Разбудихме бесовете. Святлана Алексиевич за сериала „Чернобил“, Зеленский и робското съзнание

ИЗТОЧНИК: РАДИО НВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

В понеделник, 3 юни, завършиха прожекциите на минисериала „Чернобил“, в основата на който лежи книгата на Святлана Аляксандрауна „Чернобилска молитва“. В сряда писателката беше интервюирана от Радио НВ.

Беларуската писателка Святлана Алексиевич получи Нобелова награда за литература с формулировката „За многогласното ѝ творчество – паметник на страданието и мъжеството в наше време“. Под нейното пера са излезли документалните книги „Войната няма женско лице“ (1985 г.), „Последните свидетели“ (1985 г.), „Цинковите момчета“ (1989 г.), „Омагьосани от смъртта“ (1994 г.), „Чернобилска молитва“ (1997 г.) и „Втора ръка време“ (2013 г.). За всяка книга тя отделя не по-малко от пет години, всяка от тях съдържа гласовете на хиляди хора и е паметник на определени събития. Сценаристът на нашумелия сериал „Чернобил“ Крейг Мазин е взел за основа на сценария си книгата на Алексиевич „Чернобилска молитва“, изградена от спомени на свидетели, ликвидатори на аварията и учени, които са работили в централата.

В интервюто на Алексей Тарасов за програмата „Бесни кучета“ („Бешеные псы“) по Радио НВ Святлана Алексиевич, която лично е преживяла Чернобилската трагедия в близкия до зоната на поражението Менск, си спомня факти, останали зад кадъра, и обобщава: техногенната катастрофа, променила живота на милиони хора, се е превърнала в един от основните фактори, които са разрушили съветския свят.

Как ви се струва, помага ли такъв сериал като „Чернобил“ да се осмисли Чернобилската трагедия?

Въпреки че има достатъчно на брой филми за Чернобил, всички те са явно неуспешни, след като са минавали край нас незабелязано. Както и книгите, независимо от милионните тиражи. Което доказва, че все пак светът принадлежи на телевизията. Този филм ми хареса особено с това, че го обсъждат млади хора, откривайки за себе си съществуването на проблемите, свързани с Чернобил. Струва ми се, че сериалът попадна в момента, когато се формира „екологичното“ съзнание. Ние виждаме как природата се затваря и е недоволна от нас. Обърнете внимание колко проблеми има човечеството в планетарен мащаб. Добре е, ако колкото се може повече хора говорят за Чернобил.

Кадър от филма „Чернобил“

Поиска ли канал НВО да използва някои истории от вашата книга „Чернобилска молитва“?

Ние подписахме договор. Отначало се съмнявах, защото вече десетки пъти бяха вземали книгата ми за основа на филми и мислех, че това ще бъде поредният неуспех, а се оказа точно обратното – получи се информационен взрив! Единственото нещо, което не разбирам, е защо, след като използваха за сериала моите текстове и текстовете на Владимир Губарьов, който е писал за Валерий Легасов, не споменаха никъде имената ни.

Къде бяхте, когато стана Чернобилската катастрофа“?

По това време бях в Менск. Сестра ми, по професия лекарка, умираше в болницата от рак. И аз всеки ден ходех и седях с нея. Помня тъмнозелените локви и странните облаци. Те сякаш се напластяваха върху моето настроение. Помня как един таксиметров шофьор, който ме возеше, каза: „Какво става? Птиците падат мъртви или като слепи се блъскат в стъклото! Опитваме се да караме много бавно, защото умират от удара“. Но цялата тази информация достигаше някак си бавно до моето съзнание. Позвъни ми една позната журналистка от Швеция и ми разказа за аварията. А аз, като нормален съветски човек от онова време, казах: „Е, може би… Нашите радиостанции мълчат, мисля, че преувеличавате“.

След това, когато се срещах не един път с нея, си спомняхме колко бавно, включително и аз, се освобождавахме от идейната „наркоза“, от вярата в комунизма. Защото бях израснала в семейството на комунист, мен, детето на селската интелигенция, ме бяха възпитали да вярвам в комунизма.

Във вашата книга много герои гледат на случилото се от позицията на някакво божествено провидение или наказание. Доколко това е вярно?

