АЛЕКСАНДЪР КИСЬОВ / ГЕНЕРАЛ КОЛЕВ И ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В ДОБРУДЖА ПРЕЗ 1916 ГОДИНА / ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / АТАКА И ЗАЕМАНЕ НА ВТОРАТА ОТБРАНИТЕЛНА ЛИНИЯ И гр. КЮСТЕНДЖА. ПРЕСЛЕДВАНЕ КРАЙ МОРЕТО

Текстът на книгата е свален от .pdf формат с OCR Sider:ChatGPT, трансформиран от стария правопис на съвременен с GPT-5 и редактиран и оформен технически от мене (Павел Николов).

ДО ТУК:

ВЪВЕДЕНИЕ

ГЛАВА I. ПОДГОТОВКА ЗА ДЕЙСТВИЕ НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ

ГЛАВА II. ДЕЙСТВИЯТА НА 1 КОННА ДИВИЗИЯ В МЕЖДИНАТА СИЛИСТРА – ДОБРИЧ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА III. ДЕЙСТВИЯТА НА КОННАТА ДИВИЗИЯ НА ДЕСНИЯ ФЛАНГ НА III АРМИЯ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2 / ЧАСТ 3

ГЛАВА IV. ОТБРАНИТЕЛНИ БОЕВЕ ПРИ КОТА 90, СЕЛО ПЕРВЕЛИ / ЧАСТ 1 / ЧАСТ 2

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА / ПОДГОТОВКА НА АТАКАТА НА НЕПРИЯТЕЛСКАТА ПОЗИЦИЯ с. ТОПРАХИСАР - с. УРЛУКЬОЙ / АТАКА НА УКРЕПЕНАТА ПОЗИЦИЯ С. ТОПРА-ХИСАР, с. УРЛИКЬОЙ / ЗАЕМАНЕ ГЛАВНАТА НЕПРИЯТЕЛСКА ПОЗИЦИЯ / ЗАЕМАНИЕТО НА с. МУЛЧОВА, с. ТЕКИРГЬОЛ

КНИГАТА В "БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ"

ГЛАВА V. НАПАДАТЕЛНИ БОЕВЕ В ПОСОКА НА с. ПЕРВЕЛИ, КЮСТЕНДЖА

Атака и заемане на втората отбранителна линия и гр. Кюстенджа. Преследване край морето

22 октомври

Поройният дъжд, който започва вечерта на предния ден продължава цялата нощ, не дава възможност на хората да отдъхнат, затруднява преместването на артилерията на нова позиция.

През нощта в щаба на дивизията се получава оперативната заповед № 6. от командующия Източната група, според която „Конната дивизия да настъпи в 6 ч. пр. пл. в зоната: морето до линията включително с. Мулчова, 1 км. източно от к. 91. (Ески Тепе) крайната буква „а" на надписа „Хасанча".

От тази заповед се вижда целия фронт на двете армейски групи и ясно проличава успеха на конната дивизия. Този фронт минава от Дунава, к. 159., 147., с. Качамак, с. Кобадин, к. 123., 2 км. северно от с. Османча и от с. Узунлар, 2 км. южно от с. Абдулах, 1 км. южно от к. 91. (Еки Тепе), 4 км. южно от к. 68. (Пипилига-юг), 2 км. северно от Текир Гьол.

С оперативна заповед по конната дивизия № 30 от 22. Х. 1916. г., 5 ч. 30 м., се нарежда: 1) „пехотата на полквник Иванов да настъпи в зоната, ограничена от запад с линията 1 клм. източно от к. 91. (Еки-Тепе) и крайната буква „а" на надписа Хасанча; от изток - к. 68., източния край на с. Хаджи-Дюлюк с обща посока к. 71. (Тешли-юг) и държи свръзка в ляво с 217. германска дивизия. 2) Конницата, под началството на началника на дивизията, ще настъпи източно от пехотата, като полковник Мачев с 5. конна бригада и един взвод от 2. конна батарея спомогне на полковник Табаков за завладяването на к. 39. (Тузла юг), след което се присъедини към дивизията".

На полковник Табаков се праща заповед: след овладяването на к. 39. да настъпи с отряда си по посока на с. Лас махле, като заема последователно хребетите и се заздравява на тях.

Настъплението започва рано, след разсъмване, поддържано със силен артилерийски огън на полската и гаубичната артилерия, която скоро задаша огъня на неприятелските 3-4 батареи, разположени северно от Хаджи-Дюлюк. Нашата пехота настъпва в многочислени вериги почти безспирно и скоро достига слабите телени мрежи, южно от Хаджи-Дюлюк, прегазва ги лесно и към 10 ч. заема селото. Противника в състава 2-3 дружини и 1. конен полк отстъпва към север.

Наши 2 дългобойни батареи отговарят на 6 бойни парахода, които обстрелват дяснофланговите части и конницата и причиняват загуби, особено в конните части.

Градът Кюстенджа блести със своите постройки в северна посока. Скоро снаряд от конната батарея попада в един от петролните резервуари при града и го запалва — избухва висок чер стълб от пушек, примесен с огнени езици.

По ж. п. линия бързат последни тренове към запад.

Съдбата на града, перлата на Черно море, е решена.

