По следите на заглавията...

Лявозелените

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Защо активистите, вместо да спасяват природата, я погубват, а на нас ни готвят нов ГУЛАГ.

Лозунгът “спасяваме природата” стана любим на съвременните леви. Ако някога левите възнамеряваха да спасяват пролетариата, сега, поради липса на пролетариат, спасяват природата. За спасяването на природата “зелените” искат приблизително същото, което са искали техните предшественици в лицето на Вл. И. Ленин и Мао Цзедун: а именно, правото да регулират цялата икономика и цялата човешка дейност.

Така от Extinction Rebellion, чиито членове планират да парализират движението в Лондон, искат да се обяви “климатично и екологично извънредно положение”, да се спре “загубата на биоразнообразието”, “да се нулира емисията на парникови газове до 2015 година” и за тази цел да се предаде властта на някаква „Асамблея на гражданите за климата и екологичната справедливост“. Ще напомня, че основателката на ЕR, Гейл Бадбрук, е създала „асамблеята“ в резултат от откровение, получено след употреба на наркотици. „Молих се, след като бях употребила психеделични вещества – казва Гейл – и за един месец получих отговор на моята молитва“. Освен това ЕR твърди, че неговите опасение се основават на „науката“. Същото, между другото, твърдяха и комунистите.

Участници в движението за екологичен протест Extinction Rebellion в Лондон.

Замърсяването на околната среда е наистина сериозен проблем. Човечеството върши безобразия. То изсича горите. Замърсява реките. В Тихия океан плава цял пластмасов континент с размерите на половин Австралия. Ние произвеждаме 100 милиона това пластмаса в годината и 10 процента от нея попадат в океана.

Но да се вгледаме по-внимателно.

И да вземем една страна като Швейцария. Ако отидете в Швейцария и надникнете в музея на Женевското езеро в град Нион, ще разберете, че през 1980 година, само преди 40 години, Женевското езеро е било мъртво. Било убито. Хората не можели да се къпят в него. Водата му цъфтяла. А сега Женевското езеро е оживяло. Биоразнообразието му се е възстановило. Къпи се в него колкото си искаш. В него даже хванали три есетри, но как са се оказали есетрите в Женевското езеро – не ме питайте.

Ако отидете 15 километра над Нион, ще попаднете в местния зоопарк Zoo de la Garenne. Това е особен зоопарк – в него са представени само тези животни, които живеят днес в Швейцария. Почти всички те били изтребени там. Червеният елен бил унищожен към 1805 година. Плешивият ибис изчезнал през XVII век. Алпийската коза престанала да съществува към началото на XIX век.

Сега всички тези животни и десетки други живеят отново в Швейцария. Лично аз по време на сутрешното си тичане срещнах един язовец.

Разбира се, биоразнообразието никога няма да достигне прекрасните времена, когато по бреговете на Lac de Joux тичали вълци и местният свещеник, наканил се да помаже издъхващия си енориаш, не можел да излезе след началото на нощта.

Но в общи линии с биоразнообразието в Швейцария всичко е наред. Възстановяват го, при това без помощта на прекрасните хопа, които спират движението в Лондон.

А ето и страшната, мразена от левичарите държава Израел. В Тел Авив се намира паркът „Аяркон“. През парка тече река Аяркон, където преди половин век се случило произшествие – потънали велосипедисти, дошли за се състезават. Цял отбор. Мостът под тях рухнал и те паднали във водата. Не се удавили, а се отровили от сместа, която течала в Аяркон.

И какво мислите? Сега река Аяркон е част от парка „Аяркон“ и нейното биоразнообразие е направо фантастично. Край реката гнездят десетки видове птици. В гъсталаците живеят чакали. По квадратните фенери кацат огромни нилски гъски. Биоразнообразието на Аяркон е възстановено без всякаква помощ от страна на лявозелените, които протестират до припадък срещу израелския газодобив от континенталния шелф.

Нещо повече, основаването на държавата Израел слага край на екологичната катастрофа в Палестина. Факт е, че до идването на еврейските преселници Палестина се състои или от планини, чиито гори населението е изсякло за дърва, или край бреговете – от маларийни блата. Сега блата няма, а планините са засадени с гори, които палестинците от време на време изгарят.

А ето и още един феноменален случай – Сингапур. През 50-те години на миналия век Сингапур бил място на екологична катастрофа. На острова в страшна бедност и плътност живеели 1 милион души и 900 хиляди прасета. Както пише първият министър-председател на Сингапур Ли Куан Ю в своите мемоари, река Сингапур, която тече през острова, първо можела да се подуши, а след това да се види.

Сингапур през нощта.

Кравите изяли зеленината, а това, което останало, бедното население изсякло за дърва. След това тропическите дъждове измили от почвата всичките хранителни вещества. Когато Ли Куан Ю започнал да изгражда от Сингапур модерна страна, една от първите му грижи била да озелени острова. По негово нареждане били доставени шест хиляди вида растения и Ли Куан Ю лично участвал в засаждането им.

