Нобелови лауреати – 1958 година

Едуард Тейтъм (Edward Tatum)

14 декември 1909 г. – 5 ноември 1975 г.

Нобелова награда за медицина или физиология (заедно с Джордж Бидъл и Джошуа Лидербърг)

(За откритията, свързани с ролята на гените при специфичните биохимични процеси.)

Американският генетик и биохимик Едуард Лаури Тейтъм е роден в Боулдър (щат Колорадо) и е най-голямото от трите деца на Артър Лаури Тейтъм, лекар и фармаколог в Уисконскинския университет, и Мейбъл (Уеб) Тейтъм, една от първите жени, които завършват Колорадския университет. Едуард получава начално образование в експерименталното училище към Чикагския университет. Две години учи в този университет, а след това се мести в Уисконсинския университет, където през 1931 г. получава званието бакалавър, а през 1932 г. - званието магистър по природни науки. През 1934 г., след като защитава дисертация, посветена на особеностите на храненето и на клетъчната биохимия на бактериите, получава и званието доктор по философия. През следващата година работи като изследовател по биохимия в Уисконсин, а през 1936 г. получава стипендия от главния отдел на народното образование за една година обучение в Утрехтския университет в Холандия.

След завръщането си в САЩ през 1937 г. Тейтъм работи като асистент-изследовател в отдела по биологически науки в Станфордския университет (щат Калифорния), където след четири години става професорски асистент. Ранните му изследвания в Станфорд засягат проучването на особеностите на храненето и на клетъчната биохимия на микроорганизмите. Той доказва, че за развитието на Neurospora cracca, розовата плесен, образуваща се по хляба, е необходим биотин, витамин от групата В. Той описва също така особеностите на храненето на плодовата мушица, Drosophila, която обикновено се използва за генетични изследвания, и идентифицира кинуренина, вещество, влияещо върху цвета на очите. В началото на 40-те години Тейтъм си сътрудничи с генетика Джордж У. Бидъл, професор в Станфорд, за изясняване на химическите процеси, участващи в генетичните механизми на Neurospora.

Началото на генетиката е поставено през 1866 г., когато Григор Мендел, австрийски естествоизпитател, който живее в Чехословакия, публикува своята теория за законите на наследствеността, основаваща се на анализ на резултатите от хибридизация на различни сортове грах. Мендел изказва предположението, че някакви „елементи“, днес наричани гени, управляват наследяването на физическите признаци и се проявяват чрез тези признаци. Изследванията на Мендел показват, че някои гени са доминантни, а някои - рецесивни. Доминантният ген може да се прояви, ако го носи само една хромозома от двойка хромозоми, а рецесивният ген се проявява, ако се намира в двете хромозоми на двойката.

Законите на Мендел за наследствеността, неизвестни до началото на ХХ в., са открити повторно от новото поколение генетици. Установено е, че гените се намират в хромозомите, които са носители на генетичния материал в ядрата на растителните и животинските клетки. Гените, представляващи молекули дезоксирибонуклеинова киселина (ДНК), носят генетичен код, който насочва и контролира биохимичните процеси в клетката. През първите три десетилетия на ХХ в. генетиците концентрират вниманието си върху кръстосването на растенията (например получаване на хибрид от царевица и пшеница) и изучаването на нормалното и ненормалното състояние на хромозомите.

През 1926 г. Херман. Д. Мълър доказва, че рентгеновите лъчи предизвикват мутации в генетичния материал на плодовата мушица, които се изразяват в аномалии и промяна на физическите свойства. Двадесет и пет години преди това английският изследовател Арчибал Гарод открива, че дефицитът на ферменти у някои от неговите болни е вроден. Изследванията на Гарод повдигат въпроса управляват ли специфичните гени синтеза на специфични ферменти; именно този въпрос занимава Тейтъм и Бидъл, когато започват своите изследвания през 1941 г.

Учените избират за своите опити Neurospora, защото бързото ѝ развитие и активното ѝ размножаване позволяват да се изследват за кратко време няколко поколения. Освен това нейното размножаване може да се осъществи по два начина: безполов (за сметката на спорите, образувани от отделния индивид) и полов (със съединяване на два индивида). Генетиката на Neurospora е описана частично от други изследователи, а Тейтъм вече е изучил особеностите на нейното хранене.

В началото на своите изследвания Тейтъм и Бидъл предполагат основателно, че „за да открият как функционират гените, трябва да направят някои от тях дефектни“. Още от времето на изследванията на Мълър е известно, че макар гените да са подложени на спонтанни мутации, скоростта на мутациите на генетичния материал може да се увеличи приблизително сто пъти, когато се подложи на рентгеново облъчване. Затова Тейтъм и Бидъл отглеждат колонии Neurospora в културна среда, която съдържа само хранителни вещества, необходими за нейното развитие, след това облъчват колониите с рентгенови лъчи. След облъчването някои колонии се размножават нормално, други - загиват; една част започва да расте, но не може да се размножава в минимална културна среда.

Именно върху тази трета група колонии Тейтъм и Бидъл съсредоточават своето внимание. Те пресаждат клетки от колонията върху хиляди различни културни среди, всяка от която съдържа определено вещество, което нормалната Neurospora може да синтезира. В среда № 199, към която е добавен витамин В6, облъчените организми растат нормално, което предполагаемо свидетелства за мутации под радиационното влияние на гена, отговорен за синтезирането на витамин В6. За да изяснят дали наистина този дефект е генетичен, изследователите съединяват щам на Neurospora, дефектна по отношение на витамин В6, с нормален щам и откриват, че дефектът е вроден и се определя от рецесивен ген (по Мендел), което е доказателство за контрола на специфичните гени над синтеза на специфични клетъчни вещества.

Пеницилинът, открит през 1928 г. от Александър Флеминг, се синтезира от гъбичка, и лабораторните методи, разработвани от Тейтъм, позволяват да се увеличи фармацевтичното производство на антибиотика в годините на Втората световна война, когато еособено необходим. През цялата 1944 г. Тейтъм служи като цивилен в Американската служба за научни изследвания и развитие.

Към края на войната Тейтъм заема длъжността професор по ботаника, а през 1946 г. става професор по микробиология в Йейлския университет. Там той работи заедно с Джошуа Лидербърг, млад студент-медик от Колумбийския университет. Със серия от експерименти Тейтъм и Лидербърг доказват, че бактериалните клетки, аналогично на гъбичките и висшите организми, се размножават по полов път; този процес те наричат генетична или полова рекомбинация. Генетичната рекомбинация на бактериите предполага временно съединяване на две отделни бактериални клетки с образуване на трета, наречена дъщерна, която придобива чертите на всяка от родителските клетки.

През 1948 г. Тейтъм се връща в Станфорд като професор по биология, а през 1956 г. получава длъжността професор и завеждащ отдела по биохимия. Като такъв той е един от инициаторите за преместването на Станфордското медицинско училище от Сан Франциско в университетското градче в Пало Алто (щат Калифорния). През следващата година става професор в Рокфелеровия институт (днес - Рокфелеров университет) в Ню Йорк. Тейтъм продължава да изучава генетиката на гъбичките и бактериите, стремейки се, както казва, да достигне до „ясно разбиране на молекулярно равнище как гените определят характеристиката на живите организми“.

В Рокфелеровия университет Тейтъм посвещава своите усилия на подготовката на млади изследователи и на административните си задължения. Той е един от основателите на годишника по генетика и през 1957 г. е член на редакционния съвет на списание „Сайънс“ („Science“).

През 1934 г. Тейтъм се жени за Джун Олтън, от която има две дъщери. През 1956 г. се развежда и след няколко месеца се жени за Виола Кантър, стоматолог. След смъртта ѝ през 1974 г., не след дълго време се жени, за Елзе Бергланд.

Добре развит физически, Тейтъм се занимава с плуване и се пързаля с кънки; обича много музиката, увлича го фотографията. В последните години от живота му здравето му се влошава рязко. Умира в дома си в Ню Йорк.

Освен с Нобелова награда Тейтъм е удостоен с наградата Ремзен на Американското химическо дружество (1953 г.). Той е член на няколко професионални организации, сред които Американското дружество на биохимиците, Американската асоциация за съдействие на развитието на науката, Американската академия на науките и изкуствата, Ботаническото дружество на Америка и Американското философско дружество. Член е на съвещателните комитети на Националния фонд, на Американския комитет на Националния изследователски съвет за развитие и на Американското онкологическо дружество.

Превод от руски: Павел Б. Николов

Васил Левски и неговите сподвижници след арабаконашката афера (документи от турските архиви) – 45

Преди известно време публикувах в блога си и в моята интернет библиотека няколко документа, свързани с Васил Левски, както и всичките негови писма, които успях да намеря.

Сега продължавам с документите, отнасящи се до разследването от турските власти на Апостола и неговите сподвижници след обира на пощата в прохода Арабаконак (до днешния проход Витиня), осъществен от Димитър Общи и негови другари.

Документите, както и бележките към тях, са представени според книгата "Васил Левски и неговите сподвижници пред турския съд (документи из турските архиви)", София, 1952 г.

Павел Николов

(ПРОДЪЛЖЕНИЕ ОТ ТУК)

Разпит на Петър Цаков от град Орхание

28 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Петър, а на баща ми – Цако. От град Орхание съм.

– На колко години си, какво е занятието ти?

– На 50 години съм, занимавам се с бояджийство.

– Гавриил ти дал някакви книжа в една тенекия, какво ги направи?

– Седях си аз в дюкяна. Дойде Йото, слугата на Христо, Гаврииловия съдружник, и ми каза: „Ела, вика те Христо!“ Отидох. Христо ми даде една тенекия и ми каза: „В нея има книжа. Вземи, занеси и дай да я скрият някъде, да не е на открито!“

– В тенекията имало много книжа.

– Не знам дали е имало много книжа. Христо каза: „Велчо ми я изпратил по брат си, и аз ти я давам. Скрий я някъде!“ Аз я взех, отнесох я и я скрих в дюкяна си. Един ден престоя в дюкяна ми. После я дадох на кожухаря Коцо [1] от Лъжене, чийто дюкян е срещу моя. Коцо я взе и я отнесе в Лъжене.