От щаба на Макензен се получават сведения от въздушното разузнаване, че между Хаджи-Дюлюк и Кюстенджа имало втора отбранителна линия с телена мрежа. За подготовка на нейното овладяване се нарежда артилерията да промени позиция и да се изнесе по на север.

Тъй като движението на пехотата продължава безспирно и без съпротива от страна на противника, изпраща се от 2-ра конна бригада разузнавателен ескадрон в зоната к. 91. (Еки-Тепе), к. 85. от запад и морето от изток.

Но скоро става ясно, че противникът е напуснал третата си отбранителна линия и гр. Кюстенджа.

Фелдмаршал Макензен, който пристигна с началника на щаба си при командното място на началника на дивизията — кръстопътя 3 км северно от к. 82., заповядва преследването да продължи от конницата към к. 91. (Ислям Тепе), с. Канара, а в Кюстенджа изпраща една германска дружина с една тежка батарея.

Конницата е насочена към север, пратена е заповед на полковник Табаков: „Да заеме с 6 роти гр. Кюстенджа и въдвори ред. Да не допуска никакво грабене и да изпрати патрули за запазване на петролните извори. Да притегли в помощ германската дружина. Да се внимава да не се предизвикват никакви инциденти с германските войници и да се запазят всички складове. №12. Е. от 11 ч. 50 м.“

Конницата в обща взводна колона се понесе към север. Скоро минава край с. Хаджи Дюлюк, пресича ж. п. линията, Траяновия вал, минава край Ташлиюг, надминава пехотата и край Чаталюг — привечер, когато към 6 часа се разразява силна буря, достига к. 91. (Ислям Тепе) — крайната цел за днешния ден.

Заповед за преследване северно от ж. п. линията се получава и от командуващия Източната група.

Тя гласи:

Екстренна

Началнику 1-ва конна дивизия

Поверената ми група да достигне непременно днес линията к. 91. (Ислям Тепе) и село Киостел, където дивизиите здраво да се укрепят. Конната дивизия с необходимото число дружини и батареи да продължава най-енергично и бързо да преследва противника.

При достигане на поменатата линия, дивизиите да заемат следующите участъци: конната дивизия — десния участък от Черно море и к. 91. (3 клм. западно от могилата 91); 217. дивизия — среден участък от левия фланг на десния участък до 2 клм. западно от пътя с. Назарча — Чикрачи. Сборната дивизия да заеме левия участък от левия фланг на средния участък до Киостел (включително).

Дивизиите постоянно да поддържат сигурна връзка. Сборната дивизия да поддържа свръзка с десния фланг на западната група (4. дивизия). № 161. от к. 90., 22. Х. 1916 г.

Началник на Източната група,

(п) Генерал-майор Кантарджиев

 Въз основа на получените заповеди се изпраща на началника на пехотата в конната дивизия, полковник Иванов, следната заповед.
 

Командующи 16. пехотен полк

С всички пехотни части от колоната, без 2/35. дружина и една дружина от 16. пех. полк, с всичката полска и тежка артилерия заемете позиция при к. 91. (Ислям Теге) източно от морето и западно 3 клм. от тази височина. На позицията се утвърдете здраво, за да можете да противодействате на противника в случай на контраатака. Ще се сношавате направо с командующия Източната група, като донасяте за положението в 5 ч. пр. пл., а в останалото време за всеки по-важни промени. В ляво от вас ще действа 217. дивизия, а в Кюстенджа остава полковник Табаков с 2/6. маршева дружина и 2 роти от 8. Приморски полк.

2/35. дружина и една дружина от 16. пех. полк, добре попълнени с патрони и с всичко необходимо им за самостоятелни действия, заедно с 5 пеши картечни ескадрона да бъдат готови за действие (утре 25. того), в 5 ч. пр. пл. при к. 91., където ще получат указания за по-нататъшни действия. Конната дивизия ще се сношавя с групата чрез вас, заради това поддържайте постоянно телефонна свръзка с групата.

1. конна дивизия, с конните батареи, с двете пехотни дружини и пешите картечни ескадрони (под началството на майор Савов) ще премине в самостоятелно преследване на противника утре 23. того. № 580., от с. Камара, 22. Х. 1916 г., 8 ч. сл. пл.

Началник на 1. конна дивизия,

(п) Генерал-майор Колев.

До командуващия Източната група се изпраща следното твърде бързо донесение:

Тв. бързо

Командуващия Източната група

Усилената конна дивизия преследва безспирно противника до 6 ч. сл. пл. и зае към това време к. 91. (Ислям юк), гдето се и утвърди с пехота и артилерия. Утре, 23 того, 1. конна дивизия, с 2/35. дружина, една дружина от 16. пех. полк и конно-артилерийското отделение ще продължи преследването на противника. Полковник Иванов с останалата пехота, полска и тежка артилерия ще остане на к. 91. в пряко подчинение вам. В Кюстенджа остана за комендант на града командирът на 4. конна бригада, полковник Табаков, с 2/6. маршева дружина, 3. и 4. роти от 8. пехотен Приморски полк. № 582. от с. Канара, 23. X. 1916 год.

Началник на 1. конна дивизия

(п) Генерал-майор Колев.