Наистина в тези дни църквите бяха препълнени, защото хората не знаеха към кого да се обърнат. Това, което учените обясняваха, беше съвсем неразбираемо. А и самите те, според мене, бяха по това време объркани и изобщо не се доверяваха на военните, политиците и месните чиновници. Хората нямаше към кого да се обърнат и те се обърнаха именно към Бога. Те усещаха, струва ми се, че са се сблъскали с някаква съвсем нова реалност и никой в случая не може да им помогне.

Хората все едно изскочиха от историята и се озоваха в космоса. Сега вече се досещаме, че сме част от някаква космическа система, в която господстват някакви сили (не е нужно да ги наричаме бог), че сме песъчинка и се въртим този вихър. В книгата си аз проучвах как съзнанието, без да има научни основи, усвоява новата реалност.

Как намерихте в себе си сили да пишете за Чернобил?

Когато написах книгите за войната, бях изтощена психически. Чувствах, че вече нямам сили да проучвам злото и в случая не е важно дали то е небесно, или човешко. А това, което се случи в Чернобил, ни заобикаляше отвсякъде. Ту за Чернобил заминава познат човек и всички мислят ще има ли след това деца. Ту отиваш на село и децата те засипват с въпроси: „А ще има ли щъркелът щъркелчета? А ще има ли отново листенца?“

Вървиш по селото и виждаш как пред очите ти карат кравите на водопой, а те се обръщат и не искат да отидат. Явно чувстват, че в реката нещо не е наред. Отиваш при някой пчелар, а той разказва: „Една седмица пчелите не излизат от кошерите“. Рибарите се оплакват, че не могат да изкопаят червеи – влезли са дълбоко в земята. Имаш чувството, че светът не се сблъсква за първи път с подобно нещо, че в неговата ДНК е заложена някаква информация, каквато ние, хората, нямаме.

Литературата не може да помогне, изкуството не може да помогне, наоколо хората на всички равнища не могат да дадат обяснение. И само старите хора, останали по селата, което ме потресе, запазиха спокойствие. Помня баба Стефа. Отидеш при нея, а тя носи мляко: „Ей сега ще налея на таралежчетата. Виждаш ли, дошли са, седят и чакат? Сутринта един вълк дойде, една сврака долетя. Ще им налея млекце и тогава ще поговорим“. Тя някак си обедини този свят. Така постепенно се изграждаше и моята философия.

Историята за Чернобил е история за това, че съветската система не смяташе човека за ценност. Защо оттогава нищо не се е променило?

Бих казала, че подобно отношение към човека не е характерно само за съветското време. Това е заложено дълбоко в нашата история. Ако в някакъв швейцарски кантон жителите се събирали и решавали как да живеят, у нас царят издавал указ. И издава до ден днешен…

Съвсем наскоро вашият Зеленский помоли: „Не окачайте мои снимки, по-добре окачете снимки на децата си“. Това е вече някакъв нов възглед, нова философия. А нашата философия е робовладелска. Помня, че ме порази историята за това как Сперанский (руски обществен и държавен деец, реформатор, законотворец от времето на Александр I – бел. НВ) предложил на царя: „Трябва да отменим крепостното право и тогава ще живеем в друга страна“. На което царят отговорил: „Да, зная, но няма с кого“. Царят разбирал, че помешчиците, тази безпросветна огромна маса, наречена Русия, няма да го подкрепи. И когато дошли болшевиките, те милитаризирали още повече това съзнание, направили го по-агресивно, по-сектантско.

С този начин на мислене е пронизано нашето общество от горе до долу. И засега никой от съвременните ръководители не е направил опит да се измъкне от този кръг, защото са хора от онова време: и Путин, и Лукашенко, и Назарбаев (в Казахстан върху това мислене е наложено още и източното идолопоклонничество). Така че нашето съзнание е все още тотално поразено.

Една от героините на романа „Чернобилска молитва“ казва: „никога не сме живели добре, спокойно“. Живеем ли на някаква прокълната територия. Или сами сме си виновни за това?

