина, 1 взвод от 2. конна батарея и 6. пеши картечен ескадрон, всичко: 6 ½ ескадрона, 2 роти, 2 оръдия, 12 картечници, да заеме и отбранява линията от Дунава, к. 77, к. 96, к. 116. (Кади-Кашла) включително, като разузнава от Дунава до шосето: с. Сарай, с. Тополог.
б) Среден участък, полковник Габарев, с 8. Приморски пех. полк, 2. конен полк, един взвод от 2. конна батарея, 3. пеши картечен ескадрон, всичко: 12 роти, 4 ескадрона, 20 картечници, 2 оръдия, да заеме и отбранява участъка к. 115. (Д. Капужиулуй) изключително, к. 168, южно от с. Мохамедча (включително). Конницата да разузнава по фронта между шосето Сарай, с. Тополог и пътя с. Куруджа, с. Калфа.
в) Десен участък, подполковник Топалджиков, с 3. конен полк, 1 ескадрон от 4. конен полк, 2 роти от 8. пех. полк, 3. конна батарея, 9. пеши картечен ескадрон, всичко: 4 ескадрона, 2 роти, 3 оръдия, 8 картечници, да заема и брани к. 252. (Д. Дюлгеру), като държи свръзка вляво със средния участък и разузнава от пътя с. Куруджа, с. Калфа до шосето с. Кулели, с. Сара-Гьол, в която страна да държи връзка с 3. конен полк.
г) Гарнизона в Хърсово, поручик Писков, с 1 рота от 1/7. пех. дружина, колоездачната рота, един взвод от 2/2 полска с. с. батарея, всичко: 2 роти и 2 оръдия, заема и брани града от неприятелски десант през Дунава.
д) Войски в разпореждане на началника на дивизията: Лейбгвардейски и 1. конни полкове, с 1. конна батарея, да се разположат при с. Муслу.
§ 5. Домакинските обози на частите да се групират: на конницата и конно-артилерийското отделение в с. Муслу; на 8. пех. полк - в с. Сириу.
§ 6. Полската болница от 4. пех. дивизия да се премести в с. Еркесек.
§ 7. Началникът на дивизията ще се намира утре 7. до 6 часа в с. Сарай, а след това на к. 168., югозападно от с. Дюлгеру. Щабът на дивизията - в с. Капуджи".
Началник 1. конна дивизия
(п) Генерал-майор Колев.
Началник щаба
(п) Подполковник Кисьов.
От заловен пленник се добиват ценни сведения, които се изпращат в армията със следното донесение:
Твърде бързо.
Командуващия 3. армия - копие н-ку
4. и Сборната дивизии.
Заловен пленник от пионерната команда на 36. Сибирски стрелкови полк казва: полкът бил на позиция от три дена, а 7 дена откак е в Добруджа. Минал е моста при Браила. Били по-рано на австрийския фронт срещу Свинюки. Полкът, заедно с 33, 34 и 35 полкове влиза в състава на 9. дивизия от 4. Сибирски стрелкови корпус. Дивизията се командува от генерал-лейтенант Раулски - 55 годишен. Полкът се командва от полковник Андреев, а 34. от полковник Пушенко - полкът има 4 дружини, от които една на позиция, другите три в резерв. В полка има 24 картечници. В дивизията има 6 батареи от 9. артилерийска бригада с по 6 оръдия. На позиция се видят само две оръдия. В рота имало по 220-230 човека. Пионерната команда сега останала с 60 човека от 120, които били в начало. При всеки полк имат команда разведчици 90 човека. Други руски части, освен 10. дивизия от 4. Сибирски корпус, не знае дали има тук. Конница колко имат тук, не знае. Той с очите си тяхна команда не е виждал. No 721, от с. Сарай, 6.XI.916. г., 5 ч. 30 м. сл. пл.
Началник на 1. конна дивизия
(п) Генерал-майор Колев.
За прикриване оттеглянето на частите, южно от Сарай, се използва бригадата от Лейбгвардейски и 1. конни полкове под началството на полковник Брадинов, комуто се праща следната заповед:
Твърде бързо
К-ру бригадата 1. и Лейбгвард. конни полкове.
Частите от левия фланг се отдръпват на позиция на левия бряг на Сарайската река, гдето ще продължават да задържат противника. 8. п. Приморски полк се оттегля от с. Мохамедча на к. 168., южно от същото село. 9. конен полк остава при с. Касимча (к. 252. в. Дулгеру), отдръпването на частите започва от 10 ч. през нощта. Колоната на полковник Мачев дохожда на к. 115. (в. Копуджиолу), югоизточно от Сарай, а 1/7. п. дружина от Хърсово дохожда на к. 116. (Кадикашлъ). Полковник Брадинов с 2. и Лейбгвардейския конен полк продължава да наблюдава за противника в района: от Дунава до с. Коруджа, като прикрива отстъплението на пехотните колони.
