Тройното престъпление на „Игра на тронове“

АВТОР: ЮЛИЯ ЛАТИНИНА (“НОВАЯ ГАЗЕТА“)

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Завърши финалният сезон на „Игра на тронове“ и феновете почти единодушно нададоха негодуващи възгласи: как? Обещаха ни такава вълшебна приказка: красавицата Денерис Таргариен ще унищожи със своите дракони Краля на Нощта и ще се омъжи за прекрасния принц Джон Сноу!

А ни измамиха безсрамно!

Приказната красавица се превърна в кървав диктатор и върху руините на унищожената от нея столица на Вестерос обещава „да освободи“ всичките останали земи по света така, както е „освободила“ столицата. А прекрасният възлюбен принц ѝ забива кинжал в гърдите. И това след като спасили заедно света от Абсолютното зло?

Измама! Престъпление срещу холивудския хепиенд!

Аз обаче ще възразя – напротив, имаме пред себе си гениален финал на гениалната книга на Джордж Мартин. Разбира се, странно е да се говори така за роман, който още не е дописан, но неговата изключителност е очевидна. (Предпоследната си книга, „The Winds of Winter“, Джордж Мартин пише вече осем години и обещава в днешно време да я завърши през юли 2020 година).

Сериалът отиде далече напред и, както знаем, съвсем не винаги следва каноничния текст. Много често например се използват холивудски щампи точно там, където Мартин ги отхвърля. Въпреки това краят, в който Денерис, любимата героиня от книгата, Майката на драконите, Чупещата веригите, се превръща също в дракон и загива, е, разбира се, мартиновски,ь замислен от самото начало.

Книгата на Мартин ни кара да преразгледаме училищния си възглед за това какво е представлявал феодализмът - някакво тъмно минало на човечеството, по време на което лордовете са се занимавали с глупешки рицарски турнири, предизвиквали са граждански войни и са грабели простия народ.

В действителност феодализмът е коренището, от което е израснала днешната западна свобода. Прословутата Харта на свободите, която толкова обичат да цитират хората, които не са я чели, изобщо не гарантирала правата и свободите на гражданите. Тя гарантирала правата и свободите на знатните хора, до правото да въстават срещу своя крал, ако наруши тези свободи. Свободата не била дадена в Европа на всички и веднага. Отначало свобода имали знатните хора. И всички автократи, идващи на власт в Европа, идвали на власт съвсем еднакво. Те призовавали тълпата над главите на знатните хора и обещавали да я освободят от тиранията.

“Игра на тронове“ е скрита полемика с два литературни паметника. Единият - „Исторически трагедии“ на Шекспир, другият – „Дон Кихот“ на Сервантес.

Историческите трагедии на Шекспир описват всъщност същата война като в „Игра на тронове“ – войната на семейство Йорк и на семейство Ланкастър за английския престол. Описват я от позицията това, което може да се нарече „тюдоровски реализъм“. Основната мисъл: живели някога могъщи знатни лордове със своите частни армии, които тормозели непрекъснато английската земя. Веднъж те убили законния крал. След това започнали тридесет години на безредици, докато не дошъл нов законен крал и не укротил лордовете.

Интересно е, че наскоро издадените книги за Войната на розите – например „The War of the Roses“ на Дан Джонс – се намират под влиянието на „Игра на тронове“, също както родната литература за войната през 1812 година се намира в много отношения под влиянието на „Война и мир“. И тези нови книги описват ситуацията точно наобратно. Живели някога могъщи знатни лордове, чиито частни армии били гаранция за английската свобода. Веднъж тези лордове убили краля, защото станал тиранин. След това лордовете воювали тридесет години и по време на войната се изтребвали един друг. Върху пепелището дошъл крал, чийто син станал тиранин, сечал главите на жените си и едва не унищожил свободата на Англия.

Всъщност разликата между европейските страни - Англия, от една страна, и Испания и Франция, от друга – се състои в това, че Испания и Франция изгубили своята феодална свобода по време на абсолютизма, а Англия съумяла да я запази отчасти и да я предаде по-нататък – на Парламента, на Славната революция и на американските колонии.

А „Дон Кихот“ на Сервантес е написан тогава, когато рицарската епоха, благодарение на огнестрелното оръжие и на новите времена на абсолютизма, се превърнала в гниещ труп. „Дон Кихот“ осмива рицарите с техния кодекс на честта. Но въпросът е в това, че рицарският кодекс на честта наистина съществувал и Европа наистина живяла според него през XII-XIII век. В рамките на този рицарски кодекс срещу честна дума освобождавали човек от плен, за да събере откуп за себе си; в рамките на този кодекс войната се превърнала в рицарски турнир и взаимното уважение между противниците, както и прословутата рицарска чест не често имат паралели в други епохи или например в историята на Изтока.

Друго нещо е, че рицарската чест се прилагала между равни. Победителят приемал победения в своя замък и му прислужвал, но същият победител изтребвал селяните на противника си и смятал това за нещо като икономически санкции.

Знатните герои на Мартин ни очароват така, защото имат много по-голяма свобода от човека в почти всяко друго общество – от Рим и Китай до съвременността.

И на мене, разбира се, ми беше интересно как Мартин ще примири това очевидно противоречие: възпятото право на феодала от Вестерос да вдигне въстание (със съответното клане) и приказния разказ за Денерис Таргариен, Майката на драконите, чиято военна кариера протича основно на Изток и се състои в това да екзекутира робовладелците и да командва дивите дотракийци.

