Грузия и „руският свят“

АВТОР: ОЛЕГ-САНДРО ПАНФИЛОВ

ПРЕВОД ОТ РУСКИ: ПАВЕЛ НИКОЛОВ

Ако се вярва на руската пропаганда, в Грузия са се появили „проблеми с руснаците“, макар че не се цитира нито един факт, освен „наглостта“ на депутата от Държавната дума на Русия Сергей Гаврилов, който седна на стола на второто лице в държавата като в свой собствен. Русия се опита да убеди света, че става въпрос за грузинска русофобия, което не е истина.

Отношенията на Грузия със северната ѝ съседка са стари: някога царица Тамара се омъжила за новгородския княз Юрий Боголюбский, но той се оказал пияница, любител на мъжеложството и на зоофилията. През 1188 година бракът се разпаднал. Опити за първи дипломатически отношения имало през 1483 година - кахетският цар Александр I написал писмо на московския княз Иван III. Оригиналното писмо не е запазено, а неговият преразказ се подлага на съмнения.

През 1722 година Пьотр I планира кавказки поход, при който възнамерявал да достигне река Кура, за да основе там крепост, след което да добере до Тифлис (Тбилиси). С оглед на евентуална бъдеща война с турците и персите бил установен контакт с картлийския цар Вахтанг VI, но близки отношения така и не били постигнати. По време на Руско-турската война от 1768-1774 под предлог, че ще помага на Грузия, бил изпратен генерал Готлоб Тотлебен с войски, които трябвало да подкрепят цар Иракли II. Генералът обаче се оказал авантюрист - започнал да воюва срещу грузинския цар и в края на краищата бил отзован от Екатерина II.

Въпреки това, от XVIII нататък, Грузия станала привлекателна за Руската империя, която хвърлила мерник на Персия и Турция, а за война с тези страни на Русия ѝ бил нужен плацдарм или, както казват съвременните стратези, „база за отскок“. Нямало нужда да се търси особен повод - Грузия била подлагана периодично на нападения ту от страна на Османската империя, ту от страна на Персийската. Цар Иракли II се опитал да установи добри отношения с руския монаршески дом и след известни преговори, на 24 юли 1783 година в крепостта Георгиевск, Северен Кавказ, бил сключен трактат - договор, според който Руската империя взела Източна Грузия под своя опека, като протекторат.

Днес Георгиевският трактат се е превърнал в основен „коз“ на руската пропаганда и Москва обяснява колко е била близка с Грузия, за да я спаси през 1801 година я. В действителност Георгиевският трактат не съдържал нищо, позволяващо на Руската империя да завземе Източна Грузия. Напротив, според секретните членове на трактата Русия се задължавала да държи в Грузия два батальона пехота и в случай на война да увеличи своите войски. През 1878 година, заради икономически трудности и обтегнати отношения с Османската империя, руските войски били изведени от Източна Грузия и след осем години тя понесла унищожителния поход на Ага Мохамед хан Каджар.

Нещо повече, в Георгиевския трактат руската страна поемала задължение да запази монаршеския дом в Грузия, да не пипа църквата и да не се намесва във вътрешните работи на грузинското царство. На 12 септември 1801 година руският император Александр I издал манифест за управление на Картли-Кахетинското царство и за присъединяването на териториите му към Русия. Иначе казано, без особени реверанси - вземаме и присъединяваме. Като с Крим. В Източна Грузия по новия Военногрузински път започнали да се придвижват руски войски - основният контингент на армията, която след няколко години настъпила и завзела Западна Грузия, сваляйки имеретинския цар Соломон II.

Като нарушила всички постановки на Георгиевския трактат, Руската империя започнала да окупира Западна Грузия - Имеретинското царство, Абхазкото княжество, Гурийското княжество, Мегрелия, Сванетия, след това пристанищата Поти и Батуми. Едновременно с това кавказкият наместник се борел с многобройните въстания, които започнали веднага, в първата година на окупацията, и продължили до средата на 1830-та година. Те били особено масови и кръвопролитни след като била отменена автокефалията на Грузиската православна църква, една от най-старите християнски църкви, била наложена забрана да се отправят молитви на грузински език, били закрити учебните заведения, в които се преподавало на грузински език, а част от древните църкви били подложени на „реставрации“ - премахвали се грузинските фрески и върху тях се рисували други - „в руски стил“.

През XIX век от територията на Грузия, която вече се наричала Тифлиска и Кутаиска губерния, започвали всичките следващи руски войни на Изток, насочени главно срещу Турция и Иран. Тбилиси бил превърнат в покрайнина на руския живот - и културен, и политически. В няколко региона на Грузия се създали военни бази, където идвали жители от дълбоката руска провинция, окупационната администрация подпомагала съзнателно преселването на най-различни „чужденци“ - турски арменци и гърци, немци от Швабия, поляци, чехи, естонци и украинци.