– Какво имаше в тенекията, та я криехте?

– Не знам, господине, какво имаше.

– Ето на, ние намерихме тенекията заровена у Коцови. Установихме, че това са вредителски книжа, принадлежащи на комитета. И ти знаеш, че това са такива книжа, но кажи истината!

– Когато Христо ми даде тенекията, той ми каза: „В тенекията има книжа за лоша работа. Занеси и я скрий в дюкяна си, за да не я намерят тук!“ И аз я занесох в дюкяна си и я скрих.

– Щом като Христо ти казал, че в тенекията се намират книжа „за лоша работа“, запита ли го какви са, или ти знаеше що за книжа са?

– Аз изобщо не питах Христа какви книжа имаше в тенекията. Той ми каза: „Вземи, скрий тия неща!“ И аз взех и ги скрих.

– Бидейки у теб, защо я предаде на кожухаря Коцо?

– Още когато Христо ми я предаваше, той ми каза: „Вземи, отнеси тая тенекия! Но и ти не я дръж в дюкяна си, дай я някому, да не остава тук!“

Въпроси към Христа и очна ставка с Петра

– Христо, [ти каза, че] Гавриил изпратил Петра да вземе тенекията. Ние запитахме Петра. Той твърди, че не е виждал дори и лицето на Гавриила. Изпратил си слугата да повика Петра. Когато той дошъл, ти си извадил тенекията и си му рекъл: „Вземи тая тенекия, в нея има книжа за лоша работа, дай някому да я скрие!“ Твоите думи противоречат на Петровите.

– Аз отидох при Гавриила и му казах, че Ташо е донесъл някаква тенекия, а той отвърна: „Ще изпратя Петра.“ Почаках Петра, за да му дам тенекията. Той не дойде. Стана обед. Пратих повторно слугата Йото до Гавриила. Но ето че Петър дойде. Извадих тенекията и му я предадох. Обаче не съм казвал, че в нея има „лоша работа“, а и не знаех. Очевидно, Петър е знаел, че в тенекията има лоши книжа и затова той не я държал в дюкяна си, а я изпратил в Лъжене.

– Петре, според твоите показания, Христо ти бил казал, че в тенекия- та има „лоши книжа“. Щом като си знаел това, защо приемаш тенекията и я занасяш в дюкяна си? А освен това не я държиш в своя дюкян, ами веднага я запращаш в Лъжене. Да я криеш, след като знаеш, че е нещо вредителско, и това е вина.

– Аз знаех, че в тенекията се намираха „лоши книжа“. Христо ми я даде да я премахна.

– Христо, чу ли какво говори Петър?

– Господине, Петър е запознат с тия работи.

– Христо, влиза ли и Петър в комитета?

– Това не знам. Той криеше от мен.

– Много добре! Отговорите, които дадохте дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Щом е тъй, елате да се подпишете!

– Да се подпишем.

Подписали: Петър, Христо

Разпит на кожухаря Коцо от село Лъжене

28 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Коцо, а на баща ми – Панчо. От Орхание съм.

– На колко си години? Какво е занятието ти?

– На 18 години съм, кожухар.

– Преди известно време Петър бояджията от град Орхание ти дал една тенекия, за да я скриеш. Как ти я даде, и като ти я даваше, какво каза?

– Петър бояджията дойде в дюкяна и каза: „Вземи тая тенекия, занеси я в къщи и я скрий! Тия дни аз ще дойда, ще я взема и ще я отнеса в Тетевен.“ Даже аз не исках да я взема, но майсторът ми Стоян [2] рече: „Щом като я дава, вземи, отнеси я в къщи и я скрий! Петър ще дойде след няколко дни и ще я вземе.“ И аз я взех за хатъра на майстора ми.

– Като я занесе в къщи, къде я скри?

– Зарових я у дома в градината, в дънера на една слива. Бяха ме предупредили никой да не вижда.

– Кой ти каза така да я скриеш, че никой да не види?

– Казаха ми майсторът ми Стоян и Петър бояджията.

– Когато я занесе в къщи, каза ли на някого от домашните си?

– Не, никому не казах.

– Петър на кого щял да даде книжата в Тетевен?

– Не каза. „Може, рече той, да отида до Тетевен и ще занеса там тия книжа.“

Въпроси към Петра бояджията при очна ставка с Коцо кожухаря

– Хей, Петре бояджия, когато си предавал на Коцо тенекията с комитетските книжа, за да я скрие, ти си му казал: „Вземи, занеси я в къщи и я скрий! Внимавай, никому да не казваш! Тия дни ще дойда и ще я отнеса в Тетевен!“ А и Стоян, майсторът на момчето, настоял, като му рекъл: „Вземи, вземи!“ И то я взело и я отнесло.

– Дадох я на Коцо да я скрие в къщи, само че не съм казвал, че ще ходя в Тетевен и че ще я нося там.

– Коцо, кажи в лицето на Петра това, което ни разправи!

– Петре, ти донесе в дюкяна тенекията с книжата. Не каза ли тогава: „Вземи това, скрий я в къщи, зарови я някъде! Аз ще дойда след няколко дни, ще я взема и ще я занеса в Тетевен.“

– Хей, Петре, чу ли какво каза Коцо? На кого искаше да я носиш и предаваш в Тетевен?

– Коцо разправя, само че аз не съм казвал думите: „Тия дни ще дой- да, ще я взема и ще я отнеса в Тетевен.“

– Много добре! Тая работа ще я проверим от Стояна, майстора на момчето, но после да не останеш посрамен? –

Нека дойде, да разправи, тогава вече не ще ми остане нищо какво да кажа.

– Коцо, какво представляваха книжата в тенекията?

– Не знам. Дадоха ми ги да ги скрия и ми заповядаха да не казвам никому.

– Коцо, Петър ти дал тенекията и ти казал: „Вземи, отнеси я у дома си и я скрий!“ От тия думи се разбира, че това е лоша работа. Защо тогава я взе, отнесе я и я скри?

– Умът ми не стигаше, занесох я.

– Признанията ви дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е. – Щом е тъй, елате да се подпишете!

– Да го сторим.

Подписал: Петър; [знак за отпечатък от пръст]: К о ц о

Разпит, извършен на 28 октомври 1872

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си?

– Името ми е Стоян, а на баща ми – Стамен. От Орхание съм,

– На колко години си, какво е занятието ти?

– На 25 години съм, по занятие кожухар.

– Стояне, тоя тук Петър бояджията преди известно време донесъл в дюкяна ти една тенекия, в която имало някакви книжа. Той ти поръчал да я скриеш някъде и да не казваш никому, след което заявил: „Тия дни ще взема книжата и ще ги занеса в Тетевен.“ Как стои тоя въпрос?

– Петър бояджията донесе тенекията в дюкяна и ми каза: „Вземи, занеси я и я скрий у дома си!“ Отговорих му: „Не мога да я взема.“ Той рече: „Поне момчето да вземе и да я скрие у дома си в Лъжене. Когато потрябва, аз ще отида и ще я взема.“ Тогава казах на момчето: „Вземи я!“ И момчето я взе и я отнесе.

– Момчето разправя, че когато тенекията била донесена в дюкяна ти и му била подадена да я скрие, Петър казал: „Тия дни ще дойда, ще я взема и ще я отнеса в Тетевен.“ Как стои тоя въпрос?

– Не си спомням Петър да е казал, че ще я носи в Тетевен. Той само рече: „След няколко дни ще дойда и ще я взема.“ Това добре съм запомнил.

– Какво имаше вътре в тенекията, та тъй много я криехте? Разбира се, ти трябва да знаеш. Па дори и си помагал, като си накарал момчето да я вземе.

– Казах на момчето да я вземе, да я отнесе и скрие. Обаче аз не знам какво е имало в тенекията, не попитах Петра.

Въпроси към Петра и очна ставка със Стояна

– Хей, Петре, виж, ние накарахме да повикат майстора на момчето, Стояна. Той заявява, че когато си занесъл тенекията с комитетските книжа в дюкяна му, ти си му предложил да я скрие. Това не станало. После си я дал на слугата му, като си казал: „Давам ти това, занеси я и я скрий! След няколко дни ще дойда и ще я взема.“ Ето и Стоян ти го казва. Какво ще отговориш?

– Не съм казвал, че ще дойда и ще я взема. Аз рекох: „Вземи и я скрий! Когато я поиска тоя, който ми я даде, ще дойда, ще я взема и ще я

– Разкажи, Стояне, да чуе и самият Петър! Когато той донесе тенекията, какво ти рече?

– Петре, ти донесе тенекията в дюкяна ми и каза: „Вземи, скрий я!“ И понеже аз не приех, ти я даде на момчето, като му каза: „След няколко дни ще дойда и ще я взема.“

– Чу ли, Петре, какво разправя?

– Разправя, чувам.

– Много добре! Признанията ви дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Щом е тъй, елате да се подпишете!

– Да се подпишем.

Подписали: Петър, Стоян

Разпит на Димитър мухтара от Голям Извор

– Как е името ти и името на баща ти? Откъде си? –

Името ми е Димитър, а на баща ми – Крачун. От Извор съм.

– На колко години си, какво е занятието ти?

– На 40 години, кмет съм на селото.

– Теб защо те докараха тук?

– Във връзка с комитетската работа.

– Какво знаеш за комитетските хора?

– Те миналата зима стреляха върху мен. Признаха, че не ме улучили. После слагаха отрова в кафето ми, за да я изпия. Два пъти разбрах, че имаше отрова. Взех чашката, сложих я в джеба си и исках да дойда да съобщя, че са ми сложили отрова. Марин от нашето село ми каза: „Ще наредя, щом излезеш от селото, да те убият. Само не се опитвай!“ И аз се уплаших и не дойдох да съобщя. Помирих се с това, което бяха направили.

– Кой ти сложи отрова и защо?

– Марин Попов поставил в кафето отрова и накарал да ми го поднесат. А преди да ми даде отровата, той ми каза: „Дай един алтън, трябва ни!“ Извадих и му дадох. Трябвало да го дадат като награда на човека, който щял да занесе в Тетевен радостната вест, че са ме отровили.