В случай на настъпление на противника го задържате. При моста на Сарай е поставен пост. Пратете ваши хора да го пазят, до вашето минаване, в случай, че други проход през реката няма. Следете за противника, който настъпва срещу нашия ляв фланг, който изглежда да е по-предприемчив. По заповед. No 723., от с. Сарай, 7. XI. 1916. г., 3 ч. 30 м. пр. пл.
Ето докъде я докарахме, граждани! Работникът дори в ресторант не може да отиде — не го пускат. Гледат накриво работния му костюм. Много мръсен бил, демек, за обстановката.
Тъкмо от това пострада Василий Степанич Конопатов. Лично. Изхвърлиха го, братя, от ресторанта. Ето докъде я докарахме.
И главното — Василий Степанич, още щом влезе през вратата, усети веднага, че нещо не е наред, че портиерът му погледна някак накриво костюма. А костюма се знае какъв е — за работа, нищо и никакъв костюв, направо работна дреха. Но не е там е работата. Просто на Василий Степанич му стана обидно до сълзи от това отношение.
Той казва на портиера: — Какво — казва, — ме гледаш накриво? Не ми харесваш костюма ли? С бели якички си свикнал, а? А портиерът — хоп Василий Степанич за лакътя и не го пуска.
Василий Степанич се дръпва.
— А, така ли! — вика. — Работния човек в ресторанта да не пускаш? Не ти е интересен моя костюм ли?
Тук се събра, разбира се, публика. Гледа. Василий Степанич вика:
— Да, — казва, — наистина, граждани, нямам бели якички, и вратовръзки — казва — не вея... И може би — казва — врата си от три месеца не съм мил. Но — казва — може би в производството съм се пекъл и потил. И може би съм нямал кога напред-назад костюми да преобличам.
Тук служителите от ресторанта взеха да налитат на Василий Степанич. Извеждат го под мишниците. А портиерът, кучето му с куче, направо го подбутва с коляно, че да мине по-бързо през вратата.
Василий Степанич Конопатов направо побесня. Направо ридае човекът.
— Другари, — казва, — мили братя! Какво правят с работническо-селските труженици? Без бяла якичка — казва — не дават на човека да се наяде.
Тук настъпи хаос. Защото народът вижда, че е нарушена идеологията. Почнаха да изтласкват персонала настрани. Кой бутилка размахва, кой стол...
Стопанинът крещи с цяло гърло — демек, заради допуснатия разврат могат да затворят заведението.
Тук някой от оркестъра изтича за милиция.
Идва милицията. Взема милия човечец Василий Степанич Конопатов и го качва на един файтон.
Василий Степанич и тогава не миряса.
— Братчета, — вика, — какво е това? Щом — казва — и милицията държи страната на собствениците и заради костюма гонят човека, то — казва — по-добре да отплавам при буржоазията в Америка, отколкото — казва — да търпя такова отношение.
И докараха Вася Конопатов в милицията, и го тикнаха в кауша.
Цяла нощ миличкият Вася Конопатов не склопи очи. Чак призори похърка час-два. А сутринта го будят и го водят при началника.
Началникът казва: — Вървете си — казва, — другарю, вкъщи и се пазете занапред от подобни факти.
Вася казва: — Личността ми обидихте, а сега — вървете си... Работният ми костюм ли — казва — не ви хареса? Аз — казва — може да седна сега веднага, да отида в Малкия Совнарком (местната власт – бел. ред.) и да се оплача от вашите действия.
Началникът на милицията казва: — Престани, другарю, да плямпаш. За пияните — казва — има правило: да не се пускат в ресторанта. А ти — казва — даже си повърнал на стълбите.
— Как така? — пита Конопатов. — Значи не ме изхвърлиха заради костюма? Тук сякаш на Василий Степанич му просветна нещо.
— А аз — казва — си мислех, че заради костюма. Но щом — казва — е заради пиянство, това вече го разбирам наистина. Съчувствам за това. Не споря.
Стисна Вася Конопатов ръката на началника, извини се за причиненото безпокойство и си би камшика.
