ПРЕВОД: Gemini 2.5 Pro Think
РЕДАКТОР: ПАВЕЛ НИКОЛОВ
ДО ТУК ОТ МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО:
1926 г. – „КРАДЦИ“
1927 г. – „БЮРОКРАТИЗЪМ“
МИХАИЛ ЗОШЧЕНКО В „БИБЛИОТЕКА НА ПАВЕЛ НИКОЛОВ“
Когато съм с трамвай, винаги пътувам в ремаркето.
Там се събира по-добродушен народ.
В предния вагон е скучно и мрачно и не можеш да настъпиш никого по крака. А в ремаркето, освен уредения въпрос с краката, е много по-свободно и весело.
Понякога пътниците там разговарят помежду си на отвлечени философски теми – за честността например или за работната заплата. Понякога пък се случват и приключения.
Онзи ден пътувах с номер четири.
И ето двама граждани срещу мене. Единият с трион. Другият с бирена бутилка. Бутилката е празна. Човекът я държи в ръцете си и почуква по нея с пръсти. Или пък я вдига към окото си и гледа пътниците през зеленото стъкло.
До мене – една гражданка със зимна кърпа. Седи сякаш е много уморена или болна. И дори от време на време си затваря очите. А до гражданката – пакет. Един такъв, увит във вестник и завързан с канап.
И този пакет не е съвсем до гражданката, а малко встрани. Понякога гражданката го поглежда крадешком.
– Лелче! – казвам на гражданката. – Внимавай, ще ти отмъкнат пакета. Сложи го на коленете си.
Гражданката ме погледна сърдито, направи тайнствен знак с ръка и като долепи пръст до устните си, затвори отново очи.
След това пак ме погледна със силно изразено недоволство и каза:
— Обърка ми плановете, дявол такъв...
На път бях да се обидя, но гражданката добави язвително: — А може нарочно да съм оставила този пакет. Тогава какво? Може и да не спя, а да виждам всичко както си е и нарочно да си притварям очите?
— Тоест как? — учудих се аз.
— Как, как... — имитира ме гражданката. — Може би искам да хвана някой крадец с този пакет...
Пътниците започнаха да се вслушват в разговора ни.
— А какво има в пакета? — попита делово човекът с бутилката.
— Ами нали това казвам — отвърна гражданката. — Може нарочно да съм го натъпкала с кокали и парцали... Защото крадецът не подбира какво има вътре. А взема каквото му падне подръка... Зная аз, не спорете. Може би от седмица пътувам така...
— И какво, хващат ли се? — попита с любопитство някой.
— Ами как иначе — въодушеви се гражданката. — Разбира се, че се хващат… Онзи ден една дама се улови… Една такава младичка, хубавичка. Мургава брюнетка… Гледам я аз — върти се тази дама. После оп пакета и тръгва… А-а-а, викам, хвана се, гадината му с гадина…
— От трамвая трябва да ги изхвърлят тия крадци! — каза сърдито мъжът с триона.
— Няма смисъл от трамвая — намеси се някой. — В милицията трябва да се водят.
— Разбира се, в милицията — каза гражданката. — Задължително в милицията… Пък и друг се хвана… Един мъж, такъв един симпатичен, добродушен… И той се хвана. Първо взе пакета и го държи. Привиква. Уж си е негов. А аз мълча. И уж гледам настрани. А той после става и тръгва тихичко… А-а, викам, другарю, хвана се се, змия такава…
— На жива стръв ги ловиш, значи? — ухили се мъжът с бутилката. — И много ли се хващат? — Нали това ви казвам — рече гражданката, — хващат се.
Тя замига с очи, погледна през прозореца, разшава се и тръгна към изхода.
И излизайки от вагона, ме погледна сърдито и отново каза: — Обърка ми ти плановете, дявол такъв! Започна да грачиш из целия вагон. Сега е ясно, че никой няма да се полакоми за пакета. Така че слизам по-рано.
Когато излезе, някой произнесе учудено: — И за какво ѝ е всичко това, братлета? Да не би да иска да изкорени кражбите? Друг пътник се ухили и отговори: — Не, бе, просто ѝ се иска всички хора наоколо да крадат.
Мъжът с триона каза сърдито: — Ето какви дяволски бабички има, възпитани от предишния режим.
1923 г.