– От кого научи, че алтъна щели да дадат като награда за добрата вест?

– След като и аз се присъединих към тях, Марин ми каза: „Алтъна, който взех, щях да го дам като награда за радостната вест.“

– На кого щели да занесат вестта за отравянето ти?

– Щели да изпратят известие на комитета в Тетевен.

– Кой е начело на комитета в Тетевен?

– Трябва да е даскал Иван, понеже отнасящите се до комитета книжа са у него. Той е и секретар на комитета.

– Какво ти предлагаха на теб, та ти не се съгласяваше?

– Аз пречех на работата им. Понеже се бояха, че, като не се съгласявах, можех да отида и да съобщя на властта за работите им, сложиха ми отрова.

– Кой е секретар на комитета във вашето село?

– Герго Стойков.

– Когато накарвали някого да влезе в комитета, те вземали от него пари и тогава го записвали. Колко гроша взеха от теб?

– За да ме впишат в комитетския списък, от мен взеха 150 гроша.

– Колко души от вашето село влизат в комитета?

– Аз зная 10 души.

– Кои са те?

– Един от тях съм аз, а другите: Марин Попов, Герго Стойков, Доко Съйков 1 , Моньо Татарчев и Дико Беров.

– Освен тия, имали и други участващи в комитета?

– Има. Обаче, тия са останали в паметта ми. Списъкът е у секретаря. Той знае кои влизат.

– Къде е комитетският списък?

– Той стои у Герго, секретаря на комитета.

– Тия хора, които изброи, дали ли са пари на комитета при записването им?

– Някои са дали, някои – не.

– Кои са дали?

– Аз дадох 150 гроша. Марин даде едно златно меджидие и Герго Стойков даде едно златно меджидие.

– Какво направихте, къде изразходвахте събраните от комитета пари?

– Това знае секретарят, той трябва да отговори.

– Изпратихте ли на Българския комитет [3] пари за оръжие и барут?

– Това не ми е известно. По тоя въпрос знае секретарят.

– Специалният ви комитетски печат у кого е и какъв е псевдонимът ви?

– Печатът ни е у секретаря, а псевдонимът ни е Сюлейманоглу Давуд. Псевдонимът на Етрополе е Бучукоглу, а на Орхание трябва да е Алцеков [4].

– Идваше ли във вашето село Димитър от Сърбия?

– Да, идваше. И той беше, който реши да ме убият.

– Когато идваше във вашето село, какво ви наставляваше?

– Той ни говореше постоянно: „Събирайте пари! Готвят се навсякъде, бъдете и вие готови!“ Той казваше: „Събирайте пари и приготовлявайте пушки, барут и други оръжия, които ще бъдат необходими! Някои от нашите хора са ходили оттатък [Влашко]. Там станало събрание и се взело решение по тия работи. Приготовлявайте се непрекъснато!“ Даже Димитър колко пъти ни е казвал: „Продават се иглянки пушки по 8 алтъна едната. Внасяйте пари за набавяне на необходимото ви количество пушки!“

– Димитър ви говорил: „Давайте пари за оръжие и бъдете готови!“ След като приготвехте оръжията и бъдехте готови, какво трябваше да правите? Какво беше намерението ви?

– „Ще стане република“ – казваше той.

– Какво значи това „република“? – След като се въоръжим, колкото данъци плащат мюсюлманите, толкова ще плащаме и ние. Иначе щяхме да се опрем.

– Щели сте да се опрете на държавата? Каква нужда? Не може ли да изготвите един общ мазхар и да го представите на държавата? Защо трябва да се опирате с оръжие?

– Това не е нещо, което аз да разбера. Те говореха така.

– Признанията ти дотук верни ли са, тъй ли е?

– Тъй е.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш тук!

– Да се подпиша.

Подписал: Димитър

Нов разпит на Гавриила [5], произведен на 28 октомври 1872

– Тенекията с вредителските книжа на комитета, за която ти говори през деня, беше намерена в Лъжене, в една нива под царевичака, и е донесена тук. Тази ли е въпросната тенекия и това ли са книжата? – Тази е.

– В удостоверение, че това са книжата, подпиши се върху тях едно по едно!

– Да се подпиша.

– Ние преброихме писмата, на гърба на които ти се подписа. Излязоха 46 броя. Толкова ли са, няма ли още?

– Толкова са. Няма други.

– Това комитетски писма ли са?

– Да, комитетски писма са.

– Ти, който си поданик на Османската държава и брат на чорбаджията Стоян, виден гражданин на Орхание и член на околийския съвет, какво търсят у тебе вредителски книжа, дошли от Влашко и насочени против държава и народ? Не е ли срамота? Какво видя от държавата, та гласиш бунт, коя е причината?

– Димитър ни подмами да събираме пари и да му ги даваме, за да донесял оръжие. После от Влашко щели да минат хора и да завземат планините. Намеренията ни бяха да освободим страната от османската власт,

– Как тъй с двама бунтовника, които ще минат от Влашко, ще освободите страната си от Османската империя, и можете ли вие да се управлявате самостоятелно? Интересно, не остана ли поне един мюсюлманин! Какви мерки взехте по въпроса за държавна хазна? Държавата не е ли в състояние да се справи с такива две кучета? Искате да кажете, че като минат от отсреща двамата хорица като командири и вие ги последвате, ще вдигнете въстание и ще откъснете България от ръцете на турската държава?

– Като съберем пари и подготвим войска, искахме да освободим християните от ръцете на Османската държава,

– Много добре! Но Димитър, като вземе парите, които сте събрали, можеше да избяга! Вие сте имали голямо доверие в него, за да го последвате. Коя е причината [за да готвите въстание], какво ви липсва?

– Нищо не ни липсва. Измамихме се. „Да съберете парите на едно място“, каза той. А на мене рече: „Да се съберат парите и да стоят. Ако стане нужда, ще ги вземем!“

– Ти не само че си бил секретар на комитета, но си станал и негов касиер?

– Бях и секретар, и касиер.

– Сега, когато те разпитваме, казваш, че си бил касиер и секретар. А след като се записаха думите ти, ти размисляш и отговаряш: „Касиер беше Васил.“ Какво значи това?

– Не можах да разбера думата „сандъккяр“ [„касиер“], заради това рекох, че касиер е синът на чорбаджията Нако.

– Къде е сега той, Васил?

– Когато ме арестуваха, Васил беше в града. Но той ми казваше някога, че щял да избяга.

Председател беше затвореният тук Васил [6], който е от Тетевен, но работи в Орхание бояджийство.

– Вашият съвет колко души членове имаше и кои бяхте?

– Бяхме трима души: Васил бояджията, Васил Наков и аз.

– Вие ли организирахте бунт срещу държавата, вие ли подготвяхте българите за въстание?

– Щом Димитър дойдеше, и се събирахме. Ние вършехме всичко това.

– Кои комитети знаеш в околните села?

– Те са дело на Димитра. Той не ни разправяше за другите села. Ние знаехме само тука.

– Колко души записахте тук в комитета и от колко души взехте пари?

– Васил бояджията, Цветко кантарджията, Велчо Шунтов, Васил Наков, касиерът Марин Николов и аз. Останалите не си спомням. После ще ги кажа.

– Марин, касиерът в Орхание, колко гроша даде за комитета? Той влизаше ли в съвета?

– Не го повикахме в съвета. Той даде 6 лири.

– По комитетския въпрос сега каза истината. Заявяваш, че ще изкажеш после и останалите лица. Но, беше ли заедно с Димитра, когато той по-преди уби дякона в Орхание?

– Не бях с него. –

Защо ти, който знаеш, че Димитър е убил дякона, криеш и не съобщаваш на властта, защо си станал член на комитета?

– В началото [Димитър] не ми каза. После ми писа с писмо, че е убил дякона.

– Къде е това писмо?

– Скъсах го, хвърлих го.

– Колко пъти той идва след смъртта на попа?

– Не си спомням.

– Как нападнахте хазната?

– За нападението на хазната Димитър не ни обади. После ми казаха.

– Ти узна, че е била нападната хазната. Чу също така, че са я нападнали вашите комитетски хора. Не поиска ли от тях дял?

– Не поисках. После узнах, че те са я нападнали.

– Значи, ти си узнал, че хазната е нападната, че нападателите са комитетски хора, че това са твои другари – бунтовници, врагове на държавата. Разбрал си, че парите [ще отидат в комитетската каса], заради това ли мълча?

– Заради това мълчах.

– Влизаш ли в тукашния комитет, насочен против държавата?

– Влизам, негов секретар съм.

– За лицата, които готвят такъв бунт против държавата, има закони на турски, български [7] и гръцки езици, и се публикуват в толкова вестници! Като знаеш това и ако е на място умът ти, как се осмели да тръгнеш по тоя път?

– Постъпих така от неопитност.

– Ти заслужи наказанието, което държавата ще ти наложи съгласно закона. Имаш ли да кажеш още нещо?

– Съгласен съм със закона. Нямам какво да кажа.

– Както другите признаха доброволно, така и ти, без да си подлаган на никакви мъчения, признаваш пред тази комисия вината си.

– Да, признавам вината си. Не съм подлаган на никакви мъчения, нито дори побой.

– Признанията ти дотук верни ли са, тъй ли е?

– Верни са, тъй е.

– Щом е тъй, ела да се подпишеш!

– Да се подпиша.

Подписан: Гавриил

(Следва)

БЕЛЕЖКИ

1. Коцо от Лъжене е Коцо Панчев. Турското наименование на Лъжене е Алтун таш (днес Трудовец).

2. Стоян е Стоян Стаменов Цагарски, кожухар, член на комитета.

3. Вместо Доко Съйков в тур. текст стои „Доко Чеко“.

4. Под „Българския комитет“ се разбира Българският революционен централен комитет в Букурещ, основан в началото на април 1870 година.

5. В тур. текст псевдонимът на Орхание гласи „Ел Джутов“ („Елез Джутов“), а не Алцеков.

6. Гавриил е Гавриил Генчев Брънчев.

7. Васил е Васил Петров Бояджията.