Предстои ни да разговаряме за най-шумната книга на 1909 година. Мисля, че до голяма степен това е и най-шумната публицистична и философска книга на целия руски Сребърен век, а може би и на цялата руска публицистика от XX век. Става дума за сборника „Вехи“ („Пътни стълбове“ – бел. прев.), който е написан в по-голямата си част през 1908 г., излиза през пролетта на 1909 г. и придобива такава слава, че главният руски кадет Милюков обиколил много градове в Русия с цикъл от лекции за „Вехи“, и, по спомени на повечето участници в сборника, не изпитвал недостиг нито на слушатели, нито на полемисти.
Желаещите да проследят историята на този контекст препращам към доста любопитната статия на Вадим Сапов „Около „Вехи“ (Полемиката през 1909–1910 г.)“ – връзка към нея има, между другото, и в Уикипедия. Сборникът станал обект на критична атака едновременно от двама непримирими и може би най-влиятелни мислители на епохата: от Ленин и от Мережковский, за които било изключително трудно да постигнат съгласие за каквото и да било. Но ето че в омразата си към „Вехи“ се обединили. Ленин нарекъл „Вехи“ „блестящ пример за либерален ревизионизъм“, а за Мережковский книгата била в общи линии книга на вероотстъпничеството.
Този сборник със статии за интелигенцията е всъщност много лесно обясним типологически. В Русия след всяка голяма революция се появява задължително сборник с ренегатски статии. Това са „Вехи“, това е „Смяна на вехите“ („Смена вех“), когато след руската революция (през 1917 г. – бел. ред.) няколко евразийци, мислители, които виждали в Русия преди всичко империя, издали начело с Устрялов сборник, в който се казвало: „Да, в Русия се случи революция, но наш дълг е да се покорим на Сталин като на червен цар“. Това са сборниците „Из дълбините“ („Из глубины“) и особено „Изпод отломките“ („Из-под глыб“), сборникът от 1972 г., в който се появила вече прочутата статия на Солженицин „Смирението и самоограничението като категории на националния живот“. Виждате ли, интелигенцията трябва да се смирява и да се самоограничава, а съвсем не да устройва глобални промени.
Всъщност мнозина, включително и Сергей Франк – един от участниците във „Вехи“, си спомнят, че първоначално замисълът на сборника бил по-различен. Гершензон, на когото принадлежала идеята, е възнамерявал да критикува интелигенцията от позицията на нейната прекомерна сложност и откъснатост от народа. В резултат от това останалите започнали да я нападат заради нейната прекомерна простота, необразованост и ограниченост. Бердяев я атакувал, защото интелигенцията не познава философията и историята. Неговата статия се наричала точно така – „Философската истина и интелигентската правда“, иначе казано - тя показвала цялата дребнавост на интелигентските правди.
В своята статия Гершензон стигнал до твърдения, от които по-късно му се налагало да се разграничава многократно. Един цитат го преследвал през целия му живот. Колкото и да е странно, главното постижение в биографията на Гершензон не станала забележителната му книга „Мъдростта на Пушкин“, в която за първи път са проследени основните Пушкинови теми, а именно прословутият цитат, в който се казва: „Такива, каквито сме, не само не бива да мечтаем за сливане с народа, а трябва да се боим от него повече от всичките кроежи на властта и да благославяме тази власт, която единствена със своите щикове и затвори все още ни предпазва от народната ярост“. Макар че би следвало да се прозре, разбира се, една проста схема, защото е напълно очевидно, че с едната си ръка властта предпазвала, а с другата насъсквала, правела всичко възможно да разпали народната ярост и да насъсква същия този народ срещу интелигенцията, макар че по-рано нищо подобно не би се случило.
Сборникът „Вехи“
„Вехи“ са ценни с едно – те осмислят феномена руска интелигенция, който преди това не е получавал фундаментално осмисляне. В своята статия Гершензон посочва напълно справедливо, че революцията не била в основата си народна. Революцията била интелигентска. Пьотр I, бащата на руската интелигенция и началото на нейното въплъщение, отворил прозореца към Европа, от който към нас нахлул, както пише Булгаков в своята статия, „ту отровен, ту живителен въздух“. С какво точно е отровен, е тема на отделна статия, заслужаваща специално внимание.