Та ето. Три неща в края на „Игра на тронове“ оскърбиха днешната политически коректна публика.

Едното е поражението на феминизма. Фенките се радваха страшно, че към средата на сериала жените ставаха все повече и започнаха да играят все по-важна роля: кралица Серсей, Мелисандра, лейди Олена, лейди Мормонт, Яра/Аша, Бриен от Тарт, самата Денерис. Но ето че жените са избити и на края на сериала в кралския съвет, както се оплака един разярен рецензент, отново седят бели самци, white males. А къде са дотракийците? Къде са Неопетнените и техният симпатичен чернокож генерал с името Сивия червей? Каква политическа некоректност!

Но, извинете, иначе не може да бъде. Жената през Средновековието можела да направи кариера само като дъщеря, майка, съпруга или пророчица, или ако се откаже от своя пол и стане воин. Прецеденти имало - например съпругата на Робер Гискар умеела да се сражава не по-зле от всеки рицар и дори спечелила битката при Дирахия през 1081 година. Но жените ставали вождове, когато избивали техните мъже, което се случва в „Игра на тронове“ към петия-шестия сезон. Няма никакво основание в новото мирно време знатните домове в кралския съвет да се представляват от жени.

Второто „непростимо“ нещо е поражението на прогресивната идеология. Лявата част на американската публика възприе Денерис като „своя“. Около нея има не само „бели самци“, но и чернокожи пълководци, нейна съветничка е младо чернокожо момиче! Тя обещава „да строши колелото“. Тя отменя робството в Мийрийн и за малко не отмени гнилия феодализъм във Вестерос, който се управлява от „бели самци“ с техните остарели понятия за чест.

И изведнъж Денерис унищожава капитулиралия град с огън.

Не че намеците за не са разсипани и във филма, и в книгата. Книгата на Джордж Мартин е преди всичко книга за това как се прераждат персонажите. Как романтичната наивница Санса Старк се превръща в блестяща интригантка, как Бран Старк се превръща от палаво момче в Триокия гарван, как Джайм Ланистър се превръща от надуто конте, спящо със сестра си, в дълбоко трагична личност.

Но ние не очаквахме някак си, че това безпощадно прераждане ще докосне и главната, звездната героиня!

Тоест очаквахме, че това ще бъде прераждане от плахо момиче в Майка на драконите, и не очаквахме, че ще се отиде по-нататък.

При това всички намеци бяха акуратно разхвърляни в текста. Екзекуцията на повече от сто благородници от Мийрийн. Убийството на дотракийските вождове. Екзекуцията на Рендъл Тарли заедно със сина му за отказ да се подчини. Всеки път читателят, увлечен от благородния плам на Денерис, е пропускал това покрай ушите си. Ами да, на война като на война, целта оправдава средствата…

Най-чудовищните диктатори в историята не са били тези, които са обещавали да поробят народите, а тези, които са обещавали да ги освободят и „да строшат колелото“. Ние виждаме как наистина изглежда ордата на дотракийците, когато се добира до градовете на Вестерос. Едва ли на левичарите, които сега се опитват самите те „да строшат колелото“ (с най-добри, разбира се, намерения) ще им хареса подобно сравнение.

Но, разбира се, третият, най-непростим „грях“ на финала е, че той нарушава всичките традиции на приказката и на холивудския филм. Да, всички ние чувствахме, че в края на сериала Денерис и Джон трябва да се оженят! Всички ние се досещахме, че Джон Сноу не е никакво копеле, а един съвсем законен Таргариен! Всички ние чакахме с трепет кога най-сетне Джон и Денерис ще спасят заедно света от Абсолютното зло!

В действителност – и това е много тънък момент – Джордж Мартин се отнася доста скептично към страстта. В неговата книга се оказват здрави тези брачни съюзи, които не се основават на любов: например бракът на Кейтлин Старк.

Любовта, според Мартин, кара човека да забрави своя дълг и своите задължения и от това не може да излезе нищо добро.

Любовта на Роб Старк и Джейн Вестерлинг, момиче от западнал род, довежда до това, че той нарушава своите договорености и загива. В трагедия се превръща забранената страст на близнаците Ланистър и, разбира се, първопричина за всички войни на Изток и за краха на дома Таргариен е също страстта – любовта на Регар Таргариен към Лиана Старк.

Предварително е ясно, че и за Главната влюбена двойка – Денерис и Джон – Джордж Мартин няма да направи изключение. С тази само разлика, че Джон наистина е образцов герой. Той не принася своя дълг в жертва на любовта. Той принася любовта в жертва на дълга. Любовта на Денерис и Джон, която във всяка друга книга щеше да бъде главен двигател на сюжета, у Мартин е само обстоятелство от действието. И това превръща убийството на Денерис в трагедия.

Няма прекрасен Спасител или прекрасна Спасителка – казва на финала Мартин. Има всекидневна работа за прокарване на канализация и за възстановяване на градските бардаци. А Спасителят, който иска да направи щастливо човечеството и да строши Колелото, е Тиранин.

И, разбира се, заради цялото това тройно престъпление – срещу идеалите на феминизма, срещу идеята „да се строши колелото“ и особено срещу приказния край, който изисква задължителна женитба на Героя с Героинята – половината от публиката няма да прости на Мартин. Но нека бъде така. Затова пък другата половина ще се замисли.