8. Вероятно Саиб паша има предвид изданието на турските закони в български превод от Хр. С. Арнаудов, от което първи том излиза при 1871 год., втори том – през 1872, останалите два тома изливат по-късно.

ИСУС: ИСТОРИЧЕСКО РАЗСЛЕДВАНЕ – ЧАСТ I

ДО ТУК:

ПРЕДИСЛОВИЕ

ГЛАВА 1.

МАСАДА

ГЛАВА 2. "ЩЕ ВИ НАПРАВЯ НАРОД ОТ СВЕЩЕНИЦИ И СВЯТО ЦАРСТВО"

ПРЕДИ I ВЕК; ИСТОРИЯТА НА СВЕТА СПОРЕД ТОРАТА; ЦАР ДАВИД; ДОКУМЕНТАЛНАТА ХИПОТЕЗА; ИДВАНЕТО НА ЕВРЕИТЕ В ХАНААН; РЕЛИГИЯТА НА ДРЕВНИЯ ИЗРАИЛ; БОРБАТА НА БОГА НА БУРЯТА С ЧУДОВИЩЕТО; ЛИЦЕЗРЕНИЕ НА БОГА

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

ИЗРАИЛ И ЮДЕЯ; РЕФОРМИТЕ НА ЕЗЕКИЯ; PRIESTERCODEX

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

ГЛАВА 3. МОНОТЕИСТИЧНАТА РЕФОРМА ПРЕЗ VIII–VII В. ПР. Н. Е.

СЕНАХЕРИБ И ОБСАДАТА НА ЕРУСАЛИМ

Това, което правел Езекия, бил невиждан религиозен тоталитаризъм – и заедно с това било напрежение на всичките сили на нацията, за да оцелее.

И напрежението се оправдало. Бог – ако се вярва на Библията – спасил Езекия. И как! Когато разгневеният асириец Сенахериб наближил Ерусалим със своите пълчища, ангел Господен лично поразил в стана на врага сто осемдесет и пет хиляди души и Сенахериб се изнесъл обратно. Скоро той загинал при дворцов преврат (4 Царе, 19:35).

Въпреки това след смъртта на Езекия неговият син Манасия се обърнал към старата религия и върнал и Баал, и хълмовете, и войнството на духовете, и Ашера. Каква станало? Защо Манасия не видял толкова очевидните предимства от взаимноизгодното сътрудничество с Господ? Как можал доброволно в толкова тежки времена да се откаже от оръжието за масово поразяване в лицето на толкова впечатляващо ефективния ангел?

За да отговорим на този въпрос, трябва да се обърнем към алтернативните източници.

Еремия/Девтерономист твърди, че Сенахериб претърпял поражение и бил принуден да отстъпи от Ерусалим. Но Сенахериб разказва друга история:

„А Хизкия, юдеинът, понеже не преклони глава под моя ярем - 45 негови големи града и малки селища в техните околности, които нямат чет, аз ударих като издигнах насипи и доближих тарани и щурмови стълби, и с помощта на атакуващата пехота ги превзех; взех в плен 200 150 души, млади и стари, бедни и знатни, мъже и жени, коне, мулета, магарета, камили, едър и дребен добитък, безчет, иззех ги и ги причислих към плененото имущество. Самият него (Хизкия), като птица в кафез, в Йерусалим - неговия царски град, аз заклещих. Издигнах укрепления и стражеви кули, всички порти на града завардих и ги направих за него недостъпни, блокирах околността за да не избяга.

Завзетите негови градове отделих от страната му и предадох на царя на Ашдод Метинти, на царя на Ехрон Пади и на царя на Газа Цили-Бел“. [1].

Археологическите свидетелства потвърждават, че е прав Сенахериб. Езекия седял зад стените на Ерусалим: обстоятелство, чието значение Сенахериб несъмнено се опитва да принизи в самохвалната си пропаганда. Но страната била разорена. Град Лахис, който Езекия трескаво укрепвал, като го направил втори по значение в царството си, бил превзет и сравнен със земята, и пророк Михей обявил, че причина за това било идолопоклонничеството на неговите жители (Михей, 1:13).

Серия релефи, украсяващи двореца на Сенахериб в Нивевия и изобразяващи обсадата и унищожаването на Лахис през 701 г. пр. н. е.

Авторът на 4 Царе твърди, че Господ Бог е спасил Езекия от асирийците заради неговото благочестие; той съобщава, че ангел ги е прогонил от стените на Ерусалим, убивайки в асирийския стан 80 хиляди души. Асирийският цар Сенахериб разказва друга история: той наистина не превзел Ерусалим, но опустошил цялата страна. Вероятно именно затова Манасия, синът на Езекия, се отказал от монотеистичните реформи и се покорил на асирийците. Израел Финкелщайн смята времето на Манасия за „златен век“ на Юдея.

Опустошаването на Юдея не било просто мъст: това била старателно разчетена кампания за икономически терор, призвана да демонстрира на юдеите грешната им позиция.

И Манасия разбрал грешката на баща си: той склонил глава под ярема, покорил се на асирийците и страната по негово време отново оживяла, въвлечена в асирийския общ пазар.

Девтерономист отнася Манасия към най-черните персонажи в историята на Юдея. Манасия „вършел зло пред Господа“ (4 Царе, 21:2). Той отново устроил хълмовете, кадял на Баал, направил дъбрава и се покланял на небесното войнство. Но Израел Финкелщайн смята, че именно времето на Манасия е било време на най-големия разцвет на Юдея.

Нечестивият Манасия управлявал 55 години – абсолютен рекорд сред всички юдейски царе – и бил погребан с почит и мир. Неговият син Амон царувал две години и бил убит от заговорници. След което на трона се качил внукът на Манасия, осемгодишният Йосия.

БЕЛЕЖКИ

1 Анналы Сеннахериба, цит. по: «Я открою тебе сокровенное слово». Пер. В. Якобсона. М., 1981.

Уроци по атеизъм. № 16 За кощунството

ПРЕДИШНИ ЧАСТИ: УРОК 1, УРОК 2, УРОК 3, УРОК 4, УРОК 5, УРОК 6, УРОК 7, УРОК 8, УРОК 9, УРОК 10, УРОК 11, УРОК 12, УРОК 13, УРОК 14, УРОК 15.

АВТОР: АЛЕКСАНДР НЕВЗОРОВ

ПРЕВЕЛ ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Урок 16. За кощунството

Нека поговорим за кощунството. За това какво представлява то и с какво е опасно за църквата.

Историята с момичетата, които изпълниха в Храма на Христос Спасителя една молитва и един танц (виж УРОК 14), разкри удивителни неща. Вече говорих за това, че се оказахме свидетели на съвършено невероятен пристъп на злоба от страна на християните и открихме, че за петстотин, шестстотин, хиляда години те не са се променили. Че всъщност имаме пред себе си същата екстремистка, човеконенавистническа секта, която е съществувала по времето на инквизицията или в периода, когато е унищожавала руските старообрядци. Нищо не се е променило. Но въпросът не е в това. Тези хора имат правото на свои, така да се каже, предпочитания и на този маниер на поведение, който е за тях най-комфортен. Но е интересно, както се казва, да се поровим в това, което им послужи за причина.

Причината, както ми се струва, е достатъчно ясна.

Можете ли да си представите ситуация, при която това непохвално изпълнение на момичетата в Храма на Христос Спасителя би доставило на вярващите ако не удоволствие, то поне удовлетворение?

Не е трудно да си я представите. Всичко е същото: същия танц, същото въртене към олтара, както правят поповете, същото високо вдигане на крака и същите неразбираеми текстове, но в края на цялата процедура се чува съответно небесен гръм, блясват мълнии и кощунстващите момичета или са изпепелени до шепа прах, или просто са превърнати в кървави късове месо, смесено с парчета от плетени шапчици. Но това не се случи. За пореден път не се случи нищо.

И, ако се съди по реакцията на вярващите, те разбират, че нищо подобно никога няма да се случи. При което за пореден път се озоваха в глупаво положение, защото позиционират своя бог като крайно свирепо същество, мълниеносно реагиращо на много по-дребни по своя трагизъм и по своите последствия фокуси от този, който беше представен в Храма на Христос Спасителя.

Един прост пример. Както знаем, техният бог работи особено безтрепетно с младите хора. Четвърта книга Царе разказва не без удоволствие, че е достатъчно групичка селски момчета да се пошегуват само с някого от светците на този бог, за да излязат незабавно от гората две мечки и да разкъсат на парчета четиридесет и две деца.

Ние помним, че за да заяви този бог за себе си и да прекрати също така един вид кощунство на египтяните по отношение на избрания израилтянски народ, били убити всичките египетски първородни деца: „Нямаше дом, в който да няма мъртвец“.

Ние помним с каква страст и увлечение този бог сам, лично, хвърля камъни от небесата, поразявайки враговете на израилтянския народ, вдигнали ръка срещу Израил и неговите светини, иначе казано – също кощунстващи. Това, ако не се лъжа, е в Книга Исус Навин, глава десета. С други думи – виждаме, че в своите книги християните декларират незабавна реакция на техния бог.

А в нашия случай нямаше никаква реакция, нито бавна, нито бърза. И е ясно, че няма да има. И тази ярост, тази истерия, това людоедство и тази кръвожадност, които показаха християните в историята с певиците, са в действителност тяхна трагедия. Защото те прекрасно разбират, че са получили за сетен път доказателство, че бог не съществува. А ние виждаме отново, че всичките заплахи, всичките проклятия и цялата свирепост са в общи линии литературна измислица и нищо повече. Това, разбира се, не може да не предизвика ярост. И тогава християните поемат сами работата на своя бог и искат да накажат кощунстващите момичета лично – кърваво, кошмарно, но лично, като си дават напълно сметка за това, че никой няма да го направи вместо тях. Че няма да има не само мълнии, но даже и късо съединение.

В този смисъл това, което християните наричат кощунство, им носи много съществена вреда.

Предлагам ви да си помислите какво е изобщо кощунството. По своята природа то е нещо богословско, теологично.