Непосредственият повод за дискусията за интелигенцията е обозначен от същия Булгаков в статията „Героизъм и подвижничество“, в която представя размислите си за религиозната природа на руската интелигенция: „Русия преживя революция. Тази революция не даде онова, което се очакваше от нея. Положителните придобивки на освободителното движение, според мнозина, и до днес остават най-малкото проблематични. Руското общество, изтощено от предишното напрежение и неуспехи, се намира в някакво вцепенение, апатия, духовна безпътица и униние.“ Сякаш всичко това е написано едва вчера. „Руската държавност не показва все още признаци на обновяване и укрепване, които са толкова необходими за нея, и сякаш в някакво сънно царство всичко е застинало отново, сковано от непреодолима дрямка. Руското гражданско съзнание, помрачавано от смъртните наказания, необичайния ръст на престъпността и общото огрубяване на нравите, тръгна решително назад. Руската литература е залята от мътната вълна порнографията и сензационните издания.“ Свята истина, приложима и към настоящия момент. „Има от какво човек да се отчае и да изпадне в дълбоко съмнение относно по-нататъшното бъдеще на Русия. И във всеки случай сега, след всичко преживяно, са невъзможни вече както наивната, донякъде сантиментална славянофилска вяра, така и розовите утопии на старото западничество. Революцията постави под въпрос жизнеспособността на руското гражданско общество и на държавността.“ Относно държавността, разбира се, въпрос няма, тя си е напълно жизнеспособна, надебеляла и набъбва, но виж, съдбата на руското гражданско общество е наистина под въпрос.
В какво всъщност обвиняват руската интелигенция? Преди всичко в това, че се е откъснала от живота на народа и от своите корени, че е страшно далечна, че „се е изстреляла напред“, както пише същият Гершензон, но се е откъснала в този свой устрем. Тя не чувства, не разбира корените, не осъзнава главното в руския живот. А кое е главното в руския живот? Оказва се – религиозността. Ето тази религиозност, смирение, дълбоко нравствено начало, едно такова, би могло да се каже, благодушие, но всъщност много пресметливо и умело вписващо се в редиците на народничеството. Оказва се, че сега трябва да се учим от народа на смирение, на дълго търпение и на нравственост.
Ето какво съветва руския интелигент Гершензон, човек, който далече не е най-глупавият сред своето поколение и, честно казано, вероятно не е и най-наивният, в своята статия „Творческото самосъзнание“: „Какво правеше нашата интелигентска мисъл през последните половин век? Говоря, разбира се, за интелигентската маса. Шепа революционери ходеха от къща на къща и чукаха на всяка врата: „Всички на улицата! Срамно е да си стоите у дома!“ – и изсипаха на площада всичкото съзнание, куци, слепи, безръки: нито един не остана вкъщи. Половин век се тълпят на площада, викайки и препирайки се помежду си. У дома е мръсотия, нищета, безпорядък, но на стопанина не му е до това. Той е сред хората, той спасява народа, което е и по-лесно, и по-забавно, отколкото черната къщна работа.
Никой не живееше – всички вършеха (или се преструваха, че вършат) обществено дело. Не живееха дори егоистично, не се радваха на живота, не се наслаждаваха свободно на неговите утехи, а грабеха на пресекулки парчета и ги гълтаха почти без да ги дъвчат, срамувайки се и същевременно жадувайки ги като пакостливо куче. Това беше някакъв странен аскетизъм, не отказ от личен чувствен живот, а отказ от ръководенето му. Той течеше от само себе си, през куп за грош, мрачно и конвулсивно. Ако изведнъж съзнанието се стресне, тогава в една точка избухва жесток фанатизъм: започва навикване на приятел за изпита бутилка шампанско, появява кръжок с някаква аскетична цел. А като цяло интелигентският бит е ужасен, истинска мерзост на запустението: ни най-малка дисциплина, ни най-малка последователност дори външно; денят отминава неизвестно за какво, днес е така, а утре, според взъхновението – всичко е наопаки; безделие, нехайство, епична неакуратност в личния живот, наивна недобросъвестност в работата, в обществените дела – необуздана склонност към деспотизъм и пълна липса на уважение към чуждата личност, пред властта – ту гордо предизвикателство, ту отстъпчивост, не колективна, не за нея говоря, а лична“.
Има имаш чувството, че това е писано от някаква колективна Уляна Скойбеда [1]. Наистина, какво е това? Интелигентите тръгнали да учат народа! Ти у дома си първо въведи ред, избърши праха, сготви нещо, подреди своя личен живот, че иначе като Баранов [2] ще убиеш своята съжителка! Виж себе си! Що за чудо е това, кого и на какво учиш?! А нашата власт те пази по цели дни от народната ярост и ти подсигурява неуморно нефт и газ!