Сега Сингапур е град-градина. Изобщо не може да се каже, че биоразнообразието там е по-малко от биоразнообразието през 1950 година. Напротив, то е нараснало неизмеримо. Технологиите и прогресът не му пречат. Точно обратното, островът се е превърнал в Нов Едем именно благодарение на новите технологии. Преди 70 години екосистемата Сингапур рухнала, когато в него живеели 1 милион души, но повечето хора били бедни. Сега на същата територия живеят 5 милиона души. Високите технологии в Сингапур са интегрирани в новата екосистема на острова и главният парк на Сингапур се намира на по-малко от километър от най-големия в света нефтохимически комплекс.

Това сигурно е един от малкото нефтопреработвателни заводи в света, около който основната миризма е на изпражнения от фламинго.

Иначе казано, нито Сингапур, нито Израел, нито Швейцария – богати и благополучни страни от развития свят – са място на екологични катастрофи. Точно обратното – те са се справили със своите екологични катастрофи. Превърнали са своите страни в градина.

Това не е онова биоразнообразие, което съществувало по тези територии преди 100 или 1000 години. Не е „страната на вълците“, както наричали територията около швейцарското Lac de Joux преди хиляда години, и не са маларийните блата, които покривали Палестина преди сто години. А е прекрасна и удобна за човека природа, по нещо даже по-биоразнообразна. В Швейцария например днес расте киви. В Израел растат банани.

Ще попитате – а къде стават екологичните катастрофи?

Много просто – където има бедност. Вземете, да речем, в Африка делтата на река Окаванго. През 1960 година населението на Ботсвана, където е разположена делтата, било 500 хиляди души. Сега то е нараснало почти петорно. Това население няма нищо – нито заводи, нито техника, нито торове. Хората в делтата на Окаванго живеят от това, че пасат добитък. Разбира се, добитъкът е изял и изпотъпкал всичко.

Много често можем да видим границата между две държави направо от космоса, защото ако едната държава е богата, а другата бедна, границата между тях е граница между зеленина и пустиня.

Идете в град Метула в Северен Израел и вижте от някоя вишка границата между Израел, от едната страна, и Ливан и Сирия – от другата. Израел е зелен. Сирия и Ливан са пустиня.

Водата в река Литани в Ливан се замърсява от нечистотиите и отпадъците от незаконно организираното овцевъдство.

Вижте границата между Чили и Боливия. Тя минава по пустинята Атакама – най-сухата пустиня в света. Въпреки че Атакама е най-безводното място на земята, чилийският град Сан Педро де Атакама е напълно озеленен, а Боливия – не. Границата на екологичната катастрофа минава точно по границата на Боливия и Чили. В Боливия няма път, в Чили веднага започва четирилентово шосе.

А ето границата между Северна и Южна Корея. Тя се забелязва лесно на снимките от космоса без всякаква карта. Южна Корея е богата и зелена държава. В Северна Корея народът гладува. Разрешили са му да обработва тези земни участъци, които не се обработват от държавата. Те, разбира се, са разположени неудобно, в планините. Ако разоравате планинските склонове, ще унищожите горите им. Склоновете, останали без гори, се свличат и настъпва екологична катастрофа. В Северна Корея това е факт. В Южна Корея катастрофа няма.

Ето и границата между Хаити и Доминиканската република. Хаити е една от най-бедните страни в света. Там хората нямат електричество. За да си приготвят храна, изсичат горите. Когато изсечете горите по планинските склонове, първият пороен дъжд или ураган превръща тези склонове в свлачища. В Доминиканската република свлачища няма.

Вече сигурно сте разбрали накъде клоня. Истина е, че на земята стават екологични катастрофи. Истина е, че биоразнообразието намалява. Само че „зелените“, които искат да се обяви „извънредно екологично положение“ и да се предаде властта на „Асамблеята на екологично прогресивните граждани“, забравят да кажат, че то намалява в бедните страни. А не в Швейцария и не в Сингапур. Те забравят да ви кажат, че най-лошата екологична катастрофа е бедността.

Ако Израел беше беден, никакви нилски гъски нямаше да има в парка му. Щяха да ги изядат.

Ако нямате в страната си електричество, изсичате горите.

И тази закономерност не се е появила в последно време. Точно обратното: историята на човечеството е история на екологични катастрофи. Нашите прародители-ловци се разселили по цялата планета в резултат от екологичната катастрофа, която създали, убивайки всички животни, годни за ловуване. Не вярвайте, когато ви казват, че в миналото хората са живеели в съгласие с природата. Толкова вреда, колкото е причинил на природата примитивният ловец-събирател, не би могъл да причини нито един технолог.