Да си спомним как са били събаряни руските богове в годината, когато се покръстила Русия. Нима техните изваяния тихо, скрито, тайно, под покрова на нощта са били закопавани, влачени извън пределите на селищата или изгаряни? Не. Това се правело пред очите на всички – трупали „идолите“ заедно, биели ги с камшици, дърпали ги през целия град, палели ги, гадаели по тях, хвърляли ги в реката. И за какво? Също е лесно за разбиране. Доказвала се слабостта на тези богове, тяхната неспособност да се защитят и да отговорят с мълнии, гръмотевици, земетресения, епидемии или нещо в този дух.

Иначе казано, кощунството винаги води до това, че определени групи вярващи започват да се оглеждат някак си сложно около себе си, разбирайки, че е получено, за съжаление, още едно доказателство за небитието на така наречения вероятен бог. Това е много тежко за понасяне и се появява вече видяната от нас яростна агресия.

Възниква закономерният въпрос: как биха се отнесли със същите момичета в някакъв друг храм на някаква друга конфесия? Сигурно също така лошо, защото последствията ще са приблизително същите. Имам предвид смисловите последствия от техните действия и липсата на отговор от свръхестествените сили.

Между другото, има светини, които не се страхуват от кощунство. В моята координатна система също има доста симпатични и много значещи за мене символи и изображения. При това можете да вземете скъпия за мене портрет на Хъксли или на Дарвин, или на Павлов и да им нарисувате петдесет рогчета, синини под очите или мустачки, но у мене няма да се появи желание да давя, горя или наказвам някого. Аз зная прекрасно, че този, който е изобразен на портрета, няма да изгуби нищо, че неговият принос към човечеството дава резултати и няма да отиде никъде, че този велик принос не може да бъде минимализиран нито от рогчетата, нито от синините, нито от псувните, написани на челото – от нищо. И точно по същия начин това вероятно няма да развълнува и даже няма да учуди нито един атеист.

Връщайки се към историята с кощунството, трябва да си кажем честно, че през цялото време наблюдаваме подмяна на понятията. В какво се състои тя? В това, че човекът, който заявява, че вярва в бога, в действително говори абсолютни глупости. Защо? Виждате ли, аз разбирам, че ако в някакъв момент, в определен ден, в определен час, на определено място се материализират някакви свръхестествени същества, които с удоволствие разказват на всички желаещи за бога, за своята роля за възникването на вселената, за това как са предизвикали Големия взрив, как са влияели на хода на еволюцията, как са обличали първите трилобити с черупки, а наоколо стоят хора и ги слушат… Ето тогава бихме могли да си говорим за това, вярваме ли в този бог, или не вярване.

Но ние нямаме такъв случай. Ние, говорейки за вяра в бога, сме принудени да говорим за доверие в Гундяев (руския патриарх Кирил – бел. П. Н.), в Чаплин (високопоставения свещеник Всеволод Чаплин – бел. П. Н.) или техните предшественици. А ако съдим по поведението, което демонстрират християните днес, техните предшественици не са се отличавали много от тях. Нямам никакви основания да смятам, че някакъв си Чаплин е по-лош от друг Чаплин, но живял през V или в XV век от нашата ера.

И ние виждаме, че основната причина за всичките тези телодвижения са материалното благополучие, вилите в Геленджик, часовниците с брилянти, дебелите попове в „мерцедеси“. В общи линии никакви други причини за съществуването на тази организация няма.

(Следва)

Разбудихме бесовете. Святлана Алексиевич за сериала „Чернобил“, Зеленский и робското съзнание

ИЗТОЧНИК: РАДИО НВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В понеделник, 3 юни, завършиха прожекциите на минисериала „Чернобил“, в основата на който лежи книгата на Святлана Аляксандрауна „Чернобилска молитва“. В сряда писателката беше интервюирана от Радио НВ.

Беларуската писателка Святлана Алексиевич получи Нобелова награда за литература с формулировката „За многогласното ѝ творчество – паметник на страданието и мъжеството в наше време“. Под нейното пера са излезли документалните книги „Войната няма женско лице“ (1985 г.), „Последните свидетели“ (1985 г.), „Цинковите момчета“ (1989 г.), „Омагьосани от смъртта“ (1994 г.), „Чернобилска молитва“ (1997 г.) и „Втора ръка време“ (2013 г.). За всяка книга тя отделя не по-малко от пет години, всяка от тях съдържа гласовете на хиляди хора и е паметник на определени събития. Сценаристът на нашумелия сериал „Чернобил“ Крейг Мазин е взел за основа на сценария си книгата на Алексиевич „Чернобилска молитва“, изградена от спомени на свидетели, ликвидатори на аварията и учени, които са работили в централата.

В интервюто на Алексей Тарасов за програмата „Бесни кучета“ („Бешеные псы“) по Радио НВ Святлана Алексиевич, която лично е преживяла Чернобилската трагедия в близкия до зоната на поражението Менск, си спомня факти, останали зад кадъра, и обобщава: техногенната катастрофа, променила живота на милиони хора, се е превърнала в един от основните фактори, които са разрушили съветския свят.

Как ви се струва, помага ли такъв сериал като „Чернобил“ да се осмисли Чернобилската трагедия?

Въпреки че има достатъчно на брой филми за Чернобил, всички те са явно неуспешни, след като са минавали край нас незабелязано. Както и книгите, независимо от милионните тиражи. Което доказва, че все пак светът принадлежи на телевизията. Този филм ми хареса особено с това, че го обсъждат млади хора, откривайки за себе си съществуването на проблемите, свързани с Чернобил. Струва ми се, че сериалът попадна в момента, когато се формира „екологичното“ съзнание. Ние виждаме как природата се затваря и е недоволна от нас. Обърнете внимание колко проблеми има човечеството в планетарен мащаб. Добре е, ако колкото се може повече хора говорят за Чернобил.

Кадър от филма „Чернобил“

Поиска ли канал НВО да използва някои истории от вашата книга „Чернобилска молитва“?

Ние подписахме договор. Отначало се съмнявах, защото вече десетки пъти бяха вземали книгата ми за основа на филми и мислех, че това ще бъде поредният неуспех, а се оказа точно обратното – получи се информационен взрив! Единственото нещо, което не разбирам, е защо, след като използваха за сериала моите текстове и текстовете на Владимир Губарьов, който е писал за Валерий Легасов, не споменаха никъде имената ни.

Къде бяхте, когато стана Чернобилската катастрофа“?

По това време бях в Менск. Сестра ми, по професия лекарка, умираше в болницата от рак. И аз всеки ден ходех и седях с нея. Помня тъмнозелените локви и странните облаци. Те сякаш се напластяваха върху моето настроение. Помня как един таксиметров шофьор, който ме возеше, каза: „Какво става? Птиците падат мъртви или като слепи се блъскат в стъклото! Опитваме се да караме много бавно, защото умират от удара“. Но цялата тази информация достигаше някак си бавно до моето съзнание. Позвъни ми една позната журналистка от Швеция и ми разказа за аварията. А аз, като нормален съветски човек от онова време, казах: „Е, може би… Нашите радиостанции мълчат, мисля, че преувеличавате“.

След това, когато се срещах не един път с нея, си спомняхме колко бавно, включително и аз, се освобождавахме от идейната „наркоза“, от вярата в комунизма. Защото бях израснала в семейството на комунист, мен, детето на селската интелигенция, ме бяха възпитали да вярвам в комунизма.

Във вашата книга много герои гледат на случилото се от позицията на някакво божествено провидение или наказание. Доколко това е вярно?

Наистина в тези дни църквите бяха препълнени, защото хората не знаеха към кого да се обърнат. Това, което учените обясняваха, беше съвсем неразбираемо. А и самите те, според мене, бяха по това време объркани и изобщо не се доверяваха на военните, политиците и месните чиновници. Хората нямаше към кого да се обърнат и те се обърнаха именно към Бога. Те усещаха, струва ми се, че са се сблъскали с някаква съвсем нова реалност и никой в случая не може да им помогне.

Хората все едно изскочиха от историята и се озоваха в космоса. Сега вече се досещаме, че сме част от някаква космическа система, в която господстват някакви сили (не е нужно да ги наричаме бог), че сме песъчинка и се въртим този вихър. В книгата си аз проучвах как съзнанието, без да има научни основи, усвоява новата реалност.

Как намерихте в себе си сили да пишете за Чернобил?

Когато написах книгите за войната, бях изтощена психически. Чувствах, че вече нямам сили да проучвам злото и в случая не е важно дали то е небесно, или човешко. А това, което се случи в Чернобил, ни заобикаляше отвсякъде. Ту за Чернобил заминава познат човек и всички мислят ще има ли след това деца. Ту отиваш на село и децата те засипват с въпроси: „А ще има ли щъркелът щъркелчета? А ще има ли отново листенца?“

Вървиш по селото и виждаш как пред очите ти карат кравите на водопой, а те се обръщат и не искат да отидат. Явно чувстват, че в реката нещо не е наред. Отиваш при някой пчелар, а той разказва: „Една седмица пчелите не излизат от кошерите“. Рибарите се оплакват, че не могат да изкопаят червеи – влезли са дълбоко в земята. Имаш чувството, че светът не се сблъсква за първи път с подобно нещо, че в неговата ДНК е заложена някаква информация, каквато ние, хората, нямаме.

Литературата не може да помогне, изкуството не може да помогне, наоколо хората на всички равнища не могат да дадат обяснение. И само старите хора, останали по селата, което ме потресе, запазиха спокойствие. Помня баба Стефа. Отидеш при нея, а тя носи мляко: „Ей сега ще налея на таралежчетата. Виждаш ли, дошли са, седят и чакат? Сутринта един вълк дойде, една сврака долетя. Ще им налея млекце и тогава ще поговорим“. Тя някак си обедини този свят. Така постепенно се изграждаше и моята философия.

Историята за Чернобил е история за това, че съветската система не смяташе човека за ценност. Защо оттогава нищо не се е променило?

Бих казала, че подобно отношение към човека не е характерно само за съветското време. Това е заложено дълбоко в нашата история. Ако в някакъв швейцарски кантон жителите се събирали и решавали как да живеят, у нас царят издавал указ. И издава до ден днешен…

Съвсем наскоро вашият Зеленский помоли: „Не окачайте мои снимки, по-добре окачете снимки на децата си“. Това е вече някакъв нов възглед, нова философия. А нашата философия е робовладелска. Помня, че ме порази историята за това как Сперанский (руски обществен и държавен деец, реформатор, законотворец от времето на Александр I – бел. НВ) предложил на царя: „Трябва да отменим крепостното право и тогава ще живеем в друга страна“. На което царят отговорил: „Да, зная, но няма с кого“. Царят разбирал, че помешчиците, тази безпросветна огромна маса, наречена Русия, няма да го подкрепи. И когато дошли болшевиките, те милитаризирали още повече това съзнание, направили го по-агресивно, по-сектантско.

С този начин на мислене е пронизано нашето общество от горе до долу. И засега никой от съвременните ръководители не е направил опит да се измъкне от този кръг, защото са хора от онова време: и Путин, и Лукашенко, и Назарбаев (в Казахстан върху това мислене е наложено още и източното идолопоклонничество). Така че нашето съзнание е все още тотално поразено.

Една от героините на романа „Чернобилска молитва“ казва: „никога не сме живели добре, спокойно“. Живеем ли на някаква прокълната територия. Или сами сме си виновни за това?

Това е един от въпросите, който си задавах в продължение на тридесет години, докато пишех своя огромен, да го наречем така, роман, защото всичките ми книги се обединяват в един „роман“ за нашия живот по времето на „червената цивилизация“. Въпросът ми звучеше така: „Защо нашите страдания не се конвертират в свобода?“

Ето, отиваш при една жена, извършила невероятни подвизи, танкистка, което само по себе си е голяма рядкост на война, силна, интересна жена, разказва потресаваща история (една от най-добрите във „Войната няма женско лице“), а след това изведнъж се усеща по средата на разговора: „А вие искахте ли разрешение от щаба?“ Става дума за щаба на ветераните от войната. А аз си мисля, боже мой, защо? Това е робство!

Или неотдавна бях във Вологда. Какви манастири има там! Небе, хълмове и фантастични манастири! Струва ти се, че там трябва да има хора с много силен дух. А когато заговориш с някого, изпадаш в ужас – отново се показва същият роб! Но само че малко по-добре облечен, храни се малко по-добре. Мисля, че цялата наша история е напоена с робска психика.

Тоест сами вярваме, че сме роби?

Виждате ли, през 90-те бяхме големи романтици. Мислехме си, ето – ще падне кремълската стена и ще бъдем свободни, ще живеем като на Запад… Не зная защо мислехме така. Тичахме по площадите и викахме: „Свобода! Свобода!“, без изобщо да знаем какво е това.

Когато стане дума за робство, повече ми харесва философията на Шаламов (Варлаам Шаламов, руски прозаик и поет – бел. НВ). Ако Солженицин казва, че страданията възвеличават човека, Шаламов мисли, че лагерният опит е нужен само в лагера, той прави роб и от палача, и от жертвата.

Едва сега ние разбрахме, че свободата е дълъг път на пречистване. Трябва да изгребваме всичко това от себе си с кофи, трябва друго образование, елитът трябва да е друг. Не е нужно да обсъждаме с кой крак е станал Лукашенко или Порошенко, Зеленский и Путин, а да се занимаваме наистина с човека, с неговата душа. Но за тази цел хората от елита трябва да бъдат свободни. А у нас няма свободни хора.

Едно от поразителните неща във вашия роман „Чернобилска молитва“ е това, че за някои хора забранената зона, тази зона, където не трябва да се живее, се превръща в територия на свободата: „тук няма никаква власт над нас, тук никой не ни заповядва, тук никой не може да ни каже какво трябва да правим, а какво не трябва“.

Знаете ли, тази история се повтаря. Същото е и по време на война. Ако навсякъде в армията има заградителни отряди и наказателни батальони, то на самата предна линия, както са ми разказвали, хората са такива, каквито са. Там е свободата: те сам решават и сами действат. И ако човек на другия ден умре, той умира като свободен човек, иначе казано – сам решава да се хвърлили срещу картечницата или да не се хвърли. Това е силно впечатление, усетили са го и авторите на филма „Чернобил“. Те доста точно са избрали от моята книга много неща – не толкова самата история, колкото мислите, чувствата, философията на книгата.

Но си мисля, че що се отнася до Чернобил, проблемът не беше само в лъжата на съветската система за трагедията, цялото човечество изобщо не беше готово за нея. Помня как пред очите ми в Сорбоната питат Горбачов: „Защо постъпихте така? Защо не защитихте хората, а системата? Нали сте президент на перестройката?“ На което той отговори: „Самият аз не разбирах. Повикам учените – те не могат да обяснят нищо, повикам военните, те казват: „Хайде сега, тази бомба едва-що гръмна, след десет часа стягаме багажа и тръгваме“. И ти просто разбираш с ужас колко сме необразовани, колко сме зависими от напълно средното равнище на хората и системата. Какво е социализмът и даже демокрацията? Това е тотална власт на посредствеността, иначе казано – на мнозинството.

Вашата книга „Чернобилска молитва“ има подзаглавие „Хроника на бъдещето“. Ако погледнем, излича, че по някакъв начин предричате и Фукушима. Какво имате предвид с това подзаглавие?

Аз пиша дълго своите книги, тази я написах за десет-единадесет години. Беше очевидно, че цивилизацията върви по самоубийствен път. Технологиите стоят над нас – събудихме такива бесове, които може и да можем да овладеем технологично, но не сме готови да направим това морално, хуманитарно. Не сме способни да осмислим това, да живеем с това и да осъзнаем в името на какво и как да оцеляваме.

Защото всички тези въпроси не стоят и се получава, че съвременният прогрес е особена форма на война, война със своя народ. За мене това беше напълно очевидно. Съвсем наскоро бях във Фукушима. И какво видях там след шест години? Съвсем същото, същите хора, които са били изселени и на които също не са им казали истината. И даже до Фукушима не можете да се доближите на по-малко от десет километра. Ние не знаем докрай каква вода се изхвърля там, как се натрупва всичко, ясно е само, че засега бесовете не могат да бъдат овладени даже в такава развита страна като Япония.

Помня как отидох там преди двадесет години с книгата „Чернобилска молитва“. По време на срещата, която беше организирана на остров Хокайдо, дойде някой си от атомната централа. Тогава се чу: „Подобно нещо е възможно само при вас, неорганизираните руснаци, при нас всичко е обмислено“. Те се смятаха за толкова силни, за най-първи на планетата. И какво стана десет години след тези разговори?

Достатъчно беше едно земетресение с бал, по-голям от първоначалните изчисления, и целият прогрес се превърна в камара от нечистотии: автомобилни бунища, купчини камъни, които някога са били къщи… Самомнението на човечеството се изпари моментално пред очите ни…

Покрай вашите книги сте общували със стотици, с хиляди хора. Какъв е вашият извод – всички ли сме еднакви, как смятате?

Не бих казала, че сме еднакви. Може би Бог ни е замислил еднакви, но ние живеем както в различни времена, така и на различни равнища и на социалния, и на техническия прогрес. От тази гледна точка сме, разбира се, различни.

Светът има нужда от нова философия на взаимоотношенията на човека с него, с природата. И когато чувам (а у нас не е възможно да включиш телевизора и да не чуеш особено по руските канали) как всеки ден разказват за нов танкер, танк или бомбардировач, каквито, разбира се, в Америка нямат, си мисля колко безумна е тази цивилизация, колко безумни са политиците на власт, непригодни за новите времена. Защото ние стоим на прага на съвсем нова екологична история, а те се хвалят, че ако трябва, от Америка ще остане само шепа пепел.

Човек има чувството, че живее сред аборигени. Затова, когато видях, че у вас има все пак някакво движение, че украинците (и аз се радвам, че в жилите ми също тече украинска кръв) са все пак способни да направят един, два, три опита да тръгнат към нов живот, когато видях вашия млад президент, аз си помислих: боже мой, може би ще дойдат нови поколения политици. Той не е сам, след него ще тръгнат хората от неговото време, а той, струва ми се, чувства света по друг начин.

В едно интервю казвате, че в наше време трябва да се убиват идеите, а не хората. Какво имате предвид?

Имам предвид това, че е людоедство да се убива днес така, както се убива в Украйна. Спорете, срещайте се, говорете, политици. И народната дипломация, защото на равнището на дълбокото народно битие, ако, разбира се, не се дозира с телевизия (това, което се прави в Русия сега) няма омраза. Антиевропеизмът, антиукраинизмът се чувства много силно. Обикновеният човек може да се противопостави много трудно на това, ако му се поднася постоянно, ден след ден. Аз мисля, че някога ще бъдат съдени тези, които работят сега в руската телевизия. Но народната дипломация не решава нашите проблеми, ако вземем и навлезем с танкове, както навлязохме в Украйна, както завзехме Крим!

Аз бих казала даже, че трябва да убиваме комунизма, комунистическото мислене. Чеслав Милош, полски поет, също лауреат на Нобелова награда, казва: „Фашизмът е кратка безвкусна оперетка, а най-страшната заплаха за света е комунизмът“. И ето че комунизмът е проникнал дълбоко в мозъка ни: той е и милитаризъм, и национализъм от най-лош вид. Комунизмът има много лица. Когато чувам такива думи по телевизията, такива разбирания за решаването на световните глобални въпроси, ме обзема ужас, че начело у нас не стоят хора, които си представят в какъв свят живеем.

Може би защото няма свободни избори. Мисля, че свободни хора има, но на повърхността трябва да ги изтласка вълната на свободния живот. А засега живеем в поскомунистически свят.

Мнозина се опитват да разберат защо властта в Русия е решила да гради своята външна и вътрешна политика по този начин. Едо от обясненията е: Империя на злото – концепция, която в Русия вече са градили преди и знаят как да я градят днес, защото това са все хора от миналото. Как ви се струва, доколко е вярна тази мисъл?