Цялата аргументация на днешния ден е вече абсолютно предсказана във „Вехи“. Интелигенцията е виновна за това, че образованието ѝ е непоследователно и тясно, че не умее да въведе ред у дома, че не познава философията и не иска да я знае. Откъснала се е от народа и най-важното – страшно е нетърпима към чуждото. Нетърпимост! Защо сте такива деспоти по отношение на чуждото мнение? Това се пише в Русия, в която вече процъфтява с пълна сила Столипиновата реакция, а реакцията, по точните думи на Мережковский, у нас не е нещо повърхностно или временно. Тя е плът от плътта ни. Тази дума у нас е неприложима в нейния истински смисъл. Реакцията реагира винаги на нещо, а у нас реакцията е основа на държавния живот. Само по време на реакция се случва изобщо и се прави нещо.
И ето, през 1909 година, когато смъртните присъди вече се раздават на едро, когато Короленко пише статията „Битово явление“, разказваща за това как смъртните присъди се произнасят при отсъствие на обвиняемите, на напълно нищожни основания, по всяко най-елементарно наклеветяване, нещо повече – всички политически дела минават вече през трибунал без най-малко спазване на формалностите, точно по това време се отправят призиви към смирение, образование и въвеждане на ред в домашния живот.
Естествено, когато се появила, книгата попаднала в малко по-различно време от това, в което била замислена. Изминала поне година, както винаги се случва в Русия, между първоначалния план за издаване на статии за интелигенцията и излизането на самата книга. По време на тази „делта“, през това отстояние, общественото негодуване успяло да се сгъсти доста, а онези, които все още можели да разсъждават, изпаднали в такава апатия, от една страна, и в такова негодуване, от друга, че книгата направила, разбира се, впечатление, ако не на избухнала бомба, то поне на бомба, цопнала в блато. Блатото се разплискало доста осезаемо.
Проблемът е в това, че намеренията на авторите на книгата били най-добронамерени. Александър Исаевич Солженицин, който наричаше „Вехи“ основно постижение на руската обществена мисъл и често им подражаваше, отбелязва между другото: „„Вехи“ достигат до нас сякаш от бъдещето. Ние не сме все още дозрели за тази книга“. Не зная дали сме дозрели или не, но като цяло е очевидно, че намеренията на Гершензон – един изключително честен човек, на Сергей Булгаков – най-вглъбен философ, и дори на Николай Бердяев – каквото и да си говорим, понякога доста повърхностен и страшно многословен, но същевременно понякога много дълбок мислител, били добри. Това бил опит да бъде преориентирана интелигенцията от политическата борба към, ако щете, антропологичната.
Ясно било, че революцията не се извършва в политическата сфера. Ясно било, че истинската революция трябва да се случи в сферата на духа, на морала. На интелигенцията наистина ѝ било необходимо, преди да изисква политически свободи, да се вразуми някак си, може би да се образова, да помисли какво всъщност иска. Защото, когато през 1917 г. се извършил на два пъти политически преврат, се оказало, че страната е напълно неподготвена за каквато и да е свобода. На пролетария не му трябва свобода, а нова бюрокрация, с която той започна да се занимава с наслаждение. Тоталната „шариковщина“, практически масова, била загнездена в главите и огромен брой интелигенти се оказали Швондеровци [3]. В това е трагедията, че „Вехи“ призовавали към абсолютно здрави, изглежда, неща, но призовавали към тях съвсем не навреме! Навярно главният адресат на този призив ни трябвало да бъде все пак интелигенцията. Навярно трагедията на руската революция се случила в огромна степен по вина на властта, защото именно властта я направила неизбежна. Властта направила всичко, за да не остане у хората никакво търпение, за да им остане само чудовищното, горещо желание незабавно, на всяка цена да променят нещо. Тъкмо в това е, честно казано, основната трагедия на „Вехи“. По същество всичко изглеждало вярно, но по изпълнение, атмосфера и адресат всичко, за съжаление, само опорочило славната идея.
Списъкът с автори е достатъчно известен и всичките са заслужили хора. Интересно е само, че например Пьотр Бернгардович Струве, автор на забележителната статия „Интелигенцията и революцията“, чието заглавие девет години по-късно използвал Блок, в миналото бил марксист. Разбира се, от легалните, предпазливите марксисти, но безусловно и той вярвал в същите социални преобразувания. Всички тези автори, дори Сергей Булгаков, дори Изгоев (Ланде), автор на статията „За интелигентната младеж“, всички дълго време имали напълно революционни илюзии. Ужасът е в това, че „Вехи“ са създадени не от благородното желание да се възпре интелигенцията, да се размишлява върху нейната природа. Създадени са, за съжаление, от естествено и банално капитулантство. Веднъж не се получи, хайде сега никога повече. И точно същите чувства създават статията на Солженицин след катастрофата на руското „размразяване“ през 60-те години „Смирението и самоограничението като категории на националния живот“. Моля ви се, за какво смирение призовава една страна, която се е смирила изцяло и тотално, където няма нито един глас против? Не, трябвало смирение – интелигенцията се била забравила, била се размечтала!