Австралийските аборигени дошли в Австралия преди около 40 хиляди години и за хиляда години унищожили цялата австралийска мегафауна. Индианците пристигнали в Северна и Южна Америка и за хиляда години унищожили всички животни, които биха могли да опитомят. Маорите, като дошли в Нова Зеландия, изтребили за няколко столетия шест вида моа, или динорниси, гигантски безкрили птици, а заедно с това адзебила, местния блатар, дългоклюнестото орехче, новозеландската гъска, новозеландската мускусна патица, новозеландския лебед и така нататък. Малгашите, като доплували до Мадагаскар, към XVI в. за рекордно кратко време унищожили местния гигантски щраус и преследващия го гигантски орел. Като се заселил на остров Кипър 3 хиляди години преди новата ера, човекът незабавно унищожил хипопотама джудже и носорога джудже.

Пустинните пейзажи и обраслите с тръни планини на Сирия, Кипър, Израел и Йордания са до голяма степен дело на нашите прадеди. Някога по тези сухи места растителността била много по-зелена и по-разнообразна, но стадата на човека изяли там всичко освен бодлите.

Голямото тихоокеанско мръсно петно е оформено от океанските течения, концентриращи постепенно в една област изхвърления в океана боклук.

Екологична катастрофа, предизвикана от гъста населеност и неправилна експлоатация на природните ресурси, погубила Третата династия на Ур и цивилизацията на индианците анасази. От екологична катастрофа в края на XIX в. се огъвала гъсто населената Япония, която също изсякла горите и оголила склоновете.

Една от най-големите екологични катастрофи в историята на човечеството станала в Афганистан като резултат от нашествието на монголците. Преди това Афганистан бил страна на процъфтяващи градове. Монголците изклали градовете и унищожили системата от ганати – подземни кладенци, които напоявали полетата. Афганистан се превърнал в страна на планини и пустини.

Много показателно е, че лявозелените, които искат власт над целия свят в името на екологичното извънредно положение, няма да ви разкажат нито за Афганистан, нито за това, че именно внедряването на интензивните западни земеделски методи е спряло екологичната катастрофа в Япония. Това противоречи на инфантилния им наратив, че в древността сме живели в хармония с природата, а технологиите са източник на всички беди.

Нещо повече. Вземете Great Pasific Garbage Patch – огромното бунище, плаващо в океана и голямо колкото половин Австралия. Как мислите, кой е главният снабдител на това бунище? Вероятно ще кажете, че са Съединените щати. Че как иначе! Съединените щати са най-големият потребител и произвеждат най-много боклук.

Но съвсем не е така. Главните снабдители на въпросното бунище са Китай, Индонезия, Филипините, Тайланд и Виетнам. Те хвърлят в океана повече от целия останал свят. Вие можете да си представите равнището на потребление в САЩ и във Виетнам. И броя на населението. Но ето че Виетнам изхвърля в океана повече боклук. И тук е най-голямата лъжа на лявозелените. Защото ако искаме да спрем екологичната катастрофа на планетата Земя, трябва да спрем варварството, бедността и гъстата населеност. Трябва да говорим постоянно на страни като Ботсвана или Египет: хора, вашата екология при вашето равнище на технологиите не може да издържи. Постоянно трябва да казваме на Сомалия и Судан: станете развити страни.

Престанете да изповядвате средновековни религии. Изградете си нова икономика и нормална цивилизация.

Тогава у вас ще бъде като в Швейцария. И с икономиката, и с природата.

Ако нямате химическо наторяване и ГМО – това означава, че имате слаба реколта и за да съберете тази реколта, ще трябва да разоравате повече земи и да унищожавате повече гори. Ако не използвате за огрев или за приготвяне на храна газ или нефт, използвате за дърва. И също изсичате горите. В момента, когато е открил въглищата, нефта и газа, човекът е запазил потенциално за себе си милиони хектари природни резервати. Колкото по-високи са добивите от реколтата и колкото по-технологична е вашата цивилизация, толкова повече земя ще можете за отделите за парк или резерват.

Мечка в Мечия парк в центъра на град Берн (Швейцария).

Вместо да говорят това, лявозелените говорят друго. Те говорят, че развитите страни, които са се измъкнали от екологичната катастрофа и създават стремително на своя територия Нов Едем, са виновни пред страните, в които населението замърсява природата. Под предлог за „екологично извънредно положение“ те искат за себе си власт над целия свят, такава власт, каквато не са сънували Ленин и Мао Цзедун, като обещават след това да ликвидират злото на прогреса и да върнат човечеството към хармония с природата.

Човекът никога не е живял в хармония с природата. Той я преобразявал от момента, когато станал разумен, и много често загивал в резултат от екологичните катастрофи, които предизвиквал. Човекът живее в хармония с природата днес – в Швейцария и в Сингапур. А в бедната Нигерия не живее в хармония с природата. Той я унищожава.