Това е един от въпросите, който си задавах в продължение на тридесет години, докато пишех своя огромен, да го наречем така, роман, защото всичките ми книги се обединяват в един „роман“ за нашия живот по времето на „червената цивилизация“. Въпросът ми звучеше така: „Защо нашите страдания не се конвертират в свобода?“

Ето, отиваш при една жена, извършила невероятни подвизи, танкистка, което само по себе си е голяма рядкост на война, силна, интересна жена, разказва потресаваща история (една от най-добрите във „Войната няма женско лице“), а след това изведнъж се усеща по средата на разговора: „А вие искахте ли разрешение от щаба?“ Става дума за щаба на ветераните от войната. А аз си мисля, боже мой, защо? Това е робство!

Или неотдавна бях във Вологда. Какви манастири има там! Небе, хълмове и фантастични манастири! Струва ти се, че там трябва да има хора с много силен дух. А когато заговориш с някого, изпадаш в ужас – отново се показва същият роб! Но само че малко по-добре облечен, храни се малко по-добре. Мисля, че цялата наша история е напоена с робска психика.

Тоест сами вярваме, че сме роби?

Виждате ли, през 90-те бяхме големи романтици. Мислехме си, ето – ще падне кремълската стена и ще бъдем свободни, ще живеем като на Запад… Не зная защо мислехме така. Тичахме по площадите и викахме: „Свобода! Свобода!“, без изобщо да знаем какво е това.

Когато стане дума за робство, повече ми харесва философията на Шаламов (Варлаам Шаламов, руски прозаик и поет – бел. НВ). Ако Солженицин казва, че страданията възвеличават човека, Шаламов мисли, че лагерният опит е нужен само в лагера, той прави роб и от палача, и от жертвата.

Едва сега ние разбрахме, че свободата е дълъг път на пречистване. Трябва да изгребваме всичко това от себе си с кофи, трябва друго образование, елитът трябва да е друг. Не е нужно да обсъждаме с кой крак е станал Лукашенко или Порошенко, Зеленский и Путин, а да се занимаваме наистина с човека, с неговата душа. Но за тази цел хората от елита трябва да бъдат свободни. А у нас няма свободни хора.

Едно от поразителните неща във вашия роман „Чернобилска молитва“ е това, че за някои хора забранената зона, тази зона, където не трябва да се живее, се превръща в територия на свободата: „тук няма никаква власт над нас, тук никой не ни заповядва, тук никой не може да ни каже какво трябва да правим, а какво не трябва“.

Знаете ли, тази история се повтаря. Същото е и по време на война. Ако навсякъде в армията има заградителни отряди и наказателни батальони, то на самата предна линия, както са ми разказвали, хората са такива, каквито са. Там е свободата: те сам решават и сами действат. И ако човек на другия ден умре, той умира като свободен човек, иначе казано – сам решава да се хвърлили срещу картечницата или да не се хвърли. Това е силно впечатление, усетили са го и авторите на филма „Чернобил“. Те доста точно са избрали от моята книга много неща – не толкова самата история, колкото мислите, чувствата, философията на книгата.

Но си мисля, че що се отнася до Чернобил, проблемът не беше само в лъжата на съветската система за трагедията, цялото човечество изобщо не беше готово за нея. Помня как пред очите ми в Сорбоната питат Горбачов: „Защо постъпихте така? Защо не защитихте хората, а системата? Нали сте президент на перестройката?“ На което той отговори: „Самият аз не разбирах. Повикам учените – те не могат да обяснят нищо, повикам военните, те казват: „Хайде сега, тази бомба едва-що гръмна, след десет часа стягаме багажа и тръгваме“. И ти просто разбираш с ужас колко сме необразовани, колко сме зависими от напълно средното равнище на хората и системата. Какво е социализмът и даже демокрацията? Това е тотална власт на посредствеността, иначе казано – на мнозинството.

Вашата книга „Чернобилска молитва“ има подзаглавие „Хроника на бъдещето“. Ако погледнем, излича, че по някакъв начин предричате и Фукушима. Какво имате предвид с това подзаглавие?

Аз пиша дълго своите книги, тази я написах за десет-единадесет години. Беше очевидно, че цивилизацията върви по самоубийствен път. Технологиите стоят над нас – събудихме такива бесове, които може и да можем да овладеем технологично, но не сме готови да направим това морално, хуманитарно. Не сме способни да осмислим това, да живеем с това и да осъзнаем в името на какво и как да оцеляваме.