Трябва да кажем, че интелигенцията е толкова силно хулена, защото е, по същество, единственото реално действащо лице в руския историческия процес. Просто няма към кого другиго да се обърнеш. Към пролетариата ли? Към селячеството? Каква е тяхната роля в ставащото? Бердяев и Гершензон са абсолютно прави – революцията била интелигентска. А кой друг би могъл да я направи? Няколко съзнателни пролетарии, които много бързо започнали да бъдат бити по заточения, каторги и полицейски участъци? Да, малък брой от тези пролетарии, които още не били измрели от туберкулозата, се опитвали да направят нещо, някак си да се организират. Но в основни линии руската революция, каквото и да си говорим, я направила интелигенцията. А какво в Русия не е направено от интелигенцията, позволете да попитам? И защо трябва вечно да се повтаря, че интелигенцията се откъснала от народа? Върху това са изградени и „Вехи“, и „Смяна на вехите“, и „Изпод отломките“. Тя се откъснала от него просто поради факта, че е неговата най-добра част. У нас винаги казват: отличникът е надут плондер, многознайко, откъснал се от основната маса на класа. Разбира се, че се е откъснал, защото има шестици, а другите – тройки, но трябва ли да го ругаем за това откъсване? Защо трябва да се кори вечно интелигенцията, най-добрата, най-съобразителната, най-пъргавата част от обществото, за липса на смирение? Страната ни е препълнена с подобно смирение! И това било особено осезаемо именно през 1909 година.
Други автори на този сборник, моля. Кистяковский, автор на може би единствената уравновесена статия „В защита на правото“, в която се казва, че руската интелигенция няма правно съзнание. Но позволете, какво правно съзнание може да има тя, когато такова липсва у властта, когато властта игнорира абсолютно всички правни норми и подлага на гонения своите противници? Разбира се, главната катастрофа тук, както вече беше казано, е статията на Гершензон „Творческото самосъзнание“, която в прав текст казва, че Русия не е дорасла още за творческо самосъзнание. А до какво е дорасла всъщност, е страшно да се каже. До дълго търпение, до симфония с властта. И именно затова, честно казано, съдбата на повечето автори на сборника била толкова трагична. Някои напуснали Русия с „Философския параход“ [4], други се озовали в емиграция, но всички по един или друг начин станали жертви на болшевизма. Защо? Само защото Ленин намразил сборника ли? Да, отчасти затова, но главно защото проповядването на смирение в едно гниещо общество е катастрофа. Когато пред очите ти всичко най-добро, което съществува в обществото, бива стъпквано в калта, не бива да заставаш на страната на държавните реакционери. Не бива да призоваваш към самоограничение, самообразование и религиозно смирение там, където пред очите ти тъпчат всякаква човечност. Ако в Русия неуспялата, окаяна и в много отношения самоуверена революция от 1905 година беше завършила с реални промени, а не с онази джобна Дума, на която се възлагали толкова надежди, кошмарите на 1917 година просто нямаше да ги има, както нямаше да го има и последвалия ги терор. Не бива нещата да се довеждат до краен предел. За съжаление, авторите на сборника „Вехи“ още не разбирали това.
Тук прозвуча въпросът: имало ли е аналогична книга след 1917 година? Имало е, и аз вече я споменах. Това е „Смяна на вехите“, в която авторите били вече не седмина, а шестима, и която излязла в Прага през 1921 година. И до днес не е ясно до каква степен е била инспирирана от болшевиките и до каква степен Устрялов е действал самостоятелно. Между другото, той, водачът на сменовеховците, се върнал в Съветския съюз и бил разстрелян, както и друг един евразиец, най-добрият руски литературен критик на XX век според мене, Святополк-Мирски, чийто знаменит цитат за типичността бил впоследствие присвоен от Маленков. Авторът бил разстрелян, но цитатите му използвали. Мирски бил гениален критик. Трябва да кажем, че всички сменовеховци и евразийци, с които бил близък и Сергей Ефрон, и идеологически Цветаева и Алексей Толстой, не били бездарни хора, а хора доста задълбочени. Те признали първи, че държавният преврат, извършен в Русия, не е завой към свобода, а към империя. Това са много точни думи. Въпросът е в друго: трябва ли да приветстваме този завой? От евразийска гледна точка – трябва, разбира се, за Русия имперската форма е органична, Сталин е червен цар. Тъкмо на това се опирало руското сменовеховство. Интелигенцията иска, разбира се, свобода, но тя не разбира нищо, а ние трябва да я преориентираме към имперската идея. Евразийството в момента е много модерно, до него, между другото, идеологически (не организационно) бил много близък и Илин, когото руското чиновничество днес цитира толкова често. Луначарский пише: „интелигенцията се примири постепенно с очевидно неотвратимата беда, каквато беше за мнозинството от нея толкова неудобната революция. За съжаление, тя така и не разбра същността на нещата, и никакви последвали явления и грехове на интеллигентския Содом не могат да бъдат изкупени от интеллигентските праведници“. Под „праведници“ той разбира именно сменовеховците. На него му се струва, че точно те са истинските патриоти. Те признават всякаква родина.