(Следва)

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО / РАЗКАЗИ / „АКТЬОР“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:

1923 г. – „ИЗПОВЕД“ / „БЕДА“ / „НА ЖИВА СТРЪВ“ / „БОГАТ ЖИВОТ“ / „ЖЕРТВА НА РЕВОЛЮЦИЯТА“ / „АРИСТОКРАТКА“ / „ЧАШАТА“ / „МАТРЬОНИЩЕ“ / „КУЧЕШКИ НЮХ“ / „БРАК ПО СМЕТКА“

1924 г. – „ЛЮБОВ“ / „ЖЕНИХ“ / „ЩАСТИЕ“ / „НЕ ТИ ТРЯБВАТ РОДНИНИ“ / „СЕЛСКИ САМОРОДЕН ТАЛАНТ“ / „ЧЕСТЕН ГРАЖДАНИН“ / „ИГРА НА ПРИРОДАТА“ / „ПАЦИЕНТКА“ / „БАНЯ“ / „НЕРВНИ ХОРА“

1926 г. – „КРАДЦИ“

1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“

МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“

АКТЬОР

Този разказ е истинско произшествие. И се случило в Астрахан. Разказа ми го един актьор любител. Ето какво разказа.

Питате ме, значи, граждани, дали съм бил актьор? Е, бил съм. Играл съм в театър. Докосвал съм се до това изкуство. Ама то само глупости. Няма нищо кой знае какво в него. Разбира се, ако се замисли човек по-дълбоко, в това изкуство има много хубави неща.

Да речем, излизаш на сцената, а публиката гледа. А сред публиката – познати, роднини от страна на жена ти, граждани от кооперацията. Гледаш – намигат ти от партера, демек, не се плаши, Вася, давай смело. А ти, значи, им правиш знаци, демек, спокойно, граждани, няма за какво да се безпокоите. Знаем си работата. И ние не сме вчерашни.

Но ако се замисли човек по-дълбоко, в тази професия няма нищо хубаво. Повече ядове ще си докараш.

Ето веднъж поставяхме пиесата „Кой е виновен?“. От предишния живот. Много силна пиеса. Там, значи, в едно от действията разбойници ограбват търговец пред очите на публиката. Получава се много натурално. Търговецът, значи, крещи, рита с крака. А те го ограбват. Ужасна пиеса.

И тъй, поставиха пиесата.

А точно преди спектакъла самодеецът, който играеше търговеца, се беше натряскал. И в жегата дотолкова се беше размекнал, горкият, че, гледаме, не може да играе ролята на търговеца. И като излезе на рампата, взе да мачка нарочно с крак електрическите крушки.

Режисьорът Иван Палич ми казва:

– Няма как – вика – да го пуснем във второто действие. Ще изпомачка, кучият му син, всичките крушки. Можеш ли – вика – да играеш вместо него? Публиката е проста – няма да разбере.

Казвам:

– Аз, граждани, не мога – казвам – да изляза на сцената. Не ме молете. Аз – казвам – току-що изядох две дини. Не съобразявам много.

А той вика:

– Помогни, братле. Поне за едно действие. Може пък артистът да се освести после. Не проваляй – вика – просветната дейност.

Убедиха ме все пак. Излязох на сцената. И излязох, както си бях, с моето сако и с моите панталони. Само дето си залепих една чужда брадичка. Та излязох. А публиката, макар и проста, веднага ме позна.

– А – викат, – Вася излезе! Не бой се, давай напред.

Казвам:

— Няма какво да се плашите, граждани — първо — казвам, — моментът е критичен. Артистът — казвам, — е яко къркан и не може да излезе на сцената. Повръща.

Започнахме действието.

Аз в пиесата играя търговеца. Крещя, значи, ритам с крака обирджиите. И усещам как някой от любителите ми бърка наистина в джоба.

Закопчах си сакото. Дръпнах се настрани от артистите.

Отбивам им атаките. Бия ги направо в мутрите. Ей богу! — Не се приближавайте — казвам, — гадове, с добро ви моля.

А те, според пиесата, нали, налитат ли, налитат. Измъкнаха ми портфейла (осемнадесет червонеца) и към часовника посягат.

Крещя не със свой глас:

— Помощ, значи, граждани, наистина ме обират.

А от това се получава пълен ефект. Глупавата публика пляска възхитено с ръце. Крещи:

— Давай, Вася, давай! Защитавай се, драги! Намачкай им на тези негодници кратуните.

Викам аз:

— Не помага, братлета!

И ги бия право в главите. Гледам — един от любителите се облива в кръв, а другите, подлеците му с подлеци, набират скорост и налитат.

— Братлета — крещя, — какво е това? За какво са тези мъки?

Режисьорът се подава от кулисите.

— Браво — казва, — Вася. Чудесно — вика, — си играеш ролята. Давай нататък.

Виждам — виковете не помагат. Защото, каквото и да извикаш — всичко пасва точно на пиесата. Застанах на колене.

— Братлета — казвам. — Режисьоре — казвам, — Иван Палич. Не мога повече! Пускайте завесата. Сериозно ми задигат последните — казвам, — спестявания!

Тогава много театрални специалисти — виждат, че думите ми не са по пиесата, и излизат от кулисите. Суфльорът, слава богу, се подава от своята будка.

— Май наистина — казва, — граждани, са свили портфейла на търговеца.

Пуснаха завесата. Донесоха ми вода в каничка. Дадоха ми да пия.

— Братчета — казвам. — Режисьоре — казвам, — Иван Палич. Ама какво е това — казвам. — По време на — казвам, — пиесата някой ми измъкна портфейла.

Е, претърсиха любителите. Ама пари така и не намериха. А празният портфейл някой беше хвърлил зад кулисите.

Парите изчезнаха. Сякаш изгоряха.

А вие казвате — изкуство? Знаем го! Играли сме.

1925 г.

Х. П. ЛЪВКРАФТ / „УЛТАРСКИТЕ КОТКИ“

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Говори се, че в Ултар, който лежи отвъд река Скай, никой човек не може да убие котка; и в това аз наистина мога да повярвам, докато гледам тази, която седи и мърка пред огъня. Защото котката е загадъчна и близка до странни неща, които хората не могат да видят. Тя е душата на древния Египет и носител на предания от забравени градове в Мерое и Офир. Тя е сродница на господарите на джунглата и наследница на тайните на древната и зловеща Африка. Сфинксът е неин братовчед и тя говори езика му; но тя е по-стара от Сфинкса и помни онова, което той е забравил.

В Ултар, преди гражданите да забранят убиването на котки, живеели един беден старец и жена му, които с наслада ловели и убивали котките на своите съседи. Защо го правели, не зная; може би защото мнозина мразят гласа на котката нощем и не одобряват това, че котките се прокрадват крадешком по здрач из дворове и градини. Но каквато и да била причината, старецът и старицата изпитвали удоволствие да улавят и убиват всяка котка, която се доближавала до колибата им; а по някои от звуците, които се чували след мръкване, много граждани предполагали, че убийството ставало по изключително особен начин. Но гражданите не обсъждали тези неща със стареца и жена му; заради постоянния израз на сбръчканите им лица и защото колибата им била твърде малка и мрачно скрита под разперените дъбове в дъното на един запуснат двор. В действителност, колкото и собствениците на котки да мразели тези странни хора, те повече се страхували от тях; и вместо да ги укоряват като жестоки убийци, просто внимавали никой скъп домашен любимец или ловец на мишки да не се отклони към отдалечената колиба под тъмните дървета. Когато поради някаква неизбежна непредпазливост някоя котка изчезнела и след мръкване се чуели съответните звуци, нейният стопанин ридаел безпомощно или се утешавал, благодарейки на Съдбата, че не е изчезнало така някое от децата му.

Един ден керван странни скитници от Юга навлязъл по тесните калдъръмени улички на Ултар. Скитниците били смугли и различни от другите пътуващи люде, които минавали през града два пъти годишно. Те предсказвали на пазара бъдещето срещу сребро и купували пъстри мъниста от търговците. Никой не можел да каже от коя земя са тези скитници, но се виждало, че отправят странни молитви и че по страните на каруците им са изрисувани чудати фигури с човешки тела и глави на котки, ястреби, овни и лъвове. А водачът на кервана носел на главата си украшение от два рога и интересен диск между тях.

В този особен керван имало едно малко момче без баща и майка, само с мъничко черно котенце, за което се грижело. Чумата не била благосклонна към него, но му оставила малкото космато същество, за да смекчава мъката му; а когато човек е много млад, може да намери значително облекчение в живите лудории на едно черно котенце. Така момчето, което смуглите хора наричали Менес, се усмихвало по-често, отколкото плачело, докато си играело със своето грациозно котенце на стъпалата на една странно изрисувана каруца.

На третата сутрин от престоя на скитниците в Ултар Менес не можал да намери своето котенце; и докато ридаел с глас на пазара, някои граждани му разказали за стареца и жена му и за звуците, които се разнасяли нощем. Когато Менес чул тези неща, риданията му отстъпили място на размисъл и накрая на молитва. Той протегнал ръце към слънцето и се замолил на език, който никой гражданите не можел да разбере, макар че гражданите всъщност не се и опитвали да разберат, защото вниманието им било погълнато предимно от небето и странните форми, които облаците приемали. Било много учудващо, но докато момчето изричало молитвата си, над главите им сякаш се образували сенчести, мъгляви фигури на екзотични създания; на хибридни същества, увенчани с дискове, обрамчени с рога. Природата е пълна с такива илюзии, които впечатляват въображението.

Същата нощ скитниците напуснали Ултар и повече никой не ги видял. А стопаните се разтревожили, когато забелязали, че в целия град не може да се намери нито една котка. От всяко огнище познатата котка изчезнала; котки големи и малки, черни, сиви, раирани, жълти и бели. Старият Кранон, кметът, се кълнял, че смуглите хора са отвлекли котките, за да отмъстят за убитото котето на Менес; и проклел кервана и малкото момче. Но Нит, слабият нотариус, заявил, че по-вероятни за подозиране са старецът и жена му; защото омразата им към котките била всеизвестна и ставала все по-дръзка. Но никой не се осмелил да се оплаче на зловещата двойка, дори когато малкият Атал, синът на ханджията, се заклел, че видял по здрач всички котки на Ултар в прокълнатия двор под дърветата да крачат много бавно и тържествено в кръг около колибата, по две в редица, сякаш изпълнявайки някакъв нечуван животински ритуал. Гражданите не знаели доколко да вярват на малкото момче и макар да се страхували, че злата двойка е примамила котките към смъртта им, предпочели да не укоряват стария човек, докато не го срещнат извън неговия мрачен и отблъскващ двор.