Защото всички тези въпроси не стоят и се получава, че съвременният прогрес е особена форма на война, война със своя народ. За мене това беше напълно очевидно. Съвсем наскоро бях във Фукушима. И какво видях там след шест години? Съвсем същото, същите хора, които са били изселени и на които също не са им казали истината. И даже до Фукушима не можете да се доближите на по-малко от десет километра. Ние не знаем докрай каква вода се изхвърля там, как се натрупва всичко, ясно е само, че засега бесовете не могат да бъдат овладени даже в такава развита страна като Япония.

Помня как отидох там преди двадесет години с книгата „Чернобилска молитва“. По време на срещата, която беше организирана на остров Хокайдо, дойде някой си от атомната централа. Тогава се чу: „Подобно нещо е възможно само при вас, неорганизираните руснаци, при нас всичко е обмислено“. Те се смятаха за толкова силни, за най-първи на планетата. И какво стана десет години след тези разговори?

Достатъчно беше едно земетресение с бал, по-голям от първоначалните изчисления, и целият прогрес се превърна в камара от нечистотии: автомобилни бунища, купчини камъни, които някога са били къщи… Самомнението на човечеството се изпари моментално пред очите ни…

Покрай вашите книги сте общували със стотици, с хиляди хора. Какъв е вашият извод – всички ли сме еднакви, как смятате?

Не бих казала, че сме еднакви. Може би Бог ни е замислил еднакви, но ние живеем както в различни времена, така и на различни равнища и на социалния, и на техническия прогрес. От тази гледна точка сме, разбира се, различни.

Светът има нужда от нова философия на взаимоотношенията на човека с него, с природата. И когато чувам (а у нас не е възможно да включиш телевизора и да не чуеш особено по руските канали) как всеки ден разказват за нов танкер, танк или бомбардировач, каквито, разбира се, в Америка нямат, си мисля колко безумна е тази цивилизация, колко безумни са политиците на власт, непригодни за новите времена. Защото ние стоим на прага на съвсем нова екологична история, а те се хвалят, че ако трябва, от Америка ще остане само шепа пепел.

Човек има чувството, че живее сред аборигени. Затова, когато видях, че у вас има все пак някакво движение, че украинците (и аз се радвам, че в жилите ми също тече украинска кръв) са все пак способни да направят един, два, три опита да тръгнат към нов живот, когато видях вашия млад президент, аз си помислих: боже мой, може би ще дойдат нови поколения политици. Той не е сам, след него ще тръгнат хората от неговото време, а той, струва ми се, чувства света по друг начин.

В едно интервю казвате, че в наше време трябва да се убиват идеите, а не хората. Какво имате предвид?

Имам предвид това, че е людоедство да се убива днес така, както се убива в Украйна. Спорете, срещайте се, говорете, политици. И народната дипломация, защото на равнището на дълбокото народно битие, ако, разбира се, не се дозира с телевизия (това, което се прави в Русия сега) няма омраза. Антиевропеизмът, антиукраинизмът се чувства много силно. Обикновеният човек може да се противопостави много трудно на това, ако му се поднася постоянно, ден след ден. Аз мисля, че някога ще бъдат съдени тези, които работят сега в руската телевизия. Но народната дипломация не решава нашите проблеми, ако вземем и навлезем с танкове, както навлязохме в Украйна, както завзехме Крим!

Аз бих казала даже, че трябва да убиваме комунизма, комунистическото мислене. Чеслав Милош, полски поет, също лауреат на Нобелова награда, казва: „Фашизмът е кратка безвкусна оперетка, а най-страшната заплаха за света е комунизмът“. И ето че комунизмът е проникнал дълбоко в мозъка ни: той е и милитаризъм, и национализъм от най-лош вид. Комунизмът има много лица. Когато чувам такива думи по телевизията, такива разбирания за решаването на световните глобални въпроси, ме обзема ужас, че начело у нас не стоят хора, които си представят в какъв свят живеем.