Още един път.

Биоразнообразието на нашата планета наистина намалява и до голяма степен причина за това е човекът.

Но.

Първо. Намаляването на биоразнообразието няма нищо общо с СО₂. Това е безсмислица. Единственият ефект, който имат допълнителните емисии СО₂ в атмосферата, се състои в това, че СО₂ увеличава биоразнообразието. Колкото повече въглероден двуокис има в атмосферата, толкова по-интензивно дишат растенията и толкова повече храна има за животните.

Второ. Не всяко биоразнообразие е добро. Човекът в естествените ареали на своето местообитание, иначе казано – в Африка, боледува от малария, от шистозомиаза, от трипанозомиаза и от слонска болест. И трипанозомата, и шистозомата, и паралитичната нематода, предизвикваща елефантиаза, са част от природното биоразнообразие. Те трябва да бъдат унищожени.

За да живее добре, на човека не му е необходимо съществуващото биоразнообразие. Необходимо му е това биоразнообразие, което ще си създаде сам.

Светът около човека не трябва да бъде гора, а градина. Човекът е длъжен и трябва да унищожи в нея тези живи организми, които му носят повече вреда, отколкото той носи полза на заобикалящата го екосистема.

Трето. Човекът е съществена заплаха за биоразнообразието. Това е истина. Но не е истина да се твърди, че е станал заплаха през ХХ в. Човекът е станал заплаха за биоразнообразието на планетата от минутата, когато е получил разум и най-страшните екологични катастрофи, предизвикани от човека, са в миналото. Сред тях – пълното унищожаване на редица едри животни в Австралия, в двете Америки и на Мадагаскар, избиването на мамутите, превръщането на значителна част от Близкия Изток и Средна Азия от цъфтящи плодородни територии в солни пустини.

В развитите страни този процес е вече спрян. И това е станало не за сметка на политическата активност на екофашистите, мечтаещи да забранят електричеството, автомобилите, самолетите, корабите и всякакъв вид превозни средства освен конската тяга. Станало е за сметка на новите технологии, на изборните градски власти и на заможните хора, които не искат да виждат около себе си бунища.

Четвърто. Голяма част от екологичните катастрофи, които стават по земята, са локални. Ако дъждовете от солна киселина в Норилск разяждат асфалта, това не означава, че трябва да се регулира СО₂. Това означава, че трябва да се глоби „Норникел“ за лошо пречистване на отпадъците. Ако хората на Хаити нямат електричество и са изсекли всичката зеленина по склоновете, това не означава, че Хаити ще бъде спасена, когато светавната власт се вземе от „Асамблеята за екологична справедливост“. Екологичната обстановка на Хаити ще се подобри, когато там просто построят електроцентрала.

Промишлената зона на Норилск.

Пето. Основната причина за всички екологически катастрофи, които стават по земята, е бедността. Всички богати страни са благополучни. Всички бедни страни преживяват екологични катастрофи. От това правило няма изключения. Единственият начин да се избегне катастрофата в дадена страна е да се направи тази страна богата. Технологиите не са път към екологична задънена улица. Те са изход от нея. Ако горите нефт, това означава, че не горите дърва. Представете си каква горска маса би трябвало да изгори съвременният човек, за да се топли, ако не беше преминал към невъзобновяемите енергийни източници. Цялата планета отдавна щеше да се превърне в Хаити.

Ако сте повишили двойно добивите от един хектар, значи можете да използвате освободилия се хектар за парк или резерват. Това правило е формулирано за първи път от бащата на „зелената революция“ Норман Борлауг, получил Нобелова награда за мир, защото спасява от глад милиарди души. „Хипотезата на Борлауг“ гласи така: увеличаването на добива от най-добрите селскостопански земи намалява обезлесяването, защото се намалява необходимостта от нови селскостопански земи.

Същото се отнася и за ГМО-културите. Ако въведете в трансгенен памук ген Bt, който кодира белтъчините и е безопасен за висшите животни, но е токсичен да основния вредител на памука, нощната пеперуда, ще намалите количеството на пестицидите, което се оказва благоприятно както за биоразнообразието, така и за здравето на фермерите.

Истина е, че прогресът и науката носят със себе си много екологични проблеми. От оловото в бензина до азбеста в домовете ни. Но те и ги преодоляват. Именно благодарение на науката можем да разберем, че в бензина не трябва да има олово, а азбестът не трябва да се използва в строителството. Нашите прадеди, които загивали от своите катастрофални екологични решения, не разполагали с такъв разкош. Когато нашите прадеди вдишвали дима от огъня, а това е най-канцерогенното вещество на света, когато жителите на град Ур засолили земята с каналите си, когато жителите на остров Пасха превърнали острова си в пустиня, те даже не можели да разберат какво става. В най-добрия случай смятали, че са ги наказали боговете.