Трябва да кажем, че сборникът на сменовеховците бил една от настолните книги на Ленин. До 1922 г., докато все още можел да чете, Ленин се обръщал многократно към тази книга и като цяло по нея има негови одобрителни бележки. Друг е въпросът, че Ленин, разбира се, не споделял имперската ориентация на сменовеховците, но че трябва да бъдеш с мнозинството, с родината, каквото и да прави тя – това му харесало много.
Защо границата минава между народа и интелигенцията, а не между носителите на ценности, както е при Акунин?
Това е съвсем очевидно. Субективно, разбирате ли, границата може да минава между различни интелектуалци, условно казано, между тези, за които над всичко стоят западните идеали, и онези, на които са близки славянофилските. Мнозина, най-наглите, се опитват да прекарат границата точно тук: „Нали знаете, че Достоевский е наш, той е с нас! И Пушкин е наш, защото е написал „Към клеветниците на Русия“! И дори Херцен е наш, защото е славянофил! А с вас са само Акунин и Иртенев“.
Границата, разбира се, не минава тук. Границата минава между хората с убеждения и хората на конюнктурата, в това е всъщност проблемът. И колкото и ужасно да звучи, хората, които се появили във „Вехи“, може би са били много искрени, но в издаването на този сборник имало момент на конюнктура, защото те запели в един глас с проповедниците на камшика и самовластието. Запели в един глас с проповедниците на капитулацията. Твоята лична искреност не е отменила желанието ти да пригласяш на държавата в момента, в който потъпква с кован ботуш идеалите на свободата. Убеден съм абсолютно, че в появата на „Вехи“ имало желание на авторите да станат идеолози на новата власт. Защо са ви някакви ваши полицаи? Ние, ние искаме да станем ваши идеолози! Ние ще ви научим как да оправдавате красиво реакцията! За съжаление този момент на конюнктура присъствал в сборника. Нали и Солженицин искал винаги не просто да се бори с властта. В даден момент той искал да бъде идеолог на тази власт, затова написал „Писмо до ръководителите на Съветския съюз“. Сахаров не написал „Писмо до ръководителите на Съветския съюз“, защото бил далече от тях, а Солженицин не бил просто опозиция. Той искал да бъде един от ръководителите на Съветския съюз, колкото и ужасно да звучи това. Именно затова сборникът „Вехи“ ми се струва преди всичко аморално явление. За идеологията може да се спори по-нататък.
А следващия път ще си поговорим с вас за едно явление, което е несравнимо по-жизнерадостно – за Надежда Бучинская, по-известна като Тефи.
БЕЛЕЖКИ
1. Уляна Скойбеда - популярна руска журналистка (от в. „Комсомолская правда“), известна с острия си, често агресивен проправителствен и антилиберален тон. Авторът я дава като пример за съвременен еквивалент на критиката срещу интелигенцията – бел. прев.
2. Вероятно лапсус и става дума за Алексей Кабанов, който – нашумял случай в съвременна Русия! – убива и разчленява жена си, за което е осъден на четиринадесет години колония и в момента излежава своята присъда – бел. ред.
3. Препратка към повестта на Михаил Булгаков „Кучешко сърце“. Шариков е символ на примитивния, агресивен и необразован човек, който получава власт. Швондер е идеолог, фанатичен дребен чиновник, който насъсква масите – бел. прев.
4. Операция на съветската власт през 1922 г., при която над 160 видни интелектуалци (включително Бердяев и Булгаков) са експулсирани принудително от Русия с кораби.
Няколко пъти съм ви отварял вече този шкаф на „писателската кухня“: откъде и как израстват нещата, без да познават срам (в случая с белетристиката – срам от заимстване); как се ражда идеята за един роман или за определен сюжетен ход. Вярно е, че в процеса на работата първоначалната, истинската история се променя силно, понякога до неузнаваемост, но нещо все пак остава.
Впрочем, съдете сами.
Имам един привидно тъжен роман за всички кораби, отплавали в морето, за един стар папагал, посветен във всякакви тайни, но най-вече за некрасиви момичета, мечтаещи за прекрасен принц, който ще доплава под алени платна, ще съзре зад невзрачната външност нея, истинската, и след това няма да поиска да погледне никоя друга, а тя ще скрие своя принц от всички съперници на необитаем остров, където няма да се измъчва от ревност и където никой никога няма да ги раздели. [1]
Погледът – смел, а устните – плътни: опасна комбинация
Всичко започна оттам, че попаднах – струва ми се у Алданов – на бележка за необикновената съдба на един принц на име Йохан Салватор, което ще рече „Иван Спасителя“.
Забравете за романа. Ще ви разкажа за принца.
Сред разклоненото семейство на Хабсбургите се срещат много колоритни персонажи, но Йохан Салватор – принц Австрийски, Унгарски, Бохемски и Тоскански – може със сигурност да сложи в малкия си джоб всичките свои роднини.
Роден е през 1852 г. и на младини бил ерцхерцог като всеки друг – нищо особено. Освен че проявявал забележителни музикални способности, пишел валсове (едва ли не заедно с Щраус) и дори балети – разбира се, под псевдоним, за да не накърнява августейшото си достойнство. Пак под псевдоним публикувал заядлива публицистика с необичайно за подобна персона демократично звучене.
На 27 години е вече фелдмаршал-лейтенант
Йохан Салватор бил рядко всестранна личност, защото освен музикален и литературен дар проявявал и военен. Нашата дореволюционна „Военна енциклопедия“ го характеризира така: „Според общото мнение, Й. бил един от най-добрите генерали в австрийската армия и един от най-честните, най-образованите и най-умните принцове на нашето време“.
В австрийската армия по това време се отнасяли към нисшите чинове като към безгласни животни и добитък, но ерцхерцогът се опитал да въведе кардинална реформа, залагайки на възпитанието и образованието на войниците. Затова Йохан Салватор бил много обичан в армейските низини и силно недолюбван по върховете. В крайна сметка, осъзнавайки, че от реформата няма да излезе нищо, принцът направил нещо напълно непривично за един принц: захвърлил пред Франц Йосиф своя орден „Златно руно“, най-високото отличие в империята, отказал се от чина си, от титлата си и дори от фамилията си Хабсбург и започнал да се нарича просто Йохан Орт (Орт е името на фамилния му замък). След което му се наложило, разбира се, да напусне завинаги пределите на Австро-Унгария.
Това е, така да се каже, една от версиите за бунта в августейшото семейство. Има и друга – не толкова граждански мотивирана, но не по-малко красива.
Веднага след разрива с императора Йохан Орт се оженил за едно обикновено момиче – балетната танцьорка Мили (Людмила) Щубел. Докато бил ерцхерцог, не е можел да направи това – императорът за нищо на света не би дал съгласието си. Но господин Орт, като частно лице, бил свободен да постъпи според повелята на сърцето си.
Младите прелести на Людмила
Оттук нататък започва най-прекрасната част.
Хер Орт се изучил за капитан на далечно плаване и получил капитанско свидетелство, след което купил кораб (само че не с алени платна) и отплавал с младата фрау Орт към края на света, в Уругвай. Там, кой знае защо, сменил целия екипаж и се отправил още по-далече, в просторите на Тихия океан.
И повече никой никога не видял влюбените. Корабът „Маргарита“ отплавал от Монтевидео и изчезнал. В биографиите годината на смъртта на бившия принц е отбелязана с въпросителна: 1890 (?)
Замъкът Орт. Обърнете внимание: на остров
Аз, естествено, разбирам, че най-вероятно неопитният Руслан е потопил своя кораб заедно с Людмила [1] и екипажа някъде в опасните води близо до нос Хорн. Но толкова ми се иска да вярвам, че всъщност всичко при тях е било планирано предварително и се е получило според замисъла.
Избрали са си закътано островче, изгубено сред безкрайния океан; събрали са екипаж от същите като тях ескаписти; заселили са се благополучно в своя рай; живели са там дълго, щастливо и никога за нищо не са съжалявали.
БЕЛЕЖКИ
1. Става дума за романа на Акунин „Пелагия и черният монах“, в който са вплетени елементи от разказаната по-долу история – бел. прев.
2. Препратка към поемата „Руслан и Людмила“ от Пушкин - бел. ред.