Да, мисля, че това са хора от онзи милитаристичен свят. Спомнете си по времето на Елцин какво идейно объркване имаше сред елита, военните, в обществото. Тази „черна дупка“ се запълни с това, че всички започнаха да карат коли, да купуват нови вещи, да усвояват материалния свят. Огромните пространства на Русия наистина имат нужда от свръхидея, благодарение на която страната може да бъде заздравена като едно цяло. Всички викаха „националната идея, националната идея“ и дойде Путин, който известно време поддържаше по инерция идеите на Собчак и Елцин, а след това започна да прави това, което може. И заложи не на тази прогресивна част от хората, които носеха по Болотная лозунгите „Кремъл, ти не ни познаваш“ (след това ги разгониха: едни се пръснаха по света, други лежат в затвора – получиха големи присъди), а на безпросветната част: на някакви си работници от далечно вагоностроително депо, които казват, че трябва да им се каже така – ние сме велика Русия. И той каза – ние сме велика Русия. И там където интелигенцията, хората на изкуството видяха катастрофа, народът веднага се обедини и се впи в мощното народно тяло, формирало се въз основа на омразата.

Неотдавна в Москва ме ужаси един магазин за детски военни дрехи. Помислих си: „Боже мой, колко бързо стана всичко, колко мигновено“. Също като у нас в Беларус, когато младежите излязоха на улицата и веднага ги затвориха, мигновено заработи сталинската машина.

Героинята на моята книга „Втора ръка време“, от тези момичета-студентки, които бяха излезли на площада, пита защо кесията, нахлузена на главата на нейния приятел, когато измъчват, се предава от поколение на поколение, а прекрасните мисли на Чехов и Бунин – не. Кесията на главата, в която човек се задушава, пътешества през цялата наша история, а мислите на хуманизма – не. Така че нямаме нищо друго, заложници сме именно на тази военна култура.

Вие все повтаряте, че вашият творчески метод е „човек-ухо“. Трудно е да си представим колко информация и човешки емоции преминават през вас. Как изключвате това „ухо“?

Някога някой написа, че Алесиевич не е отишла в Чечня и сега не ходи на война, защото се страхува. Въпросът не е до страх, а до това, че вече не е възможно да се види абсурдът на нашия живот. Никой не разбира, че други идеи освен отчаяние не са ми останали. Аз виждам как човекът се променя бавно и не ми остава нищо друго, освен да върша спокойно своето малко дело.

Сега работя над нова книга. Искам да напиша за нашите опити да бъдем щастливи. Все пак трепна този пламък на частния живот. Хората разбраха ценността на близкия човек до себе си, на децата, на дома. Това не е еснафщина, както искаха да кажат мнозина, макар че има много еснафщина и някаква съвсем абсурдна, ако не смешна, нова буржоазност. Все пак хората не искат само да живеят, а и да намерят смисъла на живота си. Да намерят смисъла заради какво. Заради любовта. А какво е любовта? Какво е това утешение, което ни е дадено, за да не се страхуваме, че ще умрем? В името на какво работи някакъв космически компютър? Има ли за това някакъв смисъл нашата енергия, която произвеждаме, когато сме щастливи и когато сме нещастни. Така че това е също проучване: кои сме, какво сме.

Засега не съм си изяснила още философията на книгата, в момента е сборник с различни човешки опити. В нея има и истории за любов от лагерите и от гетата, но все пак повече са историите за съвременния човек, с когото са се случили вече много неща, и това е твърде интересно. Работното заглавие е „Чудният елен на вечния лов“. Това е цитат от Александр Грин. Много добри думи. А на беларуски звучат още по-добре: „Дивный олень вечных ловов“. Това означава, че ние ловим миговете и смисъла на своето съществуване.

Чуйте пълното интервю:

Съдят ме пред арбитраж. За какво да внимавам?

ИЗТОЧНИК: ПРАВАТА МИ.БГ

АВТОР: Десислава Андреева – завършила "Нов български университет" със специалност "Право".

Преди няколко месеца реших да започна свой бизнес и да отворя магазин за дрехи. Наех помещение в центъра на града и сключих договор за наем. Съгласих се с клауза в договора всички бъдещи спорове между мен и наемодателя да се разглеждат от арбитражен съд. Бизнесът ми обаче не потръгна и няколко месеца не успях да платя наема. Вчера получих исковата молба на наемодателя си, който ме съди пред арбитражен съд. Ами сега?

Какво всъщност е арбитражният съд?

Арбитражният съд може да е постоянно действаща институция или такава, създадена за решаване на определен спор. Арбитражното производство е начин за извънсъдебно решаване на спорове и е алтернатива на гражданския процес (решаване на правни спорове от държавен съд). Арбитражът е приложим, когато съществува спор за имуществени права – както в моя случай не успях да изпълня задължението си за плащане на месечния наем. Освен това, ако искам да попълня празноти в договор (например не сме се договорили относно начина за плащане на наема) или да променя съществуващ такъв към нови обстоятелства (например съществено се покачват цените на имотите и наемодателят иска да увеличи наема ми), но с другата страна по договора не можем да се разберем, аз също мога да се обърна към арбитражен съд, но само ако в договора сме предвидили такава възможност.

Има спорове, които касаят имуществени права, но не могат да се разглеждат от арбитраж – това са например спорове, свързани с:

• вещни права върху недвижими имоти – право на собственост, право на строеж;
• плащане на дължима издръжка
• правата, които имам според трудовия ми договор
• спорове, по които една от страните е потребител (имам качеството потребител, ако например отида в магазина и си купя телевизор, за да си го ползвам вкъщи).

Какво му е толкова различното на арбитража в сравнение със съда?

• За да бъде разгледан един спор от арбитраж, аз и насрещната страна трябва да сме подписали арбитражно споразумение. В него се договаряме спорът, който може да възникне между нас, да бъде решен от арбитражен съд. Ако се договорим устно, това няма да е валидно арбитражно споразумение. Споразумение ще бъде дори клауза в договор (т.нар. арбитражна клауза), с която съм се съгласил, че при бъдещи спорове между мен и другата страна, делото ще се разгледа от арбитраж по правилата на неговия правилник. Точно такава клауза включихме и в моя договор за наем на магазин. Затова винаги трябва да чета внимателно договорите, които подписвам! Освен това, ако някой заведе иск срещу мен пред арбитраж и аз подам отговор на исковата му молба, но не кажа, че спорът ни трябва да се реши от граждански съд, а не от арбитраж, това също ще се приеме за арбитражно споразумение. Това означава, че дори и да не сме се споразумели при подписването на договора, делото ще се разгледа от арбитраж, защото не съм се противопоставили на това.
• При арбитражното производство аз като ответник и ищеца можем сами да изберем арбитрите, които ще решат спора ни (за разлика от гражданския съд, където съдиите се определят служебно на случаен принцип и в никакъв случай не се избират от страните по спора). Арбитрите могат да бъдат повече от един. Ако с другата страна не се договорим за броя им, те ще са трима. Всеки от нас трябва да избере по един арбитър, а двамата заедно избират третия. Ако някой от нас не избере арбитър, другата страна може да поиска от председателя на Българската търговско-промишлена палата да назначи такъв. Същото можем да поискаме и в случай че арбитърът е един, но с другата страна не можем да се разберем кой да е той. Нещо важно, което винаги трябва да имам предвид е, че арбитражното решение е окончателно и слага край на спора. Това означава, че не мога да го обжалвам (за разлика от решението на гражданския съд). Каквото реши арбитражът – това е! Затова трябва да бъда много внимателен, когато обмислям да подпиша арбитражна клауза!

За какво можем да се договорим в арбитражното споразумение?

Трябва да знам, че в арбитражното споразумение можем да се договорим за процедурата, която арбитражът трябва да спазва при водене на делото. Така ние можем да се договорим делото да се гледа по реда, по който се гледат делата от гражданския съд, като се прилагат гражданските закони, но може да се уговорим и за други правила. Освен това, можем да се договорим за мястото, където да се води делото и за езика, на който да се води. Ако не успеем да се споразумеем относно тези три неща, арбитражният съд по своя преценка взема решение.

За какво трябва да внимавам, ако ме съдят пред арбитраж?

• Преди всичко трябва да знам, че всички страни в делото сме равни и арбитражът трябва да ни осигури възможност по еднакъв начин да упражняваме правата си. Това означава, че дори и да сме избрали сами процедурата, по която арбитражът ще разгледа спора ни, не може да ни се даде прекалено голям срок за отговор на исковата молба например.

Важно е да знам, че ако не отговоря на исковата молба, делото пак ще се разгледа. Това обаче не означава, че признавам иска, т.е., че приемам за верни твърденията на ищеца. Ако не подам отговор и не се явя на насроченото заседание, арбитражният съд ще постанови решение въз основа на наличните доказателства.

• Мога по всяко време да проверявам развитието на делото, дори и на интернет страницата на арбитражния съд.
• Важно! Трябва да знам, че ако арбитражният съд е издал осъдително решение срещу мен, изпълнителният лист се издава от държавния съд. Изпълнителният лист дава възможност на кредитора ми да поиска съдебен изпълнител да започне принудително изпълнение срещу моето имущество /като например продаде – колата, втория ми апартамент и т.н./. С получените пари кредиторът ми ще покрие задълженията ми за наем и така аз ще съм му се издължил.

Арбитражното производство приключи и срещу мен има постановено решение. Как мога да се защитя?

Както вече разбрах, не мога да обжалвам арбитражното решение. Ако делото е приключило, единствената защита, която имам, е да искам отмяна на решението. Не мога да искам отмяна обаче, когато ми хрумне! Отмяната на арбитражно решение е възможна само в няколко изрично изброени хипотези. Мога да поискам отмяна само когато е налице някое от следните основания:

1. При сключване на арбитражното споразумение:

• съм бил недееспособен – ако съм бил под 18 г. или ако съм имал психични проблеми и не съм можел да разбера значението на споразумението (че с него се споразумяваме да разрешаваме споровете си пред арбитраж).
• споразумението е недействително – ако например сме го сключили след като делото е било прекратено или пък ако сме предвидили, че арбитражът ще разгледа спор, за който е недопустимо да се разглежда от арбитраж.
• споразумението е недействително – например сключено е в резултат на заплаха или насилие.