И тук се връщам към това, с което започнах. А именно – към това, че всичките есхатологични движения, всичките истерични вопли за край на света, за суша, наводнения, град, измиране на всичко живо, с което ни плашат прекрасните хора, получили своето откровение в резултат от наркотично опиянение – всичко това няма никакво отношение към науката и здравия смисъл. Всички тези неща са ново издание на комунистическата идея. Комунистите обясняваха на бедните от цял свят, че капиталистите им отнемат прибавената стойност. Когато се опитаха да построят своя рай на практика, построиха ГУЛАГ. Сета новата инкарнация на комунистите, лявозелените, ни обясняват, че капиталистите унищожават природата. Те много искат да управляват от името на природата. Както комунистите управляваха от името на пролетариата. Така че не им вярвайте. Бедността и нищетата унищожават природата. В страните, където има свободен пазар, демокрация, прогрес и постиндустриално общество, иначе казано – всичко, което искат да унищожат новите леви, въпросът с природата върви от по-добре към по-добре.

А що се отнася до фикс идеята – да се построи общество без автомобили, превозни средства, авиация, промишленост, наторяване, супермаркети, но със същото количество население, управлявано от „Асамблеята за екологична справедливост“, трябва да кажа, че абсолютно същата идея вече беше реализирана.

Беше реализирана от червените кхмери в Камбоджа. Те също смятаха, че населението трябва да напусне градовете и да живее в селата. За кратко време от седем милиона души население Камбоджа изгуби три милиона.

Така че всички ние наистина трябва да изберем какво искаме от бъдещето. Новия Едем, който ще ни донесат науката и прогресът, или Новия световен ГУЛАГ на екототалитаристите.

Нобелови лауреати – 1961 година

Георг фон Бекеши (Georg von Békésy)

3 юни 1899 г. – 13 юни 1972 г.

Нобелова награда за физиология или медицина

(За откриването на физическите механизми на дразнението на кохлеата.)

Немско-американският физик Георг фон Бекеши е роден в Будапеща в семейството на Александър фон Бекеши, дипломат, и Паола (Мазали) Бекеши. Благодарение на дипломатическата дейност на своя баща Бекеши успява да получи наистина разностранно образование в учебните заведения на Будапеща, Мюнхен, Константинопол и Цюрих. Притежавайки от дете добри музикални способности, Бекеши иска да стане пианист, но след това се спира на кариерата на учен. През 1916 г. постъпва в Бернския университет в Швейцария и след известно колебание избира да учи физика. След Унгарската революция през 1918 г. се връща в родината си, както пише по-късно, „за да участва в строителството на нова Унгария“. Служи за кратко време в армията, постъпва в Будапещенския университет и през 1923 г. защитава там докторска дисертация, засягаща въпросите на хидродинамиката. След това започва работа в научно-изследователската лаборатория на унгарското министерство на съобщенията, която се занимава с усъвършенстване на току-що установената унгарска телефонна мрежа.

Поради това, че някои европейски телефонни линии преминават през Унгария, нарушенията в унгарската телефонна мрежа водят до рекламации от други страни. Затова една от първите задачи на Бекеши е да определи кой от трите блока на мрежата – микрофоните, кабелите или телефонните апарати – се нуждае най-много от усъвършенстване. В предварителните си изследвания Бекеши установява, че слабо звено са мембраните на телефонните апарати, които изкривявали силно звуковите колебания за разлика от тъпанчето на ухото. Затова Бекеши започва да изследва подробно физическите свойства на слуховите органи.

Когато попаднат в ушната раковина и във външното слухово отверстие, звуковите вълни се пренасят оттам върху тъпанчето и предизвикват неговите трептения. Тези трептения чрез слуховите костици на средното ухо, които действат като лостове, се предават на кохлеата – спираловидна тръба, разположена в запълнена с течност кухина на вътрешното ухо. По цялата си дължина кохлеата е преградена от основна мембрана: на тази мембрана е разположен така наречения кортиев орган, включващ специализирани сензорно-епителни клетки. При трептенето на основната мембрана тези клетки се възбуждат и предават сигналите на слуховите нерви. Към средата на 20-те години анатомията на вътрешното ухо е вече добре изучена и както пише по-късно Бекеши, задачата на изследователя е сведена основно до това да реши един чисто механичен въпрос: как вибрира основната мембрана при въздействието на звуковото налягане върху тъпанчето. Ако постановката на задачата е сравнително лесна, постановката на конкретните експерименти е значително по-трудна. Кохлеата на човека е много малко образувание (в най-широко си място сечението ѝ не надвишава един сантиметър) и освен това се намира в най-дебелата част на черепа. Нещо повече, както си спомня по-късно Бекеши, „по това време беше общопризнато, че механичните свойства на тъканите на ушите след смъртта се променят бързо и затова е практически невъзможно да се изучат свойствата на вътрешното ухо на човека“. Едно от първите достижения на учения е това, че доказва: подобни промени след смъртта са обусловени преди всичко от обезводняването, поради което структурите на ухото, взети от трупове, могат да бъдат изучени успешно, ако се запазят като приживе във влажна среда. Понеже много свои експерименти Бекеши осъществява върху дребни лабораторни животни както морски свинчета, чиято кохлеа е по-малка от тази на човека, му се налага да разработи нови хирургически инструменти и методики за достъп, проучване, манипулиране и регистриране на активността на различните компоненти на вътрешното ухо.