Едва през втората половина на XIX века грузинските интелектуалци започнали да възстановяват древния грузински език и съдействали за възникването на първите национални училища, за появата на първите вестници и списания. Те говорели едновременно на родния си грузински език, на имперски руски и на няколко чужди езика. В атмосферата на кавказкото наместничество имало няколко слоя - рускоговорещите Тбилиси, Батуми, частично Кутаиси и грузинскоговорещата останала Грузия.

Оформящият се „руски свят“ по това време бил разнообразен - половината от мъжкото население ходело с кители и мундири, другата половина - със сюртуци и костюми, посещавали се посещавали театри и клубове, а местното население било наричано презрително „туземци“. Кавказкият наместник Михаил Воронцов „опитомил“ грузинците, раздавайки княжески титли за заслуги пред царя и отечеството, възпитавайки по този начин нова династия предани поданици на „руския свят“. Но по странен начин грузинският език се оказал жизнен в условията на тоталното потискане на културата. Към времето на създаването на демократичната република през 1918 година обществото на Грузия било вече разнообразно, но грузинският език си оставал основен - на него говорели всички, независимо от своето положение и образование. Именно тогава се формирали новите градски традиции, благодарение на смесените бракове.

Никой никога не е пресмятал колко разнообразна кръв има всеки гражданин, както днес никой не се учудва, че фамилното име на предишния грузински министър на здравеопазването е Сергеенко, а министърът на отбраната през 1912 година се казваше Димитри Шашкин. Съвременният „руски свят“ не е такъв, какъвто си го представят в Кремъл, той се е разтворил в „грузинския свят“, запазени са само семейните предания за майки, баби и прабаби от Петербург или Саратов. Оказвайки се в Тбилиси или Кутаиси, жените, омъжени за грузинци, усвоявали бързо грузинския език и ставали част от обществото, което не ги отхвърляло, а ги приемало, спазвайки древните традиции за толерантност. Жените на много грузински царе и велможи били чужденки.

В съветско време положението оставаше същото - за щастие Йосиф Сталин не позволил да бъде сменена древната грузинска азбука, а в Конституцията на Грузинската съветска социалистическа република грузинският език се определяше като държавен. През 1978 година Едуард Шеварнадзе се опита да добави втори държавен език - руския, но тогава се надигна цяла Грузия, комунистите се уплашиха и оставиха езика на мира. Днес това положение се превърна в проблем за Путин - в Грузия няма „руски свят“, няма „пета колона“, която да призовава периодично Кремъл за спасяване на рускоезичните. Такива просто не съществуват - Дмитри Шашкин и Давид Сергеенко се смятат за грузинци, както и политическата деятелка Лали Мирошкина, юристът Иван Хохлов или журналистът Андрей Белявский. Без „пета колона“ една постсъветска страна не може да бъде завоювана - няма никой за спасяване.

В днешна Грузия няма руски училища, има отделни паралелки, но с всяка година те стават все по-малко, във всички грузински университети се преподава на грузински език, частично на английски. В училищата руският език е чужд език, като немския и френския, а английският е задължителен за всички още от първи клас. От средствата за масова информация на руски език са останали само няколко вестника и десетина информационни сайта - няма търсене, няма и предлагане. В учрежденията или в банките незнаещият руски език сътрудник ще помоли за помощ знаещия руски език свой колега, бързо ще ви отговорят на английски, но никой никого не упреква, а „русулад ар вици“ („не зная руски“) е нещо обичайно.

Когато Кремъл се опитва за пореден път да напомпа своята пропаганда с щампи, които могат да са подходящи за Украйна или за Казахстан, в Грузия този номер не минава - там няма „руски свят“, а тези рускоезични хора, които Путин би искал да защити, ходят на същите протестни акции срещу Кремъл като останалото население на страната. И викат „цади!“ („вън!“) заедно с всички. През последните седем години управляващата днес партия „Грузинска мечта“ направи няколко опита да активира организации на „съотечественици“, за да бъде Путин щастлив от мисълта, че в Грузия също има „руски свят“, но те се оказаха смешни - без балалайки и хармоники, при това също знаещи грузински език.

В Грузия може да се срещне истински руски свят, без кавички - в Дедоплисцкаро, например, където набожните старици ходеха на църква и през съветско време. Те се забраждат с кърпи и пеят странни руски песни за благородни разбойници, а новините обсъждат на грузински. И с внуците си говорят на грузински, внуците им вече не знаят руски език. А към Путин се отнасят също като всички коренни жители, за тях той е окупатор.