2. Ако не съм бил уведомен за започването на арбитражното производство или за назначаването на арбитър.
3. Ако не съм могъл да участвам в производството поради независещи от мен причини – например ако съм получил тежка фрактура и трябва да бъда в болница по време на съдебното заседание.
4. Ако решението разрешава спор, за който не сме се договорили в арбитражното споразумение, или разрешава въпроси, които не са били разглеждани в делото – например в решението е присъдена лихва, която изобщо не е била искана от ищеца.
5. Ако образуването на арбитражния съд или процедурата, по която се води делото, не е била съобразена с това, което сме се договорили с ищеца и делото е протекло по друг начин. Мога да искам отмяна и когато с ищеца не сме се споразумели нищо и арбитражният съд не е спазил процедурите за водене на арбитражно производство.
   

Дотук добре – разбрах кога мога да поискам отмяна на арбитражното решение, постановено срещу мен. А от кого и как да поискам отмяната?

Отмяна на арбитражното решение мога да поискам само от Върховния касационен съд (ВКС). Трябва да направя това в срок от 3 месеца от деня, в който съм получил решението.

Ако решението бъде отменено поради това, че съм бил недееспособен при подписване на споразумението или че споразумението е недействително, аз мога да подам иск пред държавния съд. По този начин делото вече няма да се гледа от арбитражния съд, а от държавния. В останалите случаи Върховния касационен съд ще прати отново делото на арбитражния съд, който ще започне неговото разглеждане от самото начало, като се съобрази с решението на Върховния съд. Ето как стоят нещата на практика: Иван завежда дело срещу мен пред арбитражен съд и арбитражният съд ме осъжда. Аз обаче съм бил недееспособен при сключване на арбитражното споразумение и решавам да упражня правото си и да искам отмяна на арбитражното решение – в резултат ВКС отменя арбитражното решение. В този случай Иван може отново да заведе дело срещу мен, но само пред държавния съд.

Ибрахим Лудия: да бъдеш султан и да прахосаш всичко за дебели жени

ИЗТОЧНИК: СПИСАНИЕ „DISGUSTING MEN“

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Султан Ибрахим I, наречен Ибрахим Лудия („Дели“ на турски – бел. П. Н.), бил отвратителен човек, изхарчил половин царство за дебели жени и почти целия си живот прекарал в клетка, много преди това да се превърне в нещо обичайно. Като се качил на престола през 1640 година, той за осем години управление не се занимавал фактически с нищо друго освен със секс, пиянство и ролеви игри с наложниците. Няма съмнение, че е бил едни от най-лошите турски владетели и при това предизвиквал у своя народ едновременно люта омраза и нежност, което е дадено само на един истински идиот.

Но неговата любвеобилност и мъжка сила били просто легендарни.

Ибрахим Лудия става падишах

Само с едното си съществуване Ибрахим Лудия сринал равномерното управление на своята династия. Баща му (султан Ахмед I – бел. П. Н.) бил сериозен и смел управник, когото обичали и уважавали, брат му (бъдещия султан Мурад IV – бел. П. Н.) бил воин и садист, когото наричали „касапина“, но той се пропил и умрял от цироза на черния дроб – нормално за мерките на XVII век управляващо семейство. Но ето че на смяна идва Ибрахим и всички разбират, че няма да може да управлява сам, дори и да е вече султан.

От самото си детство бъдещият владетел не се отличавал с много ум – всички откровено го смятали за ненормален и глупак, а значи за притъпено и безопасно оръжие в борбата за престола. От детските му години го затваряли в „Клетката“ – особена изолирана част от двореца, където обикновените хора не можели да попаднат. По принцип всички османски принцове по това време били държани в изолация, но с Ибрахим всичко било много по-строго. Прислужвали му само няколко жени, на които предварително били изрязани матките или яйчниците, а го охранявали пазачи, на които били пробити тъпанчетата на ушите и отрязани езиците. Нищо чудно, че от раждането си странният Ибрахим израснал покрай това обкръжение напълно луд. Вероятно такъв бил и замисълът.

Той не трябвало да стане султан, но брат му Мурад IV не оставил потомци, така че нямало друг вариант, макар че преди смъртта си Мурад молел да умъртвят Ибрахим и да предадат престола на друга династия, само не и на този идиот. Но не го послушали и Ибрахим трябвало да се качи на престола. Той, между другото, решил, че това е уловка, за да го убият, и се барикадирал в „Клетката“ дотогава, докато не довлекли и не хвърлили в покоите трупа на брат му. Ибрахим, който по това време бил на двадесет и пет години, се оказал коронован и цялата страна се хванал за главата.

Защо полуумния наследник не бил убит? Тук се намесила майка му Кьосем Султан, наложница на покойния Ахмед I и между другото дъщеря на гръцки свещеник (с рождено име Анастасия, на петнадесет години, продадена като робиня, попада в харема на Ахмед I, става негова любима наложница и получава прозвището Махпейкер, което ще рече „Лунно лице“; два пъти носи почетната титла „валиде султан“ – като майка на Мурад IV и Ибрахим I - и се ползва с изключително силно влияние – бел. П. Н.). Тя отдавна разбрала, че Ибрахим не е опасен владетел, но е неин пропуск към голямата политика. Той станал султан, но в действителност цялата власт принадлежала на нея и на везира, с когото били неразделни съюзници (а възможно и любовници).

Ибрахим Лудия палува и живее за свое удоволствие

Останали са доста много описания на този бездарен и напълно абсурден падишах:

„Ибрахим бил слаб, безволев човек, който наследил от своя баща само жестокостта и нищо от неговите добродетели. Безотговорен, с неустойчив нрав и безпринципен характер, користолюбив по природа човек, той обичал да се занимава единствено с харема си, задоволявайки по всякакъв начин своите лекомислени настроения и желания. По негово нареждане се подлагали на оглед градските бани, за да бъдат намирани красавици за любовните му утехи. Магазинчетата на ювелирите и европейските търговци се плячкосвали, за да бъдат удовлетворени внезапните капризи и увлечения на султана“. - Лорд Кинрос (шотландски османист, автора на книгата „The Ottoman Centuries: The Rise and Fall of the Turkish Empire“ – бел. П. Н.).

След като Ибрахим се качил на султанския престол, станало ясно, че той не само е девствен въпреки своите двадесет и пет години, но и изобщо няма никакъв интерес към жените. Можело да му бъде простено абсолютно всичко освен липсата на наследници и тогава майката на султана започнала да му търси спътнички. До известно време всички смятали, че това е безнадеждно – изглеждало май очевидно, че султанът е импотентен. Но веднъж Кьосем Султан разбрала как да намери подход към сина си и тогава всичко се обърнало с главата надолу.

Станало ясно, че Ибрахим Лудия прекомерно обожава пълните жени. И това е още меко казано: той се възбуждал неистово от грамадни тлъсти женища. Никакво изящество, възпитание или осезаема талия султанът не искал от жените. Той се превърнал в истински сексуален маниак и всичките си останали години на управление прекарал, без да напуска постелите на дебелите си наложници.

Султанът не се интересувал от нищо, освен от нови красавици, той жадувал да получи най-пищните жени от цялото Средиземноморие. Но даже тук владетелят се оказал не много способен: наложници на султана трябвало да търси майка му. В харема на Ибрахим се стичали най-охранените жени от цял свят, теглото им варирало от 115 до 230 килограма, но той изобщо не можел да им се насили. Бисер в неговата колекция била една 160-килограмова пленителна нимфа с прозвището „Захарната бучка“ (очевидна наречена така заради формата на тялото си).

За харема се харчели просто неимоверно количество пари, той разрешил на своите наложници да не плащат на търговците по пазарите и в европейските магазини, така че дамите започнали да влачат като свраки в двореца планини от съкровища, разорявайки цялата столица. Това била истинска банда от дебели наложници. Сред своите жени и любовници султанът минавал в общи линии за „добър човек“, даже въпреки това, че веднъж, заради една нелепа шега (която очевидно не разбрал или разбрал погрешно), удавил почти целия си харем в морето, което тогава можело да се случи на всеки.

Любимото занимание на този най-могъщ сред могъщите владетели по това време била играта на „кон“. Той тичал гол сред голи като него девственици (очевидно много охранени, каквито ги обичал) и се нахвърлял без да подбира върху една или друга, лишавайки я от невинността ѝ, за да се спусне веднага към следващата си жертва. Колкото и да се срамували неговите поданици, нямало как да се скрият тези прищевки на Негово величество, слуховете се промъквали сред хората, а оттам достигали до чуждите страни.

Ибрахим Лудия отново в „Клетката“

Не е удивително, че странните наклонности на монарха станали причина за неговото падение. Освен всичко друго, той страдал от пристъпи на гняв и веднъж за малко не убил сина си (бъдещия султан Мехмед IV - бел. П. Н.), като го хвърлил в един басейн. Синът му останал завинаги с белег на главата и след това израснал едва ли не по-глупав и от баща си. Подобна постъпка била лош знак за всички придворни: ако султанът убие наследника, ще започне гражданска война и клане, а той като че ли даже не разбирал това.

Но веднъж Ибрахим преминал всички мислими предели и моментално платил за това с престола си. Той се влюбил в дъщерята на един високопоставен мюфтия, свещенослужител и също така знатен чиновник. Без да разменя с нея някакви си ухажвания, султанът просто я изнасилил и я захвърлил. Подобно нещо не можел да изтърпи никой в империята и еничарите вдигнали въстание: искали направо да изкормят монарха и да го насекат на хиляди парчета. Ибрахим Лудия избягал веднага при майка си и тя за пореден път защитила своя глупав син. Не убили султана, но го върнали буквално в най-страшния му кошмар – „Клетката“, само че сега тя станала още по-малка; бившият владетел се оказал затворен в една малка стая на тавана.

След няколко години споменатият мюфтия се обърнал към Дивана (местния парламент) и с негово позволение написал за бившия владетел фетва – официално се предписвало той да бъде екзекутиран, така че мюфтията все пак успял да си отмъсти. Според тогавашните обичаи в стаичката на сваления султан се явил палачът, Кара Али (Черния Али), и го удушил. За първи път в живота си Ибрахим Лудия проявил воля, сила и гъвкавост – борел се с всички сили, проявил истинска храброст и мощ, но все пак бил удушен.