Това позволява на Бекеши да изследва движенията на основната мембрана. По това време съществуват четири теории, обясняващи възприемането на звуковите с различна височина от ухото. Според едната от тях звукът с определена височина може да предизвика трептенето на строго определен участък от мембраната; втората твърди, че звукът предизвика вълна, преминаваща по дължината на мембраната; според третата теория звукът се отразява от края на кохлеата и образува стационарна вълна; четвъртата гласи, че мембраната трепти като едно цяло. По-късно Бекеши пише: „Макар че в научните справочници се отделяше голямо внимание на разликите между тези четири теории, аз реших да пристъпя към проблема от друга страна и да видя какво е общото между тях“. Бекеши разработва модел на мембрана от гума и доказва, че като променя дебелината ѝ, може да постигне видовете трептения, които предсказва всяка от четирите теории. От това той прави извода, че за да се определи коя от теориите описва правилно дейността на вътрешното ухо, трябва да се измери обемната му еластичност. Опитите на Бекеши доказват, че трептенията на мембраната се извършват по принципа на бягащата вълна.

Основната мембрана не е еднородна; в основата си (близо до средното ухо) тя е по-тънка и по-обтегната, а на върха – по-дебела и по-„провиснала“. Вълната с определена честота, движеща се по кохлеата, предизвиква трептения на всичките участъци на мембраната, но един от тях вибрира по-силно от останалите. Разположението на този участък зависи от честотата на звука: ако звукът е по-силен, той е по-близо до средното ухо, а ако е по-нисък – по-близо до върха. Чрез слуховите нерви мозъкът получава информация за локализацията на максимално вибриращия участък и по този начин различава звуковите с различна височина.

Всички тези изследвания на Бекеши са осъществени в лабораторията на унгарското министерство на съобщенията, където той работи през 30-те години. През 1939 г. Бекеши получава длъжността професор по експериментална физика в Будапещенския университет, но продължава да работи в лабораторията на министерството на съобщенията. В края на Втората световна война Будапеща е силно разрушена от бомбардировките на съюзната авиация и приз 1946 г. Бекеши емигрира, за да продължи изследванията си в шведския Кралски институт. Като работи там една година, той заминава за Съединените щати и постъпва на работа в лабораторията за психоакустика на Харвардския университет.

В Харвардския университет Бекеши продължава да изучава основните биомеханични свойства на вътрешното ухо. Като получава достатъчно информация по въпроса, той разработва разширен модел на кохлеата. Моделът се състои от напълнена с течност пластмасова тръба, в която има мембрана с дължина тридесет сантиметра; когато с помощта на пръчка се предизвика трептене на течността в единия край на тръблата, по мембраната се разпространяват бягащи вълни. Вместо кортиев орган, съдържащ рецепторния апарат на слуховия анализатор, Бекеши използва ръката си, която поставя в тръбата. „Макар че бягащата вълна се разпространява по дължината на мембраната с почти еднаква амплитуда – пише Бекеши, – на мене ми се струваше, че вибрира само един участък от мембраната с дължина 2-3 сантиметра“. Бекеши усеща само върха на бягащата вълна, който при промяна на честотата на звуковите колебания се измества по протежение на кохлеата. “Простият факт, че макар в модела колебанията да обхващат цялата ръка, но само малък неин участък изглежда вибриращ, доказва, че нервното задържане би трябвало да играе важна рола при възприемането на звука“ – завършва Бекеши. Този извод потвърждава предишните му представи за механизма на анализа от ухото на честотата на звуковите колебания. Подобен механизъм може да действа и в кортиевия орган; в полза на това говорят и данните на Дейвид Хюбъл и Торстен Визел, които доказват по-късно със зрителния анализатор, че задържането около максимално възбудена чувствителна област е широко разпространено в нервната система на човека.

Към края на 50-те години Бекеши пресъздава пълната картина на биомеханиката на кохлеата, което довежда до съществен прогрес в диагностиката и лечението на нарушенията на слуха. Благодарение на постигнатото от Бекеши съвременните отохирурзи получават възможността да поставят изкуствени тъпанчета и дори да заменят дребните слухови костици с пластмасови протези.

През 1966 г. Бекеши става професор в Хавайския университет, където работи до края на живота си. Занимавайки се с изследвания на слуховия анализатор, той проявява интерес към закономерностите, общи за всички видове чувствителности, по-специално за осезанието и вкуса.

През целия си живот Бекеши остава неженен, негово влечение е изкуството. Страстен колекционер на произведения на изкуството, особено на източното, той завещава цялата си колекция на Нобеловия фонд.

Освен с Нобелова награда Бекеши е удостоен с медала Лайбниц на Германската академия на науките (1937 г.), с Академичната награда на Унгарската академия на науките (1946 г.) и с медала Хауърд Кросби Уорън на Американското дружество на психолозите-експериментатори (1955 г.). Член е на американската Национална академия на науките и има почетни степени от университета „Вилхелм“ и от Берлинския университет.

Превод от руски: Павел Б. Николов

Да помогна със съвет на Грета Тумберг...

"Интервю с мене"

Семейни портрети от викторианската епоха

Днес ще разгледаме четиридесет семейни фотопортрета, снимани през периода от 1840 до 1880 година.

Правят впечатление строгите лица, свитите устни и втренчените напред погледи.

Студена сериозност, съразмерна с духа на епохата.

Уроци по атеизъм. № 35

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15, УРОК 16, УРОК 17, УРОК 18, УРОК 19, УРОК 20, УРОК 21, УРОК 22, УРОК 23, УРОК 24, УРОК 25, УРОК 26, УРОК 27, УРОК 28, УРОК 29, УРОК 30, УРОК 31, УРОК 32, УРОК 33, УРОК 34.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 35. Вярвам в един Лунтик

Мисля, че във връзка с добре известните на всички неотдавнашни събития православните, по всяка вероятност, ще трябва да направят избор – в кого все пак вярват. Дали вярват в някакъв Лунтик [1], същество тихо и забравено, което при всяка вестникарска публикация може само да се отдалечи в ъгъла под килима, да ридае и да иска защита. Или все пак вярват в същество, което самите те наричат всемогъщ бог. Ако това същество е всемогъщ бог, на когото е покорно и подвластно всичко на планетата и извън нейните предели, вероятно това същество е способно да се защити само, само да наказва богохулниците, кощунстващите и всякаква друга публика, която, да речем, се отнася неуважително и непочтително към него, към неговата група от фенове и към аксесоарите на тази група от фенове.

Но, както виждаме, това свръхестествено и всемогъщо същество мълчи. И никакви действия на галеристите, публицистите, артистите и танцьорките не предизвикват у него ни най-малки реакции. Макар да е известно, че това същество е доста истерично и реактивно и даже сред своите колеги богове, които също обичали да си играят и с чукове, и с мълнии, то винаги е било известно като бог на бързото реагиране, мигновено изпращащ чума, епидемии и кипяща сяра от небесата в отговор на всяка дреболия. И ако този бог мълчи, може би просто дава на вярващите пример за подражание? Но те като че ли не приемат сериозно своя всемогъщ бог и не подражават на стилистиката на поведение, която той им предлага.

Тук изборът като че ли е очевиден за така наречения вярващ човек. Но в действителност той съвсем не е толкова прост – ако се съди по реакциите във вестник „Московский комсомолец“. Сега ще се отвлека малко и ще отбележа, че „Московски комсомолец“ е, разбира се, чудесен вестник, но е много православен. И моят материал, който се казва „Държавната дума прие оставката на Господ Бог“, беше подложен на доста съществени, бих казал, злодейски редакторски поправки. Оригиналното му заглавие беше „Оставката на Господ Б“.

Ако се съди по тази реакция, повечето от православните нямат понятие в какъв бог все пак вярват. Защото са решили, че може по някакъв начин да разделят евангелския бог от библейския бог, старозаветния. Оказва се, че никой от тях не разбира и не знае даже най-елементарната догматика. Не знае, че този, който удавил десетки хиляди души във водите на Световния потоп, който изпращал проказа, който поразявал с болести, който унищожил първородните деца в египетската земя и който разкъсал с мечки четиридесет и две момчета и Исус Христос с неговите разговори за любовта, са едно и също лице, един и същи бог. Двама богове няма.

Тук, разбира се, е на лице някакво раздвоение на личността или определена персонална еволюция на този бог. Въпреки това трябва да помним, че това е едно и също същество, че като се опитвате да го разделите, ще получите като резултат не ерес, а някакво забавно езичество и ще трябва да се съгласите със съществуването на двама богове във вашата религия. В действителност според вашия символ на вярата вие казвате: „Вярвам в един Бог, Баща и Вседържител“, а за Исус Христос казвате: „Чрез Когото всичко е станало“. Иначе казано, Той и неговият Баща са едно и също лице. Това, че може да полива с кипяща сяра и камъни градове с деца и старици по съвсем глупава причина - били пренебрегнати някакви праведници - и че ни говори за необходимостта да си подлагаме другата буза, наистина навежда на мисълта за раздвоение на личността.

За да нямате никакви илюзии, вижте текстовете на православното богослужение. По принцип можем да отбележим, че около 70 % от текстовете в него са строго старозаветни текстове, без да говорим за специалните му части като шестопсалмието, където текстовете са 100 % старозаветни, или перемиите, които също са 100 % старозаветни. Нещо повече, ако вземем молив и преброим общото количество на светците, а след това изчислим процента на старозаветните светци, ще видим, че те са 49 %. Не зная наистина колко новомъченици са се прибавили днес, но във всеки случай старозаветните светци са от 47 до 49 %. А текстовете, които звучат в християнската църква, звучат и в синагогата, защото, при всички случаи, става дума за култ към племенното, местното древноеврейско божество Яхве и Исус Христос е, да кажем така, една от неговите роли, един от неговите ипостаси.

Изпратиха ми любопитен въпрос: защо съвременните писатели, които, както се изясни, са чудовищно много, се втурнаха изведнъж така дружно в православието? Защо образуват някакви писателски съюзи и там православничат? Мисля, че могат да се потърсят някакви отвлечени отговори и хитри обяснения, но в действителност всичко е много просто. Това са все бивши звезди на партийно-стопанските активи, които са си пуснали бради. Те бързо схванаха едно просто нещо: църквата, за разлика от техните писателски или книготърговски организации, има своя уникална, независима, гигантска мрежа за литературно разпространение.

На какво се дължи така нареченият читателски успех? Ето, излезе една книга със заглавие, струва ми се, „Несветите светци“, най-обикновена пропагандна православна литература, и тя наистина води по потребителско търсене и продажби. А води по една проста причина: към всяка църква има всъщност магазинче и това, което е получило гриф от Московската патриаршия, се продава наистина по-добре от която и да е друга книга, просто защото търговските точки на църквата са десетки пъти повече отколкото на всяка светска книготърговска организация. Тези „светци-пресветци“ се продават в която и да е обикновена нормална светска книжарница, да речем, кошмарно, на равнището на всяка друга пропагандна литература, но затова пък имат необикновен успех в специализираните магазинчета.

Затова писателите се обявиха незабавно за пазители на трите копролита и надявайки се, че техните съчинения също ще получат някога гриф и ще се продават заедно с матрьошките, иконките, свещичките и изсъхналите върбови клонки, те, разбира се, са готови на всичко. Тук, както винаги, трябва да се търси корист и нищо повече.

И още един въпрос във връзка със закона за защита на така наречените чувства на вярващите. Разберете, това е забележителен замисъл, защото веднага щом понятието вяра мине в правното поле, настъпва вече не факултативна, а пряка и неотвратима необходимост от доказателства. И щом стане дума за накърняване или оскърбяване на така наречената вяра, колкото и потърпевшият да обяснява, че има някаква категория, която е пострадала от нечии действия, той ще бъде принуден да доказва наличието на тази категория. Каквото и да ни казват, който и да ни го казва – Гундяев или някоя местна откачена старица, - вие обяснявайте: ние не искаме да доказвате съществуването на бога, това малко ни тревожи, вие докажете, че сте вярващ! Защото доказателствената система, системата за използване и привеждане на доказателства е основата на всяко право.

Докато не се опитаха да вкарат вярата в областта на правото, тя в действителност не вълнуваше никого – блъскате си главите както искате. Но щом вярата премине в юридическата сфера и щом така наречените вярващи започнат да искат за себе си особен правен статут, едва ли не програма за защита на свидетелите, тогава всички разговори трябва да започват категорично с искане на доказателства.

Наистина, седи пред вас някакъв човек и разказва за своята вяра. Да, но той всъщност може да се ви се подиграва и да се маймунджилосва, а като излезе за секунда да се изпикае или да остане насаме, ще се подхилква колко ловко ви е преметнал. Къде са гаранциите, къде са доказателствата? Затова нека премине през известния евангелски тест [2] или да предостави други неоспорими аргументи. Що се отнася до служителите на култа, иначе казано – до нашите търговци с духовност, те изобщо в този случай нямат право на глас – защото всичките въпроси на вярата и религията са за тях хранителна база.

Следователно можем да говорим, че у така наречените вярващи има пряк, абсолютно еднозначен материален интерес да се пропагандира идеологията и да се имитират така наречената вяра и така наречените оскърбени чувства.

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Лунтик – герой от руския мултипликационен филм „Лунтик и неговите приятели“ („Лунтик и его друзья“).

2. Тестът на Невзоров се състои в това всеки вярващ да докаже вярата си като премести с нея някакъв обект (дори и най-малък), както обещава на вярващите Христос („Защото истина ви казвам: ако имате вяра колкото синапено зърно, ще кажете на тази планина: Премести се оттук там! - и тя ще се премести; и нищо няма да ви бъде невъзможно“. Матей, 17:20)