Така Ултар заспал в безсилен гняв; и когато хората се събудили на разсъмване – ето! – всяка котка стояла на обичайното си място до огнището! Големи и малки, черни, сиви, раирани, жълти и бели, нито една не липсвала. Котките изглеждали много лъскави и охранени и изразявали доволството си с гръмко мъркане. Гражданите обсъждали помежду си случилото се и се чудели много. Старият Кранон отново настоял, че са ги взели смуглите хора, защото от колибата на стареца и жена му котките не се връщали живи. Но всички се съгласили с едно: че отказът на котките да ядат порциите си месо или да пият от паничките си с мляко е изключително любопитен. И цели два дена лъскавите, лениви котки на Ултар не докоснали никаква храна, а само дремели край огъня или на слънце.

Изминала една седмица, преди гражданите да забележат, че по здрач в прозорците на колибата под дърветата не свети никаква светлина. Тогава слабият Нит отбелязал, че никой не е виждал стареца или жена му от нощта, в която котките изчезнали. След още една седмица кметът решил да превъзмогне страховете си и да посети странно притихналия дом по задължение, макар че, правейки го, взел предвидливо със себе си ковача Шанг и каменоделеца Тул за свидетели. И когато разбили крехката врата, не намерили нищо друго освен два чисто оглозгани човешки скелета на пръстения под и множество необичайни бръмбари, пълзящи в сенчестите ъгли.

Впоследствие сред гражданите на Ултар имало много разговори. Зат, съдебният лекар, спорел надълго и нашироко с Нит, слабия нотариус; а Кранон, Шанг и Тул били засипани с въпроси. Дори малкият Атал, синът на ханджията, бил разпитан подробно и получил за награда сладкиш. Говорели за стареца и жена му, за кервана смугли скитници, за малкия Менес и неговото черно котенце, за молитвата на Менес и за небето по време на тази молитва, за постъпката на котките в нощта, когато керванът си тръгнал, и за това, което по-късно било намерено в колибата под тъмните дървета в отблъскващия двор.

И накрая гражданите приели онзи забележителен закон, за който разказват търговците в Хатег и който обсъждат пътниците в Нир; а именно, че в Ултар никой човек не може да убие котка.

БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“ / РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: Gemini 2.5 Flash Think

РЕДАКТИРАЛ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ДО ТУК:

БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 1 / БЕЛИТЕ АМАЗОНКИ – 2 / И ТОВА СЕРИОЗНО ДЕЛО НЕ МОЖЕ ДА СЕ ПОВЕРИ НИКОМУ / СКАЗАНИЕ ЗА СИВИЯ ВЪЛК (ЖЕВОДАНСКОТО ЧУДОВИЩЕ) / НАИСТИНА УМНА ЖЕНА / ИСТИНСКА ПИСАТЕЛКА / ИСТИНСКА ПРИНЦЕСА / ДИВЕРСАНТ № 2 / ДЕТСКАТА ВЪЗРАСТ НА КРИМИНАЛИСТИКАТА / ИСТИНСКИЯТ ДЖЕКИЛ ХАЙД / БРАТЯТА И РАЗБОЙНИЦИТЕ / У, ПРОТИВНАТА / ЕДИН ПЕРЕЛМАН ОТ МИНАЛИ ВРЕМЕНА / ДА ПОМНИМ ГЕРОИТЕ / ОЧАРОВАНИЕТО НА ИСЛЯМА / ДА СЕ УДАВИШ В ПУСТИНЯТА / РАЗГАДАВАМЕ ЗАГАДКИТЕ / ПРИКЛЮЧЕНИЯТА НА ПИТКАТА / КАКВИ ПИСАТЕЛИ ИМАЛО НЯКОГА! / ГЕРОЯТ ПРЕДПОЧЕЛ МАЛКИЯ СВЯТ ПРЕД ГОЛЕМИЯ, НО НЕ НАМЕРИЛ ЩАСТИЕ В НЕГО / ПРЕКРАСНИЯТ МАРКИЗ / ЗАЩО МУ Е НА ЧОВЕКА НЕЩАСТИЕТО / ФАТАЛНА ЖЕНА: РУСИЯ, ДВАДЕСЕТИ ВЕК / С БОТАНИК ОКОЛО СВЕТА

В БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ - БОРИС АКУНИН / „ЖИВОТ НА ЗАБЕЛЕЖИТЕЛНИ ХОРА И ЖИВОТНИ. КРАТКИ ИСТОРИИ ЗА НАЙ-РАЗЛИЧНИ НЕЩА“

РОМАНОВИ, ПАДНАЛИ В БИТКА

Домът Холщайн-Готорп-Романови, наричан за краткост просто „Романови“, обожавал военните униформи, парадите и маневрите. В армията или флота служили като че ли всичките мъже от августейшото семейство без изключение. За триста години от тях би се събрал цял батальон.

Интровертният юноша (крайният вляво) е Сергей Максимилианович

Но под истински куршуми и картеч величествата и височествата не са се озовавали много често, а на бойното поле загинали само двама. Да си спомним за тях, те го заслужават.

Изряден офицер, но интровертността се е задълбочила

И двамата принцове били съвсем млади, поетични и създадени да служат не на Белона, а на музите. Може би затова и загинали. Както се пее в песента, „няма смисъл тъжните войници живи да остават“.

Първият от тях е Сергей Максимилианович, херцог Лойхтенбергски, княз Романов, внук на Николай I и на доведения син на Наполеон – Йожен дьо Боарне.

Баща му бил президент на Руската художествена академия и момчето от ранна възраст проявявало изключителни способности към изкуството и музиката. Той обаче не избегнал общата за императорските височества съдба – бил зачислен в Конната гвардия.

П. О. Ковалевский, „Боят при Иваново“

Още в началото на войната за освобождение на България Сергей Лойхтенбергски заминал за действащата армия. Неговият другар С. Д. Шереметев си спомня: „Той участваше във войната без убеждение и не ѝ съчувстваше, вкусовете му бяха насочени в друга посока. Малко преди смъртта си ми каза, че жадува да дойде краят на войната, за да се посвети изцяло на изкуството“.

Пацифистките настроения не пречели на Сергей Максимилианович да изпълнява честно своя дълг. Той воювал доблестно и на 27 години получил генералски чин. А на 12 октомври 1877 г., в не особено важно сражение (всъщност това било обикновено разузнаване с бой), се оказал в центъра на престрелка, където за един генерал, и още повече за член на царстващия дом, по принцип не било задължително да се намира. Убит бил от турски куршум в челото. Не успявал да се ожени, така че оставил потомство.

А това е паметникът на гроба на княза херцог. Благодарности на българите, че са го запазили.

Вторият Романов, постигнат от героична смърт, загинал съвсем млад – на двадесет и една години.

Олег Константинович, също като Сергей Лойхтенбергски, не бил роден във военно, а в артистично семейство, бил син на изключително деликатния К.Р. (великия княз Константин Константинович Романов – бел. П. Н.), президент на Академията на науките и нелош (за височайша особа) поет.

Момчето било умно, способно, възторжено, радващо преподавателите в Лицея с любовта си към литературата и особено към Пушкин.

На двадесет години замислил и осъществил сериозно начинание: издал сборник с автографи на Пушкин. Самият той бил също поет.

Но след завършването на Лицея постъпил, разбира се, на военна служба като лейбхусар.

Поетичният лицеист

Когато започнала Първата световна война, той отказал да служи в щаба и заминал с полка си на фронта. В една от най-първите схватки на ужасяващата касапница, от която Русия щяла да се измъкне след много дълго време, Олег бил смъртно ранен. В донесението се казва, че достигнал първи врага и се врязал в редиците му, но е трудно да си представим как този мечтателен юноша се „врязва“ в някого. По някаква причина си представям нещо подобно на гибелта на Петя Ростов: „Ураааа!.. – извикал Петя и без да се бави нито минута, препуснал към мястото, откъдето се чуваха изстрели и където барутният дим беше най-гъст…“

Нетипичен хусар

Олег Константинович бил прострелян в корема, мъчил се няколко дни и починал от отравяне на кръвта.

Поезията, която пишел, била такава:

Готов забыть я всё: страданье, горе, слезы

И страсти гадкие, любовь и дружбу, грезы

И самого себя. Себя ли?.. Да, себя,

О Русь, страдалица святая, для Тебя.

(Готов съм всичко да забравя: страдание, мъка, сълзи

и гадни страсти, любов и дружба, мечти

и самия себе си. Себе си ли?... Да, себе си,

о, свещена страдаща Рус, заради Тебе.)

Стиховете може да изглеждат слаби (слезы-грезы, себя-тебя) и напомпани (щом е Рус, непременно е свещена), но всичко в тях е истина: и страданието, и мъката, и саможертвата в името на отечеството.

А ако беше оцелял в сраженията – щяха да го разстрелят болшевиките като родните му братя Йоан, Константин и Игор.

Нещастните, нещастните Романови. Рус – свещена или не – също е нещастна. Всички са нещастни. Жалко за всички.

(Следва)

ТАТАРИТЕ ОТ ВЕЛИКОТО ЛИТОВСКО КНЯЖЕСТВО – НАСЛЕДНИЦИ НА ЗЛАТНАТА ОРДА

ИЗТОЧНИК: ДИЛЕТАНТ

ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro

РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Хронистите от XIV век пишели за „пришълци“ във Великото литовско княжество, които наричали „скити“. Ставало дума за преселници от Златната орда.

Княз Витаут и епохата на „белите ханове“

Хронистите от мисиите на францисканските монаси през XIV век, докато били по земите на Великото литовско княжество, обърнали внимание на тамошни пришълци, които наричали „скити“. Странните емигранти в покрайнините на Европа имали дръпнати очи и използвали в молитвите си азиатски език. „Скитите“ се оказали преселници от Златната орда, които често навлизали в земите на княжеството, вършели грабителски набези и нерядко попадали в плен на литовците. Великият княз Гедимин търсел съюз с татарските мурзи: като изкусен дипломат, владетелят на Литва успял да убеди ординците да се обединят с него в общ фронт срещу Тевтонския орден през 1316 и 1319 година.

Княз Витаут

Въпреки това фактите за масово прселение на тюркоезични воини по земите на Литва се свързват с името на великия княз Витаут. Тази информация се потвърждава от редица документи на чуждестранни мисии и от хрониката на Ян Длугош. Литовското княжество участвало активно в политическите интриги на Ордата и подкрепяло легитимния владетел от рода на Чингис хан – хан Тохтамиш. Съвместните походи на хана на Златната орда и Витаут през 1397–1399 г. срещу местните узурпатори на властта, за съжаление, не дали осезаем резултат. Разбитата войска на Тохтамиш се заселила около Тракай в началото на XV век. Татарски пленници от Крим също останали в Литва след походите. Но в по-голямата си част „бежанците“ от Крим били караими. Тохтамиш напуснал замъка в Лида и бил принуден да се сражава за запазването на целостта на Златната орда. Неговият син Джелал ад-Дин оглавил останалите в Литва ординци и започнал да служи на Витаут.

На пришълците им се наложило да се борят за свой специален статут в княжеството: през 1410 г. татарите на Джелал ад-Дин участвали в знаменитата битка при Грюнвалд, в която Тевтонският орден претърпял съкрушително поражение. Доста бързо отрядите на ординците в Литва се превърнали в ефективна ударна сила на княжеската войска.

Ордински конник от XV век в Литва

От XV век татарите се заселили трайно на територията на днешните Литва и Беларус. В големите центрове на Великото литовско княжество се установили воини от някогашната голяма армия на Тохтамиш. Новогрудок, Крево, Вилно, Лида, Тракай и Ковно станали основните места на дислокация на татарските конни отряди. Удивително е, но е факт – първият кримски хан Хаджи I Герай е роден в замъка на Лида. В литовската държава, както и в Жечпосполита, представителите на степната аристокрация имали същите привилегии като полско-литовската шляхта. Властите не посягали на мюсюлманската вяра. В продължение на няколко века татарите се занимавали изключително с военно дело: охранявали границите и участвали в походи заедно с кралската армия.

От татарски мурзи до полска шляхта

Дълго време татарите наричали себе си „басурмани“, но от XVII век насам потомците на Златната орда използвали за самоназвание термина „мюсюлмани“. Въпросът за самоидентификацията на татарското население в Полша, Литва и Беларус се развил и през XX век. Така се родили нови наименования: „полско-литовски татари“, „беларуски татари“, „липки“. В новото хилядолетие потомците на ординците често наричат себе си литовци, беларуси и поляци „от татарски произход“.

Социалният статут на преселниците бил свързан неразривно с техния произход и тяхната история на поява по земите на Литва и Полша. Потомците на монголските и тюркските знатни родове попаднали в по-голямата си част в Източна Европа след походите на Тохтамиш в края на XIV век. След като получавал привилегии и земя от короната (великият княз или кралят отпускал парцели земя на степната аристокрация от своите владения), ординският елит постъпвал на разположение на монарха. Владетелят на обединената държава решавал всичките спорни въпроси, възникващи между татарските родове.

Въпреки това имало и форми на самоорганизация, които се опирали на родово-племенните традиции. По полски образец те се наричали хоругви и имали своя система на управление. Хоругвите били общо 6: уланска, найманска, конгратска, юшинска, баргинска и джалаирска. Имената им произхождали от названията на родовете на тюркско-монголската аристокрация: Найман, Кунграт, Ушин, Баргин, Джалаир. „Уланите“ стояли отделно – названието им сочело принадлежност към рода на Чингис хан.

Татарски ротмистър от XVII век

Подобни големи групи, състоящи се предимно от мъже, говорели понякога на съвсем различни тюркски наречия. Мигрантите загубили езика си още в края на XVI век: все по-често използвали полски или беларуски език. Впоследствие, за да изучават религиозна литература, на татарите им се налагало да учат и арабски. Писмеността на европейските наследници на Златната орда съчетавала по причудлив начин традициите на Изтока и Запада. За това свидетелстват знаменитите ръкописни книги – китабите.

Китаби – религиозна литература

Липсата на жени от същото племе принуждавала татарската аристокрация да взема за съпруги християнки: полски, беларуски и литовски девойки. Това не противоречало изобщо на Корана и благоприятствало донякъде асимилацията. Степните корени били загубени, но далеч не напълно. Религията била свързващ елемент между „новия“ европейски начин на живот и азиатските обичаи. Татарската аристокрация приемала фамилните имена на родовете на своите християнски съпруги.

В Жечпосполита се разграничавали три категории татарско население: султани, мурзи (князе) и татари-казаци. Първите две категории били привилегирована прослойка на обществото – имайки правата на полската шляхта, те можели да притежават имения и крепостни селяни. По закон обаче татарите не можели да продават и да се разпореждат свободно със своето имущество. Титлата „султан“ носели два знатни рода: Пунски и Острински. За княжески родове се смятали носителите на фамилиите Билял-Мурза-Ахматович, Туган-Мурза-Барановски, Найман-Мурза-Кричински, Мурза-Корицки, Кондрат-Мурза-Обулевич, Конкирант-Мурза-Соболевски, Улан-Малюшицки, Смолски, Асанчукович, Баргински и много други. Те успели да запазят отчасти своя специален статут и през епохата на Руската империя. Татарите-казаци водели произхода си от свободните воини, дошли с обозите на ординските пълководци и предводителите на знатни родове. Те изпълнявали поръченията на своите господари или на самия крал, можели да се заселват в градовете, но били задължени да са на военна служба.

Джамия в Иве, Беларус

Въпреки стремителната полонизация, татарите останали верни на сунитския ислям. Интересно е да се отбележи, че преди молитва, както и в „червените дни“ от ислямския календар, мюезинът не събирал вярващите в населеното място с пеенето си, а обикалял цялото селище и лично канел семействата в джамията. Песнопения се изпълнявали основно по време на тържествени или възпоменателни събития. Битовите традиции и празничните обреди на полско-литовските татари са се запазили и до днес.

Пазители на традициите на Златната орда и на Великото литовско княжество

Наследниците на Златната орда изминали дълъг път заедно с короната на Полско-литовската държава: от триумфалните победи на бойното поле и продължителните военни кампании през XV-XVII век до масовите гонения през втората половина на XVII век и по време на трите подялби на Жечпосполита. Мюсюлманската шляхта останала вярна на своя монарх. След включването на определени територии в състава на Руската империя през 1795 г. привилегированата част от татарите не изгубила своя висок статут и била приравнена с руското дворянство. По време на Отечествената война през 1812 г. ескадрони от „липки“ участвали в битките както на страната на армията на Кутузов, така и на страната на Наполеон.

Генерал-лейтенант Матвей Александрович Сулкевич

През втората половина на XIX век част от татарското население в Литва и Беларус започнало да се оттегля от военното дело: мнозина се преместили в столицата на Империята и започнали свой бизнес. В Санкт Петербург синовете на военачалника Константин Илич Кричински – историкът Леон Кричински и юристът Олгерд Кричински – имали значителен принос за формирането на местната татарска общност. Техният роднина, архитектът Степан Самойлович Кричински, бил един от участниците в строителството на Съборната джамия в Петроградския район. Под негово ръководство били построени редица църкви и градски кооперации в столицата и нейните предградия. Нека си спомним и за най-известните представители на тази етническа група. Корените на класика на полската литература Хенрик Сенкевич и на холивудската звезда Чарлз Бронсън водят началото си от татарски родове в Литва и Полша.

Холивудската звезда Чарлз Бронсън

Още повече, войните и въстанията не оставяли татарската аристокрация безразлична: „липките“ служели както в полската, така и в Червената армия, а също и в органите на държавна сигурност. Когато катастрофите от двете световни войни били преживени, полско-литовските татари се заели с връщането си към светския и религиозния живот. Процесът на асимилация на татарското население в Източна Европа протекъл доста спокойно, но въпреки това традициите на тази етническа група имали огромно значение и намерили израз в здравословното разбиране за мултикултурализъм.

(Следва)

МАЛКИЯТ ОКТОМВРИЕЦ...

НОБЕЛОВИ ЛАУРЕАТИ / 1996 г. / ФИЗИОЛОГИЯ ИЛИ МЕДИЦИНА / РОЛФ ЦИНКЕРНАГЕЛ

Ролф Цинкернагел (Rolf Zinkernagel)

6 януари 1944 г.

Физиология или медицина (заедно с Питър Доърти)

(За откритията, отнасящи се до спецификата на клетъчно медиираната имунна защита)

Ролф М. Цинкернагел е швейцарски имунолог и носител на Нобелова награда за физиология или медицина за 1996 г., която споделя с австралийския учен Питър Дохърти. Двамата получават отличието за своето фундаментално откритие относно начина, по който T-лимфоцитите разпознават клетките, заразени с вируси, — процес, който е в основата на клетъчно медиираната имунна защита.

Биографични данни: Ролф Мартин Цинкернагел е роден на 6 януари 1944 г. в Люцерн, Швейцария. Завършва медицина в Университета в Базел през 1968 г., след което се насочва към научна кариера и специализира имунология. Придобива докторска степен в Университета в Цюрих и по-късно продължава изследвания в няколко международни института.

Научна кариера: През 1970-те години Цинкернагел работи в Австралийския национален университет, в „John Curtin School of Medical Research“, където заедно с Питър Дохърти извършва решаващи експерименти с мишки, заразени с вирус на лимфоцитен хориоменингит. Те откриват, че цитотоксичните T-клетки разпознават заразените клетки само когато вирусният антиген е представен в съчетание със собствени белтъци на организма – т.нар. молекули на основния комплекс на тъканната съвместимост (MHC).

Това откритие въвежда понятието “MHC-рестрикция”, което описва как имунните клетки различават „своите“ от „чуждите“ елементи. То поставя основите на съвременното разбиране за клетъчния имунен отговор и разкрива механизма на взаимодействие между вирусни антигени и имунна система.

Значение на откритието: Работата на Цинкернагел и Дохърти променя коренно имунологията. Техните открития обясняват как организмът разпознава и унищожава вирусно заразени клетки, развиват разбирането за трансплантационния имунитет и насочват бъдещи изследвания към ваксините, имунотерапияте и автоимунните заболявания.

По-нататъшна кариера: След завръщането си в Швейцария Цинкернагел става професор по експериментална имунология в Университета в Цюрих. Той оглавява множество проекти, изследва имунните механизми при хронични вирусни инфекции и продължава да бъде активен в научната общност. Член е на Швейцарската академия на науките, както и на Националната академия на науките на САЩ.

Интересни факти: Цинкернагел често подчертава, че големите научни открития изискват любопитство, свободна мисъл и известна доза случайност. Работата му е пример за успешното сътрудничество между учени от различни страни и култури — швейцарска прецизност, обединена с австралийски експериментален дух.

Съставил: GPT-5

Редактор: Павел Николов