Може би защото няма свободни избори. Мисля, че свободни хора има, но на повърхността трябва да ги изтласка вълната на свободния живот. А засега живеем в поскомунистически свят.

Мнозина се опитват да разберат защо властта в Русия е решила да гради своята външна и вътрешна политика по този начин. Едо от обясненията е: Империя на злото – концепция, която в Русия вече са градили преди и знаят как да я градят днес, защото това са все хора от миналото. Как ви се струва, доколко е вярна тази мисъл?

Да, мисля, че това са хора от онзи милитаристичен свят. Спомнете си по времето на Елцин какво идейно объркване имаше сред елита, военните, в обществото. Тази „черна дупка“ се запълни с това, че всички започнаха да карат коли, да купуват нови вещи, да усвояват материалния свят. Огромните пространства на Русия наистина имат нужда от свръхидея, благодарение на която страната може да бъде заздравена като едно цяло. Всички викаха „националната идея, националната идея“ и дойде Путин, който известно време поддържаше по инерция идеите на Собчак и Елцин, а след това започна да прави това, което може. И заложи не на тази прогресивна част от хората, които носеха по Болотная лозунгите „Кремъл, ти не ни познаваш“ (след това ги разгониха: едни се пръснаха по света, други лежат в затвора – получиха големи присъди), а на безпросветната част: на някакви си работници от далечно вагоностроително депо, които казват, че трябва да им се каже така – ние сме велика Русия. И той каза – ние сме велика Русия. И там където интелигенцията, хората на изкуството видяха катастрофа, народът веднага се обедини и се впи в мощното народно тяло, формирало се въз основа на омразата.

Неотдавна в Москва ме ужаси един магазин за детски военни дрехи. Помислих си: „Боже мой, колко бързо стана всичко, колко мигновено“. Също като у нас в Беларус, когато младежите излязоха на улицата и веднага ги затвориха, мигновено заработи сталинската машина.

Героинята на моята книга „Втора ръка време“, от тези момичета-студентки, които бяха излезли на площада, пита защо кесията, нахлузена на главата на нейния приятел, когато измъчват, се предава от поколение на поколение, а прекрасните мисли на Чехов и Бунин – не. Кесията на главата, в която човек се задушава, пътешества през цялата наша история, а мислите на хуманизма – не. Така че нямаме нищо друго, заложници сме именно на тази военна култура.

Вие все повтаряте, че вашият творчески метод е „човек-ухо“. Трудно е да си представим колко информация и човешки емоции преминават през вас. Как изключвате това „ухо“?

Някога някой написа, че Алесиевич не е отишла в Чечня и сега не ходи на война, защото се страхува. Въпросът не е до страх, а до това, че вече не е възможно да се види абсурдът на нашия живот. Никой не разбира, че други идеи освен отчаяние не са ми останали. Аз виждам как човекът се променя бавно и не ми остава нищо друго, освен да върша спокойно своето малко дело.

Сега работя над нова книга. Искам да напиша за нашите опити да бъдем щастливи. Все пак трепна този пламък на частния живот. Хората разбраха ценността на близкия човек до себе си, на децата, на дома. Това не е еснафщина, както искаха да кажат мнозина, макар че има много еснафщина и някаква съвсем абсурдна, ако не смешна, нова буржоазност. Все пак хората не искат само да живеят, а и да намерят смисъла на живота си. Да намерят смисъла заради какво. Заради любовта. А какво е любовта? Какво е това утешение, което ни е дадено, за да не се страхуваме, че ще умрем? В името на какво работи някакъв космически компютър? Има ли за това някакъв смисъл нашата енергия, която произвеждаме, когато сме щастливи и когато сме нещастни. Така че това е също проучване: кои сме, какво сме.

Засега не съм си изяснила още философията на книгата, в момента е сборник с различни човешки опити. В нея има и истории за любов от лагерите и от гетата, но все пак повече са историите за съвременния човек, с когото са се случили вече много неща, и това е твърде интересно. Работното заглавие е „Чудният елен на вечния лов“. Това е цитат от Александр Грин. Много добри думи. А на беларуски звучат още по-добре: „Дивный олень вечных ловов“. Това означава, че ние ловим миговете и смисъла на своето съществуване.

Чуйте пълното интервю: