Конрад Лоренц (Konrad Lorenz)
7 ноември 1903 г. – 27 февруари 1989 г.
Нобелова награда за физиология или медицина (заедно с Карл фон Фриш и Николаас Тинберген)
(За откритията му, свързани със създаването и установяването на индивидуалните и социалните модели на поведение“.)
Австрийският зоолог и етолог Конрад Захариас Лоренц е роден във Виена, той е по-малкият от двамата синове на Ема (Лехер) Лоренц и Адолф Лоренц. Дядото на Лоренц е майстор на конски сбруи, а баща му, който помни гладното си детство, става преуспяващ хирург ортопед, който построява в Алтенберг край Виена елегантен, макар и малко мрачен дом, украсен с огромни картини и римски статуи. Бродейки по полетата и блатата около имението, Лоренц се заразява с това, което по-късно ще нарече “прекомерна любов към животните”.
Малкият Лоренц отглежда домашни патици и за първи път открива импринтинга, специфична форма на обучение, наблюдаваща се при ранните етапи на живота, с помощта на която животните установяват социални връзки и се опознават помежду си. “Взех от съседа - спомня си по-късно Лоренц - едно пате на един ден и за огромна моя радост открих, че то разви реакция да ме следва навсякъде. В същото време в мене се пробуди неизтребим интерес към тази водоплаваща птица и аз от дете опознах поведението на различните нейни представители”.
Скоро момчето събира значителна колекция от животни, не само домашни, но и диви, които живеят в дома му и на обширната територия около него, все едно има истинска частна зоологическа градина. Това позволява на Лоренц да се запознае с различни видове представители на животинския свят и вече не е склонен да вижда в тях просто живи механизми. Като изследовател, стоящ на позициите на научната обективност, той е далече от мисълта да интерпретира поведението на животните по образ и подобие на човешките мисли и чувства. Лоренц се интересува повече от проблемите на инстинкта: как и защо поведението на животните, които нямат човешки разум, се характеризира със сложни и адекватни на обстоятелствата модели?
Като получава начално образование в частно училище, което ръководи леля му, Лоренц постъпва в “Шотенгимназиум” - училище с много високо равнище на преподаване. Там навиците му да наблюдава са подкрепени с обучение за зоологическите методи и принципите на еволюцията. “Като завърших средното училище - пише по-късно Лоренц - бях все така увлечен от еволюцията и исках да уча зоология и палеонтология. Но послушах баща си, който настояваше да се занимавам с медицина”.
През 1922 г. Лоренц е записан в Колумбийския университет в Ню Йорк, но след шест месеца се връща в Австрия и постъпва в медицинския факултет на Виенския университет. Макар че има малко желание да стане лекар, той решава, че медицинското образование няма да навреди на любимото му занимание - етологията, науката за поведението на животните при естествени условия. Лоренц си спомня за своя университетски преподавател по анатомия Фердинанд Хохщетер, който му дава “първа подготовка по методологични въпроси”, научавайки го да различава “сходните черти, предизвикани от общия произход, от тези, които са обусловени от паралелната адаптация”. Лоренц разбира бързо, “че сравнителният метод трябва да бъде прилаган към моделите на поведение така, както към анатомичните структури”.
Работейки над дисертацията си за получаване на медицинска степен, Лоренц започва систематично да съпоставя особеностите на инстинктивното поведение на животните. По това време той е лаборант в катедрата по анатомия на Виенския университет. След като получава през 1928 г. медицинска степен, Лоренц става асистент в катедрата по анатомия. Но все пак се интересува от етология, а не от медицина. Ето защо започва да работи над дисертация по зоология, като едновременно с това чете лекции по сравнително поведение на животните.
До 1930 г. в науката за инстинктите преобладават две установили се, но противоположни гледни точки: витализъм и бихевиоризъм. Виталистите (или инстиктивистите) наблюдават сложните действия на животните в естествената им среда на обитаване и са поразени от точността, с която инстинктът на животните съответства на постигането на поставените от природата цели. Те или обясняват инстинктите с неясното понятие “мъдрост на природата”, или смятат , че поведението на животните се мотивира от същите фактори, които лежат в основата на човешката дейност. Привържениците на бихевиоризма, напротив, изучават поведението на животните в лаборатории, проверявайки способностите им да решават експериментални задачи, например търсене на изход от лабиринт. Бихевиористите обясняват поведението на животните с верига от рефлекторни реакции (подобни на тези, които описва Чарлз С. Шерингтън), свързани в едно посредством класическото кондициониране, изучено от Иван Павлов. Последователите на бихевиоризма, чиито изследвания са концентрирани основно върху действията, придобити чрез обучение, са объркани от понятието инстинкт - сложен набор от вродени, а не от придобити реакции.
Първоначално Лоренц клони към бихевиоризма, предполагайки, че инстинктите са основани на верига от рефлекси. Но в неговите изследвания расте броят на доказателствата в полза на това, че инстинктивното поведение е вътрешно мотивирано. Например в нормална обстановка животните не проявяват признаци на свързаното с чифтосването поведение при липсата на представители на противоположния пол и съвсем не винаги проявяват тези признаци дори и при тяхното присъствие: за активизиране на инстинкта трябва да бъде постигнат определен праг на стимулация. Ако животните са в изолация, прагът се снижава, иначе казано - въздействието на дразнителя може да бъде по-слабо, докато в края на краищата животното не започне да проявява признаци на свързано с чифтосването поведение и при липсата на дразнител. Лоренц съобщава резултатите от своите изследвания в серия статии, публикувани от 1927 до 1938 г.
Едва през 1939 г. Лоренц признава важността на своите данни и приема гледната точка, че инстинктите не се предизвикват от рефлекси, а от вътрешни подбуди. По-късно през същата година той среща Николаас Тинберген по време на симпозиум в Лайден; техните “възгледи съвпадат до неправдоподобна степен”, казва по-късно Лоренц. “По време на нашите дискусии се оформиха някои понятия, които след това се оказаха плодотворни за етологичните изследвания”. Наистина, концепцията за инстинкта, която Лоренц и Тинберген разработват в продължение на следващите няколко години, ляга в основата на съвременната етология.
Лоренц и Тинберген изказват хипотезата, че инстинктивното поведение започва с вътрешни мотиви, принуждаващи животното да търси определен набор от обусловени от средата стимули (социални стимули). Това така наречено ориентировъчно поведение често е до голяма степен променливо; щом срещне някои “ключови” стимулатора (сигнални дразнители, или спусъчни механизми), животното автоматично изпълнява стереотипен набор от движения, наречени фиксиран двигателен модел (ФДМ). Всяко животно има отличителна система ФДМ и свързани с нея сигнални дразнители, които са характерни за вида и еволюират в отговор на изискванията на естествения подбор.
През 1937 г. Лоренц започва да чете лекции по психология на животните във Виена. Едновременно с това той се занимава с проучване на процеса на опитомяване на патиците, който включва загуба на придобитите навици и нарастване на хранителните и сексуалните стимули. Лоренц е обезпокоен дълбоко от вероятността такъв процес да съществува и при човека. Скоро след присъединяването на Австрия към Германия и нахлуването на германските войски Лоренц прави това, за което по-късно си спомня така: “Като послушах лош съвет... написах статия за опитомяването и... използвах в своето съчинение най-лошите образци от нацистката терминология”. Някои критици на Лоренц наричат тази страница от научната му биография расистка; други са склонни да я смятат за резултат от политическа наивност”.
Две години след получаването на длъжност в катедрата по психология на Кьонингсбергския университет Лоренц е мобилизиран в германската армия като военен лекар, въпреки че никога не се е занимавал с медицинска практика. Изпратен на Източния фронт през 1942 г., той е пленен от руснаците и работи в болница за военнопленници. Репатриран е едва през 1948 г., когато много негови приятели и близки го смятат за загинал.
В първите години след завръщането си в Австрия Лоренц не успява да получи официална длъжност, но все пак, благодарение на финансовата помощ на свои приятели, продължава изследванията си в Алтенберг. През 1950 г. той и Ерих фон Холст основават Института за физиология на поведението “Макс Планк”.
През следващите две десетилетия Лоренц се занимава с етологични изследвани, концентрирани върху изучаването на водоплаващите птици. Неговият статут на основоположник на съвременната етология е неоспорим и от тази позиция той играе водеща роля при диспутите между етолозите и представителите на други научни дисциплини, по-специално на психологията на поведенията на животните.
Някои от най-противоречивите възгледи на Лоренц са изказани в книгата му “Така нареченото зло: за природата на агресията” (“Das sogenannte Bose: zur Naturgeschichte der Aggression”, 1963 г.). Както виждаме от заглавието, Лоренц смята агресията за не повече от “зло”, защото, въпреки не рядко разрушителните му последици, този инстинкт помага за осъществяването на такива важни функции като избора на брачен партньор, установяването на социална йерархия и запазването на територия. Критиците на книгата твърдят, че нейните изводи оправдават проявата на насилие в човешкото поведение, макар че според автора вродената човешка агресивност става още по-опасна от това, че “изобретяването на изкуствено оръжие нарушава равновесието между разрушителните потенциали и социалните забрани”.
След излизането си в пенсия през 1973 г. Лоренц продължава да провежда изследвания в отдела за социология на животните на Института за сравнителна етология към Австрийската академия на науките.
През 1927 г. Лоренц се жени за Маргарет Гебхард, с която дружи от детството си; съпрузите имат две дъщери и един син.
Сред наградите и отличителните знаци, с които е удостоен Лоренц, са златният медал на Нюйоркското зоологическо дружество (1955 г.), Виенската награда за научни постижения, присъждана от Виенския градски съвет (1959 г.), и наградата Калинги, присъждана от ЮНЕСКО (1970 г.). Лоренц е чуждестранен член на Лондонското кралско дружество и на американската Национална академия на науките.
Превод от руски: Павел Б